Матю Райли
Обект 7 (6)

ВТОРА КОНФРОНТАЦИЯ
3 юли, 07:00

ВВС на САЩ

Специален обект (секретен) №7

07:00

Главният хангар се превърна в бойно поле.

Шейн Скофийлд тичаше към северния офис, а куршумите пробиваха дупки в пода около него.

Той изкрещя през вратата:

— Разпръсни се!

В същия миг стъклената стена се пръсна на хиляди парчета и Скофийлд потърси прикритие.

Обърна се и успя да види как двама от хората му се хвърлят през прозореца на офиса секунди преди преносимата ракета „Преда тор“ да взриви помещението.

Скофийлд се изтърколи под МП Едно и се озова до Либи Гант и Мозъчко.

Изстрелите заглушаваха всичко останало, но в някакво мимолетно затишие Скофийлд успя да чуе: „… ви късмет, господин президент, и нека Бог се смили над душата ви.“

— Мамка му! — изкрещя Мозъчко.

— Насам! — извика Скофийлд и запълзя под хеликоптера.

Отдолу имаше вентилационна решетка. Той я извади. Облицованата със стомана тъмна шахта потъваше дълбоко в земята.

— Хайде! — надвика Скофийлд шума от стрелбата.

Металният панел на корема на МП Едно се отвори с трясък — като насмалко не обезглави Скофийлд — и оттам изскочи една фигура с насочен към главата му автомат М–16.

— Мамка му! Ти ли си? — Майката клекна и захвърли капака на аварийния люк. — Ей, честит ти рожден ден — извика тя и подхвърли на Гант един автоматичен пистолет М–10. — Извинявай, Плашило, но не намерих нищо за теб. Само това имаше в кабината. В предната оръжейна сигурно има повече, но ключът е в Стрелеца.

— Няма значение — отвърна й Скофийлд. — Първото, което трябва да направим, е да се махнем оттук и да се прегрупираме. След това ще мислим как да избием тия копелета. Оттук.

— Хвана ли нещо от онези тайна по телевизията? — попита го Майката, докато пълзеше към отвора на шахтата.

Гант и Мозъчко влязоха първи и започнаха да се спускат, опирайки се с крака в стените.

— Не — каза Скофийлд, — бях зает да се крия от куршумите.

— Ще ти разправя — отвърна Майката.

 

 

Президентът на САЩ се движеше по-бързо, отколкото когато и да било през живота си. По-точно казано, краката му почти не докосваха земята.

Деветимата му бодигардове бяха скочили в мига, когато Седми взвод влетя в помещението.

Четирима моментално заеха позиции между президента и командосите, измъквайки автоматите „Оси“ изпод саката си. 600-те изстрела в минута на изутата разбраха въздуха.

Другите петима буквално вдигнаха президента и го повлякоха към аварийния изход, като го прикриваха с телата си.

Вратата на аварийния изход се затръшна зад тях, но не и преди да видят как командосите от Седми взвод заемат като по учебник позиции зад креслата, вратите и мебелите, прикривайки се един друг, докато стрелбата им разкъсваше телата на четиримата охранители, които бяха останали вътре.

Изутата можеше да изстрелват по 600 куршума в минута, но Р–90, произведени от белгийската фирма „Верста“, произвеждаха по 900. Заоблените им ръкохватки, системата за вътрешно отвеждане на газовете и невероятните им пълнители с по сто патрона ги правеха по-скоро оръжия от някой фантастичен филм.

— Надолу по стълбите! Бързо! — изкрещя Франк Кътлър, докато куршумите тракаха по стоманената врата.

Президентът и онова, което беше останало от охраната му, изхвърчаха по стълбите, като прескачаха по три-четири стъпала наведнъж и се блъскаха на всяка площадка. Всички бяха извадили оръжията си — узита, зигзауери, всичко.

На президента не му оставаше друго, освен да тича.

— Челен отряд Едно! Обадете се! — изкрещя в микрофона си Кътлър.

Никакъв отговор.

— Челен отряд Едно! Обадете се! Наближаваме изход едно с Патриота и искаме да знаем дали е открит!

Отново никакъв отговор.

 

 

Горе в главния хангар Книга II беше попаднал в ада.

Куршумите оряха земята в краката му и върху главата му се сипеше счупено стъкло.

Бяха го притиснали заедно с Елвис в тясното пространство между външната стена на северния офис и бронираната врата на хангара. Двамата се бяха хвърлили през прозорците веднага щом стъклените стени се разхвърчаха и секунди преди Цялото помещение да литне във въздуха от попадението на ракетата.

Тридесетимата командоси от Седми взвод бяха навсякъде — придвижваха се бързо и точно лавираха между хеликоптерите, прескачаха труповете с вдигнати автомати.

Книгата видя хората от Белия дом, които се изсипваха от южния офис в отсрещната част на хангара. Десетимата служители крещяха и се оглеждаха безпомощно. Разположената в източната част на хангара част на Седми взвод ги посрещна с безмилостен огън.

Дъждът от куршуми ги остави на място. Телата им продължиха още известно време да потръпват и да се гърчат от мощните изстрели.

Изведнъж се чу яростен вик и Гриър Стрелеца излетя от останките на северния офис — стреляше с никелираната си берета.

В същия миг двама командоси насочиха автоматите си към него и гърдите му се превърнаха в кървава каша.

Куршумите го изблъскаха чак до стената и трупът му се свлече на пода и застина.

— Ебало си е майката! — надвика стрелбата Елвис. — Не виждам как ще се измъкнем!

— Оттам! — Книгата посочи основния асансьор в северната част на хангара. — Не виждам друг начин!

— А как ще стигнем дотам?

— Ще вземем кола! — Книгата посочи огромните влекачи зад опашката на Найтхоук Две на десет метра от тях.

 

 

Четиримата свързочници в контролния център говореха бързо в микрофоните си.

— … Част Браво, ликвидирайте всички вражески агенти извън северния офис…

— … Част Алфа преследва охраната на президента по източното аварийно стълбище…

— … Част Чарли, напуснете главния хангар. Виждам четирима пехотинци към основната вентилационна шахта…

— … Част Делта, търпение, останете по местата си…

 

 

— Как така са прикрепили предавател към сърцето му? — попита Скофийлд, докато се спускаше с широко разкрачени крака, опрял ходила в сребристите стени на отвесната вентилационна шахта.

Гант и Мозъчко бяха доста по-надолу — пълзяха по стените на бездънната шахта.

— Ако сърцето му спре, бомбите се взривяват по всички големи летища във всички големи градове — каза Майката.

— Господи!

— Освен това на всеки деветдесет минути трябва да докладва, за да нулира таймера на Футбола. Ако не го направи, пак всичко хвръква във въздуха.

— На всеки деветдесет минути? — Скофийлд натисна едно копче на електронния си часовник и активира таймера му, като отчете петте минути закъснение. Цифрите започнаха да отброяват — 85:00 минути, 84:59… 85:58. Изведнъж над главите им се разнесе шумно тракане и Скофийлд вдигна глава…

Куршумите чаткаха по стоманените стени над главите им.

Някой стреляше в шахтата.

— Плашило! — извика Гант на три метра отдолу. Беше се пъхнала в един тесен хоризонтален тунел, излизащ от вентилационната шахта. — Ела тук!

— Хайде, Майка! По-бързо! — изкрещя Скофийлд.

Двамата започнаха да се спускат по-бързо.

Майката успя да спре точно навреме, но Скофийлд подмина тунела и едва успя да се хване за ръба.

В същия момент в шахтата увисна едно здраво въже.

Седми взвод идваше.

Гант тичаше първа, следвана от Мозъчко. Тунелът беше висок около метър и половина, затова се налагаше да тичат приведени.

Гант стигна до една извивка и видя светлина. Затича се напред, но след няколко метра спря рязко и размаха ръце за да запази равновесие.

Мозъчко едва не се блъсна в нея, но за щастие не успя — иначе и двамата щяха да полетят право в дълбоката неколкостотин метра бездна.

— Мамка му… — възкликна Мозъчко.

— Какво става? — попита Майката, когато двамата със Скофийлд ги настигнаха. — Олеле…

Тунелът свършваше в главната елеваторна шахта — широка седемдесет метра пропаст от бетон.

Точно срещу тях от другата страна на бездната имаше огромна тежка стоманена врата, върху която беше изписана с черно цифрата „1“. Приличаше на врата на хангар.

А на сто метра отдолу — на четвъртото подземно ниво — беше хидравличната елеваторна платформа.

— В такива моменти съжалявам, че нямам „Магхук“ — каза Скофийлд. „Магхук“ беше кука за захващане, комбинирана с мощен магнит — специфичното оръжие на разузнавателните отряди на морската пехота.

— Горе в Найтхоук Две има няколко — обади се Майката.

— Нямаше да ни свършат работа — намеси се Гант. — Максималният обхват на магхука е петдесет метра. А тук са поне седемдесет.

— Не е лошо да се размърдаме — каза Мозъчко и погледна към тунела.

Скофийлд огледа огромната бетонна пропаст отпред. Очевидно я използваха непрекъснато — стените бяха покрити с грес и метален прах.

Шахтата обаче беше прорязана на равни интервали по цялата си ширина от дълбоки петнадесет сантиметра хоризонтални улеи, предназначени очевидно за полагане на кабели, без те да пречат на движението на платформата.

Но точно в момента не предлагаха никакво спасение.

Зад тях се чу тропане на тежки ботуши по метал.

Командосите бяха влезли в тунела.

 

 

Хората от Седми взвод се придвижваха бързо, приведени, с насочени напред автомати.

