Джейн Фийдър
Кадифе (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Натаниъл скочи от коня и се втурна към безжизнената фигура.

— Габриел! Велики боже! — Отпусна се на колене до нея и задърпа трескаво бялото муселинено шалче, за да разголи шията й. Опипа страхливо пулса й и въздъхна успокоено: ударите под пръстите му бяха силни и бързи. Натаниъл огледа намръщено „припадналата“. Гъстите черни мигли образуваха копринени полумесеци върху бледата кожа, устните бяха полуотворени, гърдите й се вдигаха и спускаха равномерно. Пулсът и беше твърде жив за човек, загубил съзнание!

— Габриел — пошепна до ухото й той, — ако това е само номер, ще се погрижа да съжалите за маневрата си, както не сте съжалявали за нищо друго преди, заклевам се!

— Само опитайте — промърмори тя. Ресниците й затрепкаха и разкриха дръзко святкащи черни очи. Тя седна в тревата и преди той да усети какво му се готви, ръцете й се сключиха на тила му. Той вдъхна дълбоко аромата на топлата й кожа, смесен с ледения полъх на зимата. Устните й намериха неговите и той вкуси сладостта им, когато се отвориха с готовност и връхчето на езика й се плъзна изкусително по очертанията на устата му. Тялото й се притисна към неговото, ръцете й в тънки кожени ръкавици го държаха здраво. Сърцето й биеше силно до неговото.

Обзе го неподозирана жажда. Прегърна я и притисна длани о гърба й, за да усети гъвкавостта му и играта на мускулите под дебелия жакет. Габриел се поддаде на натиска и се сгуши подканващо в него. Езиците им си играеха, милваха се и се изучаваха, но и се нападаха. След малко Натаниъл вдигна ръце и обхвана главата й, задържа я здраво, за да мушне езика си между устните й и да проникне дълбоко в сладостта на устата й.

Габриел се беше подготвила да се преструва на обзета от страст, за да го задоволи. Очакваше, че ще изпита отвращение, и се питаше дали ще го скрие достатъчно убедително, за да не навреди на мисията си. Очакваше да изпита задоволство, че ще го изиграе и ще постигне целта си.

Изобщо не беше подготвена за онова, което се случваше сега. Не беше очаквала, че целувката му ще засегне дълбоките, страстни извори в тялото й, че ще я обгърне мъглата на чувствената възбуда, че ще й е безкрайно приятно да усеща, да помирише, да вкуси Натаниъл… и да го пожелае с цялата сила на сърцето си. Да, това беше истината: тя желаеше Натаниъл, както някога беше желала Гийом. Искаше този мъж по същия начин, безсрамно и безгрижно. Плътският глад заглуши всичко друго и прогони виковете на разума и съмненията.

Страстта я погълна и чудото се случи. Натаниъл Прайд й отговаряше със същата необуздана страст. Жаждата пулсираше в кръвта им, предаваше се от единия на другия.

Тази внезапно избликнала страст щеше да застраши, ако не и да осуети плановете й за отмъщение!

Най-сетне здравата хватка на ръцете му се отпусна. Дланите му се плъзнаха в мека милувка по косите й и той вдигна глава. Тя усети устните си ограбени и разбра, че лицето й лежеше прел него открито и ранимо, че истината за чувствата й светеше в дълбините на очите. Въпреки това не беше в състояние да се преструва.

Натаниъл изглеждаше не по-малко изненадан от нея, също така искрен и неприкрит. Очите му вече не бяха корави и безизразни, а топли и живи, а в тъмните им дълбини пламтеше желание.

— Как се случи това, за бога? — попита задъхано той и учудено плъзна пръст по устата си, след това по нейната.

— Мисля… мисля, че… трябваше да се случи отговори тя, не по-малко объркана от него.

Натаниъл не беше целувал жена цели шест години. Понякога водеше жени в леглото си, за да задоволява физическите си потребности, но нито една от тях не беше заслужила страстни целувки.

Той приседна на петите си и се вгледа безпомощно в лицето на Габриел. Тя отговори на погледа му с въпросителна усмивка в очите, без намек за подигравка. Той поклати глава в знак на отказ. Тревата под него беше неприятно влажна и студена, той тъкмо си бе позволил крещяща глупост — допусна да бъде манипулиран от една разглезена жена, която нямаше друга цел в живота, освен да си измисля глупости. Или поне се опитваше да си внуши това.

