Хедър Греъм
Бегълката (10)

8

Сигурно беше пищяла насън, защото някой я разтърси доста грубо. В първия момент повярва, че е погледнала в очите на индианеца от съня си. После разпозна напрегнатото лице на мъжа си, огряно от мътната светлина на свещта.

— Тара! За бога, какво ти става? Какво сънува?

Тя се изтръгна от ръката му и се сви в отсрещния ъгъл на леглото.

— Този сън… беше действителност — измънка тя и се разтрепери с цялото си тяло.

— Тара! — Джарет посегна да я прегърне.

Тя заклати глава като обезумяла, уви с в одеялото и му обърна гръб.

— Не ме докосвай! — изплака тя. — Ти не знаеш нищо, не те е грижа за нищо! Втурнал си се слепешком към страшната опасност!

Мъжът скочи от леглото с ядна ругатня. Голите му гърди изглеждаха по-силни от всякога.

— Само веднъж в живота си съм бил сляп — когато се ожених за теб! — изкрещя той и й обърна гръб.

— Къде отиваш?

— Ще седна тук — отговори грубо той и измъкна стола зад писалището. — За да не те е страх от близостта ми. — Той извади бутилката с ром от чекмеджето и отпи голяма глътка. — Или искаш да изляза от каютата?

Тара се обърна и го изгледа мълчаливо.

— Аха, така си и мислех — промърмори иронично той. — Не ми позволяваш да изляза, но трябва да стоя на разстояние. — Тара се опита да каже нещо, но не можа, и той въздъхна уморено. — Хайде, заспивай.

— Джарет!

— Заспивай, казах!

Тя се отпусна на възглавницата, обърна му гръб и затвори очи. Крайниците й продължаваха да треперят. Не можа да заспи, защото отново преживяваше съня си и се ослушваше да чуе движенията на мъжа си. Преследвачът й беше индианец, но приличаше досущ на Джарет.

Чуваше дишането му, чу го да пие от бутилката. Скоро щеше да се умори от нощната стража. Тогава щеше да легне до нея и да я вземе в прегръдката си въпреки гнева и разочарованието.

Очакването й остана напразно. На сутринта разбра, че съпругът й е прекарал цялата нощ на неудобния стол. Само защото беше обещал да не я докосва…

Тя стана с натежала от болка сърце. Изми се, облече се е излезе на палубата. Кимна на Натан, който се беше покатерил на голямата мачта и оглеждаше внимателно бреговете на реката. Сигурно търсеше индианци.

Мъжът й махна с ръка и се ухили. Изражението му беше безгрижно. Тара се поколеба, но отиде при кормилото, където беше застанал Джарет, все още в тесния кожен панталон, с голи гърди и бос. В това облекло наистина приличаше на индианец. Черните коси висяха в безредие по челото му, а когато се обърна към Тара, в погледа му пламтеше леден огън.

— О, добро утро, любов моя. Как спа?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Отлично. Бутилката с ром може да бъде приятна компаньонка — и да стопли мъжа, когато съпругата занемарява задълженията си. — Тъй като предизвикателната забележка не беше удостоена с отговор, той попита иронично: — Пак ли сънува индианците?

— Не. Но се надявам скоро да ги видя в действителност.

— Сигурно ще ги видиш — отговори той и посочи към брега. — Но не бива да се страхуваш.

— Да не би да съм недосегаема? — попита саркастично тя.

— Точно така.

Тара пристъпи към релинга. След дъжда буйната зелена растителност изглеждайте още по-красива. По дърветата се виеха великолепни виолетови цветове. Слънцето беше ослепително ярко, вятърът бе утихнал.

— Признай, че това място е истинска рай — промълви задавено Джарет.

Той беше прав. Флорида излъчваше някакво странно очарование, диво и замайващо. Далече от всяка цивилизация… Даже опасността, която се криеше в джунглата, я привличаше.

Но Тара нямаше намерение да се съгласи с мъжа си, тъй като намерението му беше само да я подиграе. Тя се обърна и го изгледа злобно.

— За едни е рай, но за други е ад!

По устните му играеше безрадостна усмивка. Тя сведе глава и бързо се върна в каютата.

Прекара целия ден в шиене. Когато Джарет слезе при нея, тя се престори на заспала. Той се настани отново на неудобния си стол и посегна към бутилката с ром.

