Докато препускаха из тесните каньони между лавиците, Холи чуваше само собственото си накъсано дишане. Селексин тичаше до нея, държеше я за ръка, дърпаше я напред и непрекъснато се оглеждаше назад.

Свърнаха вдясно, после вляво, криволичеха към стълбите в центъра на огромния подземен етаж.

Когато видя баща си да се претъркулва през вратата под тежестта на двете хрътки, тя изпищя, но Селексин я хвана за ръката и я дръпна към най-близката пътека.

Чуваха зад себе си ръмженето на преследващите ги хрътки.

Съвсем близо.

И се приближаваха. Бързо.

Селексин дръпна Холи по-силно. Не биваше да спират.

Суейн огледа тъмния коридор. Остарели жълтеникави флуоресцентни лампи осветяваха тясното пространство.

Хрътката в краката му тихо изстена. Лежеше на земята, замаяна от двата удара в бетонния под, които Суейн й беше нанесъл.

Другата хрътка не се виждаше.

Суейн се наведе до хрътката на пода. Тя изръмжа предизвикателно, но беше тежко ранена и не можеше да помръдне.

Суейн погледна гривната.

14:30

14:29

14:28

Нямаше време за губене. Оставаха му четиринайсет минути да се върне преди гривната да експлодира.

Не. По-важно. Оставаха му четиринайсет минути да се върне при Холи.

Той сви устни и вдигна ранената хрътка за врата. Тя немощно се загърчи в ръката му. Суейн затвори очи и за последен път удари главата й в бетонния под. Тялото мигом се отпусна. Мъртво.

Суейн хвърли трупа и предпазливо тръгна по тесния коридор.

Другата хрътка все още не се виждаше никъде.

Суейн стигна до малка стая, по чиито стени имаше големи четвъртити електромери. Над един от тях имаше табела:

ПОДСТАНЦИЯ

Суейн забеляза как от един процеп в тавана се прокрадва малко синьо езиче електричество — на всеки няколко секунди облизваше електромера и даваше на късо. „На «Кон Ед» много ще им хареса“ — помисли си той.

От другата страна на стаята имаше вход.

Но без врата.

Суейн мина през входа и се озова до релсите на метрото. Гривната продължаваше да бипка настоятелно.

В тунела беше тихо. Целите стени бяха боядисани в черно и на всеки петнадесетина метра имаше дълги бели флуоресцентни лампи. Стара дървена врата висеше на здрав катинар до входа. Суейн се зачуди как ли е била извадена от пантите.

Вдясно чу шумолене.

Суейн се обърна.

Беше втората хрътка!

На три метра, с гръб към него, и енергично мяташе глава. Май беше хванала плъх.

Суейн се накани да се отдалечи, но от дъното на тунела се чу тих тътен. Релсите зажужаха.

Завибрираха.

Мека бяла светлина се появи иззад ъгъла на тунела.

Изведнъж мотрисата на метрото прелетя през тишината с оглушителен, пронизителен вой, ярко осветените й прозорци се изнизаха с шеметна бързина.

Суейн залегна на черната опушена земя в тунела и в светкавичната светлина от мотрисата забеляза как главата на хрътката се вдигна — и тя го видя.

Влакът профучаваше край него и вдигаше прах и мръсотия от земята — те се набиваха в лицето му. Суейн стисна очи.

След миг влакът изчезна и в тунела отново настъпи тишина. Гривната продължаваше да бипка.

Суейн бавно вдигна глава.

Тунелът беше празен. Той погледна към мястото, където бе видял хрътката…

Нямаше я.

Суейн се извърна.

Нищо.

Усещаше учестения пулс на сърцето си. Дясната ръка страшно го болеше там, където мръсотията се бе набила дълбоко в прорезите от ноктите на хрътката. Изпоти се.

13:40

13:39

13:38

Нямаше време за болките си. Изтъркаля се на една страна и — странно — усети нещо в левия джоб на дънките си.

Беше счупената телефонна слушалка. Съвсем беше забравил за нея. Холи му я бе дала, когато бяха на първия етаж. Бръкна в другия си джоб.

Белезниците.

И безполезната запалка на Джим Уилсън.

Отново погледна гривната.

13:28

И ОТБРОЯВА

Думите мигаха.

