Патриша Корнуел
Жестоко и необичайно (11)

X

Беше късно следобед и вече се виждаха очертанията на Ричмънд, когато се обадих на Роуз.

— Доктор Скарпета, къде сте? — като обезумяла извика моята секретарка. — В колата ли сте?

— Да. На пет минути от центъра на града съм.

— Тогава продължавайте да карате. Не идвайте направо тук.

— Какво?

— Лейтенант Марино се опитва да се свърже с вас. Каза да ви предам непременно да му се обадите, преди да предприемате каквото и да било. Каза също, че работата е много, много спешна.

— Роуз, какво, за бога, говориш?

— Не сте ли слушали новините? Не сте ли чели следобедните вестници?

— През целия ден бях в окръг Колумбия. Какви новини?

— Днес рано следобед Франк Донахю е бил намерен мъртъв.

— Директорът на затвора ли? Онзи Франк Донахю?

— Да.

Стиснах здраво кормилото и вперих очи в пътя.

— Какво се е случило?

— Той е бил застрелян. Преди два часа са го намерили в колата му. Също като Сюзън.

— Идвам — казах аз, навлязох в лявото платно и увеличих скоростта.

— По-добре не го правете, Фийлдинг вече се захвана за работа. Моля ви, обадете се на Марино. Трябва да прочетете вечерните вестници. Те знаят за куршумите.

— Те?

— Репортерите. Знаят за куршумите, които свързват двата случая — на Еди Хийт и на Сюзън.

Набрах номера на пейджера на Марино и му предадох, че се прибирам у дома. Вкарах колата си в гаража и напрано отидох до входната площадка, за да взема вечерния вестник.

Франк Донахю се усмихваше от снимката на първа страница. Заглавието гласеше: „ДИРЕКТОРЪТ НА ЩАТСКИЯ ЗАТВОР УБИТ“. По-надолу се виждаше друга статия и снимката на друг държавен служител — моята. Основното беше, че куршумите, извадени от труповете на Хийт и на Сюзън, са били изстреляни от едно и също оръжие и че поредица от странни съвпадения свързвала и двете убийства с мен. В добавка към подмятанията, публикувани в „Поуст“, имаше и една по-зловеща информация.

Бях направо зашеметена, когато прочетох, че мои пръстови отпечатъци са били открити върху един пълен с пари плик, който бил намерен в дома на Сюзън. Била съм проявила „необичаен интерес“ към случая „Еди Хийт“, като съм отишла в Окръжната болница на Хенрико, за да разгледам раните на Еди. По-късно съм му направила аутопсия и именно тогава Сюзън отказала да бъде включена в списъка на свидетелите и вероятно избягала от моргата. Две седмици по-късно, когато тя била убита, аз съм се явила съвсем неканена в къщата на родителите й, за да им задавам въпроси и да настоявам да присъстват на аутопсията.

Директно не се съобщаваше, че съм имала мотиви да мразя някого, но в случая със Сюзън се намекваше за мотив, който бе колкото невероятен, толкова и вбесяващ. Вероятно бях допуснала капитални грешки в работата си. Пропуснала съм да взема пръстовите отпечатъци на Уодел, когато трупът му е бил докаран в моргата след екзекуцията. Съвсем наскоро съм оставила количката с трупа на един убит човек посред коридора, фактически пред асансьора, използван от множество хора, работещи в същата сграда, и по този начин съм провалила целия доказателствен материал. Бях описана като затворена и непредсказуема, а колегите ми отбелязваха, че у мен са настъпили личностни промени след смъртта на любовника ми Марк Джеймс. Навярно Сюзън, която всеки ден работела до мен, притежавала сведения, смятани за достатъчни да провалят професионалната ми кариера. Навярно съм й била плащала, за да мълчи.

— Моите пръстови отпечатъци ли? — попитах Марино в момента, в който той се появи. — Дявол да го вземе, каква е тази история за моите пръстови отпечатъци?

— По-спокойно, докторке.

— Този път направо ще ги осъдя. Отидоха прекалено далеч.

— Едва ли в момента ти се иска да съдиш когото и да било.

Извади цигарите си и ме последва в кухнята. Вечерният вестник лежеше разтворен на масата.

— Бен Стивънс стои зад всичко това.

— По-добре е да чуеш какво имам да ти казвам.

— От него е изтекла информацията за куршумите…

— Дявол да го вземе, млъкни за малко.

Аз седнах.

— И аз съм в беда — каза той. — Работя върху тези случаи заедно с теб и изведнъж ти си заподозряна. Наистина намерихме един плик в дома на Сюзън. Беше в чекмедже на гардероба, под някакви дрехи. В него имаше три стодоларови банкноти. Вандър го провери и откри няколко пръстови отпечатъка. Два от тях бяха твои. Нашите отпечатъци се съхраняват в АДС, в случай че се окажем толкова тъпи, та да оставим следи на някое местопрестъпление.

— На никое местопрестъпление не съм оставяла пръстовите си отпечатъци. Има логично обяснение за това. Би трябвало да има. Може би по някое време в службата съм докоснала този плик, а после Сюзън го е занесла в дома си.

— Това не е служебен плик — каза Марино. — Два пъти по-широк от обикновените и е направен от плътна лъскава черна хартия.

Погледнах го удивено и изведнъж нещо ми просветна.

— От шала, който й дадох.

— Какъв шал?