Бяха четирима, с изцяло черни униформи: шлемове, газови маски и бронирани жилетки. Тъй като не знаеха точно в кой тунел се е скрила групата на Скофийлд, останалите се бяха спуснали да проверят по-долните нива на вентилационната шахта.

Първите двама стигнаха до извивката и спряха. Бяха стигнали до края на хоризонталния тунел, там, където започваше шахтата на елеваторната платформа.

Но там нямаше никого.

Краят на тунела беше пуст.

 

 

При всяко посещение на президента на САЩ, където и да било, Секретната служба винаги планира предварително поне три аварийни маршрута за отстъпление.

В хотелите в големите градове това обикновено са задните и служебните изходи — например през кухнята, — както и покривът, откъдето президентът може да бъде взет с хеликоптер.

Алтернативен изход №1 за Обект 7 беше най-долното ниво — ниво 6. Това бе дългата осемстотин метра аварийна вентилационна шахта, която излизаше в пустинята на около километър от възвишението, под което беше построена базата. Първият челен отряд на Секретната служба беше разположен на ниво 6, а вторият горе в пустинята, при изхода на аварийната вентилационна шахта.

Президентът и петимата му бодигардове тичаха надолу по стълбите сред градушка от куршуми. Част Алфа на Седми взвод, водена от майор Кърт Логан, ги следваше по петите.

Стигнаха до един пожарен изход, на който пишеше: „НИВО 4: ЛАБОРАТОРИИ“. Отминаха го.

Още стълби, още една площадка, още една врата. На тази имаше голяма табела:

Президентът претича и покрай нея.

Озоваха се в дъното на стълбището — пред една врата с надпис: „НИВО 6: Х-РЕЛСОВА СТАНЦИЯ“.

Франк Кътлър тичаше начело на групата. Той стигна до вратата, отвори я…

… и бе посрещнат от ожесточена автоматична стрелба.

Лицето и гърдите му за секунди се превърнаха в червена пихтия. Началникът на охраната се свлече пред вратата. Мъжете точно зад него също загинаха.

Агент Джулиет Джансън се хвърли към вратата и я затръшна, но преди това успя да зърне ужасяващата гледка от другата страна.

Шестото и последно ниво на Обект 7 наподобяваше метростанция — с широка издигната платформа, разположена между два чифта свръхшироки релси. Целта им — вратата към аварийната вентилационна шахта — се намираше в бетонната стена зад десния релсов път.

Но дълбокият до гърдите трап на релсовия път пред тази врата беше пълен с командоси с автомати, насочени към пожарния изход.

В краката им лежаха окървавените трупове на деветимата от първия челен отряд на Секретната служба.

Вратата се затвори и специален агент Джулиет Джансън се обърна и изкрещя:

— Бързо! Обратно по стълбите! Веднага!

 

 

— До всички части! Внимание! Част Делта стреля по врага… — каза единият от операторите в контролния център. — Повтарям, част Делта стреля по врага…

 

 

Шейн Скофийлд се опитваше да не диша и да не издава никакъв звук.

Трябваше само да погледнат през ръба на шахтата.

Висеше, вкопчил пръсти в тесния улей в бетонната стена на елеваторната шахта, на около метър и половина под края на тунела.

В момента там имаше четирима въоръжени до зъби командоси, които преди секунди го бяха прочистили със стрелба.

Гант, Майката и Мозъчко висяха до него, вкопчили пръсти в прореза.

Чуха как един командос проговори в микрофона си:

— Чарли Шест, тук Чарли Едно. На ниво Едно във вентилационната шахта няма никого. Продължаваме. Край.

Тежки стъпки и тишина.

Скофийлд въздъхна облекчено.

— Сега накъде? — попита Мозъчко.

— Натам. — Скофийлд посочи с брадичка огромната стоманена врата на хангара отсреща.

 

 

— Готов ли си? — изкрещя Книгата на Елвис.

— Готов! — изкрещя в отговор Елвис.

Книгата хвърли поглед към големия влекач „Волво“, прикачен към опашната част на Найтхоук Две. С широките си гуми, ниското си тяло и малката двуместна кабина возилото приличаше на тухла на колела или на хлебарка и точно затова летищните работници по цял свят го наричаха „хлебарката“.

В момента хлебарката на Найтхоук Две беше обърната към тежката титаниева врата, която преди няколко минути беше запечатала хангара.

В ръцете на Книгата имаше две никелирани берети — едната неговата собствена, а другата на един от загиналите морски пехотинци. Той изкрещя на Елвис:

— Сядай зад волана! Аз ще мина от другата страна!

— Разбрано!

— Добре! Хайде!

Затичаха с всички сили към влекача.

Пороят от куршуми ги обсипа моментално.

Елвис се хвърли на седалката зад волана и затръшна вратата. Книгата се опита да заобиколи волвото, за да седне от другата страна, но ожесточената стрелба го принуди да се метне на плоския стоманен покрив, откъдето изкрещя:

— Елвис! Давай!

Елвис завъртя ключа в стартера. 600-те коня на двигателя оживяха. Елвис включи на скорост и натисна педала на газта до ламарината.

Гумите изсвистяха. Влекачът пое право към изолиралата хангара от околния свят тежка бронирана врата, като влачеше Найтхоук Две, огромния хеликоптер СН–53Е „Суперсталион“!

Двете части от Седми взвод, които бяха останали в хангара — общо двадесет души — се разпръснаха из хангара, без да спират да стрелят по влекача.

Куршумите се забиваха в страничните врати на волвото.

Елвис изви волана и хлебарката сви рязко и се насочи към южния стъклен офис.

Книгата се изправи на коляно и изстреля пълнителя на едната берета в тичащите към влекача командоси.

Не постигна нищо. Убийците от Седми взвод бяха много по-добре въоръжени. Беше като да се изправиш с воден пистолет пред въоръжена с ракети въздух-въздух батарея. Книгата се скри зад кабината на волвото.

— Мамка му! — изкрещя Елвис от кабината.

На тридесет метра отпред, точно на пътя на влекача, беше застанал един командос с противотанкова ракета „Предатор“ на рамо!

Командосът натисна спусъка.

От цевта изскочи малък цилиндричен предмет, който полетя към хлебарката с невероятна скорост — оставяше смъртоносно права бяла диря.

Елвис реагира моментално и направи единственото, което му хрумна.

Изви рязко волана наляво.

Волвото се изправи на две гуми и в един миг изглеждаше, като че ли ще се преобърне в шахтата на елеваторната платформа.

Но колелата изскърцаха и влекачът завиваше… завиваше… докато накрая пое на север, по тесния проход между МП Едно и елеваторната шахта.

Найтхоук Две нямаше този късмет. Внезапният завой на Елвис го беше докарал точно на пътя на ракетата.

Ракетата удари хеликоптера и потъна в бронираното стъкло на пилотската кабина.

Резултатът беше наистина зрелищен.

Цялата предна част на СН–53Е избухна и обсипа всичко с парчета стъкло и метал. На мястото на облото стъкло на пилотската кабина зейна огромна черна дупка.

Ракетата унищожи и предния колесник и сега огромната машина се влачеше по нос — по-скоро по останките от носа си — металът стържеше по бетона и пръскаше искри.

— Елвис! — изкрещя Книгата. — Давай към асансьора! Основния!

Командосите се хвърлиха встрани от пътя на движещия се с бясна скорост влекач.

Елвис рязко зави вдясно. Волвото мина само на милиметри от ръба на шахтата.

След три секунди влекачът и полуразрушеният хеликоптер спряха пред вратата на асансьора в северната част на хангара.

Книгата скочи от покрива и натисна бутона за повикване. Елвис тъкмо се беше присъединил към него, когато иззад влекача изскочиха двама въоръжени мъже.

Книгата се обърна с двата пистолета в ръце, готов да натисне спусъците.

— Ей! Ей! Ей! — извика единият и вдигна пистолета си.

— Спокойно, сержант — каза вторият. — Свои сме.

Книгата отпусна пистолетите.

Това бяха морски пехотинци.

Първият беше сержант Ашли Люики, невероятно грозен мъж с буйни сраснали вежди, обсипан с белези чип нос и широка цял километър усмивка. Беше нисък и набит и позивната му беше убийствена: „Сексмашината“. С Елвис бяха почти на една възраст и с еднакъв чин и бяха приятели от години.

Вторият морски пехотинец обаче беше пълна противоположност на Сексмашината. Висок, красив и изящен двадесет и девет годишен капитан — казваше се Том Рийвс. Беше обещаващ офицер и го повишаваха с необичайна бързина. Всъщност при последното си произвеждане в чин беше изпреварил дори неколцина по-опитни лейтенанти. Въпреки безспорните му умения, колегите му го наричаха „Калвин“, защото приличаше на модел на бельо на Калвин Клайн.

— Господи! Къде си се учил да караш бе, Елвис? — попита Сексмашината. — На родео за самоубийци ли?

— Защо? Вие двамата откъде се появихте? — попита Елвис.

— Откъде мислиш бе, смотана главо? От Найтхоук Две. Скрихме се там, когато лайната попаднаха във вентилатора. И ни беше много добре, докато не ни подкарахте по пътя на оная скапана ракета…

В този миг над главите им засвистяха куршуми.

Десетима командоси от Седми взвод — част Делта — се приближаваха към тях.

— Да разбирам ли, че си имал някакъв план, когато си подкарал насам, сержант? — попита Калвин Рийвс.

В този момент асансьорът пристигна и металните му врати се отвориха. Слава Богу, беше празен.

— Това беше планът ми, сър — отвърна Книгата.

