Нора Робъртс
Родена в пламък (19)

Деветнадесета глава

— Упорита си като магаре, Маги.

— Знаеш ли, това сравнение започва да ми омръзва. — С предпазни очила на носа, Маги експериментираше.

Нищо от това, което сътвори през последната седмица, не я удовлетворяваше. За да промени техниката на работата си, бе закрепила шест фенера — по три от всяка страна на масата — и нагорещяваше парче стъкло на открит огън.

— Ако го чуваш толкова често, значи може и да е вярно — отвърна й Бриана. — Това е нашето семейство. Можеш да жертваш една вечер за семейството.

— Не става дума за време. — Говореше истината, но поради някаква причина, неясна и за самата нея, имаше чувството, че времето диша във врата й и я притиска. — Защо да се подлагам на изпитанието да вечерям заедно с нея? — Внимателно, със свити вежди, започна да върти размекнатото стъкло. — Нямам апетит за подобно изживяване. А и тя също.

— Няма да бъде само майка. Вуйчо Нийл и госпожа Суини също ще присъстват. Както и Лоти. Ще е невъзпитано, ако не се появиш.

— И това, освен че съм упорита като магаре, съм го чувала за себе си.

Подобно на всичко, до което се бе докоснала през последните дни, и това парче стъкло отказа да следва образа във въображението й. Самата представа се замъгли — гневът и уплахата вървяха ръка за ръка. Продължаваше да работи само от инат.

— Не си виждала вуйчо Нийл от бдението за тате. А той ще доведе бабата на Роуган. Нали ми каза, че много я харесваш?

— Харесвам я. — По дяволите, какво ставаше с ръцете й? Какво ставаше със сърцето й. Тя свърза едната стъклена пръчица с другата, запои ги, добави нова. — Може би една от причините, поради които не искам да бъда там, е, за да не присъства тя на едно от щастливите ни семейни събирания.

Сарказмът й бе така нажежен, както и пламъците пред нея. Бриана го посрещна ледено.

— Няма да ти струва толкова много да потиснеш чувствата си за една вечер. След като вуйчо Нийл и госпожа Суини се отклоняват от пътя си, за да дойдат да ни видят, е редно да ги посрещнем. Всички заедно.

— Престани да ме тормозиш, ако обичаш. Пречиш ми. Не виждаш ли, че работя?

— Ти рядко правиш нещо друго, така че се налага да те прекъсвам, ако искам да ти кажа нещо. Ще пристигнат тук след малко, Маги, и аз няма да те извиня, че не си се появила. — С жест, който напомняше обичайната поза на Маги, Бриана скръсти ръце. — Ще стоя тук и ще те тормозя, докато не направиш каквото се очаква.

— Добре! Добре! За бога! Ще дойда на проклетата вечеря.

Бриана се усмихна. Не бе очаквала друго.

— В седем и половина. Ще поднеса на гостите по-рано днес, за да имам възможност да сме сами на семейното събиране.

— Да. И колко добре ще си прекараме само.

— Всичко ще е наред, ако обещаеш да държиш отровния си език зад зъбите. Моля те единствено да положиш минимално усилие.

— Ще се усмихвам, ще бъда любезна, няма да ям с пръсти.

Маги въздъхна горчиво и вдигна очилата. Извади фигурата от пламъците.

— Какво направи?

Изпълнена с любопитство, Бриана се приближи.

— Полудях.

— Красиво е. Еднорог ли е?

— Да, еднорог… Нужно му е само малко злато тук горе и рогът ще е завършен. — Тя се засмя тъжно и завъртя митичната фигура във въздуха. — Извинявай, Бри. Опитах се да се пошегувам, но не излезе успешно. На себе си се подигравам. Всеки момент очевидно ще започна да правя и лебеди. Или онези малки кученца с топки на върха на опашката. — Тя положи фигурата настрана и загаси фенерите. — Е, толкова за днес. Няма да успея да сътворя нещо друго, така че най-добре да се явя на вечерята, която уреждаш. Господ да ти е на помощ.

— Защо не си починеш, Маги? Изглеждаш доста уморена.

