Хедър Греъм
Бегълката (20)

18

През първите дни след заминаването на Джарет Тара не беше в състояние да разсъждава разумно. На четвъртата сутрин, докато седеше пред тоалетната масичка и четкаше косата си, тя си припомни какво й беше казал Робърт. Скоро Джеймс, Наоми, Мери, децата и другите индианци от селото щяха да потеглят на запад. Тя трябваше да разбере къде възнамеряват да отидат и дали някога ще се видят отново.

Разбира се, тя знаеше, че е много опасно да се движи сама в гората, особено при сегашното политическо положение. Затова се обърна към Рютгер, надявайки се, че няма да получи отказ. Изказа желанието си уж между другото. Много искала да посети зълва си. Докато чакаше отговора му, тя не смееше дори да диша. Цялото й тяло трепереше от нерви.

— Аз не знам къде точно се намира селото, мисис Макензи. Ще изпратя младия Питър да намери някой от предните постове на индианците. После ще взема Лео и ще ви отведем при тях, а те ще изпратят хора да ви вземат. Не се сърдете, мадам, но мисля, че ще ни трябват един или два дни, докато подготвим пътуването ви. Освен това имам много работа в плантацията.

— Разбирам ви, Рютгер. Ще почакам.

След два дни те напуснаха Симарон рано сутринта и следобед пристигнаха в индианското село.

Много преди да стигнат до колибите, между кипарисите излязоха изрисувани воини. Явно селото беше охранявано много строго и Тара се почувства зле. Бедните индианци имаха право да се чувстват заплашени…

— Белите войници са навсякъде — обясни й на смешния си английски един от мъжете. Името му беше Оклаваха или Виещата се река. — Още не са стигнали до нашето село, но… — Той вдигна рамене, после се обърна към Рютгер: — Жената на Белия тигър ще се върне жива и здрава при семейството си.

Тара кимна с усмивка.

— Благодаря ти.

— Ще дойда да ви взема след два дни — рече Рютгер. Тя благодари и на него, сбогува се с Лео и двамата мъже се върнаха в Симарон.

Пронизващият вик на Оклаваха предизвести жителите на селото, че стражата води свой човек, не бели войници. Когато наближиха колибите, Тара видя навсякъде признаците на предстоящото преместване. Гърнета и тигани, дрехи и завивки, оръжия и буренца с барут. Пред колибата на Джеймс и Наоми беше положена голяма носилка, на която бяха натрупани вещите на семейството.

Тара скочи от седлото и Наоми, която бе чула вика на Оклаваха, изскочи от колибата. Лицето й грейна от радост, тя се затича към зълва си и я прегърна.

— Още когато Джарет мина оттук, разбрах, че ще дойдеш да ни посетиш.

— Мъжът ми е бил тук?

— Да, дойде да вземе Джеймс и двамата отидоха да търсят Оцеола.

— О…

— Тъй като нямам сестра, бях много щастлива, когато Джарет си взе нова жена. Жалко е, че трябва да се разделим толкова скоро. Смятаме да отидем в югоизточните блата. Там може да се живее, а белите войници няма да ни намерят. Иначе ще ни изпратят на запад.

— Те няма да сторят нищо лошо на Джеймс. Баща му…

— Джеймс никога няма да се позове на наследството си, за да спаси живота си, докато народът му отказва да капитулира. Нека сега не мислим за бъдещето, Тара. Трябва да поздравиш Мери, а по-късно можеш да ми помогнеш в прибирането на багажа. Или да се погрижиш за децата.

— Би ли помолила някого да запали огън в колибата на Джарет? Ако го направя сама, може да я подпаля.

— Разбира се, ще се погрижим. Мислех, че ще спиш при нас. Но вероятно предпочиташ да останеш в колибата на мъжа си, нали?

— Да.

— Не се страхувай за него. Оцеола няма да му стори зло. Той не е жесток човек, но е непоколебим в убежденията си. Освен това никога не нарушава дадената дума. Той няма да се изправи срещу Джарет.

— Може би има воини, които не са съгласни с мнението му?

— Индианците ценят изключително много мъжете, които са заслужили доверието им, дори когато според цвета на кожата си принадлежат към враговете им. А, ето я и Мери! Сигурна съм, че ще се радва да те види.

