Хедър Греъм
Бегълката (5)

3

На прага стояха двама мъже, огрени от лунната светлина. Макензи скочи светкавично от леглото, зави Тара до брадичката, вдигна кърпата от пода и я уви около хълбоците си.

— Какво правите тук? — попита той и изгледа унищожително натрапниците.

Двамата мъже й бяха познати. Не бяха преследвачите й, а двама от слугите в кръчмата на Ийстууд — Рори, нисък, набит фермерски син от Минесота и едноокият, тънък като вейка Джефри, който умееше да си служи отлично с дългия нож. Очевидно гостилничарят ги беше изпратил да доведат избягалата келнерка. Сърцето й натежа от болка и страх.

— Какво искате? — попита злобно Макензи.

— Много съжалявам, мистър Макензи… — Рори се покашля и запристъпва от крак на крак. — Ами такова… Ийстууд има нужда от момичето. Някой я търси и е готов да плати кръгла сумичка пари, ако му я предадем.

— А на мен ми струваше триста долара. В златни монети.

— Въпреки това трябва да я вземем…

— Не и тази нощ. Ако някой се опита да я измъкне от леглото ми, ще го убия. Ясно ли ви е?

Думите на Макензи бяха последвани от дълбоко мълчание.

— Утре сутринта ще я върна в кръчмата — обеща спокойно той. — А сега изчезвайте оттук, защото не обичам да ми пречат, когато се забавлявам. Махайте се, какво чакате! Ще ви дам по една златна монета, а утре ще върна малката на Ийстууд и да прави с нея, каквото ще.

Двамата се съвещаваха шепнешком. Тара не можеше да разбере какво си казват, но видя как надзъртаха над раменете на Макензи, за да се уверят, че тя наистина е в леглото.

— Как е тя, мистър? — попита неочаквано Джефри. — Отдавна ме сърбяха пръстите да я поопипам тук-там. Все ми казваше, че не искала да си има работа с мъже. О, господи, бих дал всичко, което притежавам, само да можех…

Той млъкна, защото Макензи го избута към вратата.

— Мога да те уверя, че преживях небесно удоволствие, драги. А сега си вървете и не забравяйте, че ако не ни досаждате до утре сутринта, ще получите по една златна монета.

— Разбрахме ви много добре, мистър — увери го Рори. — Простете, че ви попречихме.

— Махайте се най-после! — Макензи затвори вратата след двамата мъже и се облегна на рамката. Тара усети изпитателния му поглед и разбра, че той я виждаше много ясно въпреки нощните сенки. Изведнъж мъжът се изсмя злобно. — Ама вие май се изчервихте!

— Не говорете глупости. Няма как да ме видите. А и не беше нужно да казвате онези думи.

— Кои?

— Че сте преживял небесно удоволствие!

— Нима трябваше да им съобщя, че сте само едно парче студено дърво? Тогава слугите на Ийстууд щяха да се запитат защо искам да ви задържа цялата нощ.

— По-добре беше да си мълчите!

— Може би предпочитахте да набия двете момчета и да ги изхвърля през прозореца? Тогава Ийстууд щеше да изпрати други. Така спечелихме малко време. — Той вдигна дрехите на Тара от пода, остави ги в единия край на леглото и събра собствените си вещи. — Хайде, обличайте се!

Тара прехапа устни и в сърцето й пламна гняв. Този мъж я командваше като генерал.

— Преди малко ми заповядахте да се съблека.

— Тук ли искате да останете? Вярно е, че бързаме, но един час повече или по-малко вече няма значение. А и много ми се иска да опитам за какво платих триста долара…

— Стига толкова! — изсъска тя. — Как да се облека, като стоите и ме гледате?

В този миг на вратата се почука.

— Вътре ли си, Макензи? — попита мек мъжки глас и Тара чу облекчената въздишка, която се изтръгна от гърдите на мъжа. Той отиде до вратата с големи крачки и понечи да я отвори, макар че беше само с кърпата около бедрата си.

— Какво правите, за бога? — проплака отчаяно тя и се зави до брадичката.

Без да й обръща внимание, Макензи пусна посетителя да влезе — красивия млад мъж, който беше седял с него на масата в кръчмата.

— Макензи, онези търсят момичето…

— За съжаление закъсня, Робърт. Вече бяха тук.

— Нима им я върна?

Макензи посочи леглото и Тара едва не скри глава под възглавницата.

— О, прощавайте — извини се смутено Робърт Трейт. — Не знаех, че преча…

— Разбира се, че не пречиш — прекъсна го Макензи. — Просто трябваше да оставя у онези впечатлението, че сме „заети“.

— Защо я преследват?

