Матю Райли
Обект 7 (12)

Интервю с Матю Райли

„Обект 7“

Как ви хрумна идеята за Обект 7?

Всъщност основната идея за „Обект 7“ — а именно герой, в чието сърце е имплантиран предавател, който трябва да работи, иначе ще се случи нещо ужасно — се роди веднага след като през 1997-а написах „Експлозивно“. (Още помня как след като я написах, си казах: „Добре, Мат, сега имаш две възможности за следващата книга: едната е тази история с предавателя в сърцето, а другата е паралелно развиваща се история за инките.“ Ясно е, че избрах втората и написах „Храмът на инките“.

Работата е в това, че тогава не можах да вдъхна живот на идеята с предавателя. Основният ми проблем беше, че не можех да измисля в чие сърце да напъхам предавателя! Идеята беше страхотна, но ми липсваше историята, с която да я подплатя. След това, почти три години по-късно, когато реших да пиша нова книга за Шейн Скофийлд, си казах: „Ами да, какво ще стане, ако сложа предавателя в сърцето на президента на САЩ и направя Скофийлд негов бодигард…“ И така се роди „Обект 7“.

Какво е да пишеш продължение на книга?

„Обект 7“ е първото продължение, което съм писал, и изживяването да сътвориш нова книга със същите герои е съвсем различно. Първото, което искам да отбележа, е, че решението да напиша продължение на „Експлозивно“ не беше леко. Като страстен киноман съм особено чувствителен на тема продължения, които съсипват първоначалната история. Затова реших, че ако ще пиша продължение на „Експлозивно“, книгата трябва: а) да притежава крещящо оригинална идея, която да е най-малко на нивото на „Експлозивно“; и б) по някакъв начин да обогати изживяването от „Експлозивно“. Освен това за мен бе много важно „Обект 7“ да звучи добре сама за себе си и да я четат с удоволствие както хората, които не са чели „Експлозивно“, така и другите, които са я чели. Твърдя, че „Обект 7“ отговаря и на трите изисквания, но в крайна сметка читателят е този, който решава.

Какво добави за самия теб „Обект 7“ след „Експлозивно“?

Според мен едно продължение трябва да разкрива допълнителни измерения в основните персонажи от оригинала. В „Обект 7“ например научаваме малко повече за отношенията между Скофийлд и Гант, както и за семейния живот на Майката. Лично за мен най-сериозната добавка е в лицето на Книгата II. (Предлагам онези, които не са чели „Експлозивно“, да минат на следващия отговор, тъй като ще разясня някои моменти от първата книга.)

Първият Райли Книгата от „Експлозивно“ беше един от любимите ми герои. Харесвах го заради лоялността му към Плашилото, заради мечешката му сила и заради „бащинското“ му влияние върху Скофийлд. Затова решението да го убия в „Експлозивно“ беше наистина трудно (казаха ми, че смъртта му шокирала доста хора, а моята приятелка Натали още не ми е простила, че го направих). И така, в „Обект 7“ „възкресих“ Книгата в лицето на неговия син, Книгата II. Мисля, че по този начин постигнах две неща: първо — върнах Книгата-старши поне духом; и второ — обогатих „Експлозивно“, като показах, че в края на книгата историята не е свършила и че описаните в нея събития са имали своите последствия и отражения.

Знам какво си мислите: книгите на Матю Райли не блестят с богатство на характерите. Само ще цитирам един журналист, който заяви, че героите ми живеели толкова кратко, че „развитието“ им било направо неоправдано. Но моят отговор е много по-прост: искам да пиша за динамика, напрежение и приключения и ако развитието на характерите забавя динамиката, то го отнася развитието на характерите! Въвеждането на Книгата II обаче бе моето усилие да задълбоча един персонаж малко повече от обичайното.

Защо избра за място на действието американската пустиня?

Поради няколко причини. Първо, защото много харесвам поредицата „Зона 51“, свръхсекретния обект, където правителството на САЩ държи извънземни и катастрофиралите им кораби. Втората причина беше много по-прагматична: нажежената пустиня беше пълната противоположност на антарктическата пустош от „Експлозивно“, а аз бях решил продължението на „Експлозивно“ да е възможно най-далеч от оригинала във визуален аспект. А след като научих за необикновения ландшафт на езерото Пауъл с необикновения му лабиринт от каньони и обособени езера, решението ми се утвърди окончателно. (Освен това бях на студа в „Експлозивно“, бях в джунглата за „Храма на инките“, в града за „Състезанието“ и сега защо пък не в пустинята?)

Ходил ли си на езерото Пауъл?

Да. Като част от проучванията за „Обект 7“ посетих границата между Юта и Аризона само за да видя езерото. Бях го виждал на снимки в книги (и по Интернет), но реших, че трябва да го видя на живо. Гледката е изумителна. По-странно е, че когато срещнеш някой американец и го попиташ дали е ходил на езерото Пауъл, той пита: „Кое езеро?“ Вярно, то е съвсем близо до Големия каньон и сигурно затова покрай именития му съсед не му обръщат почти никакво внимание.

Няколко чисто технически въпроса. Как пишеш? Например определяш ли си „работно време“ и норма, или чакаш да те споходи „музата“?

