Нора Робъртс
Родена в пламък (14)

Четиринадесета глава

Маги дремеше, с глава върху подпрените на кухненската маса ръце.

Денят на пренасянето в новата къща се оказа истински кошмар.

Майка й се оплакваше през цялото време от всичко — като се започнеше от непрестанния дъжд и се стигнеше до пердетата, които Бриана окачи на широкия прозорец във всекидневната на новата къща. Но кошмарният ден си струваше, защото накрая Маив бе настанена в собствен дом. Маги изпълни обещанието си и Бриана вече бе свободна.

Маги не бе очаквала, че ще я връхлети такова чувство на вина, когато Маив се разрида: с превит гръб и лице, захлупено в шепи, тя плачеше, а обилните горещи сълзи се промъкваха между пръстите. Не, не бе очаквала да изпита вина или състрадание към жената, която не престана да я проклина, докато най-после избухна в плач.

В крайна сметка Лоти с нейното неизчерпаемо веселие взе нещата под свой контрол. Набързо изпрати Бриана и Маги, убеждавайки ги да не се безпокоят, изобщо да не се безпокоят, тъй като сълзите са така естествени, както и дъждът. И колко хубаво е подредено всичко, уверяваше ги тя, докато ги избутваше към входната врата. Също като в кукленска къща. Ще се справят чудесно. Ще им бъде уютно като на котки.

Само дето не ги натика в камионетката на Маги.

Е, всичко бе свършило и беше както трябва. Само че тази вечер нямаше да гърми никакво шампанско.

Маги бе гаврътнала едно уиски, за да се съвземе, и просто се стовари от изтощение до масата. Дъждът продължаваше да барабани по покрива, здрачът преминаваше в мрак.

Телефонът иззвъня, но не я събуди. Звънеше настойчиво, а тя продължаваше да дреме. Ала гласът на Роуган разсея умората й и я накара да се ококори.

— Очаквам да се чуем до сутринта, тъй като не разполагам нито с време, нито с търпение да идвам лично да те взема.

— Какво? — Все още замаяна от съня, тя премига като бухал и се огледа из тъмната стая. Ха, та тя бе готова да се закълне, че е тук, срещу нея и я безпокои.

Раздразнена, че прекъснаха дрямката й, което й напомни колко е гладна, а в къщата нямаше с какво да нахрани дори едно птиче, тя се отдръпна от масата.

Реши да отиде до Бри. Щеше да изтършува кухнята. Може би щяха да се развеселят взаимно. Тъкмо посягаше да вземе шапката си, когато зърна нетърпеливото премигаме на телефонния секретар.

— Какъв тормоз! — промърмори тя, но натисна копчетата, лентата се пренави и пусна записа.

— „Маги. — Гласът на Роуган отново изпълни стаята. Усмихна се — значи той я беше събудил все пак. — Защо, по дяволите, никога не отговаряш на това проклето нещо? Вече е обяд. Искам да ми се обадиш веднага щом се върнеш от ателието. Важно е. Трябва да обсъдя нещо с теб. И така… Липсваш ми. Дяволите да те вземат, Маги, липсваш ми!“

Съобщението свърши и преди да успее да му се наслади напълно, последва ново:

— „Да не мислиш, че няма какво друго да върша, освен да говоря на тази проклета машина?“

— Не мисля, но ти я постави — отвърна тя.

— „Сега е четири и половина и трябва да отида до галерията. Може би не съм бил достатъчно ясен. Трябва да разговарям с теб и то днес. В галерията ще съм до шест, после ще ме намериш вкъщи. Никак не ме интересува колко си потънала в работа. Дяволите да те вземат, че си толкова далеч от мен!“

— Този мъж прекарва повечето време в ругатни, вместо да се занимава с нещо друго — промърмори тя. — А и ти си точно толкова далеч от мен, колкото аз от теб, Суини.

