Джоана Линдзи
Чаровникът, който я укроти (34)

Тридесет и четвърта глава

— Защо се мръщиш? — попита Дънкан, когато най-сетне се добра до годеницата си. — Още ли ми се сърдиш, че те доведох тук, когато нямаш бална рокля?

Сабрина се наведе напред и го докосна по бузата.

— Не бих могла да ти се сърдя за нищо. Заради Офелия е. Тя току-що ми се извини за лъжите, но съм сигурна, че не може да е била искрена. Защо изобщо си направи труда да ми наговори тези неща?

Дънкан сви широките си рамене.

— Може би иска Рейф да спечели баса.

— Ах, облогът, за който ти ми спомена. Как не се сетих — изрече тя със смръщено чело. — Не, тя никога няма да се унижи дотам, че да помогне на някого. Не е в неин стил.

— Тогава защо са тези съмнения?

— Защото каза, че ми е завиждала.

— И?

— Това не е ли достатъчно? Как е възможно тя да ми завижда?

Дънкан се засмя.

— Много лесно, Брина. Не знаеш ли колко си прекрасна? Освен това за ревността няма причина. Това, че Офелия е като излязла от вълшебна приказка, не значи, че си няма своите съмнения и страхове.

— Значи си на нейна страна? — смая се Сабрина.

— Не, само се чудех дали Рейф е прав и тя наистина е започнала наново.

— Значи той смята, че е спечелил облога?

— Да, а аз съм тук, за да се уверя с очите си. И тъй, къде е тя?

Сабрина стана сериозна.

— Офелия наистина беше доста емоционална. Помислих, че играе театър. Тя е страхотна артистка. Предполагам, че е излязла да се овладее — независимо дали е била искрена или не.

* * *

Един стар приятел на херцога задържа Рейфиъл и Дънкан в коридора. Дънкан скоро успя да се промъкне в балната зала, но Рейф не се сети за достатъчно вежлив начин да прекъсне десетминутния разговор. Когато най-накрая се добра до балната зала, му се наложи да се огледа за приятелите си. Изобщо не осъзна, че търси и една руса красавица.

Всички в огромното помещение се смълчаха. Рейф беше забравил, че присъствието му може да направи впечатление, защото не беше стъпвал на лондонски бал от няколко години. Незабавно беше заобиколен от познати, които не го бяха виждали от завръщането му в Англия и сега искаха да го поздравят. И от амбициозните майки на дебютантките, по дяволите!

Когато видя две достолепни дами упорито да си проправят път към него, помъкнали дъщерите си, Рейф започна да обмисля как да се измъкне. Но все пак прояви твърдост, изгледа ги високомерно и отклони поканите им за танц. Откъде тази наглост те да го поканят? Канеше се да стане доста груб, когато сестра му геройски го измъкна от лапите им — само Аманда беше способна на такъв подвиг, при това извършен с неземна лекота.

Тя го помъкна през залата към масата, където лакеите наливаха в кристални чаши най-разнообразни напитки — от шампанско до слаб чай. Рейфиъл си взе чаша шампанско. Аманда обаче беше достатъчно разумна, за да не прави същото и се задоволи с безалкохолно питие.

— Можеше да ми кажеш, че ще дойдеш — оплака се тя и отпи от чашата си. — Така нямаше да ми се наложи да водя тук леля Джули, а на нея наистина не й се идваше. И преди да съм забравила, преди малко си поговорих с Офелия. Няма да ми повярваш, но тя се държа много добре! Направо щеше да ми увисне… о, няма значение, забравям, че говоря с теб.

Тя потегли сред облак дантели, оставяйки Рейф да се хили сам. Той вече съжаляваше човека, който щеше да вземе сестра му за жена. Горкичкият нямаше да има и миг покой.

Най-сетне съгледа Дънкан и Сабрина, които танцуваха. После откри Офелия, която се опитваше да се промъкне незабелязано в залата. Тя беше като магнит за очите му. Както обикновено красотата й го зашемети.

