Матю Райли
Обект 7 (8)

ЧЕТВЪРТА КОНФРОНТАЦИЯ
3 юли, 09:12

Северозападната част на езерото Пауъл,

Юта, САЩ

Жегата ги удари като от леярска пещ.

Изпепеляваща пустинна жега.

Вездесъща жега. Нажежен въздух. Нажежени скали. Изгаряща кожата. Обгръщаща. В пълен контраст с подземния хлад на Обект 7 и Х-релсовия тунел.

Тук властваше пустинното слънце.

 

 

Шейн Скофийлд се носеше по тесния каньон, седнал пред руля на стария, но неподозирано бърз скутер.

Зад него в моторницата седеше Книгата, а Мозъчко и Хърби ги следваха в друг подобен скутер.

Формално погледнато скутерът на Скофийлд се наричаше РПС–2 — Речен патрулен скутер двуместен, но по-популярното му име беше „Двойната чушка“ — малък скутер, построен от корабостроителниците „Локхийд“ за нуждите на американските ВМС. Конструкцията на чушката беше уникална и представляваше нещо подобно катамаран от две издължени лодки, съединени с помощта на тънка двуметрова греда. Тъй като и двете части на този катамаран разполагаха с по един мощен турбодвигател „Ямаха“ от двеста конски сили, чушката беше изключително бърз — и изключително стабилен плавателен съд.

Скутерът на Скофийлд беше боядисан в пустинни камуфлажни цветове — безформени кафяви петна на жълт фон — и се носеше с невероятна скорост, оставяйки след себе си двойка триметрови следи от пяна. Скофийлд седеше в лявата част на чушката и я управляваше, а Книгата държеше в готовност монтираната вдясно от носа 7,62-милиметрова картечница.

Слънцето напипаше жестоко.

Беше четиридесет градуса на сянка.

— Как сте, момчета? — попита Скофийлд в микрофона на китката си и погледна скутера отзад — там караше Мозъчко, а Хърби стоеше зад картечницата.

— Аз съм добре, но нашият учен май хвана морска болест — отвърна Мозъчко.

Бяха се насочили южно по широкия шест метра каньон, който отвеждаше към езерото Пауъл.

Всъщност езерото в пещерата свършваше при една майсторски маскирана като скала стоманена врата, която похитителите бяха оставили отворена.

Скофийлд и спътниците му се бяха измъкнали от пещерата части от секундата преди чудовищната експлозия да превърне каменната стена в купчина чакъл.

Двата скутера навлязоха в широкия завой на каньона.

Погледнат отгоре, каньонът приличаше на състезателна мотописта с безкрайни плавни и остри, дори 180-градусови завои.

Това не беше чак такъв проблем.

Проблемите започваха, когато този каньон се пресичаше с другите тесни каньони на езерото Пауъл — цялата система наподобяваше гигантски лабиринт от естествени канали.

Пред тях водният път се раздвояваше като вила между отвесните скали и Скофийлд не знаеше накъде е поел Бота. Южноафриканският учен положително имаше план. Но какъв?

А после забеляза вълничките, които се разбиваха в стените на левия каньон — едва видими остатъци от килватера на преминалата оттам моторница.

Скофийлд увеличи оборотите на двигателя и пое наляво и на юг.

Докато караше през каньона, следвайки завоите му, вдигна поглед нагоре. Отвесните скали се издигаха поне седемдесет метра над водата. Над билата им бяха започнали да се събират тежки пясъчни облаци, които предлагаха поне временно облекчение от парещите слънчеви лъчи.

Пясъчната буря.

Същата, която метеоролозите бяха предсказали и която президентът и неговият антураж се бяха надявали да прекарат на завет в Обект 7.

Горе бурята беснееше с всичка сила, но в каньоните беше относително спокойно — нещо като метеорологичен оазис в дълбоките скални дефилета.

„Относително спокойно“ — подчерта наум Скофийлд.

Защото щом излезе от следващия завой скутерът изведнъж се озова на открито — в някакъв огромен кратер с високо плато по средата.

Въпреки че беше заобиколен от величествени скали, кратерът все пак не беше достатъчно закрит, за да предпазва от бурята. Над повърхността на водата се носеха бесни пясъчни вихрушки.

И тогава Скофийлд ги забеляза през пясъчната пелена.

Заобикаляха платото отдясно.

Пет лодки.

Една голяма й бяла, подобна на комета, и четири чушки в пясъчни цветове.

За най-голям ужас на Скофийлд от стените на кръглия кратер, подобно на стрелки на часовник, тръгваха поне половин дузина каньони, предлагащи множество варианти за бягство.

Той ускори максимално скутера и пое южно от централното плато, надявайки се да пресрещне южноафриканците от другата страна.

Чушката се понесе с невероятна скорост, пришпорвана от мощните турбо двигатели. Мозъчко и Хърби летяха след тях сред разпенена вода и пясъчни вихри.

Заобиколиха платото отляво и видяха как петте южноафрикански лодки поемат по един широк каньон в източната част на кратера.

Скофийлд се впусна след тях.

Южноафриканците очевидно го забелязаха, защото два от скутерите, съпровождащи кометата, се отделиха от нея, завиха на сто и осемдесет градуса и се насочиха право към него, бълвайки огън с картечниците си.

И внезапно левият експлодира.

Просто хвръкна във въздуха сред гейзер от вода. Допреди секунда го имаше, а в следващата беше останала само пяна и дъжд от фибростъкло.

Десният скутер моментално направи обратен завой и пое към другите южноафрикански лодки.

Какво ставаше, по дяволите?!

Три черни хеликоптера изникнаха с ревящи двигатели от пясъчните облаци зад Скофийлд и се насочиха към лабиринта от каньони!

Пикираха в завета на кратера като бомбардировачи от Втората световна война, след което изравниха полета си, без изобщо да намалят скоростта. Преминаха над главите на Скофийлд и спътниците му и продължиха след южноафриканците, които бяха изчезнали в един от западните каньони.

Скофийлд зяпна от изненада.

Защото хеликоптерите бяха впечатляващи. Лъскави, зловещи и бързи. Досега не беше виждал такива.

Бяха боядисани с черна антирадарна боя и представляваха нещо средно между бойни хеликоптери и изтребители. Освен че имаха перки и остри носове, имаха и ниски издължени крила.

Това бяха НА–77 „Пенетрейтър“ — средно големи бойни хеликоптери, хибриди, които съчетаваха маневреността на обикновен боен хеликоптер и високата скорост по права линия на изтребителя. С антирадарното си покритие, присвитите назад криле и намръщените си пилотски кабини приличаха на ято ядосани въздухоплаващи акули.

Трите хеликоптера полетяха след четирите южноафрикански лодки, без изобщо да обръщат внимание на Скофийлд и хората му.

Какво търсеха тук хеликоптери на ВВС? Те не преследваха ли президента? Какво ги беше грижа за Кевин?

Във всички случаи участниците в преследването ставаха трима.

— Сър? — обади се Мозъчко. — Какво ще правим?

Скофийлд се замисли. Трябваше да реши. В съзнанието му нахлу ураган от мисли — Кевин, Бота, ВВС, президентът и неумолимият брояч на Футбола, който в един момент щеше да го накара да остави всичко и да се върне…

Решението беше ясно.

— Тръгваме след тях.

 

 

Скофийлд навлезе в каньона, в който бяха влезли похитителите и преследващите ги хеликоптери, следван от скутера на Мозъчко и Хърби.

Специално този каньон беше пълен със завои — ляво, дясно, ляво и пак дясно — но за щастие поне беше защитен от бурята.

След сто метра обаче се разделяше на две. Южноафриканските лодки се разделиха и изчезнаха от погледа им.

— Мозъчко! — викна Скофийлд. — Хвани левия! Ние тръгваме по десния! Помни, че ни трябва само момчето! Прибираме го и се омитаме оттук, ясно!

— Ясно, Плашило.

Двата скутера се разделиха.

 

 

Този на Скофийлд само след секунди се озова сред някакво адско шоу от свистящи снаряди, трасиращи куршуми, ракети въздух-въздух и експлодиращи в опасна близост скали.

Два черни хеликоптера преследваха кометата на двеста метра отпред, без да се показват над отвесните стени, където бурята продължаваше да бушува.

Картечниците „Вулкан“ под носовете им бълваха трасиращи куршуми. Изпод крилата им излитаха ракети, които пръскаха на парчета скалите около южноафриканските лодки.

