Нора Робъртс
Родена в пламък (8)

Осма глава

Маги не можеше да се откъсне от галерията. А и не виждаше причина да го прави: Джоузеф и останалият персонал бяха извънредно дружелюбни, дори се съветваха с нея за разположението на някои от експонатите.

Тяхната работа й се струваше напълно задоволителна, но нямаше как да отрече усета на Роуган за подробностите, или по-точно, умението му да поднесе една творба. Персоналът изпълняваше неговите нареждания, а тя се настани непринудено, за да скицира някои от индианските експонати.

Изкуството на индианците я очароваше — кошничките, украшенията за коса, изящно подредените мъниста, плетениците на ритуалните маски. Идеи и форми нахлуваха в главата й спонтанно и стремително като газели и тя бързаше да ги пренесе върху хартията.

Предпочиташе да се потопи в работата си. Щом се замислеше, тя се връщаше към онова, което Кристин бе казала за Маив. Чудеше се, каква ли част от живота на родителите й остава непозната за нея. Майка й бе започнала да гради кариера; баща й се бе влюбил в друга жена. А двамата — заради нея — са били като в капан, без да могат да осъществят най-лелеяните си мечти.

Изпитваше потребност да научи повече, а се страхуваше, страхуваше се от истината, защото очевидно тя само щеше да затвърди убеждението й, че всъщност никога не е познавала истински хората, които са я създали. Точно така — никога не ги е познавала.

Тя потисна тази потребност дълбоко в себе си и се потопи изцяло в галерията.

От време на време превръщаше кабинета на Роуган в ателие. Светлината беше подходяща, а и рядко я безпокояха — помещението бе в задната част на сградата. Стаята не бе просторна. Очевидно Роуган бе предпочел да използва всяко кътче, за да излага произведения на изкуството.

Не възразяваше срещу това негово решение.

Покри бюрото от орехово дърво с найлон и огромно количество вестници. Нахвърляните с въглен и молив скици бяха само началото. Сега ги обогатяваше, като ги обагряше с цветни петна. Купи акрилни бои от магазина до галерията, но доста често, недоволна от техния ефект, използваше и подръчни материали — топеше четката в чаши с кафе или в пепел от цигари; понякога очертаваше по-дръзки линии с червило или моливи за грим.

Скиците за нея бяха само първа стъпка. Намираше рисунките си за прилични, без да си въобразява, че е майстор на четката и боите. За нея бе просто начин да съхрани образите във времето. Това, че Роуган нареди няколко скици да бъдат каширани и окачени из залата, по-скоро я притесни, отколкото да я зарадва.

И все пак, повтаряше си непрестанно тя, хората са склонни да купят всичко, стига да ги убедиш в качеството и стойността му.

„Явно ставам циник — реши тя, докато наблюдаваше с присвити очи творбата пред себе си, — щом пресмятам доходите си, преди да съм ги изкарала.“ Господ й бе свидетел — беше се оплела в ефирната паяжина, която Роуган хвърли върху нея, но щеше да намрази себе си повече от него, ако се върнеше вкъщи, без да е пожънала успех.

Дали неуспехът не е наследствен, питаше се тревожно тя. Дали приличаше на баща си дотолкова, че да пропусне да осъществи най-голямата си мечта? Така бе потънала в работата си, че изсъска, когато вратата на офиса се отвори.

— Вън! Вън! Изглежда, трябва да заключвам.

— Четеш мислите ми. — Роуган затвори вратата. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Ядрени опити — скастри го тя. — На теб на какво ти прилича? — Ядосана, че я прекъсват, тя отметна неравния бретон от очите си и изръмжа: — Ти какво правиш тук?

— Тази галерия, която включва и офиса, ми принадлежат все пак.

— Няма начин човек да го забрави. — Маги топна четката в боята, която бе поставила върху стара дъска. — Особено след като всички наоколо започват всяко изречение с думите: „Господин Суини каза това… Господин Суини каза онова…“.

Вдъхновена от кратката словесна схватка, тя нанесе боя върху листа, прикрепен към дъската.

Докато тя се занимаваше с това, погледът му се премести от лицето й към ръцете. За момент остана безмълвен.