Аз без никакво съмнение съм от писателите, които чакат „музата“. Пробвал съм да пиша без муза и не харесвам резултата. Просто си губя времето. Сега, когато нямам вдъхновение, отивам в библиотеката и провеждам необходимите изследвания или пък отивам на кино (повечето пъти го правя, за да дам почивка на съзнанието си) и когато се прибера, обикновено вече съм готов и нямам търпение да почна да пиша.

Но зад този метод на работа стои една много по-комплексна причина, а тя е, че не понасям рутината. Обичам разнообразието — в часовете, когато работя, в количеството на работата, в начина, по който минава денят ми. (Освен това трябва да призная, че дълговечността на вниманието, което посвещавам на едно или друго, е драматично кратка!) Затова, вместо да гледам на писането като на задължение — и да си казвам: „Виж какво, Мат, днес ще пишеш шест часа, от девет сутринта до три следобед“ — гледам на него като седмична задача и си казвам: „Няма да е лошо тази седмица да пиша четири дни“. Няма никакво значение дали съм „отработил“ тези дни денем, вечер или посред нощ (което е едно много удобно време за работа, защо телефонът рядко звъни в два през нощта!). Затова, след като свърша работата, се чувствам щастлив. По този начин работя средно по осем часа на ден.

Този метод явно изисква значителна мотивация. Как се мотивираш да пишеш?

Мотивацията не е проблем за мен. И аз като всички хора имам лоши дни (кой ли ги няма?), но те са редки. Обяснението е просто — обичам да пиша. Аз не съм типичният „измъчен“ писател, който кърши ръце над клавиатурата, скубе си косите и скърца със зъби от ужас при мисълта за следващото изречение. Обичам да пиша. Обичам да творя. И много обичам да претворявам на думи разни грандиозни динамични сцени. И тъй като всеки ден правя точно това, мотивацията идва сама. Виж, да се мотивирам да правя физически упражнения, това вече е друга история…

Но след като казах всичко това, наистина трябва да дам някои по-общи обяснения по темата (защото въпросът за мотивацията ми се задава доста често). За написването на една книга не е необходима много мотивация. Написването на всеки роман ми отне по една година. За един-единствен проект това е много време и затова трябва да обичаш онова, което правиш — което означава да искаш да разкажеш историята, която разказваш.

Ако искаш да разкажеш една история, никой няма да ти помогне да го направиш. Трябва да го направиш сам. Ако не знаеш края, няма кой да ти го каже. Ти трябва да го измислиш. Поне за мен написването на книга е едно от най-освежаващите умствени предизвикателства въобще. То може да е трудни (когато пишех „Храмът на инките“, главата ми буквално щеше да се пръсне от всички второстепенни линии между двете паралелни истории); може да е вълнуващо (сцената с преследването на снегоходите в „Експлозивно“ ми отне почти две седмици, но всеки ден от тези две седмици беше незабравим); може да е болезнено (изрязах от „Храмът на инките“ една сцена с убийство, слава Богу, още преди да съм я написал, защото почувствах, че наистина е в повече), но когато в края на всичко това видиш ръкописа на бюрото си, удовлетворението е огромно — огромно.

Малко подробности от „кухнята“. При писането спазваш ли последователността на главите?

Не работя с последователни сцени. Лично аз мисля, че в моите книги краят на главата не е най-доброто място да оставите книгата. А и начинът ми на писане е точно такъв — не спирам да пиша, като стигна края на главата. Продължавам, както се надявам, че прави и читателят. Приключвам с писането за деня, когато свърша дадена сцена. Още веднъж ще дам като пример сцената с преследването на снегоходите в „Експлозивно“. Това действие от четирийсет страници ми отне почти две седмици (звучи почти като снимане на филм, нали?), но вътре са втъкани цял букет минисцени — Скофийлд минава под снегохода; Книгата спасява Холи; Реншоу и Скофийлд тичат по ръба на айсберга. Направих всяка от тези минисцени по различен начин.

Някакви други съвети за кандидат-писатели?

Да. Няма такова нещо като „кандидат-писател“. Или си писател, или не си. Факт. Това го чух отдавна и никога не го забравих.

Какви са следващите ти планове?

Хм. Добър въпрос. В следващата си книга искам да променя коренно стила си и да издигна трилъра на още по-високо ниво. Да го направя по-бърз. Да бъде светкавичен, неуловим и напълно неконтролируем. В почивката, която си дадох след „Обект 7“, работих върху тази идея, играх си с нови структури, мислих за начините да направя така, че интригата да връхлита читателя. Мисля, че ако някой иска да запази съзидателния си дух (помислете за Мадона, U2 или великите разказвачи като Стивън Спилбърг, Майкъл Крайтън или Джос Уедън), то трябва непрекъснато да се развива, да преоткрива себе си и да се издига на нови нива. Да приема всичко постигнато като кота „нула“. Затова отговорът на въпроса е: в близко бъдеще планирам в новия си роман да издигна скоростта до ново ниво. А след това ще направя филм.

Някакви коментари за финал?

Както винаги, надявам се, че книгата ви е харесала. Всичко най-добро и ще се видим отново!