Айрис Йохансен
Мургавият ездач (15)

Глава 14

— Идеята не ми харесва. Не бих искала да използвам Жозет по този начин — каза Лани, седнала в обичайното си кресло в библиотеката. — Може да бъде опасно за нея.

— Имаме ли някакъв избор? — попита Каси. И на нея предложението не й се нравеше, но като че ли нямаха друга алтернатива. — Ако тя веднага обърне лодката и тръгне за Англия, рискът ще бъде по-малък.

Лани бавно кимна.

— Това е вярно. А и пътуването ще бъде само около двайсет мили. Моите хора изминават много по-дълги разстояния с канутата си. Имаш ли някакъв план, как ще намерим Шарл? Може би той още не е пристигнал в Париж. Казах ти, че Джеърд е получил съобщение от своя човек, че Шарл още не се е появил. — Тя сви рамене. — Предполагам, че е възможно Джеърд да е получил и друго, в което да се казва точно обратното. Той беше подозрително нехаен с първото съобщение и въобще не се опита да го скрие. Мисля, че искаше аз да го намеря.

Да, но вероятно баща й не беше пристигнал още, защото в противен случай Джеърд щеше веднага да замине за континента, помисли си Каси.

— Надявам се, че още не е пристигнал Когато пристигне, той веднага ще отиде при Жак-Луи Давид, за да попита за Раул Камбре.

— И ти мислиш, че това ще бъде един опасен ход?

Тя потрепери.

— Виждала съм Камбре само веднъж, но той никак не ми хареса.

— Децата не са способни да направят вярна преценка.

— Но имат отлични инстинкти. Не искам татко да е прекалено близо до него.

— И ние ще отидем при този Давид и ще го помолим да ни свърже с Шарл, когато самият той установи контакт с него?

Каси кимна.

— Може да намерим подслон в някой пансион близо до дома на Давид, докато татко пристигне.

— Ние сме чужденци. Ще ни задават въпроси.

Каси глухо се засмя.

— Може и да се чувствам като чужденка, но съм родена във Франция, помниш ли? Вярвам, че няма да имам трудности и ще ме приемат веднага. Ще кажем, че ти си… — Замисли се, златистата кожа на Лани беше нещо екзотично и забележително. — Египтянка. Вдовица на един от Наполеоновите офицери. Той те е срещнал при едно от нападенията и те е взел със себе си.

Лани сухо каза:

— Прекарваш прекалено много време с Жозет. Започваш да лъжеш много умело.

— Разбира се, ще бъде по-добре, ако Давид може да ни каже къде се намира Камбре, в случай че татко го намери по някакъв друг начин. — Тя сви рамене. — Ще трябва да видим кое е най-доброто, като пристигнем.

Лани се загледа в огъня.

— И кога ще предприемем това пътуване?

— Довечера, след като всички си легнат. Жозет казва, че ще можем да се промъкнем в конюшнята, а после през вратата на задното пасище. Ще вървим само миля и ще стигнем до пътеката, която води надолу към брега. А там ни чака лодката. Тя ще заблуди стражата в конюшнята, а после ще се присъедини към нас в лодката.

— Ще оставиш Моргана и Капу тук, при Джеърд. Разбираш ли, че той много ще се ядоса? И какво ще стане, ако откаже да ги върне, когато всичко приключи?

— Няма да го направи.

— Изглеждаш много сигурна.

— Той спазва дадените обещания — Тя уморено поклати глава. — А дори и да не удържи на дадената дума, не мога да направя нищо друго. Време е да напуснем Морланд.

Лани замълча за миг, а после кимна.

— Мисля, че си права. Тук сме вече прекалено дълго. Започваме да се… объркваме.

В гласа на Лани се долавяха странни нотки, което накара Каси да отвори широко очи от изненада. Нима Лани бе подложена на същото изкушение, на което бе подложена и Каси? Изглеждаше невъзможно. Лани винаги беше уверена в себе си, беше напълно предана, никога не се отклоняваше от целта.

— Лани?

Лани я погледна и се усмихна.

— Но когато намерим Шарл, вече няма да бъдем объркани. Всичко ще бъде ясно. Както преди. Нали, Каноа?

За Каси нищо нямаше да бъде както преди, но може би щеше да бъде поне по-малко болезнено. Тя рязко кимна и се изправи.

— Ще трябва да вземем само по една пътна чанта. Сложи само три рокли и костюма си за езда. Жозет ще ги занесе в конюшнята и ще ги скрие под сламата в някоя празна ясла. О, и си сложи топъл шал под пелерината. Жозет казва, че по това време на годината в морето е много студено.

Лани направи гримаса.

— Жозет, изглежда, е поела командването.

Каси кимна.

— И се радва на всяка минута. — Тръгна към вратата. — Ще се видим на вечеря. Опитай се да си починеш този следобед. Лодката на Жозет е много малка и няма каюти. Пътуването няма да бъде нито удобно, нито приятно.

Лани отново отвори книгата си.

— Тогава последвай собствения си съвет.

— Трябва да разходя Капу. След като замина, той… Ах, забравих, Жозет може да го язди. Тя се справи прекрасно онзи ден.

— Но ти, така или иначе, искаш да го пояздиш. — Лани кимна. — Отивай, много по-важно е да си вземеш „довиждане“, отколкото да си починеш.

Каси затвори вратата и закрачи бързо по коридора.

Ездата всъщност нямаше да бъде сбогуване с Капу, а с Морланд. Тя щеше да се върне при Капу и Моргана, но никога повече нямаше да живее между тези стени, никога нямаше да язди с Джеърд по пътеката, която се виеше край скалите, никога вече нямаше да наблюдава играта между Джеърд и Брадфорд на вечеря…

— Каси!

Джеърд. Тя ускори крачка, когато чу стъпките му след себе си. Ръката му се спусна върху рамото й. С едно движение я завъртя към себе си.

— Не бягай от мен, по дяволите.

— Аз не бягам.

— Избягваш ме през целия ден.

— Точно сега нямам време да разговарям с теб. Отивам да яздя.

— Ще дойда с теб.

— Не! — Тя навлажни устни. — Не и днес.

Той си пое дъх, за да се успокои. Беше много ядосан.