— Какво, по дяволите, правиш? — втурна се той напред. Безценното му, любимо бюро бе покрито с изцапани с боя вестници, бурканчета с четки, моливи и — ако не грешеше — с бутилки терпентин. — Ти си луда. Знаеш ли, че това писалище е от времето на Джордж II?

— Здраво е — отвърна тя без никакво уважение към покойния крал. — Пречиш ми на светлината. — Небрежно размаха оплесканата си с боя ръка и той инстинктивно се отдръпна. — Но е добре защитено. Поставих найлон под вестниците.

— И вече смяташ, че всичко е наред? — Той я сграбчи за косите и безжалостно я дръпна. — Щом ти трябва статив — каза той, а носовете им бяха почти допрени, — защо не го поискаш, по дяволите?

— Не се нуждая от статив, а от малко спокойствие. Така че, ако изчезнеш, както чудесно стори през последните два дни… — Тя го побутна, за да му помогне да изпълни желанието й.

И двамата се вторачиха в яркото червено петно, което ръката й остави върху ревера му.

— Олеле — промърмори тя.

— Идиотка.

Кобалтовите му очи гневно се присвиха, когато тя сподави кикота си.

— Съжалявам. Наистина. — Извинението обаче бе примесено със смеха, който я напушваше. — Когато работя, съм голяма мърла и забравям какви са ръцете ми. Но доколкото видях, си пълен с костюми. Няма да усетиш липсата на един.

— Така ли смяташ? — Бърз като змия той потопи пръсти в боята и я размаза по лицето й. Викът й го зарадва. — Цветът ти отива.

Тя прокара опакото на дланта си по лицето и размаза боята.

— Значи искаш да си играем?

Грабна туба с яркожълта боя и се засмя.

— Няма да посмееш — обяви той, разкъсан от гняв и весела закачливост. — Ще ги натикам в гърлото ти — и тубата, и боята.

— Един Конканън никога не подминава предизвикателство. — Усмивката й стана още по-широка и тя се приготви да стисне тубичката.

И двамата бяха решили да не отстъпват, но вратата се отвори.

— Роуган, надявам се, че не те… — Елегантната дама с костюм „Шанел“ замълча. Светлосините й очи се разшириха от изненада. Безкрайно озадачена, тя прокара ръка през тъмните си коси. — Не знаех, че… имаш работа.

— Появяваш се съвсем навреме. — Напълно овладян, Роуган откъсна парче вестник и започна да трие пръстите си. — Точно щяхме да изпаднем в положението на глупаци.

„Може и да е прав“ — помисли си Маги, оставяйки със странно съжаление тубите върху бюрото. Но щеше да е забавно.

— Патриша Хенеси, да ти представя Маргарет Мери Конканън, художничката, която ще излага при нас.

„Това? — помисли си Патриша смаяна, макар деликатните й изваяни черти да показаха само любезен интерес. — Тази оплескана с боя и с разрошени коси жена е М. М. Конканън?“

После каза:

— За мен е удоволствие да се запознаем.

— За мен също, госпожице Хенеси.

— Госпожа — поправи я Патриша с бегла усмивка. — Но, моля ви, наричайте ме Патриша.

„Същинска самотна роза зад стъклена преграда — помисли си Маги. — Патриша Хенеси е красива, деликатна и прекрасна. И нещастна“ — продължи да разсъждава тя, докато оглеждаше елегантния овал на лицето й.

— Ще ви оставя за малко. Сигурна съм, че искате да си поговорите с Роуган насаме.

— Не го правете заради мен. — На устните на Патриша се появи усмивка, но не и в очите й. — Идвам от горе, Джоузеф ме разведе из изложбата, възхитена съм от творбите ви. Имате невероятен талант.

— Благодаря.

Маги рязко изтегли кърпичката от външния джоб на Роуган.

— Да не си посмяла… — Предупреждението му замря на устните, защото фината ирландска дантела бе вече овъргаляна в терпентина по ръцете й. С нещо, което напомняше изсумтяване, той сграбчи кърпичката и на свой ред почисти боята от пръстите си. — Очевидно офисът ми временно се е превърнал в бърлога на художник.

