Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (11)

7.
СЪР ПЕРСИВАЛ УЕЛСКИ

В затънтените уелски лесове живеело с майка си момче на име Персивал. През първите петнадесет години от живота си Персивал не срещнал нито едно човешко същество, нито имал някаква представа как живеят хората по света. Но и в затънтения лес момъкът израснал силен и решителен, стрелите му били смъртоносни, а по душа бил чистосърдечен, честен и почтен.

Един ден, когато се скитал сам, обзет от внезапна тревога и някакъв необясним копнеж, до ушите му долетял непознат звук. Не било нито гласът на птица, нито песента на вятъра или на водата, при все това звучала музика, и то такава, че без да знае защо, сърцето на Персивал трепнало в гърдите. Младежът се спрял на една зашумена полянка и се заслушал, и както стоял там, към него препуснали петима рицари. Доспехите им дрънчали, а юздите на конете им звънтели като сребърни камбанки.

— Привет, красиви момко! — извикал първият рицар, като придърпал поводите и се усмихнал на Персивал. — Е, недей чак толкова да се слисваш от почуда, положително не за пръв път виждаш такива като нас!

— За пръв път ми е — отвърнал Персивал. — И да си кажа правичката, ако не сте ангели, слезли от небето като онези, за които разказва майка ми, аз не зная какво сте. Бъдете така любезни, благородни господа, и ми кажете на Небесния крал ли служите?

— Разбира се, че на него! — отвърнал рицарят и благоговейно се прекръстил. — На него служат и всички хора в кралство Логрия, които живеят праведно. Но на земята ние служим на неговия наместник, на благородния крал Артур, чиято Кръгла маса ни събира. Той ни посвети в рицарство, защото ние сме рицари, а и тебе ще посветим, ако докажеш, че си достоен за тази висока чест.

— Как бих могъл да го постигна? — попитал Персивал.

— Иди в Карлиън, в двора на крал Артур — отвърнал рицарят. — Кажи му, че те изпращам аз, сър Ланселот Езерни, който като поданик на крал Артур е владетел на земята Пант, наричана още Северен Уелс. Кралят ще ти възложи да извършиш такива подвизи и да преминеш през такива изпитания, с каквито ние, неговите рицари, се занимаваме през целия си живот. А в случай, че се покажеш достоен, той ще те посвети в рицарство. Но истинската ценност на рицарството се крие не толкова в големите воински подвизи, колкото в сърцето на човека, който ги върши, стига той да е непокварен и смирен, а с делата си да се стреми да носи прослава и мир на святото кралство Логрия.

Като казал това, Ланселот се поклонил на Персивал и тръгнал по пътя си, последван от четиримата рицари. Персивал останал слисан и недоумяващ, но усетил някакъв велик копнеж и велико смирение, от които сърцето му трепнало.

— Майко! — развълнувало извикал той, когато се изкачвал по пътечката към малката пещера, която им служела за жилище. — О, майко, майко! Днес видях истински чудеса! Не бяха ангели, казаха ми, че са рицари, но на мене ми се сториха по-прекрасни от всички небесни същества! А единият от тях, предводителят на име Ланселот, каза, че и аз мога да стана рицар… Майко, утре сутринта потеглям на път, ще търся крал Артур, който живее в Карлиън!

Тогава Персиваловата майка дълбоко въздъхнала и си поплакала, защото разбрала, че е дошло време да се раздели със сина си. Вярно, че отначало се опитала да убеди Персивал, че е по-добре да остане при нея в гората, далеч от опасности и размирици, като му разказала през какви изпитания и мъки трябва да премине всеки рицар. Но думите й само накарали Персивал още повече да закопнее за подвизи. Накрая майката смирено навела глава и оставила сина си да поеме своя път.

Рано на другата сутрин Персивал облякъл простите си дрехи от кожи на убити зверове, взел в ръка дълго остро копие и се приготвил да се сбогува с майка си.

