Джак Керуак
По пътя (38)

2

В полунощ на другия ден, пеейки си следната песничка:

У дома в Мисула

У дома в Тръки

У дома в Оупълусас

Никъде не е домът ми.

У дома в старата Медора

У дома в Ундед Ний

У дома в Огалала

Не намирам аз дома си —

взех автобуса за Вашингтон; там пропилях известно време в скитане; отклоних се от маршрута си, за да видя планината Блу Ридж, послушах птиците на долината Шенандоа и почетох гроба на Стоунуол Джексън; на смрачаване плюх в реката Канауа и се разходих в провинциалната вечер на Чарлстън, Западна Вирджиния; в полунощ — Ашланд, Кентъки и самотно момиче под навеса на затворена увеселителна шатра. Черният тайнствен Охайо, а призори — Синсинати. Отново полята на Индиана и следобед — Сейнт Луис под вечния покрив от грамадни облаци. Валчести камъни, потънали в тиня, и трупи, довлечени чак от Монтана, разпадащи се параходи, останки от миналото, трева и въжета край реката. Вечното стихотворение. А през нощта Мисури, полята на Канзас, неизменните крави на паша в тайнствената нощна шир, градчета като подредени кубчета и черни бездни отвъд края на всяка тяхна уличка; призори Абилийн. Ливадите на Източен Канзас преминаха в пасбищата на Западен Канзас, които пълзяха нагоре по възвишенията на Западната нощ.

С моя автобус пътуваше и Хенри Глас. Беше се качил в Тер От, щата Индиана, и продължи да ми говори:

— Обясних ти вече защо ненавиждам костюма, който съм облякъл, противен ми е — но това не е всичко. — Показа ми някакви документи. Току-що го били пуснали от федералния пандиз на Тер От; излежал бил присъда за кражби и незаконни продажби на коли в Синсинати. Младо, къдрокосо момче на дванайсетина години. — Щом стигна в Денвър, продавам костюма в някой вехтошарски магазин и си купувам джинси. Знаеш ли на какво ме подложиха в затвора? Единична килия с Библия; използвах я да седя на нея върху каменния под; когато ме подушиха какво правя с нея, прибраха ми дебелия том и ми донесоха малко джобно изданийце, ей толкова голямо. Нямаше как да седя на него, та го изчетох от кора до кора, и Евангелието, и Завета. Ей-ей — сръчка ме той, както жвакаше бонбон, дъвчеше бонбони през цялото време, защото в пандиза му се бил развалил стомахът и не понасял нищо друго. — Знаеш ли, че в Библията има доста интересни неща? — Обясни ми и какво разбирали те под „правене на скомина“. — Ако някой, който ще излезе скоро от затвора, започне много да приказва за освобождаването си, той „прави скомина“ на другите, които остават. Тогава го сграбчваме за врата и го заплашваме: „Само да си посмял мен да ми правиш скомина…“ Лоша работа е да ти правят скомина — чуваш ли ме?

— Аз няма да ти правя скомина, Хенри.

— Ако някой започне да ми прави скомина, пада ми червеното перде, побеснявам дотам, че мога да убия човек. Знаеш ли защо цял живот съм киснал по затворите? Защото не си сдържах беса веднъж, когато бях на тринайсет години. Бях на кино с едно момче и то изтърси нещо по адрес на майка ми — нали се сещаш, оная мръсната дума. Извадих чекийката си и му рязнах гърлото, щях да го заколя, ако не ме бяха издърпали. После съдията ме попита: „Знаеше ли какво правиш, когато нападна приятеля си?“ — „Да, сър — отвърнах му, — ваше благородие, знаех, исках да претрепя копелето и още искам.“ Не ми дадоха повече думата и ме пратиха право в изправително училище. Хванах маясъл от седене в единичната килия. Пази се да не попаднеш във федерален пандиз, няма по-страшно нещо. Посран затвор, мога да ти приказвам цяла нощ, толкова отдавна не съм говорил с никого. Нямаш представа колко ми е хубаво, че съм навън. Ти просто си седеше в тоя автобус, когато се качих в Тер От, какво си мислеше тогава?

— Нищо, просто седях и се возех.

— А пък аз пеех. Седнах до теб, защото умирах от страх, че ако седна, до което и да е момиче, ще откача и ще си пъхна ръката под полата й. Ще трябва малко да почакам.

— Още един набег в затвора, и ще ти друснат доживотна. Най-добре от днес нататък да го даваш по-кротко.

— И аз тъй смятам, ама бедата е там, че ми пада пердето и сам не знам какво правя.

Отиваше да живее при брат си и снаха си; били му намерили работа в Колорадо. Билетът му бил платен от федералните власти при условието, че ще замине надалеч. Ето още едно момче, което приличаше на Дийн от ранни младини; твърде буйна кръв течеше в него, за да може да се сдържа; падаше му пердето; но той не притежаваше вродената странна святост, която можеше да го спаси от съдбата на решетката.

— Бъди ми приятел и ме пази да не ми падне пердето в Денвър, искаш ли, Сал? Може пък и да стигна по живо по здраво до брат си.

Когато пристигнахме в Денвър, аз го хванах за ръка и го заведох на улица „Ларимър“, за да продаде затворническите си дрехи. Старият евреин мигновено го подуши какво му носи, преди още да бе развил пакета.

— Не искам и да видя проклетите ти дрехи, ония типове от Канийън Сити всеки ден ми носят такива работи.