— Може и да го направя. След като опаковам някои от стъклата. — Свали очилата и разтърка лице с ръце. Чувстваше се уморена. Неимоверно уморена. — Не се безпокой, Бри. Няма да се наложи да идваш да ме взимаш насила. Ще се появя.

— Благодаря. — Бриана се пресегна и стисна ръката на сестра си. — Трябва да вървя вече, за да видя дали всичко е наред. Седем и половина, Маги.

— Запомних.

Вече до вратата, махна на сестра си. За да задържи мислите си върху практически неща, извади една от кутиите, които бе направила и започна да я облицова. Разгъна гофрираната хартия върху масата и погледна към полиците в дъното на работилницата. Там имаше едно-единствено произведение и то направено преди посещението на Роуган.

Високо и яко, то се устремяваше нагоре, после се извиваше и се посипваше надолу в тънки изящни разклонения, които създаваха впечатлението, че потреперват. Щеше да прилича, предположи тя, на върбата, която я бе вдъхновила да го направи. И щеше да се прекланя и едновременно с това да остава вярна на себе си. Цветът бе наситеносин в основата и избледняваше по деликатните връхчета.

Опакова го внимателно — не беше просто скулптура. Това бе последната творба, истински изтръгната от сърцето й. След това не се получаваше нищо. Ден след ден не преставаше да се труди, но постоянно се налагаше да претопява направеното. Ден след ден все по-ясно осъзнаваше обзелата я паника.

Той е виновен, каза си тя, като слагаше капака върху кутията. Той е виновен, защото я съблазни да иска слава и състояние и защото подложи суетата й на толкова грандиозен и бърз успех. Сега бе блокирала, чувстваше се пресъхнала. Пуста като кухата стъклена пръчка, която бе превърнала в еднорог.

Беше я накарал да иска прекалено много. Да желае него прекалено много. След което си отиде и я остави най-брутално да разбере какво значи да нямаш нищо.

Нямаше да се предаде. Маги си обеща поне да запази гордостта си. Докато пещта бумтеше, сякаш й се подиграваше, тя се настани на стола и усети познатите извивки.

Всичко беше само защото бе работила прекалено много. Непрекъснато се стремеше всяко следващо произведение да е по-хубаво. Напрежението от желанието да задържи успеха я бе блокирало. И толкова. Но не успяваше да прогони мисълта, че създаденото след изложбата в Париж не е задоволително. Тя не се справяше задоволително.

Никога ли нямаше отново да вдигне тръбата ей така, за удоволствие? Роуган бе променил всичко. Бе променил, както му бе казала, самата нея!

И как, чудеше се тя, е възможно един мъж да те накара толкова да го обичаш, като те избягва?

 

 

— Добре ти вървят деловите работи, нали, скъпа? — Нийл, пристегнат като кренвирш в един от ярките на цвят костюми, се усмихваше широко на Бриана. — Винаги съм твърдял, че си умно момиче. Знаеш ли, Криси, метнала се е на милата ми сестра.

— Къщата ви е чудесна. — Кристин пое чашата, която Бриана й предложи. — А градината направо кара дъха на човек да секне.

— Благодаря. Доставя ми удоволствие да се занимавам с цветята.

— Роуган ми разказа колко му е харесал краткият престой тук. — Кристин въздъхна и се отпусна, доволна от топлината на камината и нежната светлина на лампата. — Разбирам защо се е чувствал така добре.

— Има усет за тези неща. — Нийл прегърна силно Бриана през раменете. — Носим го в кръвта си.

— Така изглежда. Познавах баба ви доста добре.

— Криси все се навърташе у нас. — Нийл намигна. — Мислеше си, че не я забелязвам. А аз просто бях срамежлив.

— Никога през живота си не си бил срамежлив — обади се Кристин със смях. — Напротив, гледаше на мен като на напаст.

— Даже и така да е било, промених мнението си. — Наведе се напред и пред любопитния поглед на Бриана, целуна Кристин по устните.

— Нужни ти бяха повече от петдесет години.

— А на мен ми се струва, че беше вчера.

