Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога (12)

12

До 17.30 бяха покрили голямо разстояние с много стрелба по пътя. Вече се намираха на две мили западно от Атан в посока към брода на Маракс и редицата изоставени носторски фургони и оръдия бе дълга по половин миля пред и зад тях. Той бе свалил шлема и седеше на едно обърнато с дъното нагоре буренце до маса, направена от поставена върху няколко сандъка врата от един навес, върху която бе разгъната пирографираната карта на Хармакрос. Покрай пътя все още пушеха няколко фермерски сгради, а огромните дъбове, чиито корони му правеха сянка, бяха обгорели от едната страна. Няколкостотин пленници бяха насядали из полето отсреща — хранеха се с провизии от фургоните си.

Хармакрос, командващият конната пехота Фрамес, командващият кавалерията бригаден генерал и командващият лекоподвижния батальон Вуйчо Вълк — малко по-млад от жреца на Галзар в Тар-Хостигос и с чин, който отговаряше приблизително на главен капелан — бяха насядали или наклякали наоколо. Пратеникът от Долината на седемте хълма крачеше напред-назад, за да се освободи от напрежението в изтръпналите си крака. Докато говореше, отпиваше от чашата си. Чинът му отговаряше на лейтенант първи ранг от армията на САЩ.

„Урегулиране на званията и чиновете.“ Това, дето всички — от ротен командир до главнокомандващия — се наричаха капитани, просто не ставаше. Щеше да започне от висшия ешелон и да стигне до низшите чинове. „Звания, отличителни знаци — утвърждаване.“ Помисли си да използва структурата на Конфедеративната армия — беше опростена, без никакви дъбови и кленови листа и никакви златни и сребърни разграничения. Отново насочи вниманието си към това, което казваше пратеникът.

— Това е всичко, което знаем. Цяла сутрин, още преди тръбата за закуска, нагоре по реката се чуваше стрелба. Първо оръдейна, а след това по-малокалибрена, а когато вятърът духаше от тази посока, чувахме и викове. По-късно пристигнаха няколко кавалеристи, които се придвижвали по горното течение, и докладваха, че Нецигон прекосил реката преди дефилето на Врилос и те не могли да се доберат до Птосфес и принцеса Рила.

Той изруга — първо на зартански, а след това на английски.

— И тя ли е в дефилето на Врилос?

Хармакрос се разсмя.

— Трябваше да опознаеш това момиче досега, Калван — нали ще се жениш за нея. Само се опитай да я държиш настрана от сраженията.

Щеше да го направи, в името на Дралм! Друг въпрос беше — с какъв успех.

Намерил време да отпие голяма глътка, пратеникът продължи:

— Накрая пристигна ездач от тази страна на планината. Каза, че носторите са оттатък и притискат принц Птосфес обратно към дефилето. Искал да разбере дали капитанът на Тар-Домбра може да му изпрати подкрепа.

— Е?

Пратеникът повдигна рамене.

— Имахме само двеста редовни войници и двеста и петдесет запасняци и е десет мили до Врилос по реката, а обиколният път южно от планината е още по-дълъг. Така че капитанът остави само няколко сакати и кухненски прислужнички да държат замъка и тръгна да прекоси реката при Диса. Тъкмо тръгваха, когато препуснах. Чух оръдейна стрелба, когато напусках Долината на седемте хълма.

— Това е най-доброто, което е можел да направи.

Гормот бе разполагал с двеста-триста души при Диса, с които бе можел само да удържи позициите. Бяха се отказали от офанзива срещу дефилето на Домбра. Ако можеха да ги изпреварят и да опожарят града, това би предизвикало паника и би намалило натиска и срещу Птосфес, и срещу Чартифон.

— Предполагам, никой не очаква подкрепа от нас — обади се Хармакрос. — Нашите коне са преуморени, половината ни мъже яздят пленнически коне, а те са в по-тежко състояние и от тези, които са ни останали.

— Някои от пехотинците ми са по двама на кон — добави Фрамес. — Можеш да си представиш как ще се придвижим. Все едно да тръгнем пеша.

— И ще стигнем в дефилето на Врилос не по-рано от полунощ — не повече от хиляда души.

— Петстотин според мен — обади се бригадният командир. — Непрекъснато намаляваме от изтощение.

— Чух, че загубите ви са съвсем леки.

— Така ли? От кого?

— От охраната на задържаните. Велик да е Галзар, лорд Калван — никога не съм виждал толкова много пленници…

— Тъкмо това са загубите ни: охранителни групи. Всички те са извън бройката, все едно са убити.

Но войската, която Клестреус бе прекарал през Атан, вече не съществуваше. Вероятно около петстотин бяха прекосили при брода на Маракс. Шестстотин се бяха измъкнали от Хостигос по долината на Нарза. Вероятно още няколкостотин — един по един и на малки групи — се промъкваха през горите на юг. Те трябваше да бъдат прочистени. Всички останали бяха или избити, или пленени.