— Нямам представа. Защо не попиташ нея?

Очевидно Робърт не се ориентираше в тъмнината толкова добре като приятеля си. Той присви очи и се опита да открие свитата в леглото фигура.

— Защо ви преследват тези хора, мис?

Тара не отговори.

— Сега нямаме време — намеси се Макензи. — Трябва да изчезнем оттук. Би ли излязъл навън? Дамата трябва да се облече.

— О, да, разбира се. Ще чакам в коридора.

— Побързайте! — заповяда строго Макензи, когато вратата се затвори зад Робърт.

— Ако продължавате да ме зяпате така, по-добре е да повикате и приятеля си — изсъска вбесено Тара.

— Да го направя ли?

Тя метна към него една възглавница, но той я улови през смях. Дълбок, чувствен смях, който я накара да се почувства още по-гола отпреди.

— Стаята е съвсем тъмна — напомни й той, — пък и аз без това знам как изглежда тялото ви.

Междувременно се беше облякъл. Затова отиде до леглото, дръпна рязко завивката и Тара изпищя уплашено. Без да обръща внимание на протестите й, той я издърпа да стане и й заповяда да стъпи здраво на краката си.

— Щом в стаята е съвсем тъмно, значи не сте ме видели. — А може би тя се лъжеше. Нали беше забелязала предизвикателните искри в очите му, подигравателната усмивка, ръцете, които бързо обличаха фустите й. Той й помогна да си сложи корсета, обърна я и завърза връзките на гърба. Очевидно познаваше частите на женския тоалет.

— По-бързо! — настоя той и й облече роклята. — Трябва да тръгваме.

— Къде ще отидем? — попита с пресекващ глас тя. — В блатото ли?

— Нима имате по-добро предложение?

— На север…

— Аз живея на юг.

— Не мога да остана в онази нецивилизована страна.

— Боите ли се? Жалко.

— Не се боя от нищо. Готова съм на всичко, за да се махна оттук.

— Аха! Значи мислите, че слугите на Ийстууд няма да съобщят веднага на господаря си, че са ви намерили, а онези приятелчета ще продължат да ви търсят?

— Не са ми приятели!

— Които и да са, със сигурност ще ви намерят.

На вратата отново се почука и Робърт влезе забързано.

— Тръгваме ли?

— Дамата се колебае. Мисълта да замине за Флорида не й харесва — отговори равнодушно Макензи.

— Не искам да се озова сама и безпомощна в блатото — обясни тихо тя. — При някакви си диваци…

— О, вие и без това попаднахте на един истински дивак — отговори през смях Робърт, но бързо стана отново сериозен. — Това беше само шега.

Защо ли толкова настоявам да я взема със себе си, размишляваше трескаво Джарет. Можеше спокойно да я натовари на някое корабче и да я изпрати на север. Колко ли време щеше да мине, докато преследвачите надушеха убежището й? Е, това не го засягаше…

Напротив, засягаше го — откакто я бе докоснал и бе видял красивото й тяло.

— Той никога няма да ви изостави, мис — увери я тържествено Робърт. Погледна замислено приятеля си и изведнъж извика тържествуващо: — Намерих решението! Ожени се за нея! И без това ти трябва жена.

— Какво? — пошепна невярващо Макензи и се обърна към Тара, която се сви уплашено в ъгъла.

— Моля ви… — прошепна отчаяно тя.

— Да, защо не? — промърмори Макензи и се усмихна, защото бе обзет от странно, неизпитвано досега топло чувство. Какво щеше да стане с нея? И с него самия? Всъщност, какво значение имаше? Не можеше да се ожени за никоя от дамите, които иначе биха били подходящи съпруги, защото всички познаваха Лайза. Истината беше, че му трябваше съпруга, която да води домакинството в голямата къща, при която да се връща след напрегнатия ден на полето.

Веднъж Робърт му бе предложил да си потърси жена чрез обява във вестника. Е, тази омагьосваща блондинка беше много по-добър улов.

— Много добре — обяви тържествено той. — Ще се оженя за вас, мис, и ще ви дам името и закрилата си.

Тара пое шумно въздух.

— Но аз не мога…

— Вече сте женена, така ли?

— Не, за бога!

— Защо тогава не искате?

Устните й трепереха.

— Защото не ви обичам! Дори не ви познавам. Защо се впускате в тази авантюра?

Мъжът се ухили и скръсти ръце пред гърдите си.

— Вероятно вече сте забелязала, че съм страстен играч. А след като бяхте готова да скочите в Мисисипи, значи и вие обичате риска.

Сълзи замъглиха погледа й. Изведнъж от улицата долетя вик:

— Изчезнала е!

