Джейн Фийдър
Кадифе (9)

ОСМА ГЛАВА

Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор стоеше до парапета на галерията, която обикаляше балната зала на великолепния дворец от XVIII век на варшавската улица „Миодова“, и наблюдаваше гостите. Гледката беше в състояние да задоволи и най-честолюбивия държавник. Цветът на полската аристокрация и триумфиращият двор на император Наполеон се бяха събрали за откриването на карнавалния сезон — като гости на френския външен министър, когото благодарният император наскоро беше удостоил с титлата принц Беневенто. Талейран бе решил да превърне бала в най-значимото и бляскаво обществено събитие, каквото Варшава не беше виждала от славните дни на полската монархия насам — преди да бъде поделена между Русия, Австрия и Прусия.

В студената зима на 1807 година поляците бяха посрещнали Наполеон, армията и двора му с диво ликуване, надявайки се да си осигурят закрилата и подкрепата на императора при осъществяването на стремежа си да възстановят независимостта на Полша. Наполеон приемаше с готовност обожествяването си и искаше все нови и нови войници и още повече пари, срещу които не обещаваше нищо.

Принц Беневенто наблюдаваше танцуващите гости в блестящи тоалети и се питаше колко ли от тях знаеха, че спасителят изобщо не беше спасител. Варшавяни бяха отпразнували влизането на императора в снежната столица с две триумфални арки, ярко осветени, и плакати, на които пишеше: „Да живее Наполеон, спасителят на Полша, изпратен ни направо от небето!“ В града се организираха факелни шествия; около стария кралски дворец, кацнал на високите скали над Висла, където беше резиденцията на императора, се палеха огньове на радостта; всяка къща и всеки магазин бяха украсени със златния Наполеонов орел.

Привидният освободител обаче възнамеряваше да ограби безмилостно страната и после да я връчи като успокоително на враговете, които беше победил — австрийците, руснаците и прусаците. Обединението на Полша нямаше да се осъществи скоро.

В някои области нашият император е дяволски късоглед, размишляваше Талейран, докато дългите му, изискани пръсти барабаняха по позлатения парапет. Една силна Полша е изключително важна за стабилността на Европа. Разположена като бариера на север, тя щеше да служи като жизненоважен буфер между Запада и Русия. Ако разделението се запазеше. Полша си оставаше безпомощна като ранена птица пред огромен котарак.

— Това е поне малка компенсация за ужасния климат на тази страна. — Като чу познатия глас, Талейран се обърна бавно. Застанал до баща си, Шарл дьо Флайо се бе навел над парапета и зяпаше към балната зала. Макар граф Дьо Флайо официално да бе признал момчето за свое собствено дете, всички, включително и Шарл, знаеха, че той е син на Талейран. Влиянието на родния баща личеше и в кариерата на младия мъж, която се развиваше стремително.

— Имаш предвид жените. — Талейран се усмихна. — Признавам, те са необикновено красиви.

— И особено една от тях. — Шарл въздъхна дълбоко. — Императорът изглежда омагьосан от мадам Валевска — обясни той и хвърли остър поглед към баща си.

— Прав си — съгласи се Талейран и си придаде загадъчен вид. — Но нима това те изненадва? Тя е прелестна комбинация от красота и интелигентност и на всичкото отгоре е така очарователно плаха. Императорът я намира много освежителна след Жозефина… и другите. Наш знаеш колко циничен стана през последните години по отношение на жените.

— Значи мислиш, че красивата Мария може да упражни благоприятно влияние върху Наполеон? — продължи с въпросите Шарл и в очите му светна коварство.

— Може би, синко, може би.

Старата лисица отказва да издаде тайните си, както винаги, помисли си Шарл и неволно се ухили. През последните дни не правеше нищо друго, освен да наблюдава умелите маневри на баща си с възхитителната млада съпруга на стария камерхер и канцлер Анастас Валевски. Ако станеше метреса на Наполеон, Мария Валевска можеше да се застъпи пред него за своята Полша и да постигне повече успех от досегашните ласкателства на полската аристокрация и усилията на политиците.