Най-напред безразборното преследване източно от Фитра. Например двайсет стрелци, заели позиции зад скали и дървета, бяха отблъснали двеста, които се опитваха да се промъкнат през следващата клисура по-надолу. Повечето застигани просто смъкваха шлемовете или обръщаха цевта надолу и се предаваха.

На него само веднъж му се наложи да се сражава. С още двама кавалеристи застигнаха десет отстъпващи наемници и им извикаха да се предадат. Може би бяха уморени от тичане, може би се засегнаха, че се опитва да ги плени толкова малоброен противник, или просто бяха твърдоглави, но вместо да изпълнят заповедта, те се обърнаха и стреляха. Той успя да отбие копието на единия и го прободе в гърлото, и докато се занимаваше с други двама със саби им се притекоха на помощ десетина запасняци.

След това имаше малко сражение на половин миля на изток от Систрос. Хиляда и петстотин пехотинци и петстотин кавалеристи, само наемници, тъкмо излизаха на главния път, след като бяха заобиколили от двете страни горящия град, и бежанците от Фитра се втурнаха насреща им. Кавалерията бе пометена, а пехотата се опитваше да ги избута с копията, но в този момент пристигна хостигска конна пехота, слезе от конете, изстреля залп от аркебузите и нападна с копията. След тях пристигнаха две четирифунтови оръдия и започнаха да обстрелват с картечен огън — пълни с куршуми за пистолети кожени торби. Бегълците от Фитра никога не бяха виждали картечен огън и щом жертвите стигнаха около двеста, започнаха да вдигат шлемовете и да призовават Галзар.

Въобще Галзар много помагаше днес. Трябваше да направи нещо за него.

Така беше и при пленяването на генерала на наемниците Клестреус. Фрамес бе поел неговото залавяне, тъй като Калван и Хармакрос бяха твърде заети с преследването на бегълците. Много от тях се бяха насочили към дефилето на Нарза.

Хестофес, който командваше хостигските войски на тази позиция, имаше двеста и петдесет мъже, две стари тежки оръдия и пет по-леки. Пехотата на Клестреус атакува дефилето на Нирфе в най-ниското и с помощта на хората на Нецигон от другата страна го завзе. Няколко оцелели бяха успели да се измъкнат по билото и го предупредиха. Час по-късно бе нападнат от двете страни едновременно.

Бе отбил три атаки вероятно на около двехилядна армия и се стягаше за четвърта, когато наблюдателите от планината му докладваха, че виждат пристигащите бегълци от Фитра и Систрос. Той веднага изтегли хората си нагоре в планината. Обсадилата го от юг пехота бе пометена от препускащата кавалерия, което предизвика безпорядък сред носторите. Хестофес ги подложи на силен обстрел и ги пусна да разпространят паниката и от другата страна. Сега вече я разпространяваха чак в град Ностор.

След това западно от реката налетяха на конвоя от фургони и артилерия, които напредваха, влачени от волове и придружени от хилядна войска, от поданици на Гормот и още петстотин наемни кавалеристи. Кавалерията на бегълците се бе опитала да си пробие път, пехотата ги бе отбила, четирифунтовите оръдия — бяха само пет, тъй като на едното му се беше счупил валът под Систрос — пристигнаха и започнаха да обстрелват, а след малко се появиха и осемфунтовите. Някои от наемниците се опитаха да се сражават — по-късно откриха в един фургон сандъците с парите и разбраха причината, — но носторите само изпразниха аркебузите и отстъпиха. Наред с „Долу Стифон!“ преследвачите се разкрещяха „Дралм и никаква милост!“ и той се запита какво ли би си помислил Ксентос, ако ги чуе — Дралм в никакъв случай не беше немилостив бог.

— Нали знаете — каза той, като извади лулата и тютюна, — че не започнахме с кой знае колко голяма армия. В момента какво имаме?

— Петстотин. И четиристотин край реката — отвърна Фармес. — Имаме около петстотин убити и ранени. Останалите охраняват пленниците по целия път до Фитра. — Той погледна към слънцето. — Сега са стигнали до град Хостигос.

— Можем да помогнем на Птосфес и Чартифон оттук — каза той. — Бандата, която Хестофес е пуснал през дефилето на Нарза, вече е стигнала град Ностор и всички разправят задъхано какво се е случило, преувеличавайки петократно ужасиите. — Той погледна часовника си. — Гормот се готви да се сражава за Ностор. — Обърна се към Фрамес. — Ти оставаш тук. Колко души ти трябват да удържиш? Двеста?

Фрамес огледа пътя в двете посоки, след това пленниците, а накрая с крайчеца на окото си сандъците под импровизираната маса. Досега не им бе останало време да измерят колко тежи среброто в тях, но явно беше много и той не можеше да си позволи да е лекомислен.

