Джак Керуак
По пътя (4)

4

Най-славното пътуване ми предстоеше, когато ме качи един камион с отворена каросерия, в която се бяха излегнали шест-седем момчета, а шофьорите, двама млади русокоси фермери от Минесота, прибираха всяка жива душа, срещната по пътя. Тези шофьори бяха най-засмените, весели, хубави селяндури, които биха пожелали да видят очите ви, и двамата облечени в памучни ризи и работни комбинезони, без никаква връхна дреха; и двамата чистосърдечни, със силни ръце и с широки приветливи усмивки за всеки и всичко, което пресечеше пътя им. Притичах до тях й ги попитах:

— Има ли място?

А те ми отвърнаха:

— Разбира се, скачай отзад, място има за всички.

Едва стъпих на каросерията, и камионът потегли с рев; политнах, някой ме сграбчи и седнах. Друг ми подаде бутилка с останачо на дъното евтино уиски. Опънах солидна глътка в дивия, лиричен, дъждовен въздух на Небраска.

— Ехееееей, пак тръгваме! — провикна се едно момче с бейзболен каскет, а от кабината натиснаха газта до седемдесет и изпреварихме всичко, що се виждаше по пътя.

— Носим се на тоя дявол още от Де Мойн. Момчетата изобщо не спират. Всеки път, когато ти се припикае, трябва да им викаш или да пикаеш в движение и да се държиш, братче, да не паднеш.

Огледах компанията. Имаше две момчета-фермери от Северна Дакота, нахлупили червени бейзболни каскети — любимите шапки на момчетата-фермери от Северна Дакота, — те отиваха на жътва; старците им ги бяха пуснали да поскитат едно лято. Имаше и две градски момчета от Кълъмбъс, щата Охайо, футболисти от гимназиален отбор — дъвки, намигания, песни във вятъра, — които казаха, че ще пътуват цяло лято на автостоп из страната.

— Отиваме в Ел Ей^[1]! — възторжено крещяха те.

— Какво ще правите там?

— Дявол знае какво! Няма да му мислим отсега я?

Имаше и един висок кльощав приятел с подла муцуна.

— Откъде си? — попитах го. Лежах до него; невъзможно беше да седим, без да изхвърчим, каросерията нямаше перила. Високият бавно се извърна към мен, отвори уста и произнесе:

— Мон-та-на.

Имаше и един кореняк от Мисисипи, който си водеше и опашка. Кореняка беше нисичък тъмен тип, който, оказа се, бил обикалял с товарни влакове цялата страна, трийсетгодишен скитник, но младолик, така че възрастта не му личеше.

Седеше на платформата, кръстосал крака, зареял поглед през полята, и стотици мили не продума. По едно време, много по-късно, той се обърна към мен и ме попита:

— А ти накъде?

Отговорих му — Денвър.

— Имам там сестра, но не съм я виждат от доста години. — Изговаряше думите напевно и бавно. Беше търпелив. Опашката, която водеше със себе си, беше шестнайсетгодишно русоляво момче, също в скитнически дрипи; тоест и двамата бяха облечени в стари дрехи, съвсем почернели от саждите по влаковете, от мръсотията на товарните вагони и спането по земята. Русото момче също беше мълчаливо и като че ли също бягаше от нещо, а ако се съди по начина, по който гледаше право пред себе си и облизваше тревожно устни, това нещо трябва да беше законът. От време на време Кльощавия монтанец подхвърляше по някоя дума на тия двамата с язвителна, многозначителна усмивка. Те не му обръщаха внимание. Кльощавия не спираше да прави намеци. Достраша ме от тъпия му навик да се хили в лицето ти, при който раззиваше уста и дълго оставаше така, съвсем като слабоумен.

— Имаш ли пари? — попита ме той.

— Откъде да имам, намират ми се едва колкото за половинка уиски, докато стигна в Денвър. А ти?

— Знам къде да намеря.

— Къде?

— Навсякъде. Винаги можеш да сгащиш някого в задънена уличка, нали така?

— Ти сигурно можеш.

— Ако наистина съм притеснен за мангизи, мога да го направя. Сега се прибирам в Монтана да видя баща си. Трябва да се смъкна от тази каруца в Шайен и да продължа по друг път. Тия шантави момчета пердашат към Лос Анджелис.

— Право там ли?

— Право там — ако си за Ел Ей, хванал си славен стоп.