— Така е, а аз самата никога не съм работила в бърлога — обяви Маги, преднамерено провличайки гласните. — Знаете ли, много го разстроих, като заех свещеното му място. Ако познавате Роуган отдавна, сигурно сте наясно колко е придирчив.

— Не съм придирчив — просъска той през зъби.

— Има си хас да го признаеш — иронично отбеляза Маги и го погледна насмешливо. — Той е доста див човек и непредвидим като цветовете на слънцето при изгрев.

— Не всички възприемат стремежа към организация и контролиране на положението за дефект. По-скоро обратното.

Отново бяха застанали лице в лице и умело, макар и вероятно несъзнателно, изключиха Патриша — нещо, което се усещаше в тясната стаичка. Въздухът бе пълен с напрежение и Патриша го долови. Не можеше да забрави времето, когато Роуган бе увлечен по нея. Нямаше начин да го забрави, защото бе влюбена в Роуган Суини.

— Съжалявам, ако съм се появила в лош момент. — Ненавиждаше се заради фалшивия си и официален тон.

— О, няма защо. — Начумереното лице на Роуган бързо се озари от чаровна усмивка, когато се обърна към нея. — Винаги е удоволствие да те види човек.

— Отбих се, просто защото смятах, че си приключил с работата за днес. Семейство Карни ме поканиха на едно питие и изразиха надежда, че вероятно и ти ще се присъединиш.

— Съжалявам, Патриша. — Роуган погледна съсипаната си кърпичка и с въздишка я пусна върху разстланите вестници. — Откриването е утре и ми предстои да проверя още десетки неща.

— Не се притеснявай. — Маги се усмихна лъчезарно на Роуган. — Не желая да съм причината да нарушаваш светския си живот.

— Не ти си причината. Чакат ме и други задължения. Предай, моля те, поздравите ми на Мариан и Джордж.

— Непременно. — Патриша вдигна глава и Роуган я целуна по бузата. Миризмата на терпентин задуши аромата на нежния й, ухаещ на цветя парфюм. — Приятно ми бе да се запознаем, госпожице Конканън. Очаквам с нетърпение утрешната вечер.

— Наричайте ме Маги — предложи тя с топлина, породена от вродена женска интуиция. — И благодаря. Да стискаме палци всичко да мине добре. Приятен ден, Патриша. — Маги си затананика и започна да чисти четките. — Прекрасна е — добави тя, след като Патриша си тръгна. — Стара позната ли ти е?

— Точно така.

— Стара омъжена позната?

Доловил намека, той само вдигна вежди и уточни:

— Стара, овдовяла позната.

— Аха.

— Многозначителен отговор. — Без сам да разбира защо, той започна неволно да се брани. — Познавам Патриша повече от петнадесет години.

— Ама и ти си един бавен, Суини. — И като облегна бедро на бюрото, Маги започна да почуква лекичко устните си с молив. — Красива жена, очевидно с вкус, жена от твоята класа, ако ми разрешиш да добавя, и цели петнадесет години не си предприел нищо.

— Да предприема нещо? — Тонът му бе леден. — Доста неподходящ израз. Но като оставим за момент неуместната ти забележка, откъде си сигурна, че не съм го сторил?

— Такива неща си личат. — Маги сви рамене и се отмести от бюрото. — Интимните и платоничните взаимоотношения излъчват коренно различни сигнали. — Погледът й се смекчи. В крайна сметка, той бе само мъж. — Готова съм да се обзаложа, че според теб сте просто добри приятели.

— Естествено.

— Глупак. — Усети как се изпълва със състрадание към Патриша. — Та тя е влюбена в теб.

Идеята и небрежният начин, по който Маги я подхвърли, го смаяха.

— Това е пълен абсурд.

— Единственият абсурд е, че ти не подозираш нищо. — Тя бързо започна да прибира нещата си. — Изпитвам истинско съчувствие към госпожа Хенеси — или поне отчасти. Трудно ми е да й го предложа докрай, след като самата аз съм заинтригувана от теб, а идеята да скочиш в леглото ми, след като си напуснал нейното, не ми допада.