Южноафриканците също не се церемоняха.

Стрелецът в скутера бранеше кометата със стингър на рамо.

Пенетрейтърите обаче явно разполагаха със същата мощна противоракетна електроника, защото ракетите ги заобикаляха и се удряха в стените на каньона, като къртеха парчета, големи колкото леки коли, които падаха с плясък във водата, и на Скофийлд му се налагаше да слаломира между тях.

Изведнъж единият хеликоптер пусна някакъв продълговат бял предмет с малък парашут, който падна във водата.

След секунда във водата се образува пътечка от въздушни мехурчета, която се насочи право към южноафриканците.

Торпедо!

След пет секунди скутерът бе вдигнат във въздуха.

Взривът беше толкова мощен, а скоростта на скутера беше толкова голяма, че той подскочи няколко пъти по водата като „жабка“, след което, изгубил всякакво управление, се заби в стената на каньона.

Скофийлд се намираше само на петдесет метра от взрива. Трябваше да настигне южноафриканците, но те вече вземаха значителна преднина.

И тогава канонът зави рязко…

… и се пресече с другия, по който Мозъчко и Хърби преследваха другите два скутера — двата каньона образуваха едно гигантско Х.

 

 

Бялата комета навлезе в хикса откъм горната му десен ръкав едновременно със скутера, който идваше отдолу и отдясно.

Скоростта и на двете лодки беше огромна.

Кометата и скутерът извиха рязко, за да избегнат сблъсъка, като вдигнаха стени от вода — и изгубиха цялото си ускорение.

Вторият скутер от ръкава на Мозъчко дори не успя да забави скоростта си, а премина като куршум между двете почти спрели лодки и продължи на запад.

Трите хеликоптера — двата в каньона на Скофийлд и единият в съседния каньон — също избегнаха сблъсъка на косъм. Единият успя да увисне във въздуха, но другите два се издигнаха нагоре и се разминаха на сантиметри, без да спират да обсипват с куршуми неподвижните лодки отдолу.

Скофийлд точно това чакаше.

Сега щеше да ги настигне!

 

 

Скутерът на Мозъчко все още се намираше на осемдесет метра от пресечната точка на двата каньона.

Той видя хаоса отпред, погледът му моментално попадна върху кометата, която набираше скорост и се готвеше да изчезне в долния ляв ръкав.

И пришпори скутера.

 

 

Скофийлд стигна до разклонението, когато кометата пое на юг и скутерът на Мозъчко я последва в каньона.

— Тръгвам след кометата, сър!

— Виждам те! — извика Скофийлд.

Тъкмо щеше да ги последва, когато някакво движение вдясно привлече вниманието му. Той се обърна и огледа дългия каньон на запад.

Единият южноафрикански скутер беше на път да се скрие в далечината. Сам.

Това беше скутерът, който беше дошъл откъм горния ляв ръкав и не беше спрял на мястото, където двата каньона се пресичаха. Интересното беше, че той дори не се бе опитал да се притече на помощ на кометата.

Само след миг скутерът изчезна в края на каньона.

Скофийлд изведнъж разбра.

Момчето не беше на кометата.

Беше на скутера.

— О, не! — прошепна Скофийлд и се обърна към скутера на Мозъчко, който изчезна зад завоя на южния каньон, преследвайки кометата. — Мозъчко…

Пясъчножълтият скутер на Мозъчко се движеше бързо.

Много бързо.

Изравни се с кометата и се понесоха по тесния каньон като състезатели по писта, преследвани от двата хеликоптера на ВВС.

— Мозъчко… чуваш… ме?… — прозвуча накъсаният глас на Скофийлд в ухото на Мозъчко, но младият морски пехотинец не разбра нищо сред грохота на скутерите, хеликоптерите и стрелбата, а доближи скутера до кометата, предаде управлението на Хърби и стана от седалката.

Огледа кометата, но не успя да види нищо през тъмните стъкла на кабината.

Пое дълбоко въздух и скочи на широката около половин метър палуба на кометата.

— … зъчко… хай… се оттам!…

Мозъчко се хвана за някаква скоба на покрива на кабината. Нямаше представа какво го очаква вътре. Може би съпротива — например някой да се покаже и да почне да стреля по него. Но никой не оказа никаква съпротива.

Не му пукаше. Той се претърколи по палубата и счупи предното стъкло на кабината. Навсякъде се разхвърчаха стъкла и когато димът се разнесе, той погледна вътре.

И се намръщи.

Кометата беше празна.

Мозъчко се вмъкна вътре…

… и видя, че рулят се управлява от компютърна навигационна система, антиимпедансна система, която насочваше кометата встрани от други лодки и от скалите.

Гласът на Скофийлд изведнъж прозвуча съвсем ясно в ухото му.

— За Бога, Мозъчко! Махай се оттам! Кометата е капан! Кометата е капан!

В същия миг Мозъчко с ужас чу едно пронизително биип, което даде сигнал за край на живота му.

Кометата избухна.

Ударната вълна подхвърли скутера на Хърби, запрати го към стената на каньона и го смаза.

 

 

Скофийлд тъкмо беше потеглил след скутера беглец, когато внезапен картечен откос разпени водата до него.

Четвъртият южноафрикански скутер стреляше по него.

Той отново беше потеглил и сега се насочваше на изток, обратно към каньона, който водеше до кратера с платото в средата.

Преди Скофийлд дори да помисли как да отвърне, от двете страни на скутера изригнаха два още по-големи гейзера, предизвикани от стрелба. Попаднаха толкова близо, че водата опръска лицето му.

Източникът на огненият бараж беше третият хеликоптер, който продължаваше да се поклаща лениво над пресечната точка на двата каньона. Картечницата „Вулкан“ бълваше откос след откос.

Скофийлд зави наляво, за да избегне огъня, и изпусна скутера, който със сигурност отнасяше Кевин. Наложи се да тръгне след другия, който отиваше към кратера.

Хеликоптерът пикира.

— Някакви идеи? — извика Книгата иззад картечницата.

— Да! — отговори Скофийлд. — Да не умираме!

Хеликоптерът откри огън и от двете страни на скутера отново изригнаха гейзери.

Скофийлд сви рязко наляво — толкова рязко, че дясната част на скутера се вдигна във въздуха. Куршумите пронизаха водната повърхност отдолу.

И тогава, като че ли останалото не им стигаше, хеликоптерът пусна две торпеда.

Скофийлд се видя в чудо.

Торпедата цопнаха във водата едно след друго и две еднакви пътеки от въздушни мехурчета плъзнаха към двата скутера.

Скофийлд забеляза отпред някаква издатина в стената на каньона… имаше забележителна прилика с трамплин…

Торпедото приближаваше.

Скутерът се стрелна по повърхността на водата, достигна скалния трамплин в мига, когато торпедото се озова под двигателите му и…

… изскочи от водата и двойният му кил зачегърта повърхността на скалата с непоносим звук, след което изведнъж излетя във въздуха като играчка, а торпедото се заби в издатината и я направи на парчета.

Скутерът се пльосна във водата, после продължи напред.

Скофийлд се огледа тъкмо навреме, за да забележи как южноафриканският скутер се насочва към някакъв тунел в лявата стена на каньона.

Той пое след него, а второто торпедо се понесе подире му като акула.

Южноафриканският скутер се скри в тунела.

Скутерът на Скофийлд също.

Торпедото също.

 

 

Двата скутера се носеха през тунела с включени светлини и скорост сто и петдесет километра в час. Влажните стени на широкия седем-осем метра тунел се изнизваха покрай тях, все едно че се возеха на побесняло влакче на ужасите.

Скофийлд се съсредоточи в управлението.

Скоростта беше страшна!

На двеста метра отпред проблесна светлина — краят на тунела.

Изведнъж Книгата изкрещя:

— Идва!

— Кое!

— Второто торпедо!

Скофийлд се обърна.

Торпедото поглъщаше разстоянието помежду им.

Скофийлд погледна отново напред и видя южноафриканския скутер само на пет метра пред себе си. По дяволите!

Скутерите бяха широки по четири метра и нямаше как да го изпревари.

Скофийлд се изнесе вляво, но южноафриканският скутер му отряза пътя. Опита вдясно — същата история.

— Какво ще правим? — извика Книгата.

— Не знам… Дръж се!

— Какво?

— Дръж се здраво!

Торпедото всеки момент щеше да ги удари.

