Патриша Корнуел
Жестоко и необичайно (6)

V

Луси остана да работи до късно с компютъра и когато се събудих рано сутринта в понеделник, в къщата бе тихо. Дръпнах пердетата в спалнята, пухкавите снежинки кръжаха в зимната градина, осветени от все още неугасените лампи. Снегът беше дълбок, в околността нищо не помръдваше. Изпих набързо едно кафе, прегледах вестниците, облякох се и вече бях стигнала до вратата, когато реших да се върна. Независимо че Луси вече не беше на дванайсет години, не можех да тръгна, без да проверя какво прави.

Промъкнах се тихо в спалнята й и я намерих да спи, обърната на една страна сред омотаните чаршафи, пухкавото одеяло наполовина бе паднало на пода. Трогна ме това, че бе облякла моя пижама, която сигурно беше намерила в някое от чекмеджетата. Никога друго човешко същество не бе пожелало да спи с нещо мое. Оправих завивките, внимавайки да не я събудя.

Пътуването към центъра на града бе ужасно и завидях на онези, чиито офиси бяха затворени поради снега. Всички ние, които не бяхме ощастливени с неочаквана ваканция, бавно пълзяхме по пътя, подхлъзвахме се при най-лекото натискане на спирачките и се взирахме напрегнато през предните стъкла на колите си, които чистачките не успяваха да изчистят. Питах се как ли ще обясня на Маргарет, че според моята малолетна племенница компютърната ни система е несигурна. Кой бе надничал в моята директория и защо Дженифър Дейтън бе набирала моя номер и после беше затваряла телефона?

Когато влязох в моргата, вече беше осем и половина. Учудено спрях посред коридора. Пред стоманената врата на хладилника се виждаше носилка на колелца, върху която лежеше труп, завит в чаршаф. Погледнах етикетчето, вързано на крака — на него бе изписано името на Дженифър Дейтън. Огледах се. В канцеларията и в рентгеновата лаборатория нямаше никой. Отворих вратата към аутопсионната зала и видях Сюзън, облечена в операционна престилка, да набира нечий номер по телефона. Тя бързо остави слушалката и ме поздрави притеснено с „добро утро“.

— Радвам се, че си успяла да дойдеш навреме — казах, като разкопчавах палтото си и любопитно я поглеждах.

— Бен ме докара — отговори тя, имайки предвид моя помощник Бен Стивънс, който притежаваше джип. — Засега сме само трима.

— А Фийлдинг?

— Преди няколко минути се обади и се оплака, че не можел да излезе от алеята за коли. Казах му, че засега имаме само един случай, но ако се появят още, Бен ще отиде да го вземе.

— Не знаеш ли, че нашият случай е „паркиран“ в коридора?

Цялата пламна.

— Тъкмо я карах към рентгеновата лаборатория, когато телефонът иззвъня. Съжалявам.

— С тегленето и меренето свърши ли?

— Не.

— Хайде да се заемем първо с това.

Тя забърза към аутопсионната зала, преди да успея да кажа още нещо. Секретарките и научните работници, които се трудеха в лабораториите на горния етаж, често влизаха и излизаха от сградата, като минаваха през моргата, защото така по-лесно се стигаше до паркинга. Работниците, които се занимаваха с поддръжката на сградата, също влизаха и излизаха непрекъснато. Оставянето на труп посред коридора бе много грозна постъпка и можеше да се окаже от решаващо значение за съдебния процес, ако съдът решеше да подложи на проверка показанията.

Сюзън се върна, бутайки пред себе си носилката, и ние се захванахме за работа, като се задушавахме от миризмата на разлагащата се плът. Донесох ръкавици и една найлонова престилка, подготвих различните формуляри. Сюзън мълчеше и изглеждаше напрегната. Когато посегна да превключи компютъризираната везна на пода, забелязах, че ръцете й треперят. Може би сутрин й се гадеше.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Просто съм малко уморена.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Тя тежи точно деветдесет.

Облякох зелената престилка и двете закарахме трупа в рентгеновата лаборатория от другата страна на коридора. Преместихме го от носилката на масата. Отмахнах чаршафа и пъхнах под врата й дървено трупче, за да не се отпуска главата й. Шията й беше чиста, нямаше нито следи от саждите, нито изгаряния, защото брадичката й е била притисната плътно към гърдите, докато е била в колата е включения мотор. Не се виждаха никакви наранявания — нито синини, нито счупени нокти. Носът й не беше счупен. Не беше прехапала нито езика, нито устните си.

Разглеждах предната част на тялото през лупа. Събрах няколко почти невидими бели нишчици, които вероятно бяха от чаршафа или от завивките й в къщи, и открих други, прилични на онези от стъпалата на чорапите й. Не носеше бижута и под роклята беше гола. Спомних си за смачканите чаршафи на леглото й, за възглавниците, подредени на таблата, за чашата с вода на масата. Преди да умре, тя бе навила косата си на ролки, беше се съблякла по някое време и навярно бе чела книга в леглото.

Сюзън излезе от стаичката и се облегна на стената, като подпря кръста си с ръце.

— Какво се знае за тази жена? — попита тя. — Била ли е омъжена?

— Както изглежда, живяла е сама.

— Работила ли е?

— Занимавала се е с малък бизнес в дома си. — Нещо привлече погледа ми.

— Какъв бизнес?

— Вероятно е предсказвала бъдещето.

Перцето беше много малко и почерняло от саждите, бе залепнало за роклята й близо до дясното й бедро. Посегнах за найлонова торбичка, като в същото време се питах дали съм забелязала някакви пера из къщата й. Може би възглавниците на леглото й бяха пълни с пера.

— Открихте ли някакви доказателства, че се е занимавала с окултизъм?

— Някои от нейните съседи, изглежда, смятат, че е вещица — отговорих аз.

— И на какво се основават тези твърдения?

— Близо до къщата й има църква. Светлините на кулата й започнали да гаснат преди няколко месеца, когато тя се преселила в квартала.

— Ти се шегуваш.

— Когато си тръгвах, аз самата ги видях. Църковната кула беше тъмна, а после изведнъж светна.

— Странно.

— Така ми се стори и на мен.

— Може да се включват и изключват.

— Малко вероятно е. С осветление, което се включва и изключва по цяла нощ, не се пести електричество. Ако е вярно, че това трае по цяла нощ. Аз го видях да става само веднъж.

Сюзън мълчеше.