— Одобрявам — каза Калвин и групата побърза да се напъха в асансьора. Книгата натисна „Затваряне на вратите“.

Вратите започнаха да се плъзгат. Отвън долитаха куршуми и се забиваха в задната стена на кабината.

— Побързай… — пришпори го Елвис.

Вратите продължаваха да се затварят.

Някой се качи на покрива на влекача-хлебарка, чу се автоматичен откос…

Вратите се затвориха…

… секунда преди да се изкривят окончателно от пороя куршуми, който ги обсипваше.

 

 

Отне им доста време, но вкопчили пръсти в кабелния прорез, който обикаляше шахтата, успяха да се придвижат до вратата на хангара от другата страна.

Скофийлд увисна на една ръка и натисна един бутон върху контролното табло до вратата. Масивната стоманена плоскост веднага започна да се вдига.

Скофийлд се набра и влезе пръв.

Огледаха обстановката.

— Олеле… — възкликна Майката.

Пред тях се простираше огромен — изцяло подземен — хангар за самолети.

 

 

Черно-белите монитори в контролния център на приземното ниво показваха поредица изображения от подземния комплекс:

Джулиет Джансън и президентът, тичащи по стълбите.

Книга II, Калвин Рийвс, Елвис и Сексмашината в основния асансьор — демонтираха панела на тавана, за да се качат на покрива на асансьора.

Скофийлд и групата му — влизаха в подземния хангар.

— Окей, част Чарли, намерих онези от вентилационната шахта. Ниво Едно, в хангара. Четирима морски пехотинци: двама мъже и две жени. Ваши са…

— Част Браво, вашите цели току-що излязоха от пътническия асансьор през тавана на кабината. На път съм да изгубя визуален контакт. Но са в шахтата. Заключвам всички врати в шахтата освен вашата. Вътре са. Извадете ги…

— Сър, част Ехо прочисти основния хангар. Чакам инструкции…

— Изпратете ги да помогнат на Чарли — каза Цезар, без да откъсва поглед от монитора с изображението на Скофийлд.

— Ехо, тук Контрол, отидете в хангара на ниво 1 и се присъединете към Чарли…

— Част Алфа, охраната на президента се качва по стълбите. Идват право към вас. Част Делта, пожарният изход на ниво 6 не се охранява. Имате разрешение да влезете по стълбите и да стреляте…

 

 

Беше абсолютно гигантски.

Огромен подземен хангар, голям почти колкото другия на приземното ниво, ако не и повече.

Имаше и самолети.

Един модифициран Боинг 707 АУАКС с двата характерни купола на опашката. Два зловещи бомбардировача Б–2 Стелт, с абсорбираща радиовълните черна боя, футуристичен дизайн и пилотски кабини, наподобяващи гневно смръщени вежди. И точно пред двата бомбардировача „Стелт“ един „Локхийд“ SR–71 — Блекбърд, най-бързият военен самолет на света, с елегантен свръхиздължен фюзелаж.

Огромните самолети се издигаха над Скофийлд и екипа му.

— Сега какво? — попита Майката.

Скофийлд се замисли и се вгледа в самолета АУАКС, чийто нос сочеше към елеваторната шахта. След това каза:

— Ще разберем дали това, което казват за сърцето на президента, е вярно.

 

 

Въздухът в пожарното стълбище беше пълен със свистящи куршуми.

Президентската охрана, вече само трима души, водеше Шефа по стълбите, като си проправяше път с узита, зигзауери и няколко пистолета, извадени от каишките на глезените.

Водеше един ранен в рамото млад агент — Хулио Рамондо.

Следваше го специален агент Джулиет Джансън, която беше поела командването на групата, по-скоро в действие, отколкото по протокол. Тя водеше президента.

Третият и последен оцелял агент се казваше Къртис — той покриваше гърба им, като стреляше надолу по стълбите.

Двадесет и осем годишната Джулиет Джансън беше най-младият бодигард на президента, но в момента това нямаше никакво значение.

Тя имаше магистърски степени по криминология и психология, бягаше сто метра за 13,8 секунди и беше отличен стрелец. Баща й беше американец — бизнесмен, а майка й беше от Тайван — университетска преподавателка. Самата Джулиет имаше идеална мургава азиатска кожа, волева брадичка, красиви бадемови очи и смолисточерна коса до раменете.

— Рамондо! Виждаш ли вратата? — изкрещя Джулиет.

След отчаяния опит да стигнат до шесто ниво и след жестоката смърт на Франк Кътлър, президентът и охраната му се озоваха в капан.

Командосите от шесто ниво ги застигаха отдолу, а онези, които ги бяха подгонили от общото помещение на трето ниво, се спускаха отгоре.

Не им оставаше нищо освен да се доберат до някое от нивата между шесто и трето — в противен случай щяха да се окажат в средата на сандвича от смъртоносен огън.

— Да! — извика Рамондо. — Хайде!

Джулиет Джансън стигна на площадката при Рамондо, като влачеше президента след себе си. Отгоре се дочуваше гръмовен тропот на ботуши. Куршумите рикошираха над главите им.

На площадката имаше врата с надпис:

— Смятам, че ситуацията е аварийна — каза тя и стреля три пъти със зигзауера си в ключалката, след което изрита вратата и набута президента в ниво 5.

 

 

Книгата огледа тъмната шахта на пътническия асансьор и забеляза на около петнадесет метра по-нагоре вратата към приземния хангар.

Той, Калвин, Елвис и Сексмашината стояха на покрива на кабината на спрелия асансьор. По стените на бетонната шахта бяха разположени нарядко няколко луминесцентни лампи.

— Защо излязохме от асансьора? — попита Елвис.

— Заради камерите — отговори Книгата. — Нямаше друг начин…

— Вътре сме като патици на гюме — намеси се Калвин Рийвс. — Господа, като най-старши поемам командването.

— И какъв е планът, капитан Америка? — попита Сексмашината.

— Продължаваме да се движим… — започна Калвин, но не успя да довърши, защото в този момент вратите на шахтата над главите им се отвориха и трима командоси откриха автоматична стрелба.

Куршумите рикошираха във всички посоки.

Книгата се наведе и се извъртя, при което забеляза въжетата на противотежестите, спускащи се покрай стената на шахтата и изчезващи отстрани на спрелия асансьор.

— Въжетата! — изкрещя той и се хвърли към стената, без да го е грижа за йерархията на командването. — Всички долу! Бързо!

 

 

Шейн Скофийлд се вмъкна в пилотската кабина на самолета АУАКС в хангара на ниво 1.

— Мозъчко.

— Отивам — Мозъчко изчезна в основната кабина на самолета.

— Затвори вратата — каза Скофийлд на Майката, която се беше качила последна, и също влезе в основната кабина. Вътрешността на АУАКС-а беше почти като на пътнически самолет — с тази разлика, че вместо седалки имаше големи плоски табла за следене.

Мозъчко вече се беше настанил пред едно табло и го беше включил. Скофийлд седна до него. Майката и Гант застанаха на пост до двата люка.

Пръстите на Мозъчко заиграха по клавиатурата на таблото.

— Майката каза, че сигналът е микровълнов — каза Скофийлд. — Сателитът го предава надолу, а след това радиочипът в сърцето на президента го отразява обратно.

Мозъчко написа още нещо.

— Има логика. Само микровълнов сигнал може да излезе от радиосферата на базата — и то само ако се знае ключовата честота.

— Каква ключова честота?

Мозъчко продължи да трака по клавиатурата.

— Радиосферата над базата е като чадър, огромен купол от хаотична електромагнитна енергия. Този енергиен чадър не позволява на неоторизираните сигнали да навлизат в базата или да я напускат. Но, като всяка добра система за заглушаване, и тази има определена честота за оторизирани сигнали. Това е ключовата честота — микровълнов обхват, който намира път през радиосферата, като избягва заглушаващите честоти. Нещо като тайна пътека през минирано поле.

— Значи този сателитен сигнал се излъчва на ключовата честота?

— Предполагам — отвърна Мозъчко. — Сега ще използвам купола на АУАКС-а и ще сканирам всички микровълнови честоти в базата. Тези самолетчета разполагат с най-добрата система за детекция и не би трябвало да ни отнеме… Ха! Открих я.

Той натисна ENTER и се появи нов екран.

— Сега виждаш ли? — Мозъчко разпечата образа от екрана. — Това е стандартна схема на отразяване. Сателитът изпраща търсещ сигнал — ето тези положителни пикове с честота около 10 гигахерца — а след това приемателят на земята, в случая президентът, отразява сигнала обратно към сателита — това са пиковете в отрицателната част на диаграмата.

Мозъчко огради пиковете върху разпечатката.

— Търсене и отразяване. — Ако се абстрахираме от интерференцията, отразеният сигнал се повтаря на всеки двадесет и пет секунди. Капитане, генералът от ВВС не лъже. В базата има нещо, което отразява микровълновия сигнал на сателита.

— А не може ли да е някакъв радиофар или нещо такова?

— Сигналът е неравномерен. Погледни, че честотата на отразяване не е една и съща. Забелязваш ли, че между пиковете от време на време се появява междинен пик? — Мозъчко посочи сигналите с по-малка амплитуда в два от кръговете.

— Какво означава това?

— Интерференция. Което означава, че отразеният сигнал се придвижва.

— Господи! Значи е вярно.

— И току-що стана още по-зле — обади се Гант откъм левия люк. — Вижте какво става отвън.

Скофийлд отиде до илюминатора и погледна.

И кръвта му се смрази.

Бяха поне двадесет.

Двадесет командоси от Седми взвод, тичащи през хангара с автомати Р–90 в ръце и газови маски ERG–6 на лицата — и бързо обкръжаваха самолета.

