Нора Робъртс
Родена в пламък (10)

Десета глава

— Какво значи „Отишла си е“? — Роуган скочи и гневно изгледа Джоузеф. — Разбира се, че не си е отишла.

— Направи го. Мина през галерията да се сбогува преди час. — Джоузеф измъкна писмо от джоба си. — Помоли да ти го предам.

Роуган погледна плика и го хвърли на бюрото.

— Искаш да кажеш, че е заминала за Клар? На сутринта след откриването на изложбата й?

— Да, и бързаше ужасно. Не успях дори да й покажа първите отзиви. — Джоузеф вдигна ръка и заопипва малката златна обица на ухото си. — Беше си запазила място за полета до Шанън. Заяви, че има само минута, колкото да каже довиждане, даде ми бележката за теб, целуна ме и изчезна. — Той се усмихна. — Нахлуването й напомняше малко на ураган. — Сви рамене, преди да продължи: — Съжалявам, Роуган. Ако знаех, че искаш да остане, тях да се опитам да я задържа. Мисля, че щях да бъда пометен, но все пак щях да опитам.

— Няма значение. — Той седна бавно на стола. — Как изглеждаше?

— Нетърпелива, забързана, разсеяна. Каквато е обикновено. Искала да си е обратно вкъщи — това ми каза. Да се върне да работи. Не бях сигурен дали знаеш и затова наминах лично да те уведомя. Имам среща с генерал Фицсаймънс и ми беше на път.

— Благодаря ти. Ще бъда в галерията в четири. Предай поздрави на генерала.

— Ще му кажа за сделката — ухили се Джоузеф. — Между другото — готов е да плати пет хиляди за „Отдаване“.

— Не се продава.

След като Джоузеф излезе, Роуган взе писмото от бюрото. Пренебрегвайки работата си, взе ножа с абаносова дръжка и разряза плика. Кремавата хартия от неговата стая за гости бе изписана със забързания, но красив почерк на Маги.

„Скъпи Роуган,

Предполагам, ще се раздразниш, че си тръгвам така внезапно, но не мога да постъпя по друг начин. Трябва да се върна у дома, при работата си и не възнамерявам да се извинявам за това. Искам и да ти благодаря. Сигурна съм, че ще започнеш да ме отрупваш с телефонни обаждания, но те предупреждавам, че нямам намерение да им отговарям; поне известно време. Моля те, поздрави баба си от мен. И нямам нищо против, ако от време на време си мислиш за мен.

Маги

И още нещо. Искам да те уведомя, че отнасям половин дузина рецепти от Жулиен — така се казва готвачът ти, в случай че не знаеш. Смята, че съм очарователна.“

Роуган прочете писмото втори път, преди да го постави настрана. Така е най-добре, окуражи се той. И двамата щяха да бъдат по-продуктивни и щастливи, разделени от цяла Ирландия. За себе си определено знаеше, че ще е така. Бе трудно да си плодотворен, когато около теб се върти жената, в която си влюбен и която те влудява за всяко нещо.

С малко късмет, съвсем мъничко — пламналите чувства щяха да отслабнат и да избледнеят с времето и разстоянието.

Така… Той сгъна писмото и го прибра. Радваше се, че е заминала, че са осъществили първия етап от плановете им за нейната кариера, щастлив бе, че тя му бе дала време да успее да се справи с обърканите си емоции.

По дяволите — помисли той, — та тя вече му липсваше.

 

 

Небето бе с цвят на яйце на червеношийка и ясно като планински поток. Маги, с ръце на коленете, седеше на трикракото столче на прага на къщата и дишаше. Отвъд нейната градина и обраслата с обички порта виждаше тучните зелени хълмове и долини. А още по-нататък, тъй като денят бе изключително ясен и ведър, се различаваха далечните тъмни планини.

Загледа се как една сврака прелетя, прехвръкна над живия плет, отправи се нагоре като стрела, докато сянката й изчезна в зеленината.

Една от кравите на Мърфи измуча, друга й отговори. Чуваше се бучене, вероятно от трактора му и по-настойчивото, подобно на прибой бумтене на нейните пещи, които запали веднага, щом се прибра.