„Господи — помисли си той. — И отброява. Знам. Знам, че отброява!

Мамка му!“

Изпълнен със страх, Суейн огледа тунела. Хрътката я нямаше. Времето изтичаше. Трябваше да се върне в библиотеката.

И изведнъж, без никакъв звук, хрътката го нападна изотзад — хвърли се на гърба му и двамата се проснаха на релсите. Белезниците паднаха на земята; запалката също.

Хрътката бе на гърба му, но той бързо се изтърколи и я отхвърли.

Като котка, тя меко скочи на крака, обърна се и отново се хвърли към него. Суейн я хвана за тънката шия и падна по гръб между релсите.

Тя започна да ръмжи и да се гърчи — отчаяно се опитваше да се отскубне от хватката.

Размахваше лапите си с остри като бръснач нокти — едната раздра ризата на Суейн и остави кървави следи по гърдите му, другата замахваше злобно към ръката му.

Суейн лежеше по гръб върху бетонните траверси, опънал ръката си напред, хрътката беше не една ръка разстояние. По-добре да дращи ръката му, отколкото да се докопа до тялото му…

И изведнъж се смръзна.

Чу го.

Тих, далечен тътен.

Хрътката не обръщаше внимание, само диво се мяташе.

Релсите от двете му страни започнаха да жужат.

Да вибрират.

О, не…

О, не!

Лицето на Суейн бе точно до релсата, очите му — на нивото на един от дебелите болтове, които прибягваха релсите за траверсите.

Като белезници!

Хрътката продължаваше да се гърчи и да се мята. Суейн се претърколи.

Затърси.

Релсите зажужаха по-силно.

Суейн отчаяно се огледа. „Къде са?“

Още по-силно.

„Къде…“

Търси. Търси…

Чуваше металическото тракане на приближаващия влак. Щеше да ги връхлети всеки момент…

„Ето ги!“

Белезниците лежаха на земята до една от траверсите.

Суейн грабна белезниците и бързо ги щракна около тънката шия на животното.

Хрътката се стресна от металната гривна на врата си.

Суейн вдигна поглед и видя мъгливата бяла светлина, идваща откъм завоя на тунела. Тътенът вече беше много силен.

Той бързо пусна хрътката и закопча другия белезник за релсата.

Щрак!

Стърженето на стоманени колела изпълни въздуха. Влакът излезе от завоя.

Суейн сграбчи хрътката за опашката, дръпна я и залегна до релсите.

Хрътката остана с глава, прикована от вътрешната страна на релсата, а Суейн държеше опашката й отвън.

Влакът профуча, чу се отвратителният звук от трошене на кости, когато металните му колела строшиха врата на хрътката и я обезглавиха.

Осветените прозорци се изнизаха с шеметна бързина и не след дълго грохотът му заглъхна в тъмнината на тунела.

Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от настоятелното бипкане на гривната.

От обезглавеното тяло на хрътката бавно се стичаше лигава черна слуз. Суейн избърса капките кръв, които го бяха изпръскали, когато влакът бе прерязал врата на животното.

После пусна тялото и погледна гривната.

11:01

11:00

10:59

И ОТБРОЯВА

Само единайсет минути да се върне.

Нямаше много време.

Скочи и затича по релсите в мрака.

Джон Ливайн седеше до шофьора в черния линкълн, паркиран срещу главния вход на Нюйоркската градска библиотека.

Сградата изглеждаше спокойна. Тиха. Мъртва.

Ливайн погледна часовника си. 20:30. Маршъл вече трябваше да е тук.

Телефонът му иззвъня.

— Ливайн — рече гласът, — Маршъл се обажда. При библиотеката ли си?

— Да, сър.

— Спокойно ли е всичко?

— Да, сър — отговори Ливайн. — Съвсем спокойно.

— Добре — каза Маршъл. — Отрядът е на път. Ще са при вас след пет минути. Аз ще дойда след две. Извади лентата. Искам периметър от тридесет метра навсякъде около сградата, ясно ли е? И, Ливайн…

— Да, сър?

— Каквото и да правите, не пипайте самата сграда.

Селексин и Холи вече виждаха стълбището.

Пред тях. На тридесет метра разстояние.

Тичаха задъхани по тясната пътека.