— Опитвам се да бъда търпелив, но не може да продължава така. Ще те видя ли на вечеря?

— Да, да, разбира се.

Последна вечеря. Още едно „сбогом“.

— Обещаваш ли?

Тя кимна.

— Но сега трябва да вървя.

— Каси… — Ръцете му нежно я погалиха по раменете. — Чувствам… Нараних ли те по някакъв начин?

— Не.

— Никога не съм искал да те нараня. Никога не бих… По дяволите, погледни ме.

Ако го погледнеше, той можеше да узнае истината. Тя беше така изпълнена с любов и мъка, че те сигурно бяха изписани на лицето й. Преглътна.

— Ще говорим за това друг път.

— Довечера?

Тя отново поклати глава.

— Утре? Ще го обсъдим ли утре?

Утре тя вече ще е заминала. Ще бъде във Франция, на път за Париж, далеч от него.

— Да, утре ще приключим с този въпрос.

Той я пусна и тя прекоси тичешком двора.

 

 

Жозет издърпа лодката на брега. Бяха само на две мили от малко френско селце. Беше преди зазоряване на следващия ден.

— Не съм ли страхотна? — попита тя възторжено. — Казах ви, че мога да го направя. — Грабна една от пътните чанти, скочи от лодката и стъпи на земята. — Сега всичко, което трябва да направите, е да отидете до селото и да попитате кой е пътят за Париж.

— Нима това е всичко, което трябва да направим? — Лани тихичко се засмя, грабна другата чанта и скочи от лодката. — Мисля, че има и някои други дребни препятствия, които трябва да преодолеем.

— Е, може би има — призна Жозет. — Но аз ви доведох тук.

— Да, ти успя да направиш това. — Каси последва Лани на брега. — И сме ти много благодарни.

— О, няма за какво. — Жозет махна пренебрежително с ръка. — Аз съм прекрасен моряк.

— И късметът няма нищо общо с това? — попита Лани.

— Абсолютно нищо. — Тя пъхна ръка в джоба на палтото си. — Взех тези франкове от бюрото на Джеърд. Той винаги има френска валута подръка, защото често пътува до Франция. — Тя пъхна парите в ръката на Каси. — Може да имате нужда от тях, докато успеете да обмените лирите си.

— Ти си ги откраднала?

— Взех ги назаем — поправи я тя. — Вие се нуждаете от тях повече, отколкото той — Тя пъхна ръка в другия си джоб и извади нещо, което ярко заблестя. — Рубинената огърлица, която Джеърд ми даде за моя последен рожден ден. Ако имате нужда от пари, продайте я. Ако нямате, изпратете ми я обратно.

Каси почувства сълзи да напират в очите й.

— Жозет, не мога да я приема…

— Тихо, никакви възражения. — Тя напъха огърлицата в джоба на Каси и отново пъхна ръка в своите бездънни джобове. — Още едно нещо. То беше в бюрото, което е в библиотеката. — Подаде на Лани малка кама с инкрустирани бижута, в калъф от марокан. — Тъй като аз няма да дойда с вас, ще имате нужда и от средства за самозащита. — Каси понечи да възрази, но Жозет протегна ръка и каза: — Нямам време за спорове. — Прегърна Каси с думите: — Вървете и нека Бог да бъде с вас. — А след това се обърна и прегърна и Лани: — Ще ми липсвате.

Преди да успеят да кажат и дума, Жозет вече буташе лодката обратно във водата. Тя стигна до по-дълбоките води и се качи на борда й. Извика:

— И аз ще ви липсвам. Наистина, трябваше да дойда с вас. Виждате колко добре върви всичко, когато аз се грижа за нещата.

— Ще успеем и без теб — извика Лани. — Макар че ще бъде трудно. Джеърд ще се ядоса много повече, ако те вземем с нас.

Жозет мрачно кимна.

— Той и сега няма да бъде доволен. — Погледна към развиделяващото се небе. — Той скоро ще прочете бележката ми.

— Бележка? — каза Каси. — Оставила си бележка?

— Разбира се. Аз обичам Джеърд. Не бих го тревожила повече, отколкото е необходимо. Оставих бележка на вратата на яслата на Капу, в която му казвам, че съм заминала и че ще се върна с падането на нощта.

— Не биваше да правиш това — каза Каси.

— Защо? Сега, като знае, че ще се върна, той ще чака, за да ме попита, къде отивате вие. А това ще ви даде време да стигнете до Париж. — Жозет се усмихна. — Не съм ли постъпила умно?

Не можеха да намерят грешка на Жозет.

— Е, предполагам, че няма да ни навредиш много.

Жозет беше заета с обръщането на малката лодка.

— По-добре се преоблечете тук, където дърветата са гъсти. Полите ви са мокри и могат да привлекат вниманието на хората. И измислете добра история, за да оправдаете присъствието си. Трябваше самата аз да я измисля, докато идвахме насам. И мисля, че е по-добре…

Тя все още говореше, когато вятърът изду платната и лодката се плъзна по вълните. Не я чуваха вече. Жозет въздъхна и вдигна ръка за сбогом, а после посвети цялото си внимание на платната.

Каси продължи да маха с ръка чак докато малката крехка фигура на Жозет се скри от погледа им. Пътуването беше дълго, а Жозет беше понесла главната тежест. А сега трябваше отново да преживее същото пътуване и то съвсем сама.

— Дали ще се справи? — прошепна тя.

— Разбира се. Всичко ще бъде наред с нея. Ще се върне благополучно. Морето е спокойно. — Лани нежно хвана Каси за ръката. — Хайде, ела. Трябва да се преоблечем.

 

 

— Те са заминали! — Джеърд смачка бележката в ръката си. — Господи, мога да удуша Жозет.

Брадфорд взе смачканата бележка и с трепереща ръка я опъна отново.

— Кога заминаваме?

— Изпрати съобщение да подготвят „Джоузефин“. — Той погледна с невиждащи очи. — Ще заминем веднага след като говорим с Жозет.

— Ако това малко дяволче въобще се върне — каза Брадфорд. — Може да реши да остане с тях.

— Ще се върне. Обещала е. Освен това Каси няма да й разреши да се излага на по-големи опасности, отколкото е необходимо.

