Джейн Фийдър
Кадифе (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Натаниъл крачеше в северна посока към края на града, по течението на реката. Аромат на дива мащерка изпълваше въздуха, на полето слънчогледите свеждаха тежките си златни глави, обърнати към изток, готови да поздравят изгряващото слънце. Лунният диск блестеше на тъмното кадифено небе и се отразяваше във води те на реката.

Сребърносивите клони на прастара плачеща върба висяха до самата вода. Натаниъл мина през завесата от листа и намери, каквото търсеше — малка полянка, защитена от всички страни, покрита с ухаеща гладка трева, неусетила парещото лятно слънце, което през деня сушеше безмилостно земята и превръщаше тревата в кафяви бодли.

Той разстла наметката си в основата на старото дърво и седна да почака Габриел, като се вслушваше напрегнато да чуе бързите й стъпки по пътеката покрай брега.

Габриел излезе от къщата и само след минута се сблъска с един войник от гарнизона, който патрулираше по улиците. За съжаление беше забравила, че градът гъмжи от патрули — все пак сред стените му се намираха две от най-важните личност в Европа.

Тя каза името си и обясни, че смята да се поразходи покрай реката. Войникът я погледна смаяно. Дами без придружител не се разхождаха в три през нощта. Габриел го удостои с надменен поглед и го попита трябва ли да събуди външния министър, за да потвърди, че е тази, за която се представя. А може би и императора?

Войникът се усмихна смутено, поклони се и я пусна да мине.

Тя се затича към речния бряг и в бързината си изобщо не забеляза колко красива беше нощта, топла и мека, как романтично светеше пълната луна.

Толкова бързаше, загледана право пред себе си, че не видя камъка насред пътя. Спъна се в него и се просна по цялата си дължина в праха с гневно проклятие.

— Не вдигай такъв шум! — Натаниъл излезе иззад клоните на плачещата върба, когато ругатните й пронизаха нощта. — Велики боже, какво се е случило?

Габриел се надигна на колене.

— Не ми се смей — отвърна раздразнено тя. — Този камък няма право да стърчи в средата на пътеката. Какво е това безобразие?

— Разбира се, че няма право — отговори успокоително Натаниъл. — Ти току що му го изясни енергично. Сигурен съм, че вече няма да го прави.

Габриел се засмя неохотно и протегна ръце към него.

— Изритай го заради мен, моля те!

Той се засмя и я издърпа да стане.

— Ако е толкова огромен, колкото казваш, може да си изкълча крака.

— И това ми било кавалер! — Тя се отдалечи от него и го удостои с крива усмивка. — Надявам се да свикна с брадата ти. А пък сребърните коси изглеждат много изискано.

— Това е само временно. — Той я огледа на свой ред. — Изглеждаш доста добре. Обаче си отслабнала.

— Защото се разкъсвам от болка и копнеж — отговори тя, все още с усмивка.

 

— Наистина ли копнееше за мен?

— Да, о, да!

— И аз по теб… ужасно!

Двамата стояха известно време мълчаливо, все още на разстояние един от друг, сякаш ги беше страх да се приближат. Ами ако се окажеше, че човекът насреща е само призрак от дългите самотни нощи на изминалите два месеца?

Натаниъл се окопити пръв.

— Ела — повика я той и я привлече към себе си въпреки съпротивата й. Свали качулката от главата й, зарови пръсти в копринената червена грива и разпусна гъстите кичури по раменете. — Много пъти се опитвах да си спомня цвета на косата ти, но не можах — призна той, докато милваше къдриците й. — Защото си сменя цвета в зависимост от осветлението. Тук, например, под лунната светлина, е като разпален мангал, който пръска искри. А когато отидем под дървото, ще стане тъмна като нощта. Под слънчевата светлина лумват пламъци и понякога ме е страх да те докосна, за да не се изгоря.

— Боя се, че косата много подхожда на избухливия ми нрав — изкиска се Габриел.

