Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (23)

ЕПИЛОГ
АВАЛОН

Ланселот слязъл на дувърския бряг и започнал, да разпитва къде може да намери крал Артур. Хората му показали гроба на Гавейн, където той коленичил и дълго се молил, опечален от смъртта на един толкова благороден рицар, който бил негов приятел. За крал Артур обаче не научил нищо, освен че е потеглил на запад почти преди месец.

Тогава Ланселот оставил войската си в Дувър под предводителството на братовчед си Борс де Ганис и тръгнал на кон в западна посока. След осем дни стигнал до Алмсбъри и понеже се здрачавало, потърсил подслон в тамошния манастир. Игуменката го посрещнала любезно и го повела към стаята за гости. Ала когато минавали край килиите, излязла една монахиня и като съзряла Ланселот, надала силен вик и припаднала. Навел се рицарят над нея и що да види — монахинята била кралица Гуиневир!

Същата вечер тя разказала на Ланселот, че Бедивер й е изпратил вест, с която съобщавал за ужасната Камланска битка в съдбовния ден, както и че рицарят бил видял да отнасят смъртно ранения крал Артур в тайнствената страна Авалон. Самият Бедивер отишъл в Гластънбърийското абатство, което било недалеч от бойното поле, и станал отшелник, като възнамерявал да води монашески живот до края на дните си.

Гуиневир казала на Ланселот, че изпитва голяма скръб и се разкайва за случилото се.

— Излиза, че нашата любов погуби моя съпруг крал Артур, както и повечето от най-благородните рицари на света. Сега британската земя е лесна плячка за дивите сакси, а святото кралство Логрия вече не съществува. Затова тайно се оттеглих тук и дадох обет да бъда монахиня до края на живота си, за да изкупя тежкия си грях.

— Скъпа кралице, винаги ще ти остана верен — казал Ланселот. — Заклевам се пред теб, че давам същия обет, какъвто си дала ти, и ще остана до края на дните си на пост и молитва.

Тогава двамата си взели сбогом и добре знаели, че се виждат за последен път. На сутринта Ланселот си тръгнал и отишъл в Гластънбъри. Там намерил престарелия кентърберийски архиепископ и Бедивер, който бил станал монах. Те с радост приели Ланселот при себе си и не след дълго той захвърлил меча, а наместо доспехи облякъл грубата власеница на прост калугер.

Месеци по-късно и Борс се присъединил към него, след като разпуснал голямата войска, с която дошъл от Франция. Крал станал корнуолският херцог Константин, ала той запазил от саксите само една малка част от британската земя.

Минали години. Една нощ Ланселот сънувал, че Гуиневир е на смъртен одър и го вика. На сутринта той тръгнал за Алмсбъри, придружен от седмина монаси. Там научил, че Гуиневир кротко е издъхнала през нощта. Тогава Ланселот пренесъл останките й в Гластънбъри и сам отслужил погребалната литургия над тялото й, което положили в дълбок гроб до светия олтар.

Ала след няколко седмици и Ланселот се разболял и угаснал като свещица, сякаш бил човек, който нямал вече желание за живот.

Когато тялото му било положено в ковчега в очакване на погребението, дошъл Ектор Крайбрежни, братът на Ланселот, изправил се до покойника и казал:

— Ах, Ланселот, ти беше най-големият рицар на света! Сър Ланселот, който почива тук, никога не е имал, нито ще има равен на себе си. Ти беше най-почтеният рицар, който някога е носил щит, най-верният приятел, който е препускал на кон, най-преданият влюбен, който някога е обичал, и най-милосърдният човек, държал меч в ръка. Ти беше най-достойният сред рицарите, най-кроткият и най-внимателният към дамите, ала и най-свирепият от воините, вдигнали копие срещу смъртния враг.

А когато Ланселот бил погребан, Ектор, Борс, Бламор и Блоберис — единствените останали живи рицари на Кръглата маса — тръгнали на поклонение към светите места и там завършили земния си път.

Така настъпил краят на кралство Логрия и на всички, които живели и се борили за неговата прослава. Много скоро саксите завладели цяла Британия и целият свят на запад бил забулен от мрак.

