Джейн Фийдър
Кадифе (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Джорджи, мила Джорджи, колко се радвам да те видя! — Габриел влетя като вихър във фоайето и разпери ръце, за да прегърне братовчедка си. — Каква прекрасна изненада!

— Не можах да устоя на изкушението — пошепна в ухото й Джорджи и я притисна до гърдите си. — Саймън и Майлс са ми ужасно сърдити.

Габриел се усмихна съзаклятнически и отстъпи назад, за да поздрави двамата мъже, които стояха зад Джорджи. Като забеляза видимата им неловкост, тя се усмихна с една от обичайните си криви усмивки.

— Саймън… и Майлс! Колко мило от ваша страна да придружите багажа ми.

— Само минаваме оттук — каза Саймън и я целуна по бузата.

— Да, само минаваме — потвърди Майлс, улови ръката на Габриел и я поднесе към устните си. Изглеждаш много… много добре. — Очевидно искаше да каже нещо съвсем друго.

— Изглежда разрошена от вятъра — уточни Джорджи, свали кадифената пътна шапка и приглади златните си къдрици. — Какво си правила?

— Бяхме на реката. Научих се да управлявам платноходка. — Габриел засия. — Натаниъл ме научи… къде е той всъщност? — Тя се огледа объркано. Смяташе, че той е вървял след нея, а се оказа, че е сама. — Сигурно е влязъл в къщата през страничния вход. Но защо, след като видя, че са пристигнали гости?

Майлс и Саймън си размениха многозначителни погледи. Точно в този момент Натаниъл се появи в страничния коридор.

— Виж ти, виж ти — извика почти весело той, — каква неочаквана радост! На кого трябва да благодаря за това удоволствие? Или по-добре да не питам?

— Само минаваме оттук — обясни смутено Саймън. Минаваме оттук и решихме да наминем за малко при теб и да доставим багажа на Габи. — Той се обърна и с мрачен поглед подкани Майлс да го подкрепи. Приятелят му, който се опитваше да се прави на невидим, кимна също така смутено.

— Да… съвсем правилно, само минаваме оттук — потвърди с покашляне той.

— Минавате оттук? А накъде сте се запътили? попита с усмивка Натаниъл. — Доколкото знам, Беърли Мейнър не се намира на пътя към нито едно от местата, които биха накарали лорд и лейди Ванбруг и особено мистър Майлс Бенет да напуснат топлия си дом посред зима. Наоколо няма нищо освен ниви и ливади.

При тази хаплива забележка по бузите на Майлс пропълзя предателска червенина и той хвърли към Саймън поглед, с който казваше „Идеята не беше моя“. Приятелят му само изду устни и не отговори. Даже Джорджи загуби част от категоричността, с която досега отхвърляше всички възражения.

— За бога, Натаниъл! — извика Габриел. — Що за ужасен човек си! Те са твои приятели, изминали са дълъг път, за да те видят. Най-малкото, което можеш да направиш, е да им предложиш нещо освежително. Освен това носят багажа ми.

— Вземам си думите назад, мадам — изрече Натаниъл със същата мрачност като преди. — Бях забравил вашите претенции към гостоприемството ми. Естествено те трябва да важат и за приятелите ви.

Габриел пое дълбоко въздух, но преди да му е отговорила, както заслужаваше, Натаниъл покани гостите в библиотеката.

— Боя се, че в салона не е запален огън, джентълмени, тъй като не очаквах посетители, но заповядайте в библиотеката. Ще ви предложа бутилка прилично бордо. Габриел, предоставям на теб да се погрижиш за лейди Ванбруг.

— Този човек е дяволски неучтив. — Джорджи размаха малкия си юмрук. — Как можеш да го понасяш, Габи?

— Всичко с времето си — засмя се безгрижно приятелката й. — Много добре знам, че си дошла да ме разпиташ. Хайде да се качим в будоара ми, там ще си побъбрим на воля.

— Моля за извинение, милейди… — Мисис Бейли, която беше стояла безшумно в ъгъла, безмълвна свидетелка на неприятната сцена, излезе напред. — Да приготвя ли стаи за гостите на негово благородие?

— Да, ако обичате. — Габриел се усмихна топло. — Лорд и лейди Ванбруг и мистър Бенет ще нощуват тук. Вие знаете какво да изберете за тях, нали, мисис Бейли?