Но щеше да има много опасности за Каси и Лани. Две жени, съвсем сами във вражеска земя, без паспорти и без приятели. Джеърд беше обзет от паника, когато разбра, че те вече може би са изложени на опасност, докато той стои там безпомощен. Как въобще щеше да ги намери, дори да стигне до Франция?

Жозет. Тя трябва да знае нещо и той щеше да я принуди да го каже.

Но беше възможно тя да не успее да се прибере до падането на нощта, а може би и до по-късно, ако вятърът не беше попътен. И така, той щеше да бъде принуден да чака и щеше да полудее от тревога.

Трябваше да се занимава с нещо. Обърна се и тръгна към вратата на конюшнята.

— Ще наредя да приготвят багажа ни. Ще кажа на мисис Блейкли да опакова дрехи за Каси и Лани. Не може да са взели много багаж на онази лодка.

Джеърд гневно крачеше из двора. Беше малко след осем сутринта, но слънцето весело грееше. По небето нямаше нито едно облаче. Дано вятърът да бъде попътен. Господи, нека те всички бъдат в безопасност.

— Знаеше, че това ще се случи — каза Брадфорд тихо.

— Не знаех, че ще стане по този начин.

Сега разбра, че нарочно е избягвал да си спомня поради каква причина Каси беше тук. Времето в Морланд като че ли беше спряло. Не искаше да си спомня за Девил, защото това би означавало да си спомня, че Каси не би му принадлежала никога.

Но тя му принадлежеше. Тя беше негова.

— Те са умни жени — каза Брадфорд — Ще внимават много.

— Това утеха ли трябва да бъде? — Джеърд го изгледа свирепо.

— Не, мъча се сам себе си да утеша. Наистина, в този момент не давам пукната пара за твоите чувства.

Джеърд погледна Брадфорд в очите. За първи път забеляза колко изпито и бледо е лицето му. По всяко друго време би изпитал съчувствие към него, но не и сега.

— Защото мислиш, че вината е моя?

— Не, ти не можеш да престанеш да преследваш Девил. Но и те не могат да се откажат от спасяването му. — Той се усмихна горчиво. — Съдба, моето момче.

Съдба. Джеърд нямаше да спори с него, както беше постъпил последния път. За първи път в живота си почувства, че няма никаква власт над събитията Като че ли беше увлечен от силен водовъртеж и беше съвсем безпомощен.

— Моля за извинение, ваше благородие — мисис Блейкли излезе да ги посрещне на вратата, — но преди няколко минути се получи съобщение. Ето го. — Тя им подаде един плик. — Пратеникът каза да ви го предам незабавно.

— Благодаря, мисис Блейкли. — Той взе плика и я освободи. — Имам няколко задачи за вас. Моля ви, елате в библиотеката след четвърт час.

— Разбира се, ваше благородие.

Той счупи печата, разкъса плика и набързо прегледа писмото. Когато свърши, беше пребледнял.

— Какво има? — Разтревоженият поглед на Брадфорд не се отделяше от лицето му. — За Бога, от кого е писмото?

— От нашия човек.

 

 

Когато се спусна мракът, лодката на Жозет влезе в малкото пристанище. Джеърд вече беше на дока и чакаше завръщането й. Лицето й издаваше силна умора.

— Трябваше да го направя. Те имаха нужда от мен — извика тя, когато видя Джеърд с фенер в ръка.

Скочи от лодката и я завърза. Едва тогава се обърна към него.

— Няма нужда да ми се караш.

— Нямам намерение да ти се карам.

— Нямаш ли? — попита тя недоверчиво. — Значи проявяваш много голямо разбиране. Не мислех, че си способен…

— Къде са те?

— Във Франция.

Джеърд си пое дълбоко дъх.

— Жозет, опитвам се да бъда търпелив с теб. Къде по-точно във Франция?

— Знаеш, че не мога да ти кажа това. Те ми се довериха. Няма да бъде честно.

— Нима ще бъде честно да позволиш да им прережат гърлата и да ги хвърлят в Сена?

Очите й широко се разтвориха.

— Какво!

— Ще бъде ли честно?

— Не, разбира се, че не, но те няма… — Тя се намръщи. — Опитваш се да ме изиграеш ли?

— Опитвам се да ти кажа, че може би си ги отвела на място, където ще намерят смъртта си.

— Знам, че съществува опасност, но Каси трябва да намери баща си — и добави предизвикателно: — Преди да си го намерил ти.

— Шарл Девил е мъртъв.

Тя го погледна шокирана.

— Откъде знаеш?

— Получих съобщение от моя човек в Париж тази сутрин. — Усмихна се горчиво. — Тази сутрин кореспонденцията ми е изпълнена само от лоши новини.

— Тази новина не би трябвало да бъде неприятна за теб. Ти го искаше мъртъв, нали?

— Не исках да бъде убит от Раул Камбре. Исках той да ме заведе до Камбре.

— А нима не го е направил? Откъде тогава твоят човек ще знае, че Камбре го е убил?

— Като е проследил Камбре. Той наблюдаваше един художник, Жак-Луи Давид, който изтичал направо при Раул Бонил, след като бил посетен от мъж, когото моят човек е сметнал за Шарл Девил. Бонил се срещнал с Девил една вечер в някакво кафене близо до Сена. Тази е била последната среща на Девил на земята.

Жозет потрепери.

— Сигурен ли си?

— Моят човек е сигурен.

— И този Давид има нещо общо с това?

— Той познава Раул Бонил. А моят човек почти е сигурен, че Бонил е Камбре. Прекалено много се интересуваш от този Давид.

Жозет го погледна в очите.

— Истината ли ми казваш? Не се ли опитваш да ме измамиш, за да предам Каси и Лани?

— Нима съм те лъгал някога?

— Не. — Тя навлажни устни. — Но този път е различно. Знам, че винаги си мразил Девил.

— Искаш ли да видиш писмото, което пристигна от Франция тази сутрин?

Тя срещна погледа му и бавно поклати глава.

— Не, но трябва да бъда сигурна.

— Те споменаха ли за този Давид?

Тя кимна.

— Говориха за него на лодката. Каси каза, че баща й ще отиде първо при него. Тя също искаше да се срещне първо с него, когато стигнат в Париж.

— Господи!

— Мислиш, че той ще каже на Камбре?