Измъчвана от неприятни мисли, Тара не можеше да заспи. Може би трябваше да направи първата стъпка към помирение и да протегне ръка на мъжа си? Ала споменът за нощта в Тампа, когато Джарет избяга от брачното легло и отиде да потърси забавление другаде, й попречи да направи този мил жест.

Тара заспа едва на разсъмване. Към обед се събуди от високи, възбудени гласове. Очевидно „Магда“ беше хвърлила котва. Тя скочи от леглото, хукна към вратата на кабината и я отвори широко. После се втурна задъхано към палубата.

Корабът беше спрял край голям кей, който се вдаваше навътре във водата. В края му се издигаха две ниски дървени къщи, едната с прозорци, другата без, а между тях се виждаше зелен хълм, на чийто връх се издигаше величествена постройка в колониален стил. Масивни бели колони поддържаха покрива на задната веранда. Вероятно двойната врата беше свързана с предния вход посредством широк коридор, така че освежителният бриз, който проникваше откъм реката, да разхлажда цялата къща.

Заедно с добре поддържаните постройки наоколо къщата се вписваше отлично в местността. Над верандата се простираше голям балкон с врати, които водеха към помещенията на горния етаж. Тара си представи колко приятно би било да излезе там през нощта и да наблюдава как луната и звездите се отразяват в тъмните води на реката. А тъмната гора в края на зелената морава беше толкова романтична…

Дори сега, през зимата, покрай верандата цъфтяха великолепни цветя. От лявата страна се виждаха безкрайни поля в различни цветове, очевидно засети с различни култури. С колко ли труд беше създадено това великолепно място насред джунглата и блатата?

— Симарон — обясни кратко Джарет, който изведнъж застана до нея.

— Симарон?

— Това е името на плантацията ми.

— Симарон — повтори тихо Тара и реши, че името е не по-малко красиво от къщата. После си спомни обясненията му, че тази испанска дума означава „беглец“. А белите я бяха променили и бяха създали обозначението „семиноли“.

Сигурно Джарет Макензи не беше бягал никога и от нищо, за разлика от нея. След много мъки тя беше попаднала в този романтичен рай. Може би мястото й беше именно тук.

— Нима ще се появиш пред хората ми по нощница?

Тара се обърна смутено към съпруга си и видя, че е облечен безупречно: черен сюртук с подходящ панталон, бяла риза и червена жилетка. Черната коса беше сресана назад и завързана на опашка на тила. Тъмните очи светеха демонично, в погледа му имаше предизвикателство.

— Сигурно Лайза никога не би сторила подобно нещо — отговори сърдито тя и в следващия миг й се поиска да си отхапе езика. Противно на очакванията й Джарет не се разсърди.

— Права си, тя никога не би се появила в този вид — отговори равнодушно той.

— Ако все още я обичаш… защо се ожени за мен?

— И двамата го знаем.

— Но любовта ти към нея…

Този път Джарет загуби търпение и изруга.

— По дяволите, стига с тези глупави спорове! Да, аз я обичах, но тя е мъртва. А новата господарка на Симарон ще се представи пред персонала по нощница!

— В никакъв случай — отвърна хладно тя. — За в бъдеще няма да ти давам повод да се подиграваш на външния вид или на поведението ми.

— Не, разбира се, че не. Обещавам ти, че лично ще се погрижа за това.

Тара се върна в каютата, трепереща от гняв, и затръшна вратата. Зад гърба й се чу гръмък смях, но в него имаше и горчивина, която накара сърцето й да се свие болезнено.

Тя се облече бързо, макар да съжаляваше, че роклята, която беше започнала, все още не беше готова. Вместо това трябваше да влезе в новия си дом с една от роклите на бившата господарка. Изтръпналите й пръсти се справяха с мъка с копченцата и кукичките по гърба и тя си заповяда енергично да не мисли повече за Лайза. Изчетка косата си и я вдигна в красива фризура. Появи се на палубата в елегантна златнокафява рокля с тъмножълта фуста и подходящо чадърче. Белите ръкавици и красивите жълти обувки, които й бяха малко тесни, допълваха тоалета й.

Джарет я чакаше пред стълбичката, разговаряйки оживено с едър и строен белокос джентълмен. Зад него стоеше негър с исполински ръст и безукорна стойка. Дали беше роб? Не, такъв мъж не можеше да бъде собственост на друг.

