Хедър Греъм
Бегълката (16)

14

— Джарет! — извика смаяно тя и отпусна ръце. — Господи, това си ти! А аз едва не умрях от страх. Те щяха да ме убият. Отнесоха се много зле с мен, искаха да ме мъчат…

— Ако те бяха подложили на мъчения, сигурно щеше да забележиш — прекъсна я иронично той.

— Пусни ме! — изсъска гневно тя, но той я притисна още по-силно до себе си, без да обръща внимание на мокрите й дрехи. — С най-голямо удоволствие бих те разкъсала на парченца! През цялото време си знаел! Как можа да ми причиниш това?

— Нищо не съм ти причинил. Не си имала случай да видиш как наказват бегълците, мила моя. — Предупреждението в гласа му беше недвусмислено. Пулсът й се ускори. — Подобно на другите индианци, семинолите могат да бъдат много жестоки. Изневярата и предателството се наказват с особена строгост. Отрязват ушите и носовете на виновните или…

— Млъкни! — Тя опря вързаните си ръце в гърдите му. — Ти си един жалък негодник! Познаваш тези хора и им позволи…

Джарет стана, вдигна я във въздуха и я изнесе от ваната.

— Не смей да ме обвиняваш! След всичко, което извърши! Какво си мислеше, че можеш да избягаш просто ей така и да…

— След всичко, което аз… Ти ме доведе в тази дива земя и ме остави сам-сама! — Тя се опита да се изтръгне от ръцете, които стискаха раменете й, но напразно. Извърна глава, за да не среща заплашителния му поглед, и в ъгъла откри багажа му, грижливо подредените дрехи. Оръжията му бяха облегнати на стената, върху кожите бяха разпрострени бели ленени кърпи. Значи той се беше разположил удобно в тази колиба, докато жена му беше пленница на индианците, принудена да чисти еленови кожи и да чука корени за брашно. И то по негово нареждане! Негодник! Не синеокият воин, нито вождът с червения панталон. Джарет беше онази „по-висша сила“, която определяше съдбата й. Той се бе възползвал безмилостно от положението й, за да я измъчва, да й внуши смъртен страх.

— Копеле! — изкрещя вбесено тя. — Никога няма да ти простя! Как можа да позволиш на тези диви варвари…

— Не крещи така, ще те чуят!

— Какво ме интересува!

— Мен обаче ме интересува — отговори ледено той. Тя понечи да отговори, но той затисна устата й. — Ще ми бъде много неприятно, ако семинолите останат с впечатлението, че не съм в състояние да се справя с непокорната си жена. Те не ти сториха зло, признай. Как мислиш, са се почувствали, когато са те срещнали съвсем сама в гората, извън територията, където животът ти е бил защитен? Естествено беше да поискат от мен обяснение, нали? Какво можех да им отговоря?

Той свали ръката си от устата й, обърна я с гръб към себе си и започна да откопчава роклята й.

— Какво правиш? — прошепна тя, макар че много й се искаше да изкрещи.

— Не се бой, в момента не очаквам твърде много от жена си. Роклята ти е съвсем мокра.

— Не ме е грижа!

— Да не искаш да си навлечеш някое белодробно възпаление? — Той отвори роклята и корсета, развърза шнуровете на фустите и дългите долни гащи, но не можа да я съблече, защото ръцете й все още бяха вързани.

— Веднага ме отвържи! — заповяда сърдито тя.

— Не. Ако те бях вързал, преди да тръгна на път, сега нямаше да бъдем тук.

— Ако не ме отвържеш, няма да можеш да свалиш мокрите ми дрехи. — Само ако успееше да освободи ръката си, за да го зашлеви през красивото, безмилостно лице!

— Така ли мислиш? — Той я изгледа предизвикателно, дръпна роклята и с един замах я раздра отгоре до долу.