— И аз така мисля. — Той плъзна пръст по линията на устата й. — Но аз не съм по-малко избухлив от теб, а в косата ми няма и следа от цвета на дявола.

— Не искам да ти се натрапвам, Натаниъл, но трябва ли непременно да продължим този разговор? — попита тя и подигравателният тон не беше в състояние да скрие чувствения порив в гласа й. — Одеве на терасата започнахме нещо и аз горя от желание да го завършим.

— Казано е, че отлагането на възнаграждението е добро за душата — пошепна коварно той, милвайки бузата й.

— По дяволите душата — отговори енергично тя. — Тялото ми вече е в пламъци, значи и душата може да изгори с него.

— В такъв случай… — Той улови ръката й и я поведе към надвисналите клони на плачещата върба. — Моят салон, мадам. Надявам се да съм го обзавел по ваш вкус.

— Откровено казано, в момента съм готова да се задоволя дори със селския път — отговори тя, хвърли наметката си и го прегърна. — Тялото ми жадува за теб, любими — пошепна тя и побърза да му го докаже. Ръцете й се плъзнаха по гърба му, припомниха си всяка извивка, играта на мускулите под кожата. Затвори очи и миризмата на кожата и косите му проникна бавно в ноздрите й. Когато той я целуна, устните й се отвориха, но той не бързаше. Първо искаше да открие наново сладкия вкус на кораловата уста.

Тя се притисна към него, той плъзна ръце надолу и обхвана твърдото й дупе. Плътта под ръцете му беше толкова топла, толкова податлива… едва не се изсмя с глас, когато откри, че тя не носеше бельо под тънката муселинена рокля.

Отдръпна се малко от нея и пое дълбоко въздух.

— Похотлива бандитка. Знаех си. — В гласа му звучеше морно задоволство. Габриел се подчини на натиска на ръката му и легна на наметката. Ръцете й веднага се протегнаха към него.

Той се отпусна на колене до нея и без много церемонии вдигна полата й до талията. Хладният нощен въздух помилва плътта й и тя потръпна от радостно очакване.

Натаниъл смъкна брича си и бедрата й моментално се разтвориха, за да го приемат. Хълбоците й се повдигнаха насреща му, когато се наведе и проникна в нея е един-единствен мощен тласък, който я изпълни докрай. Това беше завършекът на започнатото на терасата и дългите, мъчителни часове на очакване след това. Тялото й пламна в треска, мускулите й се стегнаха около твърдия член и Габриел забрави всичко наоколо в експлозията на екстаза, която я запрати в самото сърце на звездната нощ.

Звънката песен на славея я върна в действителността. Натаниъл се опря на лакът и се вгледа усмихнато в отнесеното й лице.

— Мисля, че за пръв път се любя, без да си събуя ботушите — изръмжа той. — Ето докъде ме докара.

Габриел беше все още твърде изтощена, затова само помилва лицето му и приглади назад сребърния кичур, залепнал за челото му.

Той започна да милва разголените й бедра, пръстите му се заиграха със ситните къдрички между бедрата, очертаха твърдото хълмче под тях и продължиха навътре, без да бързат, след като големият глад беше утолен.

— Не го прави — помоли слабо тя. — Още не съм готова.

— Но аз искам — отвърна просто той. Сложи ръка върху топлата, пулсираща топлина на интимните й части и се наведе. Целуна корема й, мушна език във вдлъбнатинката на пъпа. Пръстите му се заровиха по-дълбоко между бедрата й.

— Моля те — пошепна тя, без да знае за какво всъщност моли. Извиваше се сладостно върху наметката му и шепнеше неразбираеми думи. А когато устата му продължи пътя на ръцете, хълцанията и стоновете й изпълниха сумрачната беседка, образувана от клоните на плачещата върба и тя се понесе отново на вълните на насладата.

— Това беше жестоко — извика тя, когато отново задиша равномерно. — Много добре знаеше, че не мога да понеса повече.

— Но го понесе, и то много добре — отговори той и отново коленичи между бедрата й. — Това се случва с безсрамните бандитки, които се разхождат нощем без бельо.