— Я не говори глупости — отговори груб глас. — Скоро ще я намерим.

— Е, какво решихте? — попита тихо Макензи.

Нима имаше избор? Устата й пресъхна. Разбира се, той беше забележителен мъж. Дори неясната представа за интимна близост стопляше кръвта й, предизвикваше сладко усещане за слабост.

Той беше нейното спасение. Ако приемеше помощта му, тя трябваше да спази своята част от уговорката. По същия начин можеше да намери убежище в ада… Но дори това беше по-добро от връщането вкъщи.

Бързите стъпки по улицата се отдалечиха.

— Направете го! — помоли с усмивка Робърт. — Макар че има дяволски темперамент, моят приятел е богат като цар Мидас.

— Е? — повтори нетърпеливо Макензи. — Времето е скъпо.

Тара го погледна и предизвикателно отметна глава назад.

— Готова съм на всичко, стига да ме изведете оттук.

— Разбира се, че ще ви отведа. А след това ще трябва да се биете само с дивите алигатори и индианци… и с мен. — Той се обърна към Робърт, чиято идея беше създала тази невероятно ситуация: — Да тръгваме! Робърт, ти ще отидеш на кораба, за да подготвиш отплаването.

— На вашите заповеди, сър! — Робърт отдаде чест и се ухили доволно. Очевидно беше много въодушевен от приключението, което щеше да преживее.

Макензи улови ръката на Тара и я побутна към вратата.

— Побързайте!

Двамата слязоха по задната стълба, заобиколиха къщата и тръгнаха по улицата. Тара едва успяваше да върви в крак с мъжа до себе си. Изведнъж той я стисна по-силно и я издърпа в една странична уличка.

Някой бързаше насреща им. Макензи протегна ръка, мъжът се удари в нея, загуби равновесие и политна да падне. Тара видя едър, грозен мъж с голо теме. Той се изправи, ругаейки, но като я видя, на лицето му изгря широка усмивка. Забравил Макензи, посегна да я улови.

Юмрукът на Джарет беше по-бърз и улучи брадичката на противника, който безшумно се свлече на земята. Тара не смееше дори да диша.

— Мъртъв ли е?

— Не — отговори кратко Макензи и след малко попита: — Трябва ли да умре?

— О, не!

— Добре. Радвам се, че поне не сте кръвожадна. Няма да му пожелаете смъртта, дори ако я е заслужил. Как мислите, заслужил ли я е?

— Нямам представа.

— Вероятно той не действа по своя воля, а по заповед на личността, която се стреми да ви залови. Знаете ли коя е тази личност?

— Да.

— Най-после отговорихте на един въпрос.

— Няма ли да продължим пътя си? — прошепна измъчено тя.

— Разбира се.

— Къде отиваме?

— При свещеника.

Тара прескочи изпадналия в безсъзнание мъж и поклати глава.

— Не е нужно да се жените за мен, след като и без това ще ви придружа. Вие не ми дължите нищо, но аз трябва да ви благодаря за спасението си…

— За една уличница триста долара са цял куп пари — прекъсна я развеселено той. — Но на мен не ми трябват уличници. — Тъмните му очи отразяваха светлината на звездите. — В този град можеш да получиш жена дори за няколко цента. Мисля обаче, че триста долара е добра цена за съпруга.

— Съпругата не се купува.

— Не, всъщност не. Но на мен ми трябва именно съпруга. А вие трябва да се скриете от преследвачите си. Щом станете моя жена, вече няма да ви заплашва опасност.

Той улови отново китката й и тя попита съвсем тихо:

— Спомняте ли си, че този мъж не беше сам?

— О, да.

— Тогава…

— Ще внимавам.

Двамата продължиха пътя си. Някъде отляво течеше Мисисипи. Чу се звън на корабна камбана. Двамата бяха заобиколени само от нощните сенки, които ставаха все по-тайнствени и страшни.

Когато една от тези сенки изскочи иззад една ограда, Тара изпищя задавено. Макензи я бутна светкавично зад гърба си и застана спокойно пред нападателя, който го подкани с дрезгав глас:

— Пуснете момичето или ще умрете! — В мрака блесна тънък нож.

— Няма — отговори равнодушно Макензи.

— Вие нямате нищо общо с нея. Дръжте се настрана от нашите работи!

— Аз спечелих тази жена на игралната маса. Струваше ми триста долара. Нима мога да се откажа доброволно от толкова скъпа плячка?

— Тогава ще я взема насила.

Макензи не се помръдна.