— За Коледа й подарих червен копринен шал, който бях купила в Сан Франциско. Това е пликът, в който го бях сложила, лъскав черен плик от твърда хартия. Залепваше се със златиста емблема. Сама опаковах подаръка. Разбира се, че по него е имало мои отпечатъци.

— Ами тристата долара? — попита той, като избягваше погледа ми.

— Не знам нищо за тях.

— Искам да кажа, защо са били в плика, който си й дала?

— Може би, защото е искала да скрие парите си някъде. Пликът й е бил подръка. Може би не е искала да го изхвърли. Не знам. Не беше моя работа да й казвам какво да прави с онова, което съм й дала.

— Някой видя ли те, когато й даваше шала? — попита той.

— Не. Съпругът й не си беше вкъщи, когато тя отвори подаръка.

— Ъхъ, добре, единственият подарък, за който се знае, е розовата коледна звезда. Изглежда, Сюзън не е казала на никого, че си й подарила шал.

— За бога, Марино, този шал е бил на шията й, когато са я застреляли.

— От това не става ясно кой й го е дал.

— Ти май се готвиш да се превърнеш в обвинител — рязко казах аз.

— В нищо не те обвинявам. Не разбираш ли? Така стават тези работи, дявол го взел. Да не би да искаш да ти съчувствам и да те галя по ръката, за да може някое друго ченге да се намъкне тук и да се нахвърли върху теб с подобни въпроси?

Стана и започна да крачи напред-назад из кухнята — пъхнал ръце в джобовете си, вперил поглед в пода.

— Разкажи ми за Донахю — тихо казах аз.

— Бил е убит рано тази сутрин. Жена му твърди, че е излязъл от къщи към шест часа. Около един и половина днес следобед колата му, марка „Тъндърбърд“, е била намерена заедно с него.

— Прочетох това във вестника.

— Виж какво, колкото по-малко говорим за него, толкова по-добре.

— Защо? Да не би репортерите да се готвят да намекнат, че аз съм убила и него?

— Къде беше в шест и петнайсет тази сутрин?

— Готвех се да изляза от къщи и да потегля за Вашингтон.

— Имаш ли свидетели, които да потвърдят, че не си обикаляла около местопрестъплението? Намира се близо до канцеларията на щатския съдебномедицински експерт. Може би на две минути път.

— Това е абсурдно.

— Трябва да свикваш. Едва сега започва. Почакай, докато Патерсън се заеме с теб.

Преди да се кандидатира за щатски прокурор, Рой Патерсън беше един от напористите и егоцентрични градски адвокати, специалист по наказателно право. Навремето той съвсем не бе в състояние да оцени моите показания, защото в повечето случаи думите на един съдебномедицински експерт не карат съдебните заседатели да бъдат по-благосклонни към защитника.

— Казвал ли съм ти някога, че Патерсън те ненавижда от дъното на душата си? — попита Марино. — Поставяла си го в неловко положение, когато той работеше в защитата. Седеше там, студена като мрамор с твоите изискани костюми, и го караше да изглежда като идиот.

— Той сам се правеше на идиот. Аз само отговарях на въпросите.

— Да не говорим, че твоето старо гадже Бил Болц беше едно от най-близките му другарчета. Не, просто не искам да се разпростирам върху това.

— По-добре недей.

— Просто знам, че Патерсън ще се заеме с теб. По дяволите, в момента той сигурно е щастлив.

— Марино, червен си като домат. Гледай да не получиш удар точно тук.

— Нека да се върнем на шала, за който твърдиш, че си дала на Сюзън.

— Твърдя, че съм дала на Сюзън ли?

— Как се казва онзи магазин в Сан Франциско, от който си го купила? — попита той.

— Не беше магазин.

Той ми хвърли проницателен поглед и продължи да крачи напред-назад.

— Купих го от уличен търговец. Там имаше много магазинчета и сергии, продаваха произведения на изкуството, ръчна изработка. Нещо като Ковънт Гардън — опитах се да му обясня аз.

— Имаш ли касова бележка или някаква квитанция?

— Нямах причини да я запазя.

— Значи не знаеш името на магазинчето или каквото и да е било там. Значи не можеш да докажеш, че си купила този шал от някакъв тип, който се занимава с приложно изкуство и използва лъскави черни пликове.

— Не мога да го докажа.

Той направи още няколко крачки и впери поглед навън през прозореца. Облаци плуваха покрай кръглата луна, тъмните очертания на дърветата се огъваха под напора на вятъра. Станах, за да спусна щорите.

Марино се закова на място.

— Докторке, ще трябва да прегледам финансовите ти сметки.

Аз мълчах.

— Трябва да установя, че през последните месеци не си теглила големи суми.

Продължавах да мълча.

— Не си теглила, нали?

Стоях, сърцето ми щеше да се пръсне.

— Можеш да говориш с моя адвокат — рекох.

След като Марино си отиде, аз се качих на горния етаж и отворих шкафчето от кедрово дърво, където пазех банкови справки, данъчни квитанции и други книжа от този род. Помислих си за всички адвокати от защитата в Ричмънд, които навярно щяха да бъдат много доволни, ако ме арестуваха или затвореха някъде до края на живота ми.

Седях в кухнята и пишех в един бележник, когато звънецът на входната врата иззвъня. Отворих на Бентън Уесли и на Луси и по мълчанието им разбрах, че не е необходимо да им казвам какво се е случило.