— Значи да кажа и на готвачката, че трябва да приготви вечеря за пет души? — — В гласа на мисис Бейли все още имаше колебание.

— Да — кимна Габриел. Може ли Ели да донесе чай в будоара ми? Лейди Ванбруг е уморена от дългото пътуване и иска да се подкрепи с чаша хубав чай.

Тя въведе Джорджи в кралския апартамент и енергично затвори вратата.

— Каква хубава стая. — Джорджи се огледа любопитно и одобри с кимане елегантните мебели, дебелите килими и качествените завеси.

— Цялата къща е хубава — каза Габриел и спусна завесите, за да изключи падащия мрак. — Свали пелерината и седни до огъня, Джорджи. Знам, че мразиш пътуването, особено през зимата, и че само проклетото ти любопитство те е накарало да дойдеш тук. Аз съм дълбоко поласкана, можеш да ми вярваш.

Джорджи не се обиди ни най-малко. Беше свикнала с прямотата на Габриел. Братовчедка й притежаваше невероятна енергия и контрастът между двете отдавна беше станал семейна шега.

— Дойдох да ти кажа, че се държиш скандално — започна тя, захвърли наметката си и се наведе да стопли ръцете си над огъня. — Ако се разчуе, не се осмелявам даже да мисля как ще те посрещнат в Лондон. Може би дори ще ти забранят да посещаваш Олмакс. — Джорджи изрече тази ужасяваща възможност с подобаващия уплашен гласец, но очите й, святкащи от любопитство и възбуда, я изобличиха в лъжа.

— Глупости — изсмя се Габриел. — Нищо няма да се разчуе, освен ако ти, Саймън или Майлс не пуснете клюката… а аз знам, че няма да го направите. Просто ще обясня, че за известно време съм се върнала във Франция, и готово.

Тя изгледа братовчедка си с присвити очи.

— Признай си най-после, Джорджи. Ти не си някоя сухарка и със сигурност не си дошла тук, за да играеш ролята на моя компаньонка или да спасиш доброто ми име. Дошла си да видиш със собствените си очи какво всъщност става.

Джорджи се засмя тихо и се настани в креслото пред огъня.

— Добре де, признавам. А сега ми разкажи всичко, още от самото начало.

— Слушай ме — рече Габриел с приглушения глас на съзаклятник, който има намерение да разпространи скандален слух. Джорджи със сигурност щеше да се задоволи с повърхностната истина истинските факти бяха толкова далече от нейния начин на живот, че нямаше да им повярва. Габриел открай време умееше да забавлява братовчедка си и отлично знаеше какви детайли от връзката си с мрачния и неучтив лорд Прайд трябва да й разкаже.

Долу в библиотеката Саймън прие чаша вино от ръката на мълчаливия си домакин и се покашля смутено.

— Вероятно имаш право да се сърдиш на нахлуването ни, Натаниъл, но Джорджи настоя да се убеди, че Габи е добре.

— Настоя ли? — Натаниъл вдигна недоверчиво вежди и отпи глътка вино.

— Точно така, настоя — намеси се Майлс. — Все пак тя е от семейство Дьован — добави той, сякаш това обяснение беше напълно достатъчно.

— Имаш моите съчувствия, Ванбруг — отвърна хладно Натаниъл. — Как мислиш, от колко време има нужда жена ти за тази… проверка? Един час или най-много два?

— За бога, Прайд! — избухна Майлс. — Наистина ли смяташ да ни изхвърлиш от дома си в тъмното?

— Казаха ми, че в Лимингтън имало добра страноприемница — изрече сковано Саймън, стана и остави полупразната си чаша на масичката. — Извинявай за неочакваната ни поява. Помоли някого от слугите да повика жена ми и заповядай да впрегнат конете ни.

Внезапно Натаниъл се усмихна и очите му заблестяха хлапашки.

— Ако ти позволя да си отидеш оттук тази вечер, Саймън, „ужасното дете“, което именно ти ми натресе, ще ме разпъне на кръст. Ти може да си женен за една Дьован, но знай от мен, че само хората, на които вече не им е мил животът, биха се осмелили да противоречат на Габриел дьо Босер.

