Патриша Корнуел
Жестоко и необичайно (15)

IX

На 20 януари беше ветровито като през март, но много по-студено, и слънцето ме заслепяваше, докато карах на изток по Броуд Стрийт към сградата на съда.

— Сега ще ти кажа още нещо, което вече знаеш — рече Николас Грюман. — Ония от пресата ще разпенят водата като гладни лефери в язовир. Ако се приближиш прекалено много, може да пострадаш. Ще вървим рамо до рамо, ще гледаме в земята, не вдигай очи за нищо на света, независимо кой е застанал до теб и какво приказва.

— Няма да намерим място за паркиране — казах, когато се приближихме. — Така си и знаех.

— Карай по-бавно. Тази добра жена ей там май се опитва да направи нещо. Чудесно! Ще потегли, стига да успее да вземе завоя.

Зад нас изпищя клаксон.

Погледнах часовника си, а после вдигнах очи към Грюман, сякаш бях лекоатлетка, очакваща последните инструкции от треньора си. Той носеше дълго палто от кашмир в морскосиньо и черни кожени ръкавици, бастунът със сребърната дръжка бе подпрян на седалката, а на коленете му лежеше черна кожена папка със следи от многобройните битки.

— Не забравяй — рече той, — че твоят приятел Патерсън решава кой ще бъде изправен пред съда и кой не, тъй че за нас всичко опира до намесата на журито, която пък зависи от твоето държане. Бъди общителна, Кей. Трябва да се сприятелиш с тези десетина непознати, и то веднага щом влезеш вътре. Независимо какво биха искали да знаят, не издигай стена между вас. Бъди на разположение.

— Разбирам — отговорих.

— Ще се борим докрай. Става ли?

— Става.

— Късмет, докторке.

Той се усмихна и ме потупа по рамото.

Щом влязохме в съда, ни спря един служител със сканиращо устройство. Провери чантичката ми и кожената папка, която носех, както бе правил стотици пъти по-рано, когато бях идвала тук в качеството си на свидетел и експерт. Но сега не пророни дума и избягваше погледа ми. Сребърната дръжка на Грюмановия бастун веднага накара скенера да реагира и той се прояви като олицетворение на търпението и любезността, като обясни най-подробно защо сребърната дръжка не може да бъде свалена и че наистина нищо не е скрито в дървената част.

— Какво си мисли, че съм скрил вътре, тръбичка за издухване на отровни стрели ли? — каза той, когато се качихме в асансьора. Щом стигнахме до третия етаж и вратата се отвори, репортерите се нахвърлиха върху нас с обичайната си хищническа стръв. Моят адвокат се движеше много бързо за човек, болен от подагра, и бастунът му почукваше ритмично при всяка негова стъпка. Чувствах се невероятно самотна и изоставена, докато не влязохме в почти празната съдебна зала, където Бентън Уесли седеше в един ъгъл заедно със слабичък млад мъж на име Чарли Хейл. Дясната страна на лицето му бе покрита е червеникаво-розови белези. Когато се изправи и смутено пъхна дясната си ръка в джобчето на жилетката си, забелязах, че няколко от пръстите му липсват. Облечен с лошо скроен костюм в някакъв мрачен цвят, той се оглеждаше наоколо, докато аз механично седнах и започнах да ровя в чантичката си. Не можех да му проговоря — и тримата мъже бяха достатъчно хладнокръвни, за да се престорят, че не забелязват колко съм разстроена.

— Хайде да поговорим за нашите предимства — каза Грюман. — Смятам, че ще можем да разчитаме на показанията на Джейсън Стори и полицая Лусеро. И, разбира се, на Марино. Не знам кои други хора ще включи Патерсън в този процес на Звездната палата.^[1]

— Имайте предвид, че съм говорил с Патерсън — рече Уесли, без да откъсва очи от мен. — Казах му, че не разполага с никакви доказателства и че аз ще свидетелствам на процеса.