Цветята бяха възхитителни на слънчевата светлина, червени бегонии се преплитаха с късно цъфнали лалета и нежни ралици. Усещаше уханията на розмарин и мащерка, силния аромат на диви рози, понесли се като танцьори в мекия нежен бриз.

Висулката, която направи от стъклени остатъци, се вееше от вятъра и пееше над главата й.

Дъблин и неговите препълнени улици бяха много далеч.

По пътя, опасал като панделка долината, забеляза червена камионетка — дребна и ярка като играчка. Тя подскачаше по пътя, после сви по алеята и се заизкачва към къщата.

„Тъкмо за чая“ — помисли си тя и въздъхна доволно.

Чу първо кучето. Ехото донесе гърления му лай и шума на пляскащи криле, което й подсказа, че е подгонило птица. След това долетя гласът на сестра й развеселен, но строг:

— Остави бедното същество на мира, Кон. Много си лош.

Кучето излая отново и миг по-късно се хвърли върху градинската порта. Радостно завъртя опашка, щом забеляза Маги.

— Махай се оттам — нареди Бриана. — Искаш, когато се върне вкъщи, да намери портата съборена и… О… — Тя млъкна и сложи ръка върху главата на огромното куче, когато съзря сестра си. — Не знаех, че си се върнала — поздрави я тя радостно усмихната, докато отваряше портата.

— Току-що.

Следващите няколко минути Маги поигра с Конкобар, двамата се боричкаха и тя приемаше влажните му целувки, докато той не се подчини на подвикването на Бриана да стои мирен. Седна и положи предните лапи върху краката на Маги, сякаш да е сигурен, че тя няма да си отиде.

— Видях се с малко свободно време — започна Бриана — и реших да се отбия да пооправя градината ти.

— На мен ми изглежда добре.

— Ти все така смяташ. Донесох и малко хляб, пекох го тази сутрин. Щях да го сложа във фризера. — Чувствайки се неловко, Бриана подаде кошницата. Усещаше, че има нещо, нещо, което се криеше зад привидното външно спокойствие на Маги. — Как беше в Дъблин?

— Пълно с народ. — Маги постави кошницата до столчето. Ароматът бе така съблазнителен, че тя отметна кърпата и отчупи от топлия черен хляб. — Шумно. — Откъсна залък и го метна нагоре. Конкобар го хвана във въздуха, глътна го наведнъж и изплези доволно език. — Лакомник такъв! — Метна му още един залък и стана. — Донесох ти нещо.

Маги влезе в къщата. Върна се и подаде на Бриана кутия и голям плътен плик.

— Не биваше да ми купуваш нищо… — започна Бриана, но спря. Почувства се виновна. А Маги искаше точно това. Пое кутията и я отвори. — О, Маги! Прекрасна е. Най-красивото нещо, което някога съм имала. — Вдигна декоративната игла и тя проблесна на слънчевата светлина. — Не биваше да харчиш пари.

— Мои са си и мога да ги харча — отвърна Маги сухо. — И се надявам, че ще я носиш на нещо по-различно от домашната престилка.

— Не съм постоянно с престилка — защити се Бриана. Върна внимателно иглата в кутията и я мушна в джоба. — Благодаря ти, Маги. Така ми се искаше…

— Не си погледнала другото. — Маги знаеше какво искаше да каже сестра й, но не желаеше да го чуе. Съжалението, че не бе отишла в Дъблин за изложбата вече нямаше никакво значение.

Бриана погледна изпитателно сестра си, но лицето й бе все така сурово.

— Добре. — Отвори плика и извади един лист. — Олеле! Олеле, боже! — Колкото и красива да бе иглата, тя не можеше да се сравнява с това. И двете сестри го знаеха. — Рецепти и то толкова много. Суфлета… Сладкиши… А пиле, приготвено така, вероятно е изключително вкусно.

— Наистина. — Маги поклати глава заради реакцията на Бриана, но сдържа въздишката си. — Имах късмет да го опитам. А за тази супа — целият номер бил в подправките, така ми казаха.

— Откъде ги взе? — Бриана захапа долната си устна и продължи да изучава изписаните на ръка листове, сякаш бяха безценен ръкопис.

— От готвача на Роуган. Той е французин.

— Рецепти от френски готвач — повтори Бриана впечатлена.

— Обещах му, че в замяна ще му изпратиш от твоите рецепти.

