Хедър Греъм
Бегълката (15)

13

Джарет измина пътя по реката с шалупата на стария Джонсън. Пътуването траеше два дни и вече приближаваше края си.

Белокосият, беззъб Джонсън, приведен като чепат клон, живееше отдавна по тези места. Беше дошъл много преди първите бели заселници. Може би заради възрастта си, или защото беше станал част от обстановката, той се разбираше чудесно с индианците. Не се боеше, че ще бъде нападнат, а предложението на офицерите да остане известно време в града беше посрещнато с искрена изненада.

— Никога не съм живял в къща с дантелени перденца на прозорците — обясняваше той с добродушна усмивка.

Джарет, който гореше от желание да се прибере в Симарон, го слушаше с едва прикривано нетърпение. Той нямаше представа къде живее старецът, защото го виждаше само на шалупата, която непрекъснато се движеше нагоре и надолу по реката.

Това беше добре дошло за Джарет. След напрегнатите дни и нощи с Патърсънови той не искаше да уморява повече Шърлимейн. Освен това пътуването по реката беше по-кратко, отколкото по сушата.

— Онези твърдяха, че се излагам на опасност — прибави Джонсън и се ухили недоверчиво. — Да не мислят, че към решил да умирам млад?

Джарет се засмя в отговор, облегна се на перилата и се загледа към брега. Предполагаше, че индианците го следват.

Междувременно правителството на Съединените щати и семинолите от Флорида се намираха официално в състояние на война. Преди да тръгне от Тампа, Джарет отиде още веднъж при Тайлър Аргоси, за да се осведоми за последните новини. По искане на генерал Клинч губернаторът Джордж Уокър възложи на водача на милициите, генерал Ричард Кейт Кол, да събере всички доброволци от Флорида и да ги отведе при войската, за да се бият заедно срещу индианците. Анди Джаксън заповяда на генерал Уинфилд Скот да поеме главното командване. Към войската на Клинч бяха причислени още четиринадесет допълнителни дивизии.

През това време жестокото убийство на майор Дейд и войниците му беше избледняло в спомените на хората и заместено от новата трагедия в Тексас. В една малка мисия, известна с името Аламо, бяха избити повече от сто американци. Макар да съзнаваха, че положението им е отчаяно, те се биха до последния човек. Главното беше да запазят позицията си, за да спрат непрекъснато напредващия мексикански генерал Санта Ана. Всички войници бяха заплатили смелостта с живота си.

— По всичко личи, че ви очакват с нетърпение, мистър Макензи — отбеляза заинтересовано старият Джонсън и прекъсна нерадостните му мисли.

Джарет хвърли бърз поглед към кея, където стояха Джийвс, Рютгер и още много слуги, дори малката Кота.

Само Тара я нямаше. Джарет въздъхна недоволно. Какво всъщност беше очаквал? Сияещо от радост лице и сърдечни поздрави? Шалупата едва бе хвърлила котва, когато той скочи на кея. Рютгер и Джийвс изглеждаха бледи и унили. Лицата им бяха изпити от тревога.

— Къде е тя?

— Изчезна, мистър Макензи — отговори надзирателят. — Последвахме я в гората, но следата й беше заличена. Очевидно е искала да ни заблуди. Разбира се, това не е извинение.

— Какво е взела със себе си?

— Храна — отговори Джийвс. — И топла наметка, както предполага Кота. Вероятно е искала само да се поразходи.

— Ще взема момчетата и ще тръгнем отново по следата… — започна Рютгер.

— Аз ще отида да я потърся — прекъсна го решително Джарет. — Изчистете Шърлимейн и му дайте да яде. Джийвс, пригответе ми чисти дрехи. Щом се погрижат за коня ми, тръгвам на път.

— Аз бях отговорен за мисис Макензи — възрази нерешително Рютгер.