— Ето я и съпругата ми! — извика Джарет и й подаде ръка, за да слязат на сушата. — Тара, това е Джийвс. — Той представи първо негъра. — Той се грижи за домакинството, а Рютгер надзирава полските работници.

— Добър ден. — Тя кимна учтиво на двамата мъже, които я оглеждаха любопитно.

— Мисис Макензи… — Рютгер се поклони малко сковано, но Джийвс беше учудващо гъвкав.

— Джийвс ще те отведе в къщата, скъпа — продължи Джарет и й даде да разбере, че оттук нататък трябва да се оправя сама. Вероятно му беше направило впечатление, че поздравът на мъжете не издаваше особено въодушевление. — Аз имам да обсъдя някои неща с Рютгер. После ще дойда да те разведа. Джийвс, нека Моли сервира на мисис Макензи чай или кафе. Нали разбрахте, аз лично ще я разведа из къщата.

— Много добре, сър — отговори Джийвс, стисна леко лакътя на Тара и я поведе по каменната пътека към къщата.

Сега вече можеше да се възхити отблизо на величествената постройка. Особено й харесаха разкошните зелени растения, които се виеха по белите колони и балконите от ковано желязо.

— Това е най-хубавата господарска къща надлъж и нашир — заяви гордо Джийвс.

— Не се съмнявам — усмихна се Тара.

— Минаха почти десет години, докато успяхме да я завършим.

— Работехте ли вече при мистър Макензи, когато строяха къщата?

— О, да, мадам — отговори той на съвършен английски. Очевидно беше посещавал добро училище. — Къщата има двадесет и три помещения. Както виждате, домакинството е доста голямо… Радвам се, че мистър Макензи доведе нова господарка, която да се грижи за дома.

— Благодаря ви. — Тя погледна дълбоко в неразгадаемите му очи и се запита дали й беше казал истината. Двамата се качиха по стълбите към верандата и Джийвс избърза напред, за да й отвори вратата.

Както беше предполагала, след входната врата започваше широк коридор, украсен с кресла и дивани, тапицирани с брокат, и малки масички от черешово дърво. От всяка страна имаше по три врати и Джийвс обясни, че водят към салона, трапезарията, стаята за закуска, библиотеката, кабинета и дамския салон. Кухнята се намираше в пристройката, а на първия етаж бяха спалните на господарите, съединени с дневна, три детски стаи, една стая за игра и три стаи за гости. Слугите бяха подслонени на таванския етаж.

Джийвс отведе Тара в стаята за закуска и я запозна с Моли, младата ирландска прислужница.

Моли сервираше сръчно и бързо. Поднесе й кафе и бисквити, после направи реверанс и се оттегли. Джийвс също излезе, но не преди да се поклони учтиво пред новата си господарка и да я увери, че мистър Макензи ще дойде скоро. Каза й, че ако има някакви желания, трябва само да позвъни.

Тара изпи кафето си, но не хапна нищо. Скоро стана от масата и започна да се разхожда из стаята. Беше любопитна да разгледа обляното от слънце помещение, обзаведено с красиви мебели.

Мина цял час, а Джарет не се връщаше. Тара поглеждаше всяка минута часовника на камината. Най-после даде воля на гнева си. Разбираше, че Джарет има да уреди някои важни неща непосредствено след завръщането си, но можеше да си дойде поне за малко и да й покаже къщата. Защо не беше позволил на прислугата да се заеме с тази работа? Защо я беше оставил съвсем сама, за да се чуди как да си убие времето?

След като почака още един час, тя излезе от стаята за закуска, решена да разгледа сама новия си дом. После обаче размисли и излезе на предната веранда. Може би щеше да създаде проблеми на Джийвс, а тя не искаше това. Зави зад ъгъла и откри големия обор, зад който започваха обработените поля.

Какви коне притежаваше мъжът й? Любопитна да ги види, Тара се затича към вратата на обора, но изведнъж отскочи назад, когато някой се изпречи на пътя й.

— Мадам? — Гласът прозвуча объркано и някак задавено.

Заслепена от яркото слънце, Тара засенчи очите си с ръка и се вгледа в човека насреща си. Оказа се, че той е още момче, едро и силно, с тъмна кожа, не повече от петнадесетгодишно. Дъхът й спря. Във вените му със сигурност течеше индианска кръв!

