— Просто продължи да гледаш напред — рече той, като не откъсваше поглед от високия брадат мъж пред тях. — Това е Балтазар. Кризиецът. Борави с хладно оръжие: ножове, ками, такива неща. Технологично кризийците не са добре развити, но с техните ловни умения не им трябва техноло…

И млъкна.

Брадатият гледаше право в тях. Директно към Суейн.

Суейн не откъсваше очи от Балтазар.

Тогава едрият мъж леко се извърна и нещо на колана му блесна на ярката електрическа светлина.

Острие.

Извито, зловещо острие. Извънземна къса сабя.

Суейн вдигна поглед. През рамото на Балтазар, прикрепен за колана му, висеше дебел кожен ремък. Към него бяха прикрепени всевъзможни ножници и калъфи, а в тях — цял арсенал от ножове за хвърляне.

— Виждаш ли ги? — прошепна Селексин.

— Виждам ги.

— Кризийците — рече Селексин с уважение — са ненадминати майстори на ножа. Ловки. Бързи. Откъснеш ли поглед и за миг от него, преди да разбереш какво става, ще се окажеш с нож в сърцето.

Суейн не отговори.

— Извинявай — прошепна Селексин. — Не биваше да го казвам.

— Татко… — рече Холи. — Какво става?

— Просто изчакваме, скъпа.

Без да откъсва очи от Балтазар, Суейн огледа паркинга с периферното си зрение. Търсеше нещо… търсеше изход.

Ето!

В югозападния ъгъл на паркинга, на двадесетина метра от тях, имаше два асансьора в ярко осветено стъклено фоайе. Беше като асансьорното преддверие, което бе видял горе, само че тук се отваряше към паркинга.

Суейн даде Холи на Хокинс и откачи от колана му тежкото полицейско фенерче.

— Каквото и да се случи тук — каза той, — искам да изтичате възможно най-бързо до онези асансьори там, ясно ли е?

— Да.

— Щом влезете и вратите се затворят, го оставяш да измине половин етаж и натискаш копчето за аварийно спиране. Разбра ли?

Хокинс кимна.

— Там трябва да сте в безопасност — рече Суейн и стисна фенера. — Надявам се, че още не са разбрали как да ползват асансьорите.

Застанал до тях, Селексин напрегнато наблюдаваше другите двама участници.

— Какво ще стане сега? — попита го Суейн.

Отначало не последва отговор. Дребосъкът само втренчено гледаше пустия паркинг. А после, без да обръща глава, каза:

— Може да стане всичко.

Рийз направи първия ход. Към Суейн. Бързи, тежки стъпки.

Суейн преглътна и здраво стисна фенера.

Рийз идваше.

„Господи — помисли си Суейн, — как да се биеш с такова нещо?“

Приготви се да бяга, но изведнъж Селексин го хвана за ръката.

— Недей — прошепна той, — още не.

— Какво?… — Суейн гледаше как Рийз се тресе към тях.

— Довери ми се — рече Селексин с леден глас.

Рийз вече летеше към тях. Суейн отчаяно искаше да побегне. С крайчеца на окото си видя как Балтазар бавно изважда два ножа…

И тогава Рийз се обърна.

Рязко и изненадващо. Настрани от Суейн и групата.

Към Балтазар.

— Ха! Нямаше начин — прошепна гордо Селексин. — Нямаше начин да не се обърне. Класическо поведение на ловец…

После, за части от секундата, Суейн видя как дясната ръка на Балтазар описа светкавична дъга и от нея излетяха два сребърни отблясъка и изсвистяха във въздуха.

Туп!

Бляскав стоманен нож се заби в колоната между Суейн и Хокинс, само на сантиметри от тях!

Вторият футуристично изглеждащ нож бе предназначен за Рийз, но за разлика от Суейн, тя беше готова за това. Щом видя летящия нож, тя бързо се извъртя надясно и… ножът се заби в пода до нея като напука гладкия новоизлят бетон.

Селексин продължаваше да се възхищава на тактическото си решение:

— Казах ти, класическо поведение на ловец. Първо се справяш с по-опасната плячка, хващаш я неподготвена…

— Ще ми доразкажеш после — рече Суейн. С див писък Рийз се нахвърли върху Балтазар и го повали на земята.

Суейн бутна Хокинс към асансьорите.

— Бягайте!

Притиснал Холи до гърдите си, Хокинс хукна право към асансьорите.

Суейн се обърна да види схватката.

Рийз бе притиснала Балтазар по гръб на земята с мощното си тяло, заклещила ръцете му под яките си предни крайници. Балтазар отчаяно се бореше да се откопчи и се мъчеше да стигне камата си на пода, само на няколко сантиметра от него.

Но туловището на Рийз бе твърде тежко.

Устата на Рийз беше над лицето на Балтазар, потоци слюнка го заливаха. А после Рийз започна да го дере с ноктите си — злобни, бързи движения, които отдираха цели парчета плът от гърдите му.

Беше отвратително. Отвратително, жестоко и зверско.

Суейн с ужас наблюдаваше как Балтазар лудо върти глава — в стремежа си да се освободи от заслепяващата го слюнка, крещи от болка и същевременно прави жалки опити да се предпази от жестоките й удари. Това беше отчаяние. Пълното и крайно отчаяние на човек, който се бори за живота си.

И Стивън Суейн бе обзет от гняв. От ярост и възмущение от сцената, разиграваща се пред очите му.

Бързо се обърна и видя как Хокинс и Холи стигнаха до стъкленото преддверие на асансьорите и влязоха. Хокинс незабавно натисна копчето. Никой от двата асансьора не се отвори веднага. Но идваха.

Там щяха да са в безопасност.

Суейн отново насочи вниманието си към схватката. Гневът все повече се разгаряше в него. Балтазар продължаваше да се мята лудо и да се бори, виковете му се давеха в слюнката, заливаща лицето му. Рийз все още здраво го бе притиснала на земята и яростно разкъсваше плътта му.

А после Суейн видя опашката на Рийз да се вдига. Бавно и безшумно, като огромен скорпион, скрита от погледа на Балтазар.

Суейн вече знаеше какво трябва да направи.

Побягна.

Право към тях.

Опашката на Рийз вече беше вдигната високо, извита над главата й… готова да нанесе удар… Балтазар също я видя и нададе нечовешки писък…

Стиснал тежкия полицейски фенер, Суейн се хвърли върху Рийз, събори я от Балтазар и тримата се изтъркаляха на пода.

Рийз падна по гръб и Суейн скочи отгоре й. Тя нададе пронизителен писък; докато тялото й се гърчеше върху бетона, крайниците й ритаха във въздуха в отчаян опит да се освободи от Суейн.

Ръцете на Суейн се изплъзнаха и изведнъж той се оказа във въздуха, а пред очите му шеметно се завъртяха сиви стени, бели флуоресцентни лампи и бетон. Падна тежко по очи на пода, претърколи се по гръб и видя… как острата опашка на Рийз лети право към лицето му!

Изви глава наляво и опашката се стовари върху бетона с глух звук.

Той бързо хвърли поглед към мястото, където допреди миг бе главата му. Късчета цимент ограждаха в бетона дупка с големината на тенисна топка.

„Господи!“

Суейн пак се претърколи. Рийз криволичеше до него също толкова бързо, като на всяка секунда забиваше опашка в пода.

Ето поредния удар, точно до главата му!

В наносекундите, с които работи мозъкът, Суейн се опита да прецени възможностите. Не можеше да избяга. Нямаше начин да успее да стане и да побегне. Но не можеше и да се бори с Рийз. Господи, щом воин като Балтазар не бе успял да я победи, какво оставаше за него?

Трябваше да измисли как да се махне оттук. Но за целта беше необходимо да направи нещо, което да му спечели време, за да се измъкне.

И затова той направи единственото, за което се сети.

Хвана здраво тежкия полицейски фенер и с все сила замахна, с него отстрани към забитата в земята опашка на Рийз.

Прицели се във върха й, в най-тънката част.

Фенерът попадна точно в целта — стовари се тежко върху края на опашката. Чу се силно пукване на строшена кост и краят й мигом увисна, а Рийз изрева в агония и незабавно се отдръпна.

Суейн не се поколеба.

Скочи и погледна към двата асансьора в стъкленото фоайе. Вратите на левия тъкмо се отваряха и Хокинс, с Холи на ръце, влизаше вътре, като на всяка стъпка въпросително поглеждаше Суейн.

— Върви! Върви! — извика той. — Аз ще ви настигна.

Хокинс влезе в асансьора и натисна едно копче. Вратите се затвориха. Суейн отново насочи вниманието си към битката.

Рийз бе отстъпила няколко крачки, изцяло погълната от счупената си опашка. Балтазар несигурно се изправяше, наклонил глава на една страна в опит да изтрие слюнката от очите си.

Суейн се запъти към него. Очите на огромния мъж все още бяха покрити със слуз, разкъсаната плът на гърдите му висеше на парцали и бе потънала в кръв, на лицето му бе изписана неописуема болка.

Суейн го хвана за ръката и каза само:

— Ела с мен.

Балтазар не отговори, но се остави Суейн да го поведе. Той прехвърли ръката на едрия мъж през рамото си и го повлече към асансьорите.

Селексин стоеше безмълвен и гледаше Суейн със зяпнала уста.

— Идваш ли? — попита го Суейн, докато минаваше с Балтазар покрай дребосъка.

Изумен, Селексин премести поглед от Суейн към водача на Балтазар, който само сви рамене с недоумение, после към Рийз и накрая към асансьорите. После забърза след Суейн.

Суейн влезе в стъкленото преддверие и натисна бутона. Балтазар все още бе опрян на рамото му, водачът му бе на сантиметри зад него. Суейн се извърна и видя как Рийз блъска земята с опашка. Два силни удара бяха последвани от трети, след който се чу хрущящ звук.

Рийз изрева диво и Суейн веднага разбра какво означава това. Беше си наместила фрактурата. Отминеше ли първоначалната болка, отново щеше да тръгне по петите им…

Вече тръгваше. Към асансьорите.

Суейн нетърпеливо занатиска бутона.

— Хайде! Хайде!

Рийз се приближаваше, като се поклащаше в зигзагообразно движение…

Спря. На петнайсетина метра от преддверието.

Суейн забеляза, че този път опашката й не свисти заплашително, а е отпусната неподвижно на пода.

Рийз слабо изсъска в тишината на паркинга; двете антени се поклащаха над главата й. Суейн захласнато я гледаше през стъклата на преддверието.

Селексин грубо го сръга в ребрата.

— Не гледай антените!

Суейн примижа и се осъзна. Дори не беше усетил кога се е загледал в тях.

Зад гърба му се чу метално звънване и когато се обърна, видя, че вратите на втория асансьор се отварят.

— Всички вътре — викна той и блъсна Балтазар в асансьора. Щом влязоха, бързо натисна бутона „1“ и после „затваряне на вратите“.

Не стана нищо.

Суейн погледна навън и видя, че Рийз се носи към стъкленото преддверие.

Многократно натисна „затваряне на вратите“.

Те оставаха отворени.

Рийз приближаваше, готова за атака.

И изведнъж се чу металическо щракване и вратите на асансьора бавно започнаха да се затварят.

Пляс!

Навсякъде се разхвърчаха стъкла — Рийз влиташе през вратата на преддверието. Тупна тежко в тясното фоайе и се плъзна по натрошените стъкла по корем.

Вратите плавно се затваряха.

И тогава, за ужас на Суейн, Рийз спря точно пред асансьора и започна да се изправя.

Вратите продължаваха да се затварят. Рийз вече бе на крака. Вратите почти се докоснаха. Рийз се приготви за скок…

И… вратите се затвориха.

Асансьорът тръгна нагоре.

Суейн отдъхна с облекчение.

И тогава, с цялата си тежест, Рийз силно удари външните врати. Много силно. Те се изкривиха навътре, образувайки процеп в средата, и целият асансьор се разтресе и… спря със силен стържещ звук!

На две стъпки над етажа!

Асансьорът се разклати. Селексин се хвана за крака на Суейн, за да запази равновесие. Балтазар седеше отпуснат в ъгъла, с наведена глава, и само се полюшна.

Суейн гледаше дупката. Тя беше около трийсет сантиметра.

„Твърде е тясна — помисли си той. — Не може да влезе през нея.“

Рийз отново щурмува вратите.

Асансьорът се разтресе. Дупката се разшири.

Суейн натисна бутона за нагоре, но асансьорът не помръдна. Вдлъбнатината във вратите не им позволяваше да се затворят, а асансьорът нямаше да тръгне при отворени врати.

Рийз вече бе промушила муцуната и антените си през вратите. Диво тракаше с челюсти, хвърляше слюнка навсякъде и отчаяно се опитваше да насили вратите да се отворят, антените й режеха въздуха като камшици.

Суейн стисна фенера на Хокинс и пристъпи напред.

Внезапно Рийз рипна напред и разтресе асансьора. Суейн се подхлъзна на мокрия под и падна по гръб, фенерът изхвърча от ръката му и падна в ъгъла. Рийз настървено се опитваше да захапе краката му, но вратите не й позволяваха да ги достигне — той видя огромната зейнала паст, четирите реда остри зъби бяха само на сантиметри от краката му…

Суейн пое дълбоко дъх и за миг си помисли: „Не мога да повярвам, че ще го направя“. После ритна силно с тока си право в предните зъби на Рийз и счупи поне три.

Тя отскочи с див писък и падна по гръб на пода.

Суейн отново ритна, този път вратите, в напразен опит да изправи вдлъбнатината. Изрита ги три пъти с все сила, но не се получи нищо. Вратите бяха двойно укрепени и много здрави.

И изведнъж — бум! — един гигантски кожен ботуш се стовари върху вратите и вдлъбнатината забележимо се изправи.

Беше Балтазар!

Беше се дотътрил до Суейн и въпреки раните си бе отправил мощния удар.

Бум! Бум!

Още два гръмовни удара и вдлъбнатината се изправи и вратите се затвориха. Балтазар се отпусна изтощен на пода, а асансьорът тръгна нагоре и най-сетне настъпи тишина.

— Квадрант двеста и дванайсет — каза секретарят, като погледна записките си. — Районът между 14-а улица и „Деланси“ по оста север-юг. Стандартна комбинация от магазини и жилищни постройки, има две-три сгради в Националния регистър, няколко парка. Нищо особено.

Робърт К. Чарлтън се отпусна в стола си.

— Нищо особено — рече той. — Нищо особено, освен че през последните няколко часа сме получили над сто и осемдесет оплаквания от район, който досега не е гъквал.

Той подаде на секретаря си лист хартия.

— Погледни това. От телефонистките е. Едно от момичетата е получило — колко бяха? — петдесет и едно, не, петдесет и две вероятни 401. Само тя. И все от двеста и дванайсети.

Боб Чарлтън, петдесет и четири годишен, леко пълен мъж, задържал се твърде дълго на тази работа, беше нощният дежурен в „Консолидейтид Едисън“ — основният доставчик на електричество в града. Офисът му се намираше един етаж над телефонната зала на „Кон Ед“ и едва ли можеше да се нарече претенциозен. В него имаше овално бюро с компютър отгоре, заобиколено от бежови шкафове, наложили се като типична мебелировка в офисите на средно големите компании по цял свят.

— А знаеш ли какво означава това? — попита Чарлтън.

— Какво? — попита секретарят му. Казваше се Руди.

— Означава, че някой се е добрал до главната верига — отвърна Чарлтън. — Прекъснал я е. Дръпнал е шалтера. Или дори може би я е пренатоварил. По дяволите! Изтичай до оперативния и виж дали някое от нашите момчета е било в този район днес. А аз ще се обадя в полицията да проверя дали не са хванали някой пънкар да реже кабели.

Руди излезе от стаята.

Чарлтън се завъртя на стола си да погледне картата на остров Манхатън, закачена на стената зад гърба му.

Манхатън му приличаше на изкривен ромб — три идеално прави линии, а четвъртата, североизточната, крива и назъбена. Електрически мрежи се простираха по широчината на острова като очертания на футболно игрище.

Той намери правоъгълника на квадрант двеста и дванайсет. Беше в долната част, близо до южния край на острова, на няколко километра северно от Световния търговски център.

Замисли се за доклада.

„Стандартна комбинация от магазини и жилищни постройки, има две-три сгради в Националния регистър. Няколко парка.“

Националният регистър.

Националният регистър на сградите с историческа стойност.

Замисли се за това. Неотдавна, под натиск на кметската администрация, компанията бе свързала някои от по-старите сгради към новите вериги. И естествено последваха куп проблеми. Някои от тези сгради имаха електрически инсталации отпреди Първата световна война, а други въобще нямаха такива. Свързването им към главните вериги бе изключително трудно, а не беше необичайно претоварването в една сграда да причини срив в цялата градска мрежа.

Чарлтън включи компютъра и извика файла за Националния регистър. В него не бяха включени всички защитени исторически сгради, а само тези, по които бяха работили „Кон Ед“. Би трябвало да е достатъчно.

Извика квадрант двеста и дванайсет. Имаше пет обекта. Натисна „Дисплей“.

На екрана се изписаха имената на сградите и Чарлтън тъкмо се навеждаше да ги прочете, когато телефонът звънна.