— Може да има повреда в електрическата мрежа. Продължих да работя. Помислих си, че би трябвало да позвъня в църквата. Навярно изобщо не бяха забелязали, че имат такъв проблем.

— В къщата й открихте ли нещо странно?

— Кристали. Някои особени книги.

Тишина.

После Сюзън заяви:

— Трябваше да ми кажеш за това по-рано.

— Моля? — Вдигнах очи към нея. Тя неспокойно се взираше в трупа.

Изглеждаше бледа.

— Сигурна ли си, че си добре? — попитах аз.

— Не обичам такива неща.

— Какви неща?

— Все едно че някой има СПИН или нещо такова. Аз трябва да знам предварително. Особено сега.

— Малко е вероятно жената да е била болна от СПИН или…

— Трябваше да ми кажеш. Аз я докоснах.

— Сюзън…

— В нашето училище навремето имаше едно момиче, което беше вещица.

Прекъснах работата си. Тялото й изглеждаше като вдървено, е ръце притискаше корема си.

— Тя се казваше Дорийн. Ходеше на магьосническото сборище и през последната година направи магия на сестра ми Джуди. Две седмици преди да получи дипломата си, Джуди загина при автомобилна катастрофа.

Бях направо слисана.

— Да знаеш, че всичко, свързано с окултизма, ме плаши! Като оня кравешки език, набучен с игли, който ченгетата донесоха преди два месеца. Беше завит с един лист, на който имаше списък с имена на мъртъвци. Някой го беше оставил на един гроб.

— Това беше шега — кротко й напомних аз. — Езикът бе купен от месарницата, а имената нямаха смисъл, бяха преписани от надгробните плочи.

— Не е хубаво човек да си има работа със сатанизма, независимо дали е на шега или не. — Гласът й трепереше. — За мен Злото съществува така, както съществува и Бог.

Сюзън беше дъщеря на свещеник и отдавна се бе отказала от религията. Никога не бях я чувала да споменава за Сатаната или за Бога, освен ако не ругаеше. Не знаех, че е суеверна, нито че е плашлива. Всеки миг щеше да заплаче.

— Виж какво — тихо казах аз, — и без това днес хората ми ги няма, иди горе да дежуриш на телефоните, а аз сама ще се справя тук.

Очите й се напълниха със сълзи и аз веднага отидох при нея.

— Всичко е наред. — Прегърнах я и я изведох от лабораторията. — Хайде, хайде — казах нежно, когато тя се облегна на мен и се разплака. — Искаш ли Бен да те закара у вас?

Сюзън кимна и прошепна:

— Съжалявам, съжалявам.

— Имаш нужда от малко почивка.

Настаних я на един стол в офиса на моргата и посегнах към телефона.

 

Дженифър Дейтън не бе погълнала нито въглероден двуокис, нито сажди, защото когато са я сложили в колата й, тя вече не е дишала. Ставаше въпрос за явно убийство и през целия следобед нетърпеливо оставях съобщения на Марино да ми се обади. Няколко пъти се опитах да се свържа със Сюзън, но телефонът й даваше „свободно“.

— Много се притеснявам — казах на Бен Стивънс. — Сюзън не отговаря на телефона. Докато пътувахте към тях, не ти ли спомена, че ще ходи някъде?

— Каза ми, че ще си легне.

Той седеше зад бюрото си и преглеждаше компютърни разпечатки. От радиото звучеше рокендрол, а той пиеше минерална вода с мирис на мандарина. Стивънс беше млад, умен и по момчешки симпатичен. Работеше много и много свиреше по баровете или поне така казваха. Бях напълно сигурна, че работата му като мой помощник е само една стъпка по пътя му към нещо по-добро.

— Може би е изключила телефона си, за да поспи — каза той и включи калкулатора си.

— Може би си прав.

Той започна да прави равносметка на бюджетните ни неволи.

Късно следобед, когато навън вече започваше да се смрачава, Стивънс ми позвъни.

— Сюзън се обади. Каза, че утре няма да дойде. Търси ви и някой си Джон Дейтън. Твърди, че е брат на Дженифър Дейтън.

Стивънс ми прехвърли разговора.

— Ало? Казаха ми, че вие сте аутопсирали сестра ми — неясно изломоти мъжки глас. — Уф, Дженифър Дейтън е моя сестра.

— Името ви, моля?

— Джон Дейтън. Живея в Кълъмбия, Южна Каролина. Вдигнах очи към Марино, който се появи на вратата, и с жест го поканих да седне.

— Казаха ми, че е прикачила един маркуч към колата си и се е самоубила.

— Кой ви каза? — попитах аз. — Не можете ли да говорите по-високо, моля?

Той се поколеба.

— Не си спомням името, трябваше да си го запиша, но бях прекалено шокиран.

По нищо не му личеше, че е шокиран. Гласът му беше много приглушен, едва го чувах.

— Много съжалявам, мистър Дейтън — казах аз. — Но трябва писмено да поискате разрешение за получаване на информация за смъртта й. Освен писмената ви молба, ще ми трябва и някакво доказателство, че вие сте най-близкият й роднина.

Той не отговори.

— Ало? — извиках аз. — Ало?

Връзката се прекъсна.

— Това е странно — казах на Марино. — Чувал ли си за някой си Джон Дейтън, който твърди, че бил брат на Дженифър Дейтън?

— С него ли говори? По дяволите! Ние се опитвахме да го намерим.

— Той каза, че някой вече му е съобщил за смъртта й.

— Разбра ли откъде се обажда?

— От Кълъмбия, Южна Каролина, вероятно. Затвори телефона.

Марино не изглеждаше особено заинтригуван.

— Идвам от кабинета на Вандър — каза той, имайки предвид Нийлс Вандър, нашия главен дактилоскоп. — Той прегледа колата на Дженифър Дейтън, както и книгите, намерени до леглото й, и листчето със стихотворението, пъхнато в една от тях. Но още не е стигнал до белия лист, който лежеше на леглото й.

— Някакъв резултат дотук?

— Откри няколко. Ще ги вкара в компютъра, ако се наложи. Навярно повечето от отпечатъците са нейни. Ето. — Той постави на бюрото ми малка книжна торбичка. — Приятна работа.

— Струва ми се, че незабавно ще поискаш да минат през компютъра — казах аз мрачно.

Лицето му помръкна. Той разтърка слепоочията си.

— Дженифър Дейтън определено не с извършила самоубийство — съобщих му аз. — Въглеродният окис е по-малко от седем процента. Няма сажди в дихателните й пътища. Ярко-розовият цвят на кожата се дължи на студа, а не на отравяне с въглероден окис.