— Моите? — Бриана примигна, сякаш се събуждаше от дълбок сън. — Едва ли ще го заинтригуват.

— Напротив. Възхвалявах до небесата зеленчуковата ти яхния и сладкиша с боровинки. И най-тържествено му обещах, че ще му изпратиш рецептите.

— Разбира се, че ще го сторя, но не мога да си представя… Благодаря ти, Маги. Чудесен подарък ми направи. — Бриана пристъпи напред, за да я прегърне, но бързо се отдръпна, сепната от нейната сдържаност. — Няма ли да ми разкажеш как мина откриването на изложбата? Все се опитвах да си го представя, но не успявах.

— Мина прилично. Имаше доста хора. Роуган е наясно как да възбуди интереса им. Свиреше малък оркестър, а облечени в бяло сервитьори разнасяха кристални чаши с шампанско и сребърни подноси с хапки.

— Трябва да е било много красиво. Гордея се с теб.

Очите на Маги охладняха.

— Нима?

— Знаеш, че е така.

— Знам, че имах нужда от теб там. Дяволите да те вземат, Бри, трябваше ми там.

Високият глас накара Кон да се свие и объркано да поглежда ту Маги, ту сестра й.

— Щях да бъда, ако можех.

— Нищо, освен нея не те спираше. Исках да ми посветиш една нощ от живота си. Една-единствена. Никой близък нямах там, никакви роднини, никакви приятели, никой, който да ме обича. Защото винаги си предпочитала нея пред мен, пред тате, дори пред себе си.

— Не можех да избирам.

— Човек винаги може да избира — сряза я Маги студено. — Ще я оставиш да сломи сърцето ти, Бриана, както сломи нас.

— Жестоко е да говориш така, Маги.

— Да, тя ще е първата, която ще ти обясни колко съм жестока. Жестоко, белязано с грях дяволско изчадие. Е, аз пък съм доволна, че съм лоша. Предпочитам да отида в ада, но не и да страдам и да се измъчвам мълчаливо като теб, за да попадна в рая. — Маги пристъпи назад и сложи вдървената си ръка върху дръжката на вратата. — Е, вечерта мина и без теб, и без когото и да е било друг, и мина добре. Мисля, че ще има продажби. Ще ти дам пари след няколко седмици.

— Съжалявам, че съм те наранила, Маги. — Гордостта на Бриана караше гласът й да звучи сковано. — Не ме интересуват парите.

— Но мен ме интересуват — заяви Маги и затвори вратата.

 

 

В продължение на три дни никой не я обезпокои. Телефонът не звънеше, никой не потропа на вратата. Дори някой да я бе повикал, нямаше да отговори. Почти цялото време прекара в стъкларската работилница: изкусуряваше, прецизираше, дооформяше образите, които доскоро бяха в главата й и скицника, и ги пресъздаваше от стъкло.

Независимо от уверенията на Роуган за стойността на скиците й, тя небрежно ги окачаше с щипки за пране където й попаднеше, или ги закрепяше към метални повърхности с магнит. Съвсем скоро единият ъгъл на ателието се изпълни със съхнещи картини.

В бързината на два пъти се изгори, единия път доста лошо и се наложи да спре, за да се погрижи за раната. Сега седеше на стола и претворяваше внимателно и методично скицата на апахски нагръдник в свой образ.

Работата бе напрегната и безкрайно изморителна. Смесването на цвят с цвят, на форма с форма, налагаше да ходи стотици пъти до отвора, през който можеше да гледа какво става в пещта.

Но тук поне можеше да бъде търпелива.

Нажежени до бяло пламъци се подаваха от отворената врата на пещта и бълваха горещина. Вентилаторът, който бучеше като двигател, допускаше парите да стигнат до стъклото, но не и до дробовете й, за да се получи желаният нюанс.

В продължение на два дни работи с химикали, смесваше и експериментираше като побъркан учен, ала най-после постигна нужните цветове. Мед за тъмнотюркоазното, желязо за наситеното златисто, магнезий за кралското синкаво-лилаво. Желаното рубиненочервено отначало я затрудни, както впрочем ставаше с всеки стъклар. Точно над него работеше в момента: поставяше стъклената маса между два пласта чисто стъкло. Отново използва мед, но отне от химикала при разтопяването, за да получи бистрота на цвета. Макар отровен и потенциално опасен дори при взети предпазни мерки, тя избра натриев цианид. И пак трябваше да внимава, червеното да стане кафеникаво.