Габриел се опита да се засмее, но когато той се намести отново между бедрата й, обясни примирено:

— Мислех си, че бельото само ще ми пречи.

— Толкова ли бързаше? — попита с усмивка той и започна да милва гърлите й под тънкия муселин.

— Ти си виновен, защото на терасата започна нещо и не го довърши — извика протестиращо тя.

— Може би защото изпитвам необяснима потребност да запазя главата на раменете си — отговори той и продължи да се занимава с набъбналото зърно, което жадуваше за милувки. — Даже когато желанието заплашва да ме надвие.

— Какво всъщност правиш при руснаците? Това е лудост! — Габриел се опита да събере мислите си и да поведе сериозен разговор, макар да усещаше, че той няма да я остави на мира.

— Някой трябва да знае какво става при тези преговори — отговори спокойно Натаниъл и посвети вниманието си на другата гърда. — А аз имам най-доброто прикритие от всички. Струваше ми много усилия да се престоря на поляк, затова обикновено работя сам, когато се появи някоя важна задача в Русия.

— Но това е опасно! — Тя впи пръсти в китката му, без да знае дали искаше да спре милувките му, или да ги окуражи. Но и без това не беше важно, защото Натаниъл махна ръката й и продължи да я милва.

— Шпионажът винаги е опасен. — Гласът му прозвуча делово. — А ти какво правиш тук?

— Кръстникът ми ме доведе, за да изпълнявам ролята на домакиня на приемите му.

— И какво още? — Той остави гърдите й и енергично хвана двете й китки. Коленичи над нея и погледът му проникна до дъното на душата й. — Нека бъдем съвсем откровени, Габриел. Ако си забъркана в някоя шпионска афера, след тази нощ вече няма да имаме нищо общо един е друг. Всъщност и тази нощ не биваше да се състои. Бях се заклел, че няма да го направя никога вече, но когато те срещна, винаги изпадам в някаква лудост.

Хватката около китките й се стегна болезнено, блясъкът в тъмните очи се вледени.

— Не бива да го правим повече, Габриел. Не бива, разбираш ли? Тази нощ трябва да си кажем сбогом завинаги.

— Не съм забъркана в нищо — отговори спокойно тя. — Талейран имаше нужда от домакиня, а аз се справям по-добре от жена му.

— Ами Фуше?

— Той няма нищо общо — обясни тя. — Неговата територия е националната сигурност, не международната дипломация. Това е работа на кръстника ми. В града със сигурност има хора на Фуше, но само като охрана.

Натаниъл я погледна пронизващо, без да разхлаби хватката си. Нямаше причини да се съмнява в думите й, не и този път. Тя му се усмихна и тъмният й поглед излъчваше искреност.

— Защо да те лъжа? — попита тя. — Откакто се разделихме, не съм се занимавала с шпионаж.

— И защо не?

— Защото не можах да преодолея вътрешната си съпротива. — Това беше истината.

Той я погледна още веднъж изпитателно и кимна.

— Добре. Няма да говорим повече за това.

Ресниците му изведнъж натежаха, но тя забеляза припламването на страстта в очите му и усети как членът му отново запулсира между бедрата й.

Посегна надолу, обхвана го и пръстите й затанцуваха чувствено по твърдата плът. После се плъзнаха между бедрата му и продължиха еротичния танц, преда да го въведат в топлата й утроба.

Натаниъл спря за миг на ръба на тялото й, после бавно се плъзна в копринената й плът. Коленичи между широко отворените й бедра и продължи тласъците си в равномерен ритъм. При това наблюдаваше лицето й и очакваше момента, когато очите й станаха черни като абанос и фините й черти се отпуснаха в израз на най-висше блаженство. Толкова добре я познавам, помисли си той, всяка частица от тялото й, всеки нюанс в чувствата й, всяка реакция. Въпреки това всяко ново любене разкрива непозната територия.

Габриел следваше движенията му и той знаеше, че следва и мислите му, че и за нея преживяването е уникално и ново, и съвършено.