— Няма никакво съмнение. — Той стисна здраво устни. — А Камбре не иска да бъде открит. Той вече е убил един човек, за да предотврати това.

— Но Каси не иска да намери никого другиго, освен баща си.

После, когато обмисли нещата, Жозет бавно кимна.

— Но едното следва другото.

— Както след деня идва нощта. Знаеш ли къде имат намерение да отседнат?

— Те самите нямат представа. Пансион близо до жилището на Давид…

Той се обърна и закрачи по дока. Жозет подтичваше след него.

— Къде отиваш?

— Къде мислиш, че отивам? В Париж. Брадфорд вече ме чака на кораба.

— Искам да дойда с теб.

— Оставаш тук.

— Обвиняваш мен за това, че те са в опасност. Е, може би си прав и вината е моя, но на мен цялата тази омраза ми се вижда особено погрешна. Не знаех, че ще се случи така…

— Знам, че не си знаела. — Той я погледна уморено. — Не те обвинявам. Може би Брадфорд е прав и просто такава е съдбата ни. Но не искам ти да бъдеш изложена на опасност в Париж. Ще останеш тук и ще се грижиш за Капу и Моргана. Каси няма да ти благодари затова, че си оставила конете й на грижите на момчетата от конюшнята, нали?

— Не, предполагам, че няма да ми е благодарна. — Бръчки набраздиха челото й. — Но не обичам да ме изоставят. Ще се страхувам за теб.

— Добре. Значи, отсега нататък, може би първо ще размислиш, а после ще действаш.

— Не си особено мил.

— Точно сега не съм способен на това. — Крачките му станаха по-широки, когато наближиха конюшнята. — Много се страхувам. Да не дава Господ някога през живота си да бъдеш толкова уплашена, колкото съм аз сега.

— Ти се страхуваш? — Тя се отказа от опитите си да върви в крак с него и извика иззад гърба му: — Не знаех, че има неща, от които се страхуваш, Джеърд.

— Тогава се наслаждавай на новото за теб преживяване. Аз със сигурност не съм във възторг от него.

И той изчезна в конюшнята.

 

 

— Съжалявам, мадмоазел. — Давид дари Каси с една наистина очарователна усмивка. — Съжалявам, но не съм имал удоволствието да подновя запознанството си с вашия баща. Всъщност това не е изненадващо, тъй като ние двамата и без това не се познавахме достатъчно добре.

— Но затова пък познавате много добре Раул Камбре — каза Лани. — А ние имаме причина да вярваме, че Шарл иска да намери Раул Камбре.

— Невъзможно — въздъхна Давид. — Уви, аз и Раул се разделихме и се отдалечихме един от друг, след като баща ви замина за Таити. Раул винаги е бил саможив.

— Значи нямате никаква представа къде може да е той? — попита Каси.

— Ни най-малка. — Погледът му бързо се отмести към Лани и той промени темата. — Вие сте много красива. Рисувал ли ви е Шарл някога?

— Не, Шарл рисуваше само пейзажи.

— Много голяма грешка. През цялата си кариера съм нарисувал само един пейзаж. Дълг на художника към самия него, както и към обществото, е да отразява живота. Всички държавници във Франция искат да нарисувам портретите им.

— Това е голям късмет за вас — каза Лани с безизразно лице и сух глас.

— Не късмет, а гений. Или поне така ми казват. Дори Наполеон оценява моя…

— Щом баща ми все още не е влязъл в контакт с вас, значи скоро ще го направи — прекъсна го Каси. — Ще ни съобщите, когато това стане.

— Моля ви — намеси се Лани, като по този начин превърна нареждането в молба. — Това е много важно за нас, мосю.

— Той няма да дойде при мен — каза Давид. Беше станал раздразнителен. — Вече ви казах, че няма да дойде при мен. Аз съм много зает човек. Защо вие всички ме безпокоите… — Той не довърши. С усилие успя да наподоби усмивка. — Щом сте живели с приятеля ми Шарл, трябва да разберете моето нетърпение. Художниците обръщат внимание единствено на нуждите на душата. Те не се интересуват от света.

— Освен ако Наполеон не ви помоли да се върнете в същия този свят — сухо отбеляза Каси, Изправи се и тръгна гордо към вратата. — Ще чакаме съобщение от вас.

Лани последва Каси и я настигна при вратата.

— Благодарим ви, че ни отделихте от ценното си време, мосю.

— Да, наистина, времето ми е много ценно — подчерта той. — Нямам никакво желание да го пилея.

Лани го дари с още една ослепителна усмивка.

— Ще се опитаме да не ви безпокоим повече.

Той недоволно изсумтя. Обърна им гръб още преди да затворят вратата.

— Предлагам отсега нататък аз да водя разговорите — каза Лани. — Ти никак не беше учтива.

— Той лъжеше. — Каси се отправи към наетата карета. — Разбрах го.

— Е, затова не беше нужна голяма проницателност — каза Лани. — Той не умее да лъже.

— Мисля, че татко вече е бил при него.

Лани кимна и седна в каретата.

— Което означава, че Давид лъже, защото го е помолил самият Шарл… или пък някой друг.

Каси разсеяно даде знак на кочияша да потегли.

— Имаш предвид Раул Камбре.

— Вероятно.

Леден страх стисна Каси за гърлото.

— Мили Боже, надявам се, че не се е случило най-лошото. — Тя подаде глава през прозорчето и извика на кочияша: — Завий зад ъгъла и спри.

— Какво правиш? — попита я Лани.

— Давид може да отиде при татко, за да го предупреди, че сме разпитвали за него. — Не искаше да изказва на глас другата възможност. — Ще чакаме тук и ще видим дали ще го направи.

— И след това ще го последваме?

Каси скочи от каретата.

— Ще седна в кафенето, което се намира срещу къщата на Давид, и ще наблюдавам предната врата. Ти остани тук, в каретата. Когато той излезе, аз ще се присъединя към теб.

Тя не изчака отговора на Лани, а бързо зави зад ъгъла.

 

 

— Забравил съм какъв отвратителен вкус има твоя човек по отношение на местата, където си пие питиетата — каза Брадфорд, след като огледа препълнената кръчма. — Тук е толкова задимено, че не се вижда таванът.