Разгневен, той си помисли, че Маги е най-пъклената жена, която познава.

— Разговорът става безсмислен, а мен ме чака работа.

Беше трогателно как гласът му изведнъж можеше да стане толкова официален.

— И то заради мен, затова няма да те бавя. Ще оставя тези картини да съхнат в кухнята, ако не възразяваш.

— Стига да не ми се пречкат. — „Както и тяхната създателка“ — добави той мислено. Допусна грешката да погледне към картините. — Какво си направила?

— Малко поизцапах, както ти вече отбеляза, но бързо ще почистя.

Без да пророни дума, той внимателно хвана за края една от картините и я повдигна. Ясно виждаше какво я е вдъхновило, как възнамерява да претвори видяното от индианското изкуство в нещо дръзко и единствено нейно.

Независимо колко много и често го вбесяваше, всеки път оставаше поразен от таланта й.

— Виждам, че не си си губила времето.

— Една от малкото ни общи черти. Ще ми кажеш ли мнението си?

— Улавяш величието и красотата много добре.

— Приятен комплимент, Роуган. — Тя се усмихна. — Много приятен.

— Твоето изкуство те отразява, Маги, и това те прави още по-объркваща. Чувствителна и арогантна, състрадателна и безмилостна. Чувствена и сдържана.

— Ако искаш да кажеш, че често меня настроенията си, напълно си прав. — Отново усети нещо да я жегва. Питаше се дали ще настъпи мигът, когато ще погледне и нея по начина, по който изучаваше творчеството й. И до какво би довело това помежду им, ако и когато се случи. — Не смятам, че е дефект.

— Само че те прави трудна за съжителстване.

— Няма кой да се съобразява с мен, освен самата аз. — Тя вдигна ръка и напълно го разстрои, защото го погали по бузата. — Замислила съм да се любя с теб, Роуган. И двамата го знаем. Само че аз не съм почтената госпожа Хенеси — тя търси съпруг, който да й сочи пътя.

Той обви талията й с ръце и с наслада долови, че сърцето й започва да бие лудешки.

— А ти какво търсиш?

Трябваше да е готова с отговора. Щеше да е, но го забрави някъде в мига между докосването му и внезапните, забързани удари на сърцето си.

— Ще ти кажа, когато самата аз съм наясно. — Наведе се напред, повдигна се на пръсти и докосна устните му със своите. — Но засега това е достатъчно.

Взе картината от ръцете му и събра и останалите.

— Маргарет Мери — спря я той, когато тя вече бе до вратата, — ако бях на твое място, щях да измия боята от лицето си.

Тя сбърчи нос, събра очи, погледна към червеното петно и обяви:

— По дяволите!

После затръшна вратата след себе се.

Финалният му удар може и да поуспокои гордостта му, ала той не се чувстваше стабилно; ненавиждаше начина, по който тя успяваше да го изкара от равновесие с толкова малко усилие. Той просто не разполагаше с време, за да се оправи със затрудненията, които тя щеше да му причини. Ако имаше време, можеше просто да я отвлече в една от празните стаи и да излее в нея цялото си раздразнение, цялата похот, цялата влудяваща жажда, докато се почувства освободен.

Твърдо бе убеден, че само веднъж да упражни контрол над нея, или поне над ситуацията, и щеше отново да се почувства господар на положението.

Но имаше приоритети и първият, според законния договор и моралните задължения, бе изкуството й.

Погледна към една от картините, които бе оставила. Изглеждаше направена набързо, но същевременно небрежно изящна, с дръзки линии и смели цветове, които приковаваха вниманието.

Каквато бе и художничката. Просто не допускаше да бъде пренебрегвана.

Съвсем съзнателно, той обърна гръб на картината и напусна стаята. Но образът остана в главата му и възбуждаше ума му така, както остана и усещането от нея, което възбуждаше сетивата му.

— Господин Суини? Сър?

Роуган се спря в главната зала и потисна въздишката си. Познаваше слабия прошарен мъж, стиснал опърпана папка.

