Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Velvet, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 36 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Кадифе

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Каркелн близо до устието на Мемел, където реката се вливаше в Балтийско море, беше само на няколко часа бърза езда. Натаниъл възнамеряваше да тръгне на разсъмване. Първо трябваше да си приготви багажа и да измисли убедителен претекст за прибързаното си отпътуване. Естествено, и да се сбогува с приятелите си. Нямаше да изложи на опасност перфектното си прикритие заради безсмислено бързане. За разлика от него Габриел можеше да потегли само след един час.

Докато каретата я отнасяше към френския сектор, тя подскачаше нервно на седалката.

Талейран вече беше отишъл на пруския бал, затова му остави бележка. Обясни му какво е направила и какви са намеренията й за бъдещето. Сложи писмото на писалището в кабинета му и претърси чекмеджетата, докато намери императорския печат, който кръстникът й използваше за всички официални документи. Написа няколко служебни указания, предназначени за самата нея, сгъна листа и удари печата с императорския орел. В случай на нужда щеше да го използва като паспорт или за защита, докато пътуваше през Наполеонова Европа.

Трябваха й няколко минути, за да нахлузи бричовете си и да събере най-необходимото в една пътна чанта. Извади пистолета си и го пъхна в дълбокия джоб на наметката. Напълни кожена кесия със сребро и я скри под ризата, точно до сърцето си. Разбойническите нападения бяха всекидневие в тази част на окупираната Прусия.

Излезе безшумно от къщата, отиде в обора и заповяда на сънения ратай да оседлае коня й. Мъжът беше прусак, живееше в Тилзит и не обърна особено внимание на странния й костюм за езда.

Тя напусна града един час преди разсъмване и насочи коня по течението на реката в посока към морето.

Когато се разсъмна, селцата и градчетата, през които минаваше, се оживиха. Жените отваряха вратите, гонеха кучетата и размахваха метлите. Децата тичаха с кофи към реката, а ранобудните мъже бързаха към полето, за да свършат работа, преди да са започнали обедните горещини.

Никой не обръщаше внимание на облечения в черно ездач. Прусия беше окупирана страна и селяните се трудеха на полето, движени от единствената надежда, че няма да ги връхлетят колони грабещи френски пехотинци, които конфискуваха храната им, сечаха горите и така изпотъпкваха нивите им, че после трябваше да ги оставят няколко години за угар. Самотните ездачи не представляваха заплаха и обикновено ги пропускаха безпрепятствено през населените места.

Вторият ездач, който мина по същия път след около час, също не събуди особен интерес.

 

 

Габриел влезе в Каркелн малко преди обед. Тук, в края на равнината, атмосферата беше друга. Тесните, хлъзгави улици бяха покрити с боклуци и навсякъде се носеше нетърпима воня. Къщите, обрулени от вятъра, бяха криви и мрачни, хората мършави и сърдити, повечето боси, увити в жалки дрипи.

Всеки чужденец, влязъл в града на благороден кон, събуждаше нежелано внимание.

Габриел се насочи право към разположеното извън града пристанище, където бяха хвърлили котва няколко рибарски лодки и десетина големи кораби в очакване на отлива. В горещия, неподвижен въздух тежеше отвратителна миризма на разлагаща се риба. Габриел огледа критично пъстрия флот и се опита да разбере кой от корабите имаше достатъчно сили, за да стигне до Англия.

От близката кръчма излязоха група мъже и се запътиха право към Габриел. Те мълчаха, тропането на тежките дървени обувки отекваше заплашително по паважа.

Сърцето й заби лудо. Тя стисна пистолета в джоба си и подкара коня си към края на кея, където не можеха да я обкръжат.

Мъжете образуваха полукръг около нея и я измериха с мрачни погледи, потънали в заплашително мълчание. Един протегна ръка и полипа фината кожена юзда. Вдигна глава и се ухили, при което разкри почернели остатъци от зъби. Ако им дам пари, каза си тя, няма да ги успокоя, а само ще възбудя алчността им. Пистолетът също беше безполезен. Не можеше да протони шестима мъже с един-единствен изстрел, а нямаше да има време да ю напълни отново.