Изтегли се бавно назад и двамата останаха няколко мига на ръба на екстаза. Очакването пулсираше във вените му, усещаше го в плътта си, заровена дълбоко в тялото на Габриел.

— Любов моя — пошепна дрезгаво той и я увлече със себе си към висините на насладата.

 

 

— Как е Джейк? Исках да те попитам веднага щом се видяхме, но така и не успях досега. — Изтощена, Габриел се сгуши до силното му тяло. — Как понесе преминаването на Ламанша? — Тя откъсна една тревичка и я задъвка с отсъстващ вид.

Натаниъл направи гримаса.

— След като не можах да го убедя да се качи на кораба доброволно, просто го грабнах и го понесох, докато той риташе и пищеше като набучен на кол. Ако някой ни беше видял, сигурно щеше да ме обвини в насилие над дете. За щастие морето беше гладко като огледало и той скоро се успокои. Мисля, че не ми се сърди за проявената настойчивост — заключи ухилено той.

— И сега е сам в Беърли Мейнър? — Тя хвърли смачканата тревичка и си откъсна друга.

— О, да, в прегръдките на прещастливата Прими и блажената бавачка. Когато пристигнах, персоналът беше в паника. Смятаха, че Джейк е отвлечен. Майлс бе вдигнал на крак жандармерията и бяха претърсили цялата област.

— Мога да си представя — кимна тя и попита уж равнодушно: — Прими там ли е още?

Натаниъл откъсна стръкче трева и погъделичка носа й.

— Да, разбира се, че е още там, мадам Всезнайко. Но и Джефри не си е отишъл.

— Това не е чак толкова лошо, след като Джейк може да разчита на Прими — отвърна тя, кихна и се намръщи недоволно.

— Похвалата на специалистка в тази област ме трогва дълбоко, мадам. — Той захвърли тревичката и вдигна главата на Габриел от рамото си. — Време е да тръгваме. — Надигна се и я издърпа да стане.

— Какво ще правим оттук нататък? — попита Габриел, докато оправяше полите си. Чувственото удовлетворение течеше като мед по вените й, но будният й дух жадуваше да изработи стратегия за следващите им срещи, преди да се разделят.

Натаниъл вдигна наметката си и изтърси листата и стръковете трева, полепнали по плътната материя.

— Остави това на мен — отговори той така спокойно и трезво, сякаш не бяха прекарали два опияняващи часа под лунната светлина.

— Щом държиш. — Тя метна косите си на гърба и разреса с пръсти разбърканите къдрици. — Къде живееш?

— В града. Улица Вилня, номер шест. Наел съм стая при една вдовица.

— Сам?

— Да. — Той вдигна и нейната наметка и я изтърси енергично. Габриел запомни улицата и номера, без да се пита дали са й необходими.

— Къде ще се срещаме?

— На вечери, приеми, на всяко светско забавление.

— Исках да кажа, къде ще се срещаме насаме? — уточни тя и се уви в наметката си.

— А, това ли имаше предвид? За съжаление не те разбрах.

— О, я не ми се подигравай! — Тя заби юмрук в ребрата му, но той улови китката й, изви ръката на гърба и вдигна брадичката й със свободната си ръка.

— Нали ти казах да оставиш това на мен.

— Искаш да чакам, докато ми кажеш какво да правя? — Изразът на лицето й показваше, че не е много доволна от този аранжимент.

— Няма да ти обяснявам надълго и нашироко, но посланието ще е достатъчно ясно, ако използваш ума си, ако ме наблюдаваш и ме слушаш внимателно, когато се срещнем.

Говореше напълно сериозно и Габриел преодоля потребността си да протестира срещу настойничеството му. Той рискуваше живота си, докато тя…

— Искам да разбереш — продължи все така спокойно той, че ти също си в опасност, ако ме открият и се намери нещо, което да намеква за връзка между нас.

— Мисля, че не е нужно да ми го казваш. — По гласа й прозвуча колко е засегната.

