Патриша Корнуел
Жестоко и необичайно (7)

VI

Следващите три дни бяха празнични. Телефонът не звънеше. По паркингите имаше свободни места, обедната почивка траеше по-дълго, служебните задачи включваха тайни посещения в магазините, в банката и в пощата. По чисто практични причини щатските административни учреждения бяха затворени, преди да започнат официалните празници. Но в държането на Нийлс Вандър нямаше нищо празнично. Когато ми позвъни рано сутринта преди Коледа, явно съвсем беше изгубил представа за времето.

— Захващам се с една спешна задача и ми се струва, че ще проявиш интерес — каза той. — Случаят „Дженифър Дейтън“.

— Тръгвам — отвърнах.

Забързах по коридора и едва не се сблъсках с Бен Стивънс, който излезе от мъжката тоалетна.

— Имам среща с Вандър — казах му. — Няма да се бавя.

— Тъкмо идвах при теб — рече той.

Неохотно спрях, за да чуя какво ще ми каже. Питах се дали не е забелязал, че полагам огромни усилия, за да се държа спокойно в негово присъствие. Луси продължаваше да следи компютъра ни от домашния ми терминал, за да види дали някой няма отново да се опита да влезе в моята директория. Засега никой не бе направил такъв опит.

— Тази сутрин говорих със Сюзън — каза Стивънс.

— Как е тя?

— Сюзън няма да се върне на работа, доктор Скарпета.

Не се учудих, но бях засегната, защото тя можеше сама да ми го каже. До този момент най-малко пет-шест пъти се бях опитвала да се свържа с нея по телефона, но или никой не ми отговаряше, или се обаждаше нейният съпруг и ми обясняваше защо Сюзън не може да дойде до телефона.

— Това ли е всичко? — попитах. — Значи тя просто няма да се върне на работа? Обясни ли защо?

— Мисля, че кара изключително тежка бременност. Предполагам, че точно сега работата й идва прекалено много.

— Ще трябва официално да си подаде оставката — рекох, едва сдържайки гнева си. — И ще оставя на теб да се справиш с подробностите, необходими на отдел „Личен състав“. Веднага ще трябва да започнем да й търсим заместник.

— Няма желаещи — напомни ми той, докато се отдалечавах по коридора.

Навън разчистеният от снегорините сняг край пътя се бе превърнал в купчини мръсен лед, които пречеха и на шофьорите, и на пешеходците. А бледото слънце едва-едва се подаваше сред тежките облаци. В един трамвай пътуваше малък духов оркестър и докато се изкачвах по гранитните стъпала, посипани със сол, наоколо се носеше „Радост за света“. Полицаят, който пазеше пред входа, ме пусна, качих се на втория етаж и открих Вандър в една стая, пълна с цветни монитори и ултравиолетови лъчи. Седнал пред екрана на компютъра, той напрегнато се взираше в него.

— Не е празен — съобщи ми вместо поздрав. — Някой е написал нещо на лист хартия, който е бил върху този или почти до него. Ако се вгледаш внимателно, ще успееш да различиш съвсем блед отпечатък.

Тогава започнах да разбирам. В центъра на осветената плоскост вляво от него имаше чист лист бяла хартия и аз се наведох, за да го разгледам по-добре. Отпечатъците бяха толкова неясни, че не бях сигурна дали не си въобразявам, че ги виждам.

— Значи това е листът, който намерихме под кристала, оставен върху леглото на Дженифър Дейтън? — развълнувано попитах аз.

Той кимна, като премести „мишката“ още малко, за да изчисти сивите тонове.

— Това оригиналът ли е?

— Не. Видеокамерата вече засне отпечатъците и те се съхраняват на твърдия диск. Но не докосвай листа. Още не съм проверил за пръстови отпечатъци. Сега започвам, стискай палци. Хайде, хайде. — Сега говореше на компютъра. — Знам, че камерата го е видяла добре. Ти трябва да ни помогнеш.

Компютъризираните методи за разчитане на изображение представляват истински уроци по решаване на ребуси и съпоставяне. Една камера може да различи повече от двеста оттенъци на сивото, а човешкото око — по-малко от четирийсет. Само защото не виждаме нещо, не означава, че го няма.