Без да бърза, тя извади от джоба си своя талисман. В завладяната Европа документ с орела на Наполеон имаше по-силно въздействие от всичко друго. Вдигна го високо и мъжете незабавно отстъпиха назад. Един се изплю отвратено на паважа, но опасността беше отстранена. Всеки знаеше, че нападението над императорски куриер се наказва със смърт.

Габриел се възползва от предимството си и попита на неправилен немски дали знаят кой кораб се готви да замине за Копенхаген. Трябвало да занесе посланието на императора в датската столица. В шепата й светнаха няколко сребърни монети.

Последва бърза, насечена размяна на думи, след което един от мъжете посочи малката фрегата, закотвена в залива. Габриел му подаде сребърна монета. Втората отиде в ръцете на другаря му, който я уведоми, че капитанът е в кръчмата. Третата получи мъжът, който доведе капитана — датчанин, който за нейно облекчение говореше френски.

С канче бира в ръка капитанът изслуша молбата й да вземе на борда двама пътници и назова невероятно висока цена, при което едното му око се стрелкаше неспокойно надясно, докато другото оставаше устремено в лицето й.

Габриел се намръщи и отговори, че за тази цена ще му се наложи да качи на кораба си и конете им.

Капитанът се поколеба, измери коня с поглед на познавач, изпразни канчето и кимна.

— Отливът започва в три. В два ще изпратя лодката на кея. Ако не сте точни, ще потегля без вас.

Значи й оставаше час и половина до качването на кораба. Дано само Натаниъл пристигне навреме, каза си тя. Беше и гладна, и жадна, но не посмя да остави коня си в това разбойническо гнездо. Къде беше най-добре да чака идването на Натаниъл? Огледа се и реши да спре в края на кея, откъдето се виждаше пътят, по който бе дошла. Нямаше смисъл да се пита какво щеше да направи, ако той закъснее и лодката на мрачния датчанин отплава без нея. Също така нямаше смисъл да си представя как ще реагира Натаниъл, като я види на пристанището. Любимият й имаше нужда от здрав удар в ребрата и щеше да си го получи.

Натаниъл влезе във вонящия град малко след един и половина. Когато подкара коня си по тесните улички към пристанището, отвсякъде го проследиха враждебни погледи. Мършави деца излизаха от входовете и зяпаха след добре облечения чужденец, скритите в сенките на зидовете мъже плюеха презрително, когато минаваше покрай тях.

Когато зави в една особено тъмна и тясна уличка, която водеше право към кея, във въздуха изсвистя камък и го улучи в рамото. Натаниъл изруга и обърна глава. Група мъже се приближаваха отзад, въоръжени с тояги и камъни. Вторият камък удари коня. Благородното животно изцвили от болка и се вдигна на задните си крака.

Изведнъж се видя обкръжен от всички страни. Към групата се присъединиха още мъже, излизаха от проходи, толкова тесни, че едва се побираха в тях, изскачаха от тъмни входове, въоръжени с ножове и тояги.

Никога не бях срещан такава гадна паплач, каза си отвратено Натаниъл. Тези хора изглеждаха решени на всичко.

Той стисна с една ръка пистолета си, с другата откачи бастуна, закрепен за седлото, и устреми поглед към събиращата се тълпа. Натисна копчето в дръжката на бастуна и оттам изскочи опасно острие. Отново полетя камък, улучи го право в гърдите и за малко не го свали от седлото.

Без да се прицелва, Натаниъл изпразни пистолета си в най-гъстата тълпа пред себе си. Един от мъжете изпищя и се свлече на паважа и другарите му се разколебаха. Натаниъл заби пети в хълбоците на коня и премина в галоп през тълпата, наведен над седлото, като размахваше дългото острие. Тъкмо когато повярва, че се е измъкнал, конят му се спъна в един изваден камък от паважа. Докато животното цвилеше страхливо и се опитваше да си възвърне равновесието, във врата му се заби нож, точно в аортата. Кръвта пръсна от раната като фонтан и конят се свлече на земята. Натаниъл скочи от седлото, преди животното да рухне и да го погребе под себе си. Обърна се рязко и размаха ножа право към мозайката от мрачни лица, които се навеждаха над него. Без кон, в невъзможност да зареди пистолета, нямаше никакъв шанс да се измъкне.

Каква ирония на съдбата! Тъкмо той, който винаги преценяваше рисковете и избягваше опасните ситуации, да завърши живота си на мръсна уличка в едно вонящо пристанище на Източна Прусия, жертва на гладната тълпа.