Тъкмо приближаваха пресечка на две пътеки, когато изведнъж една от хрътките скочи пред тях.

Холи и Селексин се заковаха на място. Хрътката тежко тупна на твърдия дървен под пред тях.

И им препречи пътя. Зад нея виждаха отворената врата на стълбището.

Селексин се извърна, за да тръгне по друга пътека, но спря.

Зад тях беше втората хрътка.

Суейн тичаше в тунела към една светлина зад завоя.

Беше станция на метрото. Не го интересуваше коя.

10:01

10:00

9:59

Влетя в светлината на метростанцията и се прехвърли от релсите на перона.

Сред чакащите се разнесе шепот. Всички с ужас му правеха път — вероятно заради вида му.

Дънките му бяха целите в ивици черна смазка, а ризата му — мръсна и черна от саждите в тунела, смазката от асансьора и кръвта на хрътката — беше раздрана от яката до кръста. На гърдите му се червенееше вертикален разрез, а дясната му ръка бе прогизнала от кръв от множеството драскотини по нея. Кървавата рана на лявата му буза не се забелязваше под черното му, окадено лице.

Суейн мина през тълпата и се втурна нагоре по стълбите.

— Какво ще правим сега? — прошепна уплашено Холи.

— Не знам — каза Селексин.

Двете хрътки стояха от двата края на пътеката — бяха ги заклещили по средата.

Селексин, висок метър и двайсет, и Холи, с почти същата височина, не бяха много по-големи от тях.

Селексин нервно се огледа, огледа и лавиците с книги, високи до тавана. Те създаваха непреодолима стена от двете страни на пътеката.

Хрътката пред тях пристъпи напред. Другата не мръдна.

Холи видя защо.

Втората хрътка, тази, която им пречеше да отстъпят, нямаше лява лапа. Само кърваво петно на края на кокалестия черен крайник. Сигурно нея беше приковал Балтазар за парапета, когато бяха на първия етаж.

Холи сръга с лакът Селексин и му посочи хрътката.

Той кимна и заотстъпва към ранената хрътка, като продължаваше да оглежда лавиците от двете страни.

Не бяха чак толкова непреодолими.

— Бързо — рече той. — Хващай книгите. Тези тук — той посочи една ниска лавица. — Хващай и хвърляй.

После посегна към най-ниската лавица, грабна една дебела книга с твърда подвързия и я метна към здравата хрътка — улучи я в муцуната. Животното гневно му се озъби.

Полетя втора книга. После трета. И четвърта.

— Хвърляй! — викна Селексин.

Продължиха да хвърлят книги по хрътките и те отстъпиха малко. Холи хвърли поредната книга и тъкмо се навеждаше за друга, когато изведнъж разбра какво цели Селексин.

Той не хвърляше книгите само за да държи хрътките настрана. Хвърляше ги, за да направи дупка в лавицата. Колкото повече книги хвърляха, толкова по-голяма ставаше дупката. Скоро Холи можа да види през нея следващата, успоредна пътека.

— Готова ли си? — попита Селексин като хвърли поредната книга и удари сакатата хрътка по раната. Животното изпищя от болка.

— Мисля, че да — отвърна Холи.

Здравата хрътка тръгна към тях.

— Добре — рече Селексин. — Скачай!

Без секунда колебание Холи се хвърли през дупката и тупна на съседната пътека.

Но Селексин остана на другата.

Ранената хрътка предпазливо пристъпи напред.

Двете хрътки приближаваха от двете страни на дребосъка.

— Хайде! — извика Холи от съседната пътека. — Скачай!

— Не още. — Селексин не сваляше очи от приближаващите животни. — Не още. — Той хвърли още една книга по ранената хрътка. Уцели я и тя разярено изръмжа.

— Скачай! — извика пак Холи.

— Спокойно. Само се приготви да бягаш — отвърна Селексин.

Холи трескаво огледа пътеката. От едната страна видя стълбището. От другата…

Замръзна на място.

Беше Белос.

Крачеше смело към нея с огромни уверени крачки.

— Селексин, скачай! Скачай веднага! — изпищя Холи.

— Не са достатъчно близо…

— Няма значение, скачай! Той е вече тук!

— Той?! — Селексин се сепна. Хрътките вече бяха съвсем до него.

