Нора Робъртс
Родена в пламък (6)

Шеста глава

Маги се събуди обкръжена от мрак. През онези първи минути на замаяност бе сигурна само, че не е в собственото си легло. Ароматът на чаршафите, усещането от тях й бяха непознати. По принцип не спеше на фини тъкани, но това не й попречи да усети разликата и да долови ненатрапчивия успокояващ дъх на върбинка, излъчван от калъфката на възглавницата, в която бе заровила лице.

През главата й пробяга тревожна мисъл и тя внимателно протегна ръка, за да се увери, че е единственият обитател на леглото. Дюшекът й се стори безкраен — напипа истинско езеро от гладки чаршафи и пухкави одеяла. „Празно езеро, слава богу“, помисли си тя и се изтърколи към средата на леглото.

Последният й спомен бе за отчаяния й плач в колата до Роуган и чувството на празнота, усещането, че се носи по течението на вода като пречупен стрък тръстика. Бе минала през хубаво чистилище. Сега бе овладяна, спокойна и пречистена.

Изкусително бе да се отдаде на лукса в нежната тъмнина върху меката ароматизирана постеля. Но реши, че е най-добре да разбере къде се намира и как се е озовала тук. Отново се претърколи до ръба на леглото, плъзна ръка по полираното дърво на нощното шкафче, напипа гладката повърхност на лампата и намери ключа.

Светлината бе приглушена — топли златисти оттенъци осветиха голяма спалня. С гипсов таван, изискани тапети с неразцъфнали рози и масивно легло с балдахин.

„Същинска царица на леглото“ — помисли си тя с усмивка. Жалко, че прекомерната умора й пречеше да се наслади на всичко.

Камината отсреща не гореше. Блестеше от чистота и бе готова за клечка кибрит. Изящни дългостеблени розови рози, свежи като лятно утро, бяха наредени във великолепна ваза на огромното бюро, заедно със сребърна четка за коса и прекрасни разноцветни шишенца с ръчно изработени запушалки.

В огледалото над тях Маги зърна отражението си — разрошена и с подути очи сред чаршафите.

„Не си съвсем на мястото си, моето момиче“ — реши тя и като се ухили, придърпа ръкава на памучната нощница. Очевидно някой бе проявил достатъчно здрав разум да я преоблече, преди да я стовари в царственото ложе.

Може би някоя прислужница или самият Роуган. Нямаше никакво значение — помисли си тя практично, тъй като вече бе сторено, и то в нейна полза. По всяка вероятност дрехите й бяха подредени в украсения с дърворезба гардероб. Също не на място в него, както и самата тя в разкошното езеро от гладки ленени чаршафи.

Ако се намираше в хотел, сигурно той бе най-хубавият, на който се бе наслаждавала. Надигна се и залитайки, се отправи към най-близката врата, която правилно предположи, че води към банята.

Банята бе не по-малко пищна от спалнята — с блестящи плочки в розово и слонова кост, с огромна вана, в която можеха да легнат двама души и отделна душкабинка от матирано стъкло. С въздишка на чиста завист тя съблече нощницата и завъртя крана.

Чувстваше се божествено, докато горещата струя биеше по врата и раменете й, сякаш бяха сръчните пръсти на опитен масажист. Далеч не напомняше тънката струйка на нейния душ. Сапунът ухаеше на лимон и се плъзгаше по кожата й като коприна.

Забеляза развеселено, че оскъдните й тоалетни принадлежности са подредени върху широкия плот до розовия умивалник с форма на мида. Собствената й хавлия, такава каквато беше, висеше на месинговата кука до вратата.

Е, някой се грижеше за нея, даде си сметка тя и в момента нямаше причина да се оплаче.

След цели петнадесет минути, през които водата бе все така гореща, тя се пресегна към една от пухкавите хавлиени кърпи, преметнати върху голяма метална затопляща халка. Беше достатъчно голяма, за да я загърне от гърдите до прасците.

Среса мокрите си коси назад, използва крем от един кристален буркан и подмени пешкира със собствената си раздърпана хавлия.

Босонога и изпълнена с любопитство, тя тръгна на разузнаване.