Скофийлд увеличи скоростта и се залепи до предната моторница. Сега двата скутера се носеха в тесния тунел със сто и петдесет километра в час на двайсет сантиметра един от друг.

Южноафриканецът, който управляваше скутера, се обърна и ги видя.

— Здрасти! — помаха му Скофийлд. — И сбогом!

И едновременно с това, точно когато торпедото се скри под кърмата му, натисна дроселите на двигателите докрай и сви рязко надясно.

Носещият се с бясна скорост скутер излетя странично, плъзна се по отвесната дясна стена на тунела и в един миг застана почти перпендикулярно на водата.

Торпедото изобщо не се трогна, че е изгубило първоначалната си цел, и удари следващия най-близък обект — южноафриканския скутер.

Експлозията в затворения тунел беше убийствена.

Южноафриканският скутер се разлетя на парчета. От водата изригна огромно огнено кълбо.

Скутерът на Скофийлд се стовари във водата върху останките на другия, премина с безумна скорост през огненото кълбо и се озова на открито в каньона.

 

 

Скофийлд се огледа, за да разбере къде са се озовали, и бързо разбра, че каньонът е същият, в който се бяха разделили със скутера на Мозъчко; и освен това бяха излезли съвсем близо до разклонението.

Скофийлд подаде газ и понечи да завие обратно подир последната южноафриканска моторница, когато чу някакъв странен тътен отдясно и се обърна.

И видя друг хеликоптер — четвърти хеликоптер, — полузакрит от отвесната страна на каньона.

Беше топчест и не толкова елегантен като първите три.

Беше тежкият карго СН–53Е „Суперсталион“, същият като двата, които обикновено съпровождаха МП Едно. Тези хеликоптери бяха известни с изключителната си товароподемност и издръжливост. В задната им част имаше подвижна товарна рампа и една такава машина можеше да пренесе до ада и обратно четиридесет и пет души в пълно бойно снаряжение. Изглежда, ВВС бяха изпратили суперсталиона да прибере момчето, тъй като бойните пенетрейтъри събираха само трима души екипаж.

Като съдеше по бавното кръжене на хеликоптера над каньона, Скофийлд стигна до извода, че предназначението му едва ли е само за затворнически транспорт. Явно осигуряваше и някаква друга подкрепа.

Скофийлд обърна скутера и предпазливо го насочи към суперсталиона.

— Какво правиш? — попита Книгата. — Момчето е натам.

— Знам — отговори Скофийлд. — Но според мен едва ли ще успеем да се доберем до него по вода.

 

 

И тримата командоси от Седми взвод в суперсталиона бяха със слушалки на главите. Единият управляваше хеликоптера, а другите двама говореха бързо в микрофоните си, надвиквайки рева на двигателите.

Те също търсеха южноафриканския скутер беглец, който се беше изплъзнал след разминалия се на косъм сблъсък в пресечната точка на двата каньона.

— … Пенетрейтър Едно, тук Огледало — каза единият командос. — Вдясно от вас следва каньон. Може да е тръгнал натам. Край.

Вторият оператор каза:

— Пенетрейтър Две. Завийте на север и проверете тесния каньон отляво.

Пред всеки от двамата радиооператори имаше по един компютърен екран, на който блестеше в зелено цялата система от каньони на езерото Пауъл.

Трите светещи точки вляво — Р–1, Р–2, Р–3 — обозначаваха трите пенетрейтъра, които издирваха скутера из каньоните. Неподвижната точка „L-G“ беше суперсталионът с позивна „Огледало“. Черната линия обозначаваше маршрута на преследването дотук.

Докато двамата оператори даваха нареждания на пенетрейтърите, пилотът оглеждаше каньона, над който летяха.

И сред рева на двигателите и шума от собствените им гласове никой не чу глухия метален звук на магхука, който залепна за корема на мощния им хеликоптер.

 

 

Скутерът на Скофийлд застана точно под хеликоптера — клатеше се бясно сред предизвиканото от перките вълнение.

Едно тънко въже свързваше скутера и увисналия на петнадесет метра над него суперсталион — черното въже от кевларени влакна на Скофийлдовия магхук.

Една фигура излетя към корема на хеликоптера, теглена от мощната автоматична макара на магхука.

Скофийлд.

След секунда той се озова под корема на суперсталиона, хванал здраво магхука, залепнал за долната му част благодарение на приличната си на луковица магнитна глава.

Шумът беше оглушителен. Вятърът от перките прилепваше униформата му към тялото му и тресеше Футбола на кръста му.

Колесниците на суперсталионите се прибираха изцяло по време на полет и затова Скофийлд се хвана за някаква кабелна скоба и натисна един бутон на магхука, за да спусне дръжката му при Книгата.

След секунди Книгата увисна на магхука от другата страна на суперсталиона.

Скофийлд хвана лоста за разхерметизиране на аварийния люк.

— Готов ли си?

Книгата кимна.

Скофийлд завъртя лоста и капакът на люка падна.

 

 

Командосите в хеликоптера усетиха първо промяната на въздушното налягане.

Скофийлд и Книгата влязоха в товарното отделение. Пилотската кабина беше отделена с малка стоманена врата.

Двамата оператори в пилотската кабина се извърнаха и едновременно посегнаха към автоматите си.

Но Скофийлд и Книгата ги изпревариха и стреляха почти синхронно. Изстрел от Скофийлд и първият оператор падна. Втори изстрел от Книгата и вторият също се превърна в история.

Пилотът на хеликоптера видя какво става, осъзна, че автоматът няма да му предложи най-добрия изход от ситуацията, така че наведе рязко щурвала напред и хеликоптерът се завъртя като пощурял.

Книгата изгуби равновесие и падна.

Скофийлд се хвърли напред и се плъзна по корем право към пилотската кабина.

Пилотът се опита да ритне вратата и да му препречи пътя, но Скофийлд бе по-бърз.

Спря точно на прага и се прицели в главата на пилота.

— Без глупости — каза високо, с пръст на спусъка.

Пилотът зяпна дулото като хипнотизиран.

— Без глупости — повтори Скофийлд.

Пилотът посегна към глока под мишницата си.

Баам!

Скофийлд пръсна мозъка му.

— По дяволите! — изруга той, докато измъкваше трупа от пилотската седалка. — Предупредих те, задник скапан.

 

 

Хеликоптерът се носеше в тесния каньон към мястото, където скутерите и кометата за малко не се бяха сблъскали.

Скофийлд помнеше, че скутерът беше свил в западния ръкав, след което беше изчезнал в един тесен каньон далеч вдясно.

Компютърната карта на суперсталиона показваше, че този каньон излиза в друг езероподобен кратер с издигнато плато по средата.

Скутерът се беше насочил натам.

Какво толкова имаше в този кратер?

Защо южноафриканецът беше тръгнал натам?

Суперсталионът стигна до пресечната точка, зави…

… и се озова право срещу единия от пенетрейтърите.

Скофийлд дръпна щурвала и увисна във въздуха.

Пенетрейтърът висеше над хикса и оглеждаше четирите ръкава. Приличаше на гигантска летяща акула, дебнеща плячката си.

Видяха ги.

— Огледало, тук пенетрейтър Три — произнесе интеркомът над главата на Скофийлд. — Получихте ли някакъв образ в реално време от сателита?

Скофийлд се смрази.

Мамка му!

— Книга, оръжията! Бързо!

Пенетрейтърът се обърна към суперсталиона.

— Имаме една картечница „Гатлинг“ под носа.

— Само това ли?

Двата хеликоптера застанаха на сто метра един срещу друг.

— Само това.

— Огледало. — Гласът от интеркома преливаше от подозрения. — Моля отговорете незабавно с идентификационния си код.

Скофийлд забеляза ракетите под издължените крила на пенетрейтъра.

Приличаха на въздух-въздух „Сайдуиндъри“ с термично насочване.

„Сайдуиндъри“…

След което натисна рязко бутона на микрофона.

— Пенетрейтър, тук капитан Шейн Скофийлд от морската пехота на САЩ, Президентски взвод. Този хеликоптер е под мое командване. Имам само една дума за вас.

— И каква е тя?

— Стреляйте.

Тишина.

След което се чу:

— Добре.

— Какво правиш, да те вземат дяволите? — попита Книгата.

Скофийлд не му отговори, а продължи да се взира в крилата на пенетрейтъра.