— Ние предполагаме, че няма да има процес — заяви Грюман. — И когато ви призоват, бих искал да стане ясно на журито, че сте говорили с Патерсън и той знае, че няма никакви доказателства, но настоява случаят да бъде разгледан. Когато ви зададе въпрос за нещо, което вече сте обсъждали насаме, бих искал първо да кажете: „Както вече споменах в кабинета ви“ или: „Както вече ви заявих недвусмислено при нашия разговор от еди-коя си дата“ и тъй нататък, и тъй нататък. Много е важно да стане съвсем ясно на журито, че вие сте не само специален агент на ФБР, но и че ръководите катедрата по бихейвиористика в Куантико, в която се занимавате главно с психологическите аспекти на жестоките престъпления и анализирате характерните особености на престъпниците. Може дори да заявите, че според вас доктор Скарпета не притежава характерните особености на престъпника и че смятате подобни сравнения за абсурдни. Също така е важно да подчертаете пред съдебното жури, че сте били най-близък приятел и наставник на Марк Джеймс. Наблегнете на личната инициатива, защото Патерсън със сигурност няма да ви пита за тези неща. И нека да стане съвсем ясно на журито, че Чарли Хейл е тук.

— Ами ако те не пожелаят да ме разпитат? — попита Чарли Хейл.

— Тогава ръцете ни ще бъдат вързани — отговори Грюман. — Както вече ви обясних, когато говорихме в Лондон, това ще е процес на обвинението. Доктор Скарпета няма право да представя доказателства в своя защита, така че ще трябва да накараме поне един от съдебните заседатели да ни покани през задната врата.

— Това ще бъде доста трудно — рече Хейл.

— Нали носите копия от депозитната бележка и от сметките, които сте плащали?

— Да, сър.

— Много добре. Не чакайте да ви питат. Просто ги извадете и ги сложете на масата, докато говорите. И положението на жена ви засега е все същото?

— Да, сър. Както казах, тя се подложи на операцията за оплождане „ин витро“. Засега е добре.

— Не забравяйте да споменете за това при първа възможност — рече Грюман.

След няколко минути ме призоваха да се явя пред съдебното жури.

— Ама разбира се, той иска да влезеш първа. — Грюман стана заедно с мен. — След това ще извика клеветниците ти, за да създаде първите лоши впечатления у журито. — Дойде с мен до вратата. — Ако ти потрябвам, ще ме намериш тук, бъди спокойна.

Кимнах му, влязох вътре и седнах на празния стол начело на масата. Патерсън го нямаше и аз знаех, че това е един от обичайните му трикове. Искаше да застана сама пред изпитателните погледи на десетимата непознати, които държаха съдбата ми в ръцете си. Погледнах ги в очите и дори е някои от тях разменихме усмивки. Една млада жена с много сериозен вид и ярко червило реши, че не е необходимо да изчакваме щатския прокурор.

— Какво ви накара да се занимавате с мъртъвци вместо с живи хора? — попита ме тя. — Струва ми се, че сте направили странен избор, като се има предвид, че сте лекарка.

— Именно грижата за живите ме накара да изучавам мъртвите — отговорих. — Онова, което научаваме от мъртвите, служи на живите и правосъдието.

— Не ви ли става тежко? — попита ме един старец с едри и груби ръце. На лицето му имаше такова съчувствено изражение, сякаш и той самият се измъчваше.

— Разбира се.

— След като завършихте гимназия, още колко години продължи обучението ви? — попита ме набита негърка.

— Седемнайсет години, ако включим всичко.

— Боже господи!

— А къде беше това?

— Питате къде съм учила ли? — обърнах се към слабичкия мъж с очила.

— Да, госпожо.

— В „Сейнт Майкълс“, в „Корнел“, „Джонс Хопкинс“, Джорджтаун.

— Баща ви лекар ли беше?

— Баща ми притежаваше малка бакалия в Маями.

— Е, не бих искал да съм на мястото на човека, който е плащал за цялото това учение.

Неколцина от съдебните заседатели тихо се засмяха.

— Имах късмет да получавам стипендии — казах аз. — Още от гимназията.

— Имам чичо, който работи в погребалното бюро „Туай-лайт“^[2] в Норфък — обади се друг съдебен заседател.

— О, хайде сега, Бари, няма погребално бюро с такова име.

— Не се шегувам.

— Това е нищо. При нас във Файетсвил има едно погребално бюро, собственост на семейство Стиф.^[3] Познайте как се казва самото бюро.