Стаята й се намираше в далечния край на широк коридор. Дискретното осветление хвърляше сенки върху блестящия под, застлан с царствена червена пътека. Не чу никакъв звук, докато крачеше към стълбището, величествено извито нагоре и надолу. Реши да тръгне надолу и сложи ръка върху лъскавия парапет.

Очевидно бе, че не е гост в луксозен хотел, а се намира в частен дом. Домът на Роуган, реши тя, след като хвърли завистлив поглед към картините, накачени в парадния вестибюл и в обширното входно антре. Този човек притежаваше оригинален Ван Гог и Матис, даде си сметка тя и усети как слюнките й потичат.

Откри предната гостна с отворени към благоуханната нощ прозорци, после попадна във всекидневна, където столове и канапета бяха уютно подредени, така че да може удобно да се разговаря. В другия край на вестибюла се забелязваше входа към онова, което реши, че е музикален салон, тъй като в него съзря единствено голямо пиано и позлатена арфа.

Всичко бе изключително красиво, а пред картините Маги можеше да стои прехласната дни наред. Но в момента тя изпитваше друга неотложна потребност.

Зачуди се колко ли ще трябва да търси, докато намери кухнята.

Привлече я светлина под прага на една от вратите. Надзърна вътре и видя Роуган, седнал зад бюро, отрупано с подредени на купчини книжа. Помещението бе на две нива, бюрото бе разположено на долното, а зад гърба му се забелязваха стъпала, които водеха към кът за сядане. Стените представляваха библиотека от пода до тавана.

Цели хектари книги, прецени тя, хвърляйки поглед из помещението, ухаещо на кожа и пчелен восък. Всичко бе от тъмночервено и тъмнокафяво дърво, в съвършена хармония и с мъжа, и с томовете литература.

Загледа се в него, привлечена от начина, по който хвърли поглед върху листа пред себе си, преди да нанесе бързи, решителни бележки. За пръв път, откакто го познаваше, го виждаше без сако или вратовръзка. Горното копче на ризата бе разкопчано, а колосаните ръкави бяха навити до лактите.

Косата му, проблясваща на светлината от лампата, бе малко разчорлена — сякаш бе прокарвал нетърпеливо пръсти през нея, докато е работил. Дори в момента направи точно това — прокара пръсти през косата и леко се намръщи.

С каквото и да се занимаваше в момента, то явно го поглъщаше, движенията му бяха ритмични и твърде впечатляващи.

Този човек не оставя ума си да блуждае, реши тя. С каквото и да се захване, очевидно го върши при пълно съсредоточаване и с вещина.

Спомни си как я бе целунал. Не му липсваше нито концентрация, нито опитност.

Роуган прочете внимателно следващата клауза в предложения договор и се намръщи. Не всичко е съвсем наред. Ако си поиграе с думите… Концентрира се, обмисли, зачеркна една фраза и я замени с друга. Разширяването на фабриката му в Лимерик бе от жизненоважно значение и се налагаше да бъде осъществено преди края на годината.

Щяха да се открият стотици работни места, а сравнително евтините апартаменти, които „Уърлдуайд“ щеше да финансира, щяха да осигурят дом за стотици семейства.

Един клон на бизнеса му ще финансира пряко друг — помисли си той. Неговият малък, но важен принос да задържи ирландците — за съжаление най-големия експортен продукт на страната — в Ирландия.

Обмисляше следващата клауза и почти я оформи по свой вкус, когато усети, че умът му блуждае. Нещо искаше да го откъсне от работата му. Роуган погледна към прага на вратата и забеляза, че не е нещо, а е някой. Вероятно бе усетил присъствието й — боса, с подпухнали от сън очи, навлякла раздърпана сива хавлия. Косата й бе пригладена назад, блестящо червеникава. Би трябвало да изглежда зле, но в действителност бе впечатляваща.

Без грим. Току-що измитото й лице приличаше на слонова кост, тук-там поруменяло. Миглите, спуснати над сънените очи, проблясваха от влага.

Реакцията му бе спонтанна и съвсем човешка. Усети как го обзема прилив на топлина и положи усилия, за да се овладее.

— Извинявай, че те прекъсвам. — Тя му отправи бърза дръзка усмивка и възпламени и без това неудържимото му сексуално желание. — Търся кухнята. Почти умирам от глад.

