Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (52)

Петдесет и втора глава

Рейфиъл забеляза тълпата, обкръжила голямата карета, което обикновено беше признак за злополука, и подмина нататък.

Пътни инциденти се случваха прекалено често в Лондон, и то не само на оживени улици като тази. Ако тук нямаше никого, Рейф щеше да се притече на помощ на пострадалите, но при толкова хора наоколо намесата му беше излишна.

Той надничаше в страничните улички, търсейки позната руса глава. Надяваше се, че ще хване Офелия на път между два магазина и ще си спести досадното влизане в някой от тях. Неколцина негови познати спряха и го поздравиха. Той само кимна разсеяно и продължи да се оглежда. Някакъв мъж, май лорд Тисъл, се приближи към него на кон и за момент му препречи пътя.

— Възнамерявах да те потърся, Лок — каза той и дръпна коня си така, че да не пречи. — Божичко, така ме измъчва съвестта! Когато те видях да се целуваш с лейди Офелия в трапезарията, така се изненадах, че веднага се разприказвах. Надявам се, че не си бил принуден да се ожениш за нея, защото не мога да си държа езика зад зъбите. Разбира се, трудно ми е да си представя, че някой мъж може да отблъсне такава хубавица, но…

Рейфиъл го прекъсна:

— Всичко е наред — увери го, за да се отърве от него. — Не се тревожи.

Бързо пришпори коня си, за да не би да го спрат отново. Значи тя е излъгала? Баща му е бил прав. Както си мислеше първоначално, слуховете не бяха нейно дело. Нима Офелия се бе обявила за техен автор, защото е знаела, че това ще му подейства като плесница?

Рейф изгаряше от нетърпение да научи истината. Той прекоси улицата до края, после се върна обратно за нова обиколка. Когато отново приближи местопроизшествието, което бе привлякло още по-голям брой зяпачи, най-накрая реши, че Офелия може би е сред тълпата любопитни да видят какво се е случило. Дръпна коня си встрани, за да не пречи на движението, и се зае да я търси.

Не видя Офелия, но бързо съзря Мейвис Нюболт, която стоеше в центъра на множеството и плачеше. Рейф първо се намръщи, а после го обзе вцепеняващ ужас. Присъствието на Мейвис бе прекалено голямо съвпадение. Скочи от коня си и си проправи път през тълпата. Там зърна русата глава, която търсеше — окървавена на земята.

— Какво си направила? — изкрещя той на Мейвис. — Под каретата ли я блъсна?

— Тя се опита да ме спаси — прошепна момичето, което очевидно беше в шок.

Рейф не я чу. Вече бе коленичил до Офелия. Боеше се да я докосне. Изглеждаше като птица с прекършени криле. Дишането й бе едва доловимо. Конска подкова, вероятно с разхлабен пирон, беше разкъсала палтото и роклята й. Платът беше напоен с кръв. Рейф не можеше да прецени дали по тялото й има много наранявания. Едно беше сигурно. Каретата не просто я беше блъснала, тя бе стъпкана от конете. Палтото й беше изцапано с кални отпечатъци от подкови.

Конете се намираха само на няколко метра. Те все още бяха като полудели, ритаха и се съпротивляваха на човека — вероятно кочияша — който стоеше пред тях с разперени ръце и се мъчеше да ги удържи.

— Не я пипай, господине — обади се някой зад гърба на Рейфиъл. — Всеки момент ще пристигне помощ.

— Някой отиде да доведе лекар.

— Видях как става. И двете момичета тичаха по улицата пред препускащата карета. Късмет е, че не отнесе и двете.

— И аз видях. Такава красавица. Истински ангел — очите си не можах да откъсна от нея! И после изчезна под конете. Да ги застрелят, мене ако питат. На плашлив кон не може да се има доверие.

— Жалко! Такова хубаво момиче!

Гласовете долитаха от всички страни и отекваха като грохот в ушите на Рейфиъл. Те не му говореха, просто отбелязваха на какво са станали свидетели.

Рейф не можеше да я остави да лежи там. Просто не можеше. Някой се опита да го спре.

— Тя ми е жена! — изръмжа той и го оставиха на мира. Той не знаеше, че сълзи мокрят бузите му. Не знаеше, че прилича на безумец.

— Божичко, Фелия, да не си посмяла да умираш! — повтаряше той като заклинание, молейки се тя да го чуе някак си.

— Аз съм с карета! С карета! Моля ти се, Лок, не можеш да я отнесеш на коня си.

Това беше Мейвис, която крещеше и го дърпаше за жакета. Той стоеше като закован пред коня си, осъзнал с потресаваща яснота, че не може да го яхне и да продължи да я държи нежно.

— Лорд Лок?

— Къде? — най-сетне погледна към Мейвис той.

— Наблизо. След мен.

Тълпата още не се беше разпръснала. Всъщност хората спряха движението на улицата, за да му позволят да я пресече с Офелия в обятията му. Мейвис не влезе в каретата с него, защото се боеше от обвинението му, обаче изкрещя адреса на кочияша.

Къщата на семейство Рийд. Би предпочел да я заведе у дома. Стори му се, че Мейвис вика нещо.

— Ще доведа коня ти и лекар!

Това бе най-дългото пътуване в живота му, въпреки че трая само няколко минути. Кочияшът бързо, но внимателно преминаваше с каретата през задръстванията. Рейф не можеше да откъсне поглед от окървавеното лице на Офелия. Едната й буза беше ужасно подута. От кръвта не се виждаше къде е прорезът, но раната трябваше да бъде зашита и вероятно щеше да й остане белег. Това беше най-малката му грижа. В момента дори не беше сигурен дали тя ще оживее.