— Еймън — поздрави той неугледно облечения мъж толкова любезно, колкото и всеки друг, облечен в коприна клиент. — Отдавна не си идвал.

— Рисувах. — Нервен тик заигра около лявото око на Еймън. — Имам доста нови неща, господин Суини.

Може и да е рисувал, реши Роуган. Но определено бе и пил. Налице бяха всички белези за това: зачервено лице и очи, треперещи ръце. Еймън едва ли бе на повече от тридесет, но пиенето го бе състарило, изглеждаше крехък и отчаян.

Стоеше до вратата, малко настрана, за да могат посетителите на галерията да не се сепват от вида му. Гледаше Роуган умолително. Пръстите му шареха по старата картонена папка.

— Надявах се, че разполагате с минутка, за да видите, господин Суини.

— Утре откривам изложба, Еймън. Голяма.

— Знам. Четох във вестника. — Еймън нервно облиза устни. Снощи в кръчмата изхарчи и последните пари, които изкара, като рисуваше по улиците. Разбираше, че е лудост. Още по-лошо: разбираше, че е глупост. А сега отчаяно се нуждаеше от сто лири, за да си плати наема, в противен случай в края на седмицата щяха да го изхвърлят от квартирата. — Мога да ги оставя при вас, господин Суини. Да ги разгледате на спокойствие и да дойда в понеделник. Имам… Имам някои добри неща. Исках да ги видите първо вие.

Роуган не попита Еймън дали има нужда от пари. Отговорът бе очевиден и въпросът само щеше да го унижи. Някога бе показал талант, припомни си Роуган, преди страхът и алкохолът да го превземат.

— Офисът ми е доста разхвърлян в момента — поясни Роуган меко. — Да се качим горе. Там ще ми покажеш какво си направил.

— Благодаря ви. — Кървясалите очи на Еймън, светнали от надежда, излъчваха патетичност. — Благодаря ви, господин Суини. Няма да ви отнема много време. Обещавам.

— Точно се канех да пийна чай. — Роуган непринудено хвана Еймън под ръка, за да го подкрепя, докато се изкачват по стълбите. — Нали ще ми правите компания, докато разглеждаме творбите ви.

— С удоволствие, господин Суини.

Маги се дръпна назад, за да не я види Роуган, когато завие по стълбището. Беше сигурна, абсолютно сигурна, че ще изрита неугледния художник през вратата. Или, реши тя, ще накара някой от персонала да свърши мръсната работа. Вместо това той покани мъжа на чай и го съпроводи до горе, сякаш бе желан гост.

Кой можеше да си помисли, че Роуган Суини е толкова внимателен?

Дори ще купи някои от картините, съобрази тя. Достатъчно, та художникът да запази гордостта си и да отдели необходимото, за да сложи някоя хапка в стомаха си. Този жест бе по-трогателен и по-важен за нея, отколкото стипендиите и даренията, които „Уърлдуайд“ отпускаше годишно.

Него го бе грижа. Тази мисъл едновременно я засрами и й достави удоволствие. Той се интересуваше еднакво и от човешките ръце, които създаваха произведенията, и от самото изкуство. Тя се върна в офиса, за да подреди и да се опита да проумее този нов Роуган Суини, с когото току-що се бе сблъскала.

 

 

Двадесет и четири часа по-късно, Маги бе провесила крака от леглото в спалнята, предоставена й в дома на Роуган. Главата й висеше между коленете, а тя се проклинаше, че така внезапно й прилоша. Беше й унизително да признае, дори пред себе си, че не владее нервите си. Но не можеше да го отрече — гадният вкус все още бе в устата й, а тялото й трепереше.

Няма значение. Няма значение какво си мислят, повтори си тя. Важното е какво мисля аз.

О, господи! Господи, как допусна да я въвлекат в това, което предстоеше?

Вдишвайки бавно и внимателно, тя вдигна глава. Гадеше й се наново и трябваше да стисне зъби. Погледна се в овалното огледало насреща.

Бе предпочела да облече черно бельо и кожата й просветваше шокиращо бяла. Лицето й беше бледо, а очите — кървясали. Усети следващия пристъп, простена и отново сведе глава.