— Къде е Кони? — уморено попитах аз.

— Ще прекара Нова година при семейството си в Шарлътсвил.

— Отивам в кабинета ти, лельо Кей — изрече Луси, без да ме прегърне и без да се усмихне. Взе и куфара си.

— Марино иска да провери финансовите ми сметки — казах аз на Уесли и го въведох във всекидневната. — Бен Стивънс ме е натопил. Папки и копия от писма и докладни записки са изчезнали от офиса ми и той се надява да излезе, че аз съм ги взела. А според Марино напоследък Рой Патерсън е много щастлив. Това са последните новини.

— Къде си държиш уискито?

— Хубавите питиета са в ей онази хралупа. А чашите са в барчето.

— Не ми се ще да ти изпия хубавите питиета.

— Е, аз нямам нищо против.

Клекнах, за да запаля огъня в камината.

— На идване се обадих на твоя заместник. Специалистите вече са огледали двата куршума, извадени от главата на Донахю. „Уинчестър“, оловен куршум, двайсет и втори калибър. Два са. Единият е влязъл през лявата буза и е преминал през черепа, а другият е изстрелян отблизо в тила.

— От същото оръжие, с което са убити другите двама?

— Да. Искаш ли лед?

— Да, моля. — Затворих решетката пред камината и сложих машата на поставката. — Дали не са открили някакви птичи пера на местопрестъплението или върху трупа на Донахю?

— Поне аз не знам за такова нещо. Ясно е, че нападателят е бил извън колата и го е застрелял през отворения прозорец. Това не означава, че преди това този тип не е бил вътре в колата заедно е него, но на мен не ми се вярва. Моето предположение е, че Донахю е имал среща. Когато другият е пристигнал, Донахю е свалил прозорчето и край. Как мина при Дауни?

Бентън Уесли ми подаде чашата с уиски и се настани на канапето.

— Както изглежда, перцата и частиците от тях и в трите случая са от северна патица.

— От северна морска патица? — Уесли се намръщи. — А пухът й за какво се употребява, за скиорски якета и ръкавици ли?

— Рядко. Той е изключително скъп. Средният гражданин не би могъл да притежава нищо такова е пълнеж от патешки пух.

Разказах на Уесли за събитията от този ден, подробно му описах дългия ни разговор с Николас Грюман и заявих, че не вярвам той да е замесен дори отчасти в някаква зловеща история.

— Радвам се, че се срещна с него — рече Уесли. — Надявах се, че ще го направиш.

— Изненадан ли си, че всичко така се обърна?

— Не. Това ми се вижда логично. Положението на Грюман прилича донякъде на твоето. Получава факс от Дженифър Дейтън и това изглежда подозрително, както е подозрително това, че твоите пръстови отпечатъци са открити върху един плик, скрит в гардероба на Сюзън. Когато насилието улучи някого до теб, и ти можеш да бъдеш изпръскана. Да се измърсиш.

— Аз не само съм изпръскана, а имам чувството, че още малко и ще се удавя.

— Точно така изглежда в момента. Може би трябва да поговориш с Грюман.

Аз мълчах.

— Ако бях на твое място, щях да държа той да е на моя страна.

— Нямах представа, че го познаваш.

Когато Уесли отпиваше, ледът тихо потракваше в чашата. Пиринчените части на камината отразяваха трепкането на пламъците. Една цепеница изпука и се разлетяха искри.

— Знам някои неща за Грюман — каза той. — Знам, че е завършил като първенец Юридическия факултет на Харвард, издавал е „Ло Ривю“, предложили му преподавателско място там, но трябвало да се откаже. Това направо разбило сърцето му. Но жена му Бивърли е държала да остане да живее в окръг Колумбия. Явно е имала много проблеми и не на последно място е бил този с дъщеря й от първия брак, която била настанена в „Сейнт Елизабет“ по онова време. Той се преселил в окръг Колумбия. Дъщерята починала няколко години по-късно.

— Ти си проучил миналото му — рекох аз.

— Нещо такова.

— Кога го направи?

— Когато научих, че е получил факс от Дженифър Дейтън. Както изглежда, той е съвсем чист, но все пак някой трябваше да поговори е него.

— Това не е единствената причина да възложиш тази работа на мен, нали?

— Това е важна причина, но не е единствената. Смятах, че трябва да се върнеш там.

Поех си дълбоко дъх.

— Благодаря ти, Бентън. Ти си добър човек, изпълнен с най-добри намерения.

Той вдигна чашата към устните си и впери поглед в огъня.

— Моля те, не се меси — добавих аз.

— Това не е в стила ми.

— Разбира се, че е в стила ти. Ти си професионалист. Ако пожелаеш тайничко да направляваш някого, да го тласнеш към нещо, да го изолираш, знаеш как да го постигнеш. Знаеш колко препятствия да поставиш и колко мостове да взривиш и ако някой като мен успее да се оправи, това е истински късмет.

— Кей, ние с Марино сме много здраво обвързани е това. Замесена е и Ричмъндската полиция. Бюрото е замесено. Или става въпрос за психопат, който е трябвало да бъде екзекутиран, или за човек, който държи да ни накара да си мислим, че има някой, който не е бил екзекутиран.

— Марино въобще не иска да се меся в това.

— Изпаднал е в невероятно положение. Той е главният инспектор в отдел „Убийства“, работи за ФБР и същевременно е твой колега и приятел. От него се изисква да проучи и теб, и службата ти. Но му се иска да те закриля. Опитай се да се поставиш на негово място.