— Господи! — каза той.

Порових се в книжата на бюрото си и му подадох графично изображение на тялото, после извадих от един плик снимки на шията на Дженифър Дейтън.

— Както можеш да видиш — продължих аз, — няма никакви външни наранявания.

— Ами какво ще кажеш за кръвта върху предната седалка?

— Увеличено налягане в белите дробове след смъртта. Започнала е да се разлага. Не открих нито ожулвания, нито контузии, нито наранявания на пръстите. Но ето тук — посочих му снимката на шията й по време на аутопсията — има двустранни кръвоизливи с неправилна форма. Също така се вижда и фрактура в дясната част на подезичната кост. Смъртта се дължи на асфиксия, причинена от налягане върху шията…

— Предполагаш, че е била удушена? — със силен глас ме прекъсна Марино.

Показах му друга снимка.

— Има и лицеви кръвоизливчета. Тези факти говорят за удушване, така е. Това е убийство и аз предлагам вестниците да научат за него колкото може по-късно.

— Знаеш ли, това ми дойде много — каза той, вперил в мен зачервените си очи. — В този момент на бюрото ми лежат сведенията за осем неразкрити убийства. И за Еди Хийт нямаме още нищо, а бащата на момчето ми звъни почти всеки ден. Да не говорим за това, че в Мозби направо се води нарковойна. Ама че шибана Коледа! Много ми дойде.

— И на Дженифър Дейтън й е дошло много, Марино.

— Продължавай. Какво друго откри?

— Наистина е имала високо кръвно налягане, както ни каза съседката й мисис Клеъри.

— Ъхъ. — Той извърна поглед. — По какво се разбира?

— Вляво има хипертрофия или удебеляване на лявата стена на сърцето.

— И това се дължи на високото кръвно налягане?

— В известно отношение.

— Нещо друго?

— Нищо важно.

— Ами съдържанието на стомаха? — попита Марино.

— Месо, малко зеленчуци, наполовина смлени.

— Алкохол или наркотици?

— Няма алкохол. За другото резултатите не са дошли.

— Следи от изнасилване?

— Никакви наранявания или други доказателства за сексуално насилие. Взех проби за семенна течност, ще мине още малко време, докато разберем резултата. Но никога не е сигурно.

Лицето на Марино изглеждаше непроницаемо.

— Какво си намислил? — попитах го най-накрая.

— Ами мисля си как всичко това е било режисирано. Някой доста се е потрудил, за да ни убеди, че се е задушила с изгорели газове. Но се оказва, че жената е била мъртва, преди да влезе в колата си. Мисля си, че не е искал да й види сметката в къщата. Нали се сещаш, стисва я за гърлото прекалено силно и тя умира. Тъй че той вероятно не е знаел за заболяванията й и така се е случило.

Поклатих глава.

— Високото й кръвно налягане няма нищо общо е това.

— Тогава ми обясни как е умряла.

— Да кажем, че нападателят не е левак, лявата си ръка е опрял отпред на шията й, а с дясната е извил лявата й китка към дясната. — Демонстрирах му как е станало. — Така налягането върху тила й е било много голямо и е предизвикало счупване на подезичната кост. То е причинило затваряне на горните дихателни пътища и напрежение в сънните артерии. Трябва да е получила хипоксия. Понякога налягането върху врата предизвиква брадикардия, забавяне на пулса, и жертвата получава аритмия.

— Може ли въз основа на данните от аутопсията да се твърди, че нападателят я е стиснал здраво за гърлото и накрая я е удушил неволно? С други думи, че е искал да я надвие, но е бил прекалено силен?

— При наличните данни не бих могла да твърдя това.

— Но е възможно.

— В рамките на възможното е.

— Хайде, докторке! — възбудено възкликна Марино. — Слез за миг от свидетелската скамейка, а? Освен нас двамата, тук има ли други хора?

Сами бяхме. Но се чувствах неспокойна. Повечето хора от моя екип днес не бяха дошли на работа, а Сюзън се беше държала странно. Дженифър Дейтън, тази съвсем непозната за мен жена, се бе опитвала да ми се обади по телефона, след това е била убита и един мъж, който твърдеше, че й е брат, току-що бе прекъснал телефонния ни разговор. Да не говорим, че настроението на Марино бе отвратително. Когато не успявах да се овладея, у мен избиваше професионалистката.

— Виж какво — рекох, — много е вероятно да я е стиснал за гърлото, за да я надвие, да е прекалил и без да иска, да я е удушил. Всъщност дори ще си позволя да предположа, че според него тя просто е изгубила съзнание, че не е знаел, че е мъртва, когато я е сложил в колата.

— Значи си имаме работа с някакъв тъп негодник.

— На твое място не бих правила такива заключения. Но ако утре сутринта той стане и прочете във вестниците, че Дженифър Дейтън е била убита, това може да се окаже най-голямата изненада в живота му. Ще се пита къде е сбъркал. Ето защо предлагам да държим пресата настрана от тази работа.

— За мен няма проблеми. Между другото това, че не си познавала Дженифър Дейтън, не означава, че тя не е знаела за теб.

Изчаках го да ми обясни.

— Размислих. Ти се появяваш по телевизията, за теб пише във вестниците. Може би е усещала, че някой й желае злото, не е знаела какво да прави и накрая се е обърнала към теб за помощ. Когато й е отговарял телефонният секретар, тя е била прекалено уплашена, за да остави съобщение.

— Това е много потискаща мисъл.

— Почти всичко в тази дупка е потискащо.

Марино стана.

— Направи ми една услуга — помолих го аз. — Огледай къщата й. И ми кажи, ако намериш възглавници, пълни с пера, или бърсалки за прах с пера или въобще някакви пера.

— Защо?

— Открих едно малко перце, залепнало на роклята й.

— Добре. Ще ти се обадя. Тръгваш ли?

Чух как вратите на асансьора се отвориха и затвориха.

— Това да не би да е Стивънс? — попитах.

— Да.

— Имам още малко работа, преди да си тръгна.

 

След като Марино се качи в асансьора, аз отидох до един прозорец в дъното на коридора, откъдето се виждаше паркингът отзад. Исках да бъда сигурна, че джипа на Бен Стивънс го няма. Не беше там и зърнах Марино да излиза от сградата и да върви през поутъпкания сняг в светлината на уличните лампи. Стигна до колата си и спря, за да изтръска снега от обувките си, подобно на котка, която е стъпила във вода. После се настани зад кормилото. Пази боже някой да му попречи да диша свежия въздух или да наруши Бронята на неговата Светая светих. Питах се дали имаше някакви планове за Коледа и се ужасих, че не съм се сетила да го поканя на вечеря. Това щеше да бъде първата му Коледа след развода им с Дорис.