Натаниъл се изправи и се опита да изчисти влажните петна на коленете си. Точно тогава рогът на главния ловец проехтя от другата страна на овощната градина.

— По дяволите! — изруга графинята като жена от простолюдието и скочи на крака. — Ето че другите стигнаха преди нас в гората Хогарт. Помогнете ми да възседна коня си, моля ви! Ловните коне на Саймън са толкова едри, че винаги ми трябва столче, за да се кача на седлото.

— С днешното си поведение напълно заслужихте да се приберете вкъщи пеша — отговори нелюбезно лорд Прайд. — Проклет да съм, ако ви окуража да продължите с дяволските си игрички. — С тези думи той се метна на собствения си кон и препусна в тръс към изхода на овощната градина.

— Това вече е върхът! — Габриел с мъка потисна напиращото на устните й проклятие. В сегашното й положение нямаше полза от ругатни. Много скоро щеше да си отмъсти на лорд Прайд за всичко. Тя се огледа търсещо наоколо с надеждата да види нещо, на което да се покачи, за да възседне коня си. Слизането беше лесно, пък и тогава беше толкова окрилена от плана си, че не си бе дала труда да помисли за трудността на обратната маневра. А и нито за миг не й хрумна, че Натаниъл Прайд ще има дързостта да я изостави в това положение.

Тя намери шапката си, нахлупи я ядно на главата и поведе черния кон към зида. Там намери опора за крака си в една издадена тухла и успя да се покатери на седлото, благодарна, че нямаше свидетели на тромавите й движения. Позволи си да намести перото на шапката си, да приглади полите и да върже бялото шалче на врата си. Отново си припомни дивата бързина, с която Натаниъл беше смъкнал шалчето от врата й, и попипа замечтано кожата си на това място — по гърба й пробягаха сладостни тръпки, по кожата й запърхаха пеперуди.

Велики боже! Съдбата си играеше с нея по странен начин, но може би все пак щеше да успее да извлече полза от промяната. Ако и Натаниъл като нея не можеше да устои на плътското привличане, отношенията им щяха да се развият много по-бързо от първоначалния й план.

Натаниъл, разбира се не очакваше, че Габриел ще се предаде, след като й бе отказал помощта си, затова не се учуди, когато я видя да влиза в гората след по-малко от десет минути. Кучетата търсеха следата на лисицата, а членовете на ловната компания чакаха с нетърпение нещо да се случи.

— Габриел никога не се е появявала последна — установи учудено Майлс, отвинти капачето на сребърната си походна манерка и я подаде на приятеля си.

— Така ли? — Натаниъл се опитваше да изглежда равнодушен, когато отпи глътка коняк и върна манерката на Майлс.

— Двамата не се харесахте, нали? — попита Майлс, отпи голяма глътка и мушна манерката в джоба си. — Странно, но бях готов да се обзаложа, че ще харесаш острия ум и енергичността й. Тя е необикновена жена, а ти открай време обичаш необикновеното.

— Такава жена може да донесе само ядове — отвърна рязко Натаниъл.

Майлс изненадано вдигна вежди. Реакцията на приятеля му беше всичко друго, само не и равнодушна. Нямаше значение, че не е сърдечна. Отговорът му прозвуча безгрижно:

— Съгласен съм с теб. Тя винаги е била ужасното дете в семейството.

Междувременно кучетата бяха открили следата и лаеха в екстаз. Ловците ги последваха, но въодушевлението им не беше толкова голямо, колкото сутринта.

— Лошото на лова е — обясни Майлс, когато препусна редом с приятеля си, — че след изблика на енергия и възбуда идва дълга фаза на скука, безделие и студ. Не би било зле да спрем и да се подкрепим. Зад онази нива Има гостилница, известна с вкусното си печено. Сервират и отлично стилтънско сирене.

Натаниъл поклати глава и отново устреми поглед към черния жребец и ездачката му. Стана му ясно, че няма да прекъсне лова преди Габриел дьо Босер.

— Искам да видя докъде ще стигнем този път, Майлс.

— Както искаш. Аз обаче ще ида да пия канче бира и да хапна нещо топло. Краката ми почти измръзнаха.