Тази идея ме смути; мисълта, че за една нощ мога да отцепя през Небраска и Уайоминг, на сутринта — през пустинята Юта, а следобед — през пустинята на Невада и всъщност да пристигна в Лос Анджелис за време, което може да се изчисли, едва не преобърна плановете ми. Но трябваше на всяка цена да отида в Денвър. Тоест също да сляза в Шайен и да мина на стоп деветдесетте мили на юг до Денвър.

Зарадвах се, когато двете фермерчета от Минесота, собствениците на камиона, решиха да спрат в Норт Плати и да хапнат; исках хубаво да ги огледам. Те излязоха от кабината и се усмихнаха на всички. „Пишпауза!“ — каза единият. „Време за ядене!“ — каза другият. Но само те от цялата компания разполагаха с пари за храна. Ние се потътрихме след тях към един ресторант, който въртяха само жени, и си взехме по сандвич с кюфте и кафе, докато те набиваха огромни порции, сякаш, след дълго отсъствие, бяха влезли в кухнята на майка си. Бяха братя; превозваха селскостопански машини от Лос Анджелис до Минесота и изкарваха добри пари. А при празния си рейс към Брега прибираха всеки срещнат по пътя. Досега бяха минали пет курса; добре си живееха. Всичко харесваха. Усмивките нито за миг не слизаха от лицата им. Опитах се, да ги заприказвам — глупав опит от моя страна да се сприятеля с капитаните на нашия кораб, — но в отговор грейнаха само две слънчеви усмивки и едри бели силни зъби.

Всички ги последвахме в ресторанта освен двамата скитници — Кореняка и неговото момче. Когато се върнахме, ги заварихме да седят в камиона тъй, както ги бяхме оставили — отчаяни, печални. Вече притъмняваше. Шофьорите запалиха цигари; реших да използвам момента и да изтичам за бутилка уиски, та да се сгряваме в нахлуващия нощен студ. Когато казах на шофьорите какво съм намислил, те ми се усмихнаха:

— Тичай, по-бързо!

— Ще има по няколко глътки и за вас — уверих ги.

— А, не, ние не пием, хайде, побързай!

Кльощавия монтанец и двете гимназистчета поскитаха с мен из улиците на Норт Плати, докато намерим магазин за напитки. Гимназистчетата дадоха по нещо, Кльощавия също, така че можах да купя по-голяма бутилка. От квадратните къщи с лъжливо помпозни фасади, които ограждаха главната улица от двете страни, ни наблюдаваха високи смръщени мъже. А отвъд тъжните улици на града се простираха прериите. Почувствах нещо по-различно в самия въздух на Норт Плати, но не схванах веднага какво точно. Разбрах след пет минути. Върнахме се при камиона и се понесохме с рев. Много бързо се стъмни. Всички отпихме от бутилката, а когато вдигнах поглед, видях, че злачните нивя покрай река Плати изчезват и на тяхно място изникват огромни, равни пустоши от пясък и пелин, чийто край не се виждаше. Стъписах се.

— Абе, какво е това, дявол да го вземе? — извиках към Кльощавия.

— Това е началото на планините. Я дай да дръпна още веднъж.

— Ехе-хей! — провикнаха се гимназистчетата. — Сбогом, Кълъмбъс! Какво ли щяха да кажат Спарки и момчетата, ако бяха тук. Йохохой!

Шофьорите бяха запатили фаровете: отпочиналият брат натискаше газта докрай. И пътят се промени. Издигаше се в средата като гърбав, раменете му бяха заоблени, а от двете му страни имаше канавки, дълбоки близо четири фута, поради което камионът отскачаше и се люшкаше от левия до десния банкет — като по чудо само тогава, когато отсреща не идеха коли — и бях сигурен, че рано или късно ще направим салто. Но момчетата бяха велики шофьори. Как само се справи камионът с тази част от Небраска — израстъка, който стърчи над Колорадо! Тогава осъзнах, че всъщност съм пристигнал в Колорадо, макар още да не бях преминал границата на щата, и съм само на няколкостотин мили югоизточно от Денвър. Извиках от радост. Бутилката обикаляше. На небето изгряха големи ярки звезди, губещите се в далечината пясъчни хълмове станаха неясни. Чувствах се като стрела, която лети напред и не спира.

Изведнъж, както мечтаеше кръстосал крака, Кореняка се обърна към мен, отвори уста, наведе се напред и каза:

— Тези прерии ме карат да се чувствам като в Тексас.

— Ама ти от Тексас ли си?