В този момент отекна оглушителен пистолетен изстрел, последван от див вик. Черен кон си проби път през навалицата, изправи се на задните си крака, изцвили гневно, размаха копита и принуди мъжете да се отдръпнат, за да не бъдат стъпкали. Отвори се пролука и Натаниъл видя отново блещукащата вода в края на уличката. Той се хвърли към пролуката, Габриел се наведе от седлото и му протегна ръка. Без да губи време, той я улови и се метна на гърба на коня с гъвкавостта на акробат. Вече беше проявил тази гъвкавост в скривалището на тавана в Париж.

Само след минута двамата излязоха под слънчевата светлина на кея, а гневната тълпа остана в уличката с богата плячка: мъртъв кон, скъпа сбруя и пътната чанта на Натаниъл.

Габриел подкара коня право към лодката, която чакаше до стълбичката. Датският капитан беше вече на борда на подготвената за отплаване лодка и надзираваше товаренето на стоката. Той хвърли поглед към коня и двамата ездачи и кимна на Габриел.

— Нали казахте два коня?

— Да, но остана само един.

— Същата цена — заяви той и очите му пак се завъртяха на различни страни.

— Съгласна — отговори тя с нетърпеливо вдигане на раменете и скочи от седлото. — Ще го вържа за релинга.

Натаниъл не продумваше. Имаше да й каже много неща, но не можеше да го направи на палубата, пред целия екипаж. Габриел чисто и просто бе последвала импулса си, както правеше винаги, и той се укори, че не го е предвидил. Бе приела отказа му с такава мекота и покорност, че трябваше веднага да я заподозре. Едва сега забеляза, че от ръката й капеше кръв и оставяше лепкава следа по дъските. Сигурно е била улучена от ножа на някой от онези идиоти, когато се бе хвърлила да го спасява.

Веднага развърза шалчето си и отиде при нея.

— Габриел, ти кървиш. Остани на място и дай да те превържа. По-късно ще видим раната. Нека да излезем в открито море. — Превърза я с коприненото шалче и попита: — Къде всъщност отиваме?

— Как къде? В Копенхаген — отговори учудено тя. — С кораба, който ни чака ей там, в залива. Името му е „Категат“.

Натаниъл седна на дъските, опря гръб на релинга и вдигна лице към слънцето. Лекият бриз гонеше парещата горещина и най-вече гадните миризма на градчето. Габриел върза коня си и седна до него.

Не й се вярваше моментното мълчание на Натаниъл да означава, че няма какво да й каже. Бурята щеше да се разрази, когато събере сили, затова беше по-добре и тя да си мълчи.

Гребците бързо преодоляха разстоянието до „Категат“. Габриел се качи след капитана по люлеещата се въжена стълба. Натаниъл я следваше по петите.

— С коня ви ще се оправим някак — каза капитанът. — На кърмата има кабина за двамата… хмм… — Здравото му око бе устремено с неприкрито любопитство към Габриел, преценяваше фигурата й. Наметката се бе свлякла от раменете й и бричът и ризата по-скоро подчертаваха, отколкото скриваха разкошните извивки на тялото й — …джентълмени — добави той и в погледа му светна похот.

Габриел запази високомерното си изражение. Натаниъл се взираше във водата и се правеше на глух. Капитанът вдигна рамене.

— Това не ме засяга. Щом си плащате пътя, аз няма да задавам въпроси. — И протегна ръка към Габриел. — Доколкото си спомням, уговорихме се за четиридесет ливри.

Натаниъл изсвири през зъби, но Габриел най-спокойно извади кожената кесия от ризата си и изсипа монетите в шепата на датчанина.

— Пребройте ги, за да се уверите, че не ви лъжа. И се грижете добре за коня.

Капитанът преброи внимателно монетите, после се обърна и започна да дава заповеди на моряците. Само след половин час уплашеният кон на Габриел бе качен на борда с помощта на мрежа и настанен на кърмата.

Едва тогава Натаниъл проговори.

— Ела под палубата. — Това беше строга заповед.

Габриел го последва покорно до малката, оскъдно мебелирана, но чиста кабина с мъничко кръгло прозорче и две тесни койки по дългата стена.

Натаниъл затвори енергично вратата, облегна се на рамката и втренчи мрачен поглед в спътницата си.