Сякаш в отговор, гласът му се разнесе отново:

— „Ти безотговорна, идиотска, безчувствена твар. Сега какво — да умра от тревога, че си се взривила с идиотските си химикали или си подпалила косите си? Да е жива и здрава сестра ти, че се обажда на телефона. Знам със сигурност, че си там. Вече е осем, а аз имам ангажимент за вечеря. Слушай ме внимателно, Маргарет Мери. Пристигай в Дъблин и вземи паспорта си. Няма да си губя времето да ти обяснявам защо, просто направи, каквото ти казвам. Ако не можеш да хванеш редовния полет, ще наредя да изпратят самолета на компанията. Очаквам да се чуем преди сутринта, защото нямам нито време, нито търпение да идвам да те вземам.“

— Да ме вземеш! Сякаш би могъл! — Тя остана известно време намръщена пред апарата. Значи от нея се очаква да отиде в Дъблин, така ли? Само защото той е наредил. Без нито веднъж да каже „Моля те“, или „Ако желаеш“, а само — „прави, каквото ти казвам“.

Адът ще се скове от ледове, преди тя да му достави това удоволствие.

Забравяйки за глада си, излезе от стаята и се понесе по стълбите. Да отиде в Дъблин, фучеше тя. Колко е нахален този мъж, да я командна по такъв начин.

Издърпа куфара от килера и го сложи на леглото.

Да не би да си въобразява, че толкова иска да го види, та ще зареже всичко и ще хукне да изпълнява желанията му? Щеше да открие, че далеч не е така. О, да, повтори си тя, докато хвърляше дрехи в куфара. Не може да я командва, щеше да му го съобщи лично. Лице в лице.

Съмняваше се, че ще й благодари за това.

 

 

— Айлийн, до края на деня очаквам да получа по факса прегледаните сметки от Лимерик. — Седнал зад бюрото, Роуган отметна и тази задача от списъка и разтърка врата си, за да разсее напрежението. — И искам да видя доклада за реконструкцията там, веднага щом пристигне.

— Обещаха да го изпратят до обяд. — Айлийн, привлекателна брюнетка, която управляваше офиса със същото умение, както съпруга и трите си деца, си записа нещо. — В два часа имате среща с господин Грийнвалд. Относно промените в каталога за Лондон.

— Да, знам. Той пиеше мартини.

— Водка — поправи го Айлийн. — С две маслини. Да се погрижа ли за табла със сиренца, за да предотвратим залитането му, когато си тръгва?

— Добре би било. — Роуган барабанеше с пръсти по бюрото. — Няма ли още никакво обаждане от Клар?

— Поне до този момент, не. — Тя го стрелна с бърз, заинтригуван поглед изпод дългите си мигли. — Ще ви уведомя, ако госпожица Конканън звънне.

Той издаде някакъв звук, който можеше да означава свиване на рамене.

— Иди и отново се опитай да се свържеш с Рим.

— Ей сега. А, да — на бюрото ми е черновата на писмото до Инвърнес, ако искате да го видите.

— Дай го. И добре ще бъде да изпратим телеграма до Бостън. Сега колко е часът там? — Канеше се да погледне циферблата, когато някакво цветно петно на прага привлече вниманието му.

— Маги?

— Точно така. — Тя остави куфара да тупне на земята и сложи свитите си в юмрук ръце на кръста. — Имам няколко думи за вас, Суини. — Тя потисна гнева си, колкото да кимне към жената, която ставаше от стола пред бюрото на Роуган. — Вие навярно сте Айлийн?

— Да. Истинско удоволствие е най-после да се срещнем, госпожице Конканън.

— И аз се радвам да се запознаем. Трябва да отбележа, че за жена, която работи за тиранин, изглеждате изключително добре. — Последните думи бяха изречени по-високо.

Устните на Айлийн трепнаха. Тя се прокашля и затвори стенографския бележник.

— Благодаря ви. Ще желаете ли още нещо, господин Суини?

— Не ме свързвай с никого.

— Да, сър. — Айлийн излезе и затвори леко след себе си.

— Е — започна Роуган, като се облегна назад и започна да потупва писалката о дланта си, — значи все пак получи съобщението ми?

— Получих го.

Тя тръгна към него. Или, по-точно, тръгна наперено към него, все още с ръце на кръста и блеснали очи.

Не се притесняваше да признае, че я желае.

— Кой си въобразяваш, че си? — Тя стовари длани върху бюрото му и накара писалките да издрънчат. — Да, подписах да работя за теб, Роуган Суини, и да — любих се с теб, за мое безкрайно съжаление. Но това не ти дава право да ме командваш или да ме ругаеш на всеки пет минути.

— Не съм разговарял с теб от дни насам — напомни й той. — Така че, как мога да съм те ругал?

— Чрез отвратителната си машина, която впрочем изхвърлих тази сутрин на боклука.