— Не, от Грийн-вел. Мъзъзипи. — Точно така го произнесе.

— А това момче?

— То забърка там някаква каша и аз му предложих да го измъкна от нея. Момчето никога не е пътувало само. Грижа се за него, доколкото мога, та то е още дете.

Въпреки че Кореняка беше бял, в него имаше нещо от мъдрата умора на стар негър и много ми напомняше на Елмър Хасъл, наркомана от Ню Йорк, но малко видоизменен, един Хасъл от влаковете, пътуващ, епичен Хасъл, който всяка година прекосява страната надлъж и нашир, през зимата на юг, през лятото — на север, и то само защото не може да се застои никъде, без да му дотегне, защото няма къде да отиде освен навсякъде, вечно да навърта километри под звездите, най-често под звездите на Запада.

— Бил съм няколко пъти в Огдън. Ако искаш да се отбиеш в Огдън, имам приятели, при които можем да се сврем.

— От Шайен ще свия за Денвър.

— Ти си луд бе, карай направо до края, такъв стоп не се хваща всеки ден.

И това предложение беше примамливо. Какво ли има в Огдън?

— Какво има в Огдън? — попитах го.

— Оттам минават повечето стопаджии и се срещат; можеш да видиш кой ли не.

Преди години бях ходил на море с един висок, кокалест приятел от Луизиана, на когото викаха Хазард Върлината, а иначе се казваше Уилям Холмс Хазард, скитник по собствен избор. Когато бил момче, Върлината видял как някакъв скитник дошъл при майка му, поискал й плодова пита и тя му дала, а когато скитникът продължил по пътя си, момчето попитало: „Маме, какъв беше този човек?“ — „Ами скитник.“ — „И аз ще стана един ден скитник, маме.“ — „Да не съм те чула, рода ни ще посрамиш.“ Но той не забравил този ден и когато пораснал, след кратък период на участие в щатския футболен отбор на Луизиана, станал скитник. Ние с Върлината бяхме прекарали заедно много вечери, в които си бяхме разказвали истории, дъвкали тютюн и го бяхме плюли в картонени кутии. Нещо в изражението на Кореняка от Мисисипи тъй силно ми напомняше Върлината, че го попитах:

— Случайно да познаваш един приятел, на когото викат Върлината?

А той отвърна:

— Имаш пред вид онова високо приятелче, дето се смее силно?

— Може би, това е в неговия стил. Моят човек е от Ръстин, Луизиана.

— Точно така. Понякога му викат Луизианската върлина. Ама разбира се, че познавам Върлината.

— Който работеше на нефтените находища в Източен Тексас?

— Точно така, Източен Тексас, а сега пасе крави.

Това беше самата истина; и все пак не можех да повярвам, че Кореняка наистина познава Върлината, когото години наред бях търсил къде ли не.

— А после отиде на пристанището в Ню Йорк и се хвана да работи на шлеп?

— Е, за това не знам.

— Сигурно си го познавал само докато е бил на Запад.

— Така е. Никога не съм ходил в Ню Йорк.

— Ей, да знаеш, смаян съм, че го познаваш. Уж не сме малка страна… Но как веднага те усетих, че не може да не го познаваш, а?

— Да, познавам Върлината доста добре. Винаги е щедър, щом се сдобие с малко пари. Но може да бъде зъл и жесток; веднъж го видях как само с един удар просна един полицай в гаража на Шайен.

Това беше в стила на Върлината; той вечно упражняваше във въздуха този свой сразяващ удар; приличаше на Джек Демпси^[2], на един млад и вечно пиян Джек Демпси.

— Ей да му се не види — изкрещях във вятъра и надигнах бутилката; вече се чувствах съвсем добре. Вятърът брулеше откритата каросерия и отвяваше всяка глътка, тоест отвяваше лошото й въздействие, а доброто хлътваше в стомаха ми.

— Шайен, ето ме, пристигам! — пропях аз. — Денвър, очаквай твоето момче.