— Аа, той ли? — разбрал какво му казва Холи, Селексин мигом се хвърли през дупката в лавицата и се претърколи в краката й. Тя го дръпна да се изправи и двамата хукнаха към стълбището.

Белос затича след тях.

Търчаха по пътеката. Холи чуваше как здравата хрътка сумти, докато тича по успоредната пътека.

Затичаха по стълбите нагоре.

Чуха драскане на нокти по мрамора — хрътката тичаше след тях по стълбите. Последва тъп звук от падане — беше се подхлъзнала на гладкия мрамор и се беше ударила в стената.

Останали без дъх, Холи и Селексин продължаваха нагоре и нагоре… докато не престанаха да чуват нищо зад себе си.

На стълбището беше тихо.

Продължиха нагоре.

И тогава чуха глас, от дъното на шахтата: проехтя по цялото стълбище.

— Бягай! — прокънтя гласът на Белос. — Бягай, дребосъко! Ние ще те намерим! Ние винаги ще те намерим! Ловът започна, а ти си дивечът. Ще те преследвам и ще те намеря, а когато това стане, ще се молиш някой друг да те е намерил преди мен!

Гласът млъкна. И докато Холи и Селексин се изкачваха нагоре, в празната шахта отекна зловещ смях.

— Идват — обърна се Ливайн. Двамата стояха до колата му.

Огромен син минибус излезе от завоя и спря зад линкълна на Ливайн. Приличаше на кола от телевизионен екип, с въртяща се сателитна чиния на покрива и мигащи сини полицейски светлини.

Ливайн закри очите си от ярката светлина на фаровете. Един широкоплещест мъж, облечен целият в синьо, слезе от пасажерското място на минибуса и застана мирно пред Маршал.

Това беше Харолд Куейд.

Командир Харолд Куейд.

Ливайн не беше работил лично с Куейд досега, но този човек беше жива легенда. Той явно си беше присвоил званието „Командир“ — в АНС нямаше такъв ранг, — когато бе поел командването на оперативния отряд „Сигма“. Слуховете твърдяха, че веднъж убил цивилен гражданин по погрешка, докато преследвал мними извънземни. По случая така и не било повдигнато обвинение.

Тази вечер той беше облечен досущ като командос от специалните части: синя екипировка, бронежилетка, кубинки, кепе и колан с пистолет на него.

— Сър — обърна се Куейд към Маршъл.

— Здравей, Хари — каза Маршъл. — Бързо дойдохте.

— Както винаги, сър.

Маршъл се обърна към Ливайн.

— Оградихте ли мястото?

— Тъкмо приключват — отвърна Ливайн. — Лентата е около цялата сграда. На тридесет метра. Дори в парка.

— И никой не е докосвал сградата?

— Дадени са стриктни инструкции.

— Хубаво — рече Маршъл.

При последния обход на „Подслушвача“, който сега беше насочен директно към Градската библиотека, бе отчетено необичайно голямо количество електромагнитна енергия от външната страна на сградата. Маршъл не искаше да поема излишни рискове.

Той се обърна към Куейд:

— Надявам се твоите момчета да са готови. Това е, което чакахме толкова дълго.

Куейд се усмихна. Студена, ехидна усмивка.

— Готови сме.

— Дано да е така — рече Маршъл. — Защото открием ли как да неутрализираме електрическото поле около сградата, влизате вътре.

За първи път тази нощ Стивън Суейн видя Нюйоркската градска библиотека отвън.

Беше красива сграда. На четири етажа, квадратна, с плосък покрив и шест величествени коринтски колони отпред — издигаха се от стъпалата до покрива.

Всъщност приличаше на старо съдилище в южните щати, гордо разположено в центъра на красив вътрешен парк, като че ли част от градски площад. Само че този площад вече беше сгушен в подножието на небостъргачите, които го заобикаляха.

Суейн наблюдаваше библиотеката през улицата, от входа на метростанцията. Дишаше тежко, раните по гърдите и ръцете му горяха.

Гривната продължаваше да бипка.

8:00

7:59

7:58

Времето изтичаше, а ситуацията не беше никак добра.

Библиотеката беше запечатана.

Яркожълта полицейска лента вървеше от дърво на дърво и заобикаляше огромната тъмна сграда на разстояние най-малко тридесет метра.