Изглеждаше ужасно. Само щеше да се изложи. Нали бе щастлива в Клар? Принадлежеше на онова място, там се чувстваше добре — сама и свободна. Само тя и стъклото, тихите поля и утринната мъгла. Точно там щеше да бъде, ако не бе Роуган Суини и всичките му приказки, които допусна да я подмамят.

„Той е същински дявол“ — помисли си тя и за удобство предпочете да забрави, че е променила мнението си за него. Истинско чудовище, което поглъщаше невинните творци и задоволяваше собствените си амбиции. Щеше да я изцеди и да я захвърли като изстискана туба боя.

Само да можеше да стане. Щеше да го убие.

На вратата се почука леко. Тя стисна очи. „Махай се — изкрещя тя наум. — Махай се и ме остави да умра на спокойствие.“

Отново се почука, но този път последва и въпрос:

— Маги, скъпа, готова ли си вече?

Госпожа Суини. Маги притисна главата си с длани и се въздържа да не извика: „Не, не съм!“. Вместо това се постара да се стегне, за да не й потрепери гласът, но успя само да изхленчи:

— Въобще няма да отида.

Копринената дреха на Кристин прошумоля, докато влизаше в стаята.

— О, миличка. — Изпълнена с майчинска загриженост, тя пристъпи към Маги и я прегърна. — Всичко ще е наред, мила. От нерви е.

— Нищо ми няма. — В следващия миг Маги заряза гордостта си и зарови глава в рамото на Кристин. — Не мога да отида.

— Разбира се, че можеш. — Кристин бързо повдигна лицето на Маги близо до своето. Знаеше точно кое копче трябва да бъде натиснато и безмилостно го стори: — Нали не искаш да си помислят, че си се изплашила?

— Не съм се изплашила! — Брадичката на Маги се стрелна решително нагоре, но отново усети, че й се повдига. — Просто не ме интересува.

Кристин се усмихна, погали Маги по косата и изчака.

— Не мога да го направя, госпожо Суини — изтърси Маги. — Просто не мога. Ще се изложа, а това е нещо, което най-малко искам. Предпочитам да ме обесят.

— Напълно те разбирам, но те уверявам, че няма да се изложиш. — Тя взе студените ръце на Маги в своите. — Вярно, че ти самата ще бъдеш на показ не по-малко от твоите произведения. Това е несъвършенството в света на художника. Всички проявяват любопитство какво представляваш, ще те обсъждат, ще гадаят. Остави ги да го сторят.

— Не е толкова това, колкото… Но и това е част от проблема. Не съм свикнала да ме оглеждат и не мисля, че ще ми допадне. Искам да видят творбите ми… — Тя стисна устни и продължи: — Това е най-доброто, което съм дала от себе си, госпожо Суини. Ако нещо не е завършено докрай, ако не е достатъчно добро…

— Роуган смята, че работите ти са добри.

— Той пък много знае — измърмори Маги.

— Права си. Много знае. — Кристин наклони глава и реши, че момичето до нея има нужда от малко майчинско отношение. А майчинското отношение невинаги бе ласкаво. — Да сляза ли долу и да му кажа, че те е страх прекалено много и си твърде неуверена, за да присъстваш на откриването?

— В никакъв случай! — Отчаяна, Маги покри лице с ръце. — Той ме натика в капан. Не човек, а змия. Проклетият му алчен… О, извинете. — Маги се вдърви и отпусна ръце.

Кристин се постара да се въздържи да не се изкиска.

— Не се притеснявай — увери я тя със сериозен тон. — Ти просто си стой тук, а аз ще сляза долу и ще съобщя на Роуган да не ни чака. Той вече протърка килима във вестибюла от крачене напред-назад.

— Никога не съм виждала човек, така обсебен от чувството за време.

— То е в кръвта на хората от рода Суини. Майкъл, Бог да го благослови, ме влудяваше. — Тя потупа Маги по ръката. — Ей сега ще се върна и ще ти помогна да се облечеш.

— Госпожо Суини — Маги отчаяно се вкопчи в ръкава на Кристин, — не можете ли да му кажете, че съм умряла например? Това би било достатъчно уважителна причина да не присъствам на откриването. А и по правило се печели повече от изкуството на умрял художник, отколкото на жив.