Тръгнах назад по коридора и пътьом надничах във всяка стая, за да проверя компютърните терминали. За нещастие нито един не беше включен. Само Фийлдинг имаше номер и той не беше нито tty07, нито tty14. Отчаяна, отключих стаята на Маргарет и запалих лампата.

Както се очакваше, вътре сякаш се бе вихрила буря — разхвърлени книжа по бюрото, разбъркани книги в библиотечния шкаф, други, паднали на пода. Купчини компютърни разпечатки се виеха като хармоники, неразгадаеми бележки и телефонни номера се виждаха по стените. Микрокомпютърът бръмчеше като някакво електронно насекомо. Седнах на нейния стол пред терминала на системата, отворих чекмеджето вдясно от мен и започнах бързо да преглеждам етикетчетата на папките, но не открих нищо полезно. Огледах се наоколо и забелязах дебел сноп кабели, които бяха прикрепени към стената зад компютъра и изчезваха някъде в тавана. Всеки кабел имаше наименование.

И tty07, и ttyl4 бяха директно свързани с компютъра. Първо изключих tty07 и тръгнах от терминал на терминал, за да видя кой не работи. Терминалът в кабинета на Бен Стивънс не работеше, но тръгна, щом включих кабела. После се заех да проследя ttyl4 и бях объркана, когато видях, че изключването на кабелите не дава резултат. Терминалите по бюрата на хората от моя екип продължаваха да работят. Тогава се сетих за Сюзън. Нейният кабинет беше на долния етаж в моргата.

Отключих вратата и щом пристъпих вътре, веднага забелязах две подробности. Нямаше никакви лични вещи от рода на снимки и разни дреболии, а на полицата за книги над бюрото й имаше няколко наръчници за UNIX, SQL и World Perfect. Смътно си спомних, че миналата пролет Сюзън се бе записала за няколко компютърни курса. Натиснах едно копче, за да включа нейния монитор и се учудих, че системата реагира. Нейният терминал все още бе включен, значи не можеше да е ttyl4. И тогава се досетих за нещо толкова явно, че щях да се разсмея, ако не бях ужасена.

Върнах се на горния етаж и спрях на вратата на собствения си кабинет, гледах го така, сякаш тук работеше някой, когото изобщо не познавах. Централната част на бюрото ми бе затрупана с лабораторни доклади, списъци, коректурите на учебника по съдебна медицина, който редактирах, а и масичката е микроскопа ми не изглеждаше по-добре. До стената имаше три високи шкафа за папки, а срещу тях — едно канапе, поставено на достатъчно разстояние от библиотечния шкаф, за да може човек да го заобиколи и да си вземе книга от ниските рафтове. Точно зад стола ми имаше дъбов бюфет, който бях намерила преди години в склада. Чекмеджетата му се заключваха, тъй че това бе идеално хранилище за джобния ми бележник и папките със случаите, които изискваха особена прецизност. Ключа държах под телефона и отново се сетих за миналия четвъртък, когато Сюзън бе счупила бурканите с формалина, докато аз правех аутопсия на Еди Хийт.

Не знаех какъв е номерът на моя терминал, защото това никога не бе имало значение. Седнах зад бюрото си и се опитах да включа компютъра, но нямаше резултат. С изключването на ttyl4 аз също се бях изключила.

— По дяволите! — прошепнах, а кръвта застина в жилите ми. — По дяволите!

Не бях изпращала никакви съобщения до терминала на моя административен секретар. Не аз бях набрала думите: „Не мога да го намеря.“ Всъщност, когато онзи файл случайно е бил създаден в четвъртък следобед, аз бях в моргата. Но Сюзън не беше там. Бях й дала ключовете си и й бях казала да легне на канапето в кабинета ми, докато се съвземе след разливането на формалина. Възможно ли беше не само да е влязла в моята директория, но и да е прегледала папките и книжата на бюрото ми? Беше ли се опитала да изпрати съобщение на Бен Стивънс, след като не е намерила онова, от което двамата са се интересували?

Един от лаборантите от горния етаж изведнъж се появи на вратата и ме стресна.

— Здрасти — промърмори той, ровейки в купчината книжа, които държеше. Измъкна един доста голям доклад, приближи се и ми го подаде. — Готвех се да го оставя в пощенската ви кутия — каза. — Но тъй като сте тук, ви го давам лично. Приключих с изследванията на лепливото вещество, което сте взели от китките на Еди Хийт.

— Състав? — попитах аз, като преглеждах първата страница на доклада.

— Точно така. Боя, хоросан, дърво, цимент, азбест, стъкло. Такива остатъци обикновено намираме при случаите на кражба с взлом, често те са по дрехите на заподозрения, по ръкавите, джобовете, обувките и тъй нататък.

— А дрехите на Еди Хийт?

— Същите остатъци имаше и по дрехите му.

— Ами боите? Кажете ми нещо за тях.

— Открих парченца боя от пет различни разновидности. Три от тях са били на пластове, което означава, че нещо е било боядисвано и пребоядисвано няколко пъти.

— С тези бои жилища ли са боядисвани или коли? — попитах аз.

— Само едната е за кола, акрилно лаково покритие, типично за колите на Дженеръл Мотърс.

Помислих си, че тази боя може да е от колата, с която е бил отвлечен Еди Хийт. Много вероятно бе и да е отвсякъде другаде.

— Цвят? — попитах аз.

— Син.

— На пластове ли е?

— Не.

— А какво ще ми кажете за остатъците, намерени на паважа около трупа? Помолих Марино да вземе проби оттам и той ми обеща да го направи.

— Пясък, кал, парченца от паважа, както и разнообразните остатъци, които човек може да открие около една кофа за боклук. Стъкло, хартия, пепел, цветен прашец, ръжда, растителни остатъци.

— Тук съставът е различен, не е като на пробите, взети от лепливото вещество по китките, нали така?

— Да. Струва ми се, че лейкопластът е бил използван на някое място, където има строителни материали и птици, и след това е бил махнат.

— Птици ли?

— На трета страница на доклада — каза той. — Открих множество частички от птичи пера.