— Нищо чудно. — Наложи се да се изкашля. Гласът й бе дрезгав и не по-малко еротичен от дремещите й очи. — Кога за последен път сложи нещо в устата си?

— Не съм сигурна. — Облягайки се лениво на рамката на вратата, тя се прозина. — Май вчера по някое време. Още всичко ми е като в мъгла.

— Не. Ти проспа вчерашния ден. Целият — откакто напуснахме дома на сестра ти… досега.

— Така ли? — сви тя рамене. — Кое време е сега?

— Минава осем вечерта, вторник.

— Благодаря.

Тя прекоси стаята и се настани в голямото кожено кресло срещу бюрото му, сякаш го бе правила от години.

— Често ли ти се случва да спиш повече от тридесет часа непробудно? — полюбопитства Роуган.

— Само когато не съм спала достатъчно. — Протегна ръце, за да се поразкърши; досега не бе усетила колко е схваната. — Понякога творбата те хваща за гърлото и не те оставя на мира, докато не я свършиш.

Той си наложи да откъсне поглед от плътта, която тя разголи, вдигайки ръце, и да го насочи към документа пред себе си. Бе възмутен, че реагира като обезумял от хормони тийнейджър.

— Опасно е да постъпваш така в твоята работа.

— Не, защото не се чувстваш уморен. Нащрек си през цялото време. Ако си се отдал на работата прекалено дълго, просто губиш представа за времето. На теб ти е нужно да спираш, да си почиваш. Но при мен е различно. А когато приключа се сгромолясвам и си отспивам. — Тя се усмихна отново. — Къде е кухнята, Роуган? Умирам от глад.

Вместо да й отговори, той посегна към телефона и натисна някакви бутони.

— Госпожица Конканън е будна и трябва да хапне. В библиотеката, моля.

— Това е страхотно — отбеляза тя, докато той поставяше обратно слушалката. — Но и сама можех да си забъркам яйца и да не безпокоим прислугата ти.

— Плаща им се да бъдат безпокоени.

— Разбира се! — Тонът й бе сух. — Колко ли удобно се чувстваш да имаш прислуга на разположение двадесет и четири часа в денонощието? — Махна пренебрежително с ръка, преди той да успее да й отговори. — Най-добре да не подхващам тази тема на гладен стомах. Вместо това, я ми кажи, Роуган, как се озовах в онова огромно легло на горния етаж?

— Аз те сложих там.

— Нима?

Ако се бе надявал на някакво смущение от нейна страна, остана разочарован.

— Е, май ти дължа благодарност — рече кратко тя.

— Беше напълно отнесена. По едно време дори поставих огледало към устните ти, за да се убедя, че си още жива.

В момента определено изглеждаше жива.

— Искаш ли едно бренди?

— Не. По-добре да не пия, преди да съм хапнала.

Той се надигна и отиде до бюфета да си сипе.

— Беше разстроена, когато тръгвахме.

Тя вирна глава.

— Колко умело и дипломатично се изразяваш. — Не се смущаваше, че бе плакала пред него. Това бе емоция, истинска и човешка, като смеха и нагона. Но си спомняше, че той държа ръката й, без да я отрупва с безсмислени утешителни слова. — Извинявай, ако съм те притеснила.

Точно това бе направила, но той реши да не обръща внимание.

— Не ти се говореше за това.

— Не ми се говореше и сега не ми се говори — отсече тя и бързо си пое дъх, за да прикрие остротата на гласа си. Той не заслужаваше подобна грубост след цялото внимание, което прояви към нея. Затова продължи: — Няма нищо общо с теб, Роуган. Просто семейни неразбории. Тъй като се чувствам размекната, ще ти кажа — беше ми приятно да ме държиш за ръката. Не си представях, че си от типа мъже, които предлагат утеха.

Стрелна я с очи.

— Струва ми се, че и двамата не се познаваме достатъчно, за да правим обобщения.

— Винаги съм смятала, че притежавам способността да оценявам хората точно, но може и да греша. Затова, разкажи ми. — Тя се облегна на креслото и подпря ръка. — Кой си ти всъщност, Роуган Суини?

