Роджър Ланслин Грийн
Крал Артур (10)

6.
СЪР ГАВЕЙН И ЛЕЙДИ РАГНЕЛ

Едно от най-странните приключения, станали по времето на крал Артур, започнало на една Коледа, когато много от неговите рицари се били събрали на празненство в Карлайлския замък. Неотдавна крал Артур и рицарите му били водили тежка битка против саксите далече в североизточна Шотландия и ги прогонили напълно от британския остров. Изглеждало, като че най-после страната твърдо била превърната в мечтаното кралство Логрия.

Войските отново потеглили на юг. Крал Артур с избрани другари измежду най-достойните рицари се придвижвал малко по-бавно, затова по Коледа те едва били прекосили Шотландия.

Стигнали до Карлайл, а там било подготвено голямо празненство. Пирът току-що бил започнал, когато в залата влязла красива девойка, която плачела и кършела ръце.

— Кралю! — извикала тя. — Кралю господарю! Умолявам те да изпълниш желанието ми! Моят съпруг, храбър рицар, беше надвит и взет в плен от коварния владетел на Хюинския замък. Този замък е едно ужасно място, мрачно се извисява върху една черна канара, надвиснала над дълбокото езеро Тарн Уотлин. Там страшният господар на замъка Причаква непредпазливите пътници, отвлича ги в укреплението, ограбва ги, държи ги, докато получи откуп, или ги хвърля от крепостните стени в дълбоките води на езерото. Вчера, когато аз и моят стопанин бяхме навлезли навътре в Ингълудския лес, страшният Тарн-Уотлински рицар изведнъж ни нападна, събори съпруга ми от коня, върза го и го отвлече, след като се отнесе жестоко с мене. Погледнете какви белези остави тежкият камшик върху лицето ми! Когато Тарн-Уотлинският рицар си тръгна, аз извиках подире му, че много скоро добрият крал Артур ще дойде и ще отмъсти за стореното ми зло. Ала той само злорадо се изсмя и викна в отговор: „Кажи на оня страхлив рицар, че когато поиска, може да ме намери в Тарн Уотлин, макар добре да зная, че никога няма да посмее да излезе насреща ми!“ Затова побързах да дойда тук, най-благородни кралю Артур, защото ако на света има мъж, който би дръзнал да му излезе насреща, това си ти!

— Кълна се в рицарската си чест — извикал крал Артур, — че самият аз ще се заема с това дело! Отдавна не съм тръгвал без другари да търся приключения, но Тарн-Уотлинският рицар ще бъде повален не от нечие друго, а от моето копие!

— По-добре да отида аз, господарю — казал Гавейн. — Може зло да сполети човека, който попадне в омагьосания замък Уотлин… а без тебе кралство Логрия не би успяло да оцелее.

— Благодаря ти, добри ми племеннико, за твоята обич — тихо казал крал Артур, защото от всички свои рицари най-много обичал Гавейн. — Този път обаче няма да се поддам на уговорките и сам ще извърша делото. Донесете меча ми Екскалибур и копието ми Рон, а на оръженосците ми наредете да ми оседлаят коня колкото се може по-бързо!

След което, макар че Гавейн, Ланселот, Герайнт и Гарет се опитали да го убедят да позволи на някой от тях да се заеме с този подвиг (дори Кей като храбрец настоял да тръгне не друг, а той), крал Артур потеглил от Карлайл заедно с девойката и скоро изчезнал от погледите в тъмния Ингълудски лес.

Двамата дълго препускали, докато тъкмо по залез, когато слънцето започнало да слиза надолу към високите хълмове и планини на Къмбърланд, те излезли от гората и стигнали до брега на тъмно езеро с черни сурови скали и стръмни сипеи, които го заобикаляли отвсякъде. Там съзрели мрачен, страховит замък, разположен на остров недалече от брега.

— Това е Тарн Уотлин! — казала девойката. — Погледни! Ето го и самия гнусен рицар!

Крал Артур погледнал натам, накъдето сочела тя, и видял как подвижният мост бавно се спуснал, докато опрял о една скала, до която стигал пътят на брега. Яхнал едър кон, на входа на замъка стоял най-ужасният наглед мъж, когото крал Артур бил виждал някога. Човекът бил толкова огромен, че с дългите си ръце и голямата си глава изглеждал едва ли не великан.