В стаята се възцари смаяно мълчание, докато гостите се опитваха да проумеят този внезапен обрат. Пръв се опомни Саймън. Лицето му се отпусна и придоби обичайното си сърдечно изражение.

— Ти, копеле! — извика той и заби юмрук в рамото на Натаниъл. — Много добре знаеше колко неловко се чувстваме и се възползва безсрамно от ситуацията!

— По навик — призна засрамено Натаниъл. — Не очаквах, че ще се зарадвам на посещението ви, но колкото и да е странно, чувствам се щастлив, че сте тук.

Майлс извика невярващо.

— Габи наистина прави чудеса!

— Да, има известен талант в това отношение — призна Натаниъл и отново напълни чашите.

Беше му хрумнало, че това неочаквано посещение може да се окаже щастлива случайност. По-късно щеше да раздели двамата мъже и отново да обсъди със Саймън възможността да включи Габи в тайните служби. По принцип вече нямаше нищо против идеята, но трябваше да разпита по-подробно за миналото й.

Малко преди шест Джейк почука на вратата на Габриел, треперещ от любопитство. Естествено, знаеше за пристигането на гостите. Мис Примър и бавачката му не говореха за нищо друго, докато той вечеряше. Кръстникът му беше тук, но с него имаше още една дама, а това беше много по-интересно.

След поканата на Габриел той влезе в стаята и погледна с детско любопитство красивата жена, която седеше пред камината. Тя носеше светлобежов пътнически костюм, блузата под жакетчето беше богато драпирана на врата и закриваше дори брадичката й. Джейк веднага я оцени като закръглена, мека и мила и хареса много златната коса, която сияеше на фона на огъня. Габи не беше нито златна, нито закръглена, но във внезапен прилив на лоялност, той реши, че тя е много по-хубава от другата лейди.

— Ела при нас, Джейк, и кажи добър ден на лейди Ванбруг — подкани го Габриел. Джейк застана пред Джорджи и направи скован поклон.

— Джорджи, това е Джейк — представи го Габи, прегърна го и го настани в скута си. — Натаниъл разговаря с него в библиотеката, преди да си легне. Обикновено двамата слизаме долу.

Джорджи се усмихна сърдечно.

— И аз имам момченце, но е много по-малко от теб.

— О… Как се казва?

— Едуард, но ние го наричаме Нед.

— Хубаво… Тази вечер ще ми разкажеш ли история, Габи? — Джейк не се заинтересува особено от непознатия Нед. Историята беше много по-важна.

— Тази вечер не — отговори със съжаление Габриел. — Татко ти има гости. Кръстникът ти също е тук. Хайде да слезем в библиотеката.

Джейк остана в нерешителност до вратата.

— Татко никога не ме вика в библиотеката, когато има гости.

— Разбирам, но сега там е кръстникът ти — отвърна Габриел. — Освен това гостите са мои добри приятели и той със сигурност ще пожелае да те представи. Ще дойдеш ли с нас, Джорджи, или искаш първо да отидеш в стаята си и да се преоблечеш за вечеря?

— О, предпочитам да дойда с вас. — Джорджи не искаше в никакъв случай да изпусне предстоящата сцена.

Габриел се изкиска доволно. Двете се познаваха добре и нямаше нужда от много думи.

Може би Натаниъл се ядоса, че го прекъснаха, но не допусна никой да го забележи. Габриел и без това е поела нещата в свои ръце, каза си примирено той, докато наблюдаваше как тя запозна Джейк със Саймън и се погрижи срещата между плахото дете и неговия доброжелателен, но малко непохватен кръстник да не бъде принудена. Досега Майлс не беше общуват много с кръщелника си, а и нямаше никакъв опит с децата, затова опитите му да прогони смущението на Джейк обикновено постигаха обратен резултат.

Въпреки старанията на Габриел Джейк не възрази, когато след около четвърт час Натаниъл то изпрати обратно в детската стая. Момчето се поклони сковано пред всички с изключение на Габриел.

— Наистина ли няма да ми разкажеш някоя история? — попита то едва чуто, докато стоеше пред Габриел.

— Тази вечер не, миличък. Трябва да се преоблека за вечеря, но ти обещавам, че когато си легнеш, ще дойда при теб, ще те целуна за лека нощ и ще ти изпея най-хубавата песен, която знам. Има една много весела, която обичахме да пеем с Джорджи. Спомняш ли си, скъпа? Онази за мъжа с брадата, в която гнездят птици!