Изпита облекчение, че не се наложи да й отговори веднага, защото пристигна вечерята. Спретната, облечена в униформа прислужница, вкара количката и я нагласи внимателно пред Маги така, че от сребърните подноси не се чу нито звук. Направи лек реверанс, след като Маги й благодари и изчезна в мига, щом Роуган я уведоми, че това е всичко.

— Боже, какви ухания. — Маги се нахвърли първо върху супата: гъста, богата смес от разнообразни зеленчуци. — Искаш ли?

— Не. Вече вечерях. — Не се върна зад бюрото, а приседна на стола до нея. Бе странно уютно, осъзна той, да седи до нея, докато се храни, а къщата бе така смълчана. — След като се завърна сред живите, вероятно ще пожелаеш да наминеш към галерията утре?

— Ъхъ. — Тя кимна, тъй като устата й бе пълна с хрупкава кифличка. — По кое време?

— В осем. Имам насрочени срещи за по-късно сутринта, но мога да те заведа и да оставя кола на разположение.

— Кола на разположение! — Развълнувана, тя закри устата си с ръка, защото избухна в смях. — Боже, колко бързо мога да привикна към такива удобства. И за какво ми е кола на разположение?

— За каквото ти хрумне. — Бог знае защо, но реакцията й го ядоса. — Или ще се поразходиш из Дъблин пеша, ако предпочиташ.

— Нещо май сме обидчиви тази вечер? — След супата се захвана с печеното с мед пиле. — Готвачът ти е мечта, Роуган. Мислиш ли, че мога да го или я очаровам достатъчно и да измъкна някоя и друга рецепта за Бри?

— Мъж е — уточни Роуган. — Опитай. Французин е, дързък и доста избухлив.

— Значи, като се изключи националността, напълно си приличаме. Кажи ми, ще се местя ли в хотел утре?

Бе обмислял въпроса дълго. За него щеше да е много по-добре, ако я настани в апартамента на хотел „Уестбъри“. Много по-удобно и много по-скучно.

— Добре дошла си да останеш в спалнята за гости, ако ти е удобно.

— Много ми е удобно. — Тя го погледна внимателно, докато набождаше миниатюрно картофче. В дома си изглеждаше спокоен, като самодоволен крал в замък. — Сам ли живееш в тази огромна къща?

— Да. — Той вдигна вежди: — Това притеснява ли те?

— Да ме притеснява? А, имаш предвид, че някоя нощ, гонен от похот, можеш да пристигнеш в стаята ми? — Тя се разхили, с което го вбеси. — Мога да кажа да или не, Роуган, също както и ти, ако аз нахълтам в стаята ти. Попитах, само защото ми се струва, че е прекалено голяма за сам човек.

— Това е родната ми къща — обясни той сковано. — Живял съм тук цял живот.

— И е чудесна. — Тя избута количката, стана и се отправи към шкафа с напитките. Отвори една бутилка и я помириса. Въздъхна с наслада, като усети прекрасния аромат на ирландско уиски. Наля си чаша, върна се на креслото и се сгуши в него с подвити крака. — Наздраве! — каза тя и изля уискито в гърлото си. Силен, приятен огън премина през нея.

— Искаш ли още?

— Едно ми стига. За сгряване на душата. Второто сгрява мозъка, казваше често баща ми. А сега искам главата ми да е бистра. — Постави чашата на количката и се настани още по-удобно. Хавлиената й роба се разтвори при коленете. — Не отговори на въпроса ми.

— Който беше…

— Кой си ти?

— Аз съм бизнесмен, както не пропускаш най-редовно да ми напомняш. — Облегна се назад и реши да не допусне нито на мислите си, нито на погледа си да се отклоняват към разголените й крака. — Трето поколение. Роден съм и израснах в Дъблин. Закърмен съм от люлката с любов и уважение към изкуството.

— И тази любов и уважение прераснаха в идеята да изкараш печалба от това?

— Точно така. — Той разклати брендито и отпи. Цялото му изражение говореше точно за това, което беше: мъж, който се чувства удобно с богатството си и е доволен от живота. — И ако печалбата носи удовлетворение, то е нищо в сравнение с духовното удовлетворение, което получаваш, когато откриеш и лансираш нов художник. Особено някого, в когото страстно вярваш.

Маги докосна с език горната си устна. Беше прекалено самоуверен, реши тя и прекалено сигурен за мястото, което заемаше в света. Цялото това отношение просто плачеше да бъде поразтърсено.