Издуха първото стъкло от новата проба, завъртя го и внимателно го отдели от пръта. Изтегли с дълги щипци разтопената гъста маса в олекотена форма.

Пот се стичаше по памучната кърпа, вързана на челото й, докато повтори процедурата със следващата топка разтопено стъкло.

Отново и отново отиваше до пещта, за да претопи сместа и да поддържа стъклото горещо, така че да го предпази от топлинните колебания, които могат да разбият всеки съд — и заедно с това, сърцето на художника.

За да не изгори ръцете си, обливаше тръбата за духане с вода. Само връхчето й трябваше да е горещо.

Искаше стената на нагръдника да е толкова тънка, че светлината да преминава и да се пречупва. Трябваше непрестанно да е до пещта за претопляне и да работи внимателно и търпеливо с инструментите, за да постигне леката извивка, която си представяше.

Часове след като бе издухала първата топка, постави съда в пещта за изпичане и дръпна шалтера.

Нагласи часовника на нужната температура и време, и чак тогава усети изтръпналите си крайници, скованите си рамене и врат.

И празнотата в стомаха си.

Никакви остатъци от консерви днес, реши тя. Щеше да го отпразнува с топла храна и халба бира в кръчмата.

 

 

Маги не се запита защо, след като бе копняла за усамотение, сега бързаше към кръчмата и хората. Беше си вкъщи от три дни и не бе разговаряла с никого, освен с Бриана. И то кратко и гневно.

Вече съжаляваше; съжаляваше, че не се постара да разбере Бриана. Сестра й винаги бе по средата. Нещастното по-малко дете в един неуспешен брак. Не биваше да се нахвърля върху нея, а да приеме прекалената й загриженост към майка им като нещо естествено. Трябваше да разкаже на Бриана какво бе узнала от Кристин Суини. Щеше да е интересно да наблюдава реакцията й, когато узнае за миналото на майка им.

Но това можеше да почака. Искаше да прекара един свободен час с познати хора, да хапне малко топла храна, да изпие чаша студена бира, да се откъсне от работата, завладяла я през последните няколко дни. А и тепърва предстоеше да се чуе с Роуган.

Вечерта бе прекрасна, а тя имаше желание да се освободи от натрупалото се напрежение, затова възседна колелото и пое по петкилометровия път до селцето.

Бяха започнали дългите летни дни. Слънцето грееше ярко и топлеше приятно. Мнозина фермери оставаха да работят по полето и след времето за вечеря. От двете страни на виещия се тесен път имаше високи живи плетове и Маги имаше чувството, че се движи по дълъг, приятно ухаещ тунел. Насреща й се показа кола. При разминаването махна на шофьора за поздрав.

Завъртя педалите по-бързо — не че бързаше, а просто за удоволствие. Изскочи от тунела от жив плет и пред погледа й се откри красотата на долината, от която спираше дъхът.

Слънцето се отрази в алуминиевия покрив на някаква плевня и я заслепи. Пътят вече бе по-равен, макар и не по-широк, но тя намали, за да се наслади на вечерния бриз и на отиващата си светлина.

Долови мирис на орлови нокти, на сено, на прясно окосена трева. Настроението й — маниакално и неспокойно след завръщането й — започна да се подобрява.

Минаваше покрай къщи, в чийто дворове съхнеха дрехи и играеха деца, покрай порутени замъци, с все още величествено издигащи се сиви каменни стени, замъци, свързвани с легенди за духове обитатели — доказателство за живота, който царстваше тук.

Взе завоя, зърна яркото проблясване на реката между високите треви и сви към селцето.

Къщите вече бяха повече и по-близо една до друга. Някои от по-новите я накараха да въздъхне от разочарование: тромави, твърде обикновени за артистичното й око и най-често с измити цветове. Само разцъфналите градини ги правеха да не изглеждат съвсем грозни.

Последният дълъг завой я отведе в селцето. Отмина месаря, аптекаря, малката бакалия на О’Райън и спретнатото хотелче, бивша собственост на дядо й.