След миг едната ракета AIM–9M се откъсна сред кълбо от светлина от лявото крило на пенетрейтъра.

— Ох, мамка му… — прошепна Книгата.

Скофийлд видя ракетата — острия й връх, звездообразния силует на стабилизаторите й, опашката от дим — летяща право към тях!

— Какви ги вършиш? — възкликна Книгата.

И тогава Скофийлд направи най-странното нещо.

Натисна бутона за стрелба.

Докато сайдуиндърът летеше към него — секунда преди сблъсъка — картечницата „Гатлинг“ избълва откос оранжеви трасиращи снаряди.

Скофийлд насочи огъня към идващата ракета и точно когато й оставаха двайсет метра до хеликоптера — буум! — снарядите попаднаха право в заострения й нос и я взривиха на пет метра от суперсталиона.

— Какво направи? — невярващо попита Книгата.

Но Скофийлд още не беше свършил — след като се справи с ракетата, той насочи трасиращите куршуми към пенетрейтъра.

Видя как двамата му пилоти трескаво шарят с пръсти по уредите, опитвайки се да изстрелят втора ракета, но беше твърде късно.

Трасиращите куршуми се забиваха в пенетрейтъра, докато накрая един от тях очевидно мина право през пилотската кабина, защото единият резервоар се запали и бойният хеликоптер изведнъж се взриви и падна като камък във водата.

 

 

След като се отърва от пенетрейтъра, Скофийлд насочи суперсталиона към западния каньон и към тесния процеп, в който беше изчезнал южноафриканският скутер.

— Какво направи, за Бога? — попита Книгата.

— Моля?

— Не знаех, че можеш да застреляш ракета с трасиращи куршуми.

— Само сайдуиндър — отвърна Скофийлд. — Сайдуиндърите се ориентират по топлината — проследяват целта с инфрачервена система. Но за тази цел върхът трябва да пропусне инфрачервените лъчи. Което означава, че е от всякакъв друг материал, но не и от стомана. Всъщност върхът на сайдуиндъра е изработен от доста крехка пластмаса и е слабото място на тази ракета.

— Значи си я застрелял в слабото място?

— Да.

— Доста рисковано.

— Видях я, че идва към нас. Не са много хората, които са видели идващ към тях сайдуиндър. Струваше си да пробвам.

— Винаги ли рискуваш по този начин?

Скофийлд се замисли и погледна внимателно младия сержант.

— Опитвам се да не го правя. Но понякога… е неизбежно.

Стигнаха до тесния каньон, в който беше влязла южноафриканската моторница.

Каньонът беше сенчест и много по-тесен, отколкото очакваше Скофийлд. Суперсталионът едва се побра между двете му стени.

Огромният хеликоптер се понесе в тесния каньон и скоро се озова над голямо езеро, обградено от стометрови отвесни скали с платообразен остров по средата.

Тук, също като в другия кратер, вилнееше пясъчната буря. Пясъчните талази закриха предното стъкло на пилотската кабина.

— Виждаш ли нещо? — извика Скофийлд.

— Натам! — Книгата посочи наляво към един голям каньон в западната част на кратера.

Някакъв предмет се поклащаше на водата.

Скутерът беглец.

Сам.

 

 

Суперсталионът се снижи.

Скофийлд огледа скутера.

Изглеждаше като закотвен на двадесетина метра от стената на каньона.

Скофийлд увисна на три метра от водата и на около тридесет от скутера. Пясъкът продължаваше да шиба предното му стъкло.

Тогава забеляза движение.

Някакъв възпълен плешив мъж по риза се изправи иззад руля на скутера.

Гюнтер Бота.

Той се наведе и направи нещо, без да чува и забелязва суперсталиона сред воя на пясъчната буря.

А в дясната част на скутера имаше още една човешка фигура.

Кевин.

Изглеждаше съвсем малък и не на място зад картечницата.

Скофийлд въздъхна облекчено.

Бяха го открили.

 

 

Гласът на Скофийлд прогърмя от външните високоговорители на суперсталиона:

— Доктор Гюнтер Бота, говори морската пехота на САЩ! Арестуван сте! Веднага освободете момчето и се предайте!

Бота не му обърна никакво внимание, а припряно хвърли някакъв квадратен метален предмет извън борда.

„Какво прави този, по дяволите?“ — помисли Скофийлд и се обърна към Книгата:

— Пусни товарната рампа и ни спусни надолу с опашката напред.

Гигантският хеликоптер се обърна със задницата към скутера и увисна на три метра над него със спусната рампа.

Скофийлд застана на рампата с „Пустинния орел“ в едната ръка и рупор в другата.

— Момчето, Бота! — изгърмя гласът му.

Бота продължаваше да не му обръща внимание.

Но Кевин се обърна и видя Скофийлд. Лицето му разцъфна в широка усмивка. Той му помаха — съвсем по детински.

Скофийлд също му махна.

В момента го вълнуваше най-вече заниманието на южноафриканския вирусолог, защото сега го виждаше по-добре.

На гърба на Бота висяха кислородни бутилки. Докторът хвърли една водолазна маска на Кевин и му показа с жестове да си я сложи.

Скофийлд се намръщи. Водолазни маски?

Каквото и да беше намислил Бота, беше крайно време да го спре.

Скофийлд вдигна пистолета и се приготви да стреля в носа на скутера, но в същия миг се чу оглушително бумтене и опашната перка на суперсталиона се превърна в дъжд от хиляди отломки.

Хеликоптерът изгуби контрол и се завъртя във въздуха.

Книгата се бореше отчаяно с щурвала, но суперсталионът беше абсолютно неуправляем — килна се рязко и полетя с носа надолу към водата.

Скофийлд политна към страничната стена на товарното отделение и успя някак да се задържи за една седалка.

Суперсталионът падна в езерото.

Носът му се заби и трябваше да минат цели десет секунди преди въздушният мехур да го върне в хоризонтално положение.

Книгата натисна някакъв бутон и двигателите млъкнаха. Оцелялата перка започна да забавя въртенето си.

Водата нахлу в товарния отсек.

Не нахлу през отворената рампа, защото тя беше проектирана така, че да остава над малко над повърхността в случай на приводняване. Нахлу през аварийния люк, през който бяха влезли Скофийлд и Книгата.

Конструкцията на суперсталиона му позволяваше да се задържи известно време над водата в случай на авария, но заради липсващия капак на люка този суперсталион нямаше да може да го направи.

Той потъваше. Бързо.

Скофийлд се втурна в кабината.

— Какво ни удари, по дяволите?

Книгата кимна към прозореца.

— Ей онези там.

Скофийлд вдигна поглед.

Над потъващия суперсталион бяха увиснали другите два пенетрейтъра.

 

 

Суперсталионът потъваше с ужасяваща бързина.

Водата нахлуваше през аварийния люк, превръщайки товарното отделение в езеро.

Колкото повече вода навлизаше, толкова повече потъваше хеликоптерът. В един момент водата стигна до товарната рампа и тогава настъпи потоп.

В пилотската кабина Скофийлд и Книгата стояха до глезените във вода. Изведнъж хеликоптерът рязко се килна назад.

— Някакви рисковани идеи? — извика Книгата и сграбчи някаква дръжка.

— Нито една.

Суперсталионът продължи да потъва с опашката надолу.

Скофийлд погледна през предното стъкло.

Единият пенетрейтър се приближи до скутера и увисна отгоре му като огромен лешояд. Бота се изправи и размаха ръце като жалък роб, опитващ се да умилостиви гневното летящо божество.

Тогава от дясното крило на пенетрейтъра се откъсна ракета, която порази отделението на Бота.

И той изчезна.

Отделението на Кевин обаче остана невредимо — отрязано като с нож от това на Бота.

 

 

Скофийлд пребледня.

Току-що бяха убили Бота!

Мамка му!

Суперсталионът вече беше три четвърти под водата.

Водата започна да залива стъклото на пилотската кабина. Цялото товарно отделение вече беше пълно.

А хеликоптерът продължаваше да потъва.

През зеленикавите вълни Скофийлд успя да види как пенетрейтърът спусна стълба за Кевин и викна:

— Мамка му!

Но суперсталионът продължи да потъва — надолу, надолу и надолу — и последното, което Скофийлд видя преди зелените вълни да закрият напълно предното стъкло, бе как пенетрейтърът изтегля Кевин от скутера и го прибира.

След това всичко стана зелено.