Мери поздрави Тара като родна дъщеря. Повикаха децата и хапнаха хляб от коонти и прясно краве мляко. Две момчета обещаха да запалят огъня в колибата на Джарет.

Мери се върна в собствения си дом, за да си почине, Сара и Дженифър излязоха да играят навън и двете жени останаха сами. Наоми огледа дома си и въздъхна. Имаше още много работа.

— Как ще живеете? — попита Тара.

— О, и друг път сме бягали и сме се справяли добре. Ще спим в хоотис…

— Какво е това?

— Нещо като шатра от клони и палмови листа, която се строи много бързо.

— О, Наоми! — прошепна отчаяно Тара.

— Толкова се радвам, че дойде при нас да се сбогуваш. Ще потеглим веднага щом се върне Джеймс. Засега няма да се отдалечаваме много и вероятно понякога ще можем да се виждаме.

— Само да можех да направя нещо за вас…

— Не можеш, Тара.

— Тогава ще ти помогна да приготвиш багажа.

— По-добре иди на разходка с децата. Те непрекъснато ми се пречкат, докато събирам вещите ни.

Тара се усмихна меланхолично.

— Такива са децата, нали знаеш?

— Е, Дженифър и Сара са още малки, но изпълняват задълженията си. Плетат кошове от палмови листа и стържат животинските кожи. Семинолите се научават още от най-ранно детство да работят за общото благо. Но ти си права, децата са си деца. Сега са обзети от треската на предстоящото преместване и са ужасно възбудени. Когато се опитват да ми помогнат, настава страшна олелия. Заведи ги на разходка, така ще отклониш вниманието им.

Наоми повика момиченцата си, които се втурнаха задъхано в хижата и запляскаха радостно с ръце, когато разбраха, че ще предприемат малък излет с леля си Тара.

— И да не се заблудите! — изпрати ги майката.

— Най-добре е да тръгнем на запад, към реката — реши Тара. — Познавам посоката.

— Не се отдалечавайте много!

— Разбира се. Ще останем наблизо.

Докато вървяха към реката, Тара се опитваше да успокои развълнуваните деца.

— Не бива да се страхувате. Ще преживеете голямо приключение и ще бъдете с родителите си.

— Но аз знам, че бягаме от големите бели войници — отговори сериозно Сара.

— Това е вярно, но ще се заселите в място, където няма кой да ви притеснява. Дано само бъде за кратко, за да се върнете при нас. А може би новото село ще ви хареса много повече от старото.

Дженифър подсмръкна унило.

— То ще бъде много далече…

— Не чак толкова. Сега, когато си имате леля, няма да се отървете толкова лесно от нея — опита се да се пошегува Тара. Детето притисна бузичката си до ръката й и тя прехапа устни, за да не заплаче. — Искате ли да ви покажа една игра? — предложи тя, за да ги развесели поне малко. — Казва се криеница. Двете ще се скриете зад дърветата, а аз ще ви търся.

Очите на Сара блеснаха дяволито.

— Хайде, Дженифър, дай ми ръка, за да се скрием!

Двете избягаха надалеч. Тара нямаше намерение да ги губи от очите си, затова ги последва бързо, настигна ги и ги прегърна. Двете се скриха отново и извикаха на леля си да ги търси. Решиха да повторят играта още веднъж и да се върнат в селото.

— Добре, тичайте! — извика Тара и почака малко повече, за да си поеме дъх. После забърза след децата. Изведнъж спря като закована, защото усети, че земята се люлее под краката й. Ослуша се и долови конски тропот. Инстинктът й подсказа, че наближава опасност.

— Дженифър, Сара, елате при мен, нямаме време за игра! — извика тя и чу кискането на двете момиченца. — Хайде, побързайте!

Очевидно децата усетиха, че нещо не е наред, защото веднага изскочиха от близкия храст. Тара искаше да избягат в селото, но само след миг видя сините униформи между дърветата. Войници. Ако хукнеше да бяга, те щяха да я последват и да намерят селото. Тя взе двете деца на ръце и се затича в посока към Симарон. Разбира се, това беше безсмислено. Никога нямаше да стигне до целта си.

Тя вървеше задъхано по тясната горска пътека. Скоро се умори, защото децата бяха тежки. Може би трябваше да ги скрие някъде и да чака, докато войниците отминат?