— О, значи съм тук, за да те задоволя, Роуган?

Той я погледна в развеселените очи и кимна.

— Не се и съмнявам, че ще го сториш, Маги. Някога. На всякакво ниво.

— Някога. — Всъщност не бе възнамерявала да насочи разговора към такава хлъзгава почва, но изкушението, докато седеше отпуснато и удобно, а умът й режеше като бръснач, се оказа огромно. — Значи ти ще определиш времето и мястото?

— Традиция е, мисля, мъжът да избере кога да направи първата крачка.

— Ха! — Разтреперана, тя се наведе напред и забоде пръст в гърдите му. Каквито и мисли да имаше да се потопи в романтично изживяване, те изхвърчаха от главата й. — Натикай си глупавите традиции в шапката и си ги носи. Не ги споделям. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че сега, на прага на двадесет и първи век, жените сами избират. Истината е, че го правим, откакто свят светува — или поне онези от нас, които са достатъчно умни — а мъжете играят по гайдата ни. — Тя се облегна назад. — Ще те имам, Роуган, когато и където аз реша.

Учуди се как подобно невероятно изказване хем го възбужда, хем го кара да се чувства неловко.

— Баща ти е бил прав, Маги, когато е казвал, че ти си наследила темперамента му. Имаш го в излишък.

— И какво от това? Твоят тип ми е познат. — Яростта придаваше богати нюанси на гласа й. — Предпочиташ жената да си седи кротичко, да мечтае по малко, да се грижи за капризите ти и да таи надежда, докато романтичното й сърце отчаяно бие в гърдите й, че няма да пропуснеш да й хвърлиш втори поглед. Ще е като светица, когато сте сред хора и розовите й устни никога няма да отронят горчива дума. И когато ти избереш времето и мястото, тя ще се превърне в истинска тигрица, ще задоволи и най-похотливите ти фантазии, а щом светлината се появи, отново ще се превърне в безлично същество.

Роуган изчака, за да е сигурен, че е свършила, вдигна чашата с бренди и прикри усмивката си.

— Доста точно го каза.

— Глупак!

— Сръдла! — отбеляза той любезно. — Искаш ли десерт?

Смехът напираше в гърлото й и тя му даде воля. Кой можеше да предположи, че ще започне да го харесва?

— Не, да те вземат дяволите. Няма да отвличам горката прислужница от телевизора или от флирта с иконома, или както там си прекарва вечерите.

— Икономът ми е на седемдесет и шест и не флиртува с прислужниците.

— Какво ли знаеш ти? — Маги се надигна и се отправи към лавиците с книги. Подредени по азбучен ред според името на автора, забеляза тя и едва не изсумтя. Трябваше да се досети, че ще цари пълен ред.

— Как се казва?

— Кой?

— Прислужницата.

— Искаш да знаеш името на прислужницата?

Маги прокара пръст по том на Джеймс Джойс.

— Не. Искам да разбера дали ти знаеш името й. Изпитвам те.

Той зяпна, затвори уста и изпита облекчение, че Маги е с гръб към него. Какво значение имаше дали знае името на една от прислужничките си? Колийн? Морийн? По дяволите! Икономът му имаше грижата за домашните помощници. Бригит? Не, по дяволите, май беше…

— Нанси — обяви той. Почти бе сигурен. — Тя е сравнително отскоро. Едва ли има пет месеца. Искаш ли да я повикам, за да се запознаете?

— Не. — Маги небрежно мина от Джойс на Кийтс. — Просто ми бе любопитно, това е всичко. Роуган, имаш ли други книги тук, освен класика? Например някое хубаво криминале, с което да убия времето.

Библиотеката му, сбрала изключително първи издания, бе една от най-добрите в страната, а тя я критикуваше, защото нямало произведения, писани за пари. С известно усилие въздържа яда си.

— Мисля, че може да се открие нещо от лейди Агата.

— Англичани ли са, не ми ги хвали. — Тя сви рамене. — Не са достатъчно кръвожадни по принцип. Като се изключат хората на Кромуел и цялата нанесена от тях разруха. А! Това какво е? Данте на италиански?

— Не е ли очевидно?

— Можеш ли да го четеш, или е само за фасон?