— Ще го направя. Но и той трябва да се постави на мое място.

— Справедливо е.

— Бентън, той говори така, сякаш целият свят е решил да ми отмъщава и с най-голямо удоволствие ще гледа как изгарям на кладата.

— Може би не целият свят, но освен Бен Стивънс, има и други хора, които се въртят наоколо с малко бензин и кибритени клечки подръка.

— Кои са те?

— Не мога да ти кажа имената им, защото не ги знам. И не твърдя, че онзи, който стои зад всичко това, на първо място иска да те провали като професионалистка. Но подозирам, че това е една от задачите му — ако не по друга причина, то поне защото съдебните процеси ще бъдат компрометирани, когато се окаже, че свидетелските показания на твоя екип са ненадеждни. Да не говорим за това, че в твое лице нашият щат ще загуби един от най-добрите си съдебни експерти и свидетели. Я си помисли колко биха стрували в този момент твоите свидетелски показания. Ако ей-сега застанеш на свидетелската скамейка, ще помогнеш ли на Еди Хийт или ще му навредиш? — Той ме погледна в очите.

— Точно сега не бих могла да му помогна особено. Но ако сега се оттегля, това ще помогне ли на него или на когото и да било?

— Добър въпрос. Марино не иска повече да те нараняват, Кей.

— Тогава може би ще се опиташ да му внушиш, че единствената разумна реакция на тази абсурдна ситуация е двамата да не си пречим взаимно и всеки да върши работата си.

— Да ти налея ли?

Стана и след малко се върна с бутилката. Нямаше нужда да слагаме лед.

— Бентън, хайде да поговорим за убиеца. След онова, което се случи с Донахю, какво мислиш за него?

Той остави бутилката и разрови огъня. За миг остана така пред камината, с гръб към мен, пъхнал ръце в джобовете си. После седна на ръба на дивана и подпря лакти на коленете си. Уесли изглеждаше по-неспокоен от всякога.

— Ако искаш да знаеш истината, Кей, това животно ме плаши до смърт.

— С какво е по-различен от другите убийци, които си разкривал?

— Мисля, че е започнал да действа по едни правила, които после е променил.

— Негови ли са тези правила или на някой друг?

— Мисля, че отначало не са били негови. Онзи, който стои зад тайния план за освобождаването на Уодел, първо е набелязал решенията. Но сега този тип си има свои собствени правила. Или може би е по-добре да се каже, че сега няма никакви правила. Той е хитър и много внимателен. Засега е под контрол.

— Ами какво мислиш за мотива му? — попитах аз.

— Трудно е да се каже. Че е лудост — лудост е, но има система в нея^[1] и именно тази лудост е ръководната сила. Той се забавлява с интелектуални игрички. Уодел прекарва десет години в затвора, а после изведнъж оживява кошмарът на първото му убийство. В нощта на екзекуцията му е убито едно момче и е проявен такъв сексуален садизъм, че всичко напомня за случая „Робин Найсмит“. Умират и други хора и всички те по някакъв начин са свързани с Уодел. Дженифър Дейтън е била негова приятелка. Както изглежда, и Сюзън, макар и не пряко, е била въвлечена в тази конспирация, каквато и да е тя. Франк Донахю е директор на затвора и е присъствал на екзекуцията, състояла се на тринайсети декември. И как се отразява това на всички други, на останалите играчи?

— Струва ми се, че всеки, който по някакъв начин е свързан с Рони Уодел, ще се страхува.

— Точно така. Ако някое ченге — убиец е на свобода и ти си ченге, знаеш кой може да бъде следващият. Сега мога да изляза през вратата ти, а този тип да ме чака някъде в тъмното и да ме застреля. А може и да се разхожда някъде е колата си и да търси Марино или да се опитва да намери моята къща. А може би сега си фантазира как ще отмъсти на Грюман.

— Или на мен.

Уесли стана и отново разрови огъня.

— Мислиш ли, че ще е по-добре да върна Луси в Маями? — попитах аз.

— Боже господи, Кей, не знам какво да ти отговоря. Тя не иска да се върне у дома. Това е повече от ясно. Сигурно ще се почувстваш по-добре, ако замине още тази вечер. Всъщност и аз ще се почувствам по-добре, ако ти заминеш с нея. Истината е, че всеки от нас — ти, Марино, Грюман, Вандър, Кони, Мишел, аз — ще се почувства по-добре, ако всички останали напуснат града. Но тогава кой ще остане тук?

— Той ще остане — рекох аз. — Който и да е.

Уесли погледна часовника си и остави чашата на масичката.

— Никой от нас не бива да се меси на другите — каза той. — Не можем да си го позволим.

— Бентън, аз трябва да върна доброто си име.

— И аз бих направил същото. Откъде искаш да започнеш?

— От едно птиче перце.

— Моля те, обясни ми.

— Възможно е този убиец да си е купил луксозна дреха или завивка, напълнена с пух от северна морска патица, но аз бих казала, че има голям шанс да я е откраднал.

— Това е приемлива хипотеза.

— Не можем да открием тази завивка или дреха, ако не притежаваме етикета или нещо друго, което би ни отвело до производителя, но вероятно има и друг начин. Например да се появи някаква обява във вестника.

— Не бих искал убиецът да разбере, че навсякъде оставя след себе си птичи пух. Веднага ще се отърве от придобивката си.