Улица „Ларимър“ беше пренаселена с бивши затворници, които се опитваха да му продадат костюмите си, изработени в пандиза. Историята приключи с това, че Хенри излезе оттам по чисто нови джинси и спортна риза, с хартиена торбичка в ръка, където се намираше костюмът. Отидохме в любимия бар на Дийн от едно време на улица „Гленарм“ — по пътя Хенри изхвърли костюма в една кофа за смет — и се обадихме на Тим Грей. Междувременно се беше свечерило.

— Ти ли си? — зарадва се Тим Грей. — Пристигам веднага.

След десет минути той се намъкна в бара заедно със Стан Шепард. Бяха се върнали наскоро от пътуване из Франция и бяха неописуемо разочаровани от живота си в Денвър. Харесаха Хенри и го черпиха с бири. Той започна да харчи наляво и надясно парите, припечелени със затворническия му труд. Ето че отново се намирах в меката, черна денвърска нощ сред светите улички и шантавите домове. Тръгнахме да обикаляме баровете на града, крайпътните кръчми на Уест Колфакс, негърските барове, всичко подред.

Стан Шепард от години искал да се запознае с мен и най-после, за първи път, двамата заставахме в началото на общото ни приключение.

— Сал, откакто съм се върнал от Франция, не знам какво да правя със себе си. Вярно ли е, че заминаваш за Мексико? Да пукна, ако не тръгна с теб. Мога да събера стотина долара, а щом пристигнем там, ще подам молба за стипендия в мексиканския университет.

Хубаво, споразумяхме се, Стан щеше да тръгне с мен. Той беше дългокрако, стеснително, буйнокосо денвърско момче с широка подкупваща усмивка и бавни плавни движения като на Гари Купър. „Да пукна!“ — повтори той, завря палци в колана си и тръгна бавно по улицата, като се полюшваше от един крак на друг, но полека. Беше на нож с дядо си. Старецът бил против пътуването му във Франция, а сега беше против идеята за Мексико. Стан се шляеше из Денвър като скитник заради враждата с дядо си. Тази нощ, след като приключихме с пиенето и удържахме Хенри в „Хот Шоп“ на улица „Колфакс“ да не му падне пердето, Стан с мъка се дотътри до хотелската стая на Хенри на улица „Гленарм“, за да поспи.

— Дори не мога да се прибирам късно — дядо ми започва да вдига врява, после се нахвърля върху майка ми. Казвам ти, Сал, трябва бързо да изчезвам от Денвър, иначе ще се побъркам.

Отначало останах при Тим Грей, а после Бейб Ролинс постегна една малка спретната подземна стая за мен и всичко свърши с това, че всяка божа нощ в продължение на цяла седмица в нея устройвахме забави. Хенри продължи към брат си, повече не го видяхме и така и не научихме дали някой му е правил скомина след това, дали са го затваряли наново зад решетките или пък, останал на свобода, набива любимите си бонбони в нощта.

Ние с Тим Грей, Стан и Бейб прекарахме следобедите на тая седмица из чудесните денвърски барове, където келнерките са облечени в тесни панталони, шарят нагоре-надолу със стеснителни любвеобилни очи, мили келнерки, готови да се влюбят в клиентите, и когато това стане, въртят главозамайваща любов, лютят се, напрягат се и страдат от бар на бар; а нощите на същата седмица прекарахме в заведения за джаз, пиехме из диви негърски салуни и дърдорехме до пет сутринта в моето мазе. Пладне обикновено ни заварваше изтегнати в задния двор на Бейб сред денвърските деца, които играеха на каубои и индианци и скачаха върху нас от обсипаните с цвят черешови дървета. Чувствах се прекрасно, пред мен се разтваряше целият свят, защото по това време вече не мечтаех. Двамата със Стан направихме заговор да привлечем и Тим Грей да тръгне с нас, но Тим се бе закотвил в своя денвърски живот.

Стягах се вече да поемам към Мексико, когато една нощ изневиделица ми се обади Денвърския Красавец и ми каза:

— Ей, Сал, познай кой пристига в Денвър! — Нямах представа. Пътува вече насам, научих от мой агент. Дийн си е купил кола и е тръгнал да те настигне.

И във въображението ми оживя образът на Дийн, страховит Ангел, огнен пламък, пулсиращо сияние; той се задаваше към мен по пътя, връхлиташе като облак с шеметна скорост, преследваше ме като забуления пътник от прерията, сгромолясваше се отгоре ми. Видях огромното му лице, надвесено над равнината, и очите му, в които святкаше безумната безплодна цел; видях крилете му; видях старата му раздрънкана колесница, от която хвърчаха искри; видях дирята, която прогаряше пътя; тя дори си проправяше свой път — през царевиците, през градовете, събаряше мостове, пресушаваше реки. Стоварваше се върху Запада като гняв. Разбрах, че Дийн е полудял отново. Явно нямаше да праща пари на нито една от двете си жени, след като бе изтеглил всичките си спестявания и си бе купил кола. Всичко отиде по дяволите, стратегията, всичко. Зад него димяха овъглените развалини. Той се носеше отново на запад през стенещия ужасен континент и скоро щеше да пристигне. Подготвихме се набързо да посрещнем Дийн. Според мълвата той щял да ме откара до Мексико с колата си.

— Мислиш ли, че ще вземе и мен? — попита Стан със страхопочитание.

— Ще говоря с него — обещах мрачно.

Не знаехме какво да очакваме. „Къде ще спи? Какво ще яде? Имали момичета за него?“ Сякаш застрашително се бе задал Гаргантюа: трябваше да се правят специални приготовления, за да се разширят канавките на Денвър и да се преиначат някои закони според многострадалното тяло и вулканичните захласи на Дийн.