— Няма такова нещо.

— Вие не сте от нашия щат, нали?

— Родена съм в Маями — отговорих.

— Името Скарпета испанско ли е?

— Италианско.

— Това е интересно. Мислех, че всички италианци са мургави.

— Моите прадеди са от Северна Италия, Верона, а в жилите на голяма част от тамошното население тече савойска, австрийска и шведска кръв — търпеливо обясних. — Много от моите съграждани са синеоки и русокоси.

— Охо, вие сигурно умеете да готвите.

— Това е едно от любимите ми занимания в свободното време.

— Доктор Скарпета, не ми е ясно точно какъв пост заемате — каза добре облечен мъж на моите години. — Вие главен съдебномедицински експерт на Ричмънд ли сте?

— На нашия щат. Имаме четири поделения. Централният офис е тук, в Ричмънд, освен това имаме в Норфък, в Роаноук, в Александрия.

— Значи главното ви управление се намира в Ричмънд?

— Да. Тук е най-подходящото място, тъй като съдебномедицинската ни система е част от щатското управление, а Ричмънд е центърът на законодателната ни власт.

В този момент вратата се отвори и влезе Рой Патерсън.

Беше симпатичен негър с широки рамене и късо подстригана прошарена коса. Носеше тъмносин двуреден костюм, а инициалите му бяха избродирани на ръкавелите на бледожълтата му риза. Беше известен с оригиналните си вратовръзки, в момента носеше вратовръзка от ръчно рисувана коприна. Поздрави съдебните заседатели, а мен удостои с хладен поглед.

Разбрах, че жената с яркото червило е старшият съдебен заседател. Тя прочисти гърлото си и обяви, че не съм задължена да давам показания и че думите ми могат да бъдат използвани против мен.

— Разбирам — казах аз и дадох клетва.

Патерсън току обикаляше около стола ми, предложи на журито минимална информация за това коя съм аз всъщност и се разпростря върху голямата власт, която ми давал моят висок пост, и върху това колко било лесно да се злоупотреби с тази власт.

— И кой би могъл да свидетелства за това? — попита той. — В повечето случаи единствено човекът, който е бил всекидневно до доктор Скарпета, е могъл да наблюдава отблизо работата й. Сюзън Стори. Но вие не можете да чуете нейните свидетелски показания, защото тя и нероденото й дете са мъртви, дами и господа. Но има и други хора, които могат да дадат показания днес. И те ще ви нарисуват вледеняващия образ на една студена и амбициозна жена с властнически нрав, която е допуснала ужасяващи грешки в работата си. Първо, тя е платила на Сюзън Стори, за да мълчи. А после я е убила по същата причина. И като сте чували толкова пъти за идеалното престъпление, кой според вас би могъл да го извърши, ако не един експерт по разкриването на престъпления? Експертът знае, че ако иска да застреля човек, намиращ се в превозно средство, ще трябва да избере малокалибрено оръжие, за да не се изложи на риска да бъде улучен от рикоширащите куршуми. Експертът няма да остави никакви улики на местопрестъплението, дори ще прибере гилзите. Експертът няма да използва собствения си револвер, за който знаят колеги и приятели. Ще използва друго оръжие, за което нищо не може да се докаже. Да, тя би могла да заеме един револвер от лабораторията, защото, дами и господа, съдилищата всяка година редовно конфискуват стотици оръжия, които са били използвани за извършване на престъпления, а някои от тези оръжия се предлагат като дарение на щатската лаборатория за оръжейна експертиза. Доколкото знаем, двайсет и два калибровият пистолет, който е бил опрян в тила на Сюзън Стори, тъй да се каже, преди това е висял на лично място в лабораторията за оръжейна експертиза или в стрелбището на долния етаж, където специалистите са изпробвали оръжията и където доктор Скарпета редовно се е упражнявала да стреля. Между другото тя е толкова добра, че е успех би могла да се кандидатира за работа във всеки полицейски участък. Тя е убивала и по-рано, макар да е било преценено, че става въпрос за самозащита.