Натаниъл слушаше веселия смях на жените и откриваше в него интимността на заедно прекараното детство. Саймън също беше участвал в него, макар и в по-малка степен, затова днес проявяваше братска непринуденост в общуването с Габриел. Тримата се опитаха да си спомнят текстовете на песните, които бяха пели заедно, и смехът им беше толкова заразителен, че даже плахият Джейк се засмя. Вкопчен в полата на Габриел, той следеше лицата на възрастните с кръглите си кафяви очи.

Натаниъл си спомни какъв беше самият той на възрастта на Джейк и буквално се разтрепери — самотно, необичано малко момче, само търпяно от възрастните. Не си спомняше някой да го е докосвал по начина, по който Габриел милваше Джейк. Бавачките бяха хората, които го обслужваха и се грижеха за него. Баща му се доближаваше до него само за да го напляска за пореден път. А майка му — не помнеше някога да го е прегръщала и целувала.

— Неприятно ми е да прекъсна приятните ви занимания, но вече е време да се обличаме за вечеря — каза сухо той и се надигна от мястото си. — Джейк, ти трябваше да си отдавна в леглото. Бавачката сигурно вече те търси.

Изобщо не беше имал намерение гласът му да прозвучи толкова рязко. Напротив, желанието му беше да се присъедини към веселата група, да бъде приет от нея, да стане част от хармонията, която свързваше Габриел и детето. Въпреки това гласът му прозвуча остро и неодобрително, а думите бяха грозни и нетърпими.

Смехът изчезна от очите на детето. Джейк кимна и се запъти послушно към вратата. Натаниъл бе прорязан от остра болка, сякаш нещо в гърдите му се бе свило на топка. Болката не беше физическа, но се усещаше като пробождане в гърдите. Когато момчето мина покрай нето, той протегна ръка и му разроши косата както предишната вечер. И двамата отново се уплашиха от този жест.

— Честно казано, не те разбирам. — Късно след вечеря Саймън ходеше напред-назад в библиотеката и обичайната му веселост бе отстъпила място на загрижено смръщване. — Какви подозрения имаш към Габриел?

— За момента никакви — отговори Натаниъл с повече търпение от обикновено. Облегнат на камината, той наблюдаваше с разбиране вълнението на приятеля си. Не беше приятно да се слушат съмнения в собствената оценка, особено от устата на човек, когото цениш. — Аз съм недоверчив човек, Саймън. В нашия занаят това е задължително.

— Да, прав си, това го разбирам — отвърна Саймън и с рязко движение разклати кехлибарения коняк в чашата си. — Но аз вече ти разказах каква информация ни достави Габи, разказах ти историята й… За бога, Натаниъл, аз я познавам, откакто беше мършаво хлапе с плитчици!

Натаниъл въздъхна.

— Да, Саймън, знам. Въпреки това съм длъжен да бъда предпазлив. „Не вярвай на данайците, когато ти носят дарове.“ — Той вдигна вежди. — В троянския кон е била скрита цяла армия, приятелю.

Саймън го зяпна невярващо.

— Нима мислиш, че Габи би могла да играе двойна игра? Че е на страната на французите? Не ставай смешен! — Той изпи коняка си наведнъж, остави чашата на масичката и посегна към табакерата си.

Натаниъл не каза нищо. Изчака, докато Саймън си взе солидна порция тютюн, натъпка го в ноздрите си и се разкиха силно. Може би така ще преодолее неловкостта си от настойчивите ми въпроси, каза си развеселено лорд Прайд.

Когато кихавиците свършиха, Натаниъл заговори спокойно:

— Нищо не мисля, Саймън. Просто съм предпазлив. Препоръките на Габриел са прекалено добри, контактите й са мечта за всеки резидент. Първо трябва да се уверя, че Габриел наистина е това, за което се представя. Ако резултатът е добър, ще я приема с радост в тайните служби.

Саймън изпухтя презрително.

— Ти каза, че била недисциплинирана.

— Такава е — кимна сериозно Натаниъл. — Но заедно с това е изобретателна и смела, а аз ще се погрижа да не ми разваля дисциплината — в случай, че реша да я взема.