— Ти си един проклет негодник и ще си платиш за нахалството! — изкрещя извън себе си Тара, но мъжът я грабна на ръце и я понесе към кожената постеля. Тя затропа в юмруци по гърдите му, но това изобщо не му направи впечатление. — Ще ти избода очите, а после ще изтръгна сърцето от гърдите ти…

— И още смееш да твърдиш, че семинолите са диви варвари? — промърмори подигравателно Джарет. После я хвърли върху меките кожи и свали бельото й. Тара остана съвсем гола, но не се помръдна. Само се взря гневно в тъмните му очи и изведнъж го пожела много по-силно отпреди. Обляно от меката светлина на огъня, тялото му беше дяволски привлекателно. Тъмната нощ беше студена, но в колибата беше топло и уютно. Тя усещаше миризмата на земя, аромата на кипарисите, пиниите и тревата. По тялото й се разля топла вълна и тя потръпна.

Джарет коленичи до нея и я зави с едно плетено одеяло. На вратата се почука и той скочи на крака. Уви хълбоците си с дебела ленена кърпа и отиде да отвори. Влезе синеокият воин и двамата размениха няколко думи на индианския език.

Тара се почувства неловко и се зави до брадичката. Няколко пъти беше сънувала, че я преследва индианец, който накрая се оказа Джарет. Не, в неговите вени не течеше индианска кръв. Или може би все пак? Двамата мъже бяха еднакви на ръст и си приличаха много въпреки различния цвят на очите.

Метисът беше донесъл голяма кошница, която предаде на Джарет.

— Благодаря ти — каза на английски мъжът й.

— За нищо — отговори на същия език воинът.

Забравила голотата си, Тара скочи.

— Вие говорите английски! — извика обвинително тя.

— Още ли не си й казал? — попита воинът и вдигна вежди. После на лицето му изгря усмивка. — Защо не си я развързал?

— Тя е тук само от няколко минути.

— Аха… — Мъжът се усмихна още по-широко и в този момент изглеждаше също така красив като Джарет.

— Тук ли е още Оцеола? — попита тихо Джарет. Мъжът поклати глава. — Е, добре, тогава няма значение, че жена ми ще се прави на луда до разсъмване.

Тара пое шумно въздух и метисът й кимна ухилено.

— Няма да ви преча. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, Тара Макензи.

— Какво става тук, Джарет? — изфуча гневно тя, когато индианецът излезе от колибата.

Вместо да отговори, той хвърли кърпата, която закриваше бедрата му, отиде при Тара и свали одеялото от раменете й.

— Толкова време мина. Всъщност, само няколко дни, но ми се сториха цяла вечност.

— Джарет!

Той се засмя, притисна я върху кожите и легна отгоре й. Тя опря вързаните си ръце в гърдите му, но той побърза да ги дръпне над главата й.

— Джарет, говоря сериозно! Никога няма да ти простя…

Мъжът й не я чуваше.

— Толкова дълго бяхме разделени…

— Джарет! — Тара напразно се опитваше да го отблъсне. Горещите, жадни устни затвориха устата й, езикът му проникна навътре, раздели зъбите й и тя престана да се бори срещу пламъка, който я изгаряше. Остави се на милувките му, потръпна от допира на пръстите, които се плъзнаха към гърдите й и продължиха пътя си към краката. Той се изправи изведнъж и в ръката му блесна нож. Тара понечи да изпищи, но прехапа треперещите си устни и му позволи да разреже коженото въже.

Той се отпусна отново върху нея и щом проникна в утробата й, тя забрави гнева и унизителното пленничество. Вкопчи се в него с нарастващо желание и се остави на дивия екстаз, който разтърсваше тялото й. Уплашена от силата на страстта си, тя извика тихо и нетърпеливо поиска още.

А после полетя сред дъжд от звезди и затвори очи, заслепена от светлината им. Малко след като достигна върха, тя усети как Джарет потрепери и се отпусна върху нея, удовлетворил желанието си.

След минута той се отдели от нея и полегна отстрана, за да си почине.

— Готова съм да те удуша — прошепна задъхано тя.

— Ти ли? Не мислиш ли, че по-скоро аз имам право да се сърдя? Защо искаше да ми избягаш?