 

 

Първо усетиха миризмата.

Вонеше като в зоологическа градина — същата неповторима смесица от животински екскременти и талаш в затворено пространство.

Джулиет Джансън влезе в ниво 5, влачейки президента след себе си. Другите двама бодигардове побързаха да ги последват и да затворят стоманената врата.

Намираха се в просторно мрачно помещение. Три от стените представляваха поредици от бетонни клетки със стоманени решетки. Клетките покрай четвъртата стена изглеждаха малко по-добре — с прозрачни стени от фибростъкло, пълни с мастиленосиня вода. Джансън не успя да различи какво плува вътре.

Нещо изръмжа и тя се обърна.

Някакво огромно същество се размърда в една от стоманените клетки вдясно. Зад дебелата стоманена решетка се движеше нещо огромно, космато и тромаво.

Откъм клетката долетя неприятен пронизителен звук — сякаш някой чегърташе с нокът по черна дъска.

Специален агент Къртис се приближи до клетката и надникна през решетката.

— Внимавай — предупреди го Джансън.

Твърде късно.

В подземието отекна кръвожаден рев и една огромна черна глава — страховита комбинация от сплъстена козина, диви очи и остри петнадесетсантиметрови зъби — изскочи от тъмното и посегна да захапе сащисания агент.

Къртис отскочи и падна по задник, докато животното — разярено и злобно, — се опитваше да го докопа с косматата си ноктеста лапа, удържано единствено от здравите стоманени прътове.

Джансън се съвзе от първоначалния уплах и огледа животното.

Беше огромно, високо поне три метра, черно и космато — и изглеждаше абсолютно не на място в тази подземна бетонна клетка.

Джансън не можеше да повярва на очите си. Мечка.

И то много нещастна мечка. Козината й беше сплъстена, проскубана и пропита с пот. Фекалиите на животното бяха полепнали по тялото му и превръщаха най-големия бозайник на сушата в някакво жалко чудовище от филм на ужасите.

В другите три клетки до северната страна на подземието имаше още мечки — четири женски и две малки.

— Господи… — измърмори президентът.

— Какво става тук, по дяволите? — прошепна Рамондо.

— Не ме интересува. — Джансън поведе президента към тежката стоманена врата в другия край на подземието. — Каквото и да става, трябва да се махнем оттук.

 

 

В хангара на ниво 1 цареше пълна тишина.

Огромният АУАКС стоеше в центъра на хангара, заобиколен от командоси.

— Надявах се нещата да се развият малко по-другояче — измърмори Скофийлд.

— Как са ни проследили? — попита Майката.

Гант погледна Скофийлд.

— Предполагам, че базата е фрашкана с жици до козирката.

— Съгласен съм — отвърна Скофийлд.

— Какво имате предвид?

— Камери — каза Скофийлд. — Някъде в тази база някой седи пред цял куп монитори и следи всяка наша стъпка, след което информира тези…

Баам!

Някъде отвън се чу глух тропот.

Гант надникна през илюминатора на аварийния люк.

— Мамка му! Качиха се на крилото.

— Господи — възкликна Скофийлд, — сега ще тръгнат към вратите. — Той се спогледа с Гант. — Смятат да щурмуват самолета.

 

 

Приличаха на мравки, полазили самолет-играчка. Осем командоси от Седми взвод — по четири от двете страни, крачещи по крилата на огромния Боинг 707.

Капитан Лутър Уилис — Питона, командир на третото подразделение на Седми взвод — част Чарли, стоеше на пода на хангара и наблюдаваше хората си върхът крилата на неподвижния самолет.

— „Авенджърите“ идват — докладва старшият сержант.

Питона само кимна студено.

 

 

Скофийлд крачеше по централния преход и проверяваше задните аварийни изходи. Гант и Мозъчко застанаха до страничните люкове.

— Отзад няма никого! — извика Скофийлд. — Лисица!

— На лявото крило са четирима! — извика в отговор Гант.

— Отдясно също четирима! — докладва Мозъчко.

— Майка!

Никакъв отговор.

— Майка!

Скофийлд затича към предната кабина. Майката не се виждаше никъде. Беше я изпратил да провери предните аварийни изходи — панела на пода на предната кабина и люковете над катапултиращите седалки в пилотската кабина.

Докато тичаше към пилотската кабина, успя да зърне през илюминатора въоръжените до зъби командоси върху лявото крило.

Той се намръщи: какво правеха там?

Не можеха просто така да влязат през люковете. Отворът беше толкова тесен, че четиримата морски пехотинци щяха да ги спрат дори с никелираните си пистолети.

И тогава забеляза „Авенджърите“.

Бяха два и тъкмо влизаха в хангара през рампата за коли в източния край на хангара.

Авенджърите бяха подвижни противосамолетни установки на базата на „Хъмви“ с неговото широко шаси и две квадратни кутии с по четири ракети земя-въздух „Стингър“. Под държаните на ракетите бяха монтирани двойка мощни картечници петдесети калибър. Устройството бе високоефективен и високоманеврен унищожител на самолети.

— Разбрах какво ни готвят — високо каза Скофийлд.

Възнамеряваха да стрелят по самолета със стингърите и в суматохата да го атакуват.

„Добър план“ — помисли си Скофийлд. И доста неприятен за него и за тримата му морски пехотинци.

Двата авенджъра се разделиха, за да застанат от двете страни на самолета, след което изчезнаха от ограниченото полезрение на Скофийлд.

Мамка му.

Трябваше да направи нещо и то бързо…

ВРУУУМ!

Двигателите под крилата на АУАКС-а оживяха, оглушавайки всичко живо в затвореното пространство на хангара.

Сто на сто беше Майката.

 

 

Масивният Боинг 707 пое напред, изпълвайки хангара с невъобразимия рев на двигателите.

Осемте командоси по крилата изгубиха равновесие.

Скофийлд се втурна в пилотската кабина.

— Здрасти, Плашило! — надвика Майката грохота на двигателите. — Искаш ли да се повозим?

— Карала ли си някога самолет, Майка?

Веднъж видях как Кърт Ръсел кара в един филм! Надали е по-сложно от тира на Ралф…

Трак-трак-трак-трак-трак!

В стъклото на кабината се заби град от куршуми и го разби, обсипвайки Скофийлд и Майката с парчета стъкло.

Единият авенджър спря срещу лявата страна на самолета, прицели се в пилотската кабина и вдигна ракетите си.

— Майка! Бързо! Наляво! — изкрещя Скофийлд.

— Какво! — Ако завиеха наляво щяха да се озоват право срещу авенджъра.

— Изпълнявай! — Скофийлд скочи в дясната седалка на втория пилот, премести щурвала и даде пълна мощност на двигателите.

Огромният АУАКС се подчини незабавно, набра скорост, зави наляво и се насочи право срещу авенджъра!

Командосите от Седми взвод разбраха какво ще стане, изоставиха опитите да насочат ракетите срещу самолета и изскочиха от установката секунди преди огромният преден колесник на боинга да прегази авенджъра като консервена кутия.

— Иху! — изкрещя Майката, когато боингът подскочи, преминавайки върху останките от установката.

— Лошото е, че има още един — каза Скофийлд. — Лисица! Къде е другият авенджър?

Гант и Мозъчко продължаваха да прикриват люковете над крилата в основната кабина на АУАКС-а — Гант с автомата си МР–10, а Мозъчко с беретата.

— Отляво, зад нас! — извика Гант. От нейния илюминатор се виждаше, че машината е от северната страна с подготвени за стрелба ракети. Видя как се издигна дим.

— Дръжте се! — извика тя. — Изстреляха ракета!

Експлозията беше страшна. Задните колесници на боинга се вдигнаха от земята.

Откъм опашката нахлу дим. Огромният самолет подскочи и отново стъпи на колесниците.

— Удариха ни опашката! — изкрещя Гант.

Но това не беше всичко.

Вторият авенджър беше превърнал опашката на боинга в димяща дупка. Вертикалният стабилизатор лежеше огънат и счупен на пода на хангара, напълно откъснат от самолета.

АУАКС-ът продължи да завива, обсипван от куршумите на командосите. Движението му в огромното пространство на хангара изглеждаше направо комично — гигантска машина, придвижваща се с неочаквана за подобни размери и маса скорост и повратливост — и гледката си струваше.

Самолетът зави на сто и осемдесет градуса, като закачи с дясното си крило паркирания до него „Блекбърд“ SR–71, при което се озова точно в обратна на началната си позиция, с открита за стрелбата на командосите открита опашна част.

Куршумите се забиваха в стените и тавана на основната кабина. Гант и Мозъчко се проснаха на пода и прикриха главите си от парчетата пластмаса и дърво, които хвърчаха навсякъде.

— Мамка му! — изкрещя Мозъчко. — Това не сме го учили на Парис Айланд!

 

 

Книгата също бързаше.

Той се плъзна бързо по въжетата на противотежестите покрай асансьорната кабина, следван от Калвин, Елвис и Сексмашината.

Бяха се спасили от огнения бараж на покрива на асансьора, но трябваше да се измъкнат от шахтата преди командосите да преодолеят препятствието на кабината и да стигнат до тях.

Книгата спря пред двойка врати в стената на шахтата, — на тях пишеше „1“ — и веднага чу стрелбата — рикошетите на куршуми, експлозиите и свистящите гуми.

— Не тази! — каза Калвин Рийвс. — Да пробваме следващата.

Продължиха да се спускат в шахтата.

 

 

В хангара Уилис Питона наблюдаваше трескавия завой на АУАКС-а.