— Чарлтън на телефона.

— Аз съм, сър. — Беше Руди.

— Кажи.

— В оперативния отдел съм. Никой от техните не е бил в двеста и дванайсети от три седмици.

Чарлтън се намръщи.

— Сигурен ли си?

— Имат справка на диск, мога да я взема, ако искате.

— Не, няма нужда. Добра работа свърши, Руди.

— Благодаря, сър…

Чарлтън затвори и възкликна:

— По дяволите!

Надяваше се да е някой от Оперативния. Тогава поне щеше да може да се проследи. Щеше да има справка къде е било прекъсването или претоварването по главната верига. Къде са работили.

А сега нямаше шанс да се разбере къде е прекъсването. Другите разклонения можеха да се проследят чрез компютрите на „Кон Ед“, но за целта главната трябваше да е в изправност.

Когато обаче имаше срив в главната верига в даден квадрант, участъкът се превръщаше в черна дупка що се отнася до компютърното проследяване. А прекъсването беше някъде из тази черна дупка.

Сега можеха само да гадаят.

Чарлтън изруга пак. Първо трябваше да се обади в полицията да види дали през последните двайсет и четири часа не са прибрали някой, който си е играл с кабелите. Или нещо подобно.

Въздъхна. Очакваше го дълга нощ. Вдигна телефона и набра номера.

— Добър вечер, обажда се Боб Чарлтън. Аз съм нощният дежурен в „Консолидейтид Едисън“. Бих искал да говоря с лейтенант Питърс, ако обичате. Да, ще изчакам.

Докато изчакваше на телефона, Чарлтън разсеяно гледаше картата на остров Манхатън. Скоро го свързаха и той погледна апарата.

Междувременно компютърът на бюрото му стоеше включен.

И през цялото време, докато говореше по телефона, Боб Чарлтън не забеляза последния ред от списъка с имена на екрана. Той гласеше:

КВАДРАНТ 212: ПОРЕДЕН № 5

НЮЙОРКСКА ГРАДСКА БИБЛИОТЕКА (1897)

СВЪРЗАНА КЪМ МРЕЖАТА: 17 ФЕВРУАРИ 1995

След няколко мига Чарлтън развълнувано каза:

— Така ли? Кога? Ще съм при вас след двайсет минути.

После затвори, грабна си палтото и бързо излезе.

След няколко секунди се върна и се наведе над бюрото.

За да изключи компютъра.

Суейн натисна червения бутон за аварийно спиране. Асансьорът изскърца и спря. Той се пресегна нагоре към капака.

Балтазар, напълно изтощен след ритниците по вратите, седеше в ъгъла с наведена глава и тихо стенеше. Водачът му стоеше до него, без да проявява ни най-малко съчувствие, и гледаше кръвнишки Селексин.

Суейн тъкмо отваряше капака на асансьора, когато другият водач рече:

— Хайде, Селексин, не протакайте. — И кимна към Балтазар. — Довършете го.

Суейн спря и се обърна към тях.

— Това не зависи от мен — каза Селексин. — Знаеш го много добре.

Другият водач се обърна към Суейн и каза:

— Е? Виж го. — И кимна към стенещия в ъгъла Балтазар. — Той вече не може да се бие. Не може дори да се защитава. Довърши го. Не протакай. За нас битката приключи.

Суейн преглътна с мъка. В предизвикателството на дребосъка прозираше необичайна сила — силата на човек, който знае, че ще умре.

— Да — каза бавно Суейн, сякаш на себе си. — Да.

Отново погледна Балтазар. Едва сега забеляза колко едър е всъщност брадатият мъж. Не беше два метра. По-скоро два и двайсет. Но това вече сякаш нямаше значение.

Балтазар вдигна глава и го погледна. Очите му бяха кръвясали, гърдите му — разкъсани.

Суейн бавно пристъпи напред и се наведе над него.

Селексин забеляза колебанието му и тихо каза:

— Трябва. Нямаш избор.

Балтазар не откъсваше поглед от Суейн. Огромният брадат мъж пое дълбоко въздух, когато Суейн се пресегна и бавно, много бавно извади една кама от ремъка, преметнат през гърдите му. Тя тихо изсвистя, докато Суейн я вадеше от ножницата.

Балтазар затвори очи, примирен със съдбата си, неспособен да окаже никаква съпротива.

Хванал ножа в ръка, Суейн за последен път хвърли въпросителен поглед към Селексин. Дребосъкът кимна тържествено.

Суейн се обърна към Балтазар, вдигна ножа над сърцето му и… го направи.

Пъхна ножа обратно в ножницата.

После отстъпи встрани и се върна към капака на асансьора и предишните си занимания.

Балтазар го гледаше озадачено.

Селексин извърна поглед.

Другият водач стоеше като поразен от гръм. После се обърна към Селексин:

— Не може да постъпва така. — И викна на Суейн, който тъкмо отваряше капака: — Не можеш да постъпваш така.

— Току-що го направих — отвърна той. Капакът шумно се отвори.

Суейн се обърна, но не към другия водач, а към Селексин:

— Защото не това ми е призванието.

След което взе фенера на Хокинс и промуши глава през отвора. Друго занимаваше мислите му.

Светна и погледна нагоре в тъмната асансьорна шахта. Надяваше се Хокинс да е изпълнил заръката му.

Така беше.

Другият асансьор висеше точно до техния, само на няколко стъпки, застопорен между двата етажа. Суейн насочи лъча на фенера нагоре в шахтата. Мазни дебели въжета се простираха нагоре и се губеха в тъмнината. Вратите на следващия етаж бяха на два метра и половина над него. На тях с черна боя пишеше:

ПРИЗЕМЕН ЕТАЖ

В шахтата беше тихо.

Другият асансьор стоеше неподвижно на около тридесет сантиметра от техния, малка ивица светлина издаваше процеп в страничния му панел.

Суейн чу гласа на Холи — „Татко!“ — и го заля вълна на облекчение.

— Тук сме, сър — рече Хокинс. — Добре ли сте?

— Да, при нас всичко е наред. А вие как сте?

— И ние сме добре. Да дойдем ли при вас?

— Не. Останете там — рече Суейн. — Нашият асансьор претърпя злополука, вратите му са разбити. Сигурно вече няма да се отворят, затова ние ще дойдем при вас. Виж дали можеш да отвориш капака.

— Добре.

Суейн се обърна и огледа Балтазар и останалите. Хммм.

— Чуйте ме сега всички — рече той. — Ще трябва да се прехвърлим в другия асансьор. Искам вие, двамата мъници, да тръгнете първи. Аз ще се оправя с тоя мъжага. Разбрахте ли?

Селексин кимна. Другият водач седеше с предизвикателно скръстени ръце.

Суейн грабна Селексин и го промуши през капака. Дребосъкът изчезна в тъмнината.

Суейн пъхна глава в дупката след него и го видя как стъпва на покрива на другия асансьор. Над кабината имаше сноп слаба жълта светлина. Явно Хокинс вече бе отворил капака.

Суейн даде знак на другия водач.

— Твой ред е.

Дребосъкът предпазливо погледна Балтазар, после каза нещо на нисък гърлен език.

Балтазар го отпрати с ръка и изстена.

В резултат на което водачът неохотно вдигна ръце към Суейн, а той го хвана и го мушна през дупката. Дребосъкът изчезна в мрака.

Суейн се обърна към Балтазар.

Огромният мъж продължаваше да седи отпуснат в ъгъла. После бавно вдигна очи към Суейн.

Какъвто и да беше, сега бе лошо ранен. Очите му бяха кръвясали, ръцете кървави и изподрани. Част от слюнката на Рийз все още се стичаше по брадата му.

— Не искам да те убивам — каза Суейн. — Искам да ти помогна.

Балтазар вирна глава неразбиращо.

— Помощ — повтори Суейн и протегна ръце с дланите нагоре, жест на помагане, а не на атака.

Балтазар тихо каза нещо на своя странен гърлен език.

Суейн не го разбра. Отново протегна ръце към него и повтори:

— Помощ.

Балтазар се намръщи при тази невъзможност за общуване и посегна към дългата кама, която Суейн беше взел преди и бе прибрал в ножницата на гърдите му.

Извади я.

Суейн остана закован на място. Гледаше Балтазар право в очите.

„Няма да го направи. Не може да го направи.“

Брадатият мъж обърна камата и пъхна дръжката й в дланта на Суейн. Пръстите им се докоснаха и Суейн почувства топлината на ръката му.

А после Балтазар придърпа ръцете им към гърдите си. Суейн не знаеше какво да прави, освен да го остави да приближава все повече и повече острието към тялото си…

И тогава Балтазар пусна ръцете му и прибра камата в калъфа.

Точно както бе направил и Суейн.

После вдигна подпухналите си червени очи и кимна към Суейн.

И проговори — бавно, с дълбок гърлен глас — опитваше се да каже думата, която беше казал Суейн:

— Помощ.

Вратите на асансьора шумно се отвориха и Стивън Суейн подаде глава. Бяха спрели на първия етаж на библиотеката.

Беше тъмно и тихо.

Пусто.

Първото, което забеляза, бе странният вид на етажа: той имаше формата на огромно U, така че от широката дупка в средата можеше да се види фоайето на приземния етаж.

Очевидно подът на този етаж бе пожертван, за да може таванът да изглежда по-висок и по-грандиозен, като по този начин първият етаж не беше нищо повече от един балкон. Мецанин.

Самите асансьори се намираха в югоизточния ъгъл на етажа, вдясно от извивката на U-то. Срещу тях — в отворения край на U-то — се намираха огромните стъклени врати на главния вход на библиотеката.

Вляво от себе си Суейн видя една стая, пълна с копирни машини. На вратата в дъното на стаята пишеше:

ИНТЕРНЕТ УСЛУГИ

Останалата част от етажа беше празна и тъмна, с изключение на сините лъчи улична светлина, които проникваха през огромните стъклени врати и прозорци на библиотеката.

Суейн издърпа Балтазар от асансьора и го завлече до парапета над приземния етаж. Тъкмо го подпираше там, когато останалите се присъединиха към тях.

— Какво ще правим с това? — тихо попита Хокинс и посочи отворения асансьор зад тях.

— Изгаси светлината — прошепна Суейн. — Ако не можеш да откриеш ключа, просто отвий флуоресцентната тръба. Освен това… — той сви рамене — не знам. Остави го отворен. Докато е тук, никой друг не може да го използва.

Хокинс тръгна към асансьора, а Селексин се доближи до Суейн, като внимателно оглеждаше тавана.

— Какво правиш? — попита Суейн.

Селексин въздъхна.

— Не всички същества в тази вселена вървят по пода, Суейн.

— Аха.

— Търся един боец, познат като рахнид. Неговият вид залага капани. Тези същества са огромни и с тънки крайници, но не са много силни. Обикновено се крият във високи пещери или хралупи и изчакват жертвата да дойде под тях. Тогава се спускат безшумно зад нея, обгръщат я с осемте си крайници и я удушават.

— Удушават я значи — рече Суейн и притеснено погледна потъналия в сенки таван. — Много хубаво.

— Татко? — прошепна Холи.

— Какво, мила?

— Страх ме е.

— И мен — тихо каза Суейн Холи го пипна по лявата буза.

— Какво ти е, татко?

Суейн погледна пръста й. По него имаше кръв.

Опипа бузата си. Имаше рана през цялата скула. Погледна яката на ризата си и видя голямо кърваво петно.

Кога се бе случило? Не го беше усетил. Може би когато се биеше с Рийз или когато тя риташе бясно във въздуха. Суейн се намръщи. Губеха му се моменти. Не можеше да си спомни.

— Нищо ми няма — рече той.

Холи кимна към подпрения на железния парапет Балтазар.

— Ами той?

— Тъкмо мислех да проверя — отвърна Суейн и коленичи до кризиеца. — Свети ми. — И й подаде фенера на полицая.

Холи насочи лъча към лицето на Балтазар.

Той присви очи от светлината. Суейн се наведе напред и каза:

— Не, не, не затваряй очи.

И задържа с ръка лявото око на Балтазар отворено. То беше кръвясало и подпухнало от слюнката на Рийз.

— Светни по-отблизо…

Холи пристъпи напред и с приближаването на светлината Суейн видя как зеницата на Балтазар се разшири.

Дръпна се назад. Нещо не беше наред…

Огледа тялото на ранения. Всичко у него говореше, че е човек — крайниците, пръстите, чертите на лицето.

Дори имаше кафяви очи.

„Очите“ — помисли си Суейн.

В очите нещо не беше наред. В тяхната реакция към светлината.

Човешките очи се свиват при силна светлина. Разширяват се в тъмното или при слабо осветление, за да пропуснат възможно най-много светлина до ретината. Тези очи обаче при по-силна светлина се разширяваха.

Не бяха човешки очи.

Суейн се обърна към Селексин.

— Изглежда човек и се държи като човек. Но не е човек, нали?

Селексин кимна. Беше впечатлен.

— Да, не е. Макар че се доближава — всъщност той е възможно най-близко до човека. Но определено не е човек.

— Тогава какво е?

— Казах ти вече. Балтазар е кризиец. Майстор на ножа.

— Но защо изглежда като човек? — попита Суейн. — Шансовете на някоя извънземна форма на живот да се развие по подобие на човешката са сигурно едно на милион.

— Едно на милиард — поправи го Селексин. — И моля те, въздържай се да употребяваш думата „извънземен“ така свободно. Звучи доста грубо. А и в сегашната ти ситуация извънземните са мнозинство.

— Извинявай.

— Но все пак — продължи Селексин — ти си прав. Балтазар не е човек, нито пък формата му. Той, а и още един участник, Белос, са аморфни. Могат да си променят формата.

— Да си променят формата ли?

— Да. Да си променят външната обвивка. Както вашият хамелеон променя цвета на кожата си, за да се слее с околността, така Балтазар и Белос могат да направят същото, само че те не сменят цвета си, а цялата външна обвивка. А и има смисъл. Когато се биеш в човешки лабиринт, логично е да приемеш човешки вид, защото всички врати, дръжки или потенциални оръжия ще са направени за човешката форма.

— Аха — рече Суейн и отново се зае с Балтазар.

Хокинс се върна от асансьора.

— Не беше много лесно — каза той, — но накрая успях да откача лампата…

Суейн беше отворил другото око на Балтазар и се вглеждаше в него.

— От… Какво? — попита той, без да се обръща.

Хокинс не отговори.

— Какво има? — попита Суейн и млъкна.

Хокинс гледаше втренчено фоайето под тях. Суейн проследи погледа му и възкликна:

— Божичко! — После бързо се обърна към Холи и каза: — Веднага го изгаси.

Фенерът угасна. Отново бяха обгърнати само от лунна светлина и Стивън Суейн се взря над перилата.

Мъжът беше висок и черен. Два остри рога стърчаха над главата му. Златният метал на гърдите му проблясваше на меката лунна светлина.

Беше застанал до една от стъклените витрини във фоайето, загледан втренчено в една от пътеките пред себе си, в нещо извън полезрението на Суейн.

Побиха го тръпки.

„Не гледа — помисли Суейн. — Дебне.“

Селексин се приближи до него.

— Това е Белос — прошепна той, без да сваля очи от рогатия мъж под тях. В гласа му звучеше страхопочитание, някакво благоговение, което не можеше да се сбърка. — Малонийският боец. Малонийците са най-смъртоносните ловци в галактиката. Събирачи на трофеи. Те са спечелили повече Президиъни от всеки друг вид. Дори провеждат вътрешен лов на шест кръга, за да определят кой от тях да се състезава в Президиъна.

Рогатият мъж — Белос — беше висок, широкоплещест, як като канара и с изключение на златния нагръдник, изцяло облечен в черно. Внушителна фигура.

— Не забравяй, че е аморфен — рече Селексин. — Има логика да се въплътиш в човешка форма. А още повече в усъвършенствана човешка форма.

Суейн тъкмо се канеше да отговори, когато чу зад гърба си шепота на Хокинс:

— Господи, къде е Паркър?

Суейн се намръщи. Хокинс вече бе споменал нещо такова. Паркър беше партньорката му. Дежурна заедно с него за през нощта. Може би все още беше тук, някъде из…

— Salve, moriturum es!

Гласът прогърмя в залата. Суейн подскочи, в жилите му се разля ледена кръв.

„Видял ни е!“

— Поздрав, противнико. Пред теб стои Белос…

Суейн трескаво мислеше. Къде можеха да отидат?

Имаха възможност да избягат — все пак бяха цял етаж над него.

— … правнук на Тром, победителя в Петия президиън. И както своя прадядо и още двама малонийци преди него, Белос ще излезе от тази битка сам, непобеден от никого и ненадвит от каранадона. Кой си ти, мой достоен и все пак злощастен съпернико?

Суейн преглътна с мъка. Пое дълбоко въздух и тъкмо щеше да се изправи и да отговори, когато чу някакъв странен тракащо-съскащ шум.

Идваше отдолу.

Някъде от залата.

Суейн се сви на пода. Белос не ги беше видял.

Предизвикателството му беше отправено към някой ДРУГ.

И тогава на сцената бавно се появи още един участник. Отляво. Тъмна, скелетна сянка пропълзя бавно между лавиците.

Промъкваше се предпазливо към Белос.