Маги спря, за да го разгледа за момент и да се опита да си представи майка си като момичето, което бе живяло в него. Прекрасно създание, според Кристин Суини, с глас на ангел.

Ако беше вярно, защо в тяхната къща бе звучала толкова малко музика? И защо, чудеше се Маги, никога не бе споменавано и най-бегло за таланта на Маив?

Трябваше да разпита. И нямаше по-добро място за това от кръчмата на О’Мейли.

Като приближи колелото до бордюра, Маги забеляза семейство туристи — разхождаха се пеша, снимаха с видеокамера и изглеждаха ужасно доволни от себе си, че имат случай да запечатат върху лентата старомодно ирландско селце.

Жената държеше малката умна машинка и се смееше, докато нагласяше на фокус съпруга си и двете им деца. Вероятно Маги бе влязла в кадъра, защото жената вдигна ръка и й махна.

— Добър вечер, госпожице.

— Добър вечер.

За нейна чест дори не се усмихна, когато жената се наведе към съпруга си и сподели шепнешком:

— Говорът й е възхитителен, нали? Разпитай я за нещо — например за храна, Джон. Ще ми се да я заснема още малко.

— Ъъ… Извинете…

Туризмът не вреди на селцето, реши Маги и се обърна, за да се включи в играта.

— Мога ли да ви помогна с нещо в тази прекрасна вечер?

— Ако нямате нищо против. Чудехме се къде да хапнем. Ще ни препоръчате ли някое заведение?

— Ами сигур ще мога. — Изглеждаха така запленени, че се постара да включи повече типични за района думи. — Ако ви се е прияло нещо по-така, карайте по ей тоз път с кола и след около петнайсет минути ще видите замъка Дромоланд. Там ще ви предложат какво ли не. Е, портфейлът ви ще олекне, но пък вкуснотийките си струват.

— Не сме облечени за лъскаво място — обади се жената. — По-скоро си представяхме нещо по-обикновено, и то тук, в селцето.

— Ако сте в настроение за кръчмарски манджи… — тя намигна на двете деца, зяпнали я сякаш току-що бе слязла от светещо НЛО, — смятам, че кръчмата на О’Мейли напълно ще ви допадне. Пържените му картофи са направо като домашни.

— Днес сутринта пристигнахме от Америка — каза жената. — Опасявам се, че не знаем много за местните порядки. Допускат ли се деца в рест… кръчмите?

— Тук е Ирландия. Децата са добре дошли абсолютно навсякъде. Ей я там кръчмата на О’Мейли — и посочи към измазаната с хоросан ниска постройка. — Аз самата съм се запътила нататък. Ще се радват да нахранят вас и семейството ви.

— Благодаря. — Мъжът й се усмихваше широко, децата я зяпаха, а жената все още я снимаше. — Ще последваме съвета ви.

— Добър апетит на вечеря и приятно прекарване в Ирландия.

Маги се обърна и пое бавно по тротоара към кръчмата на О’Мейли. Вътре бе задимено и миришеше на пържен лук и бира.

— Е, как си, Тим? — осведоми се Маги, като се настани на бара.

— Я вижте кой се е довлякъл! — ухили се Тим, докато пълнеше халба с бира. — Как си, Маги?

— Във форма съм и съм изгладняла като вълк. — Тя размени поздрави с двойката, седнала на миниатюрната масичка зад нея, и с неколцина мъже на бара, застанали пред чаша бира. — Ще ми приготвиш ли един от твоите сандвичи с пържола, Тим, и с много пържени картофи. Докато чакам, ще изпия една бира.

Собственикът пъхна глава през шублера и повтори поръчката на Маги.

— Е, и как е Дъблин? — попита я той, като й подаваше халбата.

— Ще ти разкажа. — Тя облегна лакти на плота и започна да описва пътуването на висок глас, за да я чуват и останалите. Докато говореше, влезе американското семейство и се настани на една маса.

— Шампанско и гъши пастет? — Тим поклати глава. — Какви чудеса! И всички онези хора са дошли само за да видят стъклата ти? Баща ти щеше да се гордее с теб, Маги, момичето ми. Горд като паун.

— Надявам се. — Тя вдъхна дълбоко аромата от чинията, която Тим постави пред нея. — Но истината е, че предпочитам твоите сандвичи с пържоли пред цяло кило гъши пастет.