Изведнъж един ездач в синя униформа й препречи пътя и тя се закова на мястото си. Притисна двете деца до гърдите си и сведе глава.

— Я да видим какво имаме тук! — провикна се войникът, строен мъж с остро лице и грижливо подрязани мустачки. Той скочи от седлото и Тара чу конски тропот зад гърба си. Беше попаднала в капан.

— Какво искате? — попита тя, опитвайки се да скрие страха си.

— Дайте ми семинолските хлапета!

— Защо?

Мъжът пристъпи бавно към нея, свали жълтите си ръкавици и погледна през рамото й към другарите си, които бяха спрели конете на известно разстояние. Какво ги бе довело в тази гора? Дали търсеха индиански села, за да ги опожаряват? Сигурно знаеха, че повечето мъже не бяха у дома, а по пътеките на войната. Защо бяха тръгнали да убиват невинните старци, жени и деца?

— Защо значи? — изсмя се войникът и направи още една крачка към нея. — Защото тези хлапета ще станат големи червенокожи и един ден ще ни нападнат с пушки и ножове. И защото не искам след няколко години да украсяват кърпите си с руси или кестеняви скалпове.

— Това са само две малки момиченца! — възрази гневно Тара.

— Още по-зле. Те ще родят още цяла дузина червенокожи. Наистина ли не разбирате, лейди? Само мъртвият индианец е добър индианец — все едно на колко е години. А коя, по дяволите, сте вие? Какво търсите в тази гора?

— Аз съм Тара Макензи. Намираме се съвсем близо до плантацията ни — отговори с достойнство тя.

— Макензи? — Очевидно името му беше познато.

Един от войниците отиде при него.

— Ще позволите ли да ви кажа няколко думи, капитане? — Офицерът кимна и двамата се отдалечиха.

— Той ще ни убие! — прошепна задъхано Сара, но смело преглътна сълзите си. — Ще ни завърти в кръг и ще разбие главите ни в някое дърво. — Малкото семинолско момиче беше научено да се държи достойно, но сега трепереше от страх. В очите му блестяха сълзи.

— Не се бой, миличка! Първо трябва да убият леля ти, за да стигнат до теб! — отговори утешително Тара. После целуна малката си племенница по челото. Как се променяха времената… Само до преди няколко седмици мисълта за семинолите й вдъхваше леден страх, а сега белите войници й се струваха живи дяволи.

— Лельо Тара… — започна плахо Дженифър.

— Тихо! — прекъсна я Тара, защото искаше да чуе какво си говорят мъжете.

— Той е един от най-влиятелните мъже във Флорида и притежава огромно имение. Понякога работи за армията. Приятел е на Андрю Джаксън. Ако тя наистина е негова жена…

Капитанът го прекъсна с нетърпелив жест.

— Имаме нареждане да изтребим всички индианци в тази област. Така ли е или не? — Той се обърна отново към Тара: — Мисис Макензи, изпитвам безкрайно уважение към вас, но настоявам да ми предадете децата.

Решена да се бори, Тара отново притисна момиченцата до гърдите си.

— Няма да ви ги дам. Ще останат с мен.

— Не бих искал да ви причиня болка, мадам.

— Не ви съветвам да го правите.

— Аз съм офицер от армията на Съединените щати.

— Тогава се дръжте, както подобава на ранга ви. Не си спомням убийството на невинни деца да се числи към задълженията на американските офицери.

Мъжът изруга ядно и заповяда на войника до себе си:

— Сержант Дикс, слезте от коня и вземете от дамата двете червени гадинки! — Очите му се присвиха заплашително. — Предупредете я, че трябва да се държи прилично, иначе ще си плати за дързостта!

По гърба на Тара пролазиха студени тръпки. Дали офицерът щеше да посмее да й посегне? Леденото му изражение издаваше, че не се спира пред нищо.

За щастие Дикс беше изпълнен със съмнения.

— Не мога да се боря с една дама, капитане.

— Нима отказвате да изпълните заповедта? — изрева ядно капитанът.

— Не, сър — отговори нещастно Дикс.

— Напред, марш! — изкрещя офицерът и малкият отряд трябваше да се подчини на волята му. — Аз ще поговоря насаме с мисис Макензи и ще ви настигна. Тръгвайте, какво чакате? Вие също, Дикс!