Саймън се отпусна в дълбокото кресло пред камината.

— Е, какво искаш да знаеш?

— Искам да проуча цялата история от самото начало. Ти трябва само да отговаряш на въпросите ми.

Саймън кимна с въздишка.

— Е, добре. Но по мое мнение, след като с Габи се познавате така… интимно, ти би трябвало да имаш достатъчно възможности да си създадеш собствена преценка. Та вие живеете заедно!

Натаниъл стисна устни.

— Мисля, че това не те засяга.

— Така ли? — отзова се мрачно Саймън. — Ако питаш Джорджи, лорд Дьован очаква от мен да те извикам на дуел, за да защитя честта на дъщеря му, която ти се опитваш да поквариш.

Натаниъл отметна глава назад и избухна в смях.

— В това ли ме обвинява Джорджи? Ако питаш мен, е точно обратното. Аз съм компрометиран от тази безсрамна, необуздана жена, моята чест е засегната… и за това си виновен ти, скъпи приятелю!

Саймън се ухили съзаклятнически.

— Е, аз не я посъветвах да те прелъсти, само намекнах, че трябва да използва необичайни методи, за да привлече вниманието ти.

— И тя последва съвета ти! Но стига сме говорили глупости. Може ли да започна с въпросите?

— Както желаеш. — Саймън напълни отново чашата си и отпи голяма глътка. Естествено, Натаниъл беше прав. Предпазливостта преди всичко, даже когато става въпрос за Габриел.

Разговорът изтощи и двамата, но когато се разделиха, Натаниъл не бе успял да открие никакви празноти или слаби места в историята на Саймън. Имаше чувството, че Габриел се е разтворила пред него като книга и той я чете страница по страница.

Въпреки това щеше да я подложи на още едно изпитание. Последното. Но за целта трябваше първо да я отдалечи от къщи за един или два часа.

 

 

— О, Габи, забравих да ти дам това писмо. Пристигна малко преди да тръгнем за насам. — Джорджи размаха плика, който държеше в ръката си, и огледа приветливо закусващите. Сложи плика до чинията на Габриел и се усмихна за поздрав. — Добро утро на всички. Спах като бебе. Очевидно въздухът в Хемпшир уморява повече, отколкото в Кент. — Наведе се да целуне мъжа си и му каза: — Изобщо не съм усетила кога си станал. Сигурно много рано.

— Някои от нас са будни вече от часове — обади се Габриел и посегна към писмото. Пликът беше надписан с елегантния почерк на Талейран. — Направихме двучасова разходка на коне.

— Затова смятаме, че сме си заслужили закуската — добави Саймън и ощипа жена си по бузката. — За разлика от една известна нам дама, която е спала почти до обяд.

Джорджи се усмихна на добродушната му задявка и се обърна към масичката за сервиране, за да си избере нещо вкусно.

Натаниъл седеше начело на масата, кръстосал крака във високи ботуши, и доволно отпиваше от канчето с ейл. Погледът му следеше всяко движение на Габриел, която тъкмо разрязваше плика с ножчето за масло. Почеркът му беше много добре познат — като неговия собствен.

Габриел беше очаквала да получи писмо от Талейран — двамата се бяха уговорили той да й пише до дома на семейство Ванбруг, поне докато я приемат в тайните служби. Тогава щеше да измисли подходящ начин да се свързва с кръстника си.

Габриел се запита дали Натаниъл бе познал почерка, но веднага се укори за глупостта си — той със сигурност беше виждал писма от Талейран в работата си. Част от кореспонденцията на Талейран вероятно минаваше през английски ръце.

— Писмото е от Талейран — каза спокойно тя и погледна Натаниъл през масата. Той кимна утвърдително и поднесе канчето към устата си. Габриел веднага разбра, че той е познал почерка и че вероятно е издържала още едно изпитание.

— Каква чест, да имаш толкова важен кореспондент — отбеляза невинно Майлс и продължи да се занимава с гъбите си.

— О, аз ценя високо тази чест, повярвай — отвърна иронично Габриел, но само Натаниъл и Саймън оцениха иронията й. — Моят кръстник продължава да ми пише редовно и трябва да кажа, че писмата му са безкрайно интересни.

— Освен това е ненадминат политик — допълни съвсем искрено Майлс.