— Авенджър Две — каза той в микрофона съвсем спокойно. — Стреляйте по пилотската кабина. Две ракети.

В пилотската кабина на АУАКС-а Скофийлд натискаше педалите на пода.

— Майка! — Извика той. — Отиди в кабината! Покрий опашката! Гледай да не пуснеш нито един! Аз ще се заема с карането!

Майката сграбчи автомата си и тръгна към задната част.

Скофийлд забеляза втория авенджър до северната стена, точно срещу пилотската кабина. Движеше се бързо и се подготвяше да стреля.

Скофийлд включи интеркома.

 

 

— Мозъчко! — отекна гласът на Скофийлд по вътрешната уредба. — Включи антиракетната електроника!

Отзад в основната кабина Мозъчко вдигна глава към високоговорителите.

— Ами да. Разбира се!

— За какво говори той? — извика Гант, когато Майката се присъедини към тях в основната кабина.

Но Мозъчко вече се беше хвърлил към едно табло и тракаше бързо по клавиатурата.

Гант надникна през илюминатора от нейната страна — оцелелият авенджър беше заел позиция и в момента се подготвяше да изстреля ракетите си.

— Този ще ни удари! — извика тя.

— Мозъчко… — чу се отново гласът на Скофийлд.

Мозъчко тракаше по клавиатурата като картечница. На екрана се появи надпис: „МИКРОВЪЛНОВ ЗАГЛУШИТЕЛ ЗАДЕЙСТВАН“.

— Дръжте се! — извика Гант.

Над авенджъра се издигнаха две облачета дим…

… точно когато Мозъчко натисна ENTER.

Двата стингъра излетяха и се насочиха в идеален синхрон към пилотската кабина на самолета.

И изведнъж полудяха.

Въпреки че главите проследяваха източника на температура, мощната противоракетна електроника на АУАКС-а успя да ги обърка — разстрои сигналите на чиповете и вътрешните им логически системи. Вълната от радиошум, излъчвана от огромния купол на АУАКС-а, сякаш погълна двете бойни глави.

Двете ракети реагираха моментално.

И откачиха.

Синхронният им полет премина в небитието. Едната сви рязко надясно, а другата наляво. Дясната премина на сантиметри под корема на движещия се „Боинг“, а лявата прелетя точно над него.

От пилотската кабина Скофийлд наблюдаваше как едната ракета минава пред носа на самолета, след което за най-голямо негово изумление се насочи обратно към авенджъра, който я беше изстрелял!

След секунда ракетата се удари в бетонната стена и порази с огромна скорост един триметров метален бокс на стената.

Навсякъде се разхвърчаха бетонни отломки. Ударната вълна разкъса широката стоманена врата на бокса и един деформиран къс от нея се затъркаля с дрънчене по пода на хангара. Няколко парчета бетон паднаха върху авенджъра.

Скофийлд не знаеше какво е имало в този бокс, но каквото и да беше било, очевидно се беше изпекло на секундата.

Из хангара обаче обикаляше още една неконтролируема ракета.

Втората ракета зави покрай разрушената опашка на боинга, като свистеше диво из въздуха, после също зави обратно и се заби в северната стена на хангара, точно до вратата на пътническия асансьор. Разхвърча се поредният залп бетонни отломки. Онова, което последва обаче, беше много по-странно.

Изведнъж от дупката в стената избликна мощен гейзер вода — да, вода.

Скофийлд се намръщи.

— Какво е това, по дяволите?!

 

 

Мощната експлозия разтърси стените на асансьорната шахта.

Книгата и другите трима морски пехотинци висяха пред вратата на ниво 3 — вратата на ниво 2 се беше оказала заключена, поради което се спуснаха до следващото ниво. Експлозията ги накара да вдигнат глави.

Гледката беше колкото неприятна, толкова и неочаквана.

На двадесет метра отгоре една част от бетонната стена до вратата на ниво 1 се пръсна на парчета и се срути върху главите им.

Малко след бетона последва и водата.

 

 

Онова, което валеше върху Книгата и колегите му, можеше да се оприличи единствено на струя от шибан пожарен маркуч. Водата се изсипваше с грохот от дупката на ниво 1 и се стоварваше с всичка сила върху тях.

Не им оставаше друго, освен да се държат здраво за въжетата.

Но Книгата усети напора на водопада и разбра какво ги чака: щяха да паднат.

 

 

— … До, всички части, внимавайте! Имаме пробив в големите водни резервоари на ниво 1. Повтарям: целостта на водните резервоари на ниво 1 е нарушена…

— … Водата от резервоарите се излива в асансьорната шахта…

— Активирайте херметизацията — заповяда спокойно Ръсел. — Запечатайте шахтата. Нека събира вода.

— Слушам, сър.

 

 

Сексмашината падна пръв.

Ръцете му не издържаха на мощните струи вода, които се изливаха отгоре, и той пусна въжето и прелетя покрай Книгата.

Падаше бавно, като в някакъв кошмар, с широко отворени очи и уста, зинала във вик, погълнат от рева на водопада — след което изчезна в мастиленочерната бездна на шахтата.

 

 

— Мамка му! — изруга Книгата.

И направи единственото, за което се сети.

— Сержант! Не! — изкрещя Калвин, но беше късно.

Книгата отслаби хватката си върху въжето и се плъзна след Сексмашината.

 

 

Книгата падаше в мрака.

Спускането продължи доста време и тъкмо когато въжето започна да пари през белите му парадни ръкавици, дойде водата — дълбока вода — на дъното на шахтата.

Точно както се беше надявал.

Асансьорната шахта беше приблизително три на три метра и тъй като всичките й врати бяха херметизирани, огромното количество вода бързо запълваше дъното й.

Естествено, Сексмашината беше изплувал и сега кашляше и плюеше вода. Но беше жив.

— Добре ли си? — извика Книгата.

— Аха!

След малко Калвин и Елвис също се спуснаха по въжетата на противотежестите. Отгоре продължаваха да бликат мощни струи.

— Добре, капитан Фантастик — обърна се Елвис към Калвин. — Чудното ни скривалище се пълни с вода! Какво ще правим сега?

Калвин се поколеба.

Книгата не. Той кимна към една двойна врата на няколко метра отгоре и каза:

— Много просто. Влизаме там!

 

 

Мозъчко надникна през дупката в опашката на самолета.

— Мамка му…

Мощният гейзер от дупката в стената над пътническия асансьор заливаше бетонния под на хангара.

— Що за водопад е това, по дяволите?

— Нищо особено. Просто поредният хаотичен и ужасен ден с Плашилото — обади се Майката.

— Ей! — Гант погледна през своя илюминатор. — Какво стана с онези типове на крилото?

Майката и Мозъчко се обърнаха, за да погледнат крилата на самолета.

Командосите от Седми взвод бяха изчезнали.

И тогава чуха зловещите стъпки по покрива на самолета.

 

 

АУАКС-ът продължаваше яростния си кръг из хангара, но колесниците му вече газеха в три сантиметра вода.

Завоят всеки момент щеше да опише пълен кръг — сега носът сочеше празното пространство от хангара, водещо към широко отворената врата на елеваторната шахта.

Скофийлд натисна педалите и направи опит да удържи контрола над огромния самолет.

Порталът към елеваторната шахта се показа пред погледа му. Водата се стичаше през ръба на шахтата като една истинска Ниагара и пропадаше нанякъде.

Хидравличната самолетна платформа определено беше най-добрият начин за измъкване от ситуацията, но доколкото си спомняше, я беше видял за последно на някое от долните нива…

И тогава, доста по-скоро отколкото беше очаквал, таванът на пилотската кабина експлодира сред облак от искри.

Всъщност не беше таванът, а един от аварийните люкове на тавана на пилотската кабина, който се отваряше в случай на катапултиране на седалката.

В момента, когато люкът се отвори, кабината бе подложена на ожесточен обстрел, който размаза уредите върху контролното табло.

Първата буря от куршуми бе последвана от втора, която разкъса тапицерията на празното пилотско кресло — лявото, онова, в което беше седяла Майката.

Скофийлд разбра какво ще последва и побърза да се смъкне в тясното пространство пред дясната седалка.

Само след секунда от люка се показаха два крака в кубинки и стъпиха тежко върху седалката — бяха на някакъв страховит командос от Седми взвод.

Маскираният войник се обърна и насочи автомата към задната част на пилотската кабина. След това погледна напред и надолу — където за огромна своя изненада видя свития на пода Скофийлд.

Невъоръженият и напълно беззащитен Скофийлд видя как показалецът в черната ръкавица обира хлабината на спусъка…

И ритна.

Не краката на мъжа, а лоста под седалката — лоста на катапулта.

Ритникът му попадна точно в целта.

Пилотската седалка с гръмко свистене излетя през люка на покрива и отнесе командоса!

 

 

Уилис Питона наблюдаваше с абсолютно и неподправено удивление как един от хората му излита с невероятна скорост от пилотската кабина на АУАКС-а покрай смаяните си колеги, стъпил върху катапултиралата седалка.

Войникът излетя като куршум и се удари — жестоко и шумно — в бетонния таван.

Хрущенето на врата му отекна зловещо в подземния хангар — звукът се чу дори сред воя на самолетните двигатели. Командосът загина на място, размазан от сто и петдесет килограмовата седалка, която прекърши тялото му като вейка в бетонния таван.

Междувременно Скофийлд беше извадил беретата си и стреляше напосоки през люка на покрива, за да не позволи на никой друг да проникне в кабината.

След няколко секунди патроните му свършиха и Скофийлд се изправи и погледна през предното стъкло…

И видя, че самолетът се движи с пълна скорост към огромната врата на елеваторната шахта!