Шарл реши да слезе в залата и да остави баща си на наблюденията му. Красивата като картинка мадам Валевска, пременена във великолепна вечерна рокля от бяла коприна върху фуста в бледожълто и розово, със скромен лавров венец в русите къдрици, танцуваше кадрил с императора. Контрастът между изисканата грация на дамата и несръчността на партньора й предизвикваше смях, но, както Талейран знаеше много добре, Наполеон изобщо не се притесняваше от тромавостта си. По мнението на императора мъж, който се чувстваше добре на бойното поле, можеше да си позволи да се движи по същия начин и на танцовата площадка.

Императорът изобщо не се стараеше да скрие факта, че е възхитен от мадам Валевска. Но дали щяха да убедят дамата да пожертва честта си за родината? Талейран бе научил, че Мария е страстна застъпница на полското обединение. Беше уверен, че тя е готова да даде за делото всичко, което притежава, може би дори живота си, като повечето й сънародници. Но тя беше млада, невинна и строго възпитана. Щеше ли да даде на Наполеон единственото, което той искаше?

Погледът на Талейран се премести към една далечна прозоречна ниша, където стоеше Анастас Ватевски и следеше жена си с гордостта на собственик. Старецът няма да ни създаде трудности, каза си цинично външният министър. Той беше готов веднага да отстъпи жена си на Наполеон, само и само името му да се прослави.

За да е сигурен, че ще успее, външният министър на Наполеон реши да прояви повече внимание към самодоволния стар канцлер. Не беше зле да го поласкае и да подразни самолюбието му.

Талейран се отдели от парапета и закуцука към витата стълба, по която се слизаше в балната зала. Да играе ролята на сводник за своя император — това беше съвсем ново преживяване, но той беше известен с това, че в дипломатическите си мисии използваше всички средства, които имаше на разположение в момента. Ако пътят към свободата на Полша минава през леглото на Наполеон, така да бъде, мислеше си подигравателно той.

Вероятно трябваше да уведоми Габриел за новата любовна афера на императора. Още тази вечер щеше да изпрати писмо до свръзката в Лондон. Довереният му човек знаеше как да го препрати веднага в дома на семейство Ванбруг в Кент — весело, безобидно писмо на кръстник до горещо обичаната му кръстница, пълно със светски клюки. Габриел щеше да предаде сведенията на английския резидент като доказателство, че има достъп до секретна информация от вътрешния кръг около императора. Разпространението на тази информация нямаше да навреди нито на Франция, нито на личните планове на Талейран. Англичаните не се интересуваха особено от съдбата на Полша.

Талейран наложи на лицето си любезна усмивка и се запъти към канцлер Анастас Валевски, за да го поздрави за успеха на съпругата му и да го подготви за вероятността скоро да се сдобие с чифт красиви рога.

 

 

Лицата се приближаваха неотстъпно. Запотени, червени, с кръвясали очи. Масата се движеше напред. Устите им зееха отворени, огромни дупки в гротескните лица, и от тях се сипеха ругатни срещу мъжа и жената, които стояха безпомощно зад дългата маса до стената на салона.

Дебела тояга се стовари с трясък върху полираната повърхност на масата и остави дълбока рана в благородното розово дърво. Жената се отдръпна уплашено към тапицираната с коприна стена, а съпругът й се опита да надвика нахлуващата тълпа. Говореше умерено, вразумяващо, по гласът му бе заглушен от пронизителните крясъци на озлобените мъже и жени, нахлули в лома му.

Една гражданка с червената революционна шапка се изплю презрително върху масата, оглушително проехтя звън от чупене на стъкло — някой беше разбил с ложата си най-близкия прозорец.