— Не. Само аз нося отговорност за нея — отговори сърдито Джарет и забърза към къщата. Сигурно жена му беше навлязла в земите на семинолите и беше заловена от някой малък отряд. Господи, дано беше попаднала в ръцете на Джеймс и хората му! Другите вождове също нямаше да й сторят зло. Оцеола го беше уверил, че Симарон е на неутрална земя. Но дали всички индианци бяха готови да се подчинят на думата му?

Следван от Джийвс, Джарет се втурна като хала в къщата и се качи в спалнята си. Тъй като нямаше време да се изкъпе, той изми само лицето и ръцете си и се преоблече. Преди да излезе от стаята, той погледна леглото, което беше споделял с Тара, и забеляза някои признаци на женско присъствие. От едно чекмедже се подаваше парченце дантела, а върху тоалетната масичка беше оставена сребърна четка за коса. Във въздуха се носеше аромат на рози.

— По дяволите! — изруга той и сви ръце в юмруци. Защо беше такъв глупак да й повярва? Как можа да се заблуди така в нея? Защо беше уверен, че тя ще остане в Симарон и ще го чака?

Не, той щеше да си я върне. И тогава щеше да я накара да си плати за подлостта. Само дано беше още жива…

Тази мисъл го подгони надолу по стълбата. Той изскочи навън и забърза към обора, където го чакаше чистият, грижливо изчеткан Шърлимейн, който вече беше утолил глада и жаждата си. Джарет се метна на гърба му.

— Ще ви уведомя веднага щом я намеря — обеща той, обърнат към Рютгер и Джийвс, после смушка с пети хълбоците на жребеца и препусна към границата на индианската област.

 

 

Тара не знаеше какво точно е очаквала — но в никакъв случай не и това спретнато село, състоящо се от скромни, но добре поддържани къщурки. Когато пристигнаха, тя беше толкова уплашена, че когато индианецът я свали от рамото си и я пусна на земята, не можа да се задържи на краката си. Воинът скочи от гърба на коня си и я хвана здраво, за да й помогне да запази равновесие. Тя се отдръпна от него и се огледа. В средата на селото гореше буен огън, над който се печеше елен. Две жени въртяха пръта и тя видя, че са облечени не само в кожени, но и в европейски дрехи. Очевидно и те обичаха украшенията, защото повечето бяха окачили на шиите си най-различни огърлици. В края на гората децата играеха на топка.

Една млада жена пристъпи към метиса, който гледаше заплашително Тара, зададе някакъв въпрос и получи кратък отговор. После се обърна към непознатата бяла жена, огледа я внимателно и каза още нещо на воина. Очевидно той й даде някаква заповед, защото тя отиде при Тара и посочи голямата хижа.

Когато Тара не се помръдна от мястото си, жената я хвана за ръката и нетърпеливо я потегли към хижата. Ядосана, Тара се отдръпна, но спря насред движението, тъй като индианецът отново беше възседнал коня си и вдигна пушката си. Тогава престана да се съпротивлява и позволи на жената да я отведе в колибата.

В задната част на голямото помещение гореше огън и димът му се издигаше към отвора в покрива. В средата бяха наредени в кръг камъни. От двете страни се виждаха няколко постели от одеяла и кожи. До едната стена бяха облегнати пушки и Тара ги изгледа с копнеж. В същото време съзнаваше, че не е в състояние да посегне към оръжието и да застреля младата жена, която със сигурност не искаше да й стори зло. Макар че намеренията на индианеца бяха други.

Младата жена й посочи да седне на една от постелите. Треперейки от нерви, Тара поклати глава. В този момент влезе индианецът, сграбчи китките й и я притисна към одеялата и кожите. След малко я пусна и заговори с индианката, която донесе дълго въже и коленичи пред Тара.

— Не! — прошепна отчаяно тя.

— Дайте ми ръцете си! — помоли на английски момичето и хвърли плах поглед към синеокия воин. — Той няма да ви стори зло.

— Моля ви, кажете ми… — започна умолително Тара, но веднага млъкна, стресната от предупредителния поглед на индианката.

Не, тя нямаше да им позволи да я убият. Щеше да се съпротивлява до последния си дъх. Младата жена направи примка и когато се опита да пъхне ръцете й в нея, тя я блъсна и скочи на крака.