— Охо! — прогърмял гласът на Тарн-Уотлинския рицар. — Не е ли това Артур, нищожният властелин на нещастната Логрия? Отдавна ми се иска да се срещнем, добре дошъл в замъка Тарн Уотлин! Аз съм Громър Сомър Джур и съм готов да се боря с тебе, малодушни кралю!

Думите му така разгневили Артур, че нищо повече не му трябвало — той не се и замислил колко необикновени случки имало през този ден, нито забелязал злорадата усмивка, която внезапно се появила на устните на девойката. Вдигнал копие — здравото копие, на което никой не можел да устои — и препуснал с все сила към рицаря. Профучал по пътя, прескочил от скалната издатина на подвижния мост и… изведнъж конят му се заковал на място, изцвилил уплашено, ръцете на крал Артур се отпуснали безжизнено и го връхлетял такъв голям страх, че можел да бъде само свръхестествен.

— Громър Сомър Джур! Победител е Громър Сомър Джур! Няма човек, който да устои на ужаса, който той вселява!

Така извикал рицарят и избухнал в смях, докато ехото му отвърнало от хълмовете, а гарваните литнали с грак от кулите на Торн-Уотлинския замък.

— Това е работа на нечиста сила! — зяпнал от изумление Артур и дори косата му настръхнала от необясним страх.

— Това е замъкът на моята господарка, на кралицата Фея Моргана! — казала девойката, която препуснала към крал Артур и му се подиграла жестоко и грубо.

— Имай милост! — казал Артур. — Ще изпълня всяко твое желание.

— Така да бъде! — прогърмял гласът на Громър Сомър Джур, Торн-Уотлинския рицар. — Върви си по пътя до деня, в който изтече една година от днес. Но първо ми дай дума като крал и като рицар на Кръглата маса, че ще се завърнеш, и то сам. Ще ти дам и тази заръка: където и да идеш, питай всеки срещнат кое желаят най-много от всичко жените по света. Аз добре зная отговора, а в случай, че и ти го узнаеш, заклевам се, че ще те оставя на мира. На когото и да служа в този миг, аз не съм подъл рицар. Обаче ти сигурно няма да го узнаеш, а тогава ще те посека на този омагьосан мост и ще хвърля трупа ти в тъмните води на Тарн Уотлин. Тръгвай!

Докато говорел, рицарят размахвал ръце и казал последната дума така гръмогласно, че кралският кон се завъртял, почти се изправил на задни крака, обзет от ужас, и като стрела препуснал по каменистия път в такъв лудешки галоп, че изминало много време, докато крал Артур го обуздае.

Преди да изгрее луната, кралят стигнал Карлайл. Посрещнал го Гавейн, на когото той разказал цялото си премеждие.

— Чудя се какво да правя — казал крал Артур. — Сестра ми е замислила моята смърт с използуването на някаква нова и ужасна сила, а аз изобщо не зная как да й се противопоставя.

— Това положително е последният удар срещу могъществото на Логрия — казал Гавейн. — Ако още веднъж успеем да сломим злото, то вече няма да излиза на пътя ни, предрешено посредством коварна магия.

— Едно ми е ясно отвърнал Артур. — Трябва да удържа на думата си и след една година да се завърна в Тарн-Уотлинския замък. А междувременно ще търся отговор на загадката.

— Аз също — казал Гавейн.

Изминала една година. Крал Артур и Гавейн отново яздели през Ингълудския лес на път за срещата с Громър Сомър Джур. Тъжно следвали пътя си, защото макар че крал Артур носел две книги, които съдържали отговорите, събирани от него и Гавейн из цялата страна, кралят бил сигурен, че между тях няма отговор, който да задоволи Тарн-Уотлинския рицар.

Преди да наближи краят на пътешествието им, те излезли от гъстия лес и тръгнали през мочурищата и тресавищата на едно голямо възвишение. Там изневиделица срещнали красиво облечена дама, яхнала едър бял кон. Дрехите й били от най-скъпи платове, а по тях проблясвали и искрели безброй скъпоценности. Когато обаче Гавейн я погледнал, пребледнял, а крал Артур се прекръстил, сякаш виждал нещо свръхестествено.