Каквото и да беше, беше голямо — поне два метра дълго, — но тънко, като насекомо, с дълги, ъглести крайници, наподобяващи краката на скакалец, с които се беше увесило на една от лавиците. Макар че Суейн не можеше да види лицето му добре, все пак успя да забележи, че зловещата му глава е частично закрита от нещо метално, като маска. Движенията му бяха придружени от странен металически шум, подобен на дишане.

— Какво е това? — прошепна той.

— Това е конда — отвърна Селексин. — Много злобен войнствен вид от по-крайните райони; забележително развита инсектоидна форма и според тези, които залагат на Президиъна, много вероятен победител. Не сваляй очи от предните й два крайника — върховете на ноктите на двата й палеца секретират много силна отрова. Ако конда те нарани, а после пъхне нокътя на палеца си в раната, ще умреш с писъци, повярвай ми. Единствената й слабост е, че дробовете й не могат да се справят с токсичността на вашата атмосфера, затова е с този дихателен апарат.

Кондата приближаваше към Белос — зловеща сянка, пълзяща бавно по лавиците.

Белос не помръдваше. Просто стоеше неподвижно до витрината.

Суейн изпита странно усещане, някаква воайорска тръпка — че гледа нещо, което никой друг няма да види. Нито пък ще иска да види.

Кондата предпазливо пълзеше към Белос, приближи го…

Изведнъж Белос вдигна ръка.

Кондата мигом спря.

Суейн се намръщи. „Защо спря?“

И изведнъж видя нещо друго.

Нещо между него и кондата.

Беше малко и черно — сянка, насложена върху тъмния фон — промъкваше се бързо и безшумно по върховете на лавиците, към кондата изотзад.

Изотзад!

Още едно такова същество идваше по лавиците от другата страна. Движенията му наподобяваха тези на котка. Заплашителни дори само с ловката си безшумност.

Селексин също ги видя и ахна:

— Хрътки!

Суейн се обърна към дребосъка. Селексин гледаше втренчено напред, пребледнял от страх и ококорен от ужас.

Суейн отново погледна към залата.

Още две от съществата — всяко приблизително с размерите на куче — пълзяха по лавиците и с лекота прескачаха от една на друга. Суейн видя катраненочерните им глави, дългите им, остри като игли зъби и яките крайници; видя и тънките им опашки да се мятат застрашително зад тях.

Селексин шепнеше:

— Не може да прави това! Не може!

Четирите твари застанаха в широк кръг над пътеката, на която се намираше инсектоидният боец.

Кондата не беше мръднала и на сантиметър. Не ги беше забелязала.

Все още.

Белос смъкна ръка. И се обърна.

Кондата незабавно се размърда.

„Даже и не подозира… — помисли той и се хвана за парапета. — И представа си няма какво…“

Ужасяващи, пронизителни, неземни писъци огласиха залата. Лавиците от двете страни на пътеката се разтресоха — кондата бясно се мяташе, за да се освободи от неочакваните нападатели.

Лицето на Хокинс пребледня от ужас. Селексин беше сащисан. Суейн притисна Холи към гърдите си.

— Не гледай, мила!

Ужасните писъци продължаваха.

И тогава, съвсем ненадейно, отсамната лавица падна и Суейн изведнъж видя цялата грозна сцена — кондата лежеше на пътеката и надаваше неистови писъци, две от четирите хрътки бяха притиснали отровните й крайници към пода, а другите две ръфаха стръвно лицето и корема й. За секунди дихателната маска на кондата бе смъкната от главата й и писъците на съществото се превърнаха в отчаяни хрипове.

А после хриповете спряха и тялото на кондата се отпусна безжизнено.

Но хрътките не спряха да я ръфат с дългите си остри зъби. Една отдра огромно парче плът, като опръска с кръв всичко наоколо, и победоносно го размята в устата си.

Суейн извърна глава наляво — беше чул друг шум.

Стъпки.

Бързи стъпки. Тихи, едва доловими, затихващи. Бягащи.

Една от хрътките също ги бе чула и вдигна глава от пиршеството. Скочи от тялото на кондата и се спусна по най-близката пътека към стълбището.

Суейн чу някакво изтрополяване, сякаш някой беше съборен на земята.

Последва писък — отчаян, жалък вик — едва беше почнал и секна.

Суейн чу как Селексин се дави до него и разбра.

Беше водачът. Водачът на кондата. Не бе имал никакъв шанс.

Суейн отново погледна мъртвата конда и накачулилите я хрътки.

— Селексин.

Не последва отговор.

Селексин гледаше втрещено. Беше в шок.

— Селексин — прошепна Суейн и смушка дребосъка с лакът.

— Ка… какво?

— Бързо — рече Суейн грубо, за да изтръгне Селексин от унеса му. — Разкажи ми за тези хрътки.

Селексин преглътна с мъка.

— Това са ловни животни. Белос е ловец. Използва ги за лов.

— Ей — рече Суейн, — съвземи се. Просто ми разкажи, става ли?

— Защо? Вече няма смисъл.

— Защо да няма смисъл?

— Суейн, аз ти се възхищавам. Досегашните ти усилия ми бяха дали някаква надежда, че ще оцелеем. Вече надминахте всяко човешко участие досега в Президиъна. Но сега… — Селексин говореше бързо, отчаяно — сега трябва да ти кажа, че току-що присъства на подписването на смъртната си присъда.

— Моля?

— Не можеш да спечелиш. Президиънът е предрешен. Белос е нарушил правилата. Ако го разкрият, а това няма да стане, защото е твърде умен, ще го дисквалифицират: ще го убият. Но ако не го разкрият, ще победи. Никой не може да избяга на Белос, щом хрътките са с него. Те са най-ловното средство. Безпощадни и злобни. С хрътките Белос е непобедим.

Селексин поклати глава.

— Помниш ли за каранадона? — попита той и посочи зелената светлина на гривната на Суейн.

— Да. — Всъщност бе забравил за това, но не го сподели със Селексин.

— Само един ловец е успявал да убие каранадон. И знаеш ли кой е бил той?

— Ти ми кажи.

— Белос. Със своите хрътки.

— Чудесно.

Настъпи неловка тишина.

После Суейн каза:

— Добре тогава, а как ги е донесъл? Ако е попаднал тук по същия начин като мен, не би ли трябвало да се погрижите да не взима нищо със себе си?

— Така е, но той явно е намерил как… открил е начин, за който никой друг не се е сетил… да ги телепортира тук…

— Ей. — Хокинс докосна Суейн по рамото. — Той май прави нещо.

Белос се бе навел над кондата и правеше нещо, което Суейн не можеше да види. Когато се изправи, държеше в ръцете си дихателната й маска. Трофей.

Закачи маската за една гайка на колана си, после изрева рязка команда на трите хрътки, които все още ръфаха трупа на кондата. Те незабавно скочиха от тялото на мъртвия боец и застанаха зад Белос. В същия миг четвъртата хрътка се върна откъм стълбището с окървавени бели парцали по устата и ноктите.

Белос отиде до една П-образна банка в средата на залата. Суейн успя да прочете надписа, закачен на стената зад нея:

ИНФОРМАЦИЯ

Чуваше зад себе си учестеното дишане на Хокинс.

Белос се наведе зад гишето, взе нещо в огромната си черна ръка и го отнесе до тялото на кондата.

Суейн веднага позна какво е. Беше малко, бяло и отпуснато. Неговият собствен водач.

Белос бързо каза нещо и хрътките веднага се скриха зад гишето. После просна безжизненото тяло на водача си на рамото си, насочи го към мъртвия боец и каза високо:

— Инициализиране!

Малка сфера ярка бяла светлина мигом се появи над главата на мъртвия водач и озари обширното пространство на залата. Суейн инстинктивно се наведе още по-ниско зад перилата. Бялата сфера сия около пет секунди, след което внезапно изчезна и залата отново потъна в мрак.

Селексин се обърна към Суейн и каза тържествено:

— Току-що потвърди своето първо убийство.

— Мисля, че е време да се махаме оттук — каза Суейн.

— И аз така смятам — съгласи се Хокинс.

Суейн вдигна Балтазар и го подпря на рамото си.

— Холи — прошепна той, — бързо, миличка, към асансьора.

— Добре.

После Суейн се обърна към Хокинс.

— Ще се върнем в асансьора и пак ще го спрем между етажите. Засега това се оказа най-безопасното място.

— Мен ме устройва — рече Хокинс.

Суейн повлече Балтазар, Холи вървеше до него, а Хокинс, Селексин и другият водач пред тях. Всички се отправиха към отворения, тъмен асансьор.

И изведнъж вратите на асансьора започнаха да се затварят.

Хокинс се спусна към тях, но те се затвориха тъкмо когато ги стигна.

— По дяволите! — изруга той.

Суейн погледна панела с номерата на етажите над вратите. Светещата цифра се премести от „1“ на „П“ и после на „ПН–1“

— Асансьорът… — прошепна той.

— Господи! — възкликна Хокинс. — Разбрали са как се ползва проклетият асансьор!

— Те са интелигентни — обади се Селексин.

— Те са животни, за бога — прекъсна го Хокинс малко по-високо от разумното.

— Извънземни, да. Животни, не — прошепна Селексин. — Бих казал, че да се разгадае измишльотина като вашия асансьор е проява на забележителен интелект.

Хокинс се канеше да отговори с подобаваща забележка, но Суейн се намеси:

— Добре, стига. Няма значение. Ще намерим друго място да се…

— Ей, татко, много си глупав — каза Холи и посегна към бутона на асансьора. — Ей сега ще си го извикаме.

— Не! — Суейн се хвърли да я спре, но беше твърде късно.

Холи натисна бутона.

Суейн затвори очи и сведе глава. Кръглият бутон светеше ярко в тъмнината на първия етаж.

Не вярваше на очите си. Сега който и да ползваше асансьора, не трябваше дори да гадае къде се намират. Нито пък да знае как се ползва той. Защото след като Холи бе натиснала бутона, асансьорът автоматично щеше да спре на първия етаж с пътника си.

— Какво стана? — попита Холи. — Нещо лошо ли направих?

Суейн въздъхна.

— Не, скъпа.

После даде Балтазар на Хокинс и отиде до края на балкона над фоайето.

Белос все още бе при информационното гише и не подозираше за присъствието им.

„Това поне е добре“ — помисли си Суейн и тръгна към асансьора с натежала от мисли глава. Но въпреки това трябваше да се махнат. Нещо щеше да пристигне с асансьора и той не искаше да са тук, когато това се случи.

Вдигна поглед към асансьора.

Холи го гледаше втрещено.

Селексин и другият водач стояха като истукани, със зяпнали уста.

Хокинс също само стоеше, държеше Балтазар и го гледаше втренчено.

Но всъщност Балтазар беше този, който привлече вниманието му.

Високият брадат мъж бе провесил лявата си ръка през рамото на Хокинс за опора. А дясната бе вдигната високо и между пръстите му проблясваше зловещо сребърно острие.

Заел позиция.

Готов.

Суейн не знаеше какво да направи. Какво ставаше? Балтазар се канеше да хвърли към него нож, а останалите стояха безучастни…

Балтазар хвърли ножа.

Суейн зачака удара. Зачака да се хване за гърдите и да почувства парещата болка, когато острието се забие в сърцето му…

Ножът профуча във въздуха с шеметна скорост.

Точно покрай него.

Суейн чу тупване — ужасният нож се заби в парапета зад гърба му. В железния парапет!

И тогава чу писъка.

Пронизителен вой на пълна агония.

Суейн се обърна и видя, че ножът на Балтазар е приковал за парапета предния ляв крак на една от хрътките. Бе хвърлен с такава сила, че се беше забил няколко сантиметра в желязото. Беше улучил хрътката в мига, когато се бе опитвала да се прехвърли през парапета — точно зад гърба на Суейн.

Хрътката продължаваше да вие и за момент Суейн успя да види чертите й отблизо. Четири яки черни крайника, всичките завършващи с дълги, остри като ками нокти; дълга черна опашка; и най-странното от всичко — главата. Главата на това подобно на куче животно сякаш бе само от две гигантски челюсти. Имаше някъде и очи, но Суейн виждаше единствено острите оголени зъби и масивните челюсти.

А над хрътката за части от секундата успя да зърне застаналия до информационното гише Белос.

Гледаше право в него.

И се усмихваше.

Беше знаел че са тук…

Суейн се обърна и залитайки се отдалечи от парапета. Хрътката яростно дърпаше прикования си крак. Стори му се, че ножът е единственото, което я държи права.

Във въздуха изсвистя още един нож и се заби в крака на хрътката малко над прикованата лапа, като преряза костта.

Хрътката с писък полетя надолу, а на парапета остана кокалестата й петопръста лапа, прикована от първия нож.

— Бързо! Насам! — извика Хокинс на Суейн.

Всички хукнаха към копирната стая отдясно. Суейн хукна след тях и когато стигна до вратата, хвърли поглед през рамо — една от останалите хрътки се катереше през парапета.

Суейн затвори вратата и огледа копирната стая.

Хокинс, който беше начело на групата с Балтазар, отваряше вратата в другия й край, тази с надпис: „ИНТЕРНЕТ УСЛУГИ“. С изключение на тази врата двете стаи бяха разделени от солидна бетонна стена. Суейн бързо последва Холи и останалите, които влизаха през вратата след Хокинс.

Спря за миг на прага. Беше стъпил върху прашна, написана на ръка бележка, която сигурно бе паднала от вратата преди време. Тя гласеше:

ГРАДСКА БИБЛИОТЕКА НА НЮ ЙОРК

ИНТЕРНЕТ/ОНЛАЙН УСЛУГИ

ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ РЕМОНТ

ИЗВИНЕТЕ ЗА НЕУДОБСТВОТО

— Не знам дали това е умно — рече той, влезе вътре и затвори и заключи вратата.

Изведнъж някъде зад него се чу силен удар и Суейн се обърна. Надникна през малкия правоъгълен прозорец на вратата — и видя, че хрътките блъскат по външната врата на копирната стая.

Огледа Интернет-залата.

— Не можах да измисля друго — рече Хокинс и пусна изтощения Балтазар на земята.

Залата — относително нова придобивка на старата сграда — не беше нищо повече от една огромна празна стая, в която от небоядисания таван висяха кабели, а по стените имаше открити контакти. Нямаше компютри. Нито модеми. Дори ключът за осветлението до вратата беше просто метална розетка със стърчащи от нея жици. Стаята беше ъглова, с прозорци на двете страни, но без други врати.

Бяха влезли през единственият вход.

И сега бяха в капан.

„Разкошно“ — помисли си Суейн.

Блъскането отвън продължаваше. Той отново погледна през прозорчето. Вратата на копирната стая на всеки няколко секунди се разтрисаше от ударите на хрътките.

Хокинс и Холи стояха до прозорците и безпомощно се взираха в парка отвън.

Суейн внимателно дръпна Холи назад, посочи сините искри по рамката на прозореца и каза:

— Не се приближавай много.

— Хм, извинявайте, но мисля, че имаме по-належащи проблеми от прозорците — каза припряно Селексин.

Блъскането на хрътките по външната врата продължаваше.

— Така е — съгласи се Суейн. Очите му шареха из стаята в търсене на нещо, което може да влезе в употреба. Каквото и да е. Но нямаше нищо. Абсолютно нищо. Стаята беше съвсем празна.

И тогава с внезапен силен трясък външната врата на копирната стая се откачи от пантите.

— Влязоха — рече Хокинс, втурна се към вратата и погледна през прозорчето.

— Господи! — прошепна Суейн.

След миг първата хрътка удари вратата. Тя се разтресе и Хокинс отстъпи.

— Дръпни се! — рече Суейн. — Ще скочи през прозореца!

Навсякъде се разхвърчаха стъкла. Хрътката увисна на счупения прозорец — опитваше се да се промуши вътре и махаше с лапи.

Останалите хрътки продължаваха да блъскат вратата.

— Какво ще правим? — изкрещя Хокинс. — Вратата няма да издържи дълго.

— Знам! — Суейн се опитваше да мисли.

Хрътките продължаваха да блъскат вратата. Пантите зловещо скърцаха. Хрътката, висяща на счупения прозорец, се опитваше да се промуши, но отворът беше прекалено малък. Тя неистово съскаше и се зъбеше.

— Всички в ъгъла — викна Суейн и посочи. — Искам да…

Млъкна. Заслуша се в тихия дъждец, който ромолеше по прозорците. Нещо се беше променило. Нещо, което почти не бе забелязал. Заслуша се в тишината.

Тишината.

Това беше.

Блъскането бе спряло.

Какво ли правеха?

Погледна вратата.

Бавно, едва доловимо, топката започна да се върти.

Хокинс също го видя и ахна.

Суейн се хвърли към вратата.

Твърде късно.

Топката продължаваше да се върти и…

… щрак!

Нищо. Суейн си отдъхна.

Топката отново се завъртя. И отново щракна.

Завъртане. Щракване.

„Опитват да отключат“ — помисли си той ужасен.

И в този момент, докато Суейн гледаше топката на вратата, една дълга черна лапа бавно и безшумно се промуши през счупения прозорец.

Кокалестият черен крайник пропълзя надолу, като бавно извиваше острите си като бръснач нокти. Смъртоносната черна лапа се промъкваше надолу и вдясно и Суейн разбра намеренията на хрътката.