Но не успя да стигне до изхода. Индианецът улови ръката й, дръпна я обратно към постелята и я метна като чувал върху одеялата. После собственоръчно завърза ръцете й, а края на въжето закрепи за една от гредите на тавана.

Ами сега? — каза си отчаяно Тара. Беше прочела в една книга, че индианците вземат бели пленници, за да ги използват като жертви в кървавите си ритуали.

Воинът отиде при красивата индианка с лешникови очи и й каза няколко думи. Тя кимна колебливо, но вниманието й бе привлечено към високите гласове и ударите на копита, които се чуха отвън. Двамата излязоха от колибата и Тара остана сама. Тя се вслуша напрегнато, различи крясъци и смехове. Изведнъж се възцари дълбока тишина. След минута в колибата влезе първият индианец, който беше излязъл насреща й в гората. Мъжът с червения панталон.

Той застана насред стаята и я изгледа втренчено. Тара престана да диша. Когато мъжът направи крачка към нея, тя стана и се притисна до стената. Той й зададе въпрос, но тя не разбра нищо. Тялото й трепереше, краката едва я държаха. В този миг влязоха красивата индианка и синеокият воин.

— Той иска да знае дали сте съпругата на Белия тигър — преведе индианката на гърления си английски.

— Жената на Белия… — повтори неразбиращо Тара и вдигна очи към мъжа, който стоеше пред нея. Първо й направиха впечатление високите, силни скули. Погледът на малките кафяви очи беше интелигентен — и опасен.

Индианката въздъхна нетърпеливо.

— Вие ли сте новата жена на Макензи?

— Да — потвърди бързо Тара и сърцето й заби по-бързо. Значи мъжът й носеше името Белия тигър? Много странно. Защо приятелите му в армията не го бяха заподозрели в предателство, след като очевидно беше на страната на червенокожите? Бедната Лайза е умряла тук, припомни си с мъка тя. Сега аз съм заплашена от същата съдба.

Индианецът с червения панталон смръщи заплашително високото си чело, посочи я обвинително с пръст и заговори със синеокия.

— Той смята, че трябва да ви бичуват — прошепна индианката, — защото не се подчинявате на съпруга си. Непослушанието ви е поставило в голяма опасност.

— Кажете му да върви по дяволите! — изсъска ядно Тара.

Разбира се, момичето не изпълни желанието й. За съжаление воинът разбра смисъла на думите й, защото я изгледа възмутено и каза нещо, което индианката побърза да преведе.

— Ако мъжът ви не ви нашиба с камшика, той с удоволствие ще поеме тази задача.

Мъжът се обърна да си върви и я удостои с последен дълъг поглед, в който освен гнева се четеше и нещо като възхищение. Синеокият воин излезе след него и Тара въздъхна облекчено.

— Какво ще стане с мен? — попита задавено тя.

— Нищо.

— Как така нищо? — пошепна объркано Тара.

— Трябва да се държите добре, разбирате ли? Не биваше да излизате сама в гората.

— А онези мъже нямат право да ме нападат! Аз…

— Мълчете! — извика индианката и избяга навън. Вратата се затвори шумно.

Отчаяна, Тара се опита да издърпа въжето от гредата, но възелът беше здрав и не поддаде. Тя седна отново на постелята и се загледа в червените ивици, които се бяха образували на китките й. Само да имаше нож, за да пререже въжетата… Тя се огледа. До отсрещната стена бяха подредени кухненски прибори — твърде далече от нея. Тя изруга и скри лице в една от кожите. Когато чу стъпки, скочи на крака, но човекът, който се беше приближил до колибата, остана за миг пред вратата и се отдалечи.

Тара беше жадна, уморена и умираше от страх. Можеше ли да има доверие на индианката? Наистина ли нямаше да й сторят нищо? Бяха я пощадили само защото беше жена на Макензи. Или по-скоро негова собственост! Вероятно мъжът й познаваше добре тези индианци. Сигурно именно той беше научил младата жена да говори английски.