Майлс обърна коня си и препусна през полето.

Само след няколко минути лисицата изскочи от скривалището си и кучетата се разлаяха бясно. Натаниъл пришпори коня си и настигна Габриел. Двамата препуснаха в лудо темпо през една разорана нива. Тя му хвърли бърз поглед, когато той се изравни с нея и й извика:

— Този път, мадам „Безумна смелост“, аз ще ви покажа нещо.

Смехът й беше топъл и възбуждащ.

— Уверявам ви, лорд Прайд, че няма да ви се удаде да ме надминете.

— О, да, знам — извика в отговор той и очите му засвяткаха. И двамата разбираха двусмислеността на думите си. Нещо започваше между тях и нямаше да свърши скоро. В момента никой от двамата не беше в състояние да го нарече по име. Гонитбата продължи дълго и през цялото време Габриел яздеше непосредствено след Натаниъл. Двамата прескачаха живи плетове и потоци и той винаги усещаше дъха й в гърба си. Студеният януарски вятър свиреше в ушите им, копитата на конете гърмяха по замръзналите бразди, а когато влязоха в една горичка, той я чу да ругае и да се смее, когато един клон я удари по бузата и трябваше да се наведе плътно до шията на коня.

Когато трябваше да убият лисицата, Габриел спря запъхтения си кон и се изправи на седлото, без да трепне нито веднъж по време на кървавата церемония.

Натаниъл отново усети непобедимата сила, която се излъчваше от високата й фигура. Тази жена беше неустоима в своята страст, в енергията, която я тласкаше напред, и той не беше в състояние да се противи. Безстрашна и необикновена, Габриел дьо Босер го привличаше по странен начин и ако останеше по-дълго близо до нея, не можеше да предскаже какво ще се случи.

Той чакаше да види признаци на умора, защото денят напредваше. Или поне да чуе от устата й, че е гладна. Но тя продължаваше да препуска начело на ловната група, спокойна, непоколебима. Самият той умираше от глад, но не си позволи да даде израз на потребност, която спътницата му така невъзмутимо пренебрегваше. Двамата почти не си говореха, но никога не се разделяха. Понякога водеше Габриел, понякога той. И двамата имаха чувството, че са се впуснали в безмълвно състезание. Кой от двамата ще се откаже пръв?

Накрая Габриел беше тази, която предложи:

— По-добре да се върнем. До Ванбруг Корт има почти петнадесет километра и надали ще успеем да се приберем преди падането на мрака.

— Конете са уморени — кимна Натаниъл.

Тя му хвърли бърз поглед, сякаш не бе очаквала да прояви чувствителност към животните, и призна с лека усмивка:

— Аз също.

— О, нима? Аз пък се чувствам свеж и бодър, сякаш е още сутрин.

— И това ако не са ловни хвалби! — засмя се снизходително. — Хайде да минем покрай онзи ров, така ще спестим един километър — предложи тя и посочи с камшика си пътеката, по която предлагаше да минат.

— И колко пъти ще рискуваме да си счупим вратовете?

Тя го погледна замислена.

— Само два. — Ухили се, обърна коня си и прескочи дълбокия ров.

Беше вече тъмно, когато уморените коне спряха пред къщата на семейство Ванбруг. Голяма карета с герба на фамилията тъкмо се отдалечаваше към оборите.

— Саймън се е върнал — отбеляза Габриел.

Натаниъл не отговори. След като си поговореше сериозно с домакина си, беше свободен да изостави и изкушенията и проблемите на това място и да си замине, преди положението да се усложни още повече. Точно така. Щеше да тръгне на разсъмване.

Габриел скочи от седлото без чужда помощ, ала острите му очи отбелязаха лекото й олюляване, когато стъпи на земята, и изтощено увисналите рамене.

Значи не беше непобедима. Е, поне една малка утеха. Докато изкачваха стълбите към парадния вход, той сложи ръка под лакътя й. Докосването го наелектризира. В същия момент и Габриел пое шумно въздух.

— О, ето ви най-после! — Джорджиана излезе забързано от библиотеката, за да ги поздрави. — Последни сте. Вече започнах да се тревожа.

— Габи винаги се връща последна от лов — отбеляза весело мъжът й, който се бе появил след нея.