Светлосинята рокля със сребристите шнурове би й подхождала, докато тя бе Ледената кралица, но сега в нея нямаше нищо ледено. Сега движенията й бяха освободени от предишната надменна скованост. Всъщност май цялата й увереност се беше изпарила.

При тази мисъл Рейф се вцепени. Какво беше направил? Ако я беше превърнал в покорно безлично мишле, щеше да се гръмне!

Незабавно тръгна към нея. Налагаше се да побърза. Видя как десетина други мъже също се отправят към нея. Все едно беше на състезание! Когато стигна при нея, беше запъхтян. Спечели само на косъм. Тъй като останалите се канеха да заговорят Офелия, Рейф просто я дръпна към дансинга. Почти я беше завел дотам, когато попита:

— Ще може ли един танц, драга?

— С удоволствие — отвърна тя. — Макар че ако ни прекъснат, то ще бъде, защото съм обещала същия танц на някой друг.

— Ще рискувам. — Той я завъртя.

В мига, в който я обгърна с ръце за валса, го обзе непонятно собственическо чувство. Което беше абсурд. Той действително беше спомогнал за промяната й, действително беше участвал в едно „укротяване на опърничавата“, но тя не беше негово творение. Само я беше подтикнал да извади на показ добрите качества, които дремеха в нея.

Дори не му се искаше да мисли, че жадува за физическата й близост. Не можеше да отрече, че му липсва компанията й, общуването с нея в спокойната атмосфера на Олдърс Нест. И то изключително много. Не можеха да прекарат много време заедно на този бал. Най-много един танц, ако не искаше да зашушукат. Ала копнееше да бъде повече с нея, отново да чуе смеха й, да се наслаждава на нейната духовитост.

Прекалено рано я беше пуснал да си ходи, но нямаше как. Беше обзет от мисли за тялото й, вместо за довършване на започнатия урок. Слава богу, че тя беше схватлива ученичка. Но макар че вече не можеше да обсебва времето й, той си бе внушил, че трябва да я наглежда, а сега искаше да се увери, че не я е тласнал към другата крайност.

Тя се чувстваше добре с него, или поне така изглеждаше. Дали беше спокойна заради всичко, което бяха изживели? Дали го смяташе за приятел? Тепърва щеше да се види какво е отношението й към другите мъже. Унилият израз, с който бе влязла в балната зала, го тревожеше.

— Трудно ми е да те докосвам, без да те вкусвам. — Мили боже, на глас ли беше изрекъл думите? Сигурно, защото тя поруменя. — Не, недей да се червиш — побърза да добави той. — Ставаш прекалено хубава, когато пламваш така, като алена роза. — По страните й избиха червени петна. — Така е по-добре. Тези петна наистина ти отиват. Много пъти съм си го мислил.

— Ужасен си! — засмя се тя.

— Не, страхотен съм. Нямам равен на себе си, ако искаш да знаеш. Аз съм най-страхотният мъж в Лондон.

— О, я стига!

— По-добре ли се чувстваш?

Тя го погледна недоумяващо.

— Не знаех, че се чувствам зле.

— Не беше на себе си, когато влезе.

— А, това ли. Говорих със Сабрина. Не ми бе лесно, това е.

— Да не би тя да е отказала да те изслуша?

— Ами не. Щом толкова държиш да знаеш, извиних й се.

— Не заради мен, надявам се.

— Не. Всъщност ми олекна, все едно от плещите ми е паднал товар. Вероятно ще се чувствам още по-добре, ако знам, че ми е простила.

Рейф се намръщи.

— Не е ли? Това не ми звучи в неин стил.

— Не, не ме разбра. Може и да ми е простила, просто не останах достатъчно дълго да разбера. Боя се, че ме… досрамя.

— Досрамяло те е, а? — хитро я погледна той. — Няма нищо нередно да си признаеш, че си плакала.

— Недей да предполагаш…

— А ти не започвай да лъжеш отново! — прекъсна я той.

— О, престани! Ще наричам нещата както си искам. Да не би да предпочиташ отново да се изчервя?

Той се засмя.

— Щом е така, непременно наричай нещата както си искаш.