Съвсем спокойно той отбеляза нещо в бележника си.

— Не се дръж така.

— Просто си записах да ти бъде доставен нов телефонен секретар. Виждам, не си имала трудности да вземеш редовния полет.

— Трудности? От момента, в който влезе в работилницата ми, само ти ми създаваш трудности. Нищо друго. Въобразяваш си, че всичко е твое — не само творбите ми, което е достатъчно лошо, но и аз самата. Пристигнах, за да ти кажа, че няма да успееш. Няма да допусна… Къде отиваш? Не съм свършила!

— Не съм си и помислил, че си свършила.

Отиде до вратата, заключи я и се върна.

— Отключи веднага!

— Няма.

Усмивката му не я успокои ни най-малко.

— Да не си посмял да ме докоснеш.

— Точно това се каня да сторя. Всъщност готвя се за нещо, което не съм правил в този кабинет нито веднъж през дванадесетте години, откакто работя тук.

Сърцето й започна да бие лудо.

— Няма да посмееш.

„Е — помисли си той — най-после да я шокирам.“ Проследи как погледът й се насочва към заключената врата и се хвърли върху нея.

— Можеш да продължиш да ми крещиш, след като приключа с теб.

— Да приключиш с мен? — Още докато замахваше да го удари, устните му се впиха в нейните. — Махай грубиянските си ръце от мен!

— Ръцете ми ти харесват — обяви той и ги използва, за да съблече жакета й. — Ти ми го каза.

— Излъгах те. Няма да допусна това, Роуган. — От устата й се изтръгна стон, когато горещите му устни се плъзнаха по шията й. Щом успя да си поеме дъх, заяви: — Ще викам, докато покривът се сгромоляса.

— Давай. — Той я ухапа не особено нежно. — Обичам гнева ти.

— Дяволите да те вземат! — промърмори тя и без съпротива се остави да я свлече на пода.

 

 

Беше бързо и страстно. Разгорещено любене, което приключи много скоро. Но бързината не намали силата. Те лежаха един до друг с преплетени, потреперващи крайници. Роуган изви глава, за да я целуне по брадичката.

— Хубаво, че намина, Маги.

Тя събра достатъчно сили, за да го удари леко с юмрук по рамото.

— Махай се от мен, грубиянино.

Щеше да го отблъсне, но той вече бе успял да се измести и я обърна върху скута си.

— Така по-добре ли е? — осведоми се той.

— От кое? — попита тя ухилено, но се сети, че е бясна. Отдръпна се и седна на килима, където започна да оправя дрехите си. — Трябва да ти кажа, че си много нахален, Роуган Суини.

— Защото те свлякох на пода.

— Не. — Тя закопча джинсите си. — Глупаво е да казвам подобно нещо, когато ми достави удоволствие.

— Доста очевидно беше.

Метна му смразяващ поглед, а той стана и й подаде ръка.

— Така нищо няма да излезе. За кого се мислиш, че да ме командваш и да ми нареждаш какво да правя, без дори да споменеш думи като „искаш ли“, „желаеш ли“?

Прихвана я и я изправи на крака.

— Но все пак дойде, нали?

— Тук съм, прасе такова, за да ти кажа, че няма да търпя подобно отношение. Почти месец мина, откакто излезе от вратата на къщата ми, свирукайки си и…

— Липсвал съм ти?

Тя изсъска:

— Не си! Зарината съм с работа, за да си губя времето в мисли по теб. О, я си оправи връзката, че приличаш на пияница.

Той изпълни молбата й.

— Липсвал съм ти, Маргарет Мери, макар никога да не си даде труда да ми го кажеш, когато все пак успявах да се свържа по телефона.

— Не обичам да разговарям по телефона. Как да кажа нещо на някого, когото не виждам? А и ти изместваш въпроса.

— Какъв е въпросът? — Той се облегна на бюрото.

— Отказвам да ме командваш. Не съм някоя от прислужниците ти или от подчинените ти и ако обичаш — запомни това. Дори си го запиши в елегантното си кожено бележниче, за да не го забравиш. Но повече да не си посмял да ми казваш какво да правя. — Тя въздъхна с облекчение. — Е, сега, като изяснихме този въпрос, да си вървя.

— Маги, ако нямаше намерение да оставаш, защо помъкна куфара?