— Съгласна съм. Но това не изключва възможността някой от твоите журналисти — информатори да съчини някаква малка статийка за северната морска патица и за скъпоценния й пух и как дрехите с пълнеж от този пух са толкова скъпи, че представляват много привлекателна плячка за крадците. Може да направи и някаква връзка със сезона за ски или нещо такова.

— Какво? Да не би да се надяваш, че някой ще се обади и ще ни съобщи как са му обрали колата, в която имало и яке с подплата от патешки пух?

— Да. Ако твоят репортер съобщи името на някой детектив, на когото е било възложено да се заеме с тези случаи, хората ще имат възможност да му се обадят. Нали знаеш, прочитат нещо и си казват: „И с мен се случи същото.“ Желанието им е да помогнат. Искат да се почувстват важни. Затова се обаждат по телефона.

— Ще трябва да помисля малко.

— Разбира се, това е рисковано.

Тръгнахме към вратата.

— Преди да потеглим от „Хомстед“, говорих е Мишел — каза Уесли. — Двете с Луси вече са се свързали. Мишел твърди, че твоята племенница е страшна.

— От деня на раждането си тя е истински ужас.

Той се усмихна.

— Мишел не искаше да каже такова нещо. Смята, че Луси има невероятен интелект.

— Понякога се притеснявам, че такъв мощен интелект се крие в такава крехка фигура.

— Не съм сигурен, че е чак толкова крехка. Аз току-що прекарах почти два дни с нея. В много отношения съм силно впечатлен.

— Не се опитвай да я вербуваш за Бюрото.

— Ще почакам да завърши колеж. Колко й остава още? Година ли?

Уесли си замина, а аз носех чашите към кухнята, когато Луси излезе от кабинета ми.

— Приятно ли прекара? — попитах я аз.

— Разбира се.

— Е, чувам, че страхотно си се разбирала със семейство Уесли.

Затворих кранчето на чешмата и седнах до масата, върху която бях оставила бележника си.

— Те са приятни хора.

— Говори се, че и те мислят същото за теб.

Тя отвори вратата на хладилника и разсеяно надникна вътре.

— Защо е идвал Пийт?

Видя ми се странно, че спомена малкото име на Марино. Сигурно по време на уроците по стрелба двамата бяха преминали от фазата на студената война към отслабване на напрежението.

— Защо си мислиш, че е бил тук? — попитах я аз.

— Когато влязох в къщата, ми замириса на цигари. Предположих, че той е идвал, ако ти не си пропушила.

Луси затвори хладилника и се приближи до масата.

— Не съм пропушила. Марино дойде за малко.

— Какво искаше?

— Искаше да ми зададе много въпроси — отвърнах аз.

— За кое?

— Защо искаш да знаеш подробностите?

Погледът й се насочи към купчината квитанции и към бележника ми, изпълнен с непонятни писания.

— Няма значение защо искам да ги знам, след като ти явно нямаш желание да ми кажеш нищо.

— Много е сложно, Луси.

— Когато искаш да ме изолираш, винаги казваш нещо сложно — рече тя и излезе от кухнята.

Имах чувството, че моят свят се разпада, хората в него се разпръсваха като сухи семенца, отнесени от вятъра. Когато наблюдавах непознати родители с децата им, винаги се учудвах на хармонията на общите им действия и тайно се страхувах, че ми липсва някакъв инстинкт, нещо, на което човек не може да се научи.

Открих моята племенница в кабинета ми, седеше пред компютъра. На екрана се виждаха колони е цифри и букви, тук-там се появяваха някакви откъслечни данни. Тя правеше изчисления с молив върху разграфена хартия и когато се приближих, въобще не ме погледна.

— Луси, майка ти е имала много мъже, които са влизали и излизали от къщата ви, и аз много добре знам как си се чувствала. Но тук не си у дома си и аз не съм ти майка. Не е необходимо да приемаш като заплаха присъствието на моите приятели и колеги от мъжки пол. Не е необходимо непрекъснато да търсиш доказателства, че някой мъж е бил тук и нямаш никакви основания да ме подозираш в интимни връзки с Марино или Уесли, или някой друг.

Тя мълчеше.

Сложих ръка на рамото й.

— Може би не съм непрекъснато до теб, както бих искала, но ти означаваш много за мен.

Тя изтри някакво число, бръсна ситните парченца от гумичката и каза:

— Ще те обвинят ли в престъпление?

— Разбира се, че не. Никакви престъпления не съм извършила.

Наведох се към монитора.

— Това, което виждаш, е хекс дъмп — каза тя.

— Права си. Това са истински йероглифи.

Луси натисна едно копче върху командното табло и започна да мести курсора.

— Всъщност аз се опитвам да открия точната позиция на личния номер. Той е уникален. Всеки човек в системата си има личен номер, включително и ти, след като пръстовите ти отпечатъци са в АДС. При език от четвърто поколение като SQL бих задала въпрос чрез наименованието на колонката. Но при хексадецимал езикът е технически и математически. Колонките не са наименувани, има само позиции на файловете. С други думи, ако искам да отида до Маями, при SQL просто ще кажа на компютъра, че искам да отида до Маями. Но при хексадецимал ще трябва да кажа, че искам да замина за една позиция, която е на еди-колко си градуса на север от екватора и на еди-колко си градуса на изток от главния меридиан. Тъй че ако отидем по-нататък е тази географска аналогия, трябва да открия географската дължина и ширина на личния номер, а също така и на номера, отбелязващ по какъв начин е направен записът. После мога да съставя програма, чрез която да потърся всеки личен номер в запис номер две, което означава нещо изтрито, или в запис номер три, което означава някаква добавка. По този начин трябва да прегледам всички журнални записи.