Аз се взирах в ръцете си, които бяха опрени на масата, докато Патерсън продължаваше да говори. Винаги се изразяваше много красноречиво, макар че обикновено не знаеше кога да спре. Когато поиска от мен да обясня наличието на мои пръстови отпечатъци върху плика, намерен в гардероба на Сюзън, така надълго и нашироко обясни колко неправдоподобно било моето обяснение, че според мен някои от присъстващите неволно се запитаха защо обяснението ми да не е вярно. После стигна до парите.

— Не е ли истина, доктор Скарпета, че на дванайсети ноември сте отишли в градския клон на Сигнет Банк и сте попълнили чек за сумата десет хиляди долара в брой?

— Истина е.

Патерсън се поколеба, явно беше учуден. Беше разчитал на това, че ще откажа да отговарям на въпросите му.

— Значи няколко седмици преди вашата асистентка да внесе трийсет и пет хиляди долара в собствената си сметка, вие сте излезли от Сигнет Банк с десет хиляди долара в брой.

— Не, сър, не е вярно. Сред финансовите ми документи би трябвало да откриете копие от банков чек за сумата седем хиляди триста и осемнайсет лири стерлинги. Ето аз имам тук още едно копие.

Извадих го от чантичката си. Патерсън едва-едва го погледна и помоли секретаря да го отбележи като веществено доказателство.

— Е, това е много интересно — заяви той. — Вие сте купили банков чек, издаден на името на Чарлс Хейл. Да не би това да е хитър начин да замаскирате факта, че сте давали пари на вашата асистентка, а навярно и на други хора? Да не би този Чарли Хейл да е обърнал лирите в долари и да ги е предал на друг човек… например на Сюзън Стори?

— Не — отговорих аз. — Никога не съм предавала чека в ръцете на Чарлс Хейл.

— Така ли? — Той изглеждаше объркан. — Тогава какво направихте с този чек?

— Дадох го на Бентън Уесли и той се погрижи Чарлс Хейл да го получи. Бентън Уесли…

Той ме прекъсна:

— Тази история става още по-абсурдна.

— Мистър Патерсън…

— Кой е Чарлс Хейл?

— Бих искала да довърша предишното си изявление — заявих аз.

— Кой е Чарлс Хейл?

— Бих искал да чуя края на нейното изявление — обади се мъж с карирано сако.

— Моля — със студена усмивка изрече Патерсън.

— Дадох банковия чек на Бентън Уесли. Той е специален агент на ФБР и експерт в Катедрата по бихейвиористика в Куантико.

Една жена смутено вдигна ръка.

— За него ли пишеше във вестниците? Него ли са повикали, когато са разследвали онези ужасни убийства в Гейнсвил?

— Същият е — отговорих аз. — Той е мой колега. И беше много близък с моя приятел Марк Джеймс, който също работеше като специален агент на ФБР.

— Доктор Скарпета, нека да изясним този пункт — нетърпеливо се обади Патерсън. — Марк Джеймс ви беше нещо повече от… цитирам: приятел.

— Въпрос ли ми задавате, мистър Патерсън?

— Ако оставим настрана явната злоупотреба със служебно положение, произтичаща от факта, че тази жена, която се явява главен съдебномедицински експерт на нашия щат, е спала с агент на ФБР, темата е неуместна. Тъй че бих искал да попитам…

Аз го прекъснах:

— Моята връзка с Марк Джеймс започна, когато учех в Юридическия факултет. Не е имало никаква злоупотреба със служебно положение и освен това възразявам срещу забележката на щатския прокурор за това с кого вероятно съм спала. Настоявам да се запише.

Машинописката продължаваше неспирно да трака на машината.

Така бях сплела пръстите си, че кокалчетата им побеляха.

Патерсън попита отново:

— Кой е Чарлс Хейл и защо сте му дали сума, равностойна на десет хиляди долара?

Изведнъж си представих чукан с два пръста вместо ръка и всичко това, покрито с лъскавата набраздена кожа на заздравяла рана.

— Той беше продавач на билети на гара „Виктория“ в Лондон — отговорих аз.

— Беше?

— Беше на единайсети февруари, понеделник, когато избухна бомбата.