Тук я хвана натясно. Изчака търпеливо, докато раздразнение, изумление и объркване пробягаха по лицето й.

— Може би искам да поостана ден-два в Дъблин. Мога да правя каквото си искам, нали?

— Ммм… А носиш ли си паспорта?

Тя го стрелна гневно.

— И какво, ако го нося?

— Слава богу! — Той заобиколи бюрото и седна на стола. — По този начин ще спестим време. Опасявах се да не проявиш упорство и да пристигнеш без него. Щеше да е досадно да се връщаме да го вземем. — Облегна се и се усмихна. — Защо не седнеш? Да помоля ли Айлийн да донесе чай?

— Не желая да сядам и не искам чай. — Скръствайки ръце на гърдите си, тя му обърна гръб и се загледа в картината на стената. — Защо не се върна?

— По няколко причини. Едната — бях до гуша в работа. Трябваше да разчистя някои неща, за да си освободя време. И, второ, за известен период исках да бъда далеч от теб.

— Така ли? — Тя не откъсваше поглед от ярките цветове на картината. — И защо?

— Защото не желаех да призная, колко много всъщност искам да съм с теб. — Той изчака, след което поклати глава. — Виждам, че не следва никакъв отговор. И-аз-исках-да-съм-с-теб.

— Исках. Не че нямам свой собствен живот, но на моменти бих се радвала на компанията ти.

Ясно, трябваше да се задоволи с толкова.

— И точно това ще получиш. Би ли седнала за момент, Маги? Трябва да обсъдим няколко неща.

— Добре.

Настани се на стола пред бюрото. Той изглеждаше съвсем на място тук, мина й през ум. Пълен с достойнство, компетентен, спокоен. Въобще не приличаше на мъж, който ще се впусне в бурна любов върху килима. Това я накара да се усмихне.

— Какво има? — попита той.

— Чудех се, какво ли си е помислила секретарката ти?

Той вдигна вежди.

— Смята, че разговаряме цивилизовано за бизнес, убеден съм.

— Ха! Тя ми се стори интелигентна жена, но ти имаш право да си въобразяваш каквото щеш. — Доволна от начина, по който очите му се стрелнаха към вратата, тя преметна глезен върху коляното си. — И така — какви делови неща ще обсъждаме?

— Ами… Твоите работи през последните няколко седмици са изключителни. Както знаеш, задържахме десетина неща от първата ти изложба, за да ги пуснем да обиколят през следващата година. Бих искал някои от новите ти работи да останат в Дъблин, но другите вече изпратих в Париж.

— Така ми съобщи и твоята справяща се отлично с работата и много разумна Айлийн. — Тя започна да потропва с ръка по глезена. — Не си ме извикал чак в Дъблин, за да ми го… Нито пък аз довтасах, за да се отдам на секс върху килима.

— Права си. Бях готов да обсъдим нещата по телефона, но ти никога не си даваш труда да отвръщаш на позвъняванията ми.

— Повечето време бях навън. Може и да разполагаш с правата върху произведенията ми, но не и с мен, Роуган. Имам собствен живот, както вече ти обясних.

— И то няколко пъти. — Той усети как започва да се ядосва. — Не се бъркам в живота ти. Просто напътствам кариерата ти. И по тази причина заминавам за Париж, за да съм сигурен, че подготовката и изложбата ще минат добре.

Париж! Бе прекарала едва час с него и той вече говореше за раздяла. Отчаяна от натежалото си като олово сърце, тя започна хладно:

— Чудя се как изобщо ти вървят нещата, Роуган? Според мен е по-редно да наемеш хора, които да са в състояние да движат работите, без да се налага постоянно да надничаш зад гърба им.

— Уверявам те, че разполагам с компетентен екип. Въпросът е, че изпитвам голям интерес към твоето творчество и искам лично да се погрижа за подробностите. Искам всичко да е както трябва.

— Което означава, че искаш да бъде твоето.

— Точно така. И искам да ме придружиш.

Саркастичната забележка, която бе на устните й, замря. Вместо това попита:

— С теб? В Париж?

— Давам си сметка, че имаш някаква творческа или вероятно морална съпротива, да представяш лично творбите си, но се справи чудесно на изложбата в Дъблин. Би било добре, ако се появиш, макар и за кратко, на първата си международна изложба.

— Първата ми международна изложба? — едва успя да повтори тя, докато смисълът на думите проникваше в съзнанието й. — Аз не… говоря френски.