Един мъж с оцапана с кръв престилка на месар се опита да вдигне единия ъгъл на тежката маса. Стоящият до него му помогна и жилите на яките му ръце се очертаха като дебели сини змии под грапавата кожа. Масата се преобърна с гръм и трясък. Последната крехка бариера се счупи. Мъжът и жената зад нея останаха изложени на гнева на бунтуващата тълпа. Жилести ръце посегнаха към тях и ги извлякоха навън, забутаха ги към голямата двойна врата на къщата. Скоро двамата потънаха в тълпата. Чупенето на стъкло продължаваше и малкото момиче, скрито на тавана, се вцепени от страх. Размърда се едва когато усети миризма на дим — някой бе подпалил стенните килими в дългата галерия на първия етаж. Оргията на разрушението вземаше застрашителни размери…

Тясната, настлана с паваж улица беше препълнена е хора. Миризмата на немити тела висеше тежко в задушния летен въздух. Отворените коли се точеха като безкрайна река по паважа, препълнени с арестанти с вързани ръце и остригани коси, които се взираха с празни погледи в ревящото множество. Мъже, жени и деца тичаха покрай колите и замерваха нещастниците с парчета кал и гнили плодове.

Малкото момиче стоеше до прозореца на таванския етаж над магазина за вино. Внимаваше да не я видят от улицата, но не можеше да откъсне поглед от ставащото долу. Всеки ден една и съща гледка, от сутрин до вечер, докато Мадам Гилотина се оттеглеше за почивка.

Лицето на една жена между осъдените на смърт във втората кола изведнъж придоби ясни очертания сред морето от нещастници. Момичето притисна ръка до устата си, за да не изпищи от ужас, когато колата мина под прозореца му и зави зад ъгъла на уличката…

 

 

Приглушено, сърцераздирателно хълцане изтръгна Натаниъл от обятията на съня. Отначало се стресна, но много скоро разбра какво става. Спалнята беше осветена от лунната светлина, слабото сияние на тлеещия огън в камината създаваше красив контраст със студената й сребърна яснота.

Габриел седеше до него и по бузите й се стичаха сълзи. Очите й бяха затворени. Хълцанията идваха от гърлото и тя се поклащаше ритмично със здраво увити около тялото ръце.

— Габриел — пошепна Натаниъл, стреснат до дън душа. Тя не отговори и той докосна голия й гръб. Кожата й беше мокра от пот и леденостудена.

— Габриел — повтори той по-високо и топлата му длан се плъзна към рамото й. Когато очите й останаха затворени и измъченото хълцане продължи, той разбра, че тя продължаваше да спи. Спеше дълбоко, свита на кълбо, с високо вдигнати колене, жертва на някакво вътрешно мъчение. Какъв ли кошмар сънуваше?

— Габриел! Събуди се! — изрече настойчиво той и я обърна към себе си. Хвана я за раменете и я разтърси. — Събуди се, мила. Това е само лош сън.

Очите й се отвориха и безкрайната тъга в тях разкъса сърцето му. Тъмночервените къдрици бяха залепнали по бузите й, влажни от пот и сълзи. В продължение на цяла минута тя го гледа мълчаливо. После отново изхълца, но когато Натаниъл я погледна с безпомощно съчувствие, преглътна мъчително, изтри очите си, събра косата си и я зави на тила.

— Съжалявам — прошепна задавено тя. — Събудих ли те?

— От какво се уплаши толкова? — попита меко той. — Какво сънува? Раменете й се вдигнаха леко и тя поклати глава.

— Нищо… съвсем нищо. — Отпусна се в леглото и затвори очи. — Продължавай да спиш, Натаниъл. Съжалявам, че те събудих.

— Това не е достатъчно — изрече остро той и я погледна втренчено.

— Какво искаш да кажеш? — Тя се отдалечи от него и вдигна колене към гърдите. — Уморена съм.

Той усещаше болката, която обгръщаше като невидима аура свитата на кълбо фигура, и знаеше, че тя е будна като него.

— Не е достатъчно — повтори той и стана от леглото. — Не се прави, че си уморена, защото много добре знам, че още дълго няма да заспиш.

Отиде до камината и се наведе към огъня. Разрови жаравата и дебелите цепеници отново пламнаха. Добави още дърва и когато огънят пламна буйно, се обърна отново към леглото.