— Справям се доста добре.

Тя отмина и този том, надявайки се да попадне на нещо по-съвременно.

— Не усвоих достатъчно езика, докато бях във Венеция. Понаучих предимно жаргона и малко от литературния език. — Извърна глава и се засмя широко. — Творците са чешити във всяка страна.

— Забелязал съм. — Той стана и отиде до друга полица с книги. — Може би търсиш нещо подобно? — Подаде й „Червения дракон“ от Томас Харис. — Доколкото си спомням, няколко души са убити по зверски начин.

— Чудесно. — Тя мушна книгата под мишница. — Е, ще ти кажа лека нощ, за да можеш да се върнеш към работата си. Благодаря ти за храната и подслона.

— Моля. — Той се настани зад бюрото, взе писалка и я завъртя с пръсти, а очите му не се откъсваха от нея. — Искам да тръгнем точно в осем. Трапезарията е в края на този коридор, вляво. Закуската се сервира от шест нататък.

— Гарантирам ти, че на мен няма да ми бъде сервирана в този безбожен час, но ще съм готова за осем. — Импулсивно се върна при него, сложи ръце на облегалките на стола му и сведе лице близо до неговото. — Знаеш ли, Роуган, и двамата сме точно това, което другият не желае и от което няма нужда… в личен план.

— Напълно съм съгласен с теб… в личен план.

Кожата й, нежна и бяла, както се виждаше през разтворилата се при врата хавлия, миришеше на грях.

— И тъкмо затова според мен ще имаме възхитителна връзка. Та ние почти нямаме общ терен, на който да стъпим, нали така?

— Да. — Погледът му се плъзна към устните й и се задържа там. — А и той е доста нестабилен под краката ни.

— Обичам опасните изкачвания.

Тя се наведе още малко напред — няколко сантиметра — и леко ухапа долната му устна.

Пламък премина през него и го удари право в слабините. Все пак успя да я увери:

— Предпочитам да стъпвам здраво на земята.

— Знам. — Тя се отдръпна. Остави го с изтръпнали устни и горящи слабини. — Първо ще опитаме по твоите правила. Лека нощ.

Излезе от стаята, без да се обърне. Роуган изчака, за да е напълно сигурен, че си е отишла, и чак тогава разтърка лицето си.

Мили боже, тази жена направо го изпълваше с похот. Не смяташе, че е редно човек да действа, воден единствено от нагон, или поне така мислеше от юношеството си насам. В края на краищата, той бе цивилизован човек, човек с вкус и възпитание.

Уважаваше жените, възхищаваше им се. Разбира се, че бе имал връзки, които завършваха в леглото, но винаги се бе старал взаимоотношенията да напреднат достатъчно, преди да се любят. Разумно, взаимно и дискретно. Не бе животно, движено само от инстинкта.

Дори не бе сигурен, че харесва Маги Конканън като човек. Тогава що за мъж щеше да бъде, ако направи това, за което изгаряше в момента? Ако хукне нагоре по стълбите, нахлуе в нейната спалня и й се нахвърли?

„Един задоволен мъж“ — помисли си той с мрачен хумор.

Поне до сутринта, когато щеше да се изправи пред нея, пред себе си и пред всичката работа, която трябваше да се свърши.

Може би бе по-трудно да поеме по стръмния път. Може би щеше да е по-добре да страда, както дяволски добре знаеше, че тя очаква от него. Но когато настъпеше моментът да я отведе в леглото, той щеше да диктува правилата.

Това бе нещо, заради което си заслужаваше да почака.

Дори, помисли си той, отмествайки листовете, да изкара ужасна безсънна нощ.

 

 

Маги спа като бебе. Независимо от образите, които романът, предложен й от Роуган, провокира, тя заспа към полунощ и спа непробудно до седем.

Преливаща от енергия и нетърпение, потърси трапезарията и остана доволна при вида на обилната ирландска закуска, сервирана топла на страничния бюфет.

— Добро утро, госпожице. — Същата прислужничка, която я обслужи предишната вечер, бързо се появи от кухнята. — Да ви сервирам ли?

— Не. Благодаря. Ще се оправя сама.

Маги взе чиния от масата и пристъпи към привлекателните блюда на бюфета.