— Направете нещо! — извика уплашено Тара. Той можеше да подцени противника си и тогава…

Оказа се, че тя го е подценила. Когато мъжът се хвърли с грозен вик върху него, Макензи отстъпи настрана и юмруците му се стовариха върху тила на нападателя, който полетя към земята и остана неподвижен.

Джарет въздъхна и се обърна към Тара:

— Дали ни очакват още изненади?

— Нямам представа. — Трепереща от нерви, тя прокара език по устните си. Този мъж беше непобедим… По време на кратката борба дишаше съвсем спокойно. Ако някога узнаеше коя е тя и защо бяга…

— Да вървим! Скоро ще стигнем в страната на семинолите и крокодилите. Никой няма да посмее да ни последва чак там.

— Убедена съм, че индианците и дивите зверове не са по-лоши от моите преследвачи.

Мъжът избухна в тих смях.

— Няма защо да се боите от алигаторите и семинолите. Трябва да се боите само от мен.

— Какво искате да кажете? — усмихна се несигурно тя.

— Аз се женя за вас, защото ми трябва жена.

— Вече го казахте.

— Ако бяхте уличница, нямаше да искам нищо от вас — продължи спокойно той. — Но не ми трябва и съпруга, която върши някои неща насила.

Тя се опита да издържи на погледа му, но напразно.

— Познавам задълженията на съпругата. — Когато той обхвана брадичката й и я принуди да го погледне, тя изфуча разярено: — Току-що казах, че знам какво трябва да правя. Какво друго очаквате от мен?

— Добър въпрос. Може би не става въпрос за това какво очаквам, а какво би ми харесало.

— Какво искате да кажете?

— Откакто влязохте в таверната, аз ви желая — призна с усмивка той и се наслади на внезапната руменина, заляла лицето й. — Ето че сложих всичките си карти на масата.

Дали искаше да чуе обещание? Можеше да го чака цяла вечност.

— Добре. Вие имате нужда от съпруга и ще си я получите. Обещавам ви, че ще имате добра жена. Уверявам ви, че мога да водя домакинството.

— Това няма значение — засмя се той. — Приех ви като залог на игралната маса само защото сте невероятно красива. По същата причина искам да се оженя за вас. Все още ли сте готова да станете моя жена?

— Да.

— И не си помисляйте, че можете да нарушите дадената дума! — проговори предупредително той.

— Ами ако го направя?

— Тогава ще ви принудя да се придържате към споразумението ни. Още не е късно. Давам ви последен шанс да кажете не.

Тара поклати глава и в очите й блесна решителност.

— Готова съм на всичко.

— Добре, тогава ще се венчаем. Трябва да се задоволите с кратка церемония.

— Как ще го направите? Не можем да се оженим посред нощ…

— О, сладка невинност! В Ню Орлиънс можете да имате всичко, стига само да платите добре. Следвайте ме, скъпа.

Двамата продължиха пътя си, докато срещнаха една пищна блондинка, която изглеждаше доста вулгарно. Очевидно тя познаваше Макензи, защото се усмихна зарадвано и с готовност му даде сведенията, които й поиска.

След дълга обиколка двамата спряха задъхани пред къщата на свещеника. След като хвърли бърз поглед към жълтиците в ръката на Макензи, младият божи служител изяви готовност да извърши венчавката веднага. Повика жена си, която примигна смутено, но с удоволствие прие да стане свидетелка, щом узна, че съпругът й има възможност да спечели нещо допълнително. Тя засия с цялото си розово лице и ги увери, че никога не е виждала такава красива двойка. После зае достойна поза, за да изпълни задълженията си. Последва кратка брачна церемония, която бе извършена в малката, доста овехтяла дневна.

Макензи погледна с усмивка бъдещата си жена.

— Аз не знам дори как се казваш.

— Тара Брент.

Той я измери с одобрителен поглед.

— Второто име няма значение. От днес си Тара Макензи.

След малко и тя научи малкото му име — Джарет. Докато стояха пред свещеника, женихът извади пръстен от пръста си и го сложи на ръката й. Едва сега Тара осъзна какво върши и коленете й омекнаха.

— Сега можете да целунете булката, мистър Макензи — обяви свещеникът.

Джарет се усмихна дяволито и я грабна в прегръдката си. Целувката му затвори устата й и по тялото й се разля странна топлина. Без да съзнава какво прави, тя отвори устни и прие предизвикателните милувки на езика му. Светът се завъртя около нея. Останала без сили, тя се вкопчи в раменете му.

Джарет вдигна глава след цяла вечност, но не я освободи от прегръдката си, сякаш усещаше, че тя не може да се държи на краката си. Свещеникът наля шампанско и вдигна наздравица за щастието на новобрачните.