Бързо погледна към Балтазар да види дали брадатият мъж ще може да хвърли още един нож, но Балтазар беше напълно изтощен и седеше на пода с клюмнала глава. Суейн огледа ножовете на ремъка му и се замисли дали пък да не използва някой от тях, но после реши, че не е добра идея да се приближава твърде много до зловещата лапа.

— Бързо — обърна се той към Хокинс. — Белезниците.

Озадачен, Хокинс сви от колана си чифт белезници и Суейн ги грабна.

Черната лапа бавно се промъкваше надолу, все по-близо до топката.

— Опитва се да отключи вратата! — ахна Хокинс поразен. Завъртеше ли топката от вътрешната страна, вратата незабавно щеше да се отвори…

Суейн посегна към вратата и опита да отвори белезниците. Но те не се отваряха.

Топката отново изщрака и Суейн подскочи в очакване вратата да се отвори.

Но тя остана затворена.

Щракването бе дошло от външната страна. Една от хрътките навън се опитваше отново да завърти топката. Вратата все още бе заключена. Но ноктестата лапа от вътрешната страна продължаваше да напредва към топката.

— Заключени са! Белезниците са заключени! — извика Суейн невярващо.

— Мамка му, разбира се! — Хокинс извади от джоба си връзка ключове. — Този. Най-малкият.

Суейн взе ключовете с треперещи ръце и се опита да вкара най-малкия в белезниците.

— Побързай! — рече Селексин.

Лапата вече беше на топката. Опипваше я.

Ръцете на Суейн трепереха толкова силно, че ключът се изплъзна от ключалката на белезниците.

— Бързо! — извика Селексин.

Суейн отново пъхна ключа и го завъртя. Белезниците се отвориха.

— Готово! — рече той, мина през стаята и се сви под топката.

Черната лапа я опипваше в опит да я хване.

Суейн се протегна към ключа за осветлението до вратата. Жиците му стърчаха от здрава метална розетка. Суейн закопча едната халка през луфт в розетката.

Черната лапа бавно започна да върти топката.

Суейн мушна втората халка зад лапата около най-тънката част на валчестата топка.

После здраво стисна халката — точно в мига, когато лапата завъртя топката напълно. Чу се силно щракване и вратата се отключи. Отвън я блъснаха и тя се открехна два-три сантиметра.

Но белезниците се обтегнаха и я задържаха.

Отворът бе петнайсет сантиметра. Една от хрътките злобно замахна към Суейн през тясната пролука между вратата и касата и той се дръпна.

Хрътките ръмжаха, драскаха по касата и се хвърляха върху вратата.

Но белезниците държаха.

Пролуката между вратата и касата бе твърде тясна.

Хрътките не можеха да влязат.

— Браво — рече Хокинс.

Суейн не беше впечатлен.

— И да не могат да я отворят — каза той, — скоро ще я разбият. Трябва да се махнем от тази стая.

Хрътките продължаваха да блъскат по вратата.

Суейн се обърна и видя Холи да стои до един от прозорците. Беше се навела над перваза, сякаш нещо я болеше.

— Холи? Какво ти е? — Той забърза към нея.

— Нищо… — отвърна тя разсеяно.

Блъскането продължаваше. Ръмженето на хрътките изпълваше стаята.

— Какво правиш? — бързо попита той.

— Играя си с тока.

Суейн надникна над рамото й. Холи държеше телефонната слушалка на пет сантиметра от перваза на прозореца. Когато я приближеше, сините електрически езичета сякаш бягаха от нея и образуваха широка окръжност. Бягаха от телефона!

Суейн съвсем бе забравил за телефонната слушалка и се намръщи като видя какво става. Не можеше да си обясни защо електричеството ще се отдръпва от нея. В края на краищата телефонът дори не работеше…

Блъскането и ръмженето на хрътките продължаваше.

Вратата все още се държеше.

— Я ми я дай! — рече Суейн и Холи му подаде слушалката. Той отново погледна към вратата.

И изведнъж блъскането и ръмженето спряха.

Тишина.

А после Суейн чу хрътките да се изнизват през копирната стая.

— Какво става? — попита Хокинс.

— Не знам. — Суейн отиде да погледне през прозорчето.

— Тук ли са? — попита Селексин.

— Не ги виждам — отвърна Суейн. — Защо избягаха?

Виждаше широко отворената врата на копирната стая. Зад нея, в полумрака, се виждаха вратите на асансьорите.

И тогава видя защо хрътките ги бяха зарязали толкова внезапно.

С тихо звънване вратите на единия асансьор бавно започнаха да се отварят.

„Каква дълга нощ“ — помисли си Боб Чарлтън, докато влизаше в сградата на 14-о полицейско управление.

Беше идвал тук и преди, но този път в главното фоайе бе доста по-спокойно — имаше само осемдесетина души. Той отиде до бюрото на дежурния и каза:

— Аз съм Боб Чарлтън. Имам среща с капитан Диксън.

— Господин Чарлтън? Аз съм Хенри Диксън — рече Диксън и протегна ръка, когато Чарлтън влезе в относително тихия офис. — Нийл Питърс ми съобщи, че ще дойдете. Какво мога да направя за вас?

— Имам проблем в града и ми казаха, че можете да ми помогнете.

— Аха…

Чарлтън продължи:

— През последните двадесет и четири часа сме загубили главна верига в един от южно-централните квадранти. Лейтенант Питърс каза, че днес сте заловили един човек в този район.

— Къде се намира квадрантът? — попита Диксън.

— Между 14-а улица и „Деланси“ по оста север-юг.

Диксън погледна картата, закачена на стената.

— Да, точно така. Заловихме един в този район. Тази сутрин. Но едва ли ще ви е от голяма полза. Заловихме го в старата градска библиотека.

— Какво е правел там?

— Дребен компютърен крадец. Но този нещастник май се е натъкнал на нещо по-голямо.

— Какво имате предвид?

— Открихме го облят в кръв.

Чарлтън примигна.

— Само че не неговата кръв. А на пазача.

— О, господи!

— Точно така.

— Как е влязъл в библиотеката?

— Още не знаем. Оставил съм двама полицаи там да пазят през нощта за всеки случай. Както виждате, тук сме доста заети. Експертите ще отидат утре да определят откъде е влязъл.

— Този крадец още ли е тук? — попита Чарлтън.

— Да. Заключен е на долния етаж.

— Мога ли да говоря с него?

Диксън сви рамене.

— Разбира се. Но не възлагайте големи надежди. Говори абсолютно несвързано.

— Добре, но все пак бих искал да опитам. Подстанциите на някои от тези стари сгради са на доста странни места. Може да е потрошил нещо, докато е влизал. Ако не възразявате, разбира се.

— Не, няма проблем.

И двамата станаха и тръгнаха към вратата. Диксън спря.

— А, още нещо, господин Чарлтън. Гледката не е приятна.

Когато видя чернокожия мъж в малката килия, Чарлстън потрепери.

Очевидно не бяха успели да изчистят всичката кръв от лицето му. Може би и те се бяха погнусили. Каквато и да беше причината, не си бяха свършили работата. По лицето на Майк Фрейзър все още имаше широки вертикални ленти засъхнала кръв като някаква странна бойна украса.

Той седеше в дъното на килията, гледаше втренчено бетонната стена пред себе си и бързо си говореше нещо, като непрекъснато жестикулираше към някакъв невидим събеседник.

— Ето го — каза Диксън.

— Господи!

— Откакто го доведохме, не е спрял да говори на стената. А и кръвта по лицето му засъхна. Ще трябва по-късно сам да я измие — когато се освести достатъчно, за да вземе душ.

— Казахте, че се казва Фрейзър…

— Да. Майкъл Томас Фрейзър.

Чарлтън пристъпи напред и приятелски каза:

— Майкъл?

Не последва отговор. Фрейзър продължаваше да говори на стената.

— Майкъл? Чуваш ли ме?

Отново никакъв отговор.

Чарлтън погледна Диксън.

— Не сте разбрали как е влязъл в библиотеката, така ли?

— Както казах, експертите ще посетят мястото утре.

— Да…

— Няма да изкопните нищо от него. Цял ден не е продумал на никого. Може би дори не ви чува.

— Хм… — замислено рече Чарлтън. — Нещастникът…

— Чува гласа ти — прошепна Майк Фрейзър в ухото на Боб Чарлтън.

Чарлтън отскочи от килията.

Фрейзър беше досами решетката, само на сантиметри от главата му. Дори не беше видял кога е дошъл.

Фрейзър продължаваше да шепне настойчиво:

— Каквото и да е това, то чува гласа ти! И ако продължаваш да говориш…

Чернокожият мъж притискаше лице към решетките и се опитваше да се добере възможно най-близо до Чарлтън. Вертикалните кървави черти по лицето му му придаваха зловещо изражение.

— Каквото и да е това, то чува гласа ти! И ако продължаваш да говориш! — изсъска Фрейзър налудничаво. После изстена.

— И ако продължаваш да говориш! Да говориш! Да говориш! — Фрейзър гледаше към тавана, към някакво въображаемо същество, което се извисяваше над него, после вдигна ръце да се защити от невидимия нападател. — О, господи! Тук е! Преследва ме! Тук е! О, боже, помощ! Спасете ме!

И неистово затресе решетките на килията. Накрая се отпусна на пода с ръце, провесени през решетките. После бавно вдигна поглед към Чарлтън и изхриптя:

— Не ходете там.

— Защо? Какво има там?

По маската от засъхнала кръв се плъзна лукава, зла усмивка:

— Щом искате да отидете, вървете. Но няма да се върнете жив.

— Той е луд. Превъртял е — каза Диксън, докато вървяха към главния вход на управлението.

— Смятате ли, че е убил пазача?

— Този ли? Не. Но може би се е натъкнал на тези, които са го направили.

— И смятате, че те са го ошашавили? Изплашили са го до смърт, като са го омазали с кръвта на пазача?

— Нещо такова.

Чарлтън поглади брадичката си.

— Не знам. Май ще е по-добре да проверя връзките ни с тази библиотека. Заслужава си да опитам. Може пък който е пипнал Майкъл Фрейзър да е решил да свие и свързващия ни кабел. А ако е така, напълно е възможно да се е сринала и цялата главна верига.

Стигнаха до вратите.

— Капитане — каза Чарлтън, когато си стиснаха ръцете — благодаря за помощта и времето, което ми отделихте. Беше… интересно, меко казано.

Стивън Суейн надничаше през пролуката на прикованата с белезници врата на стаята за Интернет услуги в градската библиотека на Ню Йорк.

Вратите на тъмния асансьор бяха отворени, но нищо не се случваше.

Асансьорът просто зееше.

Отворен и тих.

Хрътките също не се виждаха. Сигурно бяха някъде на балкона. И дебнеха…

Суейн напрегнато гледаше в очакване нещо да излезе от асансьора.

— Може пък да е празен — прошепна Хокинс.

— Може — отвърна Суейн. — Може онзи, който е натиснал бутона, да не е успял да влезе.

— Шшшт — изсъска Селексин. — Нещо излиза.

— Оо! — възкликна Хокинс.

— О, боже! — изръмжа Суейн. — Този никога ли не се отказва?

Първо се показа опашката, насочена напред, потрепваща на около метър над земята. Суейн забеляза леката чупка в края й, на няколко сантиметра от върха, където беше счупил костта. После се появиха антените и накрая муцуната, която предпазливо изпълзя от кабината.

— Не е „този“ — рече Селексин, — а „тази“. Казах ти и преди, Рийз е женска.

— Как е разбрала как се ползва асансьорът? — попита Хокинс, докато наблюдаваха как Рийз свежда муцуна и души пода.

— Мисля — каза Селексин, — че е подушила миризмата на Суейн по някой от бутоните…

Изведнъж Рийз вдигна муцуна и обърна глава право към тях. Суейн и Хокинс мигом клекнаха зад вратата. Селексин не помръдна.

— Какво правите? Тя не може да ви види — прошепна той. — Може само да ви подуши. Като се скриете зад вратата няма да премахнете миризмата. Освен това — добави той мрачно — тя сигурно вече знае, че сме тук.

Суейн и Хокинс заеха предишните си места до вратата.

— Защо тогава не идва към нас? — попита Хокинс.

Селексин въздъхна:

— Да ви кажа право, чудя се защо въобще си губя времето да ви обяснявам. Смятам, че причината, поради която Рийз не идва към нас, е съвсем ясна.

— И каква е тя? — поиска да узнае Хокинс.

— Подушила е нещо друго — отвърна Селексин. — Някое друго същество, което, смея да предположа, я притеснява много повече от вас.

— Хрътките — каза Суейн, без да сваля очи от Рийз. Тя стоеше неподвижно на входа на асансьора.

— Точно така. И понеже те бяха там преди съвсем малко, миризмата им сигурно е много силна — каза Селексин. — Затова с положителност мога да твърдя, че в момента Рийз е много притеснена.

В продължение на една безкрайна минута наблюдаваха Рийз мълчаливо. Огромното й тяло не помръдна и сантиметър. Опашката й бе вдигната високо, стегната, готова за удар.

— Е, какво ще правим сега? — попита Хокинс.

Суейн се намръщи, после каза:

— Ще се махнем оттук.

— Какво? — възкликнаха Селексин и Хокинс едновременно.

Суейн вече беше посегнал към белезниците и ги отключваше.

— Първо, не можем да останем тук — каза той. — Рано или късно все някой от онези песове ще разбие вратата. А когато това се случи, ще сме в капан. Предлагам да сме готови да бягаме при първа възможност.

— При първа възможност ли? — рече Селексин. — Доста неточен план, ако позволиш да отбележа.

Суейн пъхна белезниците в джоба си и сви рамене.

— Да кажем, че просто имам усещането, че много скоро ще ни се удаде такава възможност. И когато това стане, искам всички да сме готови да хукнем презглава.

След няколко минути Суейн бе нарамил Балтазар, а Хокинс държеше Холи за ръка. Вратата беше отворена цели шестдесет сантиметра.

Рийз стоеше застинала пред асансьора, видимо напрегната, нащрек.

Зачакаха.

Рийз не помръдваше.

Измина още една минута.

— Чуйте ме всички — прошепна Суейн. — Когато кажа „Тръгвайте“, тичате право към стълбището. Стигате и хуквате нагоре. Като стигнем третия етаж, аз ще водя. Ясно ли е?

Те кимнаха.

— Добре.

Измина още една минута.

— Изглежда, май нищо няма да се случи — мрачно рече Селексин.

— Той е прав — каза Хокинс. — Може би е по-добре пак да сложим белезниците на вратата…

— Не още — отвърна Суейн: внимателно наблюдаваше Рийз. — Те са някъде тук и тя го знае… Ето!

Изведнъж Рийз се извърна надясно — нещо бе привлякло вниманието й.

Суейн здраво хвана Балтазар и каза:

— Готови… Това е шансът ни.

После бавно отвори вратата и влезе в копирната зала. Останалите го последваха.

Рийз продължаваше да гледа в другата посока.

Суейн хвана вратата — не откъсваше очи от Рийз и се молеше тя да не се обърне и да ги нападне.

Отвори вратата по-широко и пристъпи през прага.

Стълбището се виждаше вляво. Рийз и асансьорите бяха на седем метра вдясно. Отвъд Рийз беше огромното празно пространство, което се спускаше до входната зала под тях. Той реши, че ако леко се промъкне покрай вратата и тихо стигне до…

Изведнъж Рийз се обърна.

Сърцето на Суейн спря. Почувства се като крадец, хванат на местопрестъплението. Напълно уязвим.

Замръзна на място.

Но Рийз не спря да го погледне.

А продължи да се върти, докато не описа пълен кръг.

Суейн отново задиша. Не разбираше какво става, докато не осъзна, че бързото въртене на Рийз не е заплашително движение, а отбранително.

Тя беше изплашена, възбудена и отчаяно търсеше — не, по-скоро душеше, във всички посоки.

„Заобиколена е — помисли си Суейн. — Знае, че сме тук, но е решила, че не си заслужава да се тревожи заради нас. Има нещо друго, нещо по-опасно…“

Нямаше време за губене.

Това беше техният шанс.

Суейн се обърна към останалите и прошепна:

— Хайде. Тръгваме.

После мина с Балтазар през вратата, без да сваля очи от Рийз. Останалите се шмугнаха покрай него и хукнаха към стълбището. Суейн закуцука с все сили натам — едва успяваше да влачи тежкия Балтазар. Почти бе стигнал до стълбището, когато атаката върху Рийз започна.

Хрътка.

Със злобен писък тя се хвърли от парапета с разперени нокти и широко отворени челюсти.

Суейн помъкна Балтазар по стълбището, като същевременно се опитваше и да следи какво става зад гърба му. Последното, което видя, беше как Рийз, надавайки диви писъци, върти лудо опашка, за да се защити от хрътките, които я нападаха от всички страни.

Суейн бързаше нагоре по стъпалата и едва влачеше Балтазар.

Останалите го чакаха при огнеупорната врата, маркирана „3“. Когато стигна до тях, Суейн даде Балтазар на Хокинс.

— Защо спираме тук? — попита младият полицай. — Не е ли по-добре да продължим нагоре?