— Ами… — Леко смутена, Бриана се изкашля. — Ще отида да видя… А, ето ги майка и Лоти — отбеляза тя, дочула гласове в антрето.

— Караш като слепец — негодуваше Маив. — Бих предпочела да се върна пеша в Енис, но не и отново да седна в тая кола.

— Ако мислиш, че ще се справиш по-добре — шофирай сама. Ще се почувстваш независима. — Очевидно равнодушна към забележката, Лоти влезе в гостната и отметна дебелия шал от раменете си. — Вечерта е малко хладна — обяви тя; бузите й бяха зачервени, а тя — усмихната.

— Да ме изведеш в такова време! Това ще ме прикове към леглото най-малко за седмица.

— Майко — Бриана изправи рамене, за да преодолее смущението си, и помогна на майка си да съблече палтото, — искам да те запозная с госпожа Суини. Госпожо Суини, това е майка ми, Маив Конканън, и нашата приятелка Лоти Съливан.

— Очарована съм да се запознаем. — Кристин се надигна от стола и предложи ръка на всяка от тях. — Бяхме приятелки с майка ви, госпожо Конканън. Като момичета израснахме заедно в Голуей. Тогава се казвах Кристин Роуган.

— Говорила е за вас — отвърна Маив лаконично. — Приятно ми е да се запознаем. — Погледът й се премести върху вуйчо й и очите й се присвиха. — Е, вуйчо Нийл, отдавна не си идвал.

— Сърцето ми ликува, че те виждам, Маив. — Той я прегърна и я потупа по гърба. — Надявам се, че изминалите години са били приятни за теб.

— Не бих казала. — Щом я пусна, тя се настани до камината. — Огънят не го бива много, Бриана.

Не беше вярно, но Бриана отиде да го доразпали.

— Стига си мърморила — нареди Нийл с небрежно махване на ръката. — Чудесно гори. Всички знаем, че смисълът на живота за Маив е да се оплаква.

— Забелязали сте го значи? — Лоти заговори приветливо, докато измъкваше куките за плетене от кошничката, която носеше със себе си. — Аз не й обръщам внимание. Но вероятно успявам, защото съм отгледала четири деца.

Без да знае какво да предприеме, Кристин се обърна към Лоти:

— Прекрасна вълна, госпожо Съливан.

— Благодаря. И на мен ми харесва. Добре ли пътувахте от Дъблин?

— Чудесно. Бях забравила колко е красива тази част на страната.

— Само ниви и крави — подметна Маив, недоволна, че изпуска контрол над разговора. — Добре е да живееш в Дъблин и да минеш оттук за ден-два в хубав есенен ден. Но щом дойде зимата, няма да е толкова привлекателно.

Щеше да продължи да нарежда, но в този момент влезе Маги.

— Ето го самия вуйчо Нийл — усмихна се тя широко и изчезна в прегръдките му.

— Малката Маги Мей, вече пораснала.

— Такава съм от известно време. — Тя се отдръпна и пак се усмихна. — Загубил си я вече почти всичката — обяви тя и гальовно го погали по темето.

— Главата ми е така добре оформена, че милостивият Господ е решил, че няма нужда да се покрива с коса. Чух какви успехи жънеш, скъпа. Гордея се с теб.

— Госпожа Суини ти е разказала, за да може да се нахвали с внука си. Радвам се да те видя — обърна се Маги към Кристин. — Надявам се, вуйчо да не те довърши с това дълго пътуване до Голуей.

— О, успявам да се справя. Надявах се, ако не е неудобно, утре, преди да тръгнем, да ми покажеш ателието си.

— С удоволствие. Здравей, Лоти. Как си?

— Отлично. — Куките й потропваха равномерно. — Все се надявах да наминеш да ни разкажеш за пътуването си до Франция.

Последната реплика накара Маив шумно да изсумти. Маги се обърна към нея:

— Здравей, майко.

— Маргарет Мери, както обикновено, занимаваш се само с твоите работи.

— Да.

— Бриана намира време два пъти седмично да дойде, за да се убеди, че имам всичко, от което се нуждая.