— Трябват ми два пъти повече.

— Пленниците са наемници и са съгласни да минат под знамената на принц Птосфес — намеси се жрецът на Галзар. — Разбира се, те не могат да вдигнат оръжие срещу принц Гормот или хората, които са на служба при него, докато не бъдат освободени от клетвата. От гледна точка на бога на войната охраната на тези фургони ще е същото, тъй като би освободило твои мъже да влязат в бой. Но аз ще поговоря с тях и гарантирам да не нарушат капитулацията. Но ще ти трябват хора, които да пазят от грабеж от страна на селяните.

— Двеста — съгласи се Фрамес. — Някои от ранените могат да помогнат.

— Добре. Вземи двеста. Тези с най-уморените коне и които яздят по двама. И пази багажа. Хармакрос, ти вземи триста души и две от четирифунтовите оръдия и прекоси на следващия брод надолу по течението. Аз ще взема останалите четиристотин и три оръдия и ще тръгна на североизток. Можете да се разделите на две колони — по сто души и едно оръдие, но не по-малко. Ще срещнете подразделения, които се опитват да се преструктурират — разпръснете ги. И опожарете цялата местност — всичко, което може да гори и да пуши през деня и да свети през нощта. Ако срещнете бегълци, подгонете ги нагоре по течението, вземете им страха и ги оставете да избягат. Нека Гормот да си помисли, че сме пресекли реката с три-четири хилядна армия. Дралм да ни помага, това ще намали натиска срещу Птосфес и Чартифон!

Той се изправи, а Фрамес зае мястото му. Докараха конете и двамата с Хармакрос ги яхнаха. Пратеникът от Долината на седемте хълма седна и изпъна краката си напред. Той бавно подкара коня си покрай върволицата фургони, пълни с храна, която носторите нямаше да вкусят тази зима — и щяха да проклинат Гормот за това, както и с огнено семе — робите в храмовото стопанство на Стифон трябваше доста да се потрудят, за да го заместят. Приближи до оръдията и едно от тях го впечатли: издължен месингов топ за осемнайсетфунтови гюлета върху двуколесна платформа, опашката на тежката дървена ложа бе поставена върху четириколесна каруца. Зад него имаше още две. Един офицер с тъмночервена брада бе приседнал върху предницата на едното и пушеше мрачно лулата си. Като го видя, се изправи.

— Твои ли са оръдията, капитане?

— Бяха. Предполагам, че сега са на принц Птосфес.

— Ще си останат твои, ако минеш под нашите знамена заедно с добро заплащане за ползването им. Знаеш, че Гормот не ни е единственият неприятел.

Капитанът се ухили.

— И аз така съм чувал. Добре, минавам под знамената на Птосфес. Вие сте лорд Калван, нали? Истина ли е, че сами си правите огнено семе?

— С какво мислиш, че стреляме срещу вас, с трици? Познаваш материала на Стифон. Опитай нашия и виж разликата.

— В такъв случай — „Долу Стифон!“

Побъбриха още малко. Капитанът се казваше Алкидес. Домът му, доколкото един наемник имаше такъв, беше в град Агрис на остров Манхатън. Оръдията му, с които бе изключително горд и почти се разплака от щастие, че ще може да запази, бяха излети в град Зигрос. Бяха наистина добри. Ако Въркън успееше да наеме няколко мъже, способни да леят такива оръдия, с цапфи…

— Добре, иди до онази изгоряла къща до големите дървета. Там е един от офицерите ми, граф Фрамес, а така също и Вуйчо Вълк. Ще намериш и едно буре с нещо. Къде са ти хората?

— Някои загинаха, преди да се предадем. Другите са с останалите пленници.

— Събери ги. Кажи на граф Фрамес да ти даде волове — нямаме свободни коне — и тръгвайте към град Хостигос колкото можете по-бързо. Ще си поговорим пак. Късмет, капитан Алкидес.

Или „полковник“ Алкидес, а ако беше толкова добър, колкото изглеждаше, че е — защо не и бригаден генерал Алкидес.

Целият път бе осеян с трупове на пехотинци, повечето избити в гръб. Поредният случай, който доказваше последиците от страха. Пехота, която се изправеше срещу кавалерия, имаше шанс, понякога много добър, но пехота, която побегнеше, нямаше никакъв. Не изпита никакво състрадание.

С наближаването на реката ставаше все по-зле — оръдейните команди търкаха и лъскаха оръдията си, а черни птици излитаха с грак и крясък. Сякаш се бяха събрали всички врани, гарвани и лешояди. Видя дори и орли.

Дълбоката до конско коляно вода на брода подмамваше — конят му непрекъснато се спъваше в облечени в броня трупове. „Това е от картечните снаряди“ — мина му през ума.