 

 

Двата пенетрейтъра бяха съвсем наясно кой е в суперсталиона.

Позивните, които бяха отправяли през последните минути на алтернативната честота, не получиха никакъв отговор. Всъщност бяха открили „Огледалото“ в кратера по позициониращия му предавател — а покрай него бяха открили и Бота и момчето.

Уилис Питона — командирът на част Чарли — не откъсна поглед от суперсталиона, докато той не се скри изцяло под водата.

Последния останал въздух излетя във вид на множество мехурчета.

Двата пенетрейтъра чакаха.

Суперсталионът продължи да потъва, докато не се скри от погледа.

Питона продължи да чака, докато не престанаха да излизат каквито и да било въздушни мехури.

След няколко минути водната повърхност се успокои.

Двата пенетрейтъра продължиха да чакат.

Повисяха още десет минути, за да се убедят, че никой не излиза на повърхността. Излезеше ли, щяха да го довършат.

Никой не излезе.

Накрая Питона взе решение и двата пенетрейтъра се издигнаха във въздуха и поеха обратно към Обект 7.

Никой не можеше да издържи толкова, дори да беше останал някакъв въздушен джоб. И да беше останал, за толкова време щеше да му е свършил кислородът.

Не.

Шейн Скофийлд несъмнено беше мъртъв.

Гант, Майката, Джулиет и президентът все още се намираха в полутъмната лаборатория на ниво 4. Хагърти Шомпола и Николас Тейт също бяха с тях.

— Трябва да се махнем оттук — каза Гант.

— Но това е идеално скривалище — възрази Шомпола.

— Трябва да се движим. Ако ни търсят, а ние стоим на едно място, най-накрая ще ни намерят. Трябва да се местим поне на всеки двайсет минути.

— И откъде научи точно това? — заяде се Хагърти.

— От лекциите във военната академия. Стандартни техники за отстъпление. Предполага се, че и вие сте ги чели. Между другото, искам да проверя още нещо…

Хагърти почервеня.

— Няма да позволя такъв език от един сержант…

— Ще позволиш. — Майката се приближи до него и го изгледа от висотата на ръста си, след което кимна към Гант. — Защото тази дамичка е по-умна и по-хладнокръвна в бой, отколкото ти някога си бил или ще бъдеш. И за твое сведение, няма още дълго да бъде сержант. Скоро ще стане офицер. А, още нещо — бих поверила живота си на нея, но не и на теб…

Хагърти прехапа устни.

— Това е…

— Полковник Хагърти — намеси се президентът, — тази сутрин сержант Гант вече на два пъти спаси живота ми — долу във влака и след това на платформата. И в двата случая действа решително и спокойно в ситуация, в която повечето хора биха се паникьосали. За мен е щастие да поверя безопасността си в нейните ръце.

— Много точно казано — обади се Майката. — Силата на естрогена, брато.

— Сержант Гант — продължи президентът, — какво мислите?

Гант се усмихна и сините й очи засияха.

— Мисля да направим нещо с този предавател в сърцето ви, сър.

* * *

Дейв Феърфакс стоеше в стерилната стая без прозорци на втория подземен етаж на Пентагона и продължаваше да работи усилено по кодираните телефонни разговори, проведени от Специален обект (Секретен) №7 на ВВС на САЩ.

Остана особено доволен от себе си след като дешифрира входящите и изходящите обаждания на африкаанс.

Едно нещо обаче продължаваше да го човърка. Двата разговора на английски, между съобщенията на африкаанс.

Той ги пусна отново и се заслуша внимателно.

16-ЮНИ 20:51:59	АНГЛИЙСКИ	АНГЛИЙСКИ
ГЛАС 3:	Всичко си е на мястото. Потвърдете, че е на трети.	Всичко си е на мястото. Потвърдете, че е на трети.
22-ЮНИ 20:51:59	АНГЛИЙСКИ	АНГЛИЙСКИ
ГЛАС 3:	Мисията е в ход.	Мисията е в ход.

Едно беше ясно. Гласът принадлежеше на един и същи човек.

Мъжки глас. Американски. От южните щати. Бавен и решителен.

 

 

Феърфакс намести очилата на носа си и затрака по клавиатурата.

Извика програмата за гласов анализ.

Сравни дигиталния подпис на гласа — или „гласовия отпечатък“ — с всички тайно записани някога отпечатъци в базата данни на ВРУ.

Програмата започна да обработва искането му.

След което компютърът издаде звук:

НАМЕРЕНИ 6 СЪВПАДЕНИЯ

ПОКАЖИ ВСИЧКИ СЪВПАДЕНИЯ?

— Ако обичаш — каза Феърфакс й натисна клавиша „Y“. На екрана се появиха шест реда:

№	ДАТА	ОТДЕЛ	ИЗТОЧНИК НА ДАННИТЕ
1.	29-и май	КОСМОТДЕЛ–01	САТ-СЛЕДЕНЕ (ФАЙЛ 034–77А)
2.	07-и юни	КОСМОТДЕЛ–01	САТ-СЛЕДЕНЕ (ФАЙЛ 034–77А)
3.	16-и юни	КОСМОТДЕЛ–02	СО (С) 07 ВВС (ФАЙЛ 009–210)
4.	22-ри юни	КОСМОТДЕЛ–02	СО (С) 07 ВВС (ФАЙЛ 009–21D)
5.	02-ри юли	КОСМОТДЕЛ–01	САТ-СЛЕДЕНЕ (ФАЙЛ 034–77А)
6.	03-ри юли	КОСМОТДЕЛ–01	САТ-СЛЕДЕНЕ (ФАЙЛ 034–77А)

„Браво“ — помисли си Феърфакс.

Игнорира средните две, тъй като това бяха двете съобщения, които току-що беше прослушал. КОСМОТДЕЛ–02 беше неговата секция на Космическия отдел.

Другите четири съобщения обаче бяха собственост на Секция 1 — основното звено на Космическия отдел в отсрещната зала.

Източникът на данните на съобщенията на Секция 1, САТ-СЛЕДЕНЕ, беше „Сателитно следене“. Секция 1 напоследък май подслушваше чуждите сателити.

Феърфакс кликна върху първия ред:

29-и МАЙ	13:12:00	САТЕЛИТНО ЗАСИЧАНЕ	(АНГЛИЙСКИ)
ГЛАС 1:	Проведоха теста днес сутринта. Ваксината е ефикасна срещу всички предишни щамове. Остана да им донесат само последния щам.

Феърфакс се намръщи. В съобщенията на африкаанс също се споменаваше някаква ваксина. И успешен тест. Той кликна върху следващия ред:

7-ми ЮНИ	23:47:33	САТЕЛИТНО ЗАСИЧАНЕ	АНГЛИЙСКИ
ГЛАС 1:	Екипът за доставка на вируса е на път към Чанчун. Имената са КАПИТАН РОБЪРТ ВУ и ЛЕЙТЕНАНТ ЧЕТ ЛИ. И двамата са надеждни. Както вече говорихме, цената на доставката е сто и двадесет милиона долара, по десет милиона на дванадесетимата замесени.

Чанчун. Фабриката за биологично оръжие на Китай.

И сто и двайсет милиона долара, които трябваше да се поделят между дванадесет души.

Започваше да става интересно.

Следващият ред:

2-ри ЮЛИ	02:21:57	САТЕЛИТНО ЗАСИЧАНЕ	АНГЛИЙСКИ
ГЛАС 1:	Разбрано, Жълта звезда. Ще бъдем там.

„Какво! — зачуди се Феърфакс. — Жълта звезда ли?“

Но това беше…

Той кликна върху последното съобщение:

3-ти ЮЛИ	04:04:42	САТЕЛИТНО ЗАСИЧАНЕ	АНГЛИЙСКИ
ГЛАС 1:	ВУ и ЛИ се върнаха в Обект 7 с вируса. Вашите хора са с тях. Парите са прехвърлени. Имената на моите хора, които трябва да бъдат изведени, са: БЕНЕТ, КАЛВЪРТ, КОЛМАН, ДЕЙТЪН, ФРОМЪР, ГРЕЙСЪН, ЛИТЪЛТЪН, МЕСИК, ОЛИВЪР и аз самият.

Феърфакс продължаваше да се взира в последното съобщение. Внезапно вратата на подземния му офис се отвори и шефът му Юджийн Уишър — висок оплешивяващ бюрократ — влетя в стаята заедно с четирима тежко въоръжени военни полицаи. Уишър отговаряше за операцията, с която се занимаваха от другата страна на коридора — следенето на наскоро изстреляната китайска космическа совалка.