„Ох!“

В следващите части от секундата направи опит за решение на проблема.

Покривът гъмжеше от командоси — всъщност целият хангар гъмжеше от командоси.

А той, Гант, Майката и Мозъчко бяха хванати в капан в самолета.

Решението?

Елементарно.

Да се измъкнат от хангара.

Но от хангара нямаше измъкване. Бяха натикани в самолета и в мига, в който го напуснеха, бяха мъртви.

Освен, разбира се, ако не се измъкнеха от хангара на борда на самолета…

Ами да…

Скофийлд седна на седалката на втория пилот и пое контрола над самолета. Въпреки повредите от стрелбата уредите продължаваха да функционират.

Той отвори клапите докрай и насочи самолета право към огромната стоманена врата на елеваторната шахта.

 

 

— Какво прави, по дяволите? — възкликна Питона.

Гигантският АУАКС набра скорост и се засили към отворената врата на елеваторната шахта.

Командосите на покрива залитнаха от инерцията, видяха накъде се е насочил самолетът и очите им се разтвориха от ужас.

 

 

— Не вярвам да го направи — вълнуваше се Питона, докато наблюдаваше как хората му скачат от покрива на носещия се към шахтата самолет.

 

 

В кабината на самолета Скофийлд затегна предпазния си колан и натисна бутона на интеркома.

— Дами и господа, говори капитанът на самолета. Намерете си място и се овържете като хората, защото всеки момент излитаме.

 

 

Отзад, в основната кабина, Гант и другите двама морски пехотинци погледнаха към пилотската кабина. Вратата беше отворена и през предното стъкло съвсем ясно се виждаше огромната шахта.

— Той наистина ли… — почна Гант.

— Наистина — отговори Майката.

След което се хвърлиха едновременно към най-близките кресла и трескаво затърсиха предпазните колани.

 

 

Модифицираният Боинг 707 — лишен от опашката си — се носеше с пълна скорост по наводнения под на хангара право към пустата елеваторна шахта.

И в следващия момент пропадна — с носа надолу — като полудял камикадзе.

Продължи да пада — надолу, надолу, надолу — и накрая се стовари с грохот върху масивната хидравлична платформа, която беше спряла на ниво 4, на шейсет метра под хангара.

Носът на самолета се смачка в момента, в който удари елеваторната платформа. Всички незакрепени предмети в боинга се разхвърчаха като шрапнели. Двата леви двигателя се сгромолясаха върху платформата и отскочиха високо във въздуха.

Самолетът се закрепи на носа си и стоя така сякаш цяла вечност, след което бавно, като отсечено дърво падна върху лявото си крило и го откърши. Накрая осакатената машина подскочи за последен път и се срина върху платформата с оглушителен трясък.

 

 

Светът в АУАКС-а беше застинал на четиридесет и пет градуса наляво.

Майката, Гант и Мозъчко висяха на креслата си и позите им щяха да бъдат комични, ако не бяха драматични. Тъкмо разкопчаваха предпазните колани, когато Скофийлд нахлу в основната кабина.

— Хайде — викна той и помогна на Майката да се отвърже. — Трябва да изчезваме. Ще дойдат всеки момент.

— Накъде? — попита Гант.

Скофийлд загриза долната си устна.

— Трябва да намерим президента.

 

 

— Господи! Този бутна шибания самолет в дупката.

— Части Чарли и Ехо, започнете преследване…

— Президентът е на ниво 5 и се насочва към затвора…

— Разбрано, Браво. Да, във водата са, в асансьорната шахта. Добра идея…

— Какво прави Боата? — попита Ръсел. Капитан Бруно Макконъл. Боата беше командирът на част Браво, една от Петте змии.

— Той е на покрива на пътническия асансьор, сър. Възнамерява да пусне асансьора до долу и да удави тия копелета. А ако се опитат да изплуват отстрани, ще ги застреля.

 

 

Книгата и другите трима морски пехотинци цапаха на повърхността на все по-дълбоката вода в шахтата на пътническия асансьор.

Отгоре им продължаваха да се изливат огромни количества вода. Нямаше никакви изгледи да престане; нивото в шахтата се повишаваше бързо и ги издигаше към най-близката асансьора врата.

Изведнъж над главите им се чу прищракване на механизъм, последвано от бучене на двигател, което заглуши дори грохота на водопада.

Книгата вдигна глава — тъкмо когато водата спря.

Е, почти спря. Сега се стичаше по стените на шахтата, образувайки водна завеса пред въжетата на противотежестите.

— Какво става? — попита Сексмашината.

И Книгата я видя.

Надвисналата над главите им сянка — квадратна сянка, — която се приближаваше и ставаше все по-голяма и по-голяма.

— Какво е това? — попита Калвин Рийвс.

— Мамка му… — възкликна Книгата. — Асансьорът.

 

 

Пътническият асансьор се спускаше по шахтата. Водата се стоварваше с грохот върху покрива му и се стичаше по стените му.

Високо горе на приземното ниво двама снайперисти от Седми взвод лежаха през отворената врата, насочили инфрачервените си визьори към шахтата.

Мерниците им сочеха към покрива на асансьора в очакване някой да използва единствения изход от капана — пространството покрай кабината на спускащия се асансьор.

 

 

— Коти — каза Книгата. — Много коти.

Чакаше ги или удавяне под тежката асансьора кабина, или куршум — враговете им несъмнено само чакаха някой да излезе отстрани…

Огледа бързо двойната врата на около половин метър над главите им. Там с черна боя пишеше „5“.

Ниво 5.

За момент се зачуди какво ли има на това ниво, но реши, че въобще не го е грижа. Вратата беше единственият изход.

Книгата се надигна от водата и стъпи на прага на вратата. Водната пелена се изливаше върху главата му.

Като всички останали врати в шахтата, и тази беше херметизирана.

Кабината на асансьора продължаваше бавния си и неумолим ход надолу.

Надигащата се вода стигна до основата на вратата, заля ботушите му и продължи нагоре.

Калвин Рийвс стъпи до него.

— Как ще отворим тази врата, по дяволите!

Отварящият механизъм трябваше да е някъде в стената.

— Не го виждам! — извика Книгата.

Кабината бавно изяждаше оставащото пространство и вече беше само един етаж над тях.

Водата продължаваше да се лее.

И тогава Книгата го видя — дебел кабел, който излизаше от бетонната стена вдясно от вратата и изчезваше под водата.

— Ама разбира се! — извика той. Механизмът за ръчно отваряне не можеше да е на нивото на вратата. Трябваше да е или над, или под прага, за да може да се достига, когато асансьорът заседне.

Без да разсъждава, Книгата пое дълбоко въздух и се гмурна във водата.

 

 

Тишина.

Зловещото безмълвие на подводния свят.

Книгата продължи да се гмурка, следвайки дебелия кабел.

След около три метра напипа една вградена в стената стоманена кутия. Отвори я, потърси механизма, намери шест мостчета и натисна петото.

Някъде отгоре се чу съскане — вратата се беше разхерметизирала.

Побърза да изплува.

— Бързо! Дай ръка! — бяха първите думи, които чу.

Беше изплувал на около метър от вече отворената врата.

Калвин Рийвс и Елвис вече бяха влезли. Сексмашината се държеше за касата на вратата и протягаше ръка към него.

Книгата вдигна глава.

Кабината беше на не повече от метър от главата му и се спускаше бързо!

Той протегна ръка, Сексмашината я сграбчи и го дръпна. Елвис и Калвин изтеглиха и двамата от водата секунда преди асансьорът да се плъзне покрай вратата и да спре — точно пред тях.

Всички замръзнаха.

Водата стигна до долната част на кабината и заля пода на ниво 5.

Книгата зачака напрегнато отварянето на асансьора — чакаше командосите от Седми взвод да изскочат и да почнат да стрелят.

Но това не стана.

Асансьорът беше празен.

Бяха в безопасност, поне засега.

Книгата огледа вече наводняващото се помещение.

Приличаше на някакво голямо преддверие. С дървени бюра и витрина от бронирано стъкло, пълна с автомати и всякакви съоръжения за потушаване на безредици. Плюс две килии.

Книгата се намръщи.

Имаше усещането, че е попаднал в приемната на затвор.

— Какво е това тук, за Бога? — възкликна той.

 

 

В същия момент от другата страна на ниво 5 Джулиет Джансън и президентът на САЩ се озоваха в някакъв нов ад.

Досега Джулиет мислеше, че животинските клетки са отвратителни.

Това беше още по-отвратително.

След като панически затвориха тежката врата в западната част на отделението с животните, навлязоха в една много по-страшна част от Обект 7.

Пред погледай се простираше широко мрачно помещение с нисък таван. Осветлението беше оскъдно — на тавана светеха едва една трета от лампите и отделни части от помещението тънеха в пълен мрак.

Но сумракът не можеше да прикрие истинския характер на това ниво.

То беше пълно с клетки.

Мръсни бетонни клетки — с дебели стени и поцинковани решетки, вкопани дълбоко в бетона. Клетките очевидно бяха стари и полумракът на ниво 5 им придаваше направо средновековен вид.

Стоновете и дрезгавият шепот от мрака иззад решетките издаваха същността на обитателите им.

Джулиет с ужас осъзна, че това не са клетки за животни.

Това бяха клетки за хора.

 

 

Затворниците чуха отварянето на тежката врата — чуха как Джулиет, президентът и двамата бодигардове влизат — и като един се втурнаха към решетките на килиите си.

— Ей, муци! — извика някакъв беззъб тип, докато красивата Джулиет със сребрист зигзауер в ръка минаваше покрай килията му, като водеше президента за ръка.