— Не можем — отвърна Суейн. — Вратата към покрива е електризирана.

— Татко, какво ще правим?

Суейн леко открехна вратата.

— Ще потърсим място да се скрием, скъпа.

— Татко, къде са чудовищата?

— Не знам. Надявам се да не са тук.

— Татко…

— Шшт. Стой мирна — каза Суейн и се огледа.

Да. Беше уцелил мястото.

Пред погледа му се простираха многобройните чинове на читалнята, които създаваха висок до кръста лабиринт. Беше тъмно, само меката синкава светлина на града се процеждаше през прозорците.

Суейн бавно се наведе да погледне под чиновете. Погледът му стигна до края на стаята. На пода нямаше никакви крака — или на каквото там ходеха тези твари.

Читалнята беше празна.

Подаде глава през вратата.

— Хайде, всички. Бързо вътре.

Те влязоха. Суейн хвана Холи за ръка и я поведе през лабиринта.

— Татко, не ми харесва тук.

Суейн оглеждаше стаята.

— На мен също — отвърна той малко разсеяно.

— Татко?

— Какво, скъпа?

— Татко, можем ли да си тръгваме вече…

Суейн посочи един ъгъл на стаята близо до прозорците.

— Ето го! — И задърпа Холи по-силно.

Хокинс вървеше зад него.

— Какво е това? — попита той. Единственото, което можа да види, бе надпис на стената:

МОЛЯ, ТИШИНА

ТАЗИ СТАЯ Е САМО ЗА ИНДИВИДУАЛНО ЧЕТЕНЕ

НЕ СЕ РАЗРЕШАВА ЛИЧЕН БАГАЖ

— До надписа — рече Суейн.

До надписа на стената Хокинс видя голяма сива врата. Приличаше на сервизна.

Суейн хвана топката. Завъртя се леко. Беше отключена.

Вратата бавно се отвори с характерния звук от хидравлична система. Суейн не се изненада. Всички по-големи врати в болницата имаха хидравлични системи, за да могат хората да ги отварят, толкова бяха тежки.

Посегна към ключа за осветлението, но после се отказа. Светлината щеше да ги издаде.

Огледа стаята. Студени сиви бетонни стени, сервизна количка, натоварена с кофи и бърсалки, лавици, пълни с бутилки почистващи препарати.

Слаба бяла светлина от уличните лампи се процеждаше през двата прозореца, разположени високо на лявата стена. Точно срещу вратата, разделяйки стаята на две, имаше метална решетка с ръждясала желязна вратичка по средата. Зад решетката имаше още лавици с препарати и някакви неща, покрити с брезент.

Суейн затвори вратата. Отново се чу тихият хидравличен звук.

Холи седна далеч от вратата, с гръб опрян на решетката. Хокинс сложи Балтазар на пода под прозорците, огледа се и каза:

— Тук ще сме в безопасност.

— За известно време — рече Суейн.

— Колко дълго мислиш да останем тук? — попита Селексин.

— Колкото можем — отвърна Суейн.

— Ура — каза Хокинс иронично.

— А колко дълго е това? — отново Селексин.

— Не знам. Може би дори до края. В момента не съм сигурен.

— Не бива да забравяш — рече Селексин, — че отвън все ще има някой. Дори и всички участници да са мъртви, ще трябва да се изправиш срещу каранадона.

— Няма да се изправям срещу никого — рязко отвърна Суейн.

— Какво означава това?

— Означава, че не съм тук, за да се бия. Означава, че не съм тук, за да спечелвам тъпия ви турнир. Означава, че в момента единственото, което ме интересува, е да измъкна дъщеря си и всички нас живи оттук.

— Но за да го направиш, трябва да спечелиш — каза Селексин ядосано.

Суейн сурово погледна дребосъка, после каза:

— Не съм толкова сигурен.

— Какво каза? — попита Селексин. Разговорът се превръщаше в спор.

— Казах, че не съм толкова сигурен.

— Вярваш, че можеш да се измъкнеш от лабиринта? — попита Селексин предизвикателно.

Суейн не отговори. Погледна Холи — беше се опряла на решетката и смучеше палеца си.

— Сериозно ли мислиш, че можеш да се измъкнеш от лабиринта? — попита Селексин.

Суейн пак не отговори.

Хокинс му прошепна:

— Смяташ, че можем да се измъкнем?

Суейн погледна прозорците до тавана, помисли и каза:

— Да.

— Невъзможно — обади се водачът на Балтазар. — Абсолютно невъзможно.

— Ти не се меси — тросна му се Селексин.

Суейн погледна Селексин. Дребосъкът се бе възмущавал преди, дори беше изпадал в отчаяние, но никога досега не се беше ядосвал така явно.

Водачът на Балтазар веднага отстъпи. Селексин се обърна към Суейн и попита:

— Как?

— Как ли?

— Да. Как предлагаш да се измъкнем?

— Ти искаш да се измъкнеш? — Суейн не вярваше на ушите си. След лекцията, която бе чул за величието на Президиъна и честта да участваш в него, сега му бе трудно да повярва, че Селексин ще иска да се измъкне.

— Всъщност да.

Водачът на Балтазар отново ги прекъсна:

— Искаш значи, така ли? Извинявай, че ти припомням неприятния факт, Селексин, но не можеш.

Селексин не отвърна.

Водачът на Балтазар продължи:

— Селексин, Президиънът започна. Той не може и няма да бъде спрян, докато не се излъчи победител. Това е единственият достоен начин.

— Мисля, че не можем да говорим за каквото и да било достойнство, след като приятелчето ви Белос е довел копоите си — рече Суейн.

— Съгласен съм — каза Селексин; гледаше кръвнишки водача на Балтазар. — Белос наруши правилата. А с хрътките той не може и няма да бъде спрян. Трябва да се махнем оттук.

— И да направим какво? — усмихна се злъчно другият водач. — Да използваме свидетелските си телепорти, за да повикаме помощ? Те предават само образ, Селексин, не звук.

— Каквото и да е — отвърна Селексин. — Ако двама от бойците са напуснали лабиринта и са инициализирали свидетелските си телепорти, и махат към камерите, контролиращите Президиъна вероятно ще разберат, че нещо не е наред.

Другият водач втренчено погледна Селексин.

— Не мисля, че нашите двама бойци ще изкарат дълго извън лабиринта — рече той ехидно.

— Защо?

— Всъщност — усмихна се другият водач — бих казал, че ще изкарат точно петнадесет минути.

— О — намръщи се Селексин. — Да.

Суейн бе объркан. Сякаш Селексин и водачът на Балтазар говореха на друг език.

— Какво означава това? — попита той Селексин.

Селексин тъжно отговори:

— Забрави ли какво ти казах за гривната?

Суейн погледна тежката сива гривна на ръката си. Съвсем я беше забравил.

Зеленият индикатор светеше, а дисплеят показваше:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 6

„Шест ли?“ — помисли си Суейн. Спомни си боеца на приземния етаж — кондата, която бе убита от хрътките. Гривната, както изглежда, сега броеше надолу. И изваждаше по едно число за всеки елиминиран участник. Докато не останеше само един.

А останеше ли само един, идваше часът на каранадона, за който Селексин непрекъснато повтаряше. Каквото и да беше това.

— Забрави ли? — попита отново Селексин.

— Не съм.

— Ако гривната отчете, че е извън електрическото поле на лабиринта, автоматично ще се включи за детонация.

Суейн се намръщи. Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— И имам петнадесет минути да се върна?

— Точно така — вметна водачът на Балтазар.

Никой не проговори. Цяла минута цареше пълна тишина. После някой си пое дълбоко дъх.

— Така че дори ако се измъкнеш от лабиринта, пак ще си мъртъв — каза водачът на Балтазар.

Суейн го погледна и изсумтя:

— Благодаря за информацията.

— Знаеш ли, много ни помагаш — обърна се Хокинс към дребосъка.

— Поне реално преценявам ситуацията, в която съм.

— И не ти пука за живота на останалите — рече Хокинс.

— На твое място бих се притеснявал повече за собствения си живот.

— Но не си на мое място, затова…

— Добре, добре, стига вече — намеси се Суейн. — Успокойте се. Трябва да намерим изход от това положение, а не да се караме. — Обърна се към Селексин. — Има ли някакъв начин да свалим това нещо от ръката ми?

Селексин поклати глава.

— Не. Не се маха… освен ако… — Той сви рамене.

— Знам, знам. Ако не спечеля Президиъна, нали?

Селексин кимна.

— Само организаторите от другата страна имат необходимите пособия, за да я свалят.

— Не можем ли да я счупим? — предложи Хокинс.

— Някой от вас може ли да счупи тази врата? — попита реторично водачът на Балтазар, посочвайки тежката хидравлична врата на сервизната стая. — Ако не можете, значи не можете да счупите и гривната. Твърде здрава е.

Групата мълчеше.

Суейн отново погледна гривната. Тя изведнъж сякаш стана по-тежка. Той седна до Холи и опря гръб на решетката.

— Как си, момичето ми? — попита нежно.

Тя не отговори.

— Холи? Какво има?

Отново никакъв отговор. Холи гледаше с празен поглед право пред себе си.

— Хайде, миличка, какво ти е? Да не съм те обидил? — Суейн зачака отговор.

Това не беше необичайно. Холи често отказваше да му говори, ако се чувстваше отхвърлена, пренебрегната или просто се инатеше.

— Холи, моля те, не му е сега времето — рече Суейн и поклати раздразнено глава.

Холи проговори:

— Татко…

— Да?

— Тихо, татко. Тихо.

— Защо?…

— Шшт.

Суейн млъкна. Останалите бяха насядали около Балтазар под прозорците. Десетина секунди всички седяха в пълна тишина. Холи се наведе към ухото на Суейн и прошепна:

— Чуваш ли го?

— Не.

— Слушай по-внимателно.

Суейн я погледна. Тя бе напълно неподвижна с разширени очи и изправена глава. Изглеждаше изплашена. Безумно изплашена.

— Добре, татко… слушай сега!

И тогава той го чу.

Звукът бе едва доловим, но не можеше да се сбърка. Продължително, бавно вдишване.

Нещо дишаше.

Съвсем наблизо.

Изведнъж се чу хъркащ звук, наподобяващ тихо грухтене на прасе. После някакво шумолене.

След това отново се чу вдишването.

Беше бавно и ритмично, като дишането на спящ човек.

Селексин също го чу.

При звука на грухтенето той веднага вдигна глава, тихо пролази по пода до Суейн и изсъска в ухото му:

— Трябва да се махнем оттук! Трябва незабавно да се махнем оттук!

Вдишването се чу отново.

— Той е тук — рече Селексин. — Бързо, дай да видя гривната.

Суейн му я показа.

Зелената светлина все още светеше.

— Ууф — отдъхна си Селексин.

— Той ли? — попита Суейн. — Кого имаш предвид?

— Зад нас е, татко — прошепна Холи, смразена от страх.

— О, боже… — възкликна Хокинс и се изправи. Гледаше през решетката. — Наистина трябваше да се омитаме оттук.

Дишането се чу отново, този път по-силно.

И тогава, много бавно, Стивън Суейн се обърна.

Беше до далечния ъгъл на клетката, под едни лавици, закачени високо на стената. В тъмнината приличаше просто на още една купчина, покрита с брезент.

Само дето мърдаше.

Бавно и равномерно.

Повдигаше се и спадаше в ритъм с дълбоките вдишвания.

Суейн огледа очертанията на „купчината“. Беше голяма. В мъждивата светлина на склада можа само да различи дълга остра козина…

Чу се силно изгрухтяване.

После купчината се обърна на другата си страна и дълбокото вдишване продължи.

Селексин дърпаше Суейн за ризата.

— Да тръгваме! Да се махаме!

Суейн се изправи, грабна Холи и тръгна към вратата. Тъкмо посягаше към дръжката, когато чу тихо, настоятелно бипкане.

Идваше от гривната му. Зелената светлинка мигаше.

Очите на Селексин се разшириха от ужас.

— Събужда се! Излизай! — извика той. — Бързо!

Мина като фурия покрай Хокинс, отвори вратата и избута Суейн през нея, като крещеше:

— Излизай! Излизай! Излизай!

Суейн и Холи отново бяха в празната читалня. След тях се появи Хокинс с Балтазар през рамо и другия водач до него.

Селексин вече търчеше между чиновете.

— Бягайте! Бягайте! Трябва да се махнем възможно по-бързо!

Суейн го следваше с Холи на ръце — криволичеше бързо между чиновете, останалите бяха след него.

Селексин търчеше презглава и от време на време се обръщаше да види дали Суейн е все още след него.

— Гривната! Гривната! Погледни си гривната! — извика той.

Суейн я погледна. Сега тя бипкаше ужасно силно, а и по-бързо.

А после спря.

Зелената светлинка бе угаснала.

Сега светеше червената.

И мигаше бързо.

— Оо!

Хокинс ги настигна. Едва си поемаше дъх.

— Какво става?

— Очакват ни сериозни неприятности — отвърна Суейн.

И в този момент тежката врата на сервизната стая изригна от пантите си, полетя в читалнята и се стовари с оглушителен трясък върху няколко чина, които станаха на трески.

Последва смразяващ кръвта рев.

— Майко мила! — ахна Хокинс.

— Да изчезваме! — викна Суейн и хукна към стълбището в другия край на залата през лабиринта от чинове.

Хвърли поглед през рамо тъкмо когато съществото излезе от сервизната стая.

Беше огромно.

Абсолютно огромно. Трябваше да се сгъне на две дори за да се промуши през широкия вход на стаята, където вече нямаше врата.

Селексин също го видя и викна:

— Каранадонът!

Бяха минали половината път през читалнята, Каранадонът успя да се измъкне и се изправи в целия си ръст — почти докосваше тавана.

Суейн тичаше с Хол и към стълбището. Хокинс изоставаше под тежестта на Балтазар. Накрая беше водачът на Балтазар, който ги буташе и ги ръгаше в отчаян опит да ги накара да вървят по-бързо, като постоянно извръщаше глава назад да види дали каранадонът ги преследва.

Суейн отново хвърли поглед през рамо към страховития звяр.

Той продължаваше да стои на вратата и ги наблюдаваше.

Не беше помръднал.

Просто стоеше там.

Въпреки шума, който вдигаха в своето паническо бягство към стълбището през лабиринта от чинове, той просто безмълвно стоеше пред вратата.

Суейн заобиколи поредния чин. До стълбището оставаха двайсетина метра. Отново погледна назад.

Господи, беше наистина голям — над четири метра.

Имаше тялото на огромна космата широкоплещеста горила — цялото черно, приведено напред, с дълга остра козина, покриваща извития гръб. Дълги яки ръце се спускаха от мощните му рамене чак до земята.

Главата му бе почти метър и приличаше на глава на чакал. Щръкнали остри уши. Черни безжизнени очи. И страшни кучешки зъби, които се подаваха от набръчкана черна муцуна, сякаш бе вечно озъбена.

Тръгна.

Каранадонът скочи напред и затрополи след тях с ужасяваща бързина. Стъпи върху падналата врата и тя се счупи на две.

Суейн здраво стисна Холи и с всички сили се втурна към стълбището. Хокинс се мъчеше да влачи Балтазар. Водачът на Балтазар се оглеждаше назад, удряше Хокинс по гърба и му крещеше да бърза.

Каранадонът заора през чиновете като ледоразбивач в замръзнало море — разхвърляше ги на всички страни или ги трошеше под краката си. Когато краката му удареха земята, стъпките му отекваха като залпове на оръдие.

Бум! Бум! Бум!

Суейн и останалите продължаваха да криволичат между чиновете. Каранадонът вървеше в права линия.

Селексин беше на стълбището, а Суейн — на девет метра зад него. Обърна се пак.

Хокинс, Балтазар и другият водач нямаше да успеят. Каранадонът ги настигаше твърде бързо.

„Мисли бързо, Стив!“

Бум! Бум! Бум!

Той пусна Холи на земята и бързо огледа широката читалня.

Имаше приблизително квадратна форма. Двамата с Холи бяха почти на стълбището. Сервизната стая беше срещу тях, в североизточния ъгъл на читалнята. В югоизточния ъгъл бяха асансьорите.

Бум! Бум! Бум!

— По-бързо! — крещеше водачът на Балтазар на Хокинс. — Господи, настига ни!

Каранадонът смаза още един чин.

И тогава Суейн дръпна Холи настрани от стълбището, към асансьорите.

— Хайде, скъпа. Ще бягаме към асансьорите.

После извика към Селексин:

— Насам!

Бум! Бум! Бум!

— Натам ли? — извика Селексин. — Ами стълбището?

— Ела, не питай!

Каранадонът вече беше настигнал останалите.

Посегна към водача на Балтазар, за да го сграбчи с една от дългите си ръце. Водачът се наведе и мощният крайник изсвистя над главата му и удари близкия чин. Той стана на парчета, а водачът на Балтазар падна в краката на Хокинс, препъна го и тримата се проснаха на земята.

Хокинс падна тежко на пода. Балтазар се стовари върху него. Водачът безпомощно се строполи в краката им.

Бум!

Настъпи внезапна, ужасяваща тишина.

Каранадонът бе спрял.