— Ще позволите ли да ви помогна? — попита учтиво момъкът. Английският му издаваше добро образование. Изобщо не изглеждаше така, сякаш се готвеше да се нахвърли върху нея.

— Аз… — проговори смутено тя, но се овладя бързо: — Аз съм мисис Макензи.

Сега беше ред на момчето да поеме уплашено дъх.

— Мисис Макензи е мъртва!

— Да, но аз съм новата мисис Макензи. — Тара помълча малко и попита: — А ти?

— Аз се казвам Питър, мадам, и храня конете.

— Много искам да ги видя.

— Да, разбира се. — Той отвори вратата на обора и тръгна напред. Тара го последва, като се оглеждаше любопитно.

Всички боксове бяха добре поддържани, а ароматът на прясно сено беше прогонил миризмата на животните. Добре утъпканият под беше чисто изметен. Не знаех, че съпругът ми има толкова разнообразни интереси, каза си Тара. Не само че е добър моряк, но и голям плантатор.

Много скоро обаче тя забрави Джарет, защото Питър, който обичаше с цялото си сърце конете, започна да й разказва интересни истории за живота им. В къщата времето се влачеше мъчително бавно, но тук минутите просто летяха и Тара забрави напълно индианския произход на спътника си.

Скоро загуби представа за времето. Едва когато някой я повика по име, тя видя червените отблясъци на залязващото слънце, които проникваха през прозорците на обора, и се стресна.

— Ето го и мистър Макензи — проговори почтително Питър.

Джарет застана на вратата на обора и скръсти ръце пред гърдите си.

— Къде беше, по дяволите? — изкрещя той. — Търся те от няколко часа!

— Аз също седях в къщата и те чаках — отговори раздразнено тя, опря ръце на хълбоците си и отговори предизвикателно на погледа му. Гневът му накара сърцето й да забие по-силно, но по лицето й не трепна нито мускулче. Никога вече нямаше да му даде повод да я нарече страхливка.

— Знаеш ли колко се уплаших! — изрева ядно той.

Сигурно всички слуги щяха да чуят караницата им, но Тара нямаше намерение да отстъпи.

— И защо, ако мога да попитам? Нали многократно ме увери, че не може да ми се случи нищо лошо!

Джарет стисна здраво зъби.

— Тук не… на ако беше тръгнала да бягаш, щеше да попаднеш в голяма опасност.

— Разбира се, нали щях да се отдалеча от несъществуващия ти имунитет! — изфуча в отговор тя.

— Не смей да напускаш плантацията!

Тя понечи да отговори, но видя Робърт Трейт и Джийвс на верандата и се отказа.

— Хей, Джарет! — провикна се весело Робърт. — Джийвс току-що ми съобщи, че Хати е приготвила великолепно сърнешко рагу. Само че отказа да ми сервира, преди господарят да е седнал на масата.

Без да изпуска от очи жена си, Джарет отговори:

— Добре, идваме! — Той се обърна и тръгна бързо към къщата. Тара го последва с гордо изправена глава.

Тя се усмихна любезно на Джийвс и Робърт, който й предложи ръката си и я въведе в къщата.

— Скъпа Тара, трябва да бъдете много внимателна. Джарет не беше на себе си от тревога.

По-скоро от гняв, каза си сърдито тя, хвърли бърз поглед към мрачното лице на мъжа си и сведе глава. По пътя към трапезарията попита Джийвс дали може да се запознае с готвачката и той й представи Хати — едра, приятно закръглена жена, която заедно с Моли им сервира вечерята в елегантната трапезария. Имаше пресни зеленчуци, макар че беше зима, и похваленото от Робърт сърнешко рагу. Джийвс напълни чашите с вино.

— Тук ли живеете, Робърт? — попита Тара и забеляза твърде късно с каква надежда прозвучаха думите й. Пак ли беше ядосала мъжа си?

— Съжалявам, скъпа — отговори вместо приятеля си Джарет, — но мистър Трейт притежава собствен имот малко по-надолу по реката.

— Имението ми граничи със Симарон, а къщата ми е съвсем близо — обясни с усмивка Робърт.

Джарет мълчеше.

За десерт имаше сладкиш с праскови по специалната рецепта на Хати и кафе със сметана.

— Вероятно джентълмените ще изпият брендито си в библиотеката? — предположи Джийвс и се покашля. — През това време бих могъл да сервирам чаша шери на мисис Макензи в дамския салон.