— Моля ви, сър… — започна отчаяно младият сержант.

— Изчезвайте!

— Но, сър…

— Това е заповед.

Докато Дикс и другите войници минаваха покрай Тара, тя размишляваше трескаво дали да предприеме опит за бягство. Децата бяха твърде тежки и нямаше да стигне доникъде. Ако обаче останеше насаме с капитана, все щеше да намери някакъв начин да се отбранява.

Скоро конският тропот заглъхна в далечината.

— Хайде, мадам, дайте ми децата! — заповяда с жестока усмивка капитанът.

Тара поклати решително глава.

— Никога! Те са роднини на мъжа ми!

Мъжът вдигна изненадано вежди, после се ухили подигравателно.

— Значи мъжът ви си има индианска любовница?

Тара беше готова да му удари шамар, но се въздържа.

— Момиченцата са негови племенници.

— Въпреки това ще ми ги предадете. Ако се подчините безпрекословно, след това ще бъда внимателен с вас. Но ви предупреждавам, че ще си взема онова, което желая.

— Вие сте луд!

— Вижте, мадам, дайте ми децата…

Тара не смееше да си поеме дъх. Мислите се надпреварваха в главата й. Той щеше да убие децата, а после да я изнасили. Нея, Тара Макензи!

Тя стисна здраво зъби и отговори с измамно спокойствие:

— Може би не съм в състояние да ви попреча да сторите зло на децата — и на мен. Трябва обаче да знаете, че Джарет Макензи ще ви разкъса на парченца.

— Да не мислите, че мъжът ви ще узнае какво е станало в тази гора?

Той беше на десетина крачки от нея и Тара осъзна, че има последен шанс да спаси момиченцата. Падна на колене и им прошепна заклинателно:

— Тичайте към селото, колкото можете по-бързо! Крийте се между кипарисите!

— Но, лельо Тара… — започна укорно Сара.

— Побързайте!

Двете се втурнаха да бягат, капитанът изруга и вдигна заплашително пушката си. Момиченцата изчезнаха от погледа му само за секунди. Въпреки това той гръмна, но Тара се хвърли светкавично към него. Сграбчи ръката му и куршумът се заби в земята. Мъжът изрева като бик, отърси се от тежестта й и вдигна оръжието, за да я удари по главата. Тя се присви, избягна атаката и хукна да бяга. В последния миг съобрази и пое в посока, противоположна на тази, в която бяха избягали момичетата.

Краката й не докосваха земята. Вероятно щеше да избяга от капитана, ако не се беше спънала в един корен. Все пак тя успя да стане и тъкмо щеше да продължи бягството си, когато мъжът я настигна и я просна по гръб на земята.

Тара отвори очи и видя жестоко му лице съвсем близо до своето.

— Вещица! Заради теб изпуснах хлапетата! Сега обаче ще видя какво струваш…

Тара се изви като змия и се опита да го ритне. Изпищя с все сила, когато нетърпеливите му пръсти разкъсаха роклята й и се впиха в голата й плът.

— Ще си платите за това! — изкрещя тя и отново се опита да се освободи от тежестта на тялото му. Ръката му се плъзна под полата й и потърси пътя между бедрата. Тя се отбраняваше ожесточено и не го допусна по-близо до себе си. Накрая мъжът изруга с мръсни думи и сложи ръце на шията й.

Обзета от смъртен страх, Тара заблъска с юмруци по гърдите му. Без да й обръща внимание, той я стисна още по-силно. Светът потъна в черна пропаст, където блещукаха само отделни звезди. Изведнъж капитанът разхлаби хватката. Тя се опита да поеме въздух и примигна смаяно. Мъжът описа огромна дъга във въздуха и се стовари на земята. Двамата вече не бяха сами в кипарисовата гора.

Тъмнокоса фигура в тесни кожени панталони и кожена наметка се наведе над капитана. Във въздуха блесна армейски нож. Само след секунда смъртоносното оръжие излетя от ръката на военния и падна в тревата.

— Бягай! — извика й непознатият, но Тара не беше в състояние да се помръдне.

Той се обърна към нея и тя отново повярва, че губи съзнание. Пронизаха я черните очи на Джарет. Той стана, за да отиде при нея, но в същия миг капитанът скочи с втори нож в ръка.