— Ти си дошъл в селото на семинолите почти веднага след мен и си ги накарал да вържат жена ти и да я карат да работи, за да заслужи хляба си! Толкова ли не помисли, че умирам от страх?

— Те казаха, че няма да ти сторят зло. — В гласа му се усещаше известна несигурност.

— Не смей да ме успокояваш като малко дете! Нима не знаеш, че земята на индианците е осеяна с безброй трупове на бели хора?

— Би трябвало да благодариш на съдбата си — отговори спокойно той. — Защото в момента надали има бели, които остават живи след срещата с Оцеола.

— Оцеола! — повтори с треперещ глас тя. — Мъжът с червения панталон и короната от пера е бил Оцеола?

— Да.

— Господи! — изплака тя. — Значи ти ме остави сама в тази пустош, за да ме срещне Оцеола — дивият индиански вожд, който мрази всички бели?

— Това не е вярно. Той не мрази всички бели.

— О, да, разбира се. Както разбрах, има високо мнение за теб.

— Така е, макар че белите се отнесоха много зле с народа му. Оцеола води война срещу белите, но това не означава, че мрази всички ни.

— Дано успееш да обясниш тази разлика на съседите и приятелите си, които ще станат следващата му жертва. По дяволите, ти обеща да ме закриляш!

— Аз те оставих в Симарон, където беше на сигурно място! Защо напусна дома ми? — Той се отдели от нея, облегна се на лакът и я изгледа обвинително. — Когато намерих следата ти в гората, вече те бяха довели в селото.

— Трябваше веднага да ме измъкнеш от онази проклета колиба! — отговори ядосано тя.

Джарет не отговори.

— Трябваше да им наредиш да се отнасят по-любезно с мен!

— Трябваше да те накажа. Ако не беше избягала…

— Не съм избягала! — прекъсна го вбесено Тара.

— А накъде беше тръгнала? Сама в гората!

Тара не посмя да му каже, че е искала да посети Робърт Трейт. Твърде добре помнеше ревността му, когато се опита да бъде мила с най-добрия му приятел.

— Вече няма да отговарям на въпросите ти! Стигаше ми да узная, че индианците те наричат „Белия тигър“! Какво става тук, Джарет? Как се казва онзи воин със сините очи?

— Тичащата мечка.

— А защо тази „Тичаща мечка“ говори така добре английски? — попита недоверчиво Тара.

— Защото го е научил още в детството си.

— Ти също говориш техния език.

— Да, това е един от диалектите на мускогее. Мога да говоря и на хитичи. Когато бях дете, често чувах тези езици.

— Когато си бил дете? — повтори изненадано тя. — О, Джарет, няма ли най-после да ми кажеш всичко?

Мина доста време, преди той да отговори.

— Тичащата мечка се казва и Джеймс Макензи.

Дъхът й спря.

— Как така?

— Той е мой брат, Тара.

Най-после тя разбра защо двамата мъже си приличаха толкова много. Джарет беше израсъл при индианците. Нищо чудно, че се чувстваше сигурен при тях. И не й беше казал нищо!

— Негодник такъв! — Тя се хвърли върху него и го събори по гръб, после заудря с юмруци по гърдите му. — Ще те прострелям в коленете! А после ще ти отрежа главата!

— Тара, не викай толкова…

— Ще крещя, за да ме чуят всички!

— Млъкни най-после, скъпа, защото…

— Аз ще те…

— Ако не млъкнеш, ще те накажа.

— Как смееш…

Без да каже дума повече, той я притисна към гърдите си и се преобърна заедно с нея, за да легне отгоре й. После притисна устни върху нейните. Когато след известно време вдигна глава, тя вече не знаеше защо му бе крещяла. Дъхът й излизаше на тласъци, цялото й тяло трепереше.

— Предупреждавам те да се държиш прилично. Няма да ти позволя да ме правиш на глупак пред индианците!

— Нима забрави какво ми причини?

— Исках само да ти дам да разбереш, че в гората дебнат опасности. Освен това жените, които бягат от мъжете си, заслужават най-строго наказание.

— О, я върви по дяволите! — Горещата му целувка отново затвори устата й.