— Благодаря на Бога, че не трябва да се притесняваме за фоновите шумове, когато работим е хартия — продължи Вандър. — Нещата стават по-бързо, ако не се притесняваш за такива работи. Онзи ден видях голям зор с един кървав отпечатък, оставен върху чаршаф. Зависи как е бил тъкан платът. Не много отдавна щеше да бъде невъзможно да снемем отпечатък. Добре. — Още един оттенък на сивото заля сектора, върху който той работеше. — Ето че стигнахме донякъде. Виждаш ли го? — Посочи ми някакви тънички, призрачни фигурки в горната част на екрана.

— Едва-едва.

— Това, което се опитваме да увеличим тук, е сянката върху следата от написаното, защото всъщност върху този лист нищо не е било написано и изтрито. Сянката се получи, когато насочихме под определен ъгъл лъч светлина към повърхността на листа и вдлъбнатините по него, поне видеокамерата откри видими сенки. Ние с теб не можем да ги видим без помощ. Нека още малко да изчистим вертикалните линии. Да потъмним хоризонталните съвсем мъничко. Господи! Ето го. Две-нула-две, тире. Това е част от телефонен номер.

Придърпах стол и седнах до него.

— Това е кодът на окръг Колумбия.

— Различавам три и четири. Дали не е осем?

— Мисля, че е три — казах аз.

— Така. Ти си права. Несъмнено това е три.

Той продължи да работи и още цифри и думи се появиха на екрана. После въздъхна и каза:

— Дявол да го вземе, не виждам последната цифра. Просто я няма, но виж това преди кода на окръг Колумбия. „До“, следвано от двоеточие. И точно отдолу „от“, пак следвано от двоеточие и още един номер. Осем-нула-четири. Местен е. Този номер е много неясен. Пет и може би седем. А дали не е девет?

— Струва ми се, че това е номерът на Дженифър Дейтън — рекох аз. — Факсът и телефонът й са на една линия. Имаше факс в офиса си, захранва се с обикновена хартия. Явно, че върху този лист е написала някакъв факс. Какво ли е изпратила? Отделен документ ли? Не се разбира.

— Още не сме свършили. Ето, появява се нещо, което прилича на датата. Единайсет ли е? Не, това е седем. Седемнайсети декември. Сега ще слезем надолу.

Той премести „мишката“ и стрелките се плъзнаха надолу. Натисна един клавиш и увеличи сектора, върху който искаше да работи. После започна да го оцветява в различни оттенъци на сивото. Аз седях съвсем неподвижно, докато на екрана бавно започнаха да се появяват различни изображения — криви, точки, буквата t. Вандър работеше мълчаливо. Ние двамата почти не мигахме, не смеехме да дишаме. Цял час седяхме така, думите постепенно придобиваха по-ясни очертания, един оттенък на сивото контрастираше с друг, молекула по молекула, милиметър по милиметър. Той ги умоляваше, придумваше ги да се появят. Беше невероятно. Всичко се виждаше.

Точно преди една седмица, три дни преди смъртта си, Дженифър Дейтън бе изпратила във Вашингтон, окръг Колумбия, следния факс:

Да, ще ви сътруднича, но е твърде късно, твърде късно, твърде късно. По-добре е вие да дойдете тук. Това е толкова грешно!

Когато най-накрая откъснах очи от екрана, главата ми се въртеше. Погледът ми беше замъглен, адреналинът ми се бе повишил.

— Марино веднага трябва да види това. Надявам се, че ще успеем да открием чий е номерът на факса, вашингтонският номер. Липсва ни само последната цифра. Колко ли са във Вашингтон факсовите номера като този, ако не смятаме последната цифра?

— От нула до девет. — Вандър повиши глас, за да надвие тракането на принтера. — Може да са само десет. Десет номера, с факс или не, точно като този, без последната цифра.

Той ми даде една от разпечатките.