Габриел лежеше по гръб със затворени очи. Петната от сълзи личаха ясно по бледата кожа, а на долната й устна, там, където се бяха впили зъбите й, имаше кърваво петно.

Само преди няколко часа Натаниъл беше заспал доволно до една хладна, властна, възбуждаща жена след дълга и страстна любовна игра. А се бе събудил до дълбоко измъчено и уплашено същество, много по-младо и крехко от жената, която беше в действителност, и в същото време ужасно състарено.

— Габриел. — Той седна до нея на леглото и сложи ръка на корема й. Мускулите моментално се опънаха под хладната му длан. — Искам да узная какво сънуваше.

Тя отвори очи и той видя в тъмните им дълбини дълбоко мъчение.

— Нищо, нали ти казах. Нищо важно. Съжалявам, че те събудих.

— Не ми повтаряй едно и също като папагал. — Нетърпението, което винаги дебнеше под повърхността, бързо си проби път през съчувствието. — Знам, че сънуваше нещо ужасно.

Габриел седна в леглото и въздъхна.

— И какво, ако е така? Всички имаме свой личен живот, Натаниъл. Ти нямаш право върху душата ми.

Натаниъл скочи като ужилен.

— Така ли? А сега бъди така добра да чуеш какво ще ти кажа. Ние с теб се любихме часове наред но най-прекрасния, най-сладкия начин и аз заспах, като те усещах в обятията си и вдъхвах аромата на кожата и косата ти, наслаждавах се на всеки сантиметър от кожата ти до моята. После изведнъж се събудих, за да те видя окъпана в пот и хълцаща отчаяно, а ти ми казваш, че нямам право да узная какво те мъчи. Не се опитвай да ме залъгваш, Габриел. Страстта не може да съществува във вакуум. — Очите му светеха мрачно и заплашително.

— Да не мислиш, че обвиненията ще ме накарат да ти разкрия душата си? — попита остро тя. Силна тръпка премина по тялото й — студеният нощен въздух бе охладил потта и гърбът й настръхна.

Натаниъл потрепери от болката в гласа й. Обърна се мълчаливо и извади от гардероба халат от дебело кадифе.

— Облечи това и ела до огъня — помоли той и гласът му беше мек и спокоен. Опитните познавачи на човешката душа знаеха, че нежността непосредствено след отчаянието имаше силата да убеждава. Той също се наметна с халат и се запъти към вратата. — Ще ти донеса малко коняк.

— Предпочитам чаша топло мляко — отговори тихо Габриел и се уви в топлия халат. — Щом ще слезеш долу…

Натаниъл се почеса нерешително. Много рядко си позволяваше да влиза в кухнята, освен това нямаше представа как се приготвя топло мляко.

Габриел го разбра и се усмихна снизходително. В очите й почти нямаше подигравка.

— Ще дойда е теб. Сигурна съм, че огънят в кухнята не е угаснал. Там е по-топло, отколкото тук.

— И ще ми разкажеш историята на кошмара си — отвърна енергично той.

Досега Габриел бе разказала кошмара си само на двама души: на Джорджи и на Гийом. Те бяха единствените, с които бе споделяла легло през дългите, черни нощни часове, когато се надигаха спомените за дните на терора. Да разкаже на Натаниъл за мъката и болката си, това значеше да разкрие слабостта си, да разголи душата си пред врага. От друга страна, гласът на разума настояваше, че разказът за преживяното ще го накара най-сетне да повярва във враждебността й срещу страната на баща й.

Разумът взе връх над инстинктивната неохота.

— Добре, ще ти разкажа — кимна тя. — Може пак да се случи, затова е разумно да знаеш истината.

Натаниъл й подаде ръка и двамата слязоха в кухнята. Габриел беше боса, но дългият кадифен халат й стигаше до петите. Тя сложи тенджерка с мляко на печката, седла и кипна крака върху блестящата месингова решетка пред огъня. Натаниъл донесе от библиотеката гарафата с коняк.

В кухнята цареше мирна тишина, нарушавана само от тиктакането на големия часовник в ъгъла.