Маги кимна.

— Значи не е необходимо и аз да правя същото.

— Ще поднеса вечерята, ако сте готови — прекъсна ги Бриана.

— Винаги съм готов за хапване — увери я Нийл, като държеше едната ръка на Кристин в своята, а с другата потупа Маги по рамото, докато влизаха в трапезарията.

Масата бе покрита с ленена покривка и украсена с цветя, а на бюфета блещукаха свещи. Храната бе великолепно приготвена и изобилна. Всичко обещаваше една приятна и спокойна вечер, но, естествено, нищо подобно не се получи.

Маив едва докосваше храната. Колкото повече се развеселяваше компанията около масата, толкова по-мрачна ставаше тя. Завиждаше на Кристин за красивата, добре скроена рокля, за наниза от перли около шията, за приятния, скъпо ухаещ парфюм, който се носеше около нея. Както и за кожата — нежна и добре гледана с цената на доста средства.

Приятелка на майка й, помисли си Маив. Дружката й от детството. Животът, който бе водила Кристина Суини, трябваше да бъде неин. Щеше да е неин, ако не бе една-единствена грешка — Маги.

Искаше й се да зареве от бяс, от срам, от безнадеждната загуба на всичко.

Около нея разговорите се лееха като скъпо вино, безсмислени приказки, смяташе тя, за цветя и отдавна минали времена, за Париж и Дъблин. За деца.

— Колко е хубаво, че сте имали такова голямо семейство — каза Кристин на Лоти. — Все съжалявам, че Майкъл и аз нямахме повече деца. Макар силно да обичахме сина си, а после — Роуган.

— Син — промърмори Маив. — Един син не забравя майка си.

— Вярно е. Връзката е някак особена — потвърди Кристин с усмивка, като се надяваше да смекчи свирепото изражение върху лицето на Маив. — Но, трябва да призная, че винаги съм мечтала и за дъщеря. Вие сте благословена с вашите две момичета, госпожо Конканън.

— По-скоро съм прокълната.

— Вземи си от гъбите, Маив. — Лоти гребна и сипа в чинията на Маив. — Чудесно са приготвени. Великолепно готвиш, Бриана.

— Научих се от баба — обади се Бриана. — Все исках да гледам как приготвя ястията.

— И затова постоянно ме обвиняваше, че не желая да бъда прикована към печката — заяви Маив, като отметна глава. — Не ми допада подобен живот. Готова съм да се обзаложа, че вие не сте прекарвали много време в кухнята, госпожо Суини.

— Не особено, трябва да призная. — Усетила гласа си леко хладен, Кристин се опита да го смекчи. — И нищо, което някога съм сготвила, не напомня на поднесеното тази вечер, Бриана. Роуган с право превъзнасяше кулинарните ти способности.

— Изкарва си прехраната по този начин. Осигурява постеля и храна за непознати.

— Остави я на мира — намеси се Маги тихо, но погледът й бе твърд, сякаш бе извикала. — Господ е свидетел, че и за теб се е грижила и те е хранила достатъчно дълго.

— Нейно задължение е. Няма човек на масата, който ще отрече, че е дълг на дъщерята да се грижи за майката. Нещо, което не съм видяла от теб, Маргарет Мери.

— Нито пък някога ще го видиш и затова бъди благодарна, че Бри те търпи.

— Няма за какво да съм благодарна, след като собствените ми деца ме изхвърлиха от къщата ми. Оставиха ме болна и сама.

— Но ти не си боледувала нито ден, Маив — отбеляза хладнокръвно Лоти. — И как ще си сама, когато съм до теб ден и нощ?

— И получаваш седмична надница, за да го правиш. Редно е хора от моята кръв и плът да се грижат за мен, но не! Дъщерите ми обръщат гръб, а вуйчо ми, с хубавата си къща в Голуей, не ще и да знае за мен.

— О, никак не си се променила, Маив. — Нийл я погледна със съжаление. — Ни най-малко. Извинявам се от името на племенничката си за лошото й държане, Криси.