— Ще изчистя изображението още малко и ще ти дам едно по-добро копие по-късно — рече той. — Има и още нещо. Не мога да се добера до онзи пръстов отпечатък на Рони Уодел, до снимката на отпечатъка на окървавения му палец, открит в къщата на Робин Найсмит. Всеки път, когато се обадя в архива, там ми казват, че все още търсят папката.

— Нали знаеш, по това време на годината там сигурно почти няма хора — казах аз, опитвайки се да потисна лошите си предчувствия.

Щом се върнах в кабинета си, се обадих на Марино и му съобщих какво сме открили.

— По дяволите, ще трябва да се откажем от телефонната компания — рече той. — Моят човек там вече е излязъл в отпуск и никой друг няма да се съгласи да се трепе за нас в навечерието на Коледа.

— Има възможност сами да открием на кого е изпратила факса — казах аз.

— Не знам, не можем да изпратим факс: „Кой си ти?“ И да се надяваме в отговор да получим друг факс: „Здрасти. Аз съм убиецът на Дженифър Дейтън.“

— Зависи дали човекът има своя „марка“, програмирана във факс машината му.

— Марка ли?

— По-изисканите факс машини позволяват да програмираш името си или името на компанията в системата. Тази „марка“ автоматично ще се появи на всеки факс, който изпратиш. Но което е по-важно, „марката“ на човека, който получава факса, ще се появи също така на екранчето на машината, изпратила факса. С други думи, ако аз ти изпратя факс, на екранчето на моята факс машина ще видя: „Полицейско управление, Ричмънд“ — точно над номера, който току-що съм набрала.

— А ти имаш ли достъп до такава шикозна факс машина? Нашата в полицията не я бива.

— Имам тук, в службата.

Бързо направих списък с десет телефонни номера — всеки започваше с шестте цифри, които ние с Вандър бяхме успели да разчетем върху листа, намерен на леглото на Дженифър Дейтън. И завършваше с нула, едно, две, три и тъй нататък. После започнах да ги пробвам един по един. Само при набирането на един от тях се чу нечовешки, пронизителен звук.

Факс машината се намираше в кабинета на моята компютърна специалистка Маргарет, но за щастие тя вече бе излязла в отпуск за празниците. Затворих вратата, седнах зад бюрото й и се замислих, докато микрокомпютърът тихо бръмчеше, а светлинките на модема мигаха ли, мигаха. Ако започнех да изпращам факс, „марката“ на моята служебна факс машина щеше да се появи на екранчето на другата факс машина, чийто номер бях набрала. Трябваше да прекъсна бързо, преди да е предаден целият текст. Надявах се, че докато някой се сетеше да провери какво става, нашият номер и думите: „Канцелария на главния съдебномедицински експерт“ щяха да изчезнат от екранчето.

Пъхнах чист лист хартия в машината, набрах вашингтонския номер и зачаках да започне предаването на текста. На екранчето нищо не се появи. По дяволите! Другата факс машина явно нямаше своя „марка“. Засега толкова. Изключих факса и съкрушена се прибрах в кабинета си.

Тъкмо седнах зад бюрото си и телефонът иззвъня.

— Доктор Скарпета слуша — казах.

— Обажда се Николас Грюман. Онова, което се опитахте да ми изпратите току-що по факса, не се получи.

— Моля? — попитах слисано.

— Получих само един празен лист с наименованието на вашата служба, изписан© на него. Пише: „Погрешен код нула-нула-едно, моля, пратете отново.“

— Разбирам — отговорих и косата ми настръхна.

— Сигурно сте се опитали да ми изпратите някои допълнения към вашия доклад? Разбрах, че сте ходили да огледате електрическия стол.

Не отговорих.

— Много усърдно работите, доктор Скарпета. Вероятно сте научили нещо ново за нараняванията, за които говорихме, онези по ръцете на мистър Уодел. На лакътните вдлъбнатини?

— Моля ви, дайте ми отново номера на вашия факс — тихо казах аз.

Той ми го продиктува. Този номер напълно съвпадаше с един от номерата в списъка ми.

— Мистър Грюман, вашата факс машина в кабинета ви ли се намира или я използвате заедно с други адвокати?