— Смело върви напред, сине! — казала тя, като го целунала и благословила. — Баща ти беше най-храбрият и най-достойният рицар, не посрамвай нито него, нито мене. Ако изживееш всичките си дни честно и почтено, и ти ще бъдеш между малкото избраници, чиито имена ще се помнят вечно от преданите рицари на Логрия… А сега върви по пътя си и не забравяй: ако някоя дама или девойка те помоли за помощ, отзовавай се с готовност, пръв от всички и без да очакваш награда. Е, можеш да целунеш девойка, която го желае, но повече от целувка не вземай, освен ако не е пръстен, пък и това прави само в случай, че ти самият сложиш пръстен на ръката й. Внимавай с какви другари изпълняваш някоя заръка и гледай само достойни мъже да стават близки на сърцето ти.

С нажалена душа Персивал целунал майка си за сбогом и тръгнал през гората. Вървял бързо, макар че бил свел глава, замислен за важните неща, които казала майка му. Не след дълго обаче отново започнал да крачи леко и продължил пътя си, като весело пеел и подхвърлял във въздуха дългото си копие така, че наточеното острие проблясвало като сребро на слънцето, а после го улавял и отново го мятал.

Сенките започнали да падат на дълги черни дипли и слънцето се спуснало към хълмовете на запад, когато Персивал изведнъж излязъл на открита горска поляна, където скупчени маргаритки се белеели като снежинки из зелената трева. Там, край звънливия поток, той видял копринена шатра.

„И църква да е, и параклис, все едно — помислил си Персивал, — чудно красива е! Ще вляза вътре!“

Като прекрачил тихо прага, той се озовал в сенчести покои. Спрял в почуда, защото видял девойка, която спяла на разкошно ложе от коприна и златоткан брокат. Едната й ръка, по-бяла от завивката, била протегната, а косата й огрявала като слънце възглавницата. Персивал се навел много предпазливо над девойката и свалил от ръката й пръстена, който носела — просто златно колелце с един-единствен червен рубин. На негово място поставил собствения си златен пръстен, на който искрял блестящ диамант, а пръстена на девойката сложил на своята ръка. После, все така без да я събужда, той я целунал нежно по устата и крадешком се измъкнал от шатрата, а душата му пеела от новото чудо и новия копнеж.

Младежът навлязъл много навътре в гората и когато мракът се спуснал, заспал между корените на един висок дъб, а с първите лъчи на изгрева бил отново на крак. Вървял през леса, докато не стигнал до широкия път, който водел към Карлиън.

По пладне Персивал наближил градските порти, минал през тях без да се спира и след малко се озовал зад стените на замъка.

Този ден крал Артур празнувал заедно с много от рицарите си, защото било Великден и хората си отдъхвали от грижите. Персивал се изправил на вратата, учуден от гледката, която вижда, обзет от завист дори към слугите, сновящи около крал Артур и дружината му.

Той стоял, без никой да го забележи, но изведнъж всички очи се обърнали към вратата, защото в залата влязъл, без да бъде съобщено за идването му, един едър мъж в златисточервени доспехи. В този миг Кей се бил изправил до краля, взел в ръце златния бокал, с който Артур имал обичая да вдига наздравица за своите рицари, преди бокалът да ги обиколи поред, за да пият и те за негово здраве и за прославата на кралство Логрия.

— Спрете, пияно стадо от разлигавени кошути! — прогърмял гласът на едрия рицар с червените доспехи. — Пред очите ви стои един много по-достоен от вас!

И с тези думи той грабнал бокала от Кей, пресушил го на един дъх и като избухнал в гръмогласен смях, излязъл от залата с бокала в ръце, метнал се на коня си и препуснал в галоп.

— Кълна се, че за тази обида ще бъде отмъстено — скочил на крака крал Артур. — Кой ще ми върне бокала?