Защото тази дама била най-отвратителното същество, което се е явявало пред човешки очи — лицето й било червено като залязващото слънце, а между големите й, отпуснати устни, стърчали дълги жълти зъби. Главата й била забучена върху як и дебел врат, а тялото й приличало на огромна грозна бъчва. При все това тя предизвиквала ужас не толкова с отблъскващия си вид, колкото с нещо по-дълбоко — в големите й кривогледи очи със зачервени клепачи се спотайвала странна сянка на боязън и страдание, която всявала страх.

— Моите почитания, крал Артур! — извикала тя с писклив, пресеклив глас. — Гледай сега да разговаряш любезно с мене, защото от това зависи животът ти!

— Лейди — отговорил й достойно крал Артур, — приеми поздравите ми, които ще получиш независимо дали си най-знатната дама, или най-простата девойка в страната!

— Благодаря ти — отвърнала тя. — А сега добре ме чуй: известно ми е с каква цел пътуваш, известна ми е и загадката, на която днес трябва да отговориш, иначе ще умреш. А отговорите, които си събрал, не струват пукната пара!

При тези думи тя избухнала в пронизителен кикот, но изведнъж продължила със сериозен глас:

— Мога да ти кажа верния отговор, но ще го сторя само при едно условие!

— Какво искаш от мене, лейди? — попитал я крал Артур, когато тя свършила.

— Да ми дадеш думата си на крал и на логрийски рицар, че днес мой съпруг ще стане един от твоите събратя с благородна кръв като твоята!

— Не мога да ти обещая това — казал Артур, като се взрял в очите й, но веднага отвърнал поглед, примрял от ужасната мисъл, че колкото й да се владее, на лицето му ще се изпише отвращение.

— Значи си тръгнал към своята смърт! — изкискала се гадната дама, а мъката в очите й ги правела да изглеждат още по-тъмни.

— Почакай! — внезапно извикал Гавейн. — Аз съм племенник на крал Артур и рицар на Кръглата маса. Ако те взема за съпруга, ще кажеш ли какъв отговор има загадката на Громър Сомър Джур?

— Да, разбира се, сър Гавейн, положително, наистина! — побързала да му отвърне тя.

— Помисли си какво вършиш! — възкликнал крал Артур. — Това е прекалено голяма жертва…

— При все това ще я направя, господарю, кралю на Логрия! — тихо казал Гавейн. — Лейди, давам ти рицарската си дума да те взема за своя законна съпруга, ако спасиш живота на чичо ми крал Артур!

— Тогава тръгвай за Тарн Уотлин — казала дамата. — А когато се завърнеш, ще ме намериш на същото място, за да отидем заедно в Карлайл! — казала тя.

После се приближила към крал Артур и му казала отговора на загадката.

Не след дълго Артур отново стигнал до тъмните води на Тарн Уотлин — до страшния замък на рицаря, — докато Гавейн останал в края на гората. А на входа, както и преди, стоял Громър Сомър Джур.

— Привет, крал Артур! — извикал той. — Ти си храбър човек, щом идваш на срещата ни. Приближи се и ми кажи отговора на моя въпрос: кое желаят най много от всичко жените по света? Ако ми отговориш правилно, кълна се, че ще си тръгнеш оттук здрав и читав!

Тогава крал Артур отворил двете книги и започнал да чете отговорите, които бил записал… Накрая обаче Громър Сомър Джур се разсмял така гръмогласно, че канарите около Тарн Уотлин отекнали.

— Ти си вече мъртвец, крал Артур! — извикал рицарят. — Четеш ми за разкош, величие, красиви дрехи, веселие, любов, охолство, безгрижие и какви ли не други глупости, но нито един от тези отговори не е верният. Ела сега и преклони глава, за да я отделя от тялото ти и да я занеса на моята господарка, на кралицата Фея Моргана!

— Почакай малко — казал крал Артур. — По пътя насам срещнах в мочурищата една отвратителна дама и тя ми каза, че най-голямото желание на жените е да властвуват над мъжете. Да, дори над най-великите…

Тогава Тарн-Уотлинският рицар започнал страшно да ругае.

— Това е била проклетата вещица Рагнел! — извикал той. — Тя ни измени и смята да ни избяга, но няма да успее… Върви си по пътя, крал Артур, защото вече не те заплашва нищо. А ако някога се освободя от властта на Фея Моргана, може би ти ще ми намериш място в своя двор. Аз съм свиреп човек и речта ми е сурова, но държа на дадената дума, предан съм на господаря си и съм силен в боя!