Той се засмя гръмогласно.

— Това се казва наше момиче.

— Знаеш ли, че бабата на мъжа, който уреди изложбата и баба ми О’Рейли са били приятелки?

— Не думай! — Тим плъзна ръце по корема си. — Светът е малък.

— Така е — продължи Маги небрежно. — Тя е от Голуей и се знаели от момичета. Пишели си писма години наред, след като баба се преместила тук.

— Много хубаво. Това се казва приятелство.

— Баба й описвала хотела, семейството си. Споменала как майка ми някога пеела.

— О, беше отдавна. — Тим бършеше механично чаши, отдаден на спомени. — Преди да се родиш, сигурен съм. Всъщност, като се замисля, тя пееше тук, в тази кръчма.

— Тук? Тя е пяла в твоето заведение?

— Да. Мелодичен глас имаше Маив. Обиколи цялото графство. Почти не я виждахме в продължение на… на десетина години може би. После се върна и остана тук. Госпожа О’Рейли май вече се бе поболяла. Попитах Маив дали не би искала да идва тук вечер-две през седмицата… Не че тук е лъскаво, както в Дъблин, Корк или Донегал, където е била певица.

— Била е певица? В продължение на десет години?

— Е, не твърдя съвсем точно, но от самото начало Маив копнееше да се махне оттук. Не беше щастлива да оправя леглата в нашия селски хотел и все ни го показваше. — Той намигна, за да смекчи горчивината в думите си. — Но когато се върна, вече бе стъпила на крака и се съгласи да пее в кръчмата. Тогава тя и Том… Двамата се влюбиха от пръв поглед. Просто той влезе тук и я чу да пее.

— Но след като се ожениха, тя повече не пееше, така ли? — попита Маги предпазливо.

— Отказа се. И не отвори дума по въпроса. Беше толкова отдавна, бях го забравил, знаеш ли?

Съмняваше се, че майка й го е забравила или че може някога да го забрави. Как щеше да се чувства самата тя, ако заради някоя превратност на съдбата се наложеше да се откаже от изкуството си, питаше се Маги. Сърдита, тъжна, изпълнена със съжаление? Погледна ръцете си, чудейки се какво би правила, ако не може да ги използва. Какво щеше да стане, ако точно в момента, когато й престои да успее, нещо й попречи?

Зарязаната кариера на майка й не бе извинение за горчивите години, изживени с нея, но поне бе обяснение за причината.

На Маги й бе нужно време да пресее наученото, да поговори с Бриана. Държеше халбата с бира и започна да събира парче по парче образа на девойката, която е била майка й, и да го сравнява с жената, в която се бе превърнала.

Колко от двете си същности, запита се Маги, Маив бе предала на дъщеря си?

— Яж си сандвича — смъмри я Тим, — какво го гледаш?

— Ще го изям. — За да е по-убедителна, Маги отхапа голям залък. Кръчмата бе топла и уютна. Утре ще има достатъчно време, реши тя, да премисли всичко. — Ще ми налееш ли още една халба, Тим?

— Разбира се — увери я той и в следващия миг вдигна ръка за поздрав, тъй като вратата на кръчмата отново се отвори. — Тази вечер ми върви на стари познати. Къде се губиш, Мърфи?

— Ей, липсваше ми, момиче. — Видял Маги, Мърфи се усмихна широко и седна до нея на бара. — Надявам се, мога да седна до знаменитост.

— Мисля, че ще ти разреша — не му остана длъжна тя. — Поне този път. Е, Мърфи, кога ще започнеш да ухажваш сестра ми?

Шегата бе стара, ала предизвика смях сред постоянните посетители. Мърфи отпи от чашата на Маги и въздъхна.

— Но, скъпа, знаеш, че в сърцето ми има място единствено за теб.

— Знам, че си негодник — тросна се тя и прибра обратно чашата си.

Той бе страхотно привлекателен мъж — едър, силен, със загоряло от слънцето лице; приличаше на дъб. Тъмните му къдрави коси се спускаха около ушите и над кобалтовосините му очи.