Кльощавия монтанец се обърна към мен, посочи обувките ми и отбеляза:

— Ти да не би да мислиш, че ако ги закопаеш в земята, ще поникнат и родят? — без, разбира се, и помен от усмивка, но останалите момчета се закискаха. Обувките ми наистина бяха най-нелепите в цяла Америка: бях тръгнал с тях само защото не исках краката ми да се потят по горещия път и като изключим дъжда в планината Беър, те се оказаха идеални за пътуване. Затова и аз се посмях с всички. А самите обувки вече бяха толкова окъсани, че парченца боядисана кожа стърчаха на всички страни като люспи на пресен ананас и през тях се подаваха пръстите ми. Както и да е, дръпнахме по още една глътка и още се смяхме. Като насън изсвистявахме от мрака, връхлитахме в малки градчета, изникнали около кръстопътища, профучавахме покрай дълги редици от помайващи се в нощта жетвари и каубои. Те ни изглеждаха с едно извъртане на главите, а ние, вече прелетели на другия край на града, ги виждахме от продължаващия мрак как се пляскат о бедрата — странен екипаж бяхме за тях.

По това време на годината много мъже идваха по тези земи; жътва беше. Момчетата от Дакота нещо не ги сдържаше.

— Я да слезем при следващата пишпауза; като че ли има много работа насам.

— Свърши ли жътвата тук, трябва само да вървите на север — посъветва ги Кльощавия монтанец — и да карате все тъй след жътвата, докато стигнете Канада.

Момчетата кимнаха неопределено; не обърнаха особено внимание на съвета му.

През цялото това време младият русокос беглец не помръдна; понякога Кореняка от Мисисипи се изтръгваше от своя будистки транс, надвесваше се над препускащите в мрака прерии и прошепваше блага дума в ухото на момчето. Момчето кимваше. Кореняка се грижеше за него, за настроенията и страховете му. Питах се къде ли ще слязат окаяните и какво ще правят. Нямаха цигари. Раздадох им целия си пакет, толкова ми домиляха. Бяха благодарни и скромни. Нито веднъж не си поискаха, все аз им предлагах. Кльощавия монтанец имаше цигари, но нито веднъж не пусна пакета си между нас. Стрелнахме се през друго градче, около друг кръстопът, покрай други дангалаци в джинси, скупчили се в мъждивата светлина като рояк мушици в пустиня, и отново хлътнахме в безбрежния мрак, а звездите над нас засияваха все по-чисти и ясни с избистрянето на въздуха, колкото по-високо се изкачвахме по склона на западното плато — напредвахме, така да се каже, с около фут височина на миля разстояние — и в никоя посока дървета не засланяха от погледа ниско спусналите се звезди. Както прелитахме покрай някакъв храсталак, зърнах за миг бялата печална муцуна на крава. Имах чувство, че пътувам с влак, носехме се тъй равномерно и направо.

Не след дълго отново стигнахме до някакво градче, забавихме и Кльощавия монтанец рече:

— Аааа, ще има пишпауза.

Но минесотците не спряха, пресякоха града и продължиха нататък.

— Дявол да ги вземе, не мога да стискам повече. — разсърди се Кльощавия.

— Карай в движение — посъветва го някой.

— Ще карам — каза той и както всички бяхме вперили очи в него, бавно изпълзя на хълбок до задната част на платформата, като се хващаше, за каквото свари, и провеси крака оттам. Някой заудря по прозорчето на кабината, за да привлече вниманието на двамата братя към събитието. Те се обърнаха и лицата им грейнаха в широки усмивки. И тъкмо когато Кльощавия бе готов за действие, закрепил се в крайно нестабилна поза, започнаха да въртят зигзаги с камиона, при скорост седемдесет мили в час. Той се катурна назад, а нагоре бликна китов фонтан. Кльощавия се пребори и отново зае седнало положение. Те пак люшнаха камиона. Туп — търкулна се той на една страна и се измокри целия. В бурята от ревове и смях едва чухме псувните му, като човешки вопли, долитащи чак отвъд хълмовете. Мръсен… мръсен… Така и не разбра, че го правеха нарочно, просто се бореше, мрачен като Иов. Когато приключи, целият беше вир-вода, пропълзя, залитайки, назад с дълбоко нещастен вид, а всички ние, с изключение на русокосото момче, умирахме от смях, в това число и минесотците в кабината. Подадох му бутилката за утеха.

— Абе дявол да го вземе — сети се той изведнъж, — да не би да го направиха нарочно?

— Че как иначе.

— Ох, мамка им стара, пък аз да не разбера, хем си спомням, че като правих същото в Небраска, не се измъчих дори наполовина.