— Рамондо! — извика тя. — Блокирай вратата!

До вратата, през която бяха влезли, стърчаха множество стоманени резета. Рамондо дръпна две-три и залости вратата.

Затворниците нададоха крясъци и вой.

Като всички живи същества, те също долавяха чуждия страх и изпитваха удоволствие да го подклаждат. Едни крещяха мръсотии, други тракаха с металните си канчета по решетките на килиите, а трети просто издаваха непоносим пронизителен вой.

Джулиет решително закрачи през кошмарното помещение.

Отдясно видя някаква рампа с лек наклон, преградена със зарешетена врата. Рампата сигурно водеше към следващото ниво. Тя се запъти към нея.

— Ей, муци! Искаш ли да ми се развееш на пилона!

Президентът наблюдаваше изумено целия този хаос. Облечените в сини джинсови дрехи небръснати откачени затворници протягаха ръце да го сграбчат през решетките си.

— Ей, дъртак! Бас ловя, че дупето ти е много меко и хубаво…

— Хайде. — Джулиет дръпна президента настрани.

Стигнаха до решетестата врата.

— Къртис, отвори я — заповяда тя.

Агент Къртис коленичи пред вратата и извади от джоба на сакото си някакъв високотехнологичен шперц.

Докато Къртис отваряше, Джансън огледа помещението.

Шумът и крясъците бяха невъобразими. От килиите стърчаха безброй ръце. Безброй физиономии се опитваха да се проврат през решетките. И този несекващ писък…

— Аааааааааааа!

Явно никой от затворниците не беше познал президента. Но всички крещяха…

Изведнъж някъде отзад се разнесе силно и отчетливо „Дуум“.

Джулиет се извърна с автомат в ръка.

И видя един морски пехотинец в подгизнала парадна униформа с насочена към нея пушка-помпа „Ремингтън“.

Зад него имаше още трима, също мокри.

— Спокойно! Спокойно! — каза Книгата и свали пушката, която беше взел от оръжейната в преддверието. — Ние сме!

Калвин Рийвс пристъпи напред и заговори сериозно.

— Какво става тук?

— Вече изгубихме шестима души и онези копелета от ВВС ни следват по петите — отговори Джулиет.

Агент Къртис успя да пъхне шперца в ключалката и натисна един бутон.

Шперцът издаде звук, наподобяващ стържене на зъболекарска машина. Ключалката прещрака шумно и вратата се отвори.

— Какви са плановете ви, агент Джансън? — попита Калвин.

— Да се разкарам оттук — отвърна Джулиет. — Като начало трябва да се изкачим по тази рампа. Хайде.

Къртис и Рамондо поеха първи, следвани от Калвин. Джулиет побутваше президента след тях. Сексмашината и Елвис вървяха най-отзад. Книгата крачеше до Джулиет и ги прикриваше.

Тъкмо когато щяха да тръгнат по рампата, някъде отгоре един глас се извиси над останалите.

— Аз не съм затворник — аз съм учен! Познавам обекта! Мога да ви помогна!

Джулиет и Книгата се обърнаха да видят кой вика.

Човекът се беше вкопчил в решетката. По нищо не се различаваше от останалите затворници в целия този хаос.

Но по-внимателният оглед показваше, че е различен от тях.

Първо, не беше облечен в синя затворническа униформа, а в бяла лабораторна престилка върху риза и разхлабена вратовръзка.

Второ, нямаше вид на оскотял дегенерат. Всъщност точно обратното. Беше нисък, с очила и рядка русолява коса.

Джулиет и Книгата се приближиха към клетката му.

— Кой сте вие? — надвика Джулиет крясъците.

— Хърбърт Франклин! — отвърна бързо той. — Аз съм лекар, имунолог! До днес сутринта работех върху ваксината! След това онези от ВВС ме затвориха тук.

— Познавате ли обекта? — извика Книгата. Зад гърба му Джулиет хвърли бърз поглед към тежката врата, която разделяше затвора от клетките на животните. Някой думкаше от другата й страна.

— Да! — каза Франклин.

— Какво мислиш? — обърна се Книгата към Джулиет.

Тя се поколеба, после се обърна към рампата.

— Къртис! Ела бързо! Трябва да отвориш една врата!

След две минути цялата група, включително новият й член, тичаше нагоре по рампата.

Но докато изкачваха ниския наклон към следващия етаж, никой не забеляза водата, която започна да залива рампата.

 

 

Когато АУАКС-ът се стовари върху масивната елеваторна платформа, тя се намираше на ниво 4 — близо до мястото, което президентът и антуражът му бяха напуснали преди близо час.

Сега осакатеният Боинг 707 лежеше по цялата ширина на елеваторната платформа.

Цялата платформа беше осеяна с парчета огънат метал.

Две гуми на колесниците бяха гръмнали при падането. Самият боинг беше паднал на носа си, който се беше подгънал под него, а лявото крило се беше отчупило наполовина, поемайки огромната тежест на самолета. Десетметровите радарни куполи като по чудо бяха останали абсолютно невредими.

Шейн Скофийлд изскочи от останките на самолета и се завтече към гигантската стоманена врата. Гант, Майката и Мозъчко го последваха.

Малката врата в основата на големия самолетен портал се отвори без Никакви проблеми.

Още не прекрачил прага на вратата, Скофийлд вдигна пистолета си и стреля. Куршумът попадна в камерата на стената и я изпрати в небитието сред облак електрически искри.

— Стига камери — отбеляза Скофийлд и продължи напред. — С тях успяват да ни следят навсякъде.

Тръгнаха нагоре по късия коридор и стигнаха до една солидна на вид врата с кормило като на банков сейф.

Майката го завъртя и вратата се отвори.

Скофийлд влезе пръв, вдигнал пистолета си.

Влязоха в някаква лаборатория. По стените бяха наредени множество компютри с работещи монитори. Цялото свободно от компютри и монитори пространство беше заето от терминали с клавиатури и лабораторни съдове от прозрачна пластмаса.

Иначе лабораторията беше безлюдна…

Изстрел!

Още един!

Гант беше ликвидирала две камери.

Скофийлд продължи да оглежда просторното помещение.

Най-впечатляващото в лабораторията бяха косо разположените прозорци точно срещу входа.

Той се приближи и погледна през тях…

… и видя просторно помещение, в чийто център висеше огромен прозрачен куб, който не се опираше нито в тавана, нито в стените.

 

 

Стената зад куба — същата, която разделяше нивото на две — не достигаше до тавана, а свършваше на около два метра под него и продължаваше под формата на дебело стъкло. През това стъкло Скофийлд забеляза множество пресичащи се висящи пътеки, монтирани над онова, което се намираше зад стената.

Вниманието му обаче бе привлечено от съдържанието на куба.

Кубът беше с размерите на голяма дневна. На този извод навеждаше и фактът, че „дневната“ беше пълна с най-обикновени мебели и уреди — диван, маса, кресла, телевизор, електронна игра и, най-странното от всичко, единично легло, застлано с покривка, изпъстрена с герои от анимационни филми.

На пода лежаха разхвърляни играчки. Колички „Мачбокс“. Яркожълт космически кораб от „Епизод едно“. Няколко книжки с картинки.

Скофийлд поклати глава.

Приличаше на детска стая.

Точно в този миг обитателят на стаята излезе с небрежна походка от дискретно прикрития със завеса ъгъл на стаята — тоалетната.

— Какво става тук, по дяволите? — възкликна Скофийлд.

 

 

В северната страна на издигнатата лаборатория имаше стъпала, които водеха към куба.

Скофийлд ги изкачи и тръгна покрай източната стена на куба. Гант го последва. Майката и Мозъчко останаха отпред.

Скофийлд и Гант спряха пред огромния куб и впериха погледи в него.

Обитателят на куба ги видя и небрежно закрачи към стената на херметичното съоръжение.

Стигна до прозрачната бариера пред Скофийлд, наклони глава на една страна и каза:

— Здрасти.

Беше още момче.

 

 

— Сър, имам пълно визуално затъмнение в лабораториите на ниво 4. Започнаха да унищожават камерите…

— Учудвам се, че не се сетиха по-рано — отвърна Ръсел. — Къде е президентът?

— На ниво 5, придвижва се по рампата към ниво 4.

— А нашите?

— Част Алфа изчаква в карантинната зона на ниво 4. Част Делта спря в отделението с животните на ниво 5.

Цезар се усмихна.

Въпреки, че за момента Делта беше възпрепятствана, целта на придвижването й беше съвсем ясна. Частта трябваше да изтласка президента нагоре в комплекса — където го чакаше Алфа…

— Кажи на Делта да щурмуват вратата и да тръгнат по рампата, за да им отрежат пътя за връщане.

 

 

Беше на не повече от шест години.

Рошавата му кестенява коса, която влизаше в очите, тениската с „Дисниленд“ и маратонките „Конвърс“ бяха същите като на милиони други американски момчета.

Само че това момче живееше в стъклен куб в сърцето на свръхсекретна база на ВВС на САЩ.

— Здрасти — отвърна предпазливо Скофийлд.

— Защо те е страх от мен? — попита изведнъж момчето.

— Да ме е страх ли?

— Да, страх те е. От какво те е страх?

— Откъде разбра, че ме е страх?

— Просто знам — отвърна загадъчно детето. Гласът му беше толкова спокоен, че Скофийлд си помисли, че гледа някакъв филм. — Как се казваш?

— Шейн. Но повечето ми викат Плашилото.

— Плашилото ли? Смешно име.

— А ти как се казваш?

— Кевин.

— Кевин чий?

— Как чий? — учуди се момчето.

Скофийлд се поколеба.