— Точно до бюрото ми е. Няма защо да подчертавате каквото и да било, за да му обърна внимание. Просто го изпратете и побързайте, доктор Скарпета, моля ви. Вече се канех да се прибирам вкъщи.

Малко по-късно си тръгнах, отчаянието ме принуди да го направя. Не успях да се свържа с Марино. Нищо повече не можех да сторя. Имах чувството, че съм се омотала в мрежа от някакви странни нишки, но ми липсваше ключът към общата им точка, където бяха свързани.

Без да се замисля, спрях на Уест Кеъри, където един старец продаваше коледни венци и елхи. Приличаше на дървар от приказките, както бе седнал в своята малка гора, а въздухът около него ухаеше на борови иглички. Може би всеобщото коледно настроение най-после бе завладяло и мен. А може би просто исках да се поразсея. По това време изборът не беше богат — останалите елхи бяха криви или поизсъхнали и вероятно щяха да ги изхвърлят, освен онази, която се готвех да избера. Щеше да бъде прекрасна, ако не страдаше от „гръбначни“ изкривявания. Украсяването й беше по-скоро ортопедично предизвикателство, отколкото празничен ритуал, но след като разположих стратегически украшенията, лампичките и гирляндите, елхата гордо се извиси в дневната ми.

— Ето — казах на Луси и отстъпих назад, за да се възхитя от постижението си. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е много странно това, дето си решила така изведнъж в навечерието на Коледа да купиш елха. Кога за последен път си украсявала елха?

— Май, когато се омъжих.

— Оттогава ли са ти останали украшенията?

— По онова време хвърлях доста труд за коледните приготовления.

— Поради което сега вече не го правиш.

— Сега съм много по-заета — отговорих.

Луси отмести решетката пред камината и с машата разбута цепениците.

— Вие с Марк някога празнували ли сте заедно Коледа?

— Не си ли спомняш? Миналата Коледа дойдохме да те видим.

— Не беше така. Вие дойдохте за три дни след Коледа и на Нова година отлетяхте със самолет за Ню Йорк.

— На Коледа той беше със семейството си.

— А ти не беше ли поканена?

— Не.

— Защо?

— Марк произхождаше от старо бостънско семейство. Тези хора вършеха някои неща по строго определен начин. Какво реши за тази вечер? Добре ли ти стои моето яке с черната кадифена яка?

— Нищо не съм пробвала още. Защо изобщо трябва да излизаме? — попита Луси. — Никого не познавам.

— Няма да е чак толкова лошо. Просто трябва да занеса подарък на една жена, която е бременна и може би няма да се върне на работа. И трябва да се покажа у съседите. Когато приех поканата, все още не знаех, че ще ми гостуваш. Всъщност може и да не идваш с мен.

— Бих предпочела да остана тук — каза тя. — Така ми се иска да се заема с АДС.

— Имай търпение — отвърнах й, макар че сама нямах никакво търпение.

Късно следобед оставих още едно съобщение на диспечера за Марино и реших, че или пейджерът му не работи, или е толкова зает, та не може да намери телефонен автомат. В прозорците на съседите проблясваха пламъчетата на свещите, а високо над дърветата светеше пълната луна. Пуснах си коледна музика в изпълнение на Павароти и Нюйоркската филхармония, за да си създам подходящо настроение, докато се къпех и се обличах. У съседите трябваше да бъда най-рано в седем. Тъй че имах достатъчно време да намина да видя Сюзън и да поговоря с нея.

Позвъних й и се изненадах, че сама вдигна слушалката, а когато я попитах дали мога да я посетя, отговори ми притеснено и с нежелание.

— Джейсън излезе — рече тя, сякаш това имаше някакво значение. — Отиде в парка.

— Е, взела съм някои неща за теб — казах.

— Какви неща?

— За празника. Трябва да отида и на друго място на гости, тъй че няма да се застоявам при теб. Така добре ли е?

— Да. Искам да кажа, че е мило от твоя страна.