 

Когато се прибрах у дома, Луси изглеждаше доста неспокойна и раздразнителна. Явно не бе успяла да си намери подходящо занимание през деня и затова се бе заела с подреждането на кабинета ми. Лазерният ми принтер бе преместен, а също така модемът и всичките ми компютърни наръчници.

— Защо си направила това? — попитах я аз.

Тя седеше на стола ми с гръб към мен и ми отговори, без да се обърне и без да свали пръстите си от клавишите.

— Така е по-разумно.

— Луси, не може просто така да влезеш в нечий кабинет и да разместиш всичко. Как щеше да се чувстваш, ако аз бях направила същото у вас?

— За да разместиш моите неща, трябва да има причини. Всичко е разумно обмислено. — Престана да натиска клавишите и се обърна към мен, както си седеше на въртящия се стол. — Виж, сега можеш да достигнеш принтера, без да ставаш. Книгите ти са ей тук, съвсем наблизо, и модемът не ти се пречка. Не би трябвало да слагаш книги, чашки с кафе и други неща върху него.

— Целия ден ли прекара тук? — попитах аз.

— Че къде другаде да отида? Ти си взела колата. Излязох да се поразходя из околността. Опитвала ли си се някога да тичаш по сняг?

Издърпах един стол, отворих чантата си и извадих хартиената торбичка, която ми беше дал Марино.

— Казваш, че ти трябва кола.

— Чувствам се като затворник.

— Къде би искала да отидеш?

— В твоя клуб. Не знам къде другаде. Просто ми харесва там. Какво има в тази торбичка?

— Книги и едно стихотворение, което ми даде Марино.

— Той откога се занимава с литература? — Луси стана и се протегна. — Ще направя билков чай. Искаш ли?

— Едно кафе, моля те.

— Не с хубаво да пиеш кафе — каза тя и излезе от стаята.

— По дяволите! — промърморих ядосано, тъй като при изваждането на книгите от торбичката по ръцете и дрехите ми се посипа червен флуоресцентен прах.

Нийлс Вандър бе свършил обичайната си работа, а аз съвсем бях забравила за новата му играчка. Преди няколко месеца той си беше намерил нов осветител и бе захвърлил лазера на боклука. „Лума-Лайт“ с нейната „триста и петдесет ватова дъгова лампа със сгъстени метални изпарения“, както с любов я описваше Вандър при всяка възможност, обагряше всякакви невидими косъмчета и нишки в пламтящооранжево. Петна от семенна течност и остатъчни следи от наркотични вещества блесваха като протуберанси, а най-хубавото беше, че лампата изваждаше на показ пръстови отпечатъци, които в миналото бе немислимо да бъдат открити.

Вандър бе поработил добре върху книгите на Дженифър Дейтън. Те са били поставени в стъкления резервоар и подложени на въздействието на парите на „Сюпър Глу“ — циано-акрилния естер, реагиращ на съставките на човешката пот. А после Вандър бе покрил лъскавите корици на книгите с флуоресцентния прах, с който сега и аз бях посипана цялата. Най-накрая бе сложил книгите под критичното око на „Лума-Лайт“ и бе обагрил страниците им с нинхидрин. Надявах се, че за усилията си е получил онова, което му се полагаше. На мен ми се налагаше да отида в банята и да почистя всичко с мокър парцал.

Прегледах „Парижката пъстърва“, но не открих нищо особено. Разказваше се за жестоко убийство на чернокожо момиче и ако това имаше някаква връзка с историята на Дженифър Дейтън, аз не я открих. „Говори Сет“ беше страшен разказ за предполагаемо същество от друг свят, предаващо съобщения чрез автора. Никак не бях учудена, че мис Дейтън, с нейната склонност да се занимава с отвъдното, е чела подобни книги. Най-интересно ми се видя стихотворението.

Беше напечатано на бял лист хартия, изцапан с пурпурния нинхидрин и поставен в найлонова торбичка.

Целувките на Джени

стоплиха медното пени,

вързано на шията й

с памучен конец.

Повяваше ветрец

и той го намери в ранната пролет

на прашния път до полянката

и така й го даде.

Мълчаливо, без време да губи,

с този „спомен“ той я люби.

Полянката е вече кафява

и обрасла с къпини.

Него го няма и най-подир

студеното пени на Джени

спи на дълбокото

в горския вир.

Нямаше дата, нито бе отбелязано името на автора. Листът бе сгъван многократно на четири и смачкан. Станах и отидох във всекидневната, където Луси бе сервирала кафето и чая на масата и разпалваше огъня.

— Не си ли гладна? — попита ме тя.

— Истината е, че съм гладна — отвърнах, докато отново четях стихотворението и се питах какво ли означава. Тази „Джени“ Дженифър Дейтън ли беше? — Какво ти се яде?

— Ако искаш вярвай, яде ми се бифтек. Но само, ако е хубав и кравите не са били хранени с химикали — каза Луси. — Възможно ли е ти да вземеш служебна кола, за да мога да използвам твоята през тази седмица?

— Обикновено не докарвам служебната кола тук, освен ако не съм дежурна.

— Снощи не беше дежурна и пак отиде на местопрестъплението. Ти винаги си дежурна, лельо Кей.

— Добре — рекох аз. — Хайде да направим следното. Ще отидем да изядем най-хубавия бифтек в града. А след това ще минем през службата да взема колата. Така ти ще можеш да караш моята. Все още по пътищата има лед. Ще ми обещаеш да внимаваш.

— Никога не съм ходила в службата ти.

— Ако искаш, ще ти я покажа.

— В никакъв случай. Не и нощем.

— Мъртвите не могат да те наранят.

— Могат, могат — каза Луси. — Татко ме нарани, когато умря. Остави ме на мама да ме отгледа.

— Хайде да си облечем палтата.

— Защо винаги, когато спомена нещо за нашето нефункциониращо семейство, ти сменяш темата?

Тръгнах към спалнята, за да си взема палтото.

— Искаш ли да ти дам черното си кожено яке?

— Виждаш ли? Отново го правиш! — кресна тя.

Спорихме през целия път до ресторанта „При Рут“ и когато паркирах колата, вече имах главоболие и бях отвратена от себе си. Луси ме беше принудила да повиша тон, а единственият друг човек, който често успяваше да направи това, бе моята майка.

— Защо си такъв инат? — прошепнах в ухото й, когато ни настаниха на една свободна маса.

Мигновено се появи келнер и попита какво ще искаме за пиене.

— „Дюърс“ и сода — казах аз.

— Лимонада с капка джин — обади се Луси. — Не бива да пиеш и да караш кола.