— Феърфакс! — изръмжа Уишър — Какво правиш, по дяволите?

Феърфакс преглътна и изгледа ужасено автоматите на военните полицаи.

— Ами, вие… вие за какво говорите?

— Защо влизаш в съобщенията от нашата операция?

— Вашата операция?

— Да. Нашата операция. Защо зареждаш данни от базата, които имат връзка със секретната операция на Секция 1?

Феърфакс не знаеше какво да каже. Шефът му продължаваше да крещи.

И изведнъж му стана ясно, съвсем ясно.

— О, Боже! — прошепна той.

 

 

Наложи се да дава обяснения — под дулата на автоматите, а след пет минути се озова пред двамата заместник-директори на ВРУ в залата срещу неговия офис.

Всички монитори светеха. Техниците работеха на повече от дузината контролни табла, които следяха новата космическа совалка на Китай — „Жълтата звезда“.

— Трябва ми списъкът на персонала в Обект 7 — каза двадесет и пет годишният Феърфакс на двамата директори.

Списъкът пристигна.

Феърфакс го погледна. Там пишеше следното:

ВОЕННОВЪЗДУШНИ СИЛИ НА САЩ

СПЕЦИАЛЕН ОБЕКТ (СЕКРЕТЕН) 07

ПЕРСОНАЛ НА ОБЕКТА КЛАСИФИКАЦИЯ (СТРОГО СЕКРЕТНО)

 

КОМАНДВАНЕ

Харпър, Дж. Т. (командир)

 

СЕДМИ ВЗВОД

ИМЕ	ЧАСТ	ИМЕ	ЧАСТ	ИМЕ	ЧАСТ
Алварес, М. Дж.	A	Дилън, С. Т.	D	Логан, К. У. (майор)	A
Артърс, Р. Т.	C	Дохъни, Ф. Г.	A	Макконъл, Б. А.	B
Атлок, Ф. Д.	B	Игън, Р. Р.	B	Месик, К.	E
Бейнс, А. У.	C	Фрейзър, М. С.	C	Милбърн, С К.	D
Бенет, Б.	E	Фредерик, Г. Н.	A	Мортън, А. Н.	C
Бигс, Н. М.	C	Фромър, С. Н.	E	Нанс, Дж. Ф.	D
Бойс, Л. У.	D	Гигс, З. И.	B	Оливър, П. К.	E
Боланд, К. С.	B	Гейл, А.	D	Нистрьом, Дж. Дж.	D
Калвърт, И. Т.	E	Голдинг, Д. К.	D	Прайс, А. Л.	C
Карни, Л. И.	E	Голдмън, У. Е.	A	Роусън, М. Дж.	C
Крисчън, Ф. К.	A	Грейсън, С. Р.	E	Сейлс, М. Т.	B
Колман, Г. К.	E	Хюджис, Р.	A	Сомърс, С. Р.	C
Кулс, М.	B	Инглис, У. А.	B	Стоун, Дж. К.	C
Крик, Д. Т.	D	Джонсън, С. У.	D	Тейлър, А. С	B
Крийс, Т. У.	A	Джонс, М.	D	Уилс, Л. С.	C
Дейвис, Е. М.	C	Кинкейд, Р.	B	Улфсън, Х. Т.	А
Дейтън, Е. М.	Е	Литълтън, С. О.	E

 

ЦИВИЛЕН ПЕРСОНАЛ

Бота, Г. В.	МЕД
Франклин, Х. С.	МЕД
Шоу, Д. И.	МЕД

 

Феърфакс взе разпечатката на последното съобщение, което беше изтеглил.

3-ти ЮЛИ	04:04:42	САТЕЛИТНО ЗАСИЧАНЕ	АНГЛИЙСКИ
ГЛАС 1:	ВУ и ЛИ се върнаха в Обект 7 с вируса. Вашите хора са с тях. Парите са прехвърлени. Имената на моите хора, които трябва да бъдат изведени, са: БЕНЕТ, КАЛВЪРТ, КОЛМАН, ДЕЙТЪН, ФРОМЪР, ГРЕЙСЪН, ЛИТЪЛТЪН, МЕСИК, ОЛИВЪР и аз самият.

— Добре. — Той извади един розов маркер от горния джоб на ризата си. — Бенет, Калвърт, Колман… — И започна да подчертава имената в списъка. Когато свърши, списъкът изглеждаше така:

ВОЕННОВЪЗДУШНИ СИЛИ НА САЩ

СПЕЦИАЛЕН ОБЕКТ (СЕКРЕТЕН) 07

ПЕРСОНАЛ НА ОБЕКТА КЛАСИФИКАЦИЯ (СТРОГО СЕКРЕТНО)

 

КОМАНДВАНЕ

Харпър, Дж. Т. (командир)

 

СЕДМИ ВЗВОД

ИМЕ	ЧАСТ	ИМЕ	ЧАСТ	ИМЕ	ЧАСТ
Алварес, М. Дж.	A	Дилън, С. Т.	D	Логан, К. У. (майор)	A
Артърс, Р. Т.	C	Дохъни, Ф. Г.	A	Макконъл, Б. А.	B
Атлок, Ф. Д.	B	Игън, Р. Р.	B	Месик, К.	E
Бейнс, А. У.	C	Фрейзър, М. С.	C	Милбърн, С К.	D
Бенет, Б.	E	Фредерик, Г. Н.	A	Мортън, А. Н.	C
Бигс, Н. М.	C	Фромър, С. Н.	E	Нанс, Дж. Ф.	D
Бойс, Л. У.	D	Гигс, З. И.	B	Оливър, П. К.	E
Боланд, К. С.	B	Гейл, А.	D	Нистрьом, Дж. Дж.	D
Калвърт, И. Т.	E	Голдинг, Д. К.	D	Прайс, А. Л.	C
Карни, Л. И.	E	Голдмън, У. Е.	A	Роусън, М. Дж.	C
Крисчън, Ф. К.	A	Грейсън, С. Р.	E	Сейлс, М. Т.	B
Колман, Г. К.	E	Хюджис, Р.	A	Сомърс, С. Р.	C
Кулс, М.	B	Инглис, У. А.	B	Стоун, Дж. К.	C
Крик, Д. Т.	D	Джонсън, С. У.	D	Тейлър, А. С	B
Крийс, Т. У.	A	Джонс, М.	D	Уилс, Л. С.	C
Дейвис, Е. М.	C	Кинкейд, Р.	B	Улфсън, Х. Т.	A
Дейтън, Е. М.	E	Литълтън, С. О.	E

ЦИВИЛЕН ПЕРСОНАЛ

Бота, Г. В.	МЕД
Франклин, Х. С.	МЕД
Шоу, Д. И.	МЕД

 

— Някой да забелязва модела? — попита Феърфакс.

Всички имена от прихванатото съобщение принадлежаха на командоси от частта, отбелязана с „Е“ — или на военен език „Ехо“.

— Единственият от „Е“, който не е споменат — продължи Феърфакс, — е този „Карни, Л. Е.“ Предполагам, че той е човекът, чийто глас е записан на лентата.

Феърфакс се обърна към двамата директори.

— В тази база има предатели. Предатели, които контактуват с Китай и с космическата му совалка. Цялата част Ехо.

 

 

— Част Ехо, докладвай…

— … Тук Ехо Едно — чу се гласът на капитан Лий Карни — Кобрата.

Кобрата говореше с отчетлив южняшки акцент — премерен, леден, опасен. — Намираме се в жилищните помещения на ниво 3. Току-що проверихме двата подземни хангара. Няма никого. Продължаваме надолу. Покрили сме всички изходи.

— Прието, Ехо Едно.

— Сър — обърна се един от операторите към Ръсел. — Част Чарли току-що се върна от езерото. Пред обекта са и момчето е с тях.

— Добре. Загуби?

— Петима.

— Приемливо. Ами Бота? — попита Цезар.

— Мъртъв е.

— Още по-добре. Пуснете ги през главната врата.

 

 

Гант и другите поеха към пожарното стълбище в източния край на ниво 4.

— Знам, че това няма отношение към ситуацията — каза й Майката, докато вървяха — но все се каня да те питам какво стана, когато се видяхте с Плашилото миналата събота. Не казваш нищо.