Няколко необозначени коли — фаровете им светеха — бяха наредени в тесен кръг около главния вход. А в центъра на кръга, над колите, се забелязваше голям син полицейски минибус с въртяща се сателитна чиния на покрива. До нея лудо се въртяха сини полицейски светлини, които озаряваха парка около библиотеката като дискотека.

„По дяволите!“ — помисли си Суейн.

През последните два часа единственото, което бе искал, беше да излезе от библиотеката — да се махне заедно с Холи далеч от Рийз и Белос и каранадона — да избяга от електризираната клетка, в която се бе превърнала библиотеката.

А сега?

Суейн тъжно се усмихна.

Сега трябваше пак да влезе вътре.

Да влезе вътре и да не позволи на бомбата на ръката му да се взриви. Да влезе пак в клетката, където Рийз и Белос и каранадонът го очакваха, за да го убият.

Но най-важното — да влезе вътре и да спаси Холи. Самата мисъл, че дъщеря му е в капан с тези чудовища, го караше да настръхва. А мисълта тя да остане вътре след като той е умрял, беше направо непоносима. Тя вече беше загубила майка си. Той нямаше да позволи да загуби и баща си.

Но за целта трябваше да проникне през електризираните стени.

И какви бяха тези хора около сградата?

7:44

Очите на Суейн се спряха на някакви сенки в задната част на библиотеката. Там беше тъмно. Добре. Имаше поне някакъв шанс.

Суейн изтича през улицата.

Паркът около библиотеката беше хубав, равен и затревен, с дъбове, разположени на равни разстояния от трите страни на сградата, само дето сега ги опасваше жълтата полицейска лента.

Отсам дъбовете, от източната страна на сградата, имаше прекрасна бяла ротонда — издигната кръгла сцена с красив куполовиден свод, подпиран от шест високи шест метра тънки колони. Решетест парапет ограждаше сцената.

Беше красива постройка, любимо място за сватбени и други подобни празненства. Суейн си спомни, че бе водил Холи на една пантомима тук през лятото — шоу от рода на „Магьосникът от Оз“, което включваше облаци цветен дим и внезапни изчезвания в средата на сцената.

Изтича на прибежки през тревата и клекна зад сцената на ротондата, където никой не можеше да го види.

До най-близкия дъб имаше двадесет метра.

И тридесет метра от дъба до библиотеката.

Тъкмо щеше да хукне към дърветата, когато забеляза до себе си кошче за боклук.

Спря. Замисли се.

Щом бяха сложили полицейска лента около сградата, сигурно бяха оставили и патрули, които да прогонват евентуалните натрапници. Трябваше да намери начин да…

Зарови из кошчето и откри някакви смачкани вестници. Тъкмо ги вземаше, когато погледът му се спря на нещо друго.

Винена бутилка.

Взе я и я разклати. Не беше съвсем празна. Чудесно. Обърна я и изля останалото вино на ръцете си. Раните му защипаха от алкохола.

После, с бутилката и вестниците в ръка, се втурна към дърветата.

7:14

7:13

7:12

Облегна се на дебелия ствол на дървото и опипа джобовете си. Счупената телефонна слушалка и също толкова непотребната запалка все още бяха там. Изруга наум, че беше оставил белезниците на релсите.

На мигащата синя светлина от минибуса видя най-близкия ъгъл на сградата.

Тридесет метра.

Пое дълбоко дъх.

И хукна напред.

Ливайн се прозя. Беше се облегнал на капака на линкълна. Маршъл и Куейд бяха отишли да проверят паркинга, а той беше останал да наблюдава фасадата на сградата.

Радиостанцията му изпращя. Сигурно беше Хигс, шефът на наблюдателния отряд, който току-що бе изпратил.

— Да? — каза Ливайн.

— Намираме се на западната страна на сградата и тук няма нищо, сър — чу се гласът на Хигс.

— Добре — каза Ливайн. — Продължете да обикаляте сградата и ми съобщете, ако откриете нещо.

— Разбрано, сър.

Суейн стигна до югоизточния ъгъл на сградата и клекна в сенките на южната стена.

Дишаше тежко, сърцето му биеше направо в главата.

Огледа стената.