Всъщност, какво значение имаше това? Тя беше задрямала, когато вратата се отвори със скърцане. Заедно със сенките на късния следобед в колибата влязоха метисът и младата индианка.

— Коонти — обясни с усмивка тя и остави на пода пред Тара тънка дъсчица и дървена купичка. — Това е корен, който се счуква на каша. От него правим и хляб. Яжте.

Когато двамата се обърнаха отново към вратата, Тара скочи уплашено.

— Почакайте! Не можете да ме държите като пленница тук! Какво ще правите с мен?

Мъжът я прекъсна с остър тон и момичето преведе думите му.

— Той каза, че трябва да се боите по-скоро от Макензи, отколкото от нас. Докато сте тук, трябва да правите, каквото ви заповядат. Иначе ще се изложите на сериозна опасност. Може би по-късно ви очаква още по-лоша съдба. Някъде другаде!

Без да изчакат отговора й, двамата излязоха навън и вратата се затвори.

Тара се отпусна примирено на меките кожи. После се сети, че е жадна, и вдигна купичката към устните си. Водата беше чудесна и тя се почувства освежена. Стомахът й се бунтуваше от глад. Как да изяде тази гъста каша? Индианката не й донесе прибори. Може би трябваше просто да я ближе. Тя се опита и за нейно учудване кашата се оказа чудесна, подправена с парченца тиква и мед.

След като се нахрани, тя стана и се заразхожда нервно напред-назад, доколкото позволяваше дължината на въжето. Скоро огънят щеше да угасне и тя щеше да остане съвсем сама в тъмното. След малко приседна отново на постелята си и втренчи поглед във вратата. Отвън не проникваше нито звук. Колко време щяха да я държат тук? Най-после, надвита от умората, тя се пъхна под завивките и затвори очи.

Няколко минути — или часа? — по-късно тя се събуди от някакво кискане. Седна в леглото и разтърка очи. Огънят беше запален отново и до огнището седяха две деца. Едното беше около тригодишно, другото вероятно на пет. Малкото момиче видя, че пленницата се е събудила, и бързо се скри зад сестричката си, но се засмя и се подаде иззад рамото й — красиво дете с тъмни бадемовидни очи, блестящобели зъби и медноцветна кожа.

— Здравейте! — промълви Тара и момиченцата се засмяха. — Кои сте вие? Ох, сигурно не ме разбирате…

— Здравей — отговори тихо голямото момиче.

— Велики боже! Ама ти говориш английски! Или само повтори моя поздрав? Знаеш ли какво ти казах?

Момиченцето понечи да отговори, но в този момент вратата се отвори. Влезе синеокият воин и Тара се разтрепери от страх. Той погледна укорително децата, каза им няколко думи и те побързаха да се измъкнат навън. След това мъжът отиде при нея и тя се притисна уплашено към стената. Той се засмя и разпери ръце. Очевидно искаше да й покаже, че не е въоръжен. След това я остави сама.

Тара беше толкова изтощена, че веднага заспа. Не знаеше колко време е минало, когато някой я събуди с меко потупване по рамото. Младата индианка постави пред нея опъната еленова кожа и мида с остри ръбове.

— Той иска да го направите за тази вечер.

— Какво трябва да направя? — попита слисано Тара.

— Сега ще ви покажа. Внимавайте. — Момичето започна да стърже еленовата кожа, за да я почисти от малките парченца месо. — Сега е ваш ред. Не смея да направя повече за вас.

— О, не, аз няма да работя за жалките негодници, които ме държат в плен и искат да ме скалпират.

— Никой няма да ви скалпира — отговори сърдито момичето и натика мидата в ръцете на Тара. — Трябва да работите, за да получите ядене. Тук всички работят, иначе ще умрат от глад.

— Ами ако откажа?

— Ще съжалявате. Той няма да бъде доволен. Всяка жена трябва да работи, за да има някаква полза от нея.

Тара не разбра смисъла на думите, но това не беше толкова важно.