Саймън Ванбруг беше доста пълен, с дружелюбно лице, осветено от две остри сиви очи. Изпитателният му поглед се плъзна по новодошлите. Дали Габриел беше успяла да спечели принципния Натаниъл Прайд и да обори предразсъдъците му по отношение на жените? Беше трудно да се каже, но двамата вяно бяха прекарали деня заедно, а начинът, по който Натаниъл я държеше за лакътя, беше доста непринуден.

— Е, Натаниъл, Габи май е успяла да те умори? — Саймън се засмя, направи лек поклон и целуна братовчедката на жена си по бузата. Двамата с Джорджи бяха израснали заедно и той познаваше Габриел от ранната си младост.

— Уморих ли ви, лорд Прайд? — попита младата жена и се обърна към спътника си с високо вдигнати вежди.

— Не си струва да говорим за това, мадам — отвърна той, внезапно скован и церемониален. Ръката му освободи лакътя й. — Имаш ли малко време за мен, Саймън? Бих желал да поговорим на четири очи.

— Ела с мен, Джорджи. Ще си приказваме, докато се къпя — каза Габриел, когато двамата мъже изчезнаха в библиотеката. — Или не можеш да оставиш гостите си дори за един час?

Джорджиана поклати глава. В очите й светеше любопитство.

— В момента всички се обличат за вечеря. Освен това горя от желание да чуя как си прекарала деня с Натаниъл Прайд.

Габриел се засмя, хвана братовчедка си под ръка и двете тръгнаха към стаята й.

— Трябва да ти изповядам нещо, скъпа…

 

 

В библиотеката Натаниъл се отпусна на кожения диван и въздъхна доволно. Протегна крака към огъня и огледа покритите си е кал ботуши.

Без да си губи времето с формалности, той заговори по темата:

— Какво, по дяволите, си позволяваш. Саймън? Защо ми натрапваш тази необуздана жена?

— Какво, моля? За Габи ли говориш? — Саймън се обърна изненадано към него и остави бутилката, която бе вдигнал от масичката за сервиране. — Тя не е необуздана, Натаниъл. Признавам, че е малко рязка, но има в главата си много повече хладен разум, отколкото някои мъже.

— О, така ли? Как мислиш, този хладен разум ли я накара да се изкатери посред нощ в стаята ми по дивата лоза? Този хладен разум ли я тласна да прескочи триметрова каменна стена, сякаш е наръч дърва?

— Искаш ли бордо? — попита с усмивка Саймън. — Наистина ли влезе при теб през прозореца?

— Благодаря. — Натаниъл пое подадената му чаша. — Точно така, през прозореца. За да ми покаже онова смешно парче кадифе, и да изложи абсурдните си, налудничави идеи! Очевидно смята, че работата в тайните служби е увлекателна игра, размяна на тайни знаци и вълнуващи екскурзии. Разбери, Саймън, ти нямаш никакво право да ме поставяш в това неловко положение. Как си посмял да разкриеш самоличността ми на тази упорита, дръзка и необуздана жена?

След като каза всичко, което му тежеше на сърцето, Натаниъл се посвети на виното си.

Саймън седна в креслото насреща му и замислено отпи глътка вино.

— Но ти не си компрометиран, Натаниъл. Мисля, че ме познаваш добре и не би повярвал, че съм те разкрил без сериозна причина.

Той се облегна назад и си взе щипка емфие.

— Габи дойде при мен преди няколко седмици. Нали си спомняш онази интересна информация, която стигна до нас, че Наполеон се готви да нападне Сицилия?

Натаниъл кимна и в погледа му светна внимание. Британското правителство бе получило тази информация от неизвестен източник и тя му бе дала възможност да засили флота, който помагаше на бурбонския крал в Сицилия. Демонстрацията на сила накара Наполеон да се откаже (поне временно) от намеренията си.

— Е, тази информация беше от Габи. — Като видя смайването на приятеля си, Саймън си позволи една доволна усмивка. — Узнала я от Талейран и ми я съобщи като знак за готовността си да работи за Англия. Естествено аз обсъдих въпроса с Портланд и стигнахме до извода, че трябва да предоставим окончателното решение на теб. Ако откажеш да работиш с нея, аз лично ще гарантирам за дискретността й. Познавам я от осемгодишно момиченце. Тя е необикновена жена, много умна. Има силен дух, кураж и желание да работи за Англия.