Бях забравила, че живее в Саутсайд, където ходех рядко и лесно можех да се загубя. Пътуването беше по-ужасно, отколкото бях очаквала, магистралата бе задръстена от закъснели купувачи, готови да те избутат от нея, за да се справят с коледните си приготовления. Паркингите бяха претъпкани, магазините и парковете сияеха в такива ярки светлини, че човек можеше да ослепее. Кварталът на Сюзън беше много тъмен, два пъти трябваше да спирам и да включвам осветлението в колата си, за да прочета адреса и упътванията й. Обикалях доста и най-накрая открих малката й къща, притисната между две други, изглеждащи точно като нея.

— Здрасти — казах аз, надничайки иззад листата на розовата коледна звезда, която държах в ръцете си.

Сюзън припряно заключи вратата и ме въведе във всекидневната. Избута купчината книги и списания настрана и сложи цветето на масичката за кафе.

— Как си? — попитах я.

— По-добре съм. Искаш ли да пийнеш нещо? Подай ми палтото си.

— Благодаря. Няма да пия. Имам само минутка. — Връчих й едно пакетче. — Това е дребно подаръче, нещо, което купих миналото лято в Сан Франциско.

Седнах на канапето.

— Ау! Ти наистина рано си напазарувала. — Сви се в едно кресло е висока облегалка, избягвайки погледа ми. — Искаш ли да го отворя сега?

— Както желаеш.

Тя внимателно свали копринената панделка. Приглади хартията и много грижливо я сгъна, сякаш смяташе отново да я използва, накрая я остави в скута си и отвори черната кутийка.

— О! — задъхано възкликна Сюзън, когато разгъна червения копринен шал.

— Помислих си, че ще ти стои добре с черното палто — казах. — Не знам ти как си, но аз не понасям вълна да се допира до кожата ми.

— Красив е. Вие наистина сте много предвидлива, доктор Скарпета. Досега никога не ми се е случвало някой да ми донесе нещо от Сан Франциско.

Изражението на лицето й бе покъртително и изведнъж започнах по-ясно да виждам нещата наоколо. Сюзън носеше жълт хавлиен халат, протъркан на ръкавите, и черни къси чорапи, които сигурно принадлежаха на съпруга й. Мебелите бяха евтини и издраскани, тапицерията им — лъснала от употреба. Изкуствената елха е няколко липсващи клончета бе сложена до малкия телевизор и бе оскъдно украсена. Под нея имаше малко подаръци. На една стена бе подпряна сгъваема бебешка люлка, явно купена на старо.

Сюзън забеляза, че се оглеждам и се смути.

— Всичко е толкова чисто — рекох.

— Нали знаеш каква съм. Маниачка на тема „чистота“.

— За щастие. Ако една морга може да изглежда страхотно, нашата е такава.

Тя внимателно сгъна шала и го сложи в кутийката. Пристегна още повече халата си и мълчаливо впери поглед в коледната звезда.

— Сюзън — кротко подхванах аз, — искаш ли да поговорим?

Тя не вдигна поглед към мен.

— За теб не е обичайно да се разстройваш така, както направи онази сутрин. За теб не е обичайно да отсъстваш от работа и после да напуснеш, без дори да ми се обадиш.

Пое си дълбоко дъх.

— Наистина съжалявам. Нещо хич не ме бива напоследък. Реагирам прекалено бурно. Както когато се сетих за Джуди.

— Смъртта на сестра ти сигурно е била ужасно преживяване.

— Бяхме близначки. Не съвсем еднакви. Джуди беше много по-хубава от мен. В това беше и част от проблема. Дорийн й завиждаше.

— Дорийн беше момичето, което се е представяло за вещица, така ли?

— Да. Съжалявам. Просто не бих искала да се докосвам до такива неща. Особено сега.

— Може би ще се почувстваш по-добре, ако ти кажа, че се обадих в онази църква близо до дома на Дженифър Дейтън и ми отговориха, че осветителните тела на кулата са започнали да се повреждат още преди няколко месеца. Явно никой не е знаел, че след поправката отново не работят както трябва. Май това е причината да светват и да угасват.