Тогава рицарите като един се изправили и всеки извикал: „Нека аз извърша този подвиг!“

— Не съм съгласен — казал крал Артур, като ги подканил да седнат по местата си. — Онзи червен самохвалко не заслужава да загине от ръцете на рицар. Нека някой прост оръженосец го последва и го надвие. Някой, който иска да бъде посветен в рицарство. Който се завърне в моя двор с доспехите на Червения рицар и златния ми бокал, незабавно ще стане член на дружината ми!

Тогава Персивал напуснал мястото си до входа и се втурнал напред. Застанал в средата, както си бил облечен в кожи на диви козли, стиснал в ръка дългото си копие.

— Кралю! — извикал той. — Ще ти донеса бокала! Имам нужда само от доспехи, ала онази златна ризница ще ми свърши добра работа!

— Виж ти! — ядосал се Кей. — Какво би могъл да направи тоя нещастен козар с един толкова внушителен рицар?!

— Кой си ти, добри ми сър? — попитал крал Артур младежа, защото се държал любезно с всички хора.

— Казвам се Персивал — бил отговорът. — Не зная кой е баща ми, защото никога не съм го виждал, а и майка ми не ми е говорила за него. Но тя ме отгледа в Уелския лес, а сега дойдох тук, за да те помоля да ме посветиш в рицарство!

— Да те посвети в рицарство, как не! — изсмял се Кей. — Върви да си пасеш овцете в планината, преди онзи овен със златните доспехи да те накара да побегнеш от страх!

— Ще станеш рицар — казал крал Артур, — ако донесеш бокала ми и се завърнеш, облечен в доспехите на разбойника, който го открадна. И така, този подвиг ще извършиш ти. Върви по пътя си и не се отклонявай!

— Нямам кон — казал Персивал.

— На вратата ще те чака кон, оседлан за тебе — обяснил му крал Артур. — А сега набързо хапни и потегляй… Ала ще ти трябват доспехи и оръжие…

— Копие си имам — прекъснал го Персивал. — А с доспехите ще почакам, докато мога да облека оная златна ризница, която всички видяхте неотдавна!

Щом се нахранил, Персивал станал, за да върви, но когато прекосявал залата, пред него се изправила една девойка и извикала:

— Дано Небесния крал те благослови, Персивал, тебе, най-достойния измежду рицарите!

— Млъквай, глупава вещице — сърдито се сопнал Кей и ударил плесница на девойката.

— Пази се от мене, когато се върна със златните доспехи! — казал Персивал, като изгледал презрително Кей. — По такъв начин ще отмъстя за този удар, който не подобава на един рицар, че ще ти бъде трудно да го забравиш!

След което бързо излязъл от залата, метнал се на коня, който го чакал, и препуснал към гората.

Персивал препускал много по-стремглаво от Червения рицар, така че го настигнал още преди залез слънце. Рицарят яздел бавно нагоре по планинската пътека към една самотна сива кула, която се откроявала, заобиколена от бледорозовите облаци.

— Обърни се, крадецо! — извикал му Персивал, щом го доближил достатъчно. — Обърни се и се защищавай!

Недалеч зад Персивал трима от рицарите на крал Артур дръпнали юздите на конете си, за да спрат и да наблюдават. Те били Гавейн, Ивейн и Гарет. Вървели по петите му още от Карлиън, за да видят какво ще се случи. Персивал обаче дори и в този миг не ги забелязал.

— Виж ти! — извикал Червения рицар, като обърнал жребеца си. — Що за нахален хлапак си ти?! Защо ме караш да спирам?

— Идвам от името на крал Артур — отвърнал Персивал. — Върни ми златния бокал, който открадна днес от пиршеството! И още, трябва да се явиш в двора и да положиш клетва, но преди това ще се признаеш за победен и ще ми дадеш хубавите доспехи, с които толкова се перчиш!