Хокинс отчаяно се търчеше в опит да се изправи, но дясната му ръка беше затисната под Балтазар. Лявата въобще не можеше да движи — беше я изкълчил в рамото при падането.

Дребосъкът се бе вкопчил в крачола му и напразно се опитваше да се изправи.

— Помощ! Помощ! — стенеше водачът, вцепенен от ужас.

И изведнъж полетя към тавана.

Суейн с ужас гледаше как тримата му спътници паднаха на пода.

Каранадонът спря на няколко стъпки от тях. После се наведе и главата му изчезна от поглед. Когато отново се появи, в черната му мощна ръка се виждаше бялата фигура на водача на Балтазар.

Дребосъкът лудо мяташе ръце и крещеше нещо. Каранадонът го доближи до лицето си и с любопитство заразглежда шумното създание, което бе намерил.

После протегна ръката си напред, а с другата замахна и проряза тялото му с нокти.

Челюстта на Суейн увисна.

Очите на Хокинс се разшириха от ужас.

Три дълбоки червени разреза цъфнаха на гърдите на водача. Един бе разцепил устата му. Тялото му мигом се отпусна.

Изведнъж настъпи тишина.

Каранадонът разтърси тялото. То не помръдна. Огромният звяр разтърси безжизненото тяло още веднъж — като играчка, която вече не работи — и после го захвърли настрана.

Суейн не можеше да види Хокинс.

Наведе се да погледне под чиновете — и го видя. Хокинс лежеше по гръб на земята, затиснат от Балтазар, без да може да помръдне, но все пак се опитваше.

Господи, трябваше да му помогне по някакъв начин…

Бум!

Хокинс се мъчеше да се освободи. Усети как подът под него се разтърси. Замръзна, после бавно вдигна очи.

И видя огромните челюсти на каранадона, широко отворени, да се спускат към него…

Затвори очи. Вече беше къс…

— Ей!

Каранадонът вдигна глава.

— Да, на теб говоря!

Хокинс отвори очи.

„Какво става, по дяволите…?“

Каранадонът бавно се обърна към Суейн и вирна любопитно глава да види дръзкото същество, което се бе осмелило да прекъсне заниманията му.

Суейн махаше ръце и гневно крещеше на четириметровия звяр, който беше само на десетина метра от него.

— Ставай, ставай! Ще се справиш!! — извика Суейн с изкривено в свирепа гримаса лице, без нито за миг да сваля очи от чудовището пред себе си.

Крещеше гневно, предизвикателно.

— Действай! Привлякъл съм вниманието му! Сега гледа мен! Стани и тичай към стълбището!

Сякаш говореше на куче — звярът различаваше нюансите в интонацията, но не разбираше думите.

Хокинс изведнъж разбра какво става — Суейн говореше на него. И поднови усилията си да отмести Балтазар от себе си. След няколко секунди успя да се измъкне и го повлече по пода към стълбището, докато Суейн продължаваше да занимава звяра.

Каранадонът изглеждаше поразен от предизвикателството. Изрева страховито към Суейн.

— А, така значи… добре, да ти го начукам! — изкрещя в отговор Суейн.

С крайчеца на окото си видя как Холи и Селексин стигнаха до асансьорите на южната стена. В противоположната посока Хокинс и Балтазар стигнаха до стълбището.

За жалост обаче каранадонът все още гледаше право към него, а той бе напълно незащитен, на половината път между асансьорите и стълбището.

Мамка му. Какво да направи сега? „Добра я свърши, Стив.“

Бум!

Каранадонът бавно пристъпи към него.

Бум! Бум!

Още две стъпки и изведнъж разстоянието помежду им се стопи на два метра. Почти една ръка…

— Ей!

Каранадонът изви глава на ляво към Селексин и Холи до асансьорите.

— Да! На теб говоря! — извика Селексин.

С ръмжене грамадата направи една стъпка към асансьорите. После изрева.

Селексин се стегна, вдигна предупредително пръст и изкрещя:

— А, така значи! Да ти го начукам!

Суейн едва се сдържа да не се разсмее.

Каранадонът изрева яростно и тръгна към асансьорите. Тъкмо набираше скорост, когато трети глас извика силно:

— Ей!

Каранадонът спря за трети път.

— Да ти го начукам! — Този път беше Хокинс.

Суейн удивено въртеше глава между стълбището и асансьорите.

Вече напълно объркан, каранадонът се извърна към Хокинс на стълбището. Суейн се възползва от възможността и хукна към асансьора. Стигна до него и натисна бутона.

Хокинс лудо махаше ръце към каранадона, докато звярът приближаваше. Когато беше на около пет метра от него, Суейн пое щафетата и извика от асансьорите:

— Ей! Къде си, приятел? Забрави ли ме!

Каранадонът бавно се обърна.

Изпръхтя.

Бум!

Суейн погледна панела с номерата на етажите над левия асансьор. Те се преместиха от „1“ на „П“. Асансьорът отиваше надолу. Какво ставаше, по дяволите? Десният асансьор, онзи с изкривените врати, изглежда, не работеше.

Бум! Бум! Бум!

— Ей! — извика Хокинс отново. Но този път звярът не реагира. Продължи да върви към Суейн и асансьорите.

Бум! Бум! Бум!

— Ей! — изкрещя пак Хокинс. Каранадонът не спря, а продължи към асансьорите.

— Загазихме — каза Селексин унило.

— Здравата загазихме — съгласи се Суейн.

Бум! Бум! Бум!

Суейн се заоглежда. Възможности, възможности…

Нямаше никакви. Пак вдигна поглед към панела с номерата на етажите. Левият асансьор все още беше на приземния етаж. Десният не помръдваше.

Изведнъж му хрумна нещо.

— Бързо — рече той и се насочи към десния асансьор. — Селексин, Холи, вие двамата хванете другата страна на тази врата и дърпайте Трябва да го отворим.

Бум! Бум! Бум!

Каранадонът приближаваше, движеше се все по-бързо и по-бързо.

Вратите на асансьора бавно започнаха да се отварят.

— Дърпайте — викна Суейн. Черната асансьорна шахта зейна пред него.

Бум!

— Добре — рече Суейн, мушна се между вратите и се разкрачи, за да ги задържи отворени; продължаваше да е с лице към читалнята. Тъмната асансьорна шахта зееше зад него.

Едва тогава Суейн забеляза тишината. Гръмовните стъпки ги нямаше.

Каранадонът бе спрял.

Бавно, много бавно, Суейн вдигна глава.

Беше точно пред тях!

На метър и половина.

Стоеше, извисен над тримата — в сравнение с огромното му тяло те изглеждаха джуджета. Той наклони глава и свирепо изгледа Суейн. Едното от дългите му остри уши трепна.

— Холи, Селексин — прошепна Суейн, без да мърда устни. — Искам да се хванете за краката ми. Веднага.

— Татко… — изхленчи Холи.

— Просто се хвани за крака ми, скъпа.

Чу се драскащ звук и Суейн видя, че идва от лапите на звяра, които стържеха по мраморния под, докато той свиваше огромните си черни юмруци.

Готвеше се за атака.

Холи обхвана с ръце левия крак на Суейн. Селексин грабна десния.

— Дръжте се здраво — рече Суейн и пое дълбоко дъх.

Каранадонът вдигна ръката си.

Тя се стовари бързо — но не достатъчно бързо. Единственото, което удари, бе въздух, тъй като Суейн се беше наклонил назад и бе скочил в тъмната бездна на асансьорната шахта.

Асансьорното въже беше хлъзгаво от грес, но той се държеше здраво.

Имаше три въжета и Суейн държеше средното. Вратите на асансьора се бяха затворили автоматично веднага щом ги бе освободил.

В асансьорната шахта цареше непрогледен мрак и мъртва тишина. Дори каранадонът да ревеше, не можеха да го чуят.

— Селексин — каза Суейн и гласът му отекна в празната шахта. — Хвани въжето.

Селексин пусна едната си ръка и хвана асансьорното въже.

— Добре. Сега се спусни надолу, до асансьора.

Селексин се плъзна надолу и изчезна в тъмнината на шахтата.

— Холи, държиш ли се?

— Да — изхлипа тя.

— Добре, сега е твой ред. Просто се протегни и хвани въжето.

— Д-добре.

С трепереща ръка Холи посегна към въжето. Пръстите й се колебаха цяла вечност. Накрая го хвана.

И изведнъж вратите на асансьора с трясък се отвориха.

Мека синкава светлина се процеди в асансьорната шахта и очерта чудовищния силует на каранадона.

Беше само на няколко стъпки от тях, а Суейн бе съвсем уязвим — хванал се за въжето като за спасителна сламка, с Холи, висяща на единия му крак.

Звярът изрева, наведе се и замахна със зловещата си лапа към Суейн — но той отхлаби хватката си и се спусна надолу секунда преди удара.

Свлече се по мазното въже. Холи висеше на левия му крак.

Стъпиха на покрива на десния асансьор. Селексин ги чакаше.

Капакът на асансьора все още беше отворен и лампата вътре светеше. Беше точно където го бяха оставили, когато Суейн, Балтазар и двамата водачи се бяха прехвърлили при Хокинс и Холи.

— Да влезем и да видим дали ще можем да отидем на друг етаж — каза Суейн, хвана Холи за ръцете и я спусна в кабината. Селексин я последва. Суейн скочи вътре последен.

На светлината в асансьора Суейн видя колко са мръсни. Целите им дрехи бяха в черна смазка от въжето. Опипа бузата си. Кървенето беше спряло.

— Къде ще отидем сега? — попита Селексин.

— Хайде да се приберем вкъщи, татко — предложи Холи.

— След малко — отвърна Суейн.

— Не е ли по-разумно — рече Селексин — да измислим как…

Изведнъж асансьорът се разтърси и те залитнаха.

— Господи! — възкликна Суейн. — Въжето!

Асансьорът се разтресе още по-силно и те изпопадаха на земята. В шахтата отекна злокобно скърцане.

— Дърпа въжето!

Асансьорът пак се разклати и Селексин политна към една от стените, удари си главата и се свлече на пода. Суейн се опита да стигне до панела с бутоните, но залитна и също падна. Главата му се удари във вратата и за момент му причерня. Асансьорът изскърца, когато огромното чудовище отново разклати въжето.

И изведнъж внезапно, както беше започнало, люлеенето спря.

Холи се бе свила в ъгъла и пак смучеше палеца си.

Селексин бе паднал по очи на пода. Суейн се изправи, залитна, разтри тила си и погледна нагоре през капака.

Асансьорът отново мръдна. Пак тръсване, но не като първото. Беше някак различно, не толкова остро.

Асансьорът отново се залюля и Суейн усети как краката му се подкосяват.

Разбра какво става.

Отиваха нагоре.

Звярът ги теглеше нагоре!

„Добре — каза си той. — Как ще се измъкнем?“

Асансьорът стържеше шумно по металната облицовка на шахтата.

Суейн погледна през капака и видя мощните крайници на каранадона — бе хванал въжето и го изтегляше нагоре.

Асансьорът продължаваше да се издига все по-високо и по-високо в шахтата.

„Трябва да има начин да се измъкнем — помисли си Суейн. — Трябва.“

Каранадонът изрева. Бяха близо, може би на един етаж. Капакът все още бе отворен. Каранадонът гледаше надолу към асансьора с животинска ярост и теглеше въжето.

„Въжетата“ — помисли Суейн.

Обмисли идеята за момент. Да, беше опасно. Но пък можеше и да стане. И без това нямаше избор. Сви рамене. Все пак беше по-добре от нищо.

Отново погледна Холи. Тя седеше сгушена в ъгъла и продължаваше да смуче палеца си.

„Да, може и да стане.“

„Трябва да стане.“

И Стивън Суейн се промуши през капака и стъпи на покрива на асансьора.

Читалнята бе по-близо, отколкото си мислеше.

Вече бяха само на два метра под вратите на третия етаж. Каранадонът продължаваше да тегли асансьора нагоре.

А после видя Суейн. И спря.

Суейн стоеше на покрива на асансьора и втренчено гледаше звяра.

Изведнъж каранадонът замахна към него. Суейн се отдръпна извън обсега на звяра. Той пак замахна и пак не уцели.

— Хайде де! — извика Суейн. — Излагаш се!

Звярът яростно изрева и отново замахна, този път по-силно, и отново не успя да удари Суейн, но уцели едно от въжетата.

То се скъса като конец и асансьорът се наклони. Но каранадонът все още го държеше.

С една ръка!

Звярът отново замахна и Суейн се наведе наляво. Не го уцели, но скъса второто въже.

„Още едно — каза си Суейн. — Още едно и се махаме оттук.“

Каранадонът бе разярен. Отново изрева с животинска ярост.

— Хайде, здравеняко — подразни го Суейн. — Замахни още веднъж и се омитам оттук.

И тогава каранадонът пак вдигна ръка.

Но не удари.

Скочи.

На покрива на асансьора!

Суейн не успя дори да се изненада. Асансьорът шеметно се понесе надолу!

Пронизително стържене на метал в метал продъни ушите му, докато асансьорът падаше в шахтата. Отвсякъде го шибаше вятър, от ъглите на падащия асансьор хвърчаха искри.

Звярът стоеше от другата страна на покрива, без да разбира какво е направил. И гледаше Суейн кръвнишки.

„Що за глупаво същество е това, дето скача върху асансьор, който държи?“ — крещеше умът на Суейн.

Но нямаше време да мисли за това. Той се промуши през капака и скочи на пода на асансьора.

— Залегни! — извика Суейн на Холи, надвивайки воя на падащата кабина. — На пода! Долепи се до пода! И ръцете под главата!

Асансьорът продължаваше да лети в шахтата.

Холи легна на пода. Суейн долази до нея и направи същото — легна на пода, разкрачи широко крака, с едната си ръка закри Холи, а другата подложи под главата си.

Сигурно вече и последното въже се бе скъсало. Лежеше на пода и очакваше катастрофалния сблъсък, който щеше да настъпи всеки момент.

Каранадонът пъхна огромната си глава през малкия отвор. Искаше да влезе, но не можеше.

Кабината продължаваше да лети надолу с шеметна скорост. Искри хвърчаха от всички страни, пронизителният вой ставаше все по-силен, и по-силен и по-силен.

И после асансьорът се удари в дъното.

Ударът беше умопомрачителен.

Суейн усети как тялото му мощно се разтресе, когато асансьорът премина от тридесет и пет мили в час на нула за части от секундата.

Мускулите на ръцете омекотиха удара за главата му. Тялото му, тъй като беше плътно долепено до земята, също намали до голяма степен силата на удара.

Същото беше и при Холи. Суейн се надяваше Селексин да е добре, тъй като той и без това лежеше на пода в безсъзнание.

Покривът под каранадона поддаде, счупи се и звярът влетя право през него и тежко тупна по гръб на пода — досами Суейн! — в облак от прах и парчета пластмаса.

Измина цяла минута.

Суейн бавно вдигна глава.

Първото нещо, което видя, беше тъмната набръчкана муцуна и огромните бели зъби на каранадона точно пред лицето си.

Стресна се. Но звярът не помръдваше.

Суейн бързо погледна гривната на ръката си и въздъхна. Зелената светлина отново светеше. Каранадонът беше заспал.

Той се надигна от пода и от тялото му изпопадаха какви ли не отломки. Половината от покрива на големия стар асансьор се беше срутил под тежестта на звяра и навсякъде се търкаляха парчета пластмаса и стъкла от флуоресцентните лампи.

„Господи — помисли си той, — сякаш е паднала бомба.“ Въздухът бе изпълнен с бял прах, в тавана зееше дупка, половината лампи премигваха, а другата половина въобще ги нямаше…

Суейн седна и докосна огромната цицина, която се заформяше на тила му. Кръстът го болеше от удара.

— Холи? — тихо попита той. — Добре ли си?

Тя леко се размърда, сякаш се събуждаше от дълбок, болезнен сън.

— К-какво?

Суейн затвори облекчено очи и я целуна по челото.

— Още ли сме тук, татко? — изхлипа тя.

— Да, скъпа, тук сме — усмихна се той.

В другия край на асансьора Селексин изстена, бавно вдигна глава и се загледа с нефокусиран поглед към Суейн. После погледна отпуснатия, но жив каранадон.

— О, господи…

— Питаш ли ме мен — сухо рече Суейн.

— Къде сме?

— На дъното на шахтата. Слязохме по бързия начин.

— Аха — рече Селексин разсеяно.

Не изглеждаше твърде обезпокоен, а от своя страна, и Суейн не беше. Реши, че могат да останат тук известно време. Каранадонът едва ли щеше да се събуди скоро, а тук долу никой нямаше да ги намери. Той седна на пода, нежно положи главата на Холи в скута си, облегна се на стената на полуразрушената кабина и тъжно се усмихна на разрухата около себе си.

Боб Чарлтън спря шевролета на червения светофар и набра номера на офиса си. Щом телефонът звънна, Руди вдигна.

— Руди? — каза Чарлтън.

— Да, сър. Къде сте?

— В момента съм в едно задръстване в центъра. На път за офиса съм. Ще дойда след пет-шест минути.

Руди Бейкър се поколеба малко и притеснено огледа офиса на Чарлтън.

— Добре, сър — рече той. — Искате ли нещо от мен междувременно? Да проверя някаква информация?