— Най-добре да се прехвърлим в гостната за десерта — пребледняла, Бриана се надигна. — Ей сега ще го поднеса.

— Там наистина ще е по-уютно — съгласи се Лоти.

— Ще ти помогна, Бриана.

— Ще ме извините ли за миг, вуйчо Нийл, госпожо Суини? Искам да разменя няколко думи с майка си, преди да се присъединим към вас. — Маги остана седнала и изчака стаята да се опразни. — Защо го правиш? — попита тя, когато двете с Маив останаха сами. — Защо й разваляш вечерта? Толкова ли ти е трудно поне една вечер да й създадеш илюзията, че сме семейство?

Смущението, което изпитваше, само направи тона на Маив по-остър.

— Самата аз не храня никакви илюзии и нямам нужда да впечатлявам някоя си госпожа Суини от Дъблин.

— Независимо от това, ти я впечатли — с безобразното си поведение. То се отразява на всички ни.

— Да не си въобразяваш, че си нещо повече от нас, останалите, Маргарет Мери? Повече, защото си се мъкнала във Венеция и Париж? — Маив се наведе напред и стисна ръба на масата толкова силно, че кокалчетата на ръцете й побеляха. — Да не си въобразяваш, че не знам какво си правила с внука на тази жена? Да се държиш като лека жена, без капчица срам. Е, да, той ти осигурява парите и славата, за които винаги си мечтала. Ти трябваше само да продадеш тялото и душата си, за да ги получиш.

Маги стисна ръце под масата, за да не треперят.

— Продавам творбите си, така че може и да си права, като намесваш душата ми. Но тялото си е мое. Доброволно го отдадох на Роуган.

Маив пребледня, когато чу подозренията й да се потвърждават.

— И ще заплатиш за това, както аз навремето. Мъж като него търси от такива като тебе онова, което напипва единствено в тъмното.

— Нищо не знаеш за цялата история. Нищо не знаеш за него.

— Но познавам теб. Какво ще стане с кариерата ти, когато откриеш, че носиш бебе в корема си?

— Ако се окаже, че трябва да отглеждам дете, моля се на Господ да се справя по-добре от теб. Няма да зарежа всичко и да покрия до края на живота си детето и себе си с власеница, сякаш сме мъченици.

— Нищо не разбираш — сряза я Маив. — Продължавай така и ще видиш какво ще ти се случи. Ще разбереш какво е животът ти да спре, а сърцето ти — да се разбие.

— Не е било задължително да стана така. Други музиканти и певци имат семейства.

— Аз имах талант. — Маив усети сълзи на самосъжаление да пълнят очите й. — И защото бях арогантна като теб, той ми бе отнет. У мен вече нямаше никаква музика, щом ти влезе в мен.

— А е могло да има, ако си го желала достатъчно силно.

Да го е желала? Дори сега Маив усещаше как старата рана разкъсва сърцето й.

— Каква е ползата да желаеш нещо? Ти самата цял живот си искала нещо, а сега рискуваш да ти бъде отнето, заради тръпката да усетиш мъж между краката си.

— Той ме обича — чу се Маги да казва.

— Мъжете лесно говорят за обич в тъмното. Никога няма да си щастлива. Родена си в грях, живееш в грях и ще си отидеш в грях. И сама. Точно като мен.

— Ти си посветила целия си живот на това, да ме мразиш. — Бавно и несигурно Маги се надигна. — Знаеш ли какво ме плаши, какво дълбоко ме плаши? Мразиш ме, защото в мен виждаш себе си. Господ да ми е на помощ, ако е така.

Тя побягна от стаята и изчезна в нощта.

 

 

Най-трудно щеше да й бъде да поиска извинение. Маги го отложи и реши да се разсее, като покаже на Кристин и Нийл ателието си. На хладната утринна светлина болката от предишната вечер малко се притъпи. Успя да се поуспокои, докато обясняваше предназначението на различните инструменти, разнообразните техники и дори когато по настояване на Нийл, го напътстваше да направи първия си стъклен мехур.