— Откъде си, Кевин?

Момчето сви рамене.

— Оттук. Никога не съм излизал оттук. Искаш ли да ти покажа нещо?

— Да.

— Знаеш ли, че „Туинкис“ осигуряват половината дневна необходимост от глюкоза на едно дете и освен това са вкусна закуска?

— Не, не знаех — премигна Скофийлд.

— А знаеш ли, че влечугите са толкова чувствителни към промените в земното магнитно поле, че според някои учени дори могат да предсказват земетресенията? О, по Ен Би Си знаят всичко — каза момчето.

— Мислиш ли? — Скофийлд и Гант се спогледаха.

В този момент от другата страна на преградната стена отекна силен металически звук.

Скофийлд и Гант се извърнаха и видяха, че осветлението в другата част на ниво 4 угасва.

 

 

Президентът на САЩ крачеше предпазливо по рампата, свързваща нива 4 и 5, заобиколен от трима агенти на Секретната служба, четирима морски пехотинци и един кротък учен.

В края на рампата имаше голяма подвижна решетка — нещо като гаражна врата, само че хоризонтална.

Джулиет Джансън натисна един бутон на стената и хоризонталната врата се плъзна, разкривайки зловещия мрак отгоре.

— Вратата на рампата се отваря… — прошепна в микрофона си един от десетте командоси в карантинната зона на ниво 4.

— Останалите деветима членове на част Алфа се бяха прикрили на най-различни места в източната секция на карантинната камера и бяха насочили автоматите си към рампата в средата на помещението. С газовите маски и очилата си за нощно виждане приличаха на огромни хищни насекоми, дебнещи жертвата си.

Хоризонталната врата се плъзна бавно, пропускайки широк сноп светлина в тъмното помещение. Единствената друга светлина в тази зона идваше от стъкленото помещение зад стената, която разделяше нивото на две.

— Стойте настрани, докато не се качат всички — заповяда Кърт Логан. — Никой не трябва да излезе оттук жив.

 

 

Двамата агенти от Секретната служба Къртис и Рамондо пристъпиха в полумрака с вдигнати узита. Калвин Рийвс и Елвис ги последваха.

Президентът влезе след тях заедно с Джулиет. Държеше неохотно един малък пистолет „Зигзауер“ Р–228, който Джулиет му беше дала ей така, за всеки случай.

Зад тях вървяха ученият Хърбърт Франклин, Книгата и Сексмашината, които ги прикриваха с пушките-помпи.

Книгата изобщо не хареса помещението.

Различи многобройните силуети на най-различни съоръжения. Точно вдясно, до южната стена на огромното помещение, имаше някаква продълговата осмоъгълна камера. Отляво се виждаха потънали в мрак осем камери с размери на телефонни будки. Едва доловимата светлина откъм другата част на помещението падаше върху множеството окачени пътеки, увиснали на три метра под тавана.

В мига, в който Книгата стъпи на нивото, вратата в пода се плъзна и отряза пътя им за отстъпление.

Калвин беше натиснал бутона на пода и я беше затворил.

Книгата преглътна. Лично той би я оставил отворена.

Включи полицейския фенер, който беше взел от преддверието на ниво 5, хвана го под дулото на пушката си и прокара лъча му из тъмното помещение.

Калвин Рийвс пое стратегическото командване.

— Вие двамата — прошепна той на Къртис и Рамондо, — проверете онези телефонни будки и застанете пред вратата на стълбището. Хейнс, Люики, Райли — обърна се той по фамилия към Елвис, Сексмашината и Книгата — претърсете зад тази карантинна камера и подсигурете другата врата. — Той посочи преградната стена. — Джансън. Ние с теб оставаме с Шефа.

Къртис и Рамондо изчезнаха към изпитателните камери и след секунди се появиха пред входа на стълбището.

— Няма никой — каза Рамондо.

Книгата, Елвис и Сексмашината навлязоха в мрака зад карантинната камера. Видяха само един тесен и пуст коридор. Нищо друго.

— Вижте какво има там — каза Книгата, когато тримата морски пехотинци излязоха иззад продълговатата осмоъгълна камера, и те тръгнаха към вратата в преградната стена.

Рийвс следваше стандартната тактика за сражение в ограничено затворено помещение — когато от врага няма и следа, подсигури всички изходи и определи позициите си.

Това беше най-голямата грешка.

Не само защото ограничи възможностите си за отстъпление, но и защото направи точно това, което очакваше от него.

Кърт Логан — който вече се намираше в ограниченото и затворено помещение.

 

 

Докато Елвис и Сексмашината напредваха към преградната стена, Книгата прокара лъча на фенера по десетметровата карантинна камера. Беше огромна.

В края й откри малка стъклена врата и насочи светлината през нея.

И подскочи.

В него се взираше радостно ухилена азиатска физиономия, притисната до стъклената стена.

Азиатецът сочеше нещо на тавана на карантинната камера.

Книгата проследи пръста му с фенера и вдигна глава…

… и пред погледа му попадна приличното на богомолка лице на командос от Седми взвод с очила за нощно виждане и газова маска!

 

 

Единственото, което спаси живота на Книгата, беше фенерът.

Най-вече защото, макар и за миг, той заслепи мъжа на покрива на карантинната камера. Командосът извърна поглед от светлината, тъй като инфрачервените му очила я усилваха 150 пъти.

Но това време бе достатъчно за Книгата.

Пушката-помпа гръмна и командосът рухна от покрива на карантинната камера.

Нищожна утеха, като се имаше предвид, че в същия момент от покрива на камерата и от вътрешността на телефонните кабини се изсипа легион от черни фигури, които откриха безмилостен огън и превърнаха помещението в ад за Книгата и нещастната му група.

 

 

Горе при вратата на стълбището Къртис и Рамондо се озоваха под кръстосания обстрел на автомати Р–90. Двамата агенти бяха убити на място и труповете им се свлякоха на пода с безброй кървави рани.

 

 

Джулиет Джансън блъсна президента на пода. Над главите им засвистяха куршуми.

Калвин Рийвс нямаше този късмет.

Картечният обстрел го застигна в гръб. Той се свлече на колене с удивена физиономия — беше направил всичко както трябва и защо се беше получило така? След това трупът му падна и главата му изкънтя в пода, на сантиметри от Хърбърт Франклин.

 

 

Куршумите свистяха из въздуха.

Без да спира да стреля, Джулиет вдигна президента и го повлече към прикритието на лабораторните маси до преградната стена — и изведнъж забеляза надигналия се от пода командос, който се беше прицелил в главата на президента.

Извърна автомата си към командоса. Твърде бавно…

Изстрел!

Главата на мъжа от Седми взвод експлодира и се килна назад. Тялото му се стовари на пода.

Джулиет се извърна да види кой е изстрелял смъртоносния куршум, но за свое огромно учудване не видя никого.

 

 

Книгата, Елвис и Сексмашината се хвърлиха под лабораторните маси в мига, когато стрелбата започна. Отвърнаха на огъня, целейки се в тримата командоси зад изпитателните кабини.

Скоро обаче стана пределно ясно, че въоръжението на пехотинците изобщо не може да се сравнява със свръхскоростните автомати на Седми взвод. Мощта на вражеския огън направо попиляваше оборудването в лабораторията.

Елвис се притисна към пода и викна:

— Мамка му! Много кофти!

— Айде стига бе! — изкрещя Книгата и започна да стреля с пушката-помпа. Не уцели никого, но тогава се случи нещо много странно — трите черни фигури при кабините се свлякоха мъртви на пода.

Книгата недоумяващо зяпна разчистеното бойно поле.

 

 

Застаналият до вратата на стълбището командир на част Алфа видя какво стана.

— Мамка му! Тук има още някой! — изкрещя гневно той в микрофона си. — Някой ни избива!

Изведнъж половината глава на командоса до него изчезна и го опръска от глава до пети с кръв и мозък.

— Мамка му! — Логан беше очаквал да изгуби най-много двама души — а ето че вече беше изгубил цели шестима. — Част Алфа, изтегли се! Всички при стълбите! Спешна евакуация, веднага!

И отвори вратата. Няколко куршума едва не отнесоха и неговата глава. Оцелелите командоси побързаха да се оттеглят в прикритието на източното стълбище, но не и преди да изпразнят по един пълнител в телата на падналите си другари.

Самият Логан стреля безмилостно в тялото на мъртвия командос на пода до себе си. После хукна след останалите. Настъпи тишина.

 

 

Книгата, Елвис и Сексмашината все така клечаха под масите, забулени от лютив барутен дим.

Тишина.

Оглушителна тишина.

Джулиет Джансън и президентът лежаха на пода под една маса на два метра от Книгата и другите двама, покрити с прах и пластмасови отломки.

Изведнъж на масата над главите им тупнаха два крака в ботуши.

Всички погледнаха нагоре и зяпнаха Шейн Скофийлд, капитан от морската пехота на САЩ, в пълна парадна униформа и с никелирани берети в ръцете.

Той им се усмихна.

— Здрасти.

 

 

Междувременно в баровете, офисите и домовете в САЩ и по целия свят хората не откъсваха очи от телевизорите.

Материалът беше доста оскъден и затова Си Ен Ен и останалите телевизионни мрежи непрекъснато въртяха няколкото минути запис, с който разполагаха. Най-различни експерти излагаха най-различни мнения.

Правителствените агенции се размърдаха, въпреки че нямаше какво толкова да правят, тъй като местоположението на кошмарния обект бе известно само на неколцина избраници.

Във всеки случай там, където се намираше президентът, наближаваше осем сутринта и целият свят очакваше следващата сводка на кръгъл час.