— Ела когато пожелаеш — отвърнал крал Артур. — Кралство Логрия е достатъчно голямо за всички, които искат да му служат вярно и имат чисти сърца…

Но Громър Сомър Джур вече бил обърнал коня си и като надал вик като човек, усетил нетърпима болка, препуснал по моста и влязъл в Хюинския замък, заобиколен от тъмните води на Тарн Уотлин. Решетъчната преграда с трясък се спуснала зад гърба му, а подвижният мост със скърцане се вдигнал и се прибрал на мястото си като плоча на гробница, която е захлупила някой зъл нощен дух.

Крал Артур бавно изминал обратния път и стигнал до края на гората, където го чакал Гавейн. Рицарят много се зарадвал, че господарят му се връща жив от това ужасно приключение.

— Голяма е радостта на човек, отървал се от смъртта — казал тъжно крал Артур, — но се боя, че твоя е скръбта от една беда, която само смъртта може да заличи…

Те препуснали през гората и когато излезли на пустинното възвишение, там ги чакала отвратителната Рагнел.

— Аз спасих живота ти, крал Артур! — извикала тя с пискливия си пресеклив глас. — А сега храбрият Гавейн ще стане мой съпруг… Тръгни пред нас за Карлайл, кралю господарю, за да посрещнеш с всички подобаващи почести най-достойния рицар на Логрия и неговата съпруга!

Крал Артур тъжно пришпорил коня си и бързо препуснал през Ингълудския лес, докато стигнал Карлайл. Там събрал рицарите и придворните дами, поразказал им за приключенията си и ги помолил да се подготвят за голяма сватба.

Вечерта крал Артур и кралица Гуиневир, последвани от кавалкада рицари и придворни дами, минали по улиците на Карлайл и стигнали до градските порти, а по целия път хората се били наредили, за да приветствуват жениха и невястата. Шествието изчакало малко, докато по пътя откъм гората бавно се задал сър Гавейн, а редом с него яздела дама на бял кон. Забелязали, че е облечена в скъпи дрехи и че лъчите на залязващото слънце проблясват и се отразяват от безброй скъпоценности. Тогава цялото събрало се множество надало радостни викове…

Изведнъж обаче всички се смълчали и възгласите преминали в ропот, който постепенно заглъхнал, защото видели, че лицето на лейди Рагнел е безкрайно уродливо, огромните й очи са страшно кривогледи, и при това седи върху коня отпусната като житен сноп.

Сър Гавейн я представил на краля и кралицата, сякаш лейди Рагнел била най-красивата дама на света, а тя се хилела и се кискала, когато Ланселот, Тристан, Гарет, Герайнт и много други благородни рицари се изредили да й целунат ръка.

Но щом се наканели да пожелаят щастие на Гавейн, думите засядали в гърлата им и когато тържествената кавалкада в мълчание потеглила към голямата катедрала, скупчените тълпи онемявали, щом женихът и невястата минели покрай тях.

Без дори да му трепне гласът, сър Гавейн се оженил за лейди Рагнел в присъствието на всички пред светия олтар, а после я повел към почетното място в залата на замъка, където било приготвено голямо тържество.

Но радостта и веселието на празненството не били от сърце, защото всички гледали с отвращение и ужас лейди Рагнел, която седяла редом с Гавейн и така се тъпчела с храна и се наливала с вино, че между гостите нямало нито един, който да не съжали сър Гавейн и да не се почуди на тази необичайна сватба.

Пиршеството приключило рано и Гавейн с пребледняло и изпито от страдание лице повел младоженката към една голяма и тъмна стая в главната кула на замъка, където светлинките от свещите играели върху покритите с бродирани драперии стени, а по рогозките на каменния под падали тъмни сенки.

Когато останали сами до голямото ложе, украсено с дърворезба, покрито с балдахин и застлано с тънко платно, лейди Рагнел казала с пискливия си пресеклив глас, който звучал още по-неприятно, защото бил съвсем пресипнал от виното:

— А сега, скъпи съпруже, любими лорд Гавейн, целуни ме така, както младоженецът следва да целуне невястата си. Защото ние наистина сме съпруг и съпруга, от сега до края на дните си! — И тя се изкискала, а смехът и заглъхнал в хриптене и настъпила тишина.