— Може би, но съм длъжен да ти кажа, че трябва да сме изключително дискретни, особено ти. — Той нахлупи качулката на главата й и скри разкошните червени коси. — На публично място не искам да чувам двусмислени забележки, не искам да видя някой от предизвикателните ти, коварни погледи. Никакви намеци или скрити указания — никакви. Габриел. Никой не бива да заподозре, че се познаваме.

— Ти за каква ме смяташ? — изфуча възмутено тя.

— За безогледна, войнствена, безсрамна, ужасно недисциплинирана бандитка — отговори той. — Без капчица дискретност, когато става въпрос за личните ти работи.

Габриел направи гримаса, но беше достатъчно честна да си признае, че в миналото му беше давала безброй поводи да си състави тази преценка.

— Тогава ще те наказвам с високомерие и презрение — обеща тя. — Или предпочиташ ярка враждебност?

— Обичайната учтивост е напълно достатъчна. — Той обхвана шията й с две ръце и вдигна брадичката й с палци.

— Връзката ни никога не е била лесна — опита се да се пошегува тя. — Не съм сигурна, че ще мога да се държа просто учтиво.

— Говоря съвсем сериозно, Габриел.

— Да, знам.

Той кимна и я целуна по очите.

— Крайно време е да се прибираш. Вече се разсъмва.

— Няма закон, който да забранява разходки на разсъмване — отговори тя. — Ти нали няма да тръгнеш по петите ми към града?

— Разбира се, че няма. Хайде, изчезвай! — Той я обърна и я бутна към завесата от клони и листа. — И внимавай за камъните по пътя!

— Не може ли довечера да се срещнем пак тук? — Тя спря и примигва към огнената топка на изгряващото слънце.

— Може би. Зависи какво ще ни донесе денят. Аз ще те уведомя.

— Тъй вярно, милорд. — Тя му прати въздушна целувка и се отдалечи. Вървеше с леки крачки, сякаш танцуваше, въпреки безсънната нощ.

Натаниъл остана още почти час в любовното гнездо, преди да я последва. Седеше в тревата, облегнал гръб на дървото, със затворени очи, и си почиваше в състояние на полудрямка, което го ободряваше почти колкото няколко часа дълбок сън.

Значи Габриел се бе отказала от шпионажа? Дали беше завинаги?

Тази мисъл го стопли. Когато излезе на пътеката, първите слънчеви лъчи вече заливаха сребърната корона на върбата.

 

 

— Контеса Дьо Босер е възхитителна жена — отбеляза граф Николай Толстой, пусна лорнета си и си взе стрида от таблата на минаващия прислужник.

— Прав сте — отговори Натаниъл равнодушно. — Но трябва да призная, че княгиня Кирова отговаря повече на вкуса ми.

— О, нима обичате меки, пухкави блондинки? — засмя се графът. — Аз харесвам месо с повече подправки. — Той се изсмя на остроумието си с типичното мъжко самодоволство, което ужасно нервираше Натаниъл.

— Чух, че са ви възложили задача всяка сутрин да се осведомявате за здравето на Наполеон — каза той, за да смени темата.

— О, да. Царят всяка сутрин пита загрижено дали скъпият му приятел и съюзник е прекарал спокойна нощ — отвърна Толстой. — Генерал Дюрок е получил същата задача от Наполеон и всяка сутрин в девет чука на нашата врата.

— Колко трогателно — изрече сухо Натаниъл и графът кимна.

— Добър вечер, джентълмени. Успяхте ли да пояздите тази сутрин? — Габриел се плъзгаше през салона към тях. Роклята от гълъбовосив италиански жоржет се увиваше около нея като въздушен облак и загатваше за дългите крака и изкусителните извивки на тялото й.

— О, да, мадам, и се насладихме на ездата повече, отколкото пруският крал — отвърна иронично граф Толстой.