— Няма ли да ме отвържете? — попита тихо тя и показа вързаните си ръце.

— Не е нужно — отговори кратко момичето и излезе от колибата.

Тара въздъхна примирено, стисна мидата между изтръпналите си пръсти и започна да стърже еленовата кожа. Едва след време осъзна, че е голяма глупачка. Държеше в ръката си предмет, остър като ножче, и дори не се опитваше да пререже въжетата си. Захвърли кожата и веднага се зае за работа. Оказа се обаче, че не е толкова просто да стигне до въжето, което стягаше китките й.

Ръцете й изтръпнаха, по челото й се появиха капчици пот.

 

 

Тя беше почти готова с разрязването на въжетата, когато вратата се отвори. Краят на дебелото въже висеше от гредата. Разбира се, в колибата влезе индианецът, не момичето. Той се озова с два скока при нея, дръпна я да стане, стисна китките й и произнесе някаква заповед. Тара изпищя от болка. Появи се индианката, но мъжът само й махна заповеднически с ръка и тя изчезна.

След малко се върна с дълго кожено въже и индианецът го уви няколко пъти около китките на Тара. Тя се съпротивляваше отчаяно, но той беше много силен и след като стегна китките й, отново метна въжето през гредата. Тя се мяташе като обезумяла и на няколко пъти успя да го изрита, но той не й стори нищо, само веднъж вдигна заплашително ръка.

Момичето изнесе еленовата кожа и мидата и след малко се върна с голям хаван, чукало и купа, пълна с някакви странни неща.

— Това е коонти — обясни воинът и момичето й показа как трябва да счука корените на фино брашно. — От него печем хляб.

Тара поклати глава и го погледна предизвикателно.

— Не се дръжте така — прошепна умолително индианката. — Ако не работите, ще ви накажат.

— Аз съм пленница, но няма да работя за вас.

Индианката размени няколко думи с воина и отново се обърна към Тара:

— Това нареждане не е от него, а от човек, който притежава по-голяма власт над вас. Подчинете се, защото ще ви накарат да направите нещо, което ще ви се стори много по-трудно.

Тара присви очи. Може би наистина беше по-добре да счука тези проклети корени, отколкото да предизвиква съдбата си. Макар че трепереше от гняв, тя грабна чукалото.

— Дано се пържите в ада! — изфуча сърдито тя.

Оказа се, че е много по-трудно да чука корените, отколкото да стърже кожата с мидата. Воинът остана още малко при нея, за да види как се справя, после кимна доволно и излезе от колибата, следван от индианката.

Тара продължи да работи, докато от очите й потекоха сълзи. Кое време беше? Сигурно два или три през нощта. А тя беше уморена до смърт…

От огъня остана само пепел и тя усети, че й става студено. По ръцете й избиха мехури, пръстите й се схванаха. Побесняла от гняв, тя запрати чукалото към стената. Корените се разхвърчаха на всички страни.

— Няма да работя за тях, няма! — изсъска ядно тя. — Никога вече!

Вратата се отвори почти веднага и тя съжали за държанието си. Младата индианка погледна смаяно хавана и разхвърляните корени.

— Какво направихте пак? — За изненада на Тара тя се наведе и бързо засъбира разпилените парчета. След минута обаче влезе воинът и Тара застина на мястото си. Той огледа стаята, даде кратка заповед на момичето и бързо излезе.

— Трябва да дойдете с мен — обясни индианката.

— Няма да се помръдна от мястото си.

— Елате с мен, иначе ще дойдат да ви вземат.

Тара се надигна и я погледна подозрително.

— Къде отиваме?

— В малката колиба. Там ще спите.

— О, божичко, не им позволявайте… — Тара млъкна и сведе глава. Откъде можеше да знае от какво трябва да се пази?

Сигурно щяха да я отведат в друг затвор. Какво ли щяха да й сторят? Всъщност, какво значение имаше? Всички опити за бягство бяха напразни. Воините щяха да я заловят, защото познаваха тези места много по-добре от нея.