„Не е излъскан като Роуган“ — помисли си тя. Грубоват като циганин, такъв бе Мърфи, но със сърце широко и ласкаво като долината, която обичаше. Маги никога не бе имала брат, но Мърфи почти изпълваше тази празнина.

— Бих се оженил за теб още утре — заяви той, с което разсмя всички присъстващи. Само американците седяха мълчаливо и гледаха, изпълнени с любопитство. — Стига да ме вземеш.

— Можеш да спиш спокойно, защото няма да взема такъв като теб. Но ще те целуна и ще те накарам да съжаляваш за това.

Тя изпълни заканата си — целувката й бе дълга и звучна, и когато най-накрая се откъснаха един от друг, те се разсмяха.

— Е, липсвах ли ти? — поиска да узнае Маги.

— Никак. Дай ми една бира, Тим, и същото за ядене, като на нашата знаменитост. — Той си взе картоф от чинията й. — Чух, че си се прибрала.

— О? — Тонът й поохладня. — Говорил си с Бри?

— Не. Чух, че си се върнала — повтори той. — Чух пещите ти да боботят.

— Аха.

— Сестра ми изпрати от Корк изрезки от вестниците.

— Как е Мери-Елийн?

— Добре е. Дрю и децата — също. — Мърфи посегна към джоба си. Намръщи се. Потупа друг. — Започваме. — Извади две сгънати вестникарски страници. — „Художничка от Клар триумфира в Дъблин“ — зачете той. — „Маргарет Мери Конканън впечатли артистичния свят с изложбата си, открита в неделя вечерта, в галерията «Уърлдуайд» в Дъблин“.

— Дай да видя. — Маги сграбчи вестника от ръцете му. — „Госпожица Конканън, художничка стъклар, получи похвали и високи оценки от посетителите на изложбата, заради смелите и сложни скулптури, фигури и рисунки. Самата художничка е дребна…“. Глупости — дребна — изкоментира Маги.

— Върни ми го. — Мърфи взе вестника и продължи да чете на глас: — „… дребна млада жена с изключителен талант и красота“. И тук ли ще кажеш: „Глупости“? — попита Мърфи, преди да продължи: — „Зеленооката, червенокоса красавица със светла кожа, притежава голям чар, който не отстъпва на изложеното в «Уърлдуайд». За галерията, една от водещите в света, е чест да покаже на широката публика творчеството на госпожица Конканън“.

„Мисля, че едва сега започвам да откривам творчеството й — заяви Роуган Суини, президент на «Уърлдуайд». — За мен е чест да покажа на света и да привлека вниманието му върху творчеството на госпожица Конканън.“

— Той е казал това? — не вярваше Маги и посегна към вестника, но Мърфи го дръпна.

— Да. Ето го черно на бяло. А сега ме остави да довърша, за да чуят хората.

Всички в кръчмата се бяха смълчали. Погледите им бяха вперени в Мърфи, докато той дочиташе отзива.

— „През следващата година «Уърлдуайд» ще покаже някои от произведенията на госпожица Конканън по целия свят. Други, лично подбрани от художничката и от господин Суини, ще останат като постоянна експозиция в Дъблин“. — Доволен, Мърфи остави вестника на плота и се наведе, за да го разгледа по-добре. — Има и снимки — добави Мърфи и разгърна другата изрезка. — На Маги с кожа като слонова кост и на някои от стъклените й пластики. Нещо да кажеш, Маги?

Тя въздъхна дълбоко и прокара ръка през косите си.

— Май е най-добре да викна по питие за всички мои приятели!

 

 

— Много си кротка, Маги Мей.

Като чу името, с което баща й я наричаше, Маги се усмихна. Чувстваше се много удобно в камионетката на Мърфи, колелото й бе метнато отзад, а двигателят тихичко мъркаше — както впрочем всичката техника при Мърфи — като доволна котка.

— Мисля си, че съм мъничко пияна, Мърфи. — Тя се протегна и въздъхна. — И се чувствам изключително приятно.

— Заслужи си го.

Тя бе повече от „мъничко пияна“ и именно по тази причина той натовари колелото в камионетката, преди тя да успее да оспори решението му.

— Всички се гордеем с теб и аз вече ще гледам на онази бутилка, която направи и ми подари, с повече уважение.

— Не е бутилка, а съд за бурени. Колко пъти ще ти повтарям. Слагай в него полски цветя или красиви клонки.