— Е? попита спокойно Натаниъл, когато се настани срещу нея. Габриел обхвана с две ръце чашата с топло мляко, смесено е коняк, и вдъхна дълбоко сладкия аромат.

— В началото на революцията Орлеанският лук. Мирабо, Талейран и баща ми свикаха Генералните щати, за да узаконят необходимите реформи и да помогнат на третото съсловие да спечели повече гласове. Когато нещата излязоха извън контрол, Талейран отиде в изгнание. — Тя сви рамене и придаде на гласа си лека враждебност. Натаниъл трябваше да повярва, че не желае да се застъпва за кръстника си.

— Той е хитра лисица, много по-опитен и по-далновиден от баща ми. Винаги е наясно накъде духа вятърът и усеща настроенията на широката маса. Не обича анархията, но знае как да извлича печалба от нея. За разлика от него баща ми вярваше, че хората го признават и уважават заради това, което е. Той беше твърдо убеден, че онези, които са се заклели да го подкрепят, няма никога да му сторят зло.

— Обаче терорът не прави разлика между свои и чужди — кимна Натаниъл.

— Така е — съгласи се тъжно тя. — Революцията поглъщаше собствените си фанатични привърженици със същата жажда, с която унищожаваше аристокрацията. Един следобед тълпата нахлу в къщата ни и отвлече родителите ми. Завлякоха ги направо пред трибунала, той ги осъди и още на следващия ден бяха екзекутирани… поне мама — добави бързо тя. — Видях я на една от колите, които откарваха осъдените към гилотината. Никога не узнах какво е станало с баща ми. Той изчезна в един от многото затвори и повече не чух нищо за него.

— Къде беше ти по това време? — попита спокойно Натаниъл.

— Когато родителите ми разбраха, че тълпата ще щурмува къщата, баща ми ме скри на тавана над салона. Лежах върху една от дебелите дъбови греди и никой отдолу не ме видя. — Тя вдигна поглед и обясни: — В кошмара си преживявам онзи следобед. Всъщност това не е сън, защото не е объркан и символичен като обикновените сънища. Напротив, аз виждам всички детайли, преживявам случилото се стъпка по стъпка. А след това винаги идва сцената, когато видях майка ми на една от колите с осъдени. Аз съм до прозореца на едно магазинче и тя минава по улицата под мен на път към гилотината.

Тя отпи глътка мляко и потъна в мълчание. Не беше готова да разкрие нищо повече от голия скелет на историята.

— Как избяга от Франция?

— С помощта на Талейран — отговори честно тя. — Макар че в Париж бушуваше терор, той не загуби контактите си. Вече ти казах, че той винаги успява да се справи. Талейран е и си остава опортюнист. Има приятели във всеки лагер. — Тя се загледа в огъня. — Вероятно е могъл да спаси родителите ми… всъщност не знам. Понякога си мисля, че се погрижи за мен, защото се чувстваше виновен. — Тя разтърси нетърпеливо глава. — Май не мога да си представя, че негово височество принц Беневенго изобщо е способен да изпитва чувство за вина. Твърде прагматичен е за такива емоции.

Натаниъл запомни тази забележка и я скри в едно ъгълче на мозъка си, за да я обмисли после на спокойствие.

— Какво се случи после?

— Помощниците на Талейран ме измъкнаха от Париж с рибарска лодка. Доставиха ме в Бретан и минахме Ламанша. Една сутрин ме свалиха пред вратата на семейство Дьован в Лондон — заведе ме един френски бежанец, който нямаше представа коя съм. Родителите на Джорджи видяха на входа си вцепенено от страх, потънало в дълбока тъга момиче. Благодарна съм им, че ме оставиха на мира, за да дойда отново на себе си. Приемаха търпеливо мълчанието ми, тъгата ми, капризите ми, убедени, че един ден ще приема съдбата си и ще стана част от тях. Оставиха ми достатъчно време, за да преодолея преживения ужас. Един ден наистина се събудих от вцепенението. Живях при тях, докато навърших осемнадесет години. Те са моето семейство и аз изповядвам техните убеждения.