Внезапно пристигнахме в градеца Огалала и тук вече приятелите от кабината извикаха доволни-предоволни: „Пишпауза!“ Кльощавия остана нацупен край камиона, опечален заради пропуснатата възможност. Двете момчета от Дакота се сбогуваха с всички и решиха да започнат жътвата оттук. Гледахме след тях, докато изчезнаха в нощта към запалените светлини на бараките в края на градеца, където според един нощен зяпач в джинси трябваше да са наемните работници. Налагаше се да купя още цигари. Кореняка и русокосото момче тръгнаха с мен да се поразтъпчат. Влязох в най-неподходящото място на света, някакъв затънтен провинциален млечен бар за местни юноши. Те танцуваха, впрочем само неколцина, на музиката на джубокс. Щом влязохме, всичко утихна. Кореняка и Русокосото просто си стояха и никого не поглеждаха; интересуваха ги само цигарите. А имаше много хубави момичета. Едно от тях завъртя ей такива очи към Русокосото, но то изобщо не забеляза, пък и да бе забелязало, щеше да му е все тая, толкова беше тъжно и отнесено.

Купих по един пакет за всеки; те ми благодариха. Камионът беше готов за тръгване. Наближаваше полунощ и стана студено. Кореняка от Мисисипи, който беше обиколил страната повече пъти, отколкото можеше да изброи на пръстите на ръцете и краката си, каза, че ще е най-добре всички да се скупчим под големия брезент, инак сме щели да измръзнем. По този начин и благодарение на бутилката се топлехме, а въздухът стана тъй пронизващо леден, че щипеше ушите ни. Колкото по-нагоре се изкачвахме във Високите Прерии, толкова по-ярки ставаха звездите. Навлязохме в Уайоминг. Изтегнат по гръб, аз се взирах във величавата небесна шир над мен, ликувах, задето тъй скоростно осъществявах замисъла си и задето се намирах тъй далеч от тягостната планина Беър, и потръпвах от възбуда при мисълта за всичко, което ме очаква в Денвър — каквото, каквото и да е то. В този момент Кореняка запя песен. Запя с тих, мелодичен глас, с акцента на хората от поречието, а песента беше съвсем простичка, само: „Имам си хубаво момиче, нежно, шестнайсетгодишно, най-прекрасното създание, което някога сте виждали“; тези думи се повтаряха, а между тях се вмъкваха други, които разказваха колко надалеч бил заминал влюбеният и колкото копнеел да се върне при нея, но как, докато стигнал, я изгубил.

— По-хубава песен не съм чувал — казах на Кореняка от Мисисипи.

— Тя е най-нежната, която зная — отвърна той с усмивка.

— Пожелавам ти да стигнеш там, за където си се запътил, а когато стигнеш, да бъдеш щастлив.

— Аз вечно тръгвам нанякъде, но после се отклонявам в една или друга посока.

Кльощавия монтанец беше заспал. Той се събуди и ми подвикна:

— Ей, Чернушко, какво ще кажеш, ако ние двамата с тебе поскитаме из Шайен тази нощ, преди да отпратиш към Денвър?

— Готово. — Бях достатъчно пиян, за да се съглася на всичко.

С приближаването на камиона към покрайнините на Шайен видяхме горе, във високото, червените светлини на местната радиостанция, а миг по-късно вече се провирахме през огромна навалица от хора, която преливаше от двата тротоара.

— Страхотен късмет извадихме, та сега е седмицата на Дивия Запад! — провикна се Кльощавия.

Тълпи от търговци, дебели търговци с каубойски боти и шапки, под ръка с масивни съпруги, също в каубойски костюми, се суетяха и шумно се веселяха по дървените тротоари на стария Шайен; по-нататък блестяха дългите нанизи от нощни светлини на новия център на Шайен, но празненствата бушуваха в Стария град. Трещяха халосни патрони. Сапуните бяха претъпкани до вратите. Бях поразен и в същото време чувствах колко е нелепо всичко: още с първото си влизане в Запада ставах свидетел на това докъде е паднал той, до какви абсурдни средства прибягва, за да запази гордата си традиция. Трябваше бързо да скочим от камиона и да се сбогуваме; на братята от Минесота не им беше интересно да се бавят тук. Натъжих се, като ги видях да се отдалечават, и осъзнах, че никога повече няма да видя никого от тях, но нямаше как.

— Ще ви замръзнат задниците тази нощ — предупредих групата отзад. — А утре следобед ще се опекат в пустинята.

— Нямам нищо против да се опекат, стига веднъж да се измъкнем от този нощен лед — каза Кореняка.

Камионът потегли и взе да си пробива път през тълпата и никой не обърна внимание на странните чада под брезента, които зяпаха града като бебета изпод одеяло. Гледах след тях, докато изчезнаха в нощта.