— Значи ти предполагаш, че ако някой е пипал нещо, то именно личният номер е променен? — попитах аз.

— Нека да кажем, че е далеч по-лесно да се подправи личният номер, отколкото да се бърника в самите пръстови отпечатъци върху оптичния диск. А всъщност точно тези неща се съдържат в АДС — личният номер и съответните отпечатъци. Името на човека, неговото досие и другата лична информация се намират в ККД или Компютъризирано криминално досие, което пък е част от Централната банка на досиетата или ЦБД.

— Доколкото разбирам, досиетата от ЦБД се свързват със съответните отпечатъци в АДС чрез личните номера — рекох аз.

— Точно така.

Когато си легнах, Луси все още работеше. Мигновено заспах, за да се събудя в два часа след полунощ и да остана така до пет. А будилникът ми иззвъня след по-малко от час. Потеглих с колата си към центъра на града и слушах последните новини, предавани от една от местните радиостанции. Съобщиха, че съм била разпитана и съм отказала да дам информация за финансовото си състояние. Отново, казаха, че само седмици преди убийството си Сюзън Стори е вложила трийсет и пет хиляди долара в банковата си сметка.

Пристигнах в службата и едва бях свалила палтото си, когато Марино се обади.

— Проклетият майор не може да държи устата си затворена — направо каза той.

— Несъмнено.

— По дяволите, съжалявам.

— Грешката не е твоя. Знам, че е трябвало да му докладваш.

— Трябва да те попитам за оръжието ти — колебливо започна той. — Нали не притежаваш пистолет двайсет и втори калибър?

— Ти знаеш всичко по въпроса. Имам „Ругер“ и „Смит и Уесън“. И ако ти съобщиш това на майор Кънингъм, в рамките на един час ще го чуя по радиото.

— Докторке, той иска да дадеш оръжието си за лабораторна експертиза.

За миг си помислих, че Марино се шегува.

— Той смята, че би трябвало да се съгласиш да дадеш револверите си за проверка — добави Марино. — Мисли, че е добра идея веднага да покажем, че куршумите, намерени в труповете на Сюзън, Еди Хийт и Донахю, не са били изстреляни от твоите револвери.

— Обясни ли на майора, че моите револвери са трийсет и осми калибър? — ядосано попитах аз.

— Да.

— И той знае, че куршуми двайсет и втори калибър са били извадени от труповете?

— Да. Сто пъти му го повторих.

— Е, попитай го от мое име дали не знае за някакво устройство, което би позволило да използваш двайсет и два калиброви патрони за стрелба с трийсет и осем калибров револвер. Ако знае за такова нещо, трябва да напише доклад за него и да го представи на следващото събрание на Американската академия на юридическите науки.

— Сигурен съм, че всъщност не искаш да му го кажа.

— Това не е нищо друго освен политика. Номера за пред публиката. Абсурдно е.

Марино мълчеше.

— Виж какво — хладно рекох аз, — не съм нарушила законите. И нямам намерение да предоставя нито финансовите си сметки, нито оръжието си на когото и да било, преди да съм се посъветвала с адвокат. Разбирам, че ти трябва да вършиш работата си и аз бих искала това. Но бих искала и мен да оставят на мира, за да мога да върша моята работа. Долу ме чакат три случая, а Фийлдинг отиде в съда.

Но не ме оставиха на мира и това стана ясно след малко, когато Роуз влезе в кабинета ми. Лицето й беше бледо, а очите й ме гледаха уплашено.

— Губернаторът иска да ви види — каза тя.

— Кога? — попитах и усетих как сърцето ми се преобърна.

— В девет.

Вече беше девет без двайсет.

— Роуз, какво иска той?

— Човекът, който се обади, нищо не каза.

Взех палтото и чадъра си и излязох навън под зимния дъжд, който започваше да се заледява по улицата. Докато бързах в дъжда, се опитах да си спомня кога за последен път бях разговаряла с губернатора Джо Норинг и реших, че е било преди около година, на един официален прием във Върджинския музей. Той беше републиканец, протестант и бе завършил правния факултет на Върджинския университет. Аз бях италианка, католичка, родена в Маями, завършила образованието си на Север. В сърцето си бях привърженичка на демократите.

Щатският Капитолий се намира на хълма Шокхо и е заобиколен с декоративна желязна ограда, издигната в началото на деветнайсети век, за да не влиза добитъкът. Бялата тухлена сграда, проектирана от Джеферсън, е типична за архитектурата от онова време — чистата симетрия на корнизите и гладките колони се съчетава с йонийските капители, вдъхновени от римските кули. От двете страни на гранитните площадки на стълбището са подредени пейки и докато вледеняващият дъжд безжалостно се лееше, аз си спомних за твърдото решение, което вземах всяка пролет, да изоставя бюрото си в обедната почивка и да дойда да седна тук на слънце. Но все още не бях го направила. Безброй дни от моя живот бяха пропилени в затворени помещения без прозорци и с изкуствено осветление, които нямаха нищо общо с архитектурните канони.