— Чай или кафе да ви налея, мадам?

— Чай би било прекрасно. — Маги вдигна сребърния похлупак и вдъхна аромата на бекон. — Нанси, така ли?

— Не, госпожице, Норийн.

„Не издържа изпита, господин Суини“, отбеляза Маги.

— Ще кажеш ли на готвача, Норийн, че не съм хапвала нещо по-вкусно от снощната вечеря?

— С удоволствие, госпожице.

Маги се местеше от поднос на поднос и трупаше в чинията. Не се хранеше редовно, толкова бе безразлична към собствените си манджи. Но когато й се предлагаха блюда в такива количества и с такова качество, си наваксваше.

— Господин Суини ще се присъедини ли към мен за закуска? — попита тя, докато отнасяше чинията на масата.

— Той вече се нахрани, госпожице. Господин Суини винаги закусва точно в шест и половина.

— Човек с навици, нали?

Маги намигна на момичето и намаза пресен конфитюр върху препечената филия.

— Такъв е — потвърди Норийн и страните й леко поруменяха. — Трябва да ви напомня, че ще е готов да тръгне в осем.

— Благодаря, Норийн. Ще гледам да не забравя.

— Ако имате нужда от нещо, само позвънете.

Тиха като мишле, Норийн се измъкна в кухнята. Маги се залови със закуската, достойна за кралица, и прегледа броя на „Айриш Таймс“, оставен сгънат до приборите.

Вероятно е удобно да се живее така, предположи тя. Навсякъде прислуга, готова да изпълнява нарежданията ти. Но не се ли побъркваше Роуган от мисълта, че са навсякъде из къщата? Че никога не е истински сам?

Мисълта я накара да се свие. Самата тя със сигурност щеше да полудее без самотата си. Огледа стаята с тъмна полирана ламперия, с проблясващите кристални полилеи, лъскави сребърни похлупаци върху античния бюфет, фини порцеланови сервизи.

Да, дори в подобна пищна обстановка би полудяла.

Изпи бавно и с наслада втора чаша чай, прочете вестника отзад напред и омете всичко в чинията. Някъде из къщата часовник оповести часа. Размисли дали да не хапне още малко бекон, нарече се лакомница и се въздържа.

Забави се малко, за да разгледа картините по стените. Един акварел й се стори особено изящен. Огледа още веднъж помещението и тръгна по коридора.

Роуган стоеше във фоайето, безупречен в сивия си костюм и тъмносиня връзка. Погледна я, после сведе очи към часовника си.

— Закъсняваш.

— Нима?

— Осем минути.

Тя само вдигна вежди. Беше толкова сериозен и образцов, че едва сподави смеха си.

— Може би трябва да бъда пребита.

Той я огледа от горе до долу: от ботите и тъмните плътни чорапи до мъжката бяла риза, дълга до средата на бедрата й, пристегната в кръста с два кожени колана. Прозрачни камъни висяха и проблясваха на ушите й, а лицето й — поне за пръв път, откакто я познаваше — бе съвсем леко гримирано. Не си бе дала труда обаче да си вземе часовник.

— Ако не носиш часовник, как може да си навреме?

— Прав си. Сигурно затова не съм точна.

Докато я гледаше, той извади бележник и писалка.

— Какво правиш?

— Отбелязвам си да те снабдя с часовник, телефонен секретар и календар.

— Много щедро от твоя страна Роуган. — Изчака го да отвори вратата и да й направи знак да излезе и попита: — Защо?

— Часовникът, за да си точна. Телефонният секретар — да мога поне да оставям съобщения, а календарът, за да си отбелязваш проклетия ден, когато очаквам да получа работите ти.

„Изстреля го като куршум“ — помисли си Маги, а после каза:

— След като си в такова великолепно и ведро настроение тази сутрин, ще рискувам да ти съобщя, че нито едно от тези неща няма да ме промени. Аз съм безотговорна, Роуган. Можеш да попиташ останалите от семейството ми.

Тя се обърна, пренебрегвайки изсъскването му, и огледа къщата.

Беше с фасада към прекрасен сенчест парк — „Свети Стефан“, както щеше да узнае по-късно — и се издигаше гордо, дори малко високомерно, на фона на ясното небе.