Гавейн се приближил до нея. Лицето му било още по-пребледняло, а от терзание очите му изглеждали безжизнени. Но той доловил още по-дълбоко терзание в очите на лейди Рагнел и когато се навел и я целунал по устните, отблъскващата грозота на лицето й изгубила очертанията си и се замъглила. След това Гавейн обърнал глава и от устните му се отронил измъчен вик. Рицарят се облегнал на стената, скрил лице в ръцете си, а раменете му се разтърсвали от ридания, които не можел да сдържи.

— Гавейн, скъпи ми господарю Гавейн! — чул той зад гърба си плътен мелодичен глас, който трептял от любов.

Гавейн бавно се обърнал като насън и там, където преди стояла лейди Рагнел, сега видял най-прекрасната жена, която бил срещал през живота си. Висока и стройна, тя протягала към него белите си ръце, а милото й лице и красивите й очи греели и горели от любов към него…

— Лейди! — зяпнал той от изумление. — Лейди, коя си ти? Къде е съпругата, ми Рагнел?

— Аз съм Рагнел, твоята съпруга, ако ти желаеш това — отговорил му плътният мелодичен глас и за измъченото съзнание на Гавейн той бил като нежен полъх на вятъра в дълбока нощ. — С голямата си любов и благородната си жертва ти ме освободи от злата магия, с която коварната кралица Фея Моргана бе омагьосала мене и брат ми, храбрия рицар Громър Сомър Джур… Но аз все още не съм напълно извън нейната власт. Само през половината време от всяко денонощие мога да съм такава, каквато ме виждаш сега. През другите дванадесет часа ще трябва отново да се явявам в отвратителния вид, в който бях, когато се ожени за мене. Избери сега кога да бъда красива — през деня или през нощта, и кога да бъда грозна — през нощта или през деня!

Гавейн стоял слисан и изумен, а Рагнел продължила:

— Добре си помисли, господарю мой! Ако съм грозна през деня, колко мъчително би било за тебе да идвам в двора като твоя съпруга пред очите на всички рицари и дами на Логрия… Но си помисли добре колко мъчително би било за тебе, ако съм грозна през нощта, когато двамата сме насаме, когато се прибереш у дома след дългия ден и завариш да те чака едно чудовище с писклив глас, което иска да ти попречи да си отдъхнеш. Избери сега едното от двете!

— Лейди, в този случай аз нямам думата — казал след малко Гавейн, изправен пред нея с наведена глава. — Ти си помисли добре какво ще трябва да понасяш денем, когато рицарите и дамите те гледат с отвращение, отдръпват се ужасени, онемяват, когато ги заговориш… Помисли си също какво ще трябва да понасяш нощем, когато аз, който съм те виждал прекрасна през деня, няма да успявам да превъзмогна отвращението, което ще ме изпълва, щом се приближиш до мене в чудовищния си вид… Ти си тази, която изпитва най-голямото страдание, затова сама трябва да решиш какво би могла по-лесно да изтърпяваш…

— О, Гавейн, Гавейн! — извикала Рагнел и миг по-късно вече плачела в прегръдките му. — Не е имало на света рицар, който да е бил по-благороден и жертвоготовен от тебе! С това, че избра не друго, а изборът да бъде мой, ти завинаги ме освободи от злата магия. В този прекрасен вид, в който ме виждаш сега, аз ще бъда твоя и денем, и нощем, докато удари съдбовният час, когато ще те напусна… Но преди тази раздяла ни предстоят много години на щастие, а ти заслужаваш всичкото щастие, което може да ти даде този свят!

На сутринта в двора на крал Артур настанала такава радост, каквато дотогава не била виждана. И най-големите почести сякаш били недостатъчни за сър Гавейн и прекрасната му невяста лейди Рагнел.

Те живели щастливо цели седем години — никъде в обширните логрийски земи нямало по-щастливо семейство. После в уречения ден Рагнел си отишла от Гавейн завинаги. Някои казват, че била умряла, но според други тя се скрила вдън гори, в уелските лесове, където родила на Гавейн син, който след време станал един от най-прославените рицари на Кръглата маса. В старите легенди обаче не се споменава дали името на този син е било Персивал. Някои го наричат просто Красивия непознат, но неговите приключения дотолкова приличат на преживяното от Персивал, та спокойно можем Да повярваме, че в някоя стара, забравена вече легенда, това наистина е било името, което е носил синът на сър Гавейн и лейди Рагнел.