— Без съмнение — кимна Габриел. — Той е най-гениалният политик на Европа, без да изключвам императора. Само честолюбието е по-силно от рафинираността му. Съмнявам се, че някой е в състояние да разгадае личните мотиви зад действията му. Ако прецени, че е по-изгодно за него, ще напусне Наполеон без никакви скрупули.

— Джентълменът е прагматичен, без съмнение — рече Натаниъл и се обърна към Джорджи: — Искате ли мармалад, лейди Ванбруг?

— Не е нужно да си толкова официален, Натаниъл — отбеляза Габриел, докато разгъваше писмото.

— Да, наистина — кимна Джорджи, малко нервна, защото все така не понасяше Натаниъл Прайд, въпреки че братовчедка й беше омагьосана от него.

— Това е твърде голяма чест за мен, мадам — отвърна Натаниъл с лек поклон и само засили враждебността на Джорджи.

— Самомнителен тип. Не се занимавай с него, Джорджи. — Габриел грабна едно хлебче от кошничката и го хвърли по Натаниъл. Улучи канчето с бира и течността плисна на всички страни.

— Ти да не си полудяла! — Натаниъл блъсна стола си и се надигна. Габриел вирна брадичка и срещна погледа му с предизвикателно святкащи очи, в които блестеше цялата й ирония и подигравка.

— Е, каква ще ме наречеш още?

— Изчадие на сатаната — отговори развеселено Натаниъл, седна си на мястото и избърса петната по ризата си със салфетката.

Саймън и Майлс размениха несигурни погледи, а Джорджи втренчи невярващ поглед в лицето на братовчедка си, която отново се зае с писмото си със самодоволна усмивка.

Още от пръв поглед й стана ясно, че трябваше да съобщи съдържанието му на английския резидент. Писмото беше весело, издържано в светски тон, описваше последните събития във Варшава, посрещането на Наполеон в Полша и влюбването му в Мария Валевска.

Сигурно това беше важната новост, която трябваше да предаде. Информацията беше от значение за английското правителство, тъй като засега само най-близките приятели на императора бяха осведомени за новото му увлечение. Ако предадеше новината, тя щеше да придаде нова достоверност на твърдението си, че има тесни връзки с императорския двор.

— О, по всичко личи, че Наполеон си е намерил нова Жозефина. — Тя вдиша глава и забеляза, че Натаниъл я наблюдава внимателно. Какво ли търсеше по лицето й? Дали знак на колебание или пресметливост? Е, нито един от двата не беше налице. Годините с Гийом я бяха научили да владее до съвършенство изражението си и да не допуска да се забележи какво става в главата й.

— В Полша ли? — осведоми се небрежно Натаниъл.

— Да, жената на полския канцлер — отговори с усмивка тя. — Искаш ли да ти прочета писмото? Много е забавно? — И веднага зачете.

Цивилизовано писмо на цивилизована личност, мислеше Натаниъл, докато я слушаше, изпълнено с впечатления и описания, не само точни, но и забавни. Талейран не говореше за политическото значение на връзката между Наполеон и полската аристократка, но то беше очевидно за всеки интелигентен наблюдател на събитията в Европа.

Ще ми е много интересно да прочета отговора на Габриел, размишляваше Натаниъл. Този отговор щеше да му даде много повече сведения за връзката между Талейран и кръщелницата му, отколкото привидно безобидното писмо на външния министър. Дали тя криеше враждебността си срещу Талейран зад фасадата на послушна, съзнаваща задълженията си млада дама? Ако съдеше по онова, което знаеше за Габриел, подобно поведение изглеждаше невероятно. Въпреки това опитът му подсказваше, че е възможно да се натъкне на нова загадка.

— Интересно писмо — изрече незаинтересовано той, когато тя свърши. — Питам се как ли ще реагира Жозефина.

— Тя е дяволски ревнива — засмя се Габриел и си наля още малко кафе. — Не знам по каква причина, но е убедена, че собствените й изневери са напълно безобидни в сравнение с влюбванията на Наполеон. Веднага щом чуе слух за поредната му връзка, започва да му пише гневни писма. Той я описва като ревнива тигрица, но винаги щом тя се разплаче, се връща при нея и се разкайва. Наполеон е много чувствителен към женските сълзи.