— Признавам, че дамата притежава някои от тези качества… но знаеш, че аз никога не работя с жени. — Натаниъл стана да допълни чашата си.

— Всяко правило има изключение — отговори домакинът. — Опитай се да намериш друг агент, който да се движи в течи кръгове и има необходимите връзки. Тя има достъп до всички дипломатически, политически и светски салони в Париж. Талейран й е кръстник, приятелю!

— Значи тя е готова да предаде кръстника си? — понита скептично Натаниъл.

— Габи израсна в Англия — опита се да обясни Саймън. — Когато Талейран настоя да я прибере във Франция, беше много нещастна. Но той й беше настойник и тя нямаше друг избор, освен да се подчини. Но никога не е криела коя страна смята за своя родина. Тя е англичанка по душа, Натаниъл.

Саймън се наведе и разбърка жарта в камината с дългата маша.

— След смъртта на мъжа си изпадна в депресия… стана безучастна. В писмата й не личеше нищичко от обичайната й енергия и жизнерадост. Джорджи много се разтревожи. Покани я да прекара известно време с нас и Габи дойде при мен с предложението да използва обществената си позиция и контактите си във Франция, за да работи за Англия. Беше много убедителна. — Той вдигна рамене. — Информацията й също.

Той хвърли изпитателен поглед към потъналия в мълчание Натаниъл и продължи:

— Габи винаги е проявявала интерес към политиката, за разлика от Джорджи, която даже не знае имената на министрите от кабинета. Това не я интересува. Габи е съвсем друга, може би поради възпитанието, което е получила, поради факта, че е загубила родителите си по време на терора… или поради влиянието на Талейран… но както и да е. Тя знае много неща. Може да отдели зърното от плявата, когато трябва да прецени обстоятелствата, и има нужда от смислено занимание, за да поддържа ума си буден. — Той помълча малко и заговори направо: — Ти търсеше доверен човек в Париж. Мисля, че Габи е най-добрата кандидатка.

— Не го оспорвам. — Саймън знаеше, че Натаниъл винаги се подчинява на логиката и фактите. Убедителните, разумни аргументи можеха да победят предразсъдъците му. Настани се удобно в креслото си и зачака с присвити очи реакцията на приятеля си.

— Но това не е достатъчно. — Натаниъл стана от мястото си и направи няколко крачки по стаята. — Даже ако тя е всичко това, което ми казваш, аз не виждам възможности да работя с нея. Тя е недисциплинирана и ако я включа в някоя група, ще застраша живота на хората си. Не мога да поема такъв непресметнат риск.

— Е, добре. — Саймън кимна примирено. — Окончателното решение винаги е твое. Всички знаем, че познаваш работата и знаеш какво може и какво не.

— О, да, Саймън, знам. Можеш да ми вярваш.

Нещо в начина, по който бяха произнесени последните думи, не се хареса на Саймън. Натаниъл остави чашата си на масичката.

— Трябва да се преоблека за вечеря. Смятам да си замина утре рано сутринта. Работата ми тук е приключена.

А какво ще кажеш за нашето приятелство? — помисли си тъжно Саймън. — И то ли е приключено?

В последно време Натаниъл мислеше само за работата си в тайните служби и пренебрегваше малкото останали му приятели. Подобно на Майлс Бенет, и Саймън се надяваше, че ще дойде ден, когато зад студената, дистанцирана фасада ще се появи отново старият Натаниъл Прайд. Той се бе надявал, че Габи ще упражни положително влияние върху приятеля му. Много малко хора можеха да устоят на омагьосващото й излъчване. Твърде малко оставаха безразлични към ярката й личност и неконвенционалните й възгледи. За съжаление Натаниъл се бе оказал един от тях. Надеждите на Саймън нямаше да се осъществят.

 

 

На горния етаж Габриел се изтягаше доволно във ваната с гореща вода, поставена пред буйния огън в камината, и разказваше на Джорджи подробностите от деня, прекаран с лорд Прайд.

Братовчедка й беше опитна светска дама и не се стресна особено от описанието на страстната прегръдка в пустата овощна градина. Въпреки това си позволи да разкритикува поведението на Габриел.

— Мислех, че не го харесваш. Каза ми, че очите му били като камъни на дъното на езеро.