7:01

7:00

6:59

Ето там! До другия ъгъл.

Суейн хукна напред, приведен до земята.

Радиостанцията отново изпращя. Чу се гласът на Хигс.

— Приближаваме югозападния ъгъл, сър. Все още нищо необичайно.

— Благодаря, Хигс — рече Ливайн.

Суейн лежеше на тревата до южната стена на библиотеката, все още с вестниците и бутилката в ръка.

Гледаше едно малко дървено прозорче на нивото на земята, недалеч от югозападния ъгъл на сградата. Беше старо и прашно и сякаш не бе отваряно от години. Гривната продължаваше тихо да бипка.

6:39

Наведе се по-близо и видя малко синьо езиче да проплъзва от рамката на прозорчето…

Изпука клонче.

Някъде наблизо.

Суейн придърпа вестниците до себе си и се долепи до стената; очите му бяха на сантиметри от електрическите искри, излизащи от рамката на прозореца.

Тишина.

И после едно тихо: биип… биип… биип…

Гривната!

Суейн мушна лявата си ръка под тялото, за да приглуши звука, тъкмо когато три чифта кубинки бавно се появиха иззад ъгъла.

Специален агент от АНС Алън Хигс смъкна своята М–16 и потрепна при вида на фигурата, сгушила се до стената пред него.

Някакво мръсно тяло, свито на кълбо и покрито с намачкани вестници в жалък опит да се предпази от студа. Дрехите му бяха мръсни парцали, а лицето му — черно от мръсотия.

Скитник.

Хигс вдигна радиостанцията до устата си.

— Тук Хигс.

— Какво има?

— Някакъв скитник — каза Хигс и подритна тялото. — Свил се е до стената. Нищо чудно, че не са го видели, като са слагали лентата.

— Някакъв проблем?

— Не — рече Хигс. — Сигурно и той не е забелязал, когато слагат лентата. Не се безпокойте, сър, ще го махнем оттук за нула време. Край.

Хигс се наведе и разтърси Суейн за рамото.

— Ей, приятел!

Суейн изръмжа.

Хигс кимна към другите двама агенти, които, също като него, бяха в пълна бойна екипировка. Те метнаха на рамо своите М–16 и се наведоха да вдигнат скитника.

Скитникът шумно изръмжа и сънено се обърна към тях като вяло протегна ръка и отблъсна лицето на единия агент, сякаш искаше да каже: „Разкарайте се и ме оставете да си спя.“

Агентът направи гримаса и се отдръпна.

— Господи, този направо вони на алкохол.

Хигс също усети миризмата на вино, дори без да приближава и каза:

— Просто го вдигнете и го махнете оттук.

Суейн притискаше гривната плътно към корема си, под вестниците, докато го отнасяха настрани от библиотеката, обратно в парка.

Струваше му се, че тя сега бипка по-силно от всякога и няма как да не я чуят.

Но двамата мъже, които го носеха, изглежда, не забелязваха нищо. Дори сякаш се стараеха да стоят възможно по-далеко от тялото му.

Суейн започна да се поти.

Всичко това отнемаше твърде много време.

Отчаяно искаше да погледне гривната. Да види колко време му остава.

Не можеха да го отнесат!

Трябваше да се върне в библиотеката!

— Линейка? — попита единият от носачите някакъв трети — явно по-високостоящ, — който вървеше отпред.

Суейн изтръпна в очакване на отговора.

— Не — отвърна третият. — Просто го изнесете извън периметъра. Полицията ще го прибере по-късно.

— Разбрано.

Суейн с облекчение пое дъх.

Но щом нямаше да го водят в болница да се погрижат за него и щом не бяха полицаи, тогава оставаха два важни въпроса: къде щяха да го отведат? И кои бяха те, по дяволите?

Тежковъоръжените мъже понесоха Суейн през парка към ротондата.

„Добре. Вече можете да ме оставите — говореше им наум Суейн. — Не ме бавете…“

Те се качиха по стъпалата на ротондата и го оставиха върху кръглата сцена.

— Тук става — каза началникът им.

— Ей, най-после — рече онзи, чието лице Суейн бе отблъснал, и го пусна.

— Стига де, Фаръл, не мирише чак толкова — подразни го началникът.

Суейн се отпусна като труп.