Ръцете му се плъзнаха към гърдите и започнаха да ги милват. Той сведе глава и засмука едното розово зърно. От гърлото й се изтръгна тих стон и тя се замята безпомощно върху меките кожи. После вдигна ръце и зарови пръсти в гъстата му коса. Устните му продължиха пътя си към бедрата и потънаха в меките косъмчета между краката й.

По тялото й се разливаха горещи вълни, които отнемаха силите й. Когато повярва, че светът наоколо ще избухне в пламъци, той легна отгоре й и проникна в нея. Ритъмът му беше бърз и настойчив и двамата достигнаха върха само след секунди.

Тара въздъхна дълбоко и потъна в бездънната пропаст на сладостната омая. Джарет я прегърна здраво, за да не й позволи да се отдели от него, и тя се почувства сигурна и спокойна.

Част от нея продължаваше да го мрази, но сърцето й беше пълно с любов и внезапно тайните му престанаха да я интересуват.

— Да знаеш, че ще удуша и брат ти — прошепна задъхано тя.

— О, сигурен съм, че той ще го понесе като мъж.

— Семинолите ли изработиха тази дървена вана?

— Не, аз си я донесох.

— А колибата?

— И тя е моя.

— Което се знае от всички…

— Да, повечето ми приятели и познати знаят, че имам брат индианец.

— Най-добре ще бъде да те окача за краката и да те нашибам с камшик.

— Някой ден може да се случи и това. В тази пустош стават какви ли не неща.

Тя потрепери и той я притисна до горещото си тяло.

— Тук сме на сигурно място, Тара.

— Да, знам. Само че Оцеола не е единственият военен вожд. Това означава, че дори ти не можеш да бъдеш сигурен за живота си, нали?

— Виж какво, аз се разбирам добре и с хората от племето крийк, и с микасуките. Трябва само да ме слушаш и няма да ти се случи нищо лошо.

— Но…

— Хайде да не се караме повече.

— Джарет…

— Моля те, Тара, денят беше дълъг и напрегнат.

— И за мен беше дълъг!

— Толкова бързах да се върна при теб! Преживях много безсънни нощи. Утре ще отговоря на всичките ти въпроси.

Това обещание я укроти. Тя притисна буза до гърдите му и затвори очи. Само след минута се случи нещо, което беше смятала за невъзможно — тя потъна в дълбок, спокоен сън.

 

 

Джеймс Макензи стоеше облегнат на стената на колибата си и наблюдаваше замислено танцуващите пламъци. След малко въздъхна и зарови пръсти в гъстата си коса.

Наоми беше отвела „гостенката“ в колибата на брат му. След нея отиде и той, за да им занесе ядене и пиене, а когато се върна, жена му и децата не бяха в колибата.

Той знаеше, че Наоми не е много доволна от събитията на деня. Тя му се сърдеше и беше отказала да сподели леглото му. Затова беше отвела момиченцата им в колибата на майка му.

Джеймс беше част от семейството на Наоми. В индианското общество беше обичай мъжът да живее при родителите на жена си. Ала когато семейството на Мери Макензи се разпръсна след войните с племената крийк, майка му доведе останалите си роднини и всички заживяха в родното място на Наоми. Наследството на Джеймс по майчина линия беше достатъчно, за да го направи вожд на малкото село — не на последно място и защото повечето от роднините на Наоми бяха мъртви.

Мъжът затвори очи и въздъхна уморено. Животът им беше толкова хубав. А сега ги чакаше нова война… Тъй като беше живял и в света на белите, той виждаше опасности, които индианските му братя не осъзнаваха. Белите нямаше да се успокоят, преди да прогонят от Флорида и последния индианец.

А той, полубял, полуиндианец, се намираше в особено опасно положение. Трябваше да защити позицията си и нямаше да позволи на никого да го прави на глупак. Особено на жената, която обичаше повече от всичко на света.

Още преди да излезе от колибата, за да потърси Наоми, вратата се отвори бавно. Тя влезе колебливо, без да крие измъченото си лице.