Гант се усмихна хитро.

— Ти изобщо не си клюкарка, нали, Майка?

— А, клюкарка съм си. Абсолютна. Съпруги-ветеранки като мен умират да слушат за сексуалните гимнастики на хубави млади жени като теб. Освен това… ами просто ми е интересно.

Гант се усмихна тъжно.

— Не мина така, както ми се искаше.

— Какво имаш предвид?

Гант сви рамене.

— Даже не ме целуна. Вечерята беше страхотна. В един тих ресторант. След това се разходихме край Потомак и говорихме. Говорихме за какво ли не. И когато ме изпрати до вкъщи, се надявах да ме целуне. Но той… не ме… целуна. Постояхме малко пред вратата, разбрахме се да се видим пак и срещата… приключи.

Майката присви очи.

— Оооох, това Плашило. Ще го ритна отзад.

— Недей, моля те. — Гант стигна до вратата на стълбището. — И не му казвай, че съм ти казала.

Майката скръцна със зъби.

— Добре де, няма…

— Във всеки случай, точно в момента предпочитам да мисля за друго. Чака ни работа.

Тя открехна вратата и надникна от другата страна с насочен автомат.

Стълбището беше тъмно и тихо.

Празно.

— Чисто е — прошепна Гант.

После отвори широко вратата и изкачи няколко стъпала. Майката я последва предпазливо.

Стигнаха до площадката на ниво 3 и спряха пред вратата към жилищните помещения на комплекса.

Нямаше никого.

„Странно“ — помисли си Гант.

На площадката нямаше никакви командоси, нямаше дори пост, който да им попречи да отидат нагоре.

Много странно. На мястото на вражеския командир тя щеше да прерови всички нива и междувременно щеше непременно да блокира и стълбището.

Командващите на Седми взвод очевидно не мислеха така.

Гант и групата й поеха по неохраняваното стълбище и бързо стигнаха до хангара на ниво 2.

Хангарът на ниво 2 — досега незасегнат от лудницата — на практика беше идентичен с този над него. Единствената разлика беше, че колекцията от летателни средства вътре не беше чак толкова екзотична. Докато в хангара на ниво 1 имаше два бомбардировача „Стелт“ и един SR–71 „Блекбърд“, тук имаше само два шпионски самолета АУАКС.

Точно те бяха нужни на Гант.

 

 

След още две минути тя се озова в долния карго отсек на единия АУАКС и започна да развива тежкия оловен капак на пода.

Панелът се освободи и разкри отделение с електронни прибори, в чиято среда беше закрепен здраво една солиден флуоресциращо оранжев прибор от свръхтвърд материал с размер на малка кутия за обувки.

— Какво е това? — попита Джулиет Джансън зад гърба на Гант.

Президентът отговори вместо нея.

— Това е записващото устройство на данните от полета. Черната кутия.

— Изобщо не е черна — обади се кисело Хагърти Шомпола.

— Никога не е била черна — каза Гант, докато вадеше прибора от гнездото му. — Само така я наричат. Черните кутии почти винаги са боядисани в оранжево, за да се виждат по-добре на мястото на катастрофата. Както и да е, тях обикновено ги намират по друг начин…

— О, това е добре… — каза президентът.

— Какво? — попита Хагърти. — Кое?

— Задавали ли сте си въпроса как намират толкова бързо черната кутия след самолетна катастрофа? — каза Гант. — Когато самолетът катастрофира, останките му се разпиляват на голямо разстояние, но въпреки това черната кутия се намира много бързо, обикновено до няколко часа.

— Да…

— Защото във всички черни кутии има предавател с батерия. Този предавател излъчва мощни микровълнови сигнали и съобщава местонахождението на кутията на онези, които я търсят.

— И какво смяташ да правиш с нея? — попита Хагърти.

Гант се провикна през люка над главата си.

— Майка!

— Да? — долетя отгоре гласът на Майката.

— Намери ли сигнала?

— Още две секунди!

Гант погледна Хагърти.

— Ще се опитам да наподобя сигнала от предавателя в сърцето на президента.

 

 

В основната кабина на АУАКС-а Майката седеше пред компютърното табло.

Тя изведе на екрана сигнала, излъчван към Обект 7 от сателита. Това беше същият сигнал, който по-рано беше извел и Мозъчко в другия АУАКС — сигналът, който се повтаряше на всеки двадесет и пет секунди.

Гант излезе от товарния отсек с оранжевата черна кутия и я свърза с кабела към терминала на Майката. Сигналът веднага се появи на малкия дисплей от течни кристали върху черната кутия.

— Добре — каза Гант на Майката. — Виждаш ли търсещия сигнал, положителния пик? Искам да го зададеш като намираща честота на черната кутия.

За да намерят черната кутия, следователите използват радиопредавател, излъчващ предварително зададен микровълнов сигнал, наречен „намираща честота“. Когато улови сигнала, тя излъчва ответен сигнал, който разкрива местоположението й.

— Добре — каза Майката и затрака по клавиатурата. — Готово.

— Чудесно — отвърна Гант. — Сега нагласи отразената честота, отрицателния пик — като ответен сигнал.

— Ей сега.

— Сигналът от черната кутия достатъчно мощен ли е, за да стигне до сателита? — попита президентът.

— Смятам, че да. Навремето връзката с Армстронг на Луната се е осъществявала с микровълнов сигнал, а и СЕТИ^[1] също ги използват, за да предават послания. — Гант се усмихна. — При този сигнал е важна не дължината на вълната, а качеството.

— Готово — обади се Майката и се обърна към Гант. — И така, наша безстрашна водачке, какво все пак направих току-що?

— Майка, ако си направила всичко както трябва, когато го активираме, предавателят ще имитира сигнала от сърцето на президента.

— И какво сега? — попита президентът.

— Да — намеси се злобно Хагърти. — Просто ще го включим така ли?

— В никакъв случай. Ако го включим, сателитът ще приеме два идентични сигнала и не се знае дали няма да взриви бомбите. Не можем да рискуваме. Това беше само половината работа. Сега следва по-трудната половина. Ще трябва да заместим сигнала на президента с този на кутията.

— И как ще стане това? — попита Хагърти. — Само не ми казвай, че ще оперираш сърцето на президента на САЩ с джобно ножче.

— Да ви приличам на Макгайвър? — попита Гант — Не, идеята ми е съвсем друга. Цезар Ръсел сигурно е уредил да поставят този предавател в сърцето на президента…

— Абсолютно вярно. Станало е, когато ме оперираха преди няколко години — каза президентът.

— Но според мен го е включил едва днес. Защото иначе скенерите на Белия дом досега да са го засекли.

— Е, и — обади се Хагърти.

— Някъде в този комплекс Ръсел държи някакво елементарно устройство, което включва и изключва предавателя на президента. Най-вероятно го държи при себе си.

— Да — каза президентът. — Видях го, когато започна предаването. Червено дистанционно управление с черна антена.

— Добре. Значи от нас се иска да открием командния му център. — Гант се обърна към Джулиет. — Твоите хора са проверявали това място. Някакви предложения?

— Главният хангар. Издаденият етаж на сградата. Там има контролен център.

— Значи отиваме там. Задачата е ясна. Първо завземаме командния център на Ръсел. След това засичаме сателита и между двата сигнала изключваме предавателя в сърцето на президента, за да включим след секунда този на черната кутия.

Тя се усмихна иронично.

— Нали ви казах. Елементарно.

 

 

Петимата оцелели командоси от част Чарли се придвижваха бързо в ниския бетонен тунел.

Кевин подтичваше след тях, но поне не му се налагаше да се привежда.

Част Чарли се беше прибрала от езерото Пауъл, след като бяха убили Бота, бяха си върнали Кевин и бяха наблюдавали потъването на хеликоптера на Скофийлд.

Двата пенетрейтъра бяха кацнали отвън и сега те се връщаха в комплекса през тунела, който свързваше основния комплекс с един от външните хангари — изход, известен като „горната врата“.

Тунелът от горната врата стигаше до дебелата трийсет сантиметра титаниева врата зад шахтата на пътническия асансьор на приземното ниво.

Част Чарли стигна до тежката сребриста врата.

Уилис Питона набра кода за отключване. Горната врата беше изход със специален статут — всеки достатъчно високопоставен служител от персонала на Обект 7, който знаеше кода, можеше да я отвори по всяко време, дори когато обектът е заключен.