— Да, Докато чакаш, провери компютъра. Виж дали сме свързали Градската библиотека, когато се занимавахме с Националния регистър преди месеци. Ако е свързана, извади плановете. Опитай да намериш къде й е подстанцията.

— Ъъъ…, да, разбира се. — Той отново се поколеба.

— Какво има, момче? Нещо не е наред в офиса ли?

— Не, сър — излъга Руди. — Всичко е наред.

— Добре тогава. — И Чарлтън затвори.

Руди се наведе напред и изключи микрофона.

— Добре се справи, момче — каза един глас зад него. — Сега се отпусни и всички да изчакаме заедно завръщането на шефа ти.

Чарлтън излезе от асансьора и забърза по коридора.

Погледна часовника си.

19:55.

Надяваше се Руди да е намерил файловете за Градската библиотека. Ако бе успял, с малко късмет щяха да успеят да възстановят главната верига до полунощ.

Чарлтън влетя в офиса си и се закова на място.

Руди седеше на стола зад бюрото му и го гледаше безпомощно.

Петима мъже, всичките в черни костюми, седяха в права редица пред бюрото.

Един от тях стана и тръгна към Чарлтън. Беше нисък и набит, червенокос, с мустак като на морж.

— Господин Чарлтън, специален агент Джон Ливайн — каза той и показа картата си. — От Агенцията за национална сигурност.

Чарлтън погледна картата. Какво общо имаха АНС с „Кон Ед“?

— Какъв е проблемът, господин Ливайн?

— О, няма проблем — бързо каза Ливайн.

— Тогава какво има? — попита Чарлтън. Очите му уморено огледаха офиса и останалите четирима мъже.

Всичките бяха едри, широкоплещести. Двама носеха тъмни очила, макар да бе почти осем вечерта. Изглеждаха доста заплашително.

— Моля седнете, господин Чарлтън. Тук сме, за да ви зададем няколко въпроса относно вашето разследване на Градската библиотека.

— Не се занимавам със самата библиотека — каза Чарлтън и седна на един свободен стол. Ливайн седна срещу него. — Просто търся къде е прекъсната нашата главна електрическа верига. Обадиха ни се доста недоволни граждани от този район с оплакването, че нямат електричество.

Ливайн кимна.

— Аха. Освен че е в този район, каква друга връзка има между оплакванията и библиотеката?

— Ами — рече Чарлтън — тя е в Националния регистър на сградите с историческа стойност, нали знаете, от онези стари сгради, които не бива да се разрушават.

— И?

— Преди няколко месеца свързахме някои от тези сгради към централната мрежа и открихме, че ако има срив при тях, понякога цялата система се скапва.

Ливайн отново кимна.

— А защо се насочихте именно към тази сграда? В района сигурно има и други такива, които заслужават същото внимание.

— Господин Ливайн, в този бизнес съм над десет години и когато има пробив в главната верига, това винаги носи още куп проблеми. А това означава, че трябва да се провери всичко. Всяка възможност. Понякога се оказва, че хлапета си играят с кабелите, а понякога е просто претоварване. Винаги съм смятал за разумен ход да отида до полицията и да проверя дали не са заловили напоследък някого в този район.

— Ходили сте в полицията? — Ливайн вдигна вежди.

— Да.

— И открихте ли нещо?

— Да, открих. Всъщност полицията ме насочи към библиотеката.

— Ако не възразявате да попитам — рече Ливайн, — кой полицейски участък бе това?

— Четиринайсето управление.

— И какво ви казаха там?

— Казаха ми, че са задържали някакъв дребен компютърен крадец в Градската библиотека снощи във връзка с убийството на един пазач. Видях човека, той…

— Убит пазач ли казахте? — Ливайн се наведе напред.

— Да.

— Пазач в Градската библиотека?

— Да.

— И полицията каза, че е убит снощи?

— Да — отвърна Чарлтън. — Намерили крадеца до него целия омазан с кръвта на пазача.

Ливайн погледна колегите си, после каза:

— Смятат ли, че го е направил крадецът?

— Не. Той е един мършав дребосък. Но смятат, че е попаднал на тези, които са го направили. А те са се погаврили с него. Нещо такова.

Ливайн за момент се замисли, после много сериозно попита:

— Полицията сложила ли е някаква охрана в сградата? В библиотеката, имам предвид?

— Детективът, с когото разговарях, каза, че оставили двама полицаи — отвърна Чарлтън. — Нали разбирате, да охраняват мястото през нощта, докато дойдат някакви специалисти утре.

— Значи в сградата сега има полицаи?

— Така ми казаха.

Ливайн се обърна към хората си и кимна на най-близкия. Той веднага стана.

— Четиринайсето управление — каза му Ливайн. После отново се обърна към Боб Чарлтън. — Господин Чарлтън, можете ли да си спомните името на детектива, с когото сте разговаряли?

— Да. Капитан Хенри Диксън.

Ливайн се обърна към агента и кимна отсечено. Без да каже нищо, той бързо излезе от стаята.

Ливайн отново се обърна към Чарлтън.

— Господин Чарлтън — рече той, — много ни помогнахте. Благодаря за съдействието.

— Няма за какво — отвърна Чарлтън и стана. — Ако няма друго, господа, тази авария ме чака да я оправя, затова ще ме извините, но трябва да отида да проверя библиотеката…

Ливайн също стана, опря ръка на гърдите му и го спря.

— Съжалявам, господин Чарлтън, но вашето разследване на Градската библиотека беше дотук.

— Моля?

Ливайн говореше спокойно.

— Това вече не е във вашата компетенция или тази на компанията ви, господин Чарлтън. Оттук нататък случая ще поеме Агенцията по национална сигурност.

— А главната верига? — възрази Чарлтън. — И захранването? Трябва да пусна тока на хората.

— Това може да почака.

— Глупости, ще чака! — Чарлтън се ядоса.

— Седнете, господин Чарлтън.

— Не, няма да седна. Това е сериозен проблем, господин Ливайн. — Чарлтън направи кратка пауза. — Искам да говоря с началника ви.

— Седнете, господин Чарлтън — рече Ливайн с властност, която досега отсъстваше. Незабавно двама от агентите застанаха от двете страни на Чарлтън. Не го докосваха, просто стояха до раменете му.

Чарлтън се намръщи и седна.

— Единственото, което мога да ви кажа, господин Чарлтън, е следното — рече Ливайн. — През последните два часа тази библиотека стана център на много важно разследване на АНС. Разследване, което няма да бъде спряно само защото сто осемдесет и седем нюйоркчани няма да могат да гледат „Приятели“ една вечер.

Чарлтън безмълвно седеше на стола. Ливайн отиде до вратата.

— Вашето разследване приключи, господин Чарлтън. Ще ви бъде съобщено кога можете да продължите.

И тръгна да излиза с един от агентите. Чарлтън и Руди останаха в офиса с другите двама.

Чарлтън не вярваше на очите си.

— Какво? Ще ме държите тук? Не можете да постъпвате така!

Ливайн спря и се обърна.

— Напротив, мога, господин Чарлтън, и ще го направя. По силата на федералния закон имам правомощия да задържа всяко лице, което е замесено в случай, свързан с националната сигурност, до завършване на разследването. Ще останете тук, господин Чарлтън, заедно с вашия секретар, под наблюдение, докато разследването не приключи. Благодаря ви за съдействието.

Ливайн влезе в асансьора и извади мобилния си телефон.

— Маршъл слуша — изпращя гласът в другия край.

— Сър, аз съм, Ливайн.

— Да, Джон. Какво става? Как мина?

— Има добри и лоши новини, сър.

— Кажи ми първо добрите.

— Определено е Градската библиотека — рече Ливайн.

— Добре.

— Хванахме Чарлтън на косъм. Тъкмо се канеше да отиде там.

— Добре.

Ливайн се поколеба и нервно опипа моржовия си мустак.

— А какви са лошите новини? — чу се гласът на Маршъл.

Ливайн прехапа устни.

— Наложи се да го задържим.

От другата страна на линията не последва отговор.

— Нямахме избор, господин Маршъл. Трябваше да го задържим далеч от библиотеката.

Маршъл, изглежда обмисляше това. Накрая рече, сякаш на себе си:

— Нищо, нищо. Чарлтън не е проблем. Освен това, ако акцията е успешна, каквито и критики да отправи към Агенцията, никой няма да им обърне внимание. Нещо друго?

Ливайн затаи дъх.

— В сградата има две ченгета.

— Вътре?!

— Да.

— По дяволите! Това вече е проблем.

Ливайн мълчаливо чакаше. Телефонът пращеше от статичното електричество. Накрая Маршъл тихо и бавно каза:

— Ще трябва да ги вземем с нас.

— Ченгетата ли? Можем ли?

— Нямаме избор.

— Какво да направя? — попита Ливайн.

— Иди до библиотеката и засега не се показвай. Момчетата от „Сигма“ ще са там всеки момент. Кацам след няколко минути. На пистата ме чака кола, така че ще дойда след около половин час.

— Да, сър.

Ливайн затвори телефона.

Джеймс А. Маршъл седеше в служебния салон на директорския самолет на АНС, който вече се спускаше към Нюарк.

Като главнокомандващ на свръхсекретния отдел „Сигма“ към АНС, Маршъл официално се подвизаваше в Мериланд, но напоследък прекарваше по-голямата част от времето си в западните щати, Ню Мексико и Невада.

Маршъл беше висок петдесет и две годишен мъж, почти изцяло плешив, с прошарена брада и черни ястребови вежди, които се сключваха над носа му и правеха лицето му да изглежда постоянно сериозно. Той беше главнокомандващ на „Сигма“ — елитния отдел на АНС за откриване на високоразвити технологии — вече шест години.

През седемдесетте и осемдесетте години АНС беше гордостта на САЩ сред разузнавателните среди: компресираше милиарди кодирани алгоритми, които по-късно станаха основа за световно признатите й разкодиращи компютри. После, в началото на деветдесетте, „Сигма“ увеличи славата си, когато използва полупроводникова технология, за да направи най-великото откритие в историята на кодирането и разкодирането — успя да създаде първия в света квантов компютър.

Но с последвалото стопяване на ледовете на Студената война разбиването на кодове стана неприоритетно в очите на правителството. Средствата намаляваха. Парите се пренасочиха към други разузнавателни отдели и към военните. АНС трябваше да намери нещо ново, с което да се отличи — нещо, което да оправдае по-нататъшното й съществуване. В противен случай беше почти сигурно, че ще я причислят към армията.

Джеймс Маршъл и отдел „Сигма“ бяха натоварени с тази задача — да открият новото поле за изява.

След няколко седмици проучвания усилията на „Сигма“ се съсредоточиха върху една нова и удивително различна цел. Тя не предполагаше създаването на нова технология, а по-скоро търсенето, откриването и дешифрирането на един много специфичен вид технология.

Високоразвита технология.

Технология, която човечеството не би могло да създаде.

Но технология, която единствено АНС, с нейните нови квантови свръхкомпютри, би била в състояние да дешифрира и използва.

Извънземна технология.

Маршъл приемаше всичко това с известна доза съмнение. Вярно, че военните бяха построили подземни складове в Ню Мексико и Невада. Но въпреки телевизионните предавания, в които се твърдеше, че са открили, заловили и изследват извънземни космически кораби и форми на живот — в едно от тях дори бе намекнато, че бомбардировачът „Стелт“ е направен по такава технология — тези складове бяха останали неоспоримо и определено празни.

С две думи, военните не бяха открили нищо. И в непрестанната борба за долари от бюджета това предоставяше на АНС възможност…

„Като тази вечер“ — помисли Маршъл.

И докато самолетът кацаше, той за стотен път погледна разпечатката в скута си.

Преди два часа, в 18:01 източно стандартно време, сателит на АНС, ЛендСат5, при рутинен обход над североизточния край на Америка, бе засякъл необичайно голямо електронно преместване, което произхождало от остров Манхатън.

Преместването не било налично при никой от предишните обходи, а амперажът му опасно наподобявал този на преди засичани електронни смущения — честоти, използвани от северноафриканските партизански отряди, в частност от Либия.

А след атентата срещу Световния търговски център през 1993 от северноафрикански екстремисти и разрушаването на две американски посолства в Африка през 1998 никой в АНС не би желал да рискува.

Реакцията беше светкавична.

Данните от ЛендСат5 бяха незабавно пратени в централното управление на АНС във Форт Мийд, Мериланд. Един КХ–11Е контраразузнавателен сателит за електронно проследяване — по-популярен като „Подслушвана“ — бе изискан от кабинета на Националното разузнаване и пренасочен да мине над Ню Йорк.

По една случайност „Подслушвача“ се оказа на точното място в точното време и се появи на местопроизшествието за броени минути, а първите данни скоро бяха в ръцете на екипа за справяне с кризисни ситуации към АНС в Мериланд, който включваше и Маршъл.

Щом данните бяха прегледани, всички следи за връзката между контролния пункт в Мериланд, ЛендСат5 и „Подслушвача“ бяха унищожени за девет минути.

ЛендСат5 бе пренасочен за незабавно падане някъде в Тихия океан, а „Подслушвача“ продължи да наблюдава района на Манхатън при всяка обиколка.

Именно тогава задачата бе възложена на Джеймс Маршъл и неговите момчета от отдел „Сигма“.

Времето ги притискаше и Маршъл бе действал по най-бързия начин.

Веднага бе хукнал към летището и докато се качваше на директорския „Лиърджет“, в „Сигма“ вече подготвяха изявлението за пресата, в което се обясняваше нещастната и ненавременна загуба на двата сателита.

И ето го сега. На борда на директорския самолет на АНС и вече в Ню Йорк.

Маршъл бръкна в куфарчето си да погледне за последен път доклада от „Подслушвача“.

Ако се съдеше по времето, отразено в доклада, „Подслушвача“ явно може да задържи полезрението си върху един обект за цели петдесет минути. Навярно орбиталната му скорост бе доста по-бавна от тази на по-малкия ЛендСат5.

Маршъл прочете преписа.

ЛСАТ — 560467-С

ПРЕПИС ДАННИ 463/511–001

ОБЕКТ: 231.957 (североизточно крайбрежие: КТ, НЙ,НД)

№ Време Място Показания

1. 18:03:48 КТ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:09

2. 18:03:58 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06

3. 18:07:31 НЙ Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:05

4. 18:10:09 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:07

5. 18:14:12 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06

6. 18:14:37 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02

7. 18:14:38 НЙ Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02

8. 18:14:39 НЙ Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02

9. 18:14:40 НЙ Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02

10. 18:16:23 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:07

11. 18:20:21 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:08

12. 18:23:57 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06

13. 18:46:00 НЙ Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:34

№	Време	Място	Показания
1.	18:03:48	КТ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:09
2.	18:03:58	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06
3.	18:07:31	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:05
4.	18:10:09	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:07
5.	18:14:12	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06
6.	18:14:37	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
7.	18:14:38	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
8.	18:14:39	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
9.	18:14:40	НЙ	Изолиран изблик на енергия/ Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:02
10.	18:16:23	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:07
11.	18:20:21	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:08
12.	18:23:57	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:06
13.	18:46:00	НЙ	Изолиран изблик на енергия/Източник: НЕИЗВЕСТЕН Вид: НЕИЗВЕСТЕН/Времетраене: 0.00:34

Маршъл се намръщи.

Докладът не му говореше нищо.

Дванайсет силни изблика на някакъв непознат вид енергия — чийто източник също беше неизвестен — се бяха появили в Ню Йорк между 6:03 и 6:46 вечерта.

В допълнение към тях имаше един първи изблик някъде из Кънектикът. Любопитен беше и последният изблик — отличаваше се от другите, защото бе продължил тридесет и четири секунди, над три пъти повече от всеки от останалите. Да не говорим за четирите последователни двусекундни изблика — Маршъл ги беше подчертал.

Сумирано, всичко това бе загадка — загадка, която Маршъл искаше да разреши.

А новините от Ливайн бяха добри. Подслушвателите в телефоните на „Кон Ед“ дадоха резултати, макар да не бяха много законни. Теорията, че големи изблици на енергия ще се отразят на местната електрическа система, се оказа вярна.

Робърт Чарлтън ги беше отвел точно при източника на енергийните изблици.

Нюйоркската градска библиотека.

Сега знаеха мястото. И щяха да хванат това, което беше там.

При тази мисъл Джеймс Маршъл доволно се усмихна. Самолетът вече кацаше на пистата в Нюарк.

Хокинс сложи Балтазар на пода и го подпря на бетонната стена в сервизната стая. После и той се свлече, останал без дъх, до брадатия мъж.

— Много си тежък, знаеш ли?

В сервизната стая цареше пълен хаос. Решетката, която я преграждаше на две, бе смачкана от каранадона. Навсякъде се търкаляха отломки от потрошени дървени сандъци. А без голямата хидравлична врата входът беше само зейнала дупка в стената.

Хокинс погледна мъжа до себе си. Не изглеждаше добре. Очите му още бяха кръвясали. По кожата около тях избиваше червен обрив. По гъстата му брада продължаваха да се стичат балончета слюнка.

Балтазар изстена и опря ръка на пода в опит да се изправи, но не успя и се строполи, останал без сили.