— А ако не го сторя? — попитал Червения рицар и гласът му бил тих, но очите му искрели от ярост като светкавици в тихо небе преди да се разрази силна буря.

— Тогава ще те убия и ще си осигуря бокала и доспехите! — извикал Персивал.

— Нахално сукалче! — чул се гласът на Червения рицар, като че тътнела гръмотевица. — Ти си търсиш смъртта, тогава получи си я!

Казал това, вдигнал копието и се спуснал надолу по склона като мощна лавина, сякаш очаквал да набучи врага си на острието, както карфицата пробожда пеперуда. Персивал обаче внезапно скочил от коня си, така че копието минало над главата му, без да го засегне. Младежът се изправил насред пътеката и започнал да се подиграва на рицаря:

— Ама че си страхливец! — присмял му се той. — Отначало се опитваш да намушкаш невъоръжен човек, а после бягаш надолу по склона!

Като сипел страхотни ругатни, Червения рицар отново обърнал коня си, пришпорил го нагоре по пътеката и връхлетял върху Персивал, като се целел с копието в главата му. Този път обаче Персивал също замахнал с копието си и внезапно го метнал — толкова внезапно, че то прелетяло като слънчев лъч над щита на Червения рицар и го улучило в гърлото, точно където свършвала ризницата. Противникът на Персивал се претърколил назад, паднал от коня и останал да лежи мъртъв на земята.

Ликуващ, младежът коленичил до поваления враг и измъкнал златния бокал на крал Артур от торбичката, вързана на кръста му. Ала когато се опитал да свали златните доспехи от убития, претърпял неуспех, защото не знаел как са свързани различните им части, та доспехите да изглеждат едно цяло.

След като доста време напразно се мъчил да изтегли тялото на Червения рицар през отвора в бронята около врата, най-после Персивал опитал друго. Набързо струпал купчина сухи дърва и тъкмо усилено удрял острието на копието си о кремък, намерен на пътя, когато чул чаткането на копита и като вдигнал глава, видял един старец на кон. Доспехите му били тъмни на цвят, шлемът бил вързан за лъка на седлото, а сивата му коса се спускала до раменете.

— Привет, момко! — казал старият рицар и приятелски се усмихнал на Персивал. — Какво правиш с този мъртъв крадец, когото уби толкова храбро?

— За разлика от дървото, желязото не гори — отвърнал Персивал с думите на една горска мъдрост, която знаел от майка си. — Искам да смъкна доспехите от този човек и да ги облека!

Старият рицар се усмихнал още по-широко, но въпреки това слязъл от коня и показал на Персивал как да разкопчае доспехите и да ги свали парче по парче.

— Казвам се Гонеманс — казал старият рицар след малко — и живея недалеч оттук в една прастара господарска къща. Ела с мене, момко! Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш, преди да станеш достоен рицар, защото подвиг като този не е достатъчен, за да се радваш на заслужена слава.

И така Персивал тръгнал с Гонеманс и останал цяло лято в къщата му, където се научил да се бие с меч и копие, да си слага доспехите и да се държи на седлото като истински рицар. Научил също какво представлява достойното рицарско братство, което изисква много повече благородство, отколкото просто да извършваш храбри подвизи. Научил какво е добро и какво — зло, както и че дълг на рицаря е винаги да защищава слабите и да наказва жестокостта и коварството.

Дошло време сърдечно да се сбогува с Гонеманс и отново да тръгне на път, облечен в лъскави доспехи, с дълго бойно копие в ръка. Било в края на есента. Персивал яздел между стволовете в затънтени лесове, а златисточервеният листак блестял като доспехите му, които сякаш били част от премяната на дървесата и на орловата папрат наоколо.

Дни наред яздил Персивал в търсене на приключения и често, както си вървял, погледът му неволно падал върху пръстена с рубин и младежът все повече и повече си мислел за прекрасната девойка, която видял заспала в шатрата.