— Нито пък мъжете на съседната маса — каза Джеърд. — Което е предимство, когато не искаш да бъдеш забелязан. — Той огледа посетителите. — Къде, по дяволите, е той? В бележката му пише, че ще бъде тук всяка вечер, докато вляза в контакт с него.

— Тогава сигурно ще дойде Наистина, той е малко груб и невъзпитан, но на него може да се разчита.

— Груб? Вие ме наричате груб?

Джеърд се извърна и видя мъжа, застанал на няколко метра от тях. Той беше французин, имаше доста голямо шкембе и нарочно говореше високо.

— Аз не съм груб. Просто съм прекалено честен и не мога да овладея изисканите ви английски маниери.

— Къде беше? — Джеърд едва сдържаше нетърпението и гнева си.

— Да търся информация от моите също толкова груби другари.

— Каква информация?

Мъжът чакаше с поглед, прикован в Брадфорд.

— Моите извинения — каза Брадфорд с въздишка.

Мъжът сви рамене.

— Това е единственото, което може да се очаква от англичаните.

— Също така от тях се очаква да плащат солидни суми за получената информация — каза Джеърд. — Какви са новините за Камбре?

— Днес отново е бил посетен от Давид. Според моя човек, Валбо, той е бил много ядосан.

— Давид единственият му посетител ли е бил?

Мъжът кимна.

— И е останал само няколко минути, след което се върнал в дома си. Камбре излязъл от дома си и посетил малък пансион на улица „Лион“.

— Защо?

— Разпитвал за мадмоазел Девил.

Джеърд беше обзет от силно напрежение.

— И?

— Тя не била там и той си тръгнал.

Джеърд облекчено въздъхна.

— Слава Богу!

Мъжът тихо се засмя.

— Щял е да ги открие, ако се е сетил да се върне. Валбо ми каза, че две дами проследили Камбре от дома му до пансиона, изчакали го да си тръгне и влезли в стаите си.

— Господи! — възкликна Брадфорд.

— Вие познавате дамите? — попита мъжът.

— Познаваме ги — каза Джеърд. — Върнал ли се е Камбре по-късно в пансиона?

— Не и преди аз да дойда тук, за да ви предам информацията. — Той погледна Брадфорд и се оригна високо. — Разбира се, аз първо се отбих да си хапна хляб и сирене. Знам, че не искате да умра от глад.

Джеърд не чу нищо, освен първото изречение.

— Кога е станало това?

— Преди два часа може би.

Той бутна стола си назад.

— Заведи ме там.

— Сега? — Мъжът сви рамене. — Мислех, че ще искате да посетите Камбре. Убеден съм, че мъжът е ваш стар враг. Той отговаря на даденото от вас описание, приятел е на Давид и…

— По-късно.

Първо трябваше да се увери, че Каси и Лани са вън от опасност. Едва тогава можеше да се заеме с Камбре. По време на пътуването от Морланд до Франция си беше представял Каси ранена, дори мъртва. Не искаше да допусне дори малка възможност това наистина да се случи. Французинът го погледна с нескрито любопитство.

— След като го търсихте толкова много години? Не бих повярвал… О, добре, това не е моя работа. — Той също се изправи. — Елате. Пансионът е само на десет минути оттук с карета.

Каси беше само на някакви си десет минути разстояние, а този човек ги беше накарал да чакат цели два часа! Силен гняв замъгли разсъдъка на Джеърд. Изкушаваше се да разбие главата на мъжа в стената.

— Той не е знаел, че те са толкова важни за нас — каза Брадфорд тихо. — Не си губи времето с него, Джеърд.

Важни? В целия свят нямаше нищо по-важно от Каси, а заради този човек тя беше изложена на опасност. Камбре е бил толкова близо до нея, а него го е нямало, за да я защити. И все още няма кой да я защити. Гневът му беше изместен от паниката. Брадфорд беше прав. Нямаше време за губене. Той взе шапката и ръкавиците си от масата и последва мъжа.

 

 

— Не искам просто да седя тук и да чакам. — Каси възбудено крачеше напред-назад из малката стаичка. — Да се върнем в къщата на Камбре и да говорим с него.

— По-безопасно е да го оставим той да дойде при нас.

— Татко може да е в онази къща.

— Да не мислиш, че Камбре му е предложил гостоприемството си? — Лани поклати глава. — Не и ако е толкова зъл, колкото ти вярваш, че е.

— Може би татко е затворник в къщата му.

— А може би е проявил достатъчно ум и не се е оставил Камбре да го изиграе. Шарл не е глупав. Ние дори не сме сигурни, че той е посетил Камбре в дома му.

— Защо спориш с мен? — Дланите на Каси се свиха в юмруци. — Всичко би могло да се случи. Джеърд сигурно вече е в Париж. Ако Камбре не намери татко, Джеърд ще го намери.

— Аз не споря с теб. Просто се опитвам да ти помогна да разсъждаваш правилно.

— Трябваше да пресрещнем Камбре, когато той излизаше от пансиона. Не биваше да ти позволявам да ме спреш.

— И какво щеше да направиш? Глупаво щеше да бъде да му се изпречим на пътя, без да имаме план. Та ние дори нямаме оръжие. Очевидно нашето присъствие тук му създава грижи, иначе нямаше веднага да тръгне към нашия пансион. Когато се върне, ще го разпитаме тук, където сме в безопасност и ще видим какво ще научим.

Тя седеше на перваза на прозореца. Уморено облегна глава на рамката.

— Е, ще престанеш ли да крачиш насам-натам? Главата ме заболя да те гледам.

— Съжалявам. — Тя спря в средата на стаята. — Просто… Толкова сме близо… Страхувам се за татко.

— Няма да можем нищо да направим, ако самите ние се изложим на опасност.

Каси знаеше, че Лани е права, но все още изпитваше тревога и нетърпение. Още от самото им пристигане в Париж тя непрекъснато беше завладяна от паника. Като че ли живееха под някакъв заплашителен облак, който затъмняваше света. С всяка изминала минута светът ставаше все по-черен. Тя прекоси стаята и се отпусна в краката на Лани.

— И какво ще стане, ако не намерим татко преди Джеърд? — прошепна тя. — Не бих могла да го понеса, Лани.