 

Никой не беше ми казал нищо. Цял ден слушах новините и нямах представа какво точно е станало, докато на четиринайсети февруари в два часа и четирийсет и една минути телефонът не иззвъня. По това време в Лондон беше шест часът и четирийсет и една минути и тогава Марк е бил мъртъв почти от ден. Когато Бентън Уесли се опита да ми обясни какво се е случило, бях толкова ужасена, че не го разбрах.

— Това се случи вчера, четох за това вчера. Да не искаш да кажеш, че отново се е случило същото?

— Бомбата е избухнала вчера сутринта, когато е било пълно с хора. Но аз току-що научих за Марк. Нашето аташе по юридическите въпроси току-що ми съобщи.

— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен?

— Господи! Съжалявам, Кей!

— Със сигурност ли са го идентифицирали?

— Да.

— Значи си сигурен. Искам да кажа…

— Кей. Аз съм вкъщи. Мога да бъда при теб след час.

— Не, не.

Цялата треперех, но не можех да плача. Обикалях из къщата, тихо стенех и кършех ръце.

 

— Значи вие не сте познавали Чарлс Хейл преди раняването му от бомбата. Доктор Скарпета, защо сте му дали десет хиляди долара? — Патерсън попи челото си с носна кърпичка.

— Той и жена му искаха да имат деца, но това бе невъзможно.

— И откъде знаете такива интимни подробности за напълно непознати хора?

— Бентън Уесли ми каза и тогава аз предложих да се обърнем към водещия в научноизследователската работа „Бърн Хол“, където се занимават и с оплождане „ин витро“. То все още не е включено в здравната ни осигурителна система.

— Но вие казахте, че инцидентът с бомбата е бил още през февруари, а чека сте попълнили през ноември.

— До миналата есен не знаех за този проблем на семейство Хейл. Отдавна бях помолила Бентън да ми каже, ако мистър Хейл има нужда от нещо.

— И тогава решихте да дадете тези пари на съвсем непознати хора? — Патерсън ми зададе този въпрос така, сякаш току-що бях заявила, че вярвам в съществуването на феи и гномове.

— Да.

— Вие да не би да сте светица, доктор Скарпета?

— Не.

— Тогава, моля ви, обяснете мотивите си.

— Чарлс Хейл се е опитал да помогне на Марк.

— Опитал се да му помогне ли? — Патерсън крачеше напред-назад. — Как се е опитал да му помогне? Да си купи билет, да хване влака, да открие мъжката тоалетна? Какво точно искате да кажете?

— За кратко време Марк е бил в съзнание, а Чарлс Хейл е бил тежко ранен и е лежал близо до него. Опитал се е да махне отломките, с които Марк е бил затрупан. Той му е говорил, свалил е сакото си и го е завил с него… Той, ох, се опитал да спре кръвоизлива му. Направил е всичко, което е могъл. Не е било възможно да го спаси, но Марк не е бил сам. Толкова съм му благодарна за това. Сега ще се роди нов живот и аз съм благодарна, че, от своя страна, успях да направя нещо за него. Това ми помага. Поне има някакъв смисъл. Аз не съм светица. Направих го и за себе си. Като помогнах на Чарлс Хейл, аз помогнах и на себе си.

В залата стана толкова тихо, сякаш нямаше никой. Жената с яркото червило се наведе напред, за да привлече вниманието на Патерсън.

— Чарли Хейл сигурно е в Англия — каза тя. — Но се чудя дали не бихме могли да призовем Бентън Уесли?

— Не е необходимо да призовавате когото и да било — отвърнах аз. — И двамата са тук.

 

Когато старшата съдебна заседателка е съобщила на Патерсън, че специалното съдебно жури отказва да ме изправи пред съда, аз вече не бях там, за да го видя. Нямаше ме и когато са съобщили резултата на Грюман. След като повече не бе необходимо да отговарям на въпроси, като луда се втурнах да търся Марино.

Преди около половин час го видях да излиза от мъжката тоалетна — каза ми един униформен полицай, който пушеше цигара до фонтана.

— Можете ли да се опитате да се свържете с него по радиото? — попитах.

Той сви рамене, извади портативната си радиостанция и помоли диспечера да издири Марино. Но Марино не отговаряше.