— Тогава остава само да се надяваме, че и мадам Ватевска ще го разбере — изкоментира Саймън. — Аз съм сигурен, че ако стане метреса на Наполеон, ще го направи от користни цели.

— Властта е силен афродизиак — отбеляза с усмивка Габриел. — Талейран ми е разказвал, че Наполеон е много чувствителен, когато става въпрос за неговите… благородни части. Смята, че като е дребен, значи…

— Габриел! — възмути се Джорджи, макар че очите й блестяха от любопитство.

— Какво? О, темата май не е подходяща за масата за закуска? Или си обезпокоена от смесената компания? — попита братовчедка й подчертано безгрижно.

— И двете, доколкото мога да си представя — отговори Натаниъл и се надигна от стола си. — И ни спести изчервяването от срам, безсрамна жено.

Габриел избухна в смях.

— Е, добре, да сменим темата. Какво ще правим днес?

— Ние си заминаваме — обяви Саймън.

— О, трябва ли? — Габриел изглеждаше искрено натъжена.

— Да, трябва — отговори твърдо Майлс. — Достатъчно време прекарахме тук.

— Ако тръгнете до един час, ще стигнете в Лондон за вечеря — намеси се с подигравателна усмивка Натаниъл.

Даже Джорджи разбра, че днес той се подиграваше със себе си, и се включи в общия смях. Въпреки това никой не се опита да промени плана — след час Габриел стоеше на стълбището и махаше след препускащата по алеята карета.

— Нима ти омръзна да си сама с мен? — попита Натаниъл, когато се върнаха във фоайето.

— Не. — Тя поклати глава и го погледна дълбоко в очите. — Със сигурност не. Но не бива да забравяш, че за разлика от теб аз обичам да съм обкръжена с повече хора.

— Мисля, че няма да е трудно — отвърна сухо той. — Боя се, че ще ти стане още по-скучно, защото ме чака куп работа.

Габриел вдигна рамене.

— Тогава не би било зле да отида в града на покупки.

— Ще кажа на Милнър да приготви каретата.

— Предпочитам да взема твоята двуколка със сивите коне.

Натаниъл я измери със скептичен поглед.

— Не искам да те обидя, но конете са отпочинали и…

— Убедена съм, че мога да се справя с тях.

— Да, сигурен съм, че можеш. — Той кимна примирено. — Е, добре, но настоявам Милнър да те придружи. — С тези думи й обърна гръб, за да влезе в библиотеката.

— Може ли да взема Джейк?

Въпросът го спря.

— Той има да учи.

— Малко разнообразие не е навредило никому.

— Не ми се вярва, че искаш някакво хлапе да се мотае в полите ти, докато правиш покупки.

— Ако не исках, нямаше да те попитам — парира умело тя.

За своя голяма изненада Натаниъл се чу да казва:

— Ако наистина желаеш, аз нямам възражения.

— Благодаря ти. — Габриел се приближи до него и го целуна по бузата.

След около час Натаниъл проследи заминаването на двуколката от прозореца на библиотеката. От вълнение Джейк подскачаше като гумена топка по седалката и говореше без прекъсване на търпеливия Милнър и засмяната Габриел, която се метна елегантно на капрата и грабна юздите. Милнър натисна Джейк да седи мирно и седна до него.

Натаниъл проследи с критично око как Габриел провери чувствителните муцуни на сивите коне с предпазливо изтегляне на юздите. Животните жадуваха за движение — нетърпеливо риеха с копита в чакъла и душеха острия вятър, който идваше откъм реката. От ноздрите им се издигаха кълба бял дим. Натаниъл загрижено се запита дали бе постъпил правилно, като й разреши да замине за града с буйните коне. В този момент тя нареди на ратая да освободи поводите и двата коня се втурнаха напред.

За момент Натаниъл спря да диша, но бързо се успокои. Габриел стегна сръчно юздите и сивите коне се умириха. Тя насочи двуколката със сигурна ръка към завоя и препусна надолу по алеята. Тази жена несъмнено е експерт по отношение на конете, каза си отново той. Всъщност, не беше очаквал нищо друго.

Успокоен, Натаниъл се запъти към кралския апартамент. Имаше на разположение повече от два часа, за да претърси багажа на любовницата си.