Лани хвърли изпитателен поглед към лицето на Каси.

— О, не!

Каси разбра че Лани знае. Искаше да отрече, да каже на Лани, че е загрижена единствено за баща си. Но не можеше да го направи.

— Няма значение какви са чувствата ми към Джеърд. Ако им бях разрешила да вземат надмощие, въобще нямаше да съм тук сега.

— Бедна Каноа. — Тя нежно докосна Каси по бузата. — Съдбата е жестока към теб.

— Аз не мога да избирам съдбата си. Не исках това да се случи. — Тя затвори очи. — Не е честно, че ги обичам и двамата. Господ не биваше да допуска това да ми се случва. Какво ще правя, ако не успея да попреча на Джеърд да убие татко?

— Ще го преживееш.

Каси отвори очи, но започна често, често да премигва, за да не заплаче.

— Не ме ли мразиш?

— Заради нещо, което не зависи от теб? — Тя поклати глава. — Как можа да си помислиш, че ще те намразя?

— Защото понякога аз самата се мразя. — Тя седна на петите си и се усмихна с треперещи устни. — Но се радвам, че ти не ме мразиш. Мисля, че това би разбило сърцето ми.

Лицето на Лани изразяваше мъка и тревога.

— Ако Камбре не се върне тук тази нощ, ще отидем при него на сутринта.

Каси кимна и се изправи.

— Както сметнеш за най-добре Не искам да…

На вратата се почука силно. Каси почувства облекчение. Камбре. Най-после чакането беше свършило и тя можеше да предприеме нещо. Бързо прекоси стаята и рязко отвори вратата.

— Иска ми се да те удуша — каза Джеърд сърдито.

Тя се втренчи в него изненадана.

— Как.

— Не можеше да чакаш повече, нали?

Той отвори широко вратата и я избута обратно в стаята.

— Да чакам какво? Ти да го намериш преди мен?

Братфорд влезе след Джеърд и затвори вратата.

— Разбираме ви, но бързането ви не беше разумно и беше нелюбезно по отношение на нас.

Погледът му се прехвърли на Лани и той неодобрително каза:

— Изплаши ме.

За голяма изненада на Каси, по бузите на Лани плъзна червенина.

— Не съм ти дала право да се тревожиш за мен.

Той се усмихна.

— Ах, аз отдавна се мъча да заслужа това право.

— Луда ли си? — Очите на Джеърд гневно просветнаха. — Защо последвахте Давид до дома на Камбре?

— Откъде… Камбре е бил наблюдаван?

— От наш човек, Валбо. — Той я сграбчи за раменете. — Трябва да стоите по-далече от Камбре, чуваш ли ме?

— Чувам те — Тя кимна, за да подчертае, че го е чула. — Това не означава, че ще ти се подчиня.

— Валбо може и да му е казал къде да я намери, но откъде знаеше, че са проследили художника?

— Откъде знаеше, че ще отидем при Давид?

— Жозет.

Тя го погледна недоверчиво.

— Това не е вярно. Тя не би ни предала.

— Направи го, за да спаси живота ви.

Тя отново поклати глава.

— Не ти вярвам. Нищо не би могло да я накара…

— Тя знаеше, че това повече няма значение.

Изражението на лицето му се промени. Вместо да стискат раменете й, ръцете й започнаха да ги галят.

— Знаеше, че вие няма какво повече да търсите тук.

— Какво говориш? Татко ми е тук.

— Не, вече не. По дяволите, аз съм последният човек на земята, който би искал да ти съобщи това.

Тя се вцепени.

— Да ми каже какво?

— Той е мъртъв.

Тя продължи да го гледа втренчено и недоверчиво. Той рязко каза:

— Баща ти е мъртъв, Каси.

Завладяха я едновременно и болка, и ужас. Залюля се, все едно попадна в силна буря Затвори очи.

— Ти си го убил? — прошепна тя.

— Не! — Той я притисна до гърдите си, като внимателно придържаше главата й. — Камбре го е убил.

Болката беше толкова силна!

— Откъде знаеш?

— Получих писмо от моя човек, преди да тръгна от Морланд. Камбре се срещнал с баща ти преди около седмица в едно кафене близо до Сена. Останали в кафенето повече от два часа и разговаряли. Отначало изглеждало, че разговорът е сърдечен. Когато излезли от кафенето, Валбо ги последвал. Било много късно, а те вървели по една безлюдна улица, която следвала извивките на Сена… — Той направи пауза. — Не би искала да чуеш останалото.

— Напротив, искам.

Трябваше да отстъпи назад, да се отдалечи от него, но ръцете му предлагаха единствената утеха, която можеше да намери.

— Искам да чуя всичко.

— Завили зад ъгъла и за малко се скрили от погледа на Валбо. Когато той завил зад ъгъла, видял как Камбре мъкне тялото на баща ти към реката.

Тя потрепери, бяха прекосили много пъти тази река, откакто бяха в Париж.

— Било ли е тялото му… намерено?

— Не, още не са го намерили. Казват, че това не е нещо необичайно.

Татко — загубен… Само тази река би могла да му бъде гроб…

— И няма да ти се наложи ти самият да извършиш убийството — каза тя. — Сигурно за теб е било голямо разочарование.

— Каси… — Гласът му беше станал дрезгав от болката, която изпитваше.

— Гласът ти звучи така, като че ли си ядосан. Не знам защо. Точно това искаше, нали? — Най-сетне събра сили да го отблъсне. — Той е мъртъв.

— Какво искаш да кажа? — Лицето му изразяваше силно страдание. — Господи, не искам да те наранявам още повече.

— Той е мъртъв, а точно това искаше ти.

— Престани да го повтаряш.

— Защо да престана да говоря истината? — Думите излизаха на пресекулки от устата й, а по бузите й се стичаха сълзи. — Затова беше всичко. За смъртта. — Ужасни, страшни думи. Тя отново каза: — Смърт.

Той направи крачка към нея.

— Не ме докосвай. Откъде да знам дали Камбре го е убил? Може и ти да си го направил.

Той пребледня.

— Искаш ли да видиш писмото на моя човек?

— Писмо, което и ти самият може да си написал. Каза, че искаш пак да ме имаш в леглото си. Ако си убил баща ми, това никога не би се случило и ти добре го знаеш.