— Това не е проблем. Ще се появиш за малко в галерията, ще пръснеш малко от чара си и ще имаш предостатъчно време да разгледаш забележителностите. — Той изчака да чуе отговора й и понеже не получи, попита: — Е?

— Кога?

— Утре.

— Утре. — В нея започна да се надига паника и сви стомаха й. — Искаш утре да замина с теб за Париж?

— Освен ако нямаш уговорен ангажимент, който да не си в състояние да отложиш.

— Не, нямам.

— Значи се уговорихме. — Облекчението му бе почти свирепо. — След като се убедим, че парижката изложба се радва на успех, искам да дойдеш с мен на юг.

— На юг?

— Имам вила на Средиземно море. Искам да остана насаме с теб, Маги. Никакви ангажименти, никакви срещи. Само с теб.

Тя вдигна поглед към него.

— Времето, което си искал да си освободиш. За това ли си работил през последните няколко седмици? Нямаше да ти викам, ако ми беше обяснил.

— Трябваше първо да го обясня на себе си. Ще дойдеш ли?

— Ще дойда. — Тя се усмихна. — Трябваше само да ме поканиш.

 

 

Час по-късно Маги нахлу в галерията, но се наложи да изчака нервно, докато Джоузеф приключи с някаква клиентка. Докато той обсипваше с чар и внимание жената, достатъчно възрастна, за да му бъде майка, тя тръгна из изложбената зала. Забеляза, че изкуството на индианците е заменено с отбрани метални скулптури. Заинтригувана от формите им, се захласна по тях и забрави за нетърпението си.

— Немски художник — чу гласа на Джоузеф зад гърба си. — Тези тук според мен са едновременно и дълбоки, и изпълнени с радост. Тържеството на основните елементи.

— Земя, огън, вода и загатнат въздух в медните извивки — уточни тя, не по-малко възхитена от него, и добави: — Има силно излъчване, а същевременно — нещо палаво и насмешливо.

— Може да е твое само срещу две хиляди лири.

— Истинска сделка. Жалко, че нямам стотинка. — Тя се обърна и го целуна. — Изглеждаш чудесно, Джоузеф. Колко сърца разби, откакто те видях за последен път?

— Само едно: моето, което ти принадлежи.

— Ха! Добре е и за двама ни, че знам какъв ласкател си. Имаш ли минутка свободно време?

— За теб — дни, седмици — той й целуна ръка, — години.

— Минутка ще ми стигне. Джоузеф, какво ще ми трябва за Париж?

— Тясна черна жилетка, къса пола и обувки с много висок ток.

— Не се и съмнявам. Но, сериозно — заминавам, а нямам представа какво ми е нужно. Опитах се да се свържа с госпожа Суини, но е излязла.

— Знам, аз съм вторият ти избор. Унищожаваш ме. — Направи знак на един от служителите да излезе от помещението. — Всичко, от което се нуждаеш за Париж, Маги, е романтично сърце.

— Откъде да го взема?

— Носиш го в гърдите си. Не можеш да ме излъжеш. Виждал съм творбите ти.

Тя направи гримаса и пъхна ръка в неговата.

— Слушай, не бих признала това на всеки, но на теб мога да се доверя: никога не съм пътувала. Във Венеция единствената ми грижа бе да се уча и да не съм облечена в нещо, което може да се запали. И да си плащам наема. След като ми се отваря възможност да пътувам за Париж, не искам да приличам на глупачка.

— Няма. Доколкото схващам, ще пътуваш с Роуган, а той познава града като кореняк. Трябва да се държиш малко арогантно и отегчено и ще се впишеш идеално.

— Дойдох при теб да ми дадеш моден съвет. Унизително е да го кажа, но не мога да замина облечена така. Не че искам да се издокарам като манекен, но и не искам да изглеждам като провинциална братовчедка на Роуган.

— Хмм. — Джоузеф сериозно обмисли проблема, дори леко я бутна назад и внимателно я огледа. — Така си чудесна, но…

— Но?

— Купи си копринени блузи. В ярки тонове, моето момиче. Никакви пастелни цветове за теб. И панталони от същата материя. Довери се на очите си за цветовете. Търси силни комбинации. А късата пола е напълно задължителна. Носиш ли черната рокля?

— Не я взех.

Той зацъка с език като добродушна леля, останала стара мома.