Той никак не разбираше, защо на някого би му хрумнало да внася в къщата клонки, пък било то и красиви.

— Е, ще ходиш ли пак в Дъблин?

— Не знам. Но даже и да ходя, няма да е скоро. Не е за работа там, Мърфи, а в момента искам да се занимавам единствено с работата си. — Огряна от луната клонка прещип се изпречи пред стъклото и тя леко се намръщи. — Знаеш ли, той с нищо не показа, че е чест за него.

— За какво говориш?

— Непрекъснато ми внушаваше, че аз трябва да се чувствам поласкана, задето си е дал труда да погледне работите ми. Великият и мощен Суини дава на бедните, борещи се художници шанс да станат известни и богати. Е, ламтяла ли съм за известност и богатство, Мърфи, това искам да знам.

Познаваше този тон: войнствен, отбранителен и затова отвърна предпазливо:

— Не знам. Искаш ли го, Маги?

— Разбира се! Приличам ли ти на малоумна? Но да съм го молила? Не, такова нещо не съм правила. Никога нищо не съм искала от него, освен от самото начало да ме остави на мира. А той стори ли го? Ха! — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Съвсем не. Той ме изкуши, Мърфи. И дяволът не е по-лукав или настойчив. Връщане назад за мен вече няма.

Мърфи стисна устни и спря плавно пред къщата й.

— А на теб харесва ли ти да се върнеш назад?

— Не. И това е най-лошото. Искам точно онова, което той твърди, че мога да имам и го желая така силно, че сърцето ме боли. Но пък никак не ми се ще нещата да се променят. Това е болката. Нуждая се от спокойствие, за да мога да работя, да мисля и да творя — а знам, че е невъзможно да имам и двете.

— Можеш да имаш всичко, за което мечтаеш, Маги. Прекалено си упорита, за да се задоволиш с по-малко.

Тя се засмя и се извърна, за да го целуне.

— Обичам те, Мърфи. Защо не дойдеш с мен в полята да потанцуваме под лунната светлина?

Той се ухили и разчорли косите й.

— Защо не сваля колелото ти и не те настаня в леглото?

— Сама ще се справя. — Тя слезе от камионетката, но той се оказа по-бърз. Свали колелото и го постави на пътя. — Благодаря ви, че ме съпроводихте до вкъщи, господин Мълдун.

— Удоволствието беше мое, госпожице Конканън. Хайде, шмугвай се в леглото.

Тя тръгна с колелото по пътечката, а той запя. Маги спря насред градината и се заслуша в гласа му: силният, приятен тенор прокънтя в тихата нощ, преди да заглъхне.

Откара колелото до задната страна на къщата, но не влезе вътре. Вярно, леко й се въртеше главата и малко залиташе, но не искаше да похаби такава вълшебна нощ, като я прекара в леглото. Сама.

Пияна или трезва, ден или нощ, тя бе в състояние да намери пътя до вкъщи през земите, които някога бяха нейни.

Избуха бухал, прошумоля животно, което или дебнеше плячка, или се криеше. Почти пълната луна блестеше над главата й сред море от звезди. Нощта шепнеше около нея своите тайни. Поточе ромолеше.

Ето, това обичаше тя, имаше нужда от него така, както имаше нужда от въздух; да наблюдава ширналите се наоколо зелени поля, огрени от сребристата луна, и някъде в далечината да съзира лампата в кухнята на Мърфи.

Припомни си за разходките със своя баща — детската й ръчичка хваната за неговата топла длан. Не й говореше за сеитба или оран, а за мечтите си. Винаги говореше за мечтите си.

Никога не ги осъществи истински.

При спомена, че майка й е загубила своите мечти, когато е била на път почти да ги достигне, й стана малко тъжно.

„Какво ли е — размишляваше тя — да си на крачка от лелеяна мечта и тя да ти се изплъзне?“

И не се ли страхуваше самата тя най-много точно от това?

Легна по гръб на тревата, главата й се въртеше от многото питиета и от собствените й мечти. Звездите танцуваха, сребърната луна блестеше като монета. Въздухът бе свеж, прорязваше го само песента на славей. Нощта принадлежеше само на нея.

Тя се усмихна, затвори очи и заспа.