Дебелата титаниева врата се отвори…

… и Питона замръзна.

Пътническият асансьор беше спрял така, че покривът се намираше на нивото на краката му.

И върху него стояха Карни Кобрата и четирима от хората му.

Другата половина от част Ехо се виждаше долу в самата кабина през отворения капак на покрива.

— Боже, Кобра! — възкликна Питона. — Изкара ми акъла. Не очаквах да ви видя тук…

— Цезар каза да дойдем да те вземем — каза Кобрата. — Да се уверим, че всичко е наред.

Питона избута Кевин напред.

— Изгубихме петима, но го хванахме.

— Добре — каза Кобрата. — Много добре.

Едва сега Питона забеляза, че освен петимата командоси в кабината на асансьора има още четирима мъже.

Четирима азиатци.

И се намръщи.

Това бяха четиримата от карантинната камера — капитан Робърт Ву и лейтенант Чет Ли, и двамата китайски лаборанти. Същите, които бяха донесли в Обект 7 последния щам на Китайския вирус.

— Кобра, какво става? — попита изведнъж Питона и вдигна глава.

— Съжалявам, Питон. — Кобрата кимна отсечено на хората си. Четиримата командоси на покрива на асансьора вдигнаха автоматите си като един и откриха огън по остатъците от част Чарли.

Уилис Питона беше прострелян с безброй куршуми. Лицето и гърдите му станаха на пихтия. Четиримата му командоси също се свлякоха като парцалени кукли. Единствената фигура, която остана права, бе на уплашения Кевин.

Карни Кобрата пристъпи напред и сграбчи грубо момчето за ръката.

— Усмихни се, малкия. Сега ще дойдеш с мен.

 

 

В контролния център в главния хангар беше тихо.

Макконъл Боата и четиримата оцелели от част Браво седяха в ъгъла мръсни и окървавени. Двама от хората на Боата бяха ранени сериозно. Полковник Джером Т. Харпър — формалният главнокомандващ на Обект 7, но всъщност марионетка на Цезар Ръсел — се грижеше за раните им.

В сенките в дъното на стаята имаше още един човек, който цяла сутрин беше стоял там, без да обели нито дума. Той просто чакаше.

Майор Кърт Логан и остатъците от Алфа също бяха в контролния център. Логан беше застанал до Цезар и му шепнеше нещо. Неговата част Алфа беше платила малко по-скъпо от Браво: от десетима бяха останали само четирима.

Но Цезар, изглежда, изобщо не се притесняваше за загубите.

— Нещо от Ехо?

— Кобра докладва, че е на ниво 4. Още никаква следа от президента…

— Мамка му!

Ругатнята дойде откъм един оператор, чийто монитор току-що беше изгаснал.

Без предупреждение. Без предсмъртен стон.

— Какво става? — попита старшият оператор.

— Мамка му! — извика и друг оператор, чийто монитор също почерня.

Гасненето плъзна из контролния център като вирус. Мониторите изгасваха един по един.

— Всички климатици изгаснаха…

— Водната охлаждаща система изключи…

— Какво става? — попита Цезар Ръсел.

— Мощността в затворническия отсек ще изчезне всеки момент…

— Електрическото захранване на комплекса се срива — обърна се старшият оператор към Ръсел. — Но не разбирам защо…

После извика на екрана състоянието на системата.

СО(С)07-А

ЗАЩИТЕН ДОСТЪП

ЕЛЕКТРИЧЕСКО ЗАХРАНВАНЕ

7–3–010229027

 

ВРЕМЕ	КЛЮЧОВО ДЕЙСТВИЕ	ОПЕРАТОР	ОТГОВОР НА СИСТЕМАТА
06:30:00	Проверка на статуса на системата	070–67	Всички системи функционират
06:58:34	Команда „Заключване“	105–02	„Заключване“ активирано
07:00:00	Проверка на статуса на системата	070–67	Всички системи функционират (режим „Заключено“)
07:30:00	Проверка на статуса на системата	070–67	Всички системи функционират (режим „Заключено“)
07:37:56	ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Повреда в аварийното захранване	Система	Локализирана повреда в терминал 1-А2. Липса на отговор от системи: TRACKS; AUX SYS–1; RAD COM-SPHERE; MBN; EXT FAN
07:38:00	ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Капацитет на аварийното захранване — 50%	Система	Терминал 1-А2 не отговаря
08:00:15	Команда „Изключване на основното захранване“ (терминал 3-А1)	008–72.	Изключване на основното захранване
08:00:18	Включване на аварийното захранване	Ав. Система.	Начало на аварийно захранване
08:00:19	ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Аварийно захранване задействано. Протокол ограничена мощност задействан	Ав.система	Начало на протокол ограничена мощност: второстепенни системи изключени
08:01:02	Въведена команда „специално отключване“ (терминал 3-А1)	008–72	Врата 003-V отворена
08:04:34	Въведена команда „специално отключване“ (терминал 3-А1)	008–72	Врата 062-W отворена
08:04:55	Въведена команда „специално отключване“ (терминал 3-А1)	008–72	Врата 100-W отворена
08:18:00	ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Капацитет на аварийното захранване — 50%	Ав. Система	Терминал 1-А2 не отговаря
08:21:30	Команда „Изключване на охранителните камери (терминал 1-А1)“	008–93	СИСТЕМНА ГРЕШКА: Охранителните камери вече са изключени по протокол ограничена мощност
08:38:00	ВНИМАНИЕ: Капацитет на аварийното захранване — 25%	Ав. система	Терминал 1-А2 не отговаря
08: 58:00	ВНИМАНИЕ: Капацитет на аварийното захранване — 15%	Ав. система	Терминал 1-А2 не отговаря
09:04:43	Въведена команда „специално отключване“ (терминал 3-А2)	007–01Е	Врата 62-Е отворена
09:08:00	ВНИМАНИЕ: Капацитет на аварийното захранване 10%	Ав. система	Рестартиране на системата?
09:18:00	ВНИМАНИЕ: Капацитет на аварийното захранване — 5%	Ав. система	Рестартиране на системата?
09:28:00	ВНИМАНИЕ: Капацитет на аварийното захранване — 0%	Ав. система	Изключване на системата

— Господи, от осем часа сме на аварийно захранване! — възкликна старшият оператор.

— Аварийното захранване трябва да издържи поне три часа, което е достатъчно за възстановяване на основното — каза полковник Харпър.

Цезар се взираше в следния ред на компютърния екран:

09:04:43

Въведена команда „специално отключване“ (терминал 3-А2)

007–01Е

Врата 62-Е отворена

Номерът 007 означаваше, че този, който е въвел кода, е от Седми взвод, „Е“ означаваше част Ехо, а „01“ беше командващият на тази част — Карни Кобрата.

Цезар присви очи. Кобрата очевидно се беше възползвал от петминутния прозорец и беше отворил врата 62-Е — блиндираната източна врата на Х-релсовия път на ниво 6…

Джером Харпър и радиооператорът продължаваха да обсъждат енергийната ситуация.

— Да, трябва — продължаваше операторът, — само че, когато е задействала, системата очевидно е разполагала с половината си капацитет и затова е издържала само час и половина…

Мониторът на старшия оператор премигна и угасна последен.

Цезар огледа огромния приземен хангар. Луминесцентните лампи изгасваха една след друга.

Хангарът — и цялото му съдържание: МП Едно, изпочупените влекачи, строшеният Найтхоук Две и порталните кранове — потъна в мастиленочерна тъмнина.

— Всички системи изключиха — обади се някой. — Целият комплекс е без електричество.

 

 

Долу на ниво 2 Либи Гант и спътниците й се подготвяха да се качат в приземния хангар и да намерят и превземат контролния център на Цезар Ръсел. Внезапно осветлението изгасна.

Гигантският хангар потъна в мрак.

Непрогледен мрак.

Гант включи фенера на автомата си. Тънкият лъч освети лицето й.

— Защо изключиха електричеството? — прошепна Майката.

— Е — обади се Джулиет, — така ще ни открият още по-трудно.

— Може да не са имали избор — каза Гант.

— Това ще ни попречи ли? — попита президентът.

— Не. Планът е същият. Отиваме в командния център. Не се знае обаче какви са промените в обстановката.

В този момент някъде от глъбините на комплекса долетя вой — див човешки писък, но много далеч от всичко човешко, ужасяващ рев на абсолютен дегенерат.

— Господи — прошепна Гант. — Затворниците са излезли.