Спуснах се бързо по стълбите и когато излязох навън, затичах с всички сили. Влязох в колата си, заключих вратите и запалих мотора. Грабнах телефонната слушалка и се опитах да се свържа с полицейското управление, което се намираше от другата страна на улицата, точно срещу съда. Когато някакъв дежурен полицай ми отговори, че Марино отсъства, потеглих към паркинга на полицията, за да видя дали белият му форд не е там. Нямаше го. Открих свободно място, паркирах колата си и се обадих на Нийлс Вандър.

— Спомняш ли си за взломната кражба на Франклин Стрийт… За пръстовите отпечатъци, които съвпадаха с тези на Уодел? — попитах го аз.

— Взломната кражба, при която е била задигната онази фланела с подплата от патешки пух ли?

— Същата.

— Спомням си я.

— Правена ли е проверка на пръстовите отпечатъци на тъжителя?

— Не, при мен няма такива. Разполагам само с онези, които са били открити на местопрестъплението.

— Благодаря ти, Нийлс.

След това отново се обадих на диспечерката.

— Можете ли да ми кажете дали лейтенант Марино носи пейджера си — попитах я аз.

— Да, носи го — след малко ми отговори тя.

— Вижте какво, моля ви, опитайте се да се свържете с него и да разберете къде се намира. Кажете му, че го търси доктор Скарпета и че е много важно.

След около минута диспечерката ми се обади:

— Той е при градската бензиностанция.

— Моля ви, кажете му, че тръгвам и след две минути ще бъда при него.

Бензиностанцията на градската полиция се намираше на асфалтирана площадка, обградена с метална верига. Работеше на самообслужване. Нямаше обслужващ персонал, нямаше тоалетна, нямаше автомати за продажба на дребни неща. Единственият начин да почистиш предното стъкло на колата си бе да донесеш всичко необходимо със себе си. Марино тъкмо прибираше талона си за бензин, когато спрях зад колата му. Излезе и се приближи до отворения прозорец на моята кола.

— Току-що чух новината по радиото. — Не успя да сдържи усмивката си. — Къде е Грюман? Искам да му стисна ръката.

— Двамата с Уесли останаха в съда. Какво се е случило?

Изведнъж ми се зави свят.

— Не знаеш ли? — удивено попита той. — По дяволите, докторке. Освободена си, ето какво се е случило. Сещам се само за два случая в моята кариера, когато специалното съдебно жури взе подобно решение.

Поех си дълбоко дъх и поклатих глава.

— Сигурно би трябвало да скачам от радост. Но нямам настроение.

— И аз бих се чувствал така.

— Марино, как се казваше онзи човек, който съобщи, че са му задигнали фланелата с подплатата от патешки пух?

— Съливан. Хилтън Съливан. Защо?

— Преди малко в съда Патерсън ми отправи невероятното обвинение, че навярно съм взела револвер от лабораторията за оръжейна експертиза и с него съм убила Сюзън. С други думи винаги е рисковано да използваш собственото си оръжие, защото ако го проверят и се окаже, че куршумите са изстреляни от него, ще ти се наложи да даваш много обяснения.

— Какво общо има това със Съливан?

— Кога се е настанил в апартамента си?

— Не знам.

— Ако исках да убия някого с моя ругер, би било много хитро първо да съобщя в полицията, че е откраднат, и след това да извърша престъплението. След това, ако по някаква причина полицаите успеят да открият оръжието, те ще проверят серийния му номер и ще установят, че е мое. Но декларацията за откраднато оръжие, която съм попълнила, ще бъде доказателство, че оръжието не е било у мен, когато е било извършено престъплението.

— Предполагаш, че Съливан е попълнил фалшива декларация? Че е инсценирал взломната кражба?

— Предполагам, че трябва да обмислиш и тази възможност — рекох аз. — Той няма алармена инсталация и е оставил един прозорец отворен. Отговарял е грубо на полицаите. Сигурна съм, че с удоволствие са го пуснали да си върви и не са си направили труда да снемат пръстовите му отпечатъци за всеки случай. Особено ако е бил облечен в бяло и непрекъснато е дърдорел за черния дактилоскопичен прах. Откъде знаеш, че пръстовите отпечатъци в апартамента на Съливан не са били оставени от самия Съливан? Той живее там. Навсякъде би трябвало да има негови отпечатъци.