— Точно такива са понякога. — Габриел лениво насапунисваше крака си. — Друг път обаче са топли и весели и… много страстни — добави колебливо тя и се отпусна във водата.

— Ти интересуваш ли се от страст? — Джорджи отпи глътка шери, оглеждайки внимателно братовчедка си.

— Да, интересувам се и съм точно в необходимото настроение — отвърна замечтано Габриел. — Достатъчно дълго играх ролята на тъгуваща вдовица.

— О, Габи! — Сега вече Джорджи наистина се шокира. — Ти беше неутешима след смъртта на съпруга си.

— Не, не бях. Ролан беше ужасно неприятен мъж, но до първата ни брачна нощ успя да скрие отрицателните си качества. Когато умря, изобщо не ме заболя. По-скоро имах чувството, че като вдовица ще ми е много по-леко, отколкото като съпруга.

— Господи… — Джорджи беше смаяна. Не бе очаквала такива разкрития за миналото на Габи. — Но в писмата ти имаше потиснатост… и дълбока тъга.

Габриел седна и взе чашата с шери, оставена на столче до ваната. Отпи малка глътка и се загледа намръщено в кехлибарената течност.

— Да, бях потисната. Но не поради смъртта на Ролан, а защото не се бях опълчила срещу ужасния начин, по който ме третираше той. Не бях разбрала що за човек е, бях се подмамила по фасадата. Чувствах се като глупачка… но имаше и нещо по-лошо. — Тя остави чашата и отново се потопи във водата. — Унизително е да се отнасят с теб по такъв начин, Джорджи. Много унизително. Никоя жена не би искала да се разбере, че е жертва на такъв човек. С времето започваш да вярваш, че не си заслужила нищо по-добро.

— О, Габи… Трябваше да ми кажеш още тогава… — Джорджи се чудеше как да я утеши. Подобни ситуации не бяха нещо необичайно, но това не ги правеше по-малко плашещи и потискащи.

Габриел вдигна глава и я дари с утешителна усмивка.

— Слава богу, всичко свърши и се върнах към старото си Аз. Затова намирам, че перспективата да се позабавлявам малко с лорд Прайд е безкрайно примамлива… или може би предизвикателство? — Тя вдигна рамене. — Но както и да е. Бих искала на вечеря да седя до него. Можеш ли да го уредиш?

Джорджи избухна в смях. Трябваше бързо да забрави изповедта на братовчедка си. Не можеше да си представи, че силната, самоуверена Габриел е страдала от насилието на съпруга си.

— Разбира се, че мога. Но ще си позволя да кажа, че не разбирам какво намираш в него.

— Защото не обичаш каменисти пътеки — отговори дълбокомислено братовчедка й. — А аз ги предпочитам пред гладките пътища.

Когато обичаше Гийом, тя тръгна по най-трудния път. Осеян с тръни, зашеметяващ и прекрасен, отчаян — но никога гладък. Той беше или в леглото й, или се излагаше на смъртна опасност някъде далеч от нея. Или любов, или страх. Никакъв шанс за буржоазно щастие и доволство, нито миг скука, никаква възможност да опознаеш изнервящите, а дори и приятните навици на другия.

— Вероятно си права. — Джорджи стана. — Саймън е гладка пътека. Но сега е по-добре да сляза в салона. Лейди Алсоп винаги се появява преди другите гости и се чувства пренебрегната, ако не се погрижа да я настаня веднага до камината, за да не й духа, и не й донеса чашка ратафия, за да се стопли.

— Не разбирам защо позволяваш на старото плашило да те командва — изсъска възмутено Габриел.

Джорджи поклати глава.

— Тя е пралеля на Саймън. Освен това не ме притеснява.

Естествено, че не те притеснява, помисли си Габриел, изпълнена с обич, когато вратата се затвори зад братовчедка й. Джорджи имаше невероятно меко и добро сърце.

Наистина е неприятно, че трябва да мамя най-добрите си приятели, помисли си Габриел, но поводът беше твърде важен, за да се води отлични скрупули. Трябваше да измисли убедителна причина за готовността да си вземе любовник, макар че всички я смятаха за тъгуваща вдовица. Джорджи непременно щеше да разкаже на Саймън каква е „истинската“ причина за ужасните й депресии и никой от двамата нямаше да си задава въпроси за следващите събития.