— Ще изпия само едно. Но ти си права. По-добре да не пия. Отново ме критикуваш. Как искаш да имаш приятели, когато говориш с хората по този начин?

— Не очаквам да имам приятели — отговори тя и извърна поглед. — Другите очакват от мен да имам приятели. Може би не искам да имам приятели, защото повечето хора ми се виждат досадни.

Изпитах отчаяние.

— Мисля, че ти повече от всеки друг искаш да имаш приятели, Луси.

— Сигурна съм, че мислиш така. И сигурно мислиш, че след две-три години ще трябва да се омъжа.

— Нищо подобно. Всъщност аз искрено се надявам това да не стане.

— Днес се рових из компютъра ти и открих един файл, наименован „плът“. Защо имаш такъв файл? — попита племенницата ми.

— Защото се занимавам с един много труден случай.

— Малкото момче на име Еди Хийт? Видях файла. Бил е намерен гол, подпрян на кофа за смет. Някой е изрязал парчета от кожата му.

— Луси, не бива да четеш описанията на случаите — казах аз и в този миг чух сигнала на моя пейджер. Откачих го от колана на полата си и погледнах номера. — Извини ме за момент — казах и станах от масата точно когато пристигнаха питиетата ни.

Открих един телефонен автомат. Минаваше осем часът.

— Трябва да говоря с теб — рече Нийлс Вандър, който все още беше в службата. — Може би ще трябва да дойдеш тук и да ми донесеш картичките с пръстовите отпечатъци на Рони Уодел.

— Защо?

— Появи се безпрецедентен проблем. Ще извикам и Марино.

— Добре. Кажи му да ме чака в моргата след половин час.

Когато се върнах на масата, Луси позна по лицето ми, че се готвя да проваля още една вечер.

— Съжалявам — казах.

— Къде отиваме?

— В службата, а после в Крайбрежната сграда. — Извадих портмонето си.

— Каква е тази Крайбрежна сграда?

— Неотдавна там се преместиха серологията и дактилоскопичните лаборатории. И Марино ще дойде — рекох аз. — Отдавна не си го виждала.

— Нищожества като него не се променят, от тях не може да излезе нищо по-добро с времето.

— Луси, не е вярно. Марино не е нищожество.

— Беше такъв, когато го видях миналия път.

— И ти не се държа много любезно с него тогава.

— Не съм го наричала „глупав хлапак“.

— Наричаше го по друг начин, доколкото си спомням, и непрекъснато поправяше граматическите му грешки.

Половин час по-късно оставих Луси в офиса на моргата и се качих на горния етаж. Отключих едно чекмедже на бюфета, извадих папката на Уодел и едва се бях качила в асансьора, когато иззвъня звънецът на задната врата. Марино носеше джинси и тъмносиньо спортно яке с качулка, оплешивяващото му теме бе покрито с бейзболна шапка.

— Вие двамата се познавате, нали? — казах. — Луси ми е дошла на гости за Коледа и ми помага да реша един компютърен проблем — обясних му, когато излязохме навън в студения нощен въздух.

Крайбрежната сграда се намираше от другата страна на улицата срещу паркинга зад моргата и бе диагонално разположена на Мейн Стрийт Стейшън, където временно се бяха преместили канцелариите на Министерството на здравеопазването. Часовникът върху кулата на Мейн Стрийт Стейшън плуваше над нас като пълна луна, а червените светлинки на високите сгради предупредително намигваха на нисколетящите самолети. Някъде в тъмнината един влак с грохот премина по релсите си, докато земята тътнеше и скърцаше подобно на кораб в открито море.

Марино вървеше пред нас, огънчето на цигарата му припламваше на интервали. Той не искаше Луси да е с нас и тя го усещаше. Когато стигнахме до Крайбрежната сграда, откъдето по време на Гражданската война са били товарени припаси за войската, натиснах звънеца на входната врата. Почти веднага се появи Вандър и ни отвори.

Той не поздрави Марино, нито попита коя е Луси. Ако дори същество от друга планета придружаваше човек, на когото имаше доверие, той не би задавал въпроси, нито би очаквал да го представят. Последвахме го по стълбите до втория етаж, където старите коридори и канцелариите бяха пребоядисани в различни нюанси на металносивото и обзаведени наново с бюра и шкафове за книги с инкрустации от черешово дърво и тапицирани столове.

— Върху какво работиш до толкова късно? — попитах, когато влязохме в стаята, където се помещаваше Автоматизираната система за идентифициране на пръстови отпечатъци, известна като АДС^[1].

— Върху случая „Дженифър Дейтън“ — отговори той.

— Тогава защо ти са картичките е пръстовите отпечатъци на Уодел?

— Искам да съм сигурен, че миналата седмица си аутопсирала именно Уодел — рязко ми отговори Вандър.

— За какво говориш, дявол да го вземе? — объркано извика Марино.

— Сега ще ви покажа.

Вандър седна пред входящия терминал, който чрез модем бе свързан с компютъра на Щатската полиция, съхраняващ банка с повече от шест милиона пръстови отпечатъци. Натисна няколко клавиша, за да включи лазерния принтер.

— Идеалните отпечатъци са малко и не се срещат често, но тук имаме един. — Вандър продължи да натиска клавишите и на екрана се появи яркобял пръстов отпечатък. — Десен показалец, спираловиден отпечатък. — Посочи ни водовъртежа от линии зад стъклото. — Дяволски добър е и е взет от къщата на Дженифър Дейтън.

— От кое място в къщата й? — попитах аз.

— От стол в трапезарията. Отначало си помислих, че има някаква грешка. Но явно не е така. — Вандър продължаваше да се взира в екрана. След малко продължи да набира. — Отпечатъкът е на Рони Джо Уодел.

— Невъзможно е. — Бях направо шокирана.

— Естествено е да си помислиш така — разсеяно изрече Вандър.

— Откри ли нещо в къщата на Дженифър Дейтън, което би могло да ни подскаже, че тя и Уодел са се познавали? — попитах аз Марино и отворих папката, посветена на случая „Уодел“.

— Ако имаш пръстовите отпечатъци на Уодел, взети в моргата — каза ми Вандър, — ще ги сравним с тези от АДС.

Извадих два кафяви плика и се учудих, че не са дебели и тежки. Усетих как лицето ми пламва, когато ги отворих един след друг и вътре открих само онова, което бях очаквала — снимките. Плика с десетте картички с пръстовите отпечатъци на Уодел го нямаше. Когато вдигнах очи, всички се бяха вторачили в мен.