— Не съм го убил. Не мога да отрека, че когато те видях за първи път, имах това намерение. Не мога да отрека, че можех да го извърша дори сега, ако го бях намерил преди Камбре. От дълго време го мразя и не знам какво бих могъл да направя. — Произнасяше думите много отчетливо. — Но не съм го убил, Каси.

Тя искаше да му вярва. Разбра го и се отврати от себе си. Той беше мразил баща й, а тя все още го обичаше и искаше да му вярва. Беше готова да се разболее при мисълта, че дори след като баща й е мъртъв, тя продължава да извършва предателство спрямо него.

— Върви си.

Тя се втурна покрай Брадфорд към мястото до прозореца, където седеше Лани. В очите на Лани светеха сълзи. Тя протегна ръце към Каси, Каси се хвърли в прегръдките й. Двете едновременно даваха и получаваха утеха. Лани беше обичала баща й. Разбираше болката й. Чуха тихия глас на Брадфорд да казва над главите им:

— Той казва истината, Каси.

Но Брадфорд обичаше Джеърд, следователно на него също не можеше да се вярва.

— Ще се върнем сутринта — каза Джеърд. — Надявам се дотогава да си разбрала, че не бих могъл да те лъжа. Не се тревожете за безопасността си. Моите хора ще стоят на пост пред пансиона и ще чакат Камбре. Той е нисък и има шкембе. Ако някой непознат се приближи към вас, изтичайте при Валбо.

Каси не отговори. Джеърд изруга тихо и извика Брадфорд:

— Хайде, да тръгваме.

— Чакайте — каза Лани. — Къде отивате?

Джеърд не отговори веднага.

— Валбо ще ни осигури легла в пансиона, където живее.

— Но вие няма да ги използвате. Вие отивате да убиете Камбре — каза Лани — Не тази вечер. Не искаме смърт тази вечер. Имаме си достатъчно мъка вече.

Джеърд мълчеше.

— Чуваш ли ме? Никакъв ужас повече. Никакво насилие. Нека тази вечер оплачем Шарл.

— Добре — съгласи се Джеърд. — Но не давам обещания за след тази нощ.

— Ако този звяр е убил Шарл, няма да те моля да сдържаш ръката си. Оставете ни сега.

— Лани, ще остана, ако имаш нужда от мен — каза Брадфорд.

— Нямаме нужда от вас — каза Лани студено. — Вие няма да оплаквате Шарл.

Брадфорд въздъхна. Чуха как тежко прекоси стаята. Вратата се затвори след двамата мъже.

— Лани… — прошепна Каси.

— Шшш, знам. — Лани я прегърна здраво. — Първо ще оплачем загубата си, а после ще си спомним Шарл.

— Ще си спомним?

Нима Лани можеше да мисли за нещо друго в този момент?!

— Не, не това искам да кажа. Ще си спомним хубавите мигове, които сме преживели с него и моментите, когато сме го обичали най-силно. — Лани я целуна по челото. — Това ще ни помогне да преодолеем болката.

— Аз не мога… да говоря точно сега.

— Да, можеш. Аз ще започна първа, а ти ще се включиш после. — Сълзите се стичаха по бузите й, а гласът й трепереше. — Но не веднага. И аз не мога да говоря точно сега.

Едва няколко часа по-късно сълзите пресъхнаха и Лани започна да говори.

— Знаеш ли, че срещнах Шарл на брега в деня, когато умряха майка ми и баща ми?

— Не.

Каси никога не беше задавала въпроси за обстоятелствата, при които Лани беше свързала живота си с неговия. Отначало беше много разгневена, а после се чувстваше така, като че ли Лани беше с нея от самото й раждане.

— Твоите родители са умрели заедно?

— Бяха убити по време на урагана. Един клон падна върху колибата ни. Ние много се обичахме и аз бях изпълнена със силна мъка — такава, каквато изпитваме и сега. — Тя погледна през прозореца, но очите й нищо не виждаха. — Шарл беше чул за тяхната смърт и дойде при мен. Той не познаваше нито мен, нито тях, но видя, че оплаквам някого. Остана при мен целия ден и ми говореше нежно. Държеше ръката ми, за да ме утеши. Клара непрекъснато твърдеше, че той желае само тялото ми, но онзи ден той искаше да ми даде нежност и утеха. Идваше при мен всеки ден в продължение на месец и постепенно излекува мъката ми. Винаги съм била благодарна, че ме дари с онези дни. Реших да му дам нещо в замяна. Беше шокиран, беше изпълнен със срам, когато го съблазних. Все мърмореше, че съм само едно дете. А всъщност той беше дете. Той се нуждаеше от любов и грижи. — И простичко завърши: — Той имаше нужда от мен.

— Да, винаги е имал нужда от теб.

— Той беше нежен и с теб — подхвана Лани.

Каси не се нуждаеше от повече окуражаване. Изведнъж осъзна, че иска да говори за татко си. И все пак нямаше определена случка, която да изпъква в съзнанието й. Просто си спомняше различни моменти, в които той беше особено нежен, спомняше си малките подаръци, които й беше правил. Спомни си колко много пъти я беше спасявал от злобата на Клара.

— Той ми даде Капу. Спомняш ли си онази нощ, Лани? Щяха да го убият, но аз нямаше да позволя това да се случи. Щях да го открадна и да избягам. Татко се опита да ме утеши, но аз не можех да престана да плача. Беше много ядосан, когато тръгна от къщи. Но когато се върна, водеше Капу. Беше дал на краля четири от най-любимите си рисунки и беше платил на шестима от воините на Камехамеха, за да доведат Капу до конюшнята. — Спомените се надпреварваха, миговете се връщаха. — Спомням си сутринта, когато мама умря. Тогава ти не беше при нас, но мисля, че щеше да харесаш мама. Тя винаги беше нежна и мила и обичаше татко повече от всичко на света. Татко плака, когато тя умря, но после дойде при мен, взе ме на ръце и ми каза, че тя е на небето при ангелите. Аз му повярвах, защото тя самата беше като ангел…

Спомените течаха като безкрайна река и за двете. Часовете минаваха. Когато най-после вече нямаше какво да си кажат, те се съблякоха и си легнаха на голямото двойно легло. Бяха изтощени.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Лани след дълго мълчание.