Сигурно имаше още малко време.

„Тръгвайте, момчета. Не спирайте…“

— Чакай малко… — каза Фаръл.

Суейн замръзна.

Фаръл гледаше ръкавиците си.

— Сър, този човек е ранен.

„Мамка му!“

— Какво?

— Тече му кръв, сър. Вижте.

„Спокойно. Стой спокойно.“

„Няма да погледнат ръката ти…“

И изтръпна, когато Фаръл вдигна облечените си в ръкавици ръце и шефът му се обърна.

Хигс погледна кръвта по ръкавиците на Фаръл. После погледна Суейн, видя вестниците, покриващи ръцете му, и малките червени точици, избили през хартията. Силната миризма на вино доминираше над всичко.

Накрая рече:

— Сигурно се е одраскал, като е паднал в някоя канавка. Оставете го тук, ще съобщя за него. Ако сметнат за необходимо, ще дойдат да го приберат. Като го гледам, едва ли ще отиде някъде в близките няколко часа. Хайде да се връщаме на работа.

И тримата тръгнаха към главния вход на библиотеката.

Суейн не посмя да мръдне, докато шумът от стъпките им не заглъхна в мрака.

После бавно надигна глава.

Беше на сцената на ротондата. Погледна гривната.

2:21

2:20

2:19

— Да се бяхте помотали още малко, момчета — тихо каза той. Не му се вярваше, че са минали само четири минути. Беше му се сторило цяла вечност.

Но сега му оставаха само две минути. Трябваше да действа бързо.

Хвърли един последен поглед през белия решетест парапет на ротондата, изправи се и хукна надолу по стълбите.

2:05

Вече беше при дърветата и спря до един огромен дъб.

Пресегна се, хвана един дебел нисък клон и го откърши. После отново хукна към библиотеката.

1:51

1:50

1:49

Скрит в сенките на южната стена, Суейн стигна приземния прозорец, който беше видял преди, и коленичи. Стисна здраво клона и се помоли наум дано да стане.

Замахна силно към прозореца. Той мигом се строши, стъклата се пръснаха навсякъде.

Незабавно обаче на мястото на счупения прозорец лумна тънка решетка от сребристосиньо електричество.

Суейн гледаше поразен.

О, не. О… не!

1:36

Преглътна с мъка.

Не беше съобразил, че това може да се случи. Надяваше се, че отворът ще е достатъчно голям, та електричеството да не може да прескочи.

Но прозорецът се оказа твърде малък.

И сега пред него имаше решетка от чисто електричество, която трябваше да преодолее.

1:20

1:19

1:18

Оставаше само една минута.

„Мисли, Суейн! Мисли!“ Трябваше да има начин! Трябваше!

Но умът му беше объркано кълбо от паника и скептицизъм. Да стигне чак дотук и да свърши така…

Моменти от нощта минаваха като на кинолента през съзнанието му.

Рийз в хранилището. Срещата с Хокинс. Паркингът. Балтазар. Горе на първия етаж. Белос с хрътките и кондата в залата…

1:01

1:00

0:59

… Интернет залата и белезниците на вратата. Горе на третия етаж. Сервизната стая. Каранадонът. Асансьорната шахта. Пак хранилището. Малката червена врата. Падането през нея с хрътките.

Отвън. Тунелът. Метрото.

0:48

0:47

0:46

Чакай.

Имаше нещо.

Нещо, което пропускаше. Нещо, което му казваше, че има начин.

0:37

0:36

0:35

Какво беше? По дяволите! Защо не може да се сети? Добре, спокойно. Помисли. Къде се случи?

На долния етаж? Не. На горния етаж? Не. Някъде по средата.

Първия етаж.

Какво се случи на първия етаж?

Видяха Белос, след което хрътките нападнаха кондата. После Балтазар прикова едната хрътка с ножа си към перилата…

0:29

0:28

0:27

После Холи натисна бутона на асансьора и бяха отишли в Интернет залата.

Холи…

После вратата. И белезниците.

0:20

0:19

0:18

Какво беше?

Холи…

Там беше! Някъде в дълбините на съзнанието му. Начин да влезе! Защо не можеше да си го спомни?

0:14

0:13

0:12

„Мисли, по дяволите, мисли!“

0:11