Тя се усмихна меланхолично над ръба на чашата си.

— Нямам думи да ти разкажа какво направиха за мен. На вечеря се опитах да ти ги опиша. За мен те са най-голямото, най-обичащото, най-необикновеното семейство на света.

— Разбирам — промърмори Натаниъл, който с неловкост си спомняше киселата си, едносрична реакция на опитите й да разговоря с него на вечеря. — Аз май не се показах особено възприемчив към разказа ти, нали?

— Може да се каже. — Усмивката й стана по-широка. — Радвам се, че си възвърна чувството за хумор… доколкото при теб изобщо може да се говори за хумор. — В очите й светнаха добре познатите подигравателни искри.

Натаниъл разкаяно поклати глава.

— Майлс и Саймън често ме обвиняват в същото. Наричат ме мърморко, мрачно и капризно копеле.

— Защо си такъв? — попита сериозно Габриел и остави чашата си. — Мисля, че е редно за се реваншираш за откровеността ми. Разкажи ми нещо за себе си. — Едва изрекла думите, тя съжали за искането си. Не искаше да узнае тайните на Натаниъл Прайд. Но вече беше късно. Не можеше да оттегли въпроса си, без да събуди подозрение.

Натаниъл поклати глава и направи широк жест.

— Ти си в моята къща, споделяш моя живот. Историята е тук и можеш да я прочетеш.

— Май не разбирам тукашния език — отговори замислено тя.

Той отново поклати глава.

— Съмнявам се, мадам. Моето твърдо убеждение е, че вие владеете всички езици. Хайде да си лягаме. — Той се обърна към вратата. Габриел се усмихна облекчено зад гърба му.

— Иди да си легнеш. На мен още не ми се спи. Ще поседя малко до огъня. После ще си легна в моята стая. Не искам повече да смущавам съня ти.

Натаниъл се обърна с ръка на бравата. Огледа лицето й, вече съвсем спокойно и овладяно. Очите й срещнаха неговите съвсем открито.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

— Съвсем сигурна. Вече съм напълно спокойна. Кошмарът никога не ме е спохождал два пъти в една и съща нощ.

Той се поколеба още миг, после кимна, сякаш обяснението й го бе задоволило.

— Не стой твърде дълго.

— Лека нощ, Натаниъл.

— Лека нощ, Габриел. — Вратата се затвори тихо зад него.

Габриел се загледа в червеникавото сияние на огъня и протегна крака към топлината. Часовникът удари три. Цялата къща спеше и щеше да се събуди най-малко след два часа. Натаниъл също щеше да заспи скоро. Планът й беше да огледа трезора още тази нощ, но очевидно беше прекалила със страстта и бе закъсняла. Кошмарът обаче й даваше втори шанс.

Без да се колебае, тя се изправи и се запъти към вратата. Босите й стъпала се плъзгаха безшумно по каменните плочи на пода. Спря за миг в тесния коридор, който водеше към фоайето, и се вслуша да долови някакъв шум, подозрително движение. Една котка докосна краката й, когато мина покрай нея, търсейки поредната си жертва. Ушите й бяха прилепени към главата, опашката стърчеше право нагоре.

Спящата къща е изпълнена с най-различни шумове, учуди се Габриел. Скърцане, шепот, шумолене, тихо трополене, далечно хъркане… освен това чуваше биенето на собственото си сърце и шума на кръвта в слепоочията си. Катеренето по стени и прескачането на препятствия изискваха друг вид смелост. Никак не й беше приятно да обикаля нощем чуждата къща и да се рови в частната сфера на човека, с когото споделяше леглото, но беше длъжна да го направи.

Докато работеше с Гийом, никога не й липсваше смелост и сега не можеше да си позволи да се изложи. Той щеше да си помисли, че е станала страхлива!