— Нищо не разбирам — казах, усещайки върху себе си смутения поглед на Луси.

— Нямаш пръстовите му отпечатъци? — недоверчиво попита Марино.

Отново проверих папката.

— Тук ги няма.

— Обикновено Сюзън взема отпечатъците, нали така? — каза той.

— Да. Винаги. Трябваше да направи два комплекта — един за затвора и един за нас. Може да ги е дала на Фийлдинг и той да е забравил да ми ги донесе.

Извадих бележника си и посегнах към телефона. Фийлдинг си беше у дома и не знаеше нищо за картичките с пръстовите отпечатъци.

— Не, не съм забелязал да му взема отпечатъци, но аз не забелязвам половината от онова, което става около мен — каза той. — Просто предположих, че е дала картичките на теб.

Набирах телефонния номер на Сюзън и междувременно се опитвах да си спомня дали съм я виждала да вади картичките, или да притиска пръстите на Уодел върху мастиления тампон.

— Да си забелязал Сюзън да взема пръстови отпечатъци на Уодел? — попитах Марино, докато телефонът на Сюзън продължаваше да дава „свободно“.

— Докато аз бях там, нямаше такова нещо. Щях да й предложа помощта си, ако се беше заела е това.

— Не отговаря — рекох аз и оставих слушалката.

— Уодел беше кремиран — каза Вандър.

— Да — отвърнах аз. Всички замълчахме.

После Марино малко рязко се обърна към Луси:

— Имаш ли нещо против? Трябва да поговорим насаме.

— Можеш да седнеш в моя кабинет — рече й Вандър. — Надолу по коридора последният вдясно.

Когато тя излезе, Марино започна:

— Предполага се, че Уодел е прекарал в затвора десет години и няма начин отпечатъкът, намерен в къщата на Дженифър Дейтън, да е бил оставен преди десет години. Тя се е преместила в къщата на Саутсайд преди няколко месеца, а мебелировката на трапезарията изглежда съвсем нова. Плюс това върху килима във всекидневната й има следи, които подсказват, че един стол от трапезарията е бил пренесен там, и то може би във вечерта на убийството. Ето защо най-напред поисках да проверят столовете.

— Това е неосъществимо — обади се Вандър. — В този момент ние не сме в състояние да докажем, че човекът, който е бил екзекутиран миналата седмица, е Рони Джо Уодел.

— Може би има някакво друго обяснение на това по какъв начин отпечатъкът на Уодел е попаднал върху един стол в къщата на Дженифър Дейтън — казах аз. — Например в затвора има дърводелска работилница, където се изработват мебели.

— Малко е вероятно, дявол го взел — рече Марино. — Осъдените на смърт не се занимават с дърводелство. И дори да го правеха, повечето граждани няма как да се сдобият с изработени в затвора мебели.

— Въпреки това — обади се Вандър — би било много интересно, ако успеете да разберете откъде е купила мебелите за трапезарията си.

— Не се притеснявай, Това е задача от първостепенна важност.

— Цялата документация около арестуването на Уодел, включително и пръстовите му отпечатъци, би трябвало да се намират във ФБР — добави Вандър. — Ще взема копие, ще открия и фотографията на палеца от случая „Робин Найсмит“. Къде другаде е бил арестуван Уодел?

— Никъде — каза Марино. — Само съдебните власти в Ричмънд биха могли да имат негово досие.

— И вие сте идентифицирали единствено отпечатъка, взет от стола в трапезарията й, така ли? — обърнах се аз към Вандър.

— Разбира се, някои от откритите отпечатъци са свързани с Дженифър Дейтън — каза той. — Специално по книгите, намерени до леглото й, и върху сгънатия лист със стихотворението. Както може да се очаква, има и някои частични отпечатъци по колата й, вероятно оставени от някой, дето е натоварил продукти в багажника й или е напълнил резервоара й с бензин. Засега това е всичко.

— А с Еди Хийт нямахте ли късмет? — попитах аз.

— Нямаше много материал за изследване. Хартиената торбичка, консервната кутия, шоколадчето. Проверих с „Лума-Лайт“ обувките и дрехите му. Нищо.

— По-късно той ни изведе през задната врата, където в заключените фризери се съхраняваше кръв, взета от толкова затворници, че биха могли да населят един малък град. Трябваше да бъде изпратена в Щатския кръвен резерв. Отпред беше паркирана колата на Дженифър Дейтън, която имаше още по-покъртителен вид, сякаш след смъртта на стопанката си съвсем се бе разнебитила. Металът отстрани бе смачкан — там, където се бяха удряли вратите на други коли. На места имаше ръждиви петна и драскотини, а боята на покрива й се лющеше. Луси спря и надникна през изцапания със сажди прозорец.

— Ей, не пипай нищо — каза й Марино.

Тя го изгледа косо, без да продума, и всички излязохме навън.

Луси се качи на колата ми и потегли за вкъщи, без да изчака нито Марино, нито мен. Когато ние влязохме, тя вече се намираше в кабинета ми и вратата беше затворена.

— Все още е олицетворение на самата любезност — рече Марино.

— И ти самият тази вечер си далеч от съвършенството — отвърнах, като отместих малкия параван пред камината и сложих още няколко цепеници.

— Тя нали ще си затваря устата сега?

— Да — отговорих уморено. — Разбира се.

— Е, аз знам, че й вярваш, защото си й леля. Но не мисля, че беше добра идея да я оставиш да чуе всичко това.

— Аз наистина имам доверие на Луси. Тя означава много за мен. И ти означаваш много за мен. Надявам се двамата да станете приятели. Барът е отворен. Или предпочиташ да напълня кафеника?

— Кафето ще ми дойде добре.

Той седна до камината и извади от джоба си войнишки нож. Докато правех кафето, Марино подрязваше ноктите си и хвърляше парченцата в огъня. Отново позвъних на Сюзън, но никой не ми отговори.

— Мисля, че Сюзън не му е взела отпечатъците — каза ми Марино, когато сложих подноса с кафето на масичката пред камината. — Докато ти беше в кухнята, аз поразмислих. Знам, че докато бях там, тя не го направи, а стоях почти през цялото време. Значи ако отпечатъците не са взети веднага след докарването на трупа, не се надявай на нищо.

— Не бяха взети тогава — отговорих аз, усещайки, че все повече се притеснявам. — Затворническите надзиратели си тръгнаха доста бързо. Положението беше много объркващо. Стана късно и всички бяхме уморени. Сюзън сигурно е забравила, а аз бях прекалено заета, за да забележа това.