Индианката преряза коженото въже и я изведе от колибата. В средата на селото все още гореше огън и около него седяха много индианци. В земята до тях бяха забити копия и пушки. Те проследиха с безизразни лица двете жени, които минаха покрай огъня.

Когато наближиха малката колиба в края на селото, страхът на Тара нарасна. Зад тесните прозорци се виждаха червеникавите пламъци на огъня. От отвора в покрива към кадифено черното небе се издигаше сив дим. Тара спря, за да си вдъхне смелост, но момичето я побутна по рамото и рече:

— Вървете, време е.

За какво, по дяволите? — искаше да извика Тара.

— Той каза, че сега трябва да отидете при него — обясни индианката.

— Кой е този той? — попита злобно Тара.

Без да отговори, момичето отвори вратата и я бутна вътре. Помещението беше по-малко от другото, но изглеждаше почти същото. От гредите на тавана висеше сушено месо. В дъното бяха струпани големи вързопи. В един ъгъл бяха подредени кухненски прибори и съдове за пиене. Големите завивки от кожи заемаха почти четвърт от пода. В огнището беше запален огън, пред него стоеше голяма дървена вана, от която се издигаше пара.

А във ваната…

Тара чу кратка заповед на индиански език.

— Сега трябва да го обслужите — пошепна момичето и я побутна към ваната.

Тара поклати глава. Във ваната седеше онзи проклет метис, мъчителят й, човекът, който я доведе тук. Тъй като беше с гръб към нея, тя виждаше само медноцветните рамене и мастиленочерната коса.

— Не… — Тя беше останала с впечатлението, че воинът е съпруг или любовник на младата индианка, и никога не би помислила…

Тя остана на мястото си и момичето пошепна настойчиво:

— Подчинете се! Иначе той ще ви принуди!

По гърба на Тара пролазиха студени тръпки. Само да можеше да се върне в другата колиба! Никога вече нямаше да се съпротивлява, щеше да изчисти всички еленови кожи и да смели сто килограма корени.

— Идете при него! — нареди строго индианката.

— Няма! Това е лудост! Какво мога да направя? Ръцете ми са вързани. Няма ли поне да ме отвържете?

Мъжът я прекъсна с остър глас.

— Той смята, че ще се държите по-прилично, ако ръцете ви са вързани — обясни индианката. — Хайде, идете да го обслужите! — настоя за последен път тя и излезе бързо от колибата. Вратата се затвори и резето бе спуснато отвън.

Тара изплака задавено, затропа по вратата с вързаните си ръце, опитвайки се да потисне истерията, която се надигаше в гърдите й. А може би беше по-добре да не се съпротивлява на лудостта, да престане да забелязва жестокия свят, в който беше попаднала…

Зад гърба й се чуха заповеднически думи и тя замръзна на мястото си. После бавно се обърна към индианеца и видя как силните му ръце стискаха ръбовете на ваната. Всеки момент щеше да скочи и да се нахвърли върху нея. Нямаше къде да избяга.

Тя не разбра думите му, но те не я интересуваха. Беше открила окаченото над огъня ведро, в което съскаше вряща вода. Значи индианецът искаше да бъде обслужен? Много добре, ей сега щеше да му направи тази услуга. Щеше да грабне ведрото и да излее горещата вода отгоре му. Тя се втурна към огъня, но преди да е успяла да откачи ведрото, железните мъжки пръсти се впиха болезнено в китките й. Тя изпищя от ужас и се изви като змия в ръцете му. Опита се да го ритне, той я привлече към себе си, но загуби равновесие и двамата паднаха във ваната.

Тара се задави, но бързо вдигна главата си над водата и отново се опита да се освободи от силните ръце, които я прегръщаха.

— Тара! — Като чу името си, тя спря изненадано. Сърцето й заби като лудо. За първи път погледна в лицето на мъжа и не откри сините очи на метиса.

Господи, тя беше полудяла! Или сънуваше? Не, нямаше съмнение. Тя гледаше в катраненочерните, безмилостни очи на мъжа си.