— Това не е тромпет. — Маги сложи ръка върху тръбата, за да му попречи да я вдигне високо. — По този начин няма да направиш нищо друго, освен да се залееш с разтопено стъкло.

— Мисля, да се придържам към играта на голф — обяви той и намигна, докато й връщаше тръбата. — Един художник в семейството стига.

— Сама си правиш стъклото, така ли? — Кристин обикаляше внимателно ателието, облечена с панталон и копринена блуза. — От пясък?

— И още някои неща: сода, варовик, фелдшпат. И малко арсеник.

— Арсеник? — Очите на Кристин се разшириха.

— И туй-онуй — усмихна се Маги. — Пазя рецептите си ревниво, като магьосница. В зависимост от цвета, прибавям и други химикали. Цветовете се променят при различните стъкла. Добавят се кобалт, мед, магнезий. Също карбонати и окиси. Арсеникът е отличен окис.

Кристин огледа с подозрение химикалите, които Маги й показа.

— Според мен би било по-просто да се разтопи готово стъкло.

— Но тогава няма да е изцяло твое произведение, нали?

— Не си давах сметка, че трябва да си не само художник, но и химик.

— Нашата Маги винаги е била умница. — Нийл прегърна младата жена през раменете. — Сара постоянно ми пишеше колко добре се справя в училище и колко е мила Бриана.

— Такива сме — засмя се Маги. — Аз съм умницата, а Бриана е милата.

— Тя пишеше, че и Бриана е умница — отвърна Нийл предано.

— Но се обзалагам, че за мен никога не е писала, че съм мила. — Маги зарови нос във врата му. — Толкова се радвам отново да те видя, вуйчо. Дори не си представях, че толкова ще се зарадвам.

— Позанемарих посещенията си при вас, откакто почина Том, Маги Мей.

— Не се укорявай. Всяка от нас си имаше собствен живот. И Бри, и аз си даваме сметка, че не е лесно да се понася и не е особено приятно да ни се гостува. И още нещо… — Тя се отдръпна и пое дълбоко въздух. — Искам да се извиня за снощи. Не биваше да я провокирам и не биваше да тръгвам, без да се сбогувам.

— Няма защо да се извиняваш нито ти, нито Бриана, както я уверих вече днес. — Нийл погали Маги по бузата. — Маив бе решила да е в лошо настроение още преди да дойде. Ти нищо не си провокирала. Не бива да се обвиняваш, Маги, след като тя е решила да живее живота си по този начин.

— Дали да се обвинявам, или не — не знам, но съжалявам, че вечерта се провали.

— Бих я нарекла по-скоро вечер на прозрението — обади се Кристин спокойно.

— Имаш право — съгласи се Маги. — Вуйчо Нийл, чувал ли си я някога да пее?

— Да. Истински славей. И така неспокойна като онези големи котки, затворени в клетките в зоологическата градина. Тя никога не е имала лек характер, Маги. Беше щастлива само когато хората се умълчаваха, за да слушат пеенето й.

— А и появата на баща ми.

— Точно така: появата на баща ти. От приказките, които съм чувал, двамата били слепи и глухи за всичко наоколо. Но нищо чудно да са били слепи и глухи и един за друг. — Той прокара едрата си ръка по косата й. — Може и двамата да не са видели какво има в другия, докато не са се обвързали. А когато са видели, вероятно се е оказало по-различно от очакваното. И тя е допуснала това да вгорчи живота й.

— Мислиш ли, че ако не ме бяха създали мен, щеше да е по-различна?

Той леко се усмихна и продължи да я милва.

— Ти си изпратена от съдбата, Маги Мей. А след като се появим на света, от нас зависи какви ще бъдем.

— Изпитвам съжаление към нея — пророни Маги тихичко. — Не съм допускала, че мога да я съжалявам.

— И добре си постъпила с нея. — Той целуна Маги по челото. — А сега се захващай да станеш това, което искаш.

— Работя по въпроса — усмихна се. — Работя усилено.

Доловила, че е настъпил подходящия момент, Кристин се обърна към вуйчо й:

— Нийл, ще ни оставиш ли за малко насаме?