Най-подир в една мрачна, навъсена вечер, когато облаците заплашително се надвесили над главата му, както вървял по лъкатушещия път между големи голи канари, през унили и безлюдни места, Персивал съзрял пред себе си тъмните очертания на замък.

Крепостните стени били порутени и съборени, кулите били пропукани от горе до долу като от гръмотевици, но при все това камъните, пък дори и настилката под зиналата порта, не били обрасли с бурени, а в средата на цялата разруха се извисявала главната кула, здрава и непокътната.

Персивал минал под острите зъби на подвижната решетеста преграда, а копитата на коня му глухо чаткали по камъка. Вървял под тъмни сводове и през празни вътрешни дворове, докато стигнал до входа на голяма зала. Видял, че там е запалена светлина и като вързал юздите на коня за една халка в стената, изкачил се по стъпалата до просторна зала с черни греди по високия таван. Не се виждала жива душа, но в голямото огнище весело пламтял огън, ярко светели факли, затъкнати в халки по стените, а на една издигната част от пода била сложена трапеза. С бавни крачки Персивал тръгнал през залата, после спрял и се огледал. Недалеч от огнището забелязал масичка, на която били наредени големи шахматни фигури от слонова кост, а към едната страна бил придърпан стол, сякаш предстояла игра. Както стоял и се чудел какво ли означава всичко това, Персивал седнал на стола и след малко неволно протегнал ръка и преместил една бяла пионка два квадрата напред по дъската. Мигом една червена пионка сама се придвижила насреща. Персивал веднага застанал нащрек, но било все така тихо и се чувало само собственото му дишане. Тогава преместил друга фигура и тутакси се придвижила още една червена фигура. Персивал отново направил ход, сякаш играел, и виж ти! Червените фигури се местели в отговор така изкусно, че след няколко минути Персивал бил победен с мат.

Младежът бързо наредил отново фигурите и този път червените започнали първи. Персивал загубил и втората игра. Когато това станало за трети път, внезапно го обзел гняв и той изтеглил меча си, за да посече фигурите и да нацепи дъската.

Тъкмо се канел да го стори, когато изневиделица в стаята дотичала една девойка.

— Спри ръката си, рицарю! — извикала тя. — Ако удариш тези омагьосани фигури, ще те сполети ужасно нещастие!

— Коя си ти, девойко? — попитал Персивал.

— Казвам се Бланшфльор — отвърнала тя и при тези думи пристъпила напред към кръга светлина от свещите близо до шахматната маса. Персивал зяпнал от почуда и радост, защото познал в нея девойката от шатрата. В същия миг видял и диамантения си пръстен, който блестял на ръката й.

Младежът протегнал ръка и видял, че девойката изведнъж се сепнала, защото познала своя пръстен на неговата ръка.

— Дълго време те търсих, лейди Бланшфльор — казал той нежно. — Името ми е Персивал и те моля да ми простиш за тревогата, която, без да искам, съм ти причинил, като взех, докато спеше, пръстена ти и те целунах един път по устата.

— Персивал, виждала съм те само в сънищата си — отвърнала му тя също така нежно. — Всяка нощ ти ми се явяваше с моя пръстен на ръката си и ме целуваше по устата. В нощната тъма аз се привързах с цялото си сърце към тебе… Стоях в този омагьосан замък и те чаках, но още не е време да говорим за любов. Заповядай на угощение. Очаква те още по-голямо чудо от тази вълшебна шахматна маса.

Те седнали на трапезата, но там нямало нито храна, нито вино, а и никакви мъже или жени не дошли да им прислужват.

Персивал обаче си мълчал и гледал Бланшфльор.

— Лейди — казал най-сетне той, — всяко време е подходящо за такава любов, каквато изпитвам аз. Съгласна ли си да станеш моя съпруга? Кълна ти се, че нито една друга жена на света няма да се доближи до мене, а устните ми няма да докоснат други устни освен твоите.