Тя изтича на пръсти по коридора и се озова в голямото квадратно фоайе. Двукрилата врата на библиотеката беше отдясно. Влезе, затвори тихо вратата и спря за момент, за да привикнат очите й с мрака. Лунната светлина нахлуваше безпрепятствено — преди да си легнат, слугите незнайно защо бяха вдигнали завесите. Високите прозорци бяха потопени в сребърно сияние. Тежките мебели хвърляха плътни сенки върху обюсонскии килим.

Габриел извади томовете на Джон Лок от лавицата и ги сложи безшумно върху масата зад себе си. За момент остана неподвижна, втренчила поглед в сивия метален трезор, вкопан в ламперията. Опитваше се да си представи пружинките на ключалката, да проникне във вътрешността й. Отдавна беше овладяла този метод на концентрация и вярваше в ефективността му.

След малко допря ухо до ключалката и предпазливо завъртя копчето. Щракането отекна оглушително в тишината, но опитът й подсказа, че само тя го чуваше. Пръстите й овлажняха от пот, гърбът се скова от напрежение.

Габриел се изправи, раздвижи рамене и избърса ръце в халата. После отново се посвети на задачата си, очаквайки правилния шум, когато пружинките щяха да се опънат. Нощта се простря безкрайно дълга в тихото, огряно от лунната светлина помещение. Внезапен порив на вятъра удари голите клони на близкото дърво в прозореца и сърцето на Габриел спря да бие. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи трудната манипулация.

— Готово, направих го! — прошепна доволно тя, когато пружинките щракнаха. Отвори предпазливо вратата на трезора и огледа съдържанието му. Тайните на английския резидент лежаха в ръцете й.

Отново изтри влажните си ръце в халата и извади купчина документи. Нямаше представа какво ще намери, но в никакъв случай не беше очаквала безкрайни редици от числа, топове пшеница с различни цени и сметки за ремонтите на арендаторските къщи.

Разочарована до дън душа, тя върна документите в трезора и го затвори. Отново беше там, откъдето бе започнала. Обърна се да вземе книгите от масата и нещо привлече вниманието й към килима. Осветена от лунен лъч, върху една красива шарка лежеше сребърна нишка.

Наведе се да я огледа. Дълъг сребърен косъм. Тя се вцепени, в главата й нахлуха няколко предположения, по истината беше очевидна. Натаниъл беше отворил трезора, тя го бе видяла. Сигурно косъмът е паднал тогава…

Ами ако не е било случайност? Косъмът беше стар трик. С него опитните хора установяваха дали някой се е опитал да ги шпионира. Възможно ли беше Натаниъл да я подлага на изпитание?

Разбира се, че беше възможно! Той беше резидент, най-смелият, най-опитният агент в цяла Англия. Поне така твърдяха Талейран и Фуше. Значи нарочно й беше разкрил мястото на трезора!

Дяволите да го вземат! Този мъже беше рафинирана, дяволска, коварна, недоверчива змия! Сега тя трябваше да върне косъма на мястото му.

Цялата мъчителна процедура по отварянето на ключалката започна отново. Габриел отказваше да мисли колко време е прекарала в библиотеката… или да се пита дали Натаниъл наистина е заспал… или да се замисли над възможността някой да влезе и да я види.

Най-сетне вратичката на трезора се отвори отново и Габриел вдигна косъма от килима. Къде да го сложи? Горе или отстрани?

По дяволите! Откъде да знае? Всъщност това нямаше значение. Щом Натаниъл отвореше вратичката, косъмът щеше да падне, точно както се бе случило с нея. Той нямаше да разбере къде точно е бил, но щеше да се убеди, че е бил на мястото си в трезора.

Нямаше избор. Мушна бързо косъма между вратичката и горния ръб на касетката и затвори. Изтри металната повърхност с дългия ръкав на халата, за да не останат някакви петна и отпечатъци от пръсти. Тогава се сети, че Натаниъл може да е използват фина пудра, и куражът я напусна. Ако беше така, тя бе загубена.

Не виждам никакви следи от пудра, а и няма смисъл да си блъскам главата, каза си решително тя и върна книгите на етажерката. Огледа стаята и когато стигна до часовника, едва не извика от учудване. Цялата безполезна операция й бе отнела не повече от половин час.