— Това не го очаквах. Но щом роклята не е налице, вземи нещо блестящо този път. Нещо, което да зашеметява. — Той посочи скулптурата до себе си. — Подобни металически тонове ще ти отиват. Не търси нещо класическо, а дръзко. — Доволен от казаното, той кимна. — Е, как ти се струва?

— Объркващо. Срам ме е, че това може да има значение за мен.

— Няма нищо срамно. Просто е въпрос на това, как ще се представи човек.

— Може и така да е, но ще съм ти благодарна, ако не споменеш за нашия разговор пред Роуган.

— Смятай ме за твой изповедник, скъпа.

Погледна през рамото й и Маги видя как лицето му придобива щастливо изражение.

Патриша влезе, поколеба се, след което прекоси лъскавия под.

— Здравей, Маги. Не знаех, че ще идваш в Дъблин.

— И аз не знаех.

Каква беше тази промяна, чудеше се Маги. Приглушената тъга, резервираността бяха изчезнали. Достатъчно бе само да зърне как очите на Патриша заблестяха, когато се срещнаха с тези на Джоузеф, за да разбере отговора. „Аха — помисли си тя, — ето каква била работата.“

— Съжалявам, ако ви прекъсвам, но исках да кажа на Джоузеф… — Патриша се сепна. — Мисълта ми е… Минавах наблизо и се сетих за деловия ангажимент, който поехме, за уговорката в седем часа…

— Да? — Джоузеф натика ръце дълбоко в джобовете, за да не се пресегне и да я прегърне. — Да, срещата е за седем.

— Опасявам се, че трябва да я направим в седем и половина. Възникна проблем. Исках да те уведомя. Надявам се, няма да обърка плановете ти.

— Ще го уредя.

— Добре. Много добре. — Тя остана за миг, загледана замечтано в него, но се сети за присъствието на Маги и за добрите обноски: — Ще останеш ли за дълго в града?

— Не, утре заминавам. — Въздухът така се бе нажежил, че Маги се почуди как ли скулптурите не се разтопяват. — Всъщност време е да тръгвам.

— О, недей да бързаш заради мен. Аз също трябва да вървя. — Патриша хвърли още един изпълнен с копнеж поглед към Джоузеф. — Чакат ме. Исках само… Е, довиждане.

Маги изчака Патриша да се отправи към вратата и изсъска:

— Като закован ли смяташ да стоиш тук?

— А? Какво? Извинявай.

Стигна до прага за две секунди. Маги видя как Патриша се обърна, изчерви се и се усмихна. В следващия миг двамата се прегърнаха.

Романтичното сърце, което Маги отричаше, че притежава, се изпълни с радост. Изчака, докато Патриша си тръгна, а Джоузеф стоеше и гледаше след нея като поразен от гръм.

— Значи сърцето ти ми принадлежи, така ли?

Замаяният му поглед изчезна.

— Красива е, нали?

— Не може да се отрече.

— Толкова отдавна я обичам. Още преди да се омъжи за Роби. Никога не съм вярвал, никога и през ум не ми е минавало… — Той тихичко се изсмя, все още изпълнен с обич. — Винаги съм мислил, че обича Роуган.

— И аз така реших. Но е ясно, че ти я правиш щастлива. — Тя го целуна по бузата. — Радвам се за вас.

— То, още… Гледаме да не се разчуе. Поне, докато… Известно време. Родителите й… Сигурен съм, че майка й няма да ме одобри.

— Майка й да върви по дяволите.

— Патриша каза почти същото. — Усмивка заигра по устните му, като се сети. — Но не ми се ще да създавам проблеми, затова ще те помоля да не казваш.

— Дори и на Роуган?

— Аз работя за него, Маги. Да, приятел ми е, но аз работя за него. А Патриша е вдовицата на един от неговите най-добри и стари приятели. Жена, с която самият той е излизал. Мнозина си мислеха, че тя ще му стане съпруга.

— Не смятам, че Роуган е стоял между тях.

— Дори и така да е, бих предпочел да му кажа аз, когато му дойде времето.

— Това си е твоя работа, Джоузеф. Всъщност твоя и на Патриша. Така че ние двамата си разменихме по една изповед.

— Много съм ти благодарен.

— Няма за какво. Ако Роуган е толкова твърдоглав, че да не одобри връзката ви, тогава заслужава да бъде лъган.