Макар камъните да бяха стари, линиите бяха нежни като тяло на млада жена. Представляваше комбинация от достойнство и елегантност, която Маги знаеше, че само богатите могат да си позволят. Всеки от многобройните прозорци проблясваше като диамант на слънцето. Моравата — гладка и зелена — преминаваше във възхитителна градина, подредена като църква и още по-тържествена.

— Хубаво местенце имаш. Не го видях, когато пристигнах.

— Знам. Но ще трябва да почакаш малко, преди да те разведа, Маргарет Мери. Мразя да закъснявам.

Хвана я за ръка и почти я повлече към колата.

— Да не ти удържат от заплатата, когато закъснееш? — присмя му се тя, но той не отвърна и тя се настани, за да се наслади на разходката.

— Винаги ли си така намусен сутрин, Роуган.

— Не съм намусен — сряза я той. Или поне нямаше да бъде, ако бе спал повече от два часа. А виновна за това, по дяволите, бе тази жена. — Предстоят ми доста неща да свърша днес.

— Не се и съмнявам. Империи да се изграждат, състояния да се трупат.

Капката на търпението му преля. Не знаеше защо, но леко присмехулният й тон скъса и последната нишка на контрол. Рязко сви към бордюра, с което накара шофьора в колата зад него невъздържано да натисне клаксона, сграбчи Маги за яката, почти я извлече от мястото й и притисна устни към нейните.

Тя не бе очаквала подобна реакция. Но това не означаваше, че нямаше да й се наслади. Можеше да се справи с него, когато той не е в свои води, където се контролира и е така вещ. Какво, че главата й се замая, усещането за надмощие оставаше. Нямаше съблазън тук, само гола потребност. Те се притискаха като жици, по които тече ток, готови да се възпламенят.

Бутна главата й назад и се впи в устата й. Само веднъж, обеща си той. Само веднъж, за да освободи поне част от напрежението, което се бе свило у него като змия.

Само че целувката не му помогна. Начинът, по който тя му отвърна — пълно и жадно — така натегна напрежението, че той едва дишаше.

За миг изпита чувството, че го всмукват в облицован с кадифе тунел без въздух. И се ужаси, че няма желание да излезе оттам.

Откъсна се от нея и прикова ръце върху кормилото. Подкара отново като пиян, който се мъчи да върви по права линия.

— Предполагам, че това бе отговор на нещо. — Гласът й бе необичайно тих. Не целувката му я бе поразила, а начинът, по който я прекъсна.

— Трябваше да го направя, или да те убия.

— Предпочитам да ме целуват, вместо да ме душат. Но още по-приятно ще ми бъде, ако не се ядосваш от факта, че ме желаеш.

Сега вече бе по-спокоен. Успя да се съсредоточи върху пътя и да премисли как да навакса времето, загубено по нейна вина.

— И преди ти обясних. Моментът не е подходящ.

— Неподходящ? — повтори тя. — А кой ще определи кога е подходящ?

— Предпочитам да познавам човека, с когото правя любов. Да изпитваме чувства и уважение един към друг.

Очите й се присвиха.

— Пътят от една целувка до катурване в леглото е дълъг, Суини. Държа да заявя, че не скачам току-така между чаршафите.

— Не съм казал…

— Нима? — Чувстваше се още по-обидена, защото знаеше, колко бързо бе готова да скочи в леглото при него. — Доколкото виждам, ти си решил, че съм прекалено свободна в държането си. Е, няма да ти разказвам живота си. А що се отнася до привързаност и уважение, ще трябва да се потрудиш, за да ги получиш от мен, момченце.

— Добре. Значи се разбрахме.

— Разбрахме се, че можеш да вървиш по дяволите. А прислужничката ти се казва Норийн.

Това го сепна. Отклони очи от пътя и я зяпна.

— Какво?

— Прислужничката ти, дебелоглавец и ограничен аристократ такъв. Не се казва Нанси. Името й е Норийн.

Маги скръсти ръце и се загледа победоносно през страничния прозорец.

— Благодарен съм ти, че изясни този въпрос. Колко конфузно би било, ако искам да я представя на съседите.

— Сноб със синя кръв — промърмори тя.

— Змия с отровен език — не й остана длъжен той.

Останалата част от пътя изминаха в ледено мълчание.