— Да, бедничкият. — Габриел хвърли поглед към мястото, където нещастният Фридрих Вилхелм седеше в края на групата, събрана около двамата императори. — Тази сутрин Наполеон го наругал за униформата му. Попитал го как успява да закопчее толкова копчета на жакета.

— По-добре да не беше излизал на езда — намеси се Натаниъл. — Отлично знае, че Наполеон го презира. Сам си навлече униженията.

— Присъдата ви е доста сурова, приятелю — засмя се Толстой. — Кралят се надява да извлече от преговорите някои изгоди за Прусия, това е разбираемо.

— Според мен надеждите му са безсмислени и глупави — гласеше мнението на Натаниъл. — А жалката му съпруга се опитва дори да флиртува с Наполеон, сякаш женският й чар ще го смекчи.

— Тя е красива — усмихна се Габриел, — но императорът не е чувствителен към прелестите й. На вечеря се държа направо жестоко с бедната кралица. Попита я защо носи тюрбан и заяви, че нямало как да го изтълкува като уважение към Александър, защото в момента Русия водела война с Турция. Тя не намери думи да му отговори и едва не избухна в плач.

— Дали да ида да я утеша? — ухили се похотливо Толстой. — За разлика от императора аз не съм нечувствителен към чара й. Моля да ме извините, контесо. — Той се поклони и се запъти право към неутешимата кралица Луиза.

— Имате остри уши, мадам — отбеляза Натаниъл хладно, докато оглеждаше незабелязано салона, за да провери дали някой не ги наблюдава.

— И дяволски апетит — пошепна тя и облиза устни. Пристъпи крачка към него и той усети топлината на бедрото й под тънката рокля.

— Внимание — изсъска предупредително той и се усмихна на мъжа, който се опитваше да привлече вниманието му. — Ще позволите ли да ви донеса чаша шампанско, контесо?

— Благодаря, мосю. — Габриел сложи ръка на лакътя му и двамата се запътиха към трапезарията. — Кръстникът ми е на мнение, че сред съветниците на Александър няма нито една трезва глава — изрече тя с нормалния си глас.

Натаниъл учтиво склони глава.

— И вие ли смятате така, контесо?

Габриел се усмихна.

— Това мнение е широко разпространено, сър.

— Но не и при Александър и близките му. — Натаниъл остана въздържан. — Мога да си представя, че кръстникът ви без усилие ще се справи с княз Лобанов и княз Куракин на масата на преговорите.

— Той се справя без усилие с повечето хора — отговори Габриел с известна рязкост.

Тя поздрави любезно мадам Дюрок, спря и размени няколко учтивости с достойната матрона, при което бегло представи Натаниъл.

— Мосю Лубиенски ми предложи чаша шампанско и не можах да откажа на любезността му.

— Искате ли да донеса нещо и за вас, мадам Дюрок?

— О, да, мосю, много ви благодаря. Бих изпила с удоволствие чаша греяно вино, щом сте така любезен. Я ми кажете, Габриел, какво мислите за бедната кралица Луиза? — Жената на генерала хвана Габриел подръка и я отведе настрана.

Натаниъл отиде да донесе освежителните напитки, развеселен от коментарите на Габриел. Вече знаеше, че тя е много привързана към кръстника си, но преценява трезво амбициите и интригите му.

Подаде с поклон чашата на мадам Дюрок и отбеляза учтиво:

— Не ви ли се струва, че нощта е много топла за греяно вино, мадам? — Усмихна се и добави: — Ако питате мен, това е нощ за приятни разходки.

— Греяното вино ме замайва и приспива — обясни мадам Дюрок. — На моята възраст спокойният нощен сън е много по-важен от разходка на лунна светлина.

— О, според мен една разходка преди сън има същото действие — рече Габриел. — Особено когато си прекарат вечерта в задушно, препълнено с хора помещение. Тук е толкова горещо, че ме заболя главата.

— Сигурен съм, че си носите необходимото лекарство — отвърна любезно Натаниъл, извини се и се запътя към стаята за карти, убеден, че след приема Габриел няма да закъснее да се появи под върбата на брега.