— Когато бях малка — каза тя, — в нашата енория имаше петдесетници, които вярваха в прогонването на демони. Спомням си за един човек, дето дойде у нас на вечеря и разправяше за срещата си с демони, за това как лежал в леглото си нощем и чувал нечие дишане в тъмното, книгите падали от лавиците и се търкаляли из стаята. От такива неща се страхувах до смърт. Дори не можах да отида да гледам „Екзорцистът“, когато се появи по екраните.

— Сюзън, нашата работа изисква да бъдем обективни и с ясен ум. Не можем да си позволим миналото, вярата ни или разни фобии да ни пречат.

— Ти не си дъщеря на свещеник.

— Възпитавана съм в католическата вяра.

— Не знаеш какво е да си дъщеря на фундаменталистки свещеник — предизвикателно изрече тя, като едва сдържаше сълзите си.

Не й възразих.

— Понякога си мисля, че съм се освободила от миналото, а после то изведнъж ме сграбчва за гърлото — продължи с усилие тя. — Сякаш вътре в мен има още един човек, който ми пречи.

— Как така ти пречи?

— Някои неща се провалиха.

Очаквах да ми обясни по-подробно, но тя не искаше. Отчаяно се взираше в дланите си.

— Просто напрежението е прекалено голямо — промълви Сюзън.

— Откъде идва това напрежение, Сюзън?

— От работата.

— Нима сега тя е по-различна от преди? — Очаквах да каже, че за нея бременността променя всичко.

— Джейсън смята, че това не е здравословно за мен. Винаги е смятал така.

— Разбирам.

— Връщам се вкъщи и като му разкажа как е минал денят ми, той се чувства ужасно. Казва ми: „Не разбираш ли колко е ужасно това? Отразява ти се зле.“ Прав е. Вече не мога да се отърсвам от онова, което виждам. Уморена съм от тези разложени трупове и от тези изнасилени, заклани и застреляни хора. Уморена съм от тези мъртви бебета и от хората, загинали при автомобилни катастрофи. Не искам повече насилие. — Вдигна очи към мен, долната й устна потръпваше. — Не искам повече смърт.

Помислих си колко ще ми е трудно да й намеря заместник. Вземехме ли нов човек, дните щяха да минават бавно, обучението щеше да продължи дълго. Още по-опасни бяха рисковете при разговорите е кандидатите и подбирането на нормален човек. Не всички желаещи да работят в морга са олицетворение на нормалността. Харесвах Сюзън и бях дълбоко засегната и притеснена. Тя не беше искрена с мен.

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш? — попитах, без да откъсвам очи от лицето й.

Погледна ме и видях, че е изплашена.

— Не се сещам за нищо друго.

Чух как се затваря вратата на някаква кола.

— Джейсън си идва — едва-едва промълви тя. Нашият разговор бе приключил, станах и тихо й казах:

— Сюзън, ако имаш нужда от нещо, моля те, обади ми се. Може просто да си поговорим. Знаеш къде да ме намериш.

— На тръгване размених две-три думи със съпруга й. Беше висок и добре сложен, имаше кестенява коса и замечтани очи. Макар да се държеше учтиво, личеше си, че не му е приятно да ме завари в къщата си. Докато прекосявах моста над реката, изведнъж се стреснах, като си представих как ли изглеждам в очите на тази млада двойка. Аз бях шефката, облечена с костюм по поръчка, пристигнала с мерцедеса си в навечерието на Коледа, за да им донесе символични подаръци. Сюзън вече не проявяваше лоялност към мен и това ме накара да се почувствам много несигурна в себе си. Вече не бях сигурна какви са отношенията ми с хората и как ме възприемат отстрани. Страхувах се, че след смъртта на Марк съм се провалила на някакъв изпит, сякаш в естеството на моята реакция на тази загуба се съдържаше отговорът на някакъв жизненоважен за околните въпрос. В края на краищата от мен се очакваше да се справям със смъртта с по-голяма лекота от другите. Доктор Кей Скарпета, съдебномедицинският експерт. Вместо това, се бях затворила в себе си, а другите усещаха каква студенина се излъчва от мен, колкото и да се стараех да бъда мила и грижовна. Моят екип вече ми нямаше доверие. Както изглеждаше, в нашата служба цареше несигурност и Сюзън бе напуснала.