— Внимавай, Джарет! — изпищя Тара. Мъжът й се обърна в последния момент и отблъсна удара. Тя чу как ръката на капитана се счупи, чу и дивия му вик. Ножът падна със звън на твърдата земя.

Джарет се хвърли върху противника си и го сграбчи за гърлото. Очите му святкаха убийствено.

— За бога, Джарет, не го убивай! — изплака умолително Тара и най-после намери сили да стане. — Ако убиеш бял човек, ще те изправят пред съда! — Тя се втурна отчаяно към мъжа си и се опита да го издърпа от капитана. — Джарет, моля те! Ще те обесят!

Тогава се чу щракане на пушка и Тара замръзна на мястото си. Някой беше освободил затвора на оръжието си. Джарет пусна капитана и бутна Тара зад гърба си. При това не изпусна от очи противника си, макар че ръката му беше счупена. Другата му ръка обаче стискаше армейски пистолет.

— Сега ще прострелям мръсното ти сърце, копеле! Негодник! Приятел на индианците!

Отекна изстрел, Тара изплака и падна на колене. Джарет остана на краката си и се огледа невярващо. Капитанът изохка и се свлече на земята. После падна по лице и не се помръдна повече.

Някой, който стоеше зад Тара, го бе застрелял. Тя се обърна смаяно и видя петима семинолски воини, водени от Оцеола. Вождът седеше гордо изправен на коня си. Пушката в ръката му още димеше. Той се приближи до нея и Джарет я вдигна на ръце. Сложи я на коня пред Оцеола и Тара дори не помисли да протестира. Беше замаяна от преживения шок, а и изпитваше ужасни болки в гърлото.

— Заведи я при Мери, Оцеола — помоли Джарет.

— Мъжът ми… — изохка задавено тя.

— Ще дойда при теб, не се безпокой. Само трябва да свърша нещо.

Без да каже дума, Оцеола пришпори коня си. Тара се обърна и погледна в дълбоките му тъмни очи.

— Вие спасихте и двама ни, вожде. О, забравих, че не говорите английски и не ме разбирате. Въпреки това искам да ви благодаря с цялото си сърце, макар че сте убили толкова много хора. О, господи, какви ги говоря!

Вождът я изслуша с каменно лице, но изведнъж се усмихна.

— Разбирам всичко, което говорите, Тара Макензи. Но не искам хората да знаят, че владея езика ви.

— Велики боже… — Тя го беше нарекла убиец!

— При мен сте на сигурно място — заяви просто той.

— Защото съм жена на Макензи ли?

— Защото бяхте готова да дадете живота си за две семинолски деца.

— Те са ми племенници… Мисля, че капитанът нямаше да посмее да ме убие.

Болките в шията не преставаха, костите също започваха да я болят.

Оцеола се усмихна снизходително и тя си припомни белите, които беше убил, плантациите, които беше опожарил. Този мъж водеше война със сънародниците й. Но в очите му се четеше дълбока мъдрост, придобита от преживените страдания.

Двамата продължиха пътя си в мълчание. Когато наближиха селото, Оцеола отбеляза замислено:

— Вие сте смела жена, Бяла тигрице. Подходяща спътница на мъж като Макензи.

— Благодаря — прошепна изтощено тя и затвори очи. Сигурно беше задрямала, защото когато започна отново да възприема обстановката около себе си, Оцеола я сложи внимателно в ръцете на Мери.

Джеймс препусна като луд към тях, скочи от коня си и се хвърли към Тара.

— Децата! — изплака тя и се вкопчи в него.

— И двете са тук, живи и здрави. Успокой се, мила. Мама ще те излекува. Шията ти е цялата в синини.

— А Джарет?

— Скоро ще се върне.

— Мъртвият войник…

— Джарет ще се погрижи за всичко.

Две внимателни ръце я подкрепиха и я отведоха в колибата при Мери. После я положиха върху постеля от меки кожи. Някой изми лицето и шията й със студена вода, после изля няколко капки в гърлото й. Водата беше заменена с горчива отвара и Тара се потърси от отвращение.

Само след минута тя потъна отново в бездънната черна пропаст и бе заобиколена от тихи, утешителни сенки.