Матю Райли
Битката (12)

Интервю с Матю Райли

Относно написването на „Битката“

Какво ви вдъхнови да напишете „Битката“?

 

Всъщност две неща ме вдъхновиха да седна и да напиша „Битката“. Първо, творбите на Майкъл Крайтън. И досега смятам, че Крайтън е най-добрият разказвач на света днес. Историите му са не само оригинални, но и са разказани в темпо. През 1993 година, когато завърших гимназия, брат ми Стивън ми даде една книга и каза: „Разбрах, че Стивън Спилбърг ще прави филм по нея, разказва се за един зоопарк с генетично създадени динозаври“. Повече от всяка друга книга, която съм чел, „Джурасик парк“ подтикна желанието ми да разказвам истории с голям екшън 8 тях (особено такива, в които има огромни страховити „животински“ елементи).

По отношение на самия сюжет, вдъхновението ми да напиша „Битката“ дойде от любовта ми към спорта. Смятам, че във всяко състезание има драматизъм. Това, което оставаше да направя, за да се получи историята, беше да превърна моето състезание в най-важната битка — ако спечелиш, живееш; ако загубиш, умираш.

 

„Битката“ се появява за пръв път в края на 1996 година, когато сам сте финансирали издаването й. Какви са разликите, ако има такива, между този първи вариант и настоящата книга?

 

По отношение на цялостната история няма разлики. Като структура тази книга е точно такава, каквато беше и през 1996. Разликите са в детайлите — в начина, по който Суейн се справя с останалите участници. Най-големите промени направих в сцените на „крайния сблъсък“ — когато Суейн се изправя срещу тримата големи злодеи в книгата: Белос, Рийз и каранадона. В първоначалната версия на книгата тези сцени не са толкова сложни. Сега те са по-мащабни, по-напрегнати и по-ожесточени.

Другата голяма промяна е добавянето на кондата и рахнида. Във версията, излязла през 1996 година, тези двама участници не бяха назовани с имена или пък описани. Причината е много проста: когато първоначално седнах да напиша книгата, във фантазията ми се родиха шест различни вида извънземни (Рийз, Белос, кодиксът, Балтазар, хрътките и каранадонът) и просто не можех да измисля други! Но след няколко години размишления върху „Битката“ успях да измисля и тези две същества, затова ги прибавих.

Освен тези има и множество дребни промени като например да се напрегне действието на места или пък да дам информация на читателя за това как е починала съпругата на Суейн, нещо, което го няма в първоначалната версия на книгата.

 

Споменахте, че в книгите ви има „огромни страховити «животински» елементи“. Разкажете ни за различните същества във вашите романи. Каква е тяхната роля и защо сте ги избрали точно такива?

 

Ще ми се да можех да изтъкна някаква по-възвишена цел, но истинската причина за присъствието на тези огромни страховити животински елементи е много проста: те са там, за да ядат хора. Мисля, че няма нищо по-хубаво в книга или филм от това да видиш как някой бяга от някакво огромно страховито същество (вземете например „Джурасик парк“, „Челюсти“ или „Пришълците“)

Що се отнася до това защо тези същества са точно такива, ами в „Експлозивно“ например избрах китовете-убийци и гигантските тюлени, защото исках водата да е едно опасно място — като в „Челюсти“. Тюлените бяха пазителите, така да се каже, на подземната пещера — и правеха влизането в нея предизвикателство. В „Храмът на инките“ отидох още една стъпка напред и се опитах да направя и земята и водата опасни места. Там използвах ягуари (големи черни котки, високи по метър и петдесет, които присъстват в митовете на Южна Америка) и каймани. Избрах тези животни, защото исках „Храмът на инките“ да е по-мрачна и по-страховита от „Експлозивно“.

А що се отнася до „Битката“, най-добрите създания, както ще ви каже всеки сценарист в Холивуд, са тези, които са измислени. Защото, когато създаваш извънземни същества, няма абсолютно никакви ограничения. От тях може да тече киселина вместо кръв („Пришълецът“), може да вижда с инфрачервени лъчи („Хищникът“) или просто да са по-големи по-гадни и по-жестоки от най-големите, най-гадните и най-жестоките земни създания.

 

Когато започвате да пишете роман, знаете ли предварително как ще завърши той?

 

А, да. Това е най-често задаваният въпрос. Винаги когато се срещам с хора и те разберат, че съм писател ми задават този въпрос. Отговорът е; обикновено, да.

Казвам „обикновено, да“, защото смятам, че винаги се налага известена доза гъвкавост.

Например последното изречение в „Храмът на инките“ (което няма да издам, заради тези, които още не са я чели) ми хрумна някъде по средата на книгата. Страшно обичам това изречение и то е добър пример полза на гъвкавостта.

А при „Битката“ въпросът, който не ми даваше мира през цялото време, докато я пишех, беше: „Как, по дяволите, да се отърва от каранадона?“ Отговорът, — чрез гривната на Суейн — ми хрумна съвсем неочаквано. Просто се появи, ей така, изневиделица. Затанцувах из къщата от радост. Беше толкова просто и логично — хем спасяваше Суейн, хем не оставяше и следа от каранадона. Но макар да изглежда съвсем логично в книгата, това не беше нещо, което съм знаел от самото начало. Отново гъвкавост.

 

Виждам, че сте приготвили нова снимка за тази книга. Каква е причината?

 

Ами, тъгата на моите приятели! Някои от тях започнаха да ме наричат „Господин Изисканост“ заради старата снимка! Аз си я харесвах, но вече не е много актуална (правена през 1997 година, преди да сложа очила). Новата снимка повече прилича на мен!

 

Някакви заключителни думи?

 

Както винаги, просто се надявам, че всички сте харесали книгата, и се надявам да се видим пак.

Матю Райли

Сидни, ноември 2000 г.