Измъкнах се по Кеъри Стрийт, завих наляво към моя квартал и се насочих към дома на Брус Картър — съдия в Окръжния съд. Живееше на няколко преки от моята къща, на Сългрейв, и аз сякаш отново станах дете, вперило поглед в тези, както ми се струваше, богаташки къщи. Спомних си как едно време в Маями ходех от врата на врата, теглейки след себе си количка с цитрусови плодове. Тогава знаех, че изящните ръце, които благоволяваха да ми дават дребни пари, принадлежат на недостижими хора, изпълнени със състрадание. Спомних си как се връщах вкъщи с пълен джоб монети, а в спалнята, където баща ми умираше, миришеше на болест.

Уиндзор Фармс имаше уютен богаташки вид с къщите си, построени в георгиански стил и в стила на късната английска готика, подредени спретнато покрай улиците с английски имена, засенчени с дървета и опасани с виещи се тухлени огради. Загрижени за личната си сигурност, привилегированите ревниво се пазеха е помощта на алармените инсталации, които тук бяха нещо толкова обичайно, колкото и пръскачките в градините. Неписаните правила бяха по-строги от писаните. Никой не опъваше въжета за сушене на пране и не отиваше непоканен на гости, за да не наруши спокойствието на съседа си. Не беше задължително да караш ягуар, но ако транспортното ти средство бе някой поръждясал пикап или камионетката на моргата, трябваше да го държиш в гаража си, далеч от погледите на околните.

В седем и петнайсет паркирах колата си в края на дългата редица, нижеща се пред входа на боядисаната в бяло тухлена къща. Бели светлинки като малки звездички светеха сред чимширите и смърчовете, а над боядисаната в червено входна врата ухаеше свеж коледен венец. Нанси Картър ме посрещна е блестяща усмивка и протегна ръце да вземе палтото ми. Говореше безспир, надвиквайки непонятния брътвеж на тълпата от гости, а пайетите по дългата й червена рокля намигаха ли, намигаха. Съпругата на съдията бе около петдесетгодишна жена, която благодарение на парите бе придобила изискания вид на първокласно произведение на изкуството. Както предположих, тя вероятно не е била красива на младини.

— Брус е някъде… — Тя се огледа. — Барът е ей там. Заведе ме в дневната, където яркото коледно облекло на гостите прекрасно подхождаше на огромния сияен персийски килим, който сигурно струваше повече от къщата на другия бряг на реката, която току-що бях посетила. Зърнах съдията, който разговаряше с някакъв непознат за мен човек. Огледах се наоколо и разпознах няколко лекари и съдии, един лобист и главния секретар на губернатора. В ръката ми ненадейно се появи чаша уиски със сода, а някакъв непознат мъж докосна рамото ми.

— Доктор Скарпета? Франк Донахю — представи се той гръмко. — Желая ви весела Коледа.

— Весела Коледа — отвърнах аз.

Директорът на затвора, който уж беше болен в деня, когато ние с Марино разгледахме владенията му, бе дребен мъж с груби черти на лицето и посивяла коса. Беше облечен като някаква пародия на английски тамада — с яркочервен фрак, гофрирана бяла риза, а на червената му вратовръзка блещукаха малки електрически лампички. Когато ми подаде ръка, чашата с чисто уиски, която държеше в другата, застрашително се разклати.

Той се наведе над ухото ми.

— Страшно съжалявам, че не можах лично да ви разведа из пандиза.

— Един от вашите подчинени се погрижи за нас. Благодаря.

— Сигурно е бил Робъртс.

— Струва ми се, че така се казваше.

— Е, неприятно е, че трябваше да се тормозите. — Очите му току шареха наоколо, той намигна на някого зад гърба ми. — Цялата тази работа беше много гадна. Нали знаете, Уодел няколко пъти беше получавал кръвотечение от носа, имаше високо кръвно. Все се оплакваше от нещо. Главоболие. Безсъние.

Наведох глава, стараейки се да доловя думите му.