Макензи каза няколко учтиви думи на отеца и жена му, после взе чашата от ледените пръсти на жена си и я остави на масичката.

— Да вървим, любов моя.

Тя кимна колебливо, затвори за миг очи и се помоли да има сили да издържи. Може би трябваше да предприеме още един опит за бягство? Не, тя беше дала обещание и щеше да удържи на дадената дума.

 

 

Клив Картър, синът на наскоро починалия Джулиън Картър, седеше в кръчмата на Ийстууд — на същата маса, където миналата вечер бяха седели играчите на покер. Безупречно облечен — в тъмночервен сюртук, кобалтовосин панталон, снежнобяла риза и избродирана жилетка, — красивият, богат мъж събираше възхитените погледи на посетителите. Тъмнорусата му коса беше сплетена на плитка на тила. Той се подпираше с двете си ръце на сребърната дръжка на елегантния си бастун и лешниковите му очи изследваха внимателно обстановката.

Тези идиоти! Изпуснаха Тара за по-малко от час. Хората му не се връщаха, а маймуните, които беше изпратил невероятно глупавият гостилничар, също бяха изчезнали. Отвратителна история! Колко щата беше претърсил, за да намери Тара?

Трябваше най-после да я залови, преди Уилям да е успял да й се притече на помощ. Едва този следобед беше узнал къде се е скрила. Тази жалка твар отново бе успяла да му се изплъзне. Непоносимо! Защо постоянно трябваше да се измъчва с разни слабоумници? Оттук нататък щеше да се опира на закона. На закона и на армията.

Бъбривият гостилничар твърдеше, че някакъв си Макензи е спечелил красивата келнерка на игралната маса. Картър вече беше подгонил хората си да търсят и двамата. Макар онзи идиот гостилничарят да твърдеше, че Макензи е влиятелен мъж и не е за препоръчване да си негов враг.

Значи неговото момиче беше отвлечено от някакво проклето копеле. Тази мисъл изпълваше Клив с див гняв, макар че лицето му оставаше съвсем спокойно. Той желаеше Тара с цялата си страст… а тя беше станала плячка на Макензи!

Много скоро ще я имам, утеши се той. Вече не го беше грижа дали ще я получи мъртва или жива. Някога й бе дал правото да реши дали иска да стане негова — след като наследи цялото богатство на баща си. Каза й, че е готов да сподели с нея всичко, което има, предложи й целия лукс на света. А тя го отхвърли и предпочете да прекара дните си зад решетките на затвора.

— Кой е този Макензи? — попита с тихия си, приятен глас Клив. — Трябва непременно да намеря Тара. Животът й е в опасност. Не забравяйте, че ви обещах голямо възнаграждение. Законът също е на моя страна. Ако откажете да ми помогнете, последиците ще бъдат твърде неприятни.

Изисканият гост не беше по вкуса на Ийстууд. Този мъж щеше да му създаде трудности, това беше повече от ясно. Най-голямото му желание беше този Картър да се беше появил няколко минути по-рано — или Макензи и французинът да бяха избрали друго заведение за решителната си среща на покер.

Ийстууд не се интересуваше от съдбата на красивата Тара. Този мъж беше готов да плати петстотин долара за момичето. Само това имаше значение. Утре малката ще се върне, повтаряше си с надежда той. Макензи я бе харесал, но една нощ беше достатъчна. След като жена му, една от красавиците на Сейнт Огъстин, почина твърде млада, той започна да води отново изпълнения с приключения живот, който го беше прославил преди сватбата. Тази нощ щеше да се наслади на прелестите на Тара и да я забрави завинаги.

Няма защо да се тревожа, повтаряше си Ийстууд, но съзнаваше, че причината за нервността му е главно в госта, който седеше насреща му.

— Мистър Картър, уверявам ви, че моите хора търсят мис Брент по целия град. Щом я намерят, ще ви я предадат. Що се отнася до Макензи обаче… Ами, той е плантатор от Флорида…

— Ще го разкъсам на парчета!

— По-добре е да не се мяркате на пътя му, сър! Той е известен негодник, но властите го ценят, защото е богат и има власт в своята област.

— Не ме интересува какво влияние има… — започна сърдито Клив, но гостилничарят побърза да го прекъсне:

— Тя ще се върне тук, сър! Готов съм да се закълна в това!

По устните на Клив играеше цинична усмивка. Той измери Ийстууд с присвити очи.

— Надявам се да излезете прав, мистър, заради самия вас! Ако сте набожен, прочетете няколко молитви.

По гърба на Ийстууд полазиха студени тръпки. Той не беше набожен, но въпреки това отправи безмълвна молитва към небето.