— Къде беше? — попита тихо той.

— Защо ми говориш на английски?

— Защото тази нощ искам да говоря на английски. Къде беше?

— При майка ти. Оставих децата си.

— Те са и мои деца — напомни й учтиво той.

— Помислих, че си уморен и вече спиш.

— Глупости! Много добре знаеш, че не мога да заспя без теб. Тъкмо тръгвах да те търся.

Тя не отговори, само кимна. Естествено той трябваше да я върне в колибата си, за да запази лицето си пред останалите.

— Радвам се, че отведе снаха ми при Джарет, вместо да й помогнеш да избяга — отбеляза с мека усмивка той.

Наоми го погледна укорно.

— Отнесохте се много зле с бедната жена.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато влезе в колибата на брат ти, Тара видя само голия гръб и черните коси на индиански воин. Беше естествено да помисли, че са я отвели при някой жесток вожд, който ще я изнасили.

Джеймс застана пред нея, опитвайки се да прикрие усмивката си.

— Много добре знаеш, че това е невъзможно.

— Затова пък аз съм заплашена точно от тази опасност, нали?

— Кога съм бил жесток с теб?

Тя се отдръпна назад, но той се засмя и я грабна в прегръдката си. Все още желаеше майката на децата си както в първия ден, когато я видя. Никога нямаше да забрави как се бяха любили на брега на горския поток, когато Наоми беше съвсем младо и невинно момиче.

— Престани, Джеймс Макензи! — изфуча сърдито тя. — Не си въобразявай, че ще те допусна в постелята си! Не и тази нощ, след като ме принуди да бъда жестока с бедната жена. Престани да ме…

Джеймс я положи нежно върху меките кожи и тя замлъкна. Устните им се намериха и той задърпа нетърпеливо дрехите й. Скоро се сгушиха голи един в друг и желанието им пламна с дива сила. Дори гневът не можеше да я възпре.

Веднъж Мери й бе казала, че гневът на съпругата не бива да я задържа далече от леглото на мъжа й. Наоми се усмихна доволно. Свекърва й беше права. Тя беше проявила разум, като се върна при мъжа си.

Двамата се любиха с буйна страст, която не беше угаснала с годините. Всичко друго беше забравено. Едва по-късно, когато лежаха притихнали един до друг, Наоми си припомни лицето на Тара и въздъхна.

— Бедничката! Тя умираше от страх.

— Брат ми не е чудовище.

— Тя се страхуваше от теб! Само да беше видял очите й, когато се взираше в голия воин!

— Значи тя е сбъркала Джарет с мен? Нима не е разбрала, че съм женен?

— Сигурно е помислила, че ще я вземеш за втора жена, както правят много семиноли.

— Да не съм луд? Имам си достатъчно ядове с първата си съпруга.

Наоми го захапа нежно за рамото и той избухна в смях.

— Нямам нужда от втора жена. В сърцето ми има място само за една.

Наоми облегна глава на гърдите му.

— Въпреки това няма да ти простя днешния ден, да го знаеш.

Джеймс помилва косата й.

— Трябва да разбереш, мила. Нямах друг изход, освен да я доведа тук. Съмнявам се, че Оцеола щеше да й стори зло, но трябваше да съм сигурен, нали? Сега е война и стават страшни неща. Жената на Джарет трябваше да получи урок. Вече знае колко е опасно да напуска Симарон.

— Защо беше толкова жесток с нея?

— Не бях жесток, само строг. Освен това искам снаха ми да преживее войната здрава и читава.

— Не беше нужно да я уплашите до смърт. Ако е чула само половината от лъжите, които се разпространяват за смъртта на Лайза…

— Скоро ще научи истината. Хайде да не се караме повече, Наоми — помоли нетърпеливо Джеймс. — Вече е късно и трябва да спим.

Тя знаеше, че няма смисъл да му противоречи. Пък и го обичаше именно заради силната му воля. Затова затвори очи и пое в себе си топлината на силното му тяло.

Някъде виеше вълк, но той не наруши нощния покой на малкото село.