— Тези типове, осъдените на смърт, са съвършени артисти и лъжци. Ако се говори истината, Уодел беше един от най-изявените.

— Не бих се досетила — отвърнах и вдигнах поглед към него.

— Там е работата, че никой не се досеща. Каквото и да се говори, никой не се досеща, освен онези, които всеки ден са близо до тези типове.

— Сигурно сте прав.

— Ами така нареченото превъзпитание на Уодел, това, че бил станал толкова миличък. Нека някой път да ви разкажа как се фукаше пред другите затворници с онова, което бил направил на бедната Робин Найсмит. Мислеше се за голяма работа, защото бил пречукал такава знаменитост.

В стаята бе топло и душно. Усещах как погледът му пълзи по тялото ми.

— Но, разбира се, вас такива неща не могат да ви учудят — каза той.

— Така е, мистър Донахю. Малко неща могат да ме учудят.

— Откровено казано, не знам как да гледам на онова, което вършите всеки ден. Особено по това време на годината хората убиват и се самоубиват, като бедната дама, която се самоубила в гаража си онази вечер, след като рано-рано отворила коледните подаръци.

Тази забележка ми подейства като ръгване в ребрата. В утринните вестници имаше кратко описание на случая „Дженифър Дейтън“ и бе цитиран полицейски източник, според който тя прекалено рано била отворила коледните подаръци. Това навярно подсказваше, че е извършила самоубийство, но нищо конкретно не се споменаваше по въпроса.

— За коя дама говорите? — попитах.

— Не си спомням името й. — Донахю отпи от чашата си, лицето му пламтеше, очите му блестяха и непрекъснато шареха наоколо. — Тъжно, наистина тъжно. Е, някой ден трябва да ни посетите на новото място. — Усмихна ми се широко и ме изостави заради една гърдеста матрона в черно облекло. Целуна я по устата и двамата се разсмяха.

При първа възможност побързах да се прибера у дома. В камината гореше буен огън, а моята племенница се бе излегнала на канапето и четеше. Забелязах, че под елхата има нови подаръци.

— Как мина? — попита тя, прозявайки се.

— Постъпи много умно, като си остана вкъщи — рекох. — Марино обаждал ли се е?

— Не.

Отново се опитах да се свържа с него и след четвъртия сигнал той ми отговори малко раздразнено.

— Надявам се, че не е прекалено късно за теб — извиних се.

— И аз се надявам. Какво има пък сега?

— Много неща се случиха. Тази вечер бях на гости и срещнах твоя приятел Донахю.

— Колко вълнуващо.

— Не бях чак толкова впечатлена и може да страдам от мания за преследване, но ми се стори странно, че той спомена за смъртта на Дженифър Дейтън.

Мълчание.

— Другата подробност е — продължих аз, — че както изглежда, Дженифър Дейтън е изпратила факс на Николас Грюман само два дни преди смъртта си. Изглежда, била е разстроена и той е искал да се срещне с нея. Тя му предлага да дойде в Ричмънд.

Марино продължаваше да мълчи.

— Чуваш ли? — попитах аз.

— Мисля.

— Радвам се, че е така. Но може би ще трябва да помислим заедно. Сигурен ли си, че няма да промениш мнението си за утрешната вечеря у дома?

Той дълбоко си пое дъх.

— Бих искал, докторке. Но аз…

Някъде отдалеч се обади женски глас:

— В кое чекмедже е?

Марино явно притисна с ръка мембраната на слушалката и промърмори нещо. После прочисти гърлото си.

— Извинявай — рекох. — Не знаех, че имаш компания.

— Да.

Той помълча малко.

— Много ще ми бъде приятно, ако утре доведеш приятелката си на вечеря у нас.

— Канехме се да ходим в „Шератон“.

— Е, за теб има нещо под елхата. Ако промениш решението си, звънни ми утре сутринта.

— Малко е вероятно. Значи ти се предаде и си купи елха, а? Хващам се на бас, че е грозна и хилава.

— Целият квартал ми завижда за нея, благодаря — рекох. — Пожелай на твоята приятелка весела Коледа и от мен.