Вътре открих дамската тоалетна и се опитах да възвърна самочувствието си. Макар че се постарах доста с четчицата и червилото, огледалото не ми показа нищо утешително. Наплескана и несигурна, аз се качих в асансьора и се отправих към горния край на ротондата, където предишните губернатори строго се взират в теб от маслените си портрети, два етажа над мраморната статуя на Джордж Уошингтън. Около южната стена се тълпяха журналисти с бележници, камери и микрофони. Не се досетих, че аз съм набелязаната жертва, докато не видях, че подпират видеокамерите на раменете си, изваждат микрофоните като шпаги, а „светкавиците“ започват да тракат като автоматични пушки.

— Защо не искате да позволите достъп до банковите си сметки?

— Доктор Скарпета…

— Дадохте ли пари на Сюзън Стори?

— Доктор…

— Истина ли е, че от офиса ви са изчезнали документи?

Те ме обсипваха със своите обвинения и въпроси, а аз бях съсредоточила вниманието си право напред, мислите ми сякаш бяха парализирани. Микрофони се завираха под брадичката ми, тела се притискаха към мен, „светкавици“ ослепяваха очите ми. Измина цяла вечност, докато успях да се добера до тежката махагонова врата и да се гмурна в аристократичната тишина зад нея.

— Добро утро — каза ми секретарката от изящната си дървена крепост под портрета на Джон Тайлър.

В другия край на помещението, зад едно бюро до прозореца, седеше офицер от охраната, облечен цивилно, който ми хвърли непроницаем поглед.

— Откъде пресата е научила за моето посещение? — попитах секретарката.

— Моля?

Беше по-възрастна от мен, облечена в костюм от туид.

— Откъде са научили, че тази сутрин имам среща с губернатора?

— Съжалявам. Не знам.

Седнах на едно бледосиньо канапенце за двама. Тапетите по стените бяха в същия бледосин цвят, мебелите бяха старинни, а по меките седалки на столовете бе избродиран държавният герб. Бавно се изнизаха десет минути. Една врата се отвори и млад мъж, в чието лице познах прессекретаря на Норинг, влезе при нас и ми се усмихна.

— Доктор Скарпета, губернаторът ей-сега ще ви приеме.

Той беше слаб, русокос и носеше син костюм и жълти тиранти.

— Извинете, че ви накарахме да чакате. Времето навън е невероятно. Както разбрах, през нощта температурите ще спаднат до минус десет. Утре сутринта улиците ще бъдат като от стъкло.

Преведе ме през няколко добре обзаведени канцеларии, където секретарите и секретарките съсредоточено работеха пред компютърните екрани, а сътрудниците се движеха тихо и целенасочено. Почука на огромната врата, завъртя медната топка и отстъпи встрани, като галантно ме докосна по гърба, щом влязох преди него в личния кабинет на най-могъщия човек във Върджиния. Губернаторът Норинг не стана от мекото си кожено кресло зад подреденото бюро от орехово дърво. Срещу него бяха поставени два стола и прессекретарят ме заведе до единия от тях, докато губернаторът продължаваше да изучава някакъв документ.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита ме прессекретарят.

— Не, благодаря.

Губернаторът остави документа върху бюрото си и се облегна назад в креслото. Притежаваше внушителна външност и все пак чертите му бяха мъничко неправилни — точно колкото е необходимо, за да го вземе човек на сериозно, и бе направо невъзможно да не го забележиш. Подобно на Джордж Уошингтън, който е бил висок повече от два метра и петнайсет сантиметра във века на ниските, Норинг бе много над средния ръст и имаше тъмна гъста коса във века на оплешивяващите и побелелите.

— Доктор Скарпета, питах се дали няма начин да потушим огъня на конфликтите, преди това да е станало невъзможно. — В гласа му се долавяха ласкавите модулации на типичния върджински говор.

— Аз наистина се надявам, че има, губернатор Норинг.

— Тогава, моля ви, помогнете ми да разбера защо отказвате съдействието си на полицията.

— Бих искала първо да се посъветвам с адвокат, но още не съм имала тази възможност. Не смятам, че това е отказ да съдействам.

— Вие наистина имате това право — бавно изрече той. — Но изчакването сгъстява облаците на подозренията около вас. Сигурен съм, че го съзнавате.

— Съзнавам, че ще бъда критикувана, независимо от това какво ще предприема в момента. Мисля, че постъпвам разумно и предпазливо, като защитавам себе си.

— Давали ли сте пари на асистентката си Сюзън Стори?

— Не, сър. Нищо нередно не съм извършила.

— Доктор Скарпета. — Той се наведе напред и опря сплетените си пръсти на бюрото. — Разбирам, че отказвате да ни съдействате, като предадете документите, които биха могли да подкрепят вашите твърдения.

— Никой не ми е съобщил, че съм заподозряна в извършването на каквото и да било престъпление, никой не ме е обвинил в нищо. Не се отказвам от правата си. Не съм имала възможност да потърся адвокат. В този момент нямам никакво намерение да разкрия професионалния си и личния си живот пред полицията или пред когото и да било друг.

— Значи вие отказвате да направите пълни признания — каза той.

Когато държавен служител е обвинен в злоупотреба със служебното си положение или в друг вид не етичност, има само два начина да се защити — да направи пълни самопризнания или да подаде оставката си. Пред мен сякаш зейна пропаст. Беше ясно, че губернаторът смята да ме прехвърли ловко през ръба й.