Следващите събития… Габриел излезе от ваната и се уви в голямата хавлия, грижливо затоплена от Джорджи. Първо трябваше да се напъха в леглото на Натаниъл Прайд. Гийом щеше да я разбере, тя беше уверена в това. Той щеше да одобри действията й, да признае основанията й — те бяха част от света на тъмните тайни, към който той принадлежеше. Но какво ли щеше да си помисли за онова, другото, за пламъчетата на страстта между нея и мъжа, който бе заповядат да го убият? Дано да разбере и това. Да, тя вярваше, че той ще разбере. Самият той беше мъж с необуздана страст, а познаваше и нейната. Въпреки това Габриел желаеше с цялото си сърце да изпитва към Натаниъл Прайд само отвращение. Но не. Тя беше готова да влезе в леглото му — не само готова, а и изпълнена с любопитство, радостно очакване и възбуда. Това беше предателство спрямо Гийом, все едно колко чисти и безкористни бяха мотивите й.

Но Гийом беше мъртъв. Тя беше на двадесет и пет години, а онова, което й предстоеше, изглеждаше като безутешна пустиня. Тя позвъни, за да повика Мейси да й помогне да се облече.

 

 

Натаниъл чакаше нетърпеливо появата на Габриел. Опитваше се да си внуши, че му е все едно, но погледът му оставаше прикован във вратата. Когато търпението му бе възнаградено, красотата на Габриел му отне дъха. Черното кадифе падаше свободно върху яркочервена копринена фуста. Къдравата коса беше вдигната високо на главата и закрепена с гребен, обсипан с диаманти. В дълбокото деколте на роклята блестеше диамантена брошка — единственият й накит освен гребена.

Тя се запъти право към него, сякаш не виждаше никого от гостите, както и той имаше очи само за нея. Доста хора се обърнаха след нея, но тя не ги забеляза.

— Добър вечер — промълви меко тя и застана пред него.

— Добър вечер. — Той се усмихна топло и нежно плъзна пръст по бузата й, където едва видимият белег нарушаваше целостта на бледия, прозрачен тен. — Клонът е одраскал бузата ви.

— Да — отвърна тихо тя. — Белязана от битка.

Двамата бяха сами в пълния салон и не забелязваха смаяните погледи, шепненето, намеците на гостите.

— Трябва да направим нещо — каза Джорджи, наведена над Саймън, който — след като бе научил подробностите за „нещастния брак“ на Габриел, — следеше срещата й с Натаниъл с нарастващо възхищение. — Всички са ги зяпнали!

Тя прекоси бързо просторния салон, следвана от съпруга си.

— Е, лорд Прайд, как намирате нашите ловни полета? — попита любезно. Гласът й проби магията, в която бяха попаднали Габриел и Натаниъл. Мъжът разтърси глава и очите му се проясниха. Въпреки това отговори със секунда закъснение:

— Някои места са доста трудни, лейди Ванбруг. — Трябваше веднага да дойде на себе си.

— Джорджи не е любителка на лова — намеси се Габриел, която също полагаше усилия да се върне в действителността. — Трябва да знаете, че като ви разпитва за днешния лов, просто проявява учтивост. Използва ловните изрази, без да има представа за какво говори.

— Несправедлива си — засмя се меко Джорджи. — Вече колко години слушам как двамата със Саймън си говорите за лов. Естествено, че знам какво говоря, нали, Саймън?

Мъжът й я прегърна с обич.

— Няма никакво значение дали знаеш или не, любов моя. Защо непременно трябва да знаеш какво означават нещата, за които говориш?

— Е, добре, признавам, че се отвращавам от лова — засмя се Джорджи. — Съжалявам бедните лисици.

— И аз ги съжалявам — призна Габриел.

— О, я стига, графиньо — подхвърли Натаниъл. — Положихте всички усилия да присъствате на убиването на плячката и съм готов да се закълна, че дори не трепнахте.

— Вярно е, че не реагирах — усмихна се тя, — но това съвсем не означава, че не съм изпитала съчувствие към бедното животно.

Разговорът бързо се насочи към други теми и когато Габриел се запъти към трапезарията под ръка с Натаниъл, обезпокояващата интимност от преди малко бе забравена — от гостите, но не и от двамата непосредствени участници.