— Когато ги вкарахме в АДС, те съвпаднаха с отпечатъците на Уодел.

— Точно така.

— В такъв случай защо Съливан се е обадил в полицията след публикуването на онази статия за патешкия пух, която скалъпихме за вестника?

— Както каза Бентън, този тип обича интелектуалните игрички. Обича да обърква хората. За него е удоволствие да се плъзга по ръба на острието.

— По дяволите. Нека да използвам твоя телефон.

Той заобиколи колата и седна до мен. Набра „Телефонни услуги“ и поиска номера на сградата, в която живееше Съливан. Обади се портиерът и Марино го попита преди колко време Хилтън Съливан е купил своя апартамент.

— Е, добре, тогава чий е? — попита Марино. Надраска нещо в бележника си. — Кой номер има и към коя улица гледа? Окей. Ами колата му? Да, ако имате възможност.

Той остави слушалката и вдигна поглед към мен.

— Господи, този тип въобще не е собственик на апартамента. Собственост е на някакъв бизнесмен, който го дава под наем, а Съливан го е наел в началото на декември, дявол го взел. Платил е депозитната вноска на шести, ако бъдем по-точни. — Отвори вратичката на колата и добави: — Той кара тъмносиня камионетка, стара, без прозорци отзад.

Марино ме последва с колата си до Полицейското управление, оставихме моята на паркинга. След това бързо се понесохме към Броуд Стрийт и завихме по Франклин Стрийт.

Да се надяваме, че портиерът не го е предупредил — извика Марино, за да надвие воя на мотора.

Намали скоростта и паркира колата пред осеметажната тухлена сграда.

— Неговият апартамент е в задната част — обясни ми, като се оглеждаше. — Значи сега не би трябвало да ни види.

Бръкна под седалката и извади деветмилиметров пистолет, макар че в кобура, прилепващ плътно към тялото под левия му лакът, имаше и друг. Пъхна деветмилиметровия в задния джоб на панталона си, прибави и резервен пълнител и отвори вратата.

— Ако ще водите война, с удоволствие бих останала в колата — казах аз.

— Ако се наложи, ще ти прехвърля резервния си пистолет и два пълнителя и гледай да се окажеш поне толкова добра в стрелбата, колкото твърди Патерсън. През цялото време стой зад мен. — Стигнахме до входната площадка и Марино натисна звънеца. — Сигурно го няма.

Ключалката веднага изщрака и вратата се отвори.

Появи се възрастен мъж е рунтави сиви вежди и се представи като портиерът на сградата, с когото Марино преди малко беше говорил по телефона.

— Знаете ли дали той си е вкъщи? — попита Марино.

— Нямам представа.

— Ще отидем горе да проверим.

— Няма да ходите горе, защото той живее на този етаж. — Портиерът посочи на изток. — Вървете по коридора и ей там завийте наляво. Номер седемнайсет. Ъглов апартамент в дъното.

Сградата изглеждаше донякъде луксозна, напомняше за стар хотел, в който вече никой не желае да отсяда, защото стаите са прекалено малки, а мебелировката е в тъмни цветове и поизносена. По плътната червена пътека забелязах следи от изгорено с цигара, на места ламперията бе станала почти черна. Над вратата на ъгловия апартамент на Хилтън Съливан имаше медна плочка, на която бе изписан номер 17. Шпионка нямаше. Когато Марино позвъни, зад вратата се чуха стъпки.

— Кой е? — попита някой.

— От ремонтната бригада — рече Марино. — Трябва да сменим филтъра на парното.

Вратата се отвори, видях пронизващите сини очи над рамото на Марино и те ме видяха и дъхът ми секна. Хилтън Съливан се опита да затръшне вратата, но Марино вече бе пъхнал крака си в процепа.

— Бягай до стената! — изкрещя Марино, измъкна револвера си и се изви назад, за да е по-далеч от отвора на вратата.

Понечих да затичам, когато той с един ритник отвори напълно вратата и тя се удари в стената. С револвер в ръка Марино влезе вътре, а аз изплашено чаках да чуя изстрелите. Изминаха няколко минути. После чух, че той говори с някого, използвайки портативната си радиостанция. Появи се отново на вратата, беше изпотен, ядосан, лицето му пламтеше.