Бунтовният й дух се възпротиви на представата, че ще си отиде с празни ръце. Оставаше заключеното чекмедже на писалището. Начинанието беше много по-просто, а вътре вероятно бяха прибрани интересни документи.

Габриел скочи и изтича до писалището. Ножчето за хартия си беше на мястото. Тя се настани на тежкото кресло и мушна острието между горния ръб на чекмеджето и плота на писалището, опипвайки за шаржира на ключалката. След като го намери, лесно го натисна с върха на ножа и ключалката щракна. В чекмеджето имаше пакетче писма, вързани с черна панделка.

Габриел прехапа устни. Резидентът на английското разузнаване не би вързал скъпоценните си тайни с черна панделка. Това бяха лични документи.

Само за да е сигурна, тя извади писмата и развърза панделката.

Любовни писма. Най-личното нещо на света. Кореспонденцията между Натаниъл Прайд и тогавашната му годеница Хелън. Габриел не посмя да прочете нито дума. Не очакваше да се сблъска с нещо толкова интимно.

Изведнъж фините косъмчета на тила й настръхнаха, кожата на главата й изтръпна предупредително. Не чуваше нищо, но беше уверена, че някой се приближава. Кръвта замръзна във вените й. Хвърли писмата в чекмеджето, черната панделка върху тях, и то затвори точно в мига, когато вратата се отвори.

— Търсих те навсякъде. Не мога да спя, ако не си наблизо. Какво правиш тук? В стаята е много студено.

Все още по халат, Натаниъл стоеше на прага и примигваше в сребърната тъмнина.

Сърцето на Габриел биеше като безумно. Откога ли я търсеше? Защо не беше чула стъпките му в къщата? Ами ако бе влязъл една минута по-рано?

— Търсех си нещо за четене — отговори тя, стана от стола, извърна се и се протегна с нарочна непринуденост. Широкият кадифен халат скри насилствено отвореното чекмедже. Отвън не можеше да се забележи нищо, но тя беше толкова нервна, че не би се учудила, ако вината й светнеше в мрака.

— На тъмно ли? — Натаниъл направи няколко крачки към нея.

— Тъкмо търсех свещ. — Всичко необходимо беше на перваза на камината и тя виновно сведе очи.

— Ей сега ще ти запаля свещ. — Натаниъл застана пред камината, удари с кремъка и запали парче прахан. — Какво ти се чете? — Той вдигна свещта и се запъти към лавиците с книги.

Габриел се отдели колебливо от писалището. Утре непременно трябваше да отвори чекмеджето и да върже писмата с черната панделка. Натаниъл надали щеше да седне да ги чете тази нощ. Моля те, господи, не му позволявай да мисли за старите писма!

— Наистина не знам. Бях неспокойна и… — Тя застана до него и се опря на рамото му. Натаниъл се обърна към нея. Под златната светлина на свещта лицето й изглеждаше още по-бледо.

— Не съм сигурен, че имам подходящо четиво за теб. Изглеждаш изтощена — каза той. — Защо просто не се опиташ да заспиш?

— Да, така е по-добре. — Тя приглади косата си назад и го дари с убедителна усмивка — поне така се надяваше. После духна свещта в ръката му. — Да се качим горе.

Натаниъл не направи опит да я убеди да се върне в леглото му. Изпрати я до вратата на стаята й и каза само:

— Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.

— Да — отвърна тихо тя. — Благодаря ти.

Габриел стоя почти десет минути пред свързващата врата между будоара й и помещенията на Натаниъл, очаквайки тишината, която да й съобщи, че той отново е заспал. Когато след известно време леглото престана да скърца, тя отфуча в библиотеката, гонейки мисълта, че слугите всеки момент могат да я открият, отвори чекмеджето, върза писмата с черната панделка и ги остави на мястото им. Затвори предпазливо чекмеджето и се върна в стаята си.

Тази нощ беше непродуктивна. За сметка на това вече знаеше със сигурност, че Натаниъл я подозира.