— Ето, виждаш ли? Започваш да се съвземаш. — Кристин се освободи от вкопчените пръсти на Маги. — Хайде, иди и си измий лицето.

— Но…

— Очаквам да се представиш в тази тържествена за теб вечер — сряза я Кристин остро. — Вярвам в Шарън и знам, че точно това би искала от нас двете. Хайде, нали ти казах да отидеш да си измиеш лицето, Маргарет Мери.

— Да, госпожо Суини. — Тъй като нямаше къде да се скрие, Маги се изправи на треперещите си крака. — Нали няма да му кажете… Иска ми се Роуган да не разбере, че…

— Когато на жена предстои една от най-важните вечери в живота й, тогава й е позволено да се позабави с обличането.

— Вероятно е така. — Бегла усмивка заигра по устните й. — Обяснението ме кара да се чувствам като глупачка, но е добра възможност.

— Остави аз да се справя с Роуган.

— И ще ви помоля за още нещо. — Маги призна пред себе си, че отдавна го отлага, но може би беше най-добре да го поиска в момент, когато се чувстваше депресирана, както никога досега. — Дали бихте могли да намерите онези вестникарски изрезки, за които споменахте? Онези за майка ми.

— Мисля, че ще мога. Сама трябваше да се сетя да ти ги дам. Естествено е да искаш да ги прочетеш.

— Да, точно така. Много ще съм ви задължена.

— Ще се погрижа да ги получиш. Хайде, иди и се оправи. Отивам да отпратя Роуган.

Преди да затвори вратата, тя дари Маги с лъчезарна усмивка.

Кристин слезе долу и намери Роуган да крачи нервно напред-назад.

— Къде, по дяволите, се бави? — попита той, когато съзря баба си. — Мотае се горе вече цели два часа.

— А ти какво очакваш — спря го Кристин с величествен жест. — Впечатлението, което ще направи тази вечер, е важно, нали?

— Естествено. — Ако не я харесат, мечтите му щяха да увехнат заедно с тези на Маги. Той имаше нужда от нея сега, тук и готова да заслепи всички. — Защо й отнема толкова време? Нали само ще навлече някакви дрехи и ще си пооправи косата.

— Прекалено дълго живееш сам, скъпи, ако наистина вярваш в тези глупости. — С нежно чувство Кристин се пресегна, за да оправи и без това безупречната му папионка. — Колко си елегантен с фрак.

— Бабо, искаш да спечелиш време.

— Нищо подобно. — Усмихвайки се широко, тя отстрани несъществуваща прашинка от ревера му. — Просто слязох, за да ти кажа да тръгнеш без нас. Ще те последваме, щом Маги се приготви.

— Тя вече трябваше да е готова!

— Но не е. Освен това, помисли колко по-впечатляващо ще бъде, ако закъснее малко. Ти обикновено оценяваш подобни театрални ефекти, Роуган.

Отговаряше на истината, затова се съгласи.

— Добре. — Погледна часовника си и тихо изруга. Ако не тръгнеше веднага, щеше да закъснее. Негово задължение бе да е там, за да се погрижи за неща, които неизбежно възникват в последния момент, независимо колко му се искаше да изчака и лично да отведе Маги до галерията. — Оставям я в твоите ръце. Ще изпратя колата обратно. Нали ще се погрижиш да е там до час?

— Можеш да разчиташ на мен, скъпи.

— Както винаги. — Той я целуна по бузата и като отстъпи назад каза: — Между другото, госпожо Суини, не споменах, че изглеждаш възхитително.

— Не, не го направи досега и бях потисната.

— Както обикновено, ще бъдеш най-впечатляващата дама в залата.

— Добре го каза. Хайде, тръгвай и остави Маги на мен.

— С удоволствие. — Той хвърли поглед към стълбището и се отправи към вратата. Погледът не бе особено ласкав. — Желая ти късмет с нея.

Когато вратата се затвори, Кристин въздъхна. Нуждаеше се от целия късмет, който можеха да й пожелаят.