Тара беше толкова нервна, че с удоволствие би изпила пълна чаша с уиски. Тя кимна с благодарност на иконома и скри треперещите си ръце под полата.

Очевидно Джарет нямаше намерение да й предложи нещо успокоително. Той скочи от масата, изгледа я мрачно и й подаде ръка.

— Моля да ме извиниш за малко, Робърт. Имам да кажа нещо на жена си, но скоро ще дойда в библиотеката, за да пием бренди. Запали си една пура и ме чакай. Знам, че Тара е уморена от дългото пътуване. Ще я отведа в стаята й и се връщам.

— Няма ли да ми покажеш къщата? — попита тихо Тара.

— Утре — отвърна кратко той.

— Много ми се иска да изпия чаша шери.

— Джийвс ще ти го донесе в стаята.

Нямаше как, трябваше да се подчини. Въпреки гнева, който бушуваше в гърдите й, тя се сбогува с Робърт с ослепителна усмивка и той й пожела лека нощ.

— Надявам се, че скоро ще свикнете с живота в Симарон, Тара.

Сълзите я задавяха и тя не посмя да му отговори, за да не се издаде. Наведе се, целуна го по бузата и избяга от трапезарията. Джарет излезе бързо след нея. Посегна към ръката й и я поведе по широката извита стълба към втория етаж.

Отвори една врата и я въведе в просторно елегантно помещение, обзаведено със стилни мебели от черешово дърво. Огромната камина заемаше половината стена, дървеният под беше покрит със скъпоценен килим.

Тара влезе и се огледа несигурно. Тази спалня без съмнение беше мъжка. Не се виждаха никакви вещи, напомнящи за женско присъствие. На писалището пред стъклената врата, която водеше към балкона, беше поставена дебела папка, до нея леген за миене, кана за вода и принадлежности за бръснене.

— Вероятно в тази къща има и други спални… — започна колебливо тя.

Джарет стоеше непосредствено зад нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би… може би ще бъде по-добре да си имам собствена стая. — Тя се обърна към него и го погледна с нарастваща неловкост. — И без това не се разбираме много добре…

— Това няма значение. Ти си моя жена и ще спиш в тази стая.

— Защо непрекъснато ме командваш? — ядоса се Тара. В гърдите й се надигна нов гняв, примесен с онази жалка ревност, която я изнервяше, най-вече защото не можеше да я потисне. — Заповядваш ми къде ще спя, докато ти самият…

— Какво аз?

— Сега не искам да говоря за това. Но ти заявявам, че ще правя каквото си искам!

— Както тогава, когато избяга, нали? Но оттук няма да избягаш.

Тара пое дълбоко въздух.

— Да, избягах ти! А ти не си направил нито крачка напред. Продължаваш да живееш в миналото, с една мъртва жена…

Тя млъкна ужасено, защото Джарет я грабна, вдигна я високо във въздуха и я тръшна на леглото.

— Как смееш! — извика възмутено тя и се изправи. — Не желая…

— Не ме интересува какво желаеш. Не искаш да те докосвам, но държиш да те закрилям и да бъда винаги наблизо — по възможност въоръжен с нож и пистолет. Няма да те принуждавам за нищо, но се надявам да си спомниш брачната клетва и да ми бъдеш добра жена.

— Нали се опитвам! — изплака отчаяно тя. — А ти не правиш нищо, за да ми вдъхнеш смелост. Ако най-после ми обясниш…

— Какво има да ти обяснявам? — попита злобно той. — Ти също отказваш да ми разкажеш живота си!

— Аз не съм те въвлякла нарочно в живота си, Джарет. Миналото ми не те засяга, а проблемите ми…

— Аз не знам как си живяла и какво си сторила, следователно не мога да бъда сигурен, че един ден миналото ти няма да ни настигне и тук, за да ми създаде нови проблеми! Така ли е?

Тара го погледна мълчаливо. Той си беше създал определена представа за нея и тя не можеше да му признае истината. Сигурно никога нямаше да й повярва.

— Остани тук! — заповяда сърдито той. — Това е моята стая, ти си моята жена и ще спиш тук. — После й обърна гръб и излезе от спалнята.

Джийвс й донесе чаша шери и Тара я изпи бавно, за да се успокои. После се съблече и се пъхна в голямото легло. Минаха много часове, преди да заспи. Джарет не се върна.