— Женски приказки, така ли? — Кръглото му лице цъфна от широката усмивка. — Не се притеснявайте. Аз ще отида да се поразходя.

— И така… — започна Кристин, щом вратата се хлопна зад гърба на Нийл. — Трябва да ти призная нещо. Снощи не тръгнах към гостната, както помоли Бриана. Останах, защото мислех, че ще мога да поизгладя нещата.

Маги сведе очи.

— Разбирам.

— И това, което направих, колкото и да е невъзпитано, бе да подслушам разговора ви. Положих много усилия, за да не нахълтам в стаята и да не дам на майка ти да разбере какво мисля.

— Така положението само щеше да се утежни.

— Точно затова не се поддадох на този импулс… Макар, признавам, щеше да ми достави огромно удоволствие. — Кристин взе ръцете на Маги и ги разтърси. — Тя няма представа какво богатство има в твое лице.

— Или прекалено добре си дава сметка що за стока съм. Продадох част от това, което представлявам, защото се нуждая, точно като нея, да получа повече.

— Ти заслужаваш повече, защото си го изработила.

— Дали съм го изработила, или ми е било дадено като подарък, няма значение. Исках да се задоволя с онова, което имах, госпожо Суини. Исках, защото иначе трябваше да призная, че никога не сме разполагали с достатъчно средства. Трябваше да призная, че тате се е провалил, а това не отговаря изцяло на истината. Преди Роуган да влезе през онази врата, аз бях доволна или поне се насилвах да вярвам, че съм доволна. Но вратата се отвори и аз вкусих от другото. Не съм успяла да отхвърля и час смислена работа от седмица насам.

— И защо мислиш, че е така?

— Защото той ме е притиснал в ъгъла. Аз не съм вече същата. Той ме промени. Не знам какво да правя. А доскоро винаги знаех!

— Твоята работа минава през сърцето ти. Това е очевидно за всеки, който е видял творбите ти. Може би си затворила сърцето си, Маги?

— Ако съм го сторила, значи така е трябвало. Няма да повторя нейната грешка. Нито тази на баща ми. Няма да съм причина за нечия чужда мъка. Нито пък сама ще стана жертва на мъката.

— Според мен в момента ти си й жертва, Маги, скъпа. Допускаш да изпитваш вина, защото се радваш на успехи; чувстваш се и виновна, защото притежаваш амбицията да победиш. И се опасявам, че се страхуваш да надникнеш в сърцето си, защото освободиш ли веднъж онова, което е вътре, няма да успееш да го прибереш отново, макар че като го таиш там, то те прави нещастна. Влюбена си в Роуган, нали?

— И така да е, той го предизвика.

— Сигурна съм, че чудесно ще се справи с положението.

Маги се извърна и започна да оправя инструментите по пейката.

— Той никога не я е виждал. Може би се постарах да не ги срещна, за да не разбере всъщност каква съм аз. Със зъл нрав, недоволна, неудовлетворена.

— Самотна — подметна Кристин тихо, с което накара Маги да я погледне. — Самотна жена е, Маги, макар за това да е виновна само тя. Както и никой, освен теб няма да е виновен, ако останеш самотна. — Пристъпи напред и взе ръцете на Маги в своите. — Не познавам баща ти, но трябва да си наследила нещо и от него.

— Той постоянно мечтаеше. И аз го правя.

— И баба ти, с пъргавата си мисъл и енергичен нрав, го правеше преди това. И тя присъства у теб. Както и Нийл, с жаждата му за живот. И от него имаш нещо. Всичко това е у теб, но нищо поотделно не прави цялото. Нийл е прав за това, Маги. Невероятно прав. Сама трябва да се изградиш такава, каквато искаш да бъдеш.

— Мислех, че съм го постигнала. Смятах, че съм наясно какво представлявам и какво искам да стана. А сега всичко в главата ми е объркано.

— Когато главата не може да ти даде отговор, най-добре е да се вслушаш в сърцето си.

— Не ми харесва отговора, който ми предлага.

Кристин се засмя.

— Тогава, детето ми, можеш да си напълно уверена, че това е правилният отговор.