— В името на бога — извика той най-сетне, — ти заслужаваш порция здрав бой, Габриел!

— Много мило от твоя страна, след като тъкмо спасих скъпоценната ти кожа — отговори намръщено тя. — И — ако ми позволиш да отбележа, — това се случва за втори път.

— Питам се как става така, че кожата ми трябва да се спасява точно когато ти си наблизо — изсъска той.

— Това е несправедливо! — извика възмутено Габриел. — Няма нищо общо с мен и ти го знаеш.

Естествено, че го знаеше, но още не беше готов да го признае.

— Изрично ти забраних да идваш.

— О, така ли? — Габриел огледа с интерес малката кабина. — Коя койка си избираш?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Какво измисли, за да обясниш на кръстника си, че трябва незабавно да заминеш?

— Казах му истината — отговори тя с усмивка.

— Какво?

— Моят кръстник винаги проявява разбиране към слабостите на плътта — уведоми го тържествено тя. — Писах му, че имам връзка с Бенедикт Лубиенски и смятаме да прекараме известно време в Данциг, за да не ни безпокоят, а после, когато се наситим един на друг, ще реша къде да отида.

Натаниъл я зяпна изумено. Историята звучеше дяволски разумно. Габриел не беше наивно момиче, а вдовица с любовници в миналото си. Талейран я познаваше добре. Такъв беше светът. Наполеон имаше своята Мария Валевска, Жозефина му пишеше всеки ден и го засипваше с ревниви упреци. Самият Талейран беше имал безброй любовници. Нямаше абсолютно никаква причина да не повярват в историята й… особено след като беше отчасти вярна.

— Затова тръгнах преди теб — продължи Габриел, когато мълчанието се проточи. — Уговорих се с капитана да вземе двама пътници за Копенхаген. Там лесно ще се прехвърлим на някой английски търговски кораб за Лондон, не мислиш ли и ти така?

Тя бе изпълнила собствения му план — бързо и изключително ефективно.

— Ела при мен и ми позволи да огледам по-внимателно раната на ръката ти — каза тихо той.

— О, нищо ми няма… сигурно е само драскотина — отговори облекчено тя и прие доволно мълчаливата му капитулация зад тази рязка смяна на темата.

— Казах да дойдеш при мен! — изгърмя нетърпеливо Натаниъл. Габриел прекоси кабината с бързи крачки.

— Нямаш повод да ми ревеш така.

— Очевидно нямам друг начин да изразя гнева си — изсъска той през здраво стиснати зъби и отвърза шалчето от ръката й.

— Аз те обичам — повтори твърдо Габриел — и взех решение. Отсега нататък няма да се отървеш от мен. Готова съм да чакам, докато свикнеш с тази мисъл, но смятам, че това ще стане по-бързо, ако съм до теб. Където си ти, там ще съм и аз.

— Раната наистина е повърхностна, но трябва да я промия — каза предпазливо Натаниъл.

— Наистина ли? — Тя наклони глава и го погледна изпитателно. — Нима вече си свикнал с мисълта, че ще бъда винаги с теб?

Той пусна ръката й, взе главата й между двете си ръце и зарови пръсти в разрошената коса.

— Да, да! — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Знам, че съм победен. Приемам факта, че вече няма да се отърва от теб. Ще ида да питам онзи датски главорез на палубата има ли право да ни ожени.

— Това май беше предложение за женитба, сър?

— Не, не е предложение, а заповед. Крайно време е аз да взема инициативата.

— О, да, щом така желаеш — отговори великодушно Габриел. — Трябва да кажа, че вече ми омръзна да вземам важните решения сама.

Натаниъл я стисна по-здраво и тя изохка.

— Сигурна ли си, Габриел? Сигурна ли си, че ме обичаш… че приемаш всичко онова, в което вярвам? Че си готова да ми се довериш?

— Да — отговори просто тя, — сигурна съм. А ти? Ти сигурен ли си в себе си?

Натаниъл кимна.

— Все още ме е страх, но знам, че те обичам и ще направя всичко по силите си, за да те видя щастлива.

Той, притисна устни в нейните и в секундата, преди да се разтопи от горещата му целувка, Габриел си помисли, че беше прибягнала до лъжата само по необходимост. Бъдещето им щеше да почива върху една безобидна измама.