Без да продума, Бланшфльор сложила ръката си в неговата и точно когато го докоснала, проехтял гръм, замъкът се разтърсил, голямата врата на залата широко се отворила и една непозната девойка в бели дрехи и бял воал бавно прекрачила прага, вдигнала високо голям бокал — Граал, покрит с кърпа. Граалът излъчвал такава силна светлина, че не можело да го погледнеш, но друга била причината Персивал да падне на колене и да скрие глава в ръцете си: благоговението, което изпитал.

След първата забулена жена влязла втора, със златна чиния, а след нея — трета, понесла копие с връх от светлина, от което се стичали капки кръв и изчезвали, преди да докоснат пода. Щом жените прекосили залата и обиколили масата, до която били коленичили Персивал и Бланшфльор, във въздуха сякаш се разнесъл сладкият дъх на рози и уханни треви, а когато шествието с Граала за втори път минало през залата, излязло навън и вратата се хлопнала зад жените, сърцето на Персивал било обзето от такова спокойствие, което надминавало всякакво безгрижие и радост.

— Свещеният Граал идва все по-близко до Логрия — казала Бланшфльор. — Не ме питай какво беше това, което видя, защото още не му е дошло времето. И друг рицар, Ланселот Езерни, трябва да прекрачи прага на замъка и да види това чудо. Ала ти, Персивал, си по-блажен от него, защото Ланселот ще стане причина да дойде краят на славната Логрия, макар че в цялото кралство досега не е имало по-достоен рицар от него, като изключим Гавейн. А сега върви в Камелот и чакай идването на Галахад. В деня, когато той седне на Пагубното място, ти отново ще видиш Свещения Граал.

— Лейди, ще отида още сега да го потърся! — казал Персивал и се изправил. — Струва ми се, че това е най-големият подвиг на света, който може да бъде извършен!

— Вярно, най-големият е — отвърнала Бланшфльор, — но все още не бива да го търсиш. В деня, когато славата на Логрия достигне своя разцвет, Граалът ще се появи в Камелот. Тогава всички ще тръгнат да го търсят, но ще го намерят единствено най-достойните.

— Ще бъда сред тях! — извикал Персивал. — Не друг, а аз ще намеря Свещения Граал!

И като забравил всичко друго, Персивал тичешком напуснал залата, като изобщо не обърнал внимание, че Бланшфльор извикала подире му, метнал се на коня и в галоп се изгубил между дърветата.

Когато се разсъмнало, обзелата го лудост сякаш изведнъж започнала да го напуска и като обърнал коня, Персивал се опитал да открие пътя, по който да се върне при Бланшфльор. Ала макар че се лутал дни наред, въобще не успял да намери дори и следа от пустинната земя и тайнствения замък Карбонек.

Опечален и окаян, Персивал най-после се отказал от диренето и потеглил към Карлиън. Зимата вече била дошла и когато Персивал преминал през планините и горите на Централен Уелс и се приближавал към града, снегът бил затрупал пътищата. Една нощ младежът преспал в Тинтърн, на брега на Уай, а рано на следващата сутрин потеглил бавно и унило през долината покрай бистрата река.

Както си яздел, Персивал изведнъж видял кафяв сокол, който като бляскава светкавица се спуснал от висините върху една гургулица. За миг двете птици пърхали из въздуха, вкопчени една в друга, после соколът победоносно се издигнал нагоре, понесъл своята жертва в ноктите си. А от гърдите на гургулицата паднали три капки кръв, които останали ярко да се червенеят в белия сняг пред краката на коня. Като ги гледал, Персивал си помислил за кръвта, която капела от копието в замъка Карбонек, помислил си и за рубинения пръстен, който носел, а най-вече си спомнил Бланшфльор, нейните червени като кръв устни и бялата й като сняг кожа.

Както седял на коня, Персивал видял, че към него препускат четирима рицари. Те били Кей, Ивейн, Гавейн и самият крал Артур.