Ала името на крал Артур никога не потънало в забрава. Народът на Британия, най-вече в Уелс, продължавал да вярва, че ако настъпи часът на смъртната опасност, кралят ще дойде и ще спаси родината. И тогава Британия отново ще се превърне в кралство Логрия, в земя на мир и справедливост.

Някъде през 1200 година изведнъж се разчуло, че крал Артур наистина е умрял. Гластънбърийските монаси били намерили костите му в каменен саркофаг, заровен близо до гроба на кралица Гуиневир. Те твърдели, че не може да има грешка, тъй като под саркофага имало плоча с оловен кръст, хлътнал в камъка, и с надпис на латински, който гласял: „Тук, на остров Авалон, почиват крал Артур и съпругата му Гуиневир.“ Монасите твърдели, че костите били по-големи от костите на един простосмъртен, както и че имало още много чудеса, които доказвали, че в саркофага наистина е погребан крал Артур.

Изглежда, тази история била измислена от монасите, за да донесат нова слава на своето абатство и да се докарат пред норманските крале на Британия, на които не се нравело, че потиснатите им поданици очакват някой ден крал Артур да се завърне и да ги освободи от новите им господари.

Ние обаче при желание можем да си мислим, че по времето на Ричард Лъвското сърце монасите са открили не саркофага на крал Артур, а на Ланселот, и са го погребали отново с всички подобаващи почести в мраморна гробница.

Нима не можем също да вярваме, че крал Артур все още спи в омагьосана пещера в някоя долина на Авалон или сред затънтената пустош на уелските планини? Защото ето каква легенда все още се разказва в пълната с духове гуинедска земя…

Веднъж един овчар срещнал някакъв загадъчен странник.

— Под дървото, от което е отрязан клонът за тази тояга — казал непознатият, като посочил лесковия кривак в ръката на овчаря, — е закопано огромно съкровище.

А когато овчарят започнал да го разпитва, странникът му разкрил тайната на пещерата.

— На входа е окачена голяма камбана, но не трябва да я докосваш, за да не събудиш спящите в пещерата — казал му непознатият, след което тайнствено изчезнал. Овчарят разтъркал очи и му се сторило, че е сънувал.

Не след дълго обаче, когато търсел из планинските канари една изгубена овца, той стигнал до малка долина и видял в началото й леската, от която си бил отрязал клона за кривак още когато бил малко момче и се катерел по скалите.

Отишъл до дървото и видял, че между корените му наистина има тесен вход към пещера. Пропълзял по корем вътре и след малко се озовал в просторна тъмна зала. Щракнал с огнивото и запалил една свещ, която случайно носел в джоба си, и като я вдигнал високо над главата си, огледал чудното място. Навсякъде лежали в кръг спящи воини, облечени в стари доспехи и с положени до тях мечове, а върху едно ложе в средата почивал престарял крал със златна корона, който държал в десницата си бляскав меч, украсен със скъпоценни камъни. А в краката му имало купища злато и сребро.

Слисан от тази гледка, овчарят изведнъж направил крачка назад и за беда се блъснал в голямата камбана, окачена на входа. Силният й звън отекнал в залата, при което старият крал се събудил и бавно се изправил.

— Съмна ли се? — попитал той.

А овчарят, разтреперан от страх, без да знае защо, извикал:

— Не, не! Продължавай да спиш! Тогава кралят рекъл:

— Право казваш. Отново ще заспя, докато дойде денят, когато ще се, събудя и ще извоювам победа за британския народ. Вземи златото и среброто, което виждаш, и си върви, без да се помайваш, защото ако моите рицари се събудят по-рано, отколкото трябва, ще те убият, а тогава няма да има кой да каже думите, които ти вече каза, и аз не ще заспя дългия си сън.

После кралят затворил очи, а овчарят взел толкова злато и сребро, колкото можел да носи, и побягнал навън. И макар често да търсел леската, под чиито корени се намирал входът на тайнствената пещера, в която спели крал Артур и рицарите на Кръглата маса, никога вече не можал да я открие.