Каси се чувстваше много уморена, сълзите й бяха пресъхнали, но може би и мъката беше понамаляла.

— Да.

— Ти беше много жестока към Джеърд тази вечер.

— Не искам да говоря за Джеърд.

— Наистина ли се съмняваш в него?

Трябваше да се съмнява в него. А така отчаяно искаше да му вярва. Сега, когато първоначалната разкъсваща я болка беше станала по-тиха, тя си спомни, че Джеърд никога не лъже. Но може би този път беше направил изключение?

— Няма доказателство, че не е убил татко.

— Но няма доказателство и че го е извършил. Може би утре ще знаем повече. — Лани затвори очи, думите започнаха да стават неясни. — Всичко това е много странно… Няма да е честно да го съдим без…

Лани беше заспала. Каси лежеше, втренчена в мрака. Мислеше, че е достатъчно изтощена, за да заспи веднага, но все още беше напълно будна.

„Няма доказателство.“

Нямаше доказателство, че Джеърд е убиец, нямаше доказателство, че Камбре е извършил убийството, нямаше доказателство дори за смъртта на баща й. Един мъж е умрял и е бил хвърлен в реката като боклук. Изчезнал е, все едно че никога не е живял. Тази мисъл отново извика сълзи в очите й, а тя не желаеше да плаче повече. Времето за сълзи беше отминало. Те нямаше да съживят баща й, нито щяха да отмъстят за смъртта му.

Отмъщение.

Мисълта се появи като че ли от нищото, но не я изненада. Баща й е бил убит и захвърлен като нещо непотребно. Тя почувства силен гняв и за първи път разбра порива на Джеърд за възмездие. Непоносима болка я завладя и се смеси с гнева. Тя се запита дали самото това преследване не беше отнело живота на баща й.

Но нямаше доказателство. Джеърд можеше и да казва истината. Може бе наистина Камбре го беше убил.

Но ако Джеърд убие Камбре, тя никога няма да узнае.

Застина, когато проумя, че без съмнение Джеърд ще убие Камбре утре. Той го беше търсил, беше го намерил и сега щеше да извърши екзекуцията. Тя ще трябва да стои тук и да чака, докато той сложи край на живота на Раул. Тогава тя ще бъде лишена от възможността да узнае какво се е случило онази нощ край Сена.

Не можеше да му позволи да го направи. Тя трябваше първо да говори с Камбре. Трябваше да му се противопостави, да го обвини и да следи за външни признаци, които биха го издали. Може би тогава щеше да бъде сигурна във вината му.

Ако той беше виновен, тази среща би била много опасна.

Защо ли се колебаеше? Рискът изглеждаше съвсем незначителен, сравнен с вероятността да изживее живота си, без да е сигурна дали Джеърд не е убил баща й.

Тя хвърли поглед към Лани, а после внимателно отметна завивките и стана от леглото.

Лани не се помръдна.

Съвсем тихичко. Каси облече панталоните си за езда, ризата и жакета си. Лани беше заспала толкова дълбоко, че едва ли щеше да я чуе, дори да не пазеше тишина. Тръгна към прозореца, но се спря и се върна към пътната си чанта.

Взе камата, която й беше дала Жозет. Острието проблесна смъртоносно на лунната светлина.

Каси го гледа вцепенена и очарована дълго време. После пъхна камата в джоба на панталоните си. Отново тръгна към прозореца, който гледаше към алеята. Липсата на достатъчно пари ги беше принудила да наемат тази стая на втория етаж, която гледаше към алеята, където се намираха кофите за боклук. Но сега разположението на стаята можеше да се окаже удобно за целта.

Човекът на Джеърд щеше да наблюдава входа, който се намираше на главната улица. Никой няма да си направи труда да си завре носа в тази воняща дупка долу.

Тя стъпи на перваза на прозореца, а после се спусна на малкото покривче, което се спускаше над алеята. Ботушите й скърцаха и тя застина на място, с поглед, вперен в прозореца, откъдето беше излязла. Дали звукът не беше събудил Лани? Въздъхна облекчено, когато никой не се появи на прозореца.

Бавно, внимателно, тя легна по корем и се плъзна заднишком по покрива, като забиваше пръстите си в процепите между керемидите. Трябваше й четвърт час, за да стигне до ръба.

Тя се спря и си пое дъх, преди да надникне надолу към алеята. От земята я деляха три метра. В мрака проблясваха безброй червени очи.

Плъхове.

Потрепери, когато видя гадините да шават под нея. Дали щяха да я нападнат така, както нападаха хранителните останки, които бяха изхвърлени там заедно с другия боклук?

Е, не можеше да остане така цяла нощ. Напрегна се, увисна от ръба в цял ръст, но… Чу как плъховете долу се раздвижиха и се вледени от страх. Нямаше какво да направи, освен да скочи на земята. Когато стъпалата й докоснаха земята, коленете й се подгънаха и тя падна.

Кал. Мръсотия. Един плъх пробяга по ръката й, докато тя отчаяно се опитваше да се изправи на крака. Всички плъхове се бяха събрали около нея!

Затича се, без да гледа към края на алеята. Тъмният коридор изглеждаше дълъг цели мили, а бягането по него — безкрайно като плаването през Ламанша. Сърцето й започна да се блъска в гърдите, дишането й стана болезнено. Подхлъзна се, почти падна, но успя да се задържи.

Изведнъж усети под краката си павета. Край на мръсотията. Слава Богу! Беше стигнала до една странична уличка. Спря под уличния стълб, за да си поеме дъх. Гърдите й се вдигаха и спускаха бързо. Мили Боже, тя самата миришеше почти толкова отвратително, колкото и онази мръсна алея. Изведнъж в съзнанието й изплуваха мисли за техния остров, където всичко беше чисто, където морето и небето бяха ясни и сини. Как ли въобще баща й беше живял години наред в тази мръсотия?!

Но сега баща й вече не беше между живите.

Потисна болката, която се съживи при тази мисъл. Губеше ценно време, след няколко часа щеше да се съмне. Жилището на Камбре не беше близо — налагаше се да прекоси почти целия град. А трябваше да стигне там, преди Джеърд да се е събудил.