— Иди при онзи рицар — казал крал Артур на Кей — и го попитай как се казва, накъде е тръгнал и защо се е спрял, потънал в размисъл.

— Ей, рицарю! — извикал Кей, когато наближил Персивал. — Кажи как се наричаш и с какво се занимаваш!

Ала Персивал толкова дълбоко се бил замислил, че нито го чул, нито го забелязал.

— Отговори, ако не си глухоням! — отново му изкрещял Кей и понеже изгубил донякъде търпение, ударил Персивал с желязната си ръкавица.

Тогава Персивал се изправил на седлото, дръпнал юздите, за да отмести малко по-назад коня, вдигнал копие и извикал:

— Никой не може да ме удря по такъв начин и да остава ненаказан! Защищавай се, страхливи и малодушни рицарю!

Кей също отстъпил, приготвил копието си и двамата препуснали в галоп един към друг. Копието на Кей улучило щита на Персивал и се счупило на парчета, ала Персивал замахнал с такава сила, че копието му пробило щита на Кей, нанесло му дълбока рана отстрани и го съборило на земята.

След това Персивал останал да чака с копие в ръка, да не би някой от другите рицари да го нападне.

— Готов съм да се бия с всеки от вас поотделно или с всички заедно! — извикал той. — Ще защищавам правото си да стоя с коня си край пътя, без да се налага да понасям удари и обиди от подобни жалки рицари!

— Та това е Персивал! — изведнъж възкликнал Гавейн. — Персивал, който е победил Червения рицар и сега е облечен в доспехите му! Той положително се е бил замислил за своята любима, след като не се помръдна, преди Кей да го удари!

— Помоли го да разговаря с нас, скъпи племеннико! — казал крал Артур и Гавейн препуснал към Персивал.

— Любезни сър — казал той почтително на Персивал, — там стои крал Артур, нашият височайши господар, и желае да разговаря с тебе. Що се отнася до Кей, когото ти току-що повали, той напълно заслужава да бъде наказан, защото му липсва рицарско благородство!

Персивал се зарадвал на думите му.

— Значи съм изпълнил и двете си клетви! — възкликнал той. — Наказал съм Кей за това, че жестоко удари девойката в деня, когато за пръв път дойдох в Карлиън, и съм се явил пред крал Артур, облечен в доспехите на Червения рицар, когото победих! А в торбичката на пояса си нося златния бокал, откраднат от кралската трапеза!

И Персивал препуснал към рицарите, слязъл от коня и коленичил пред крал Артур.

— Кралю господарю, моля те да ме посветиш в рицарство — казал той. — Заклевам се, че ще ти служа до края на дните си и ще се стремя да умножавам славата на кралство Логрия!

— Стани, Персивал Уелски — казал крал Артур. — Твоето място на Кръглата маса между Гавейн и Пагубното място те очаква. В отдавна отминали времена добрият магьосник Мерлин каза, че ти ще дойдеш тогава, когато най-големият разцвет на кралство Логрия вече е близко.

След това Персивал тръгнал за Карлиън. Яздел между крал Артур и Гавейн. Ивейн ги следвал, повел коня на Кей, а самият Кей лежал напреки на седлото и стенел.

По-късно Персивал извършил много подвизи, но не разполагаме с място да разкажем за приключенията му с Росет, Отвратителната девойка или за двубоя му с Рицаря на гробницата, който живеел в един голям кромлех — старо светилище от древни времена в Уелските планини, — нито пък за победата му над Партиниаус и Аридс, над крал Маргън и над Вещицата от Безлюдния град. През всичкото това време той не спирал да търси Бланшфльор и завинаги й останал верен, но не успял да я намери, докато не изминали години и не дошъл уреченият час, когато, скоро след като Свещеният Граал се появил в Камелот, Персивал отново открил пътя към замъка Карбонек.