— Надяваш се, че е забравила.

Посегнах да взема кафето си.

— Доколкото мога да съдя по думите ти, е нея нещо не е било наред. Аз не бих й се доверил напълно — рече Марино.

В този момент и аз не изпитвах особено доверие.

— Трябва да говорим с Бентън — каза той.

— Ти видя Уодел на аутопсионната маса, Марино. Ти видя как го екзекутираха. Не мога да повярвам, че не си го разпознал.

— Не е възможно да се каже точно. Можеш да сравниш негови снимки със снимки, направени в моргата, и пак да не си сигурна. Не бях го виждал, откакто го пипнаха, а това беше преди десет години. Онзи тип, когото сложиха на електрическия стол, беше с четирийсет килограма по-тежък. Брадата, мустаците и главата му бяха обръснати. Е, наистина имаше прилика. Но сега не бих могъл да се закълна, че това беше той.

Спомних си как предишната вечер бях посрещнала Луси на летището. Тя беше моята племенница. Бях я виждала за последен път само преди една година и въпреки това едва я познах. Прекалено добре знаех, че не може да се разчита на визуалната памет.

— Ако някой е разменил местата на двама затворници — казах аз — и ако Уодел е на свобода, а някой друг е бил екзекутиран, моля те, кажи ми защо.

Марино сложи още една лъжичка захар в кафето си.

— Кажи ми какъв е мотивът, за бога, Марино. Какъв би могъл да бъде?

Той вдигна очи.

— Не знам защо.

В този миг вратата на кабинета ми се отвори и се появи Луси. Тя седна от другата страна на камината срещу Марино, който сега бе с гръб към огъня, опрял лакти на коленете си.

— Какво можеш да ми кажеш за АДС? — попита ме тя така, сякаш Марино изобщо го нямаше в стаята.

— Какво би искала да знаеш? — казах аз.

— Езика. Дали работят с мейнфрейм.

— Не съм запозната с техническите детайли. Защо?

— Бих могла да разбера дали файловете са били подменени.

Усетих, че Марино ме гледа.

— Не можеш да проникнеш в компютъра на Щатската полиция, Луси.

— Вероятно бих могла, но аз не настоявам за това. Може да има някакъв друг начин да се доберем до тях.

Марино се обърна към нея.

— Искаш да кажеш, че би могла да установиш дали досието на Уодел е било сменено в АДС?

— Да. Казвам, че бих могла да позная дали досиетата на Уодел са били сменени.

Марино стисна зъби.

— Струва ми се, че ако някой е бил достатъчно хитър да го направи, той се е застраховал и срещу опитите на някакъв си компютърен „гений“ да го пипне.

— Аз не съм компютърен гений. Въобще не съм никакъв гений.

Двамата млъкнаха и останаха така, седнали един срещу друг от двете страни на камината.

— Не можеш да проникнеш в АДС — казах на Луси.

Тя ме погледна студено.

— Не и сама — добавих аз. — Не и докато не открием сигурен достъп. И дори да има такъв начин, бих предпочела ти да стоиш настрана от всичко това.

— Не съм сигурна, че предпочиташ да стоя настрана. Знаеш, че ако нещо е било подправено, аз ще го открия, лельо Кей.

— Детето страда от мания за величие — каза Марино и се изправи на крака.

— Ако сега извадиш пистолета си и се прицелиш, би ли могъл да улучиш числото дванайсет на ей онзи часовник там на стената? — попита го Луси.

— Нямам никакво желание да стрелям в къщата на леля ти, за да ти доказвам нещо.

— Можеш ли да улучиш дванайсетицата от мястото, където си застанал?

— Мога.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Лейтенантът страда от мания за величие — рече ми Луси.

Марино се извърна към огъня, но аз успях да забележа, че се усмихва.

— Нийлс Вандър има на разположение само компютри и принтер — каза Луси. — Той е свързан с компютъра на Щатската полиция чрез модем. Винаги ли е било така?

— Не — отговорих аз. — Преди да се премести в новата сграда, той имаше по-голямо оборудване.

— Опиши ми го.

— Е, имаше няколко различни компонента. Но основният му компютър приличаше на онзи в кабинета на Маргарет — отговорих аз и като се сетих, че Луси не е влизала в стаята на Маргарет, добавих: — Мини.

Огънят хвърляше трепкащи сенки върху лицето й.

— Хващам се на бас, че АДС хем е мейнфрейм, хем не е. Хващам се на бас, че това е поредица от минита, свързани чрез UNIX или чрез друг мултиюзър. Вероятно бих могла да го направя и от твоя терминал тук в къщата, лельо Кей.

— Не искам да ме проследят и да ме открият — разпалено заявих аз.

— Нищо няма да проследят. Ще се свържа с твоя компютър в центъра, ще заобиколя, връзката ще бъде много усложнена. Когато всичко свърши, ще бъде много трудно да се проследи каквото и да било.

Марино тръгна към банята.

— Той се държи така, сякаш живее тук — рече Луси.

— Не съвсем — отговорих аз.

Няколко минути по-късно изпратих Марино до вратата. Покритият с ледена коричка сняг, затрупал моравата, сякаш излъчваше светлина, а острият въздух ми напомни за първото дръпване от ментолова цигара.

— Много ще се радвам, ако на Коледа дойдеш да вечеряш с нас — казах му от прага.

Той се поколеба, поглеждайки към колата си, паркирана на улицата.

— Страшно си любезна, но няма да мога, докторке.

— Не бих искала да се отнасяш с такава неприязън към Луси — обидено рекох аз.

— Дотегна ми да ме третира като тъпак, който е бил роден в хамбар.

— Понякога се държиш като такъв. И въобще не се стараеш да спечелиш уважението й.

— Тя е едно разглезено хлапе от Маями.

— Когато беше десетгодишна, Луси беше хлапе от Маями — отвърнах аз. — Но никога не е била разглезена. Всъщност може да се каже, че е точно обратното. Искам двамата да се разбирате. Искам това да е моят коледен подарък.

— Кой е казал, че искам да ти направя коледен подарък?

— Разбира се, че искаш. Ще ми подариш точно онова, за което те помолих. И знам как точно ще го постигнем.

— Как? — с подозрение попита той.

— Луси иска да се научи да стреля, а ти току-що й заяви, че можеш да улучиш дванайсетицата върху циферблата на часовника. Можеш да й дадеш някой и друг урок по стрелба.

— Остави тази работа — рече Марино.