— Вие сте специалист по съдебна медицина от национален мащаб и главен съдебномедицински експерт на този щат — продължи той. — Направихте забележителна кариера и имате неопетнена репутация в адвокатската колегия. Но в момента здравият разум ви изневерява. Не сте достатъчно стриктна и допускате грешки.

— Стриктна съм, господин губернатор, и нищо нередно не съм извършила — повторих аз. — Фактите ще докажат това, но не желая да говоря повече по този въпрос, докато не се срещна с адвоката си. И пълни разкрития ще направя само чрез него и пред съдия при запазена тайна.

— Запазена тайна ли? — Той присви очи.

— Някои подробности от личния ми живот могат да засегнат и други хора.

— Кои са тези хора? Съпруг, деца, любовник? Доколкото ми е известно, вие нямате такива, живеете сама и — нека да употребим изтърканата фраза — сте се венчали за работата си. Кого точно искате да защитите?

— Губернатор Норинг, вие ми се подигравате.

— Не, госпожо. Просто търся нещо, което би могло да подкрепи вашите твърдения. Вие казвате, че искате да защитите други хора и аз ви питам кои са те. Със сигурност не са ваши пациенти. Пациентите ви са мъртви.

— Имам чувството, че не сте нито справедлив, нито безпристрастен — рекох аз и усетих, че думите ми прозвучаха съвсем студено. — Например нашата днешна среща. Дадохте ми двайсет минути да се подготвя и не ми съобщихте защо ме викате…

— О, доктор Скарпета — прекъсна ме той, — аз смятах, че ще се досетите защо ви викам.

— Както трябваше и да предположа, че нашата среща ще се превърне в обществено събитие.

— Разбирам, че пресата е побързала да се заинтересува. — Изражението му не се промени.

— Бих искала да знам как е станало това — разпалено казах аз.

— Ако ме питате дали някой от моята канцелария е съобщил на пресата, ще ви отговоря отрицателно.

Аз не реагирах.

— Доктор Скарпета, вие, изглежда, не разбирате, че като държавни служители ние с вас трябва да се придържаме към други правила. В известен смисъл нямаме право на личен живот. Или може би е по-добре да кажа, че ако нашата етика и нашите възгледи са подложени на съмнение, обществото има право в някои случаи да проучи личния ни живот. Когато се каня да извърша нещо, дори да попълня един чек, аз трябва да се запитам дали моята дейност ще издържи на щателна проверка.

Забелязах, че почти не жестикулира, докато говори, и че платът и кройката на костюма му са образец на сдържана екстравагантност. Докато той продължаваше да ме поучава, погледът ми подскачаше от предмет на предмет и аз знаех, че каквото и да кажех или направех, нищо не можеше да ми помогне. Макар моята кандидатура да бе предложена от отдел „Здравеопазване“, без съгласието на губернатора изобщо нямаше да получа този пост, нито пък можех да остана дълго на него. Най-бързият начин да го загубя бе да поставя губернатора в неудобно положение или да вляза в конфликт с него. Вече бях постигнала и двете. Той имаше властта да наложи моето уволнение. Аз имах властта да спечеля малко време, като го заплаша, че ще го поставя в още по-неудобно положение.

— Доктор Скарпета, може би ще ми кажете какво бихте направили, ако бяхте на мое място.

Зад прозореца дъждът се бе смесил със суграшица, а сградите изглеждаха мрачни на фона на оловното небе. Мълчаливо вперих поглед в Норинг, а после казах:

— Смятам, че не бих извикала главния съдебномедицински експерт на щата, за да я обидя без основание и като професионалистка, и като личност, и след това не бих изисквала от нея да се откаже от правата си, гарантирани на всички ни от конституцията. Нещо повече — бих приела, че е невинна до доказване на противното и не бих я карала да наруши лекарската етика и Хипократовата клетва, като позволи достъп до секретни документи, с което би навредила на себе си и на други хора. Смятам, че не бих лишила от право на избор един човек, който е служил вярно на нашия щат, като го накарам да подаде оставката си, губернатор Норинг.

Губернаторът разсеяно взе една сребърна писалка, докато обмисляше думите ми. За мен да подам оставката си след срещата с него означаваше да намекна пред всички онези репортери отвън, че съм го направила, защото Норинг е поискал да извърша нещо не етично.

— В момента вашата оставка не е в мой интерес — студено отвърна той. — Всъщност аз не бих я приел. Аз съм справедлив човек, доктор Скарпета, и, надявам се, мъдър. И здравият разум ми подсказва, че не мога да ви оставя да извършвате законните аутопсии на убитите жертви, когато вие самата сте заподозряна в убийство или в съучастие в убийство. Затова смятам да ви освободя от задълженията ви, докато се изяснят нещата. — Той посегна към телефона. — Джон, ще бъдеш ли така любезен да съпроводиш главния съдебномедицински експерт?

Усмихнатият прессекретар се появи почти веднага.

Щом излязох навън, репортерите ме заобиколиха от всички страни. Светкавиците защракаха на сантиметър от очите ми и имах чувството, че всички тези хора викат едновременно. Главната новина за този ден и за следващата сутрин беше, че губернаторът ме е освободил от работа, докато успея да възстановя доброто си име. В една уводна статия се намекваше, че Норинг е постъпил като джентълмен и ако аз съм на неговото ниво, би трябвало сама да се оттегля.