— По дяволите, направо не ми се вярва. Изскочи като заек през прозореца, няма и следа от него. Проклет кучи син. Камионетката му е ей там, отзад на паркинга. Сигурно обикаля някъде пеша. Изпратих съобщение до полицейските патрули в района.

Избърса лицето си с ръкав и е усилие си пое дъх.

— Мислех си, че е жена — объркано рекох аз.

— Какво? — Марино се вторачи в мен.

— Когато ходих при Хелън Граймс, той беше при нея в къщата й. Докато говорехме на входната площадка, надникна през вратата. Помислих, че е жена.

— Съливан е бил в дома на Хелън Швабката? — извика Марино.

— Сигурна съм в това.

— Боже господи! Това е абсурдно, дявол да го вземе.

Но тази работа вече не изглеждаше толкова абсурдна, когато започнахме да претърсваме апартамента на Съливан. Беше изискано обзаведен със старинни мебели и изящни килими; Марино каза, че според портиера всичко това принадлежало на собственика, а не на Съливан. Джазова музика долиташе откъм спалнята, където открихме синьо яке, подплатено с патешки пух, беше сложено на леглото до бежова кадифена риза и чифт избелели сини джинси. Спортните му обувки и чорапите лежаха на килима. На махагоновата тоалетна масичка имаше зелена шапка и слънчеви очила, а до тях се виждаше небрежно сгънатата униформена риза на Хелън Граймс, над чието горно джобче все още бе прикрепена метална пластинка с името й. Под нея открихме голям плик, пълен със снимки, и Марино ги прегледа, докато аз продължих да претърсвам стаята.

— Ама че работа! — току повтаряше той.

На повече от десетина от тези снимки Хилтън Съливан беше гол и завързан, а Хелън Граймс играеше ролята на садистична мъчителка. Един явно любим сценарий многократно се повтаряше — Съливан седеше на стол, а тя явно го подлагаше на разпит, като го удряше отзад и използваше други мъчения. Той беше изключително красив русокос младеж със слабо тяло, за което подозирах, че крие в себе си удивителна сила. Със сигурност беше много гъвкав. Намерихме и снимка на окървавеното тяло на Робин Найсмит, подпряно на телевизора във всекидневната й, и друга, на която трупът й лежеше върху металната маса в моргата. Но онова, което ме потресе най-силно, беше лицето на Съливан. То беше абсолютно безизразно, погледът му беше леден — представих си, че точно така е изглеждал, когато е убивал.

— Може би сега знаем защо Донахю го е харесвал толкова много — каза Марино и пъхна снимките обратно в плика. — Някой е правил тези снимки. Жената на Донахю ми каза, че неговото хоби била фотографията.

— Хелън Граймс би трябвало да знае кой всъщност е Хилтън Съливан — рекох аз и в този миг сирените на полицейските коли завиха наблизо.

Марино надникна през прозореца.

— Господи, Лусеро пристигна.

Разгледах пухеното яке, сложено върху леглото, и открих бяло гъше перце, което се подаваше от един леко прокъсан шев.

Завиха още сирени. Чуваше се как се затръшват вратите на полицейските коли.

— Ние тръгваме — каза Марино, когато Лусеро влезе при нас. — Не забравяй да прибереш камионетката му. — После се обърна към мен. — Докторке, ще можем ли да се доберем до свърталището на Хелън Граймс?

— Да.

— Хайде да отидем да поговорим с нея.

 

Хелън Граймс нямаше какво да ни каже.

След около четирийсет и пет минути спряхме пред къщата й, открихме, че входната врата е отключена и влязохме. Отоплението работеше с все сила и миризмата, която се носеше наоколо, можех да разпозная от сто мили разстояние.

— Боже всемогъщи! — възкликна Марино, когато влезе в спалнята.

Обезглавеното й тяло бе облечено с униформа и сложено в седнало положение на един стол, опрян до стената. Три дни по-късно фермерът, който живееше от другата страна на шосето, откри останалата част от трупа й. Бил много учуден, когато в една от нивите си намерил изоставена спортна чанта. Но по-добре да не беше я отварял.