„Ще трябва да се скатаем тук за известно време. Но първо — помисли си Хокинс — не е зле да се погрижа за тази врата.“

Селексин стана и загледа в огромното туловище на спящия каранадон. Наведе се и се взря в дългите бели зъби, които се показваха от катраненочерната муцуна.

Лицето му се изкриви в гримаса на пълна погнуса.

— Отвратително — рече той. — Наистина отвратително.

Суейн държеше Холи в скута си. Тя беше заспала, след като се бе оплакала от ужасно главоболие.

— Да, а не е и много умен — каза Суейн. — Виждал ли си друг? Отблизо?

— Не. Никога.

Суейн кимна и двамата мълчаливо загледаха огромния черен звяр. После той каза:

— Е, какво ще правим сега? Ще го убием ли? Можем ли да го убием?

— Не знам. — Селексин сви рамене. — Досега никой не е правил такова нещо.

Суейн се усмихна криво и разпери ръце.

— Е, какво да ти кажа…

Селексин се намръщи неразбиращо.

— Не те разбрах. Какво да ми кажеш?

— Нищо. Просто така се казва.

— Аха.

— Да — рече Суейн. — Също като „Да ти го начукам“.

Селексин се изчерви.

— Е, все трябваше да кажа нещо. И моят живот беше на косъм.

— Страхотен подбор на думи, особено да ги кажеш на нещо като това. — Суейн кимна към каранадона.

— Ами…

— Но беше доста дръзко. А и ми помогна. Благодаря ти.

— Няма нищо.

— Все пак ти благодаря — рече Суейн. — Между другото, позволено ли ти е да го правиш? Да ми помагаш, имам предвид?

— Ами — каза Селексин — технически погледнато, не. Нямам право да ти помагам физически в никоя битка, независимо дали е срещу друг участник или каранадона. Но след като Белос е довел хрътките, смятам, че — да използвам още един от вашите изрази — всички залагания се отменят.

— Моля?

— Не го ли казах правилно? „Всички залагания се отменят“. В смисъл, че правилата вече не важат.

— Мисля, че имаше предвид израза „край на залаганията“ — рече Суейн. — Но и това става.

Селексин се усмихна гордо, доволен от себе си.

Суейн се обърна към каранадона. Дългата остра козина на звяра се повдигаше и спадаше в ритъм с шумното му дишане. Беше огромен.

— Е, можем ли да го убием?

— Мислех, че не убиваш беззащитни жертви — каза Селексин.

— Това се отнася само за хората.

— Балтазар не е човек, но ти не го уби. Той е аморфен, нали помниш? Всъщност сигурен съм, че ще се изненадаш от истинската форма на Балтазар…

— Добре тогава — прекъсна го Суейн, — само за неща, които приличат на хора. И освен това — той погледна каранадона — Балтазар нямаше да ми откъсне главата, ако беше решил да се бие с мен.

Селексин понечи да възрази, но спря. Каза само:

— Може би.

— Е, какво мислиш? Можем ли да го убием?

— Не виждам причина да не го направим. Но с какво ще го убиеш?

Огледаха асансьора. Нямаше кой знае какъв избор на оръжия. Таванът на кабината беше направен от тънък гипсокартон, а и половината на практика го нямаше. По пода се търкаляха големи нащърбени парчета матирана пластмаса от флуоресцентните лампи. Суейн взе едно. Изглеждаше доста жалко като оръжие.

Селексин сви рамене.

— Може и да стане. Но пък може и само да го събуди.

— Хм — рече Суейн. Тази мисъл въобще не му се понрави.

Не искаше да събужда каранадона. Така си беше добре. Заспал дълбоко. Но докога? А и да убие твар по-голяма от мечка с едно жалко парче пластмаса не му изглеждаше много вероятно.

В този момент каранадонът лениво вдигна дясната си лапа и замахна към нещо, което жужеше около муцуната му. После отново я отпусна и продължи да спи, сякаш нищо не се е случило.

Суейн го наблюдаваше внимателно, замръзнал на място.

Каранадонът изпръхтя, размърда се и се обърна на другата страна.

— Знаеш ли, не съм толкова сигурен, че е умно да го убием — прошепна Селексин.

— И аз си мислех същото — рече Суейн. — Хайде, да тръгваме. — Той стана и вдигна Холи. — Хайде, скъпа, време е да тръгваме.

Тя се размърда сънено.

— Боли ме главата.

— Накъде? — попита Селексин.

— Нагоре — отвърна Суейн и посочи огромната дупка в тавана на асансьора.

Суейн отвори вратите на асансьора и погледна в жълтеникавата дрезгавина пред себе си. Видя множество лавици вляво и вдясно.

Подниво Две.

Хранилището.

Стояха върху останките от покрива на разрушената кабина на метър и половина под пода на Подниво Две. Изглежда, бетонното дъно на асансьорната шахта беше доста под Подниво Две.

Огледа се и разбра, че се намират на една от дългите страни на правоъгълника. Южната стена.

Спомни си как беше открил Хокинс тук и бе видял Рийз за първи път, а също така как криволичеше из лабиринта от лавици, докато бягаше към стълбището. Но това се беше случило от другата страна на помещението.

Той се обърна към асансьорната шахта и издърпа Холи и Селексин.

— Спомням си тази част от лабиринта — каза Селексин като видя лавиците. — И Рийз.

— Точно така.

— Татко, боли ме главата — каза Холи изморено.

— Знам, скъпа.

— Искам да се приберем.

— И аз — каза Суейн, наведе се и я погали по главата.

— Ще потърсим нещо за главоболието ти, а също така и някъде, където да се скрием. Да тръгваме.

Тръгнаха наляво, покрай южната стена на хранилището. След малко пътеката, по която вървяха, направи остър завой надясно и тръгнаха покрай по-късата, западна стена на помещението. Бяха изминали около двадесет метра, когато Суейн забеляза нещо странно.

Точно пред тях, на стената, нещо леко стърчеше и навлизаше в пътеката. Нещо червено.

Врата.

Малка червена врата, леко открехната. Беше на във външната стена от лавици и почти не се забелязваше. Суейн я бе видял само защото щеше да мине точно покрай нея. Един по-повърхностен оглед на хранилището със сигурност би я пропуснал.

Върху малката червена врата имаше надпис.

— Забранено за персонала — прочете Селексин на глас.

— Какво означава това?

Но Суейн не му обърна внимание. Вече беше клекнал до вратата и оглеждаше основата й.

Селексин продължи:

— Персоналът не може ли да ходи навсякъде?…

— Шшт — рече Суейн. — Вижте.

Селексин и Холи се наведоха до него и се загледаха в книгата, която лежеше на пода, поставена между вратата и касата.

— Май държи вратата отворена… — каза Селексин.

— Да — рече Суейн. — И й пречи да се затвори.

— Защо? — попита Холи.

Суейн се намръщи.

— Не знам.

Погледна дръжката на вратата. От страната на библиотеката на нея имаше обикновена сребриста топка с ключалка в средата. От другата страна обаче нямаше никакви ключалки. Високо, до горните панти, видя затварящия механизъм.

— С пружина е — рече той. — За да е сигурно, че се затваря сама. Затова някой е сложил книгата.

— Защо персоналът не се допуска? — попита Селексин.

— Може би защото тази врата няма нищо общо с библиотеката. А в хранилището се допуска само персоналът. Сигурно е или газомер, или електромер, нещо такова — каза Суейн. — Нещо, което персоналът не бива да пипа.

— Аха.

— Можем ли да се измъкнем оттук? — попита Холи.

Суейн погледна Селексин.

— Не знам. Можем ли?

— Лабиринтът би трябвало да е запечатан по време на електризацията. Не мога да знам какво би станало, ако един от входовете не е бил плътно затворен по това време. Но мога да предположа.

— Предположи тогава.

— Ами — рече Селексин и заоглежда малката червена врата — тук не виждам явни белези на електризация. И ако няма друга врата след тази, която да е била затворена по време на електризацията, мога да предположа, че вероятно сме намерили изход от лабиринта.

— Изход ли? — рече Холи с надежда.

— Да.

— Сигурен ли си? — прошепна Суейн.

— Има само един начин да разберем — каза Селексин. — Трябва да видим дали зад тази врата има друга.

— Нима? — рече Суейн замислено.

— Ами, да — отвърна Селексин. — Освен ако не измислиш друг начин.

— Всъщност наистина мисля, че има друг начин.

След което пъхна лявата си ръка — тази с гривната — между вратата и касата.

Чу се силно, настоятелно бипкане, идващо иззад вратата, и Суейн си дръпна ръката.

Бипкането мигом спря.

Всички погледнаха тежката сива гривна. Дисплеят й показваше:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 6

ДЕТОНАЦИОННО БРОЕНЕ ИНИЦИАЛИЗИРАНО.

НА /14:57/ ДЕТОНАЦИОННО БРОЕНЕ ПРЕКРАТЕНО.

ПРЕНАГЛАСЯНЕ

14:57 мигаше.

Суейн се усмихна на Селексин.

— Няма друга врата. Тази е последната.

— Откъде знаеш, татко? — попита Холи.

— Гривната на баща ти — рече Селексин — е нагласена автоматично да задейства детонационно броене от петнадесет минути веднага щом отчете, че е извън енергийното поле, ограждащо този лабиринт.

— Какво? — попита Холи. Не разбираше нищо.

— Има предвид — поясни Суейн, — че ако изляза извън електрическото поле, заобикалящо тази сграда, гривната ще избухне, освен ако не се върна до петнадесет минути.

— А виждаш ли това? — Селексин посочи дисплея с мигащото 14:57 — Броенето започна, когато той си сложи ръката извън вратата.

— Което означава — продължи Суейн, — че излезем ли от тази врата, ние сме извън електрическото поле, извън лабиринта.

— Точно така — съгласи се Селексин.

— Ами тогава да тръгваме — рече Холи. — Да се махаме оттук.

— Не можем — тъжно каза Суейн. — Или поне аз не мога. Още не.

— Защо да не можеш? — попита Холи.

— Заради гривната — въздъхна Селексин.

Суейн кимна.

— Не мога да я сваля. А с нея на ръката имам петнадесет минути живот преди да избухне.

— Затова по-добре да намерим начин да я свалим — каза Селексин.

— Как? — попита Суейн и разтърси ръка. Гривната беше тежка и здрава. — Погледни я само. Здрава е като скала. Ще ни трябва брадва или чук да я отворим, а и някой достатъчно силен, за да го направи.

— Обзалагам се, че Балтазар би могъл — рече Холи. — Той наистина е много силен.

— Но когато го видяхме за последен път, едва стоеше на краката си — мрачно каза Селексин.

— Дори не знаем дали той и Хокинс са все още живи — вметна Суейн. — Не, трябва да има някакъв друг начин.

— Може би ако намерим менгеме… — почна Селексин.

— Менгеме в библиотека? Едва ли.

Обезсърчен, Селексин седна до открехнатата врата и се вторачи в изхода, който не можеха да използват. Суейн също замислено гледаше вратата. Холи здраво се държеше за ръката му.

— Преди всичко — рече накрая Суейн — трябва да ви изкараме вас двамата навън. После аз ще трябва да намеря начин да сваля това нещо от ръката си и ще дойда при вас. — Той изпуфтя. — Хм, може би не е лоша идея да помоля Белос да се опита. Сигурен съм, че ще му хареса.

— Определено е достатъчно силен — каза Селексин.

— Но дали ще го направи? — подхвърли с насмешка Суейн.

— С удоволствие — каза един плътен баритон някъде зад него.

Суейн се обърна.

Точно пред него, на една от пътеките, перпендикулярни на западната стена, стоеше Белос.

Суейн усети как го полазват тръпки само при вида му. Тялото му, лицето му, дългите му остри рога, всичко у него беше черно. С изключение на нагръдника, фино изработен от злато.

А и беше висок, по-висок, отколкото му се бе сторил преди. Поне два и двайсет.

— Поздрав, противнико. Пред теб стои Белос…

— Знам кой си — тихо каза Суейн.

Белос вирна учудено глава.

— Къде са хрътките ти? — попита Суейн спокойно. Селексин и Холи бавно се изправиха до него. — Май без тях не се биеш?

Белос се изсмя зловещо, при което нещо издрънка — нещо, закачено на колана му.

Дихателната маска на кондата.

С тръпка на ужас Суейн си спомни как Селексин бе описал Белос: събирача на трофеи.

После изведнъж забеляза друг предмет, закачен на колана на Белос — проблясваше в меко златисто на дрезгавата жълтеникава светлина в хранилището. Очите на Суейн се разшириха.

Беше значка на нюйоркската полиция.

Партньорката на Хокинс…

— Опитваш се да покажеш храброст, която не притежаваш, дребни човече — каза Белос. — Тук няма хрътки. Тук сме само ти и аз.

— Така ли? — рече Суейн. — Не ти вярвам.

Белос пристъпи напред:

— Използваш силни думи за човек, който е moriturum esse.

— Moriturum esse — повтори Суейн. С крайчеца на окото си следеше за хрътките: очакваше всеки момент някоя от тях да се хвърли върху него. — Който ще умре, а? В такъв случай защо не osci assinum meum — рече той.

— Osci assinum meum? — повтори Белос озадачено. — Искаш да целуна твоето муле, твоя задник?

Суейн незабелязано ритна книгата, която подпираше червената врата. Тя веднага започна да се затваря и той я хвана с ръка зад гърба си.

— Когато нападнат — прошепна той на Селексин и Холи, — искам двамата да побегнете право през вратата. За мен не се притеснявайте.

— Но…

— Просто го направете — каза Суейн, без нито за миг да изпуска Белос от очи.

Белос се ухили.

— Там ли ще стоиш, дребни човече, или ще се биеш?

Суейн не отговори, само погледна наляво. После надясно. В очакване на хрътките.

И те нападнаха.

Внезапно. Без предупреждение. Отпред. Не отстрани. Иззад рамото на Белос.

Първо една — скочи към него с разперени нокти. Той замахна и я удари в муцуната и тя падна на земята с вой.

Суейн отвори вратата зад себе си и викна:

— Бягайте! Бягайте бързо!

И тогава атакува втората хрътка.

Нападна го отляво. Хвърли се на гърба му и го повали на земята и той изпусна вратата.

Тя започна да се затваря.

Хрътката пак скочи към Суейн, но той се претърколи по гръб, протегна отчаяно ръка към връхлитащата го твар и успя да я хване за шията. Огромните й челюсти злобно затракаха в опит да се докопат до лицето му, но той я държеше на една ръка разстояние.

Лапите й неистово замахваха към гърдите му — не бяха достатъчно дълги, но раздраха ръката му: пет кървави разреза.

Суейн видя, че вратата се затваря, и извика на Селексин и Холи:

— Вратата! Хванете вратата!

Но те стояха неподвижно, като замръзнали. И гледаха втренчено надясно, към западната стена.

Суейн отчаяно наблюдаваше как вратата се затваря. Вече беше почти затворена. С последна надежда той пъхна крак между нея и касата.

— Бягайте! — изкрещя той и ритна вратата да се отвори, като същевременно не спираше да се бори с хрътката.

Но Селексин и Холи не помръдваха.

Гледаха другите две хрътки, които чакаха в засада на пътеката.

Суейн успя да коленичи на един крак — все още държеше хрътката на една ръка разстояние. Животното реши да смени тактиката. Вместо да се гърчи неистово в хватката му, то вкопчи двете си лапи в ръката на Суейн и се опита да се придърпа по нея към гърлото му.

— Бягайте! — пак извика Суейн. Кракът му продължаваше да не дава на вратата да се затвори. — Не мога да я държа повече!

Но Холи и Селексин не помръднаха и когато той най-сетне видя какво гледат, през главата му мина светкавична мисъл, която трябваше да е там секунда по-рано:

„Къде, по дяволите, е първата хрътка?“

Тя връхлетя върху него със съкрушителна бързина и го изблъска заедно с втората през отворената врата. Паднаха в тъмния коридор.

— Не! — извика той, като видя как вратата зад гърба му се затваря.

Все още стискаше втората хрътка за гърлото. Безжалостно удари два пъти главата й в твърдия бетонен под и тя се отпусна. Той я захвърли настрана и се спусна към затварящата се врата.

Шум го заливаше отвсякъде. Воят на хрътките, силното електронно бипкане на гривната и, най-лошо от всичко, писъците на Холи в библиотеката.

Суейн се хвърли напред и се плъзна по гърди по пода с протегнати напред ръце…

Твърде късно.

Вратата се затвори.

Ключалката щракна.

Ослепителен сноп от съскащи сини езичета изригна от пантите и дръжката.

„Електризирана.“

Настъпи тишина, ужасна тишина, нарушавана само от силното настоятелно бипкане, идващо от гривната на Суейн. Той я погледна. Дисплеят показваше:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 6

ДЕТОНАЦИОННО БРОЕНЕ ИНИЦИАЛИЗИРАНО.

14:55

И ОТБРОЯВА

Стивън Суейн с ужас погледна електризираната врата.

Беше извън лабиринта.

Към следващата част или към съдържанието

Матю Райли Битката (7)

Метаданни

Данни

Битката

Информация

История

Сваляне / Връзки

ТРЕТИ ХОД30 ноември, 18:39

Матю Райли
Битката (7)

ТРЕТИ ХОД
30 ноември, 18:39