Джак Керуак
По пътя (23)

9

На излизане от Тюсън видяхме друг стопаджия на тъмния път. Оклахомец, който живееше в Бейкърсфийлд, Калифорния, той веднага започна да ни разказва историята си:

— Ще се пръсна, тръгвам от Бейкърсфийлд с кола чрез пътническото бюро, а китарата ми остава в багажника на друга; и втората кола изобщо не се появява — изчезва с все парцалите и китарата ми; разбирате ли, аз съм музикант, бях тръгнал към Аризона, за да свиря със състава „Джони Макос Сейджбръш Бойс“. И дявол да го вземе, озовавам се в Аризона напълно фалирал и без китара. Откарайте ме, момчета, до Бейкърсфийлд и там ще взема пари от брат ми.

Колко искате? — Искахме само колкото за бензин от Бейкърсфийлд до Сан Франциско, около три долара. Така станахме петима в колата. — Добър вечер, госпожо — каза той и докосна шапката си в поздрав към Мерилу. Потеглихме.

Посред нощ минахме по планински път над Светлините на Палм Спрингс. Призори се провирахме с мъка през снежни проходи към градчето Мохаве, което беше входът към голямото дефиле Техачапи. Оклахомецът се събуди и заразправя смешни истории; добричкият малък Алфред седеше и се усмихваше. Оклахомецът разказа, че познавал някакъв мъж, който простил на жена си, задето направила опит да го застреля, и я извадил от затвора, но тя направила втори опит, и този път успешен. Минавахме покрай женски затвор, когато ни го разказа. Нагоре пред нас се виждаше началото на дефилето Техачапи. Дийн стисна здраво кормилото и ни изведе на самия връх на света. В каньона минахме покрай огромна, забулена в облаци циментена фабрика. После тръгнахме надолу. Дийн изключи мотора, притисна леко спирачката и започна да преодолява един по един острите завои, да изпреварва коли и да показва всякакви шофьорски фокуси без предимствата на скоростната кутия. Аз се хванах здраво. На места пътят поемаше за малко нагоре; Дийн просто задминаваше колите без никакъв звук, само на инерция. Той познаваше отлично ритъма и резките скорости на първокласното задминаване. Когато стигнахме до един ляв завой в обратна посока покрай ниска каменна стена, издигната над дъното на света, простото взе, като се наклони силно наляво, стиснал кормилото с нетрепващи ръце; а когато завоят отново остро сви в противоположната посока, като този път заобиколи една скала отляво, Дийн се наклони силно надясно, като принуди Мерилу и мен да се наклоним с него. Така се люшкахме и лашкахме надолу, докато стигнем долината на реката Сан Джоакуин. Тя се разстилаше на миля под нас, това дъно на Калифорния, зелена и приказна, погледната от нашия въздушен шелф. Минахме трийсет мили, без да изгорим капчица бензин.

Изведнъж всички се оживихме. Докато навлизахме в предградията му, Дийн пожела да ми разкаже всичко, което знаеше за Бейкърсфийлд. Показа ми пансиони, в които бил престоявал, крайгарови хотелчета, тайни игрални домове, закусвални, железопътни разклонения, където бил скачал от влаковете, за да се наяде с грозде, евтини китайски ресторантчета, в които се бил хранил, градински пейки, където се бил срещал с момичета, и други места, по които не бил правил нищо, а просто седял и чакал. Калифорния на Дийн — дива, напрегната, важна, земята на самотните, прокудени и чудати любвеобилни души, стекли се тук като на птичи събор, земята, където всеки някак си има вид на безпаричен, красив, изпаднал филмов актьор.

— Ей, да знаеш, прекарал съм часове на стола пред тая дрогерия! — Всичко помнеше — всяка игра на карти, всяка жена, всяка тъжна нощ. Внезапно минахме покрай онова място, до железопътното депо, където през октомври 1947 година бяхме седели с Тери под луната, бяхме пили порто върху изпотрошените щайги, и аз се опитах да разкажа всичко това на Дийн. Но той беше прекомерно възбуден. — Ей там с Дънкъл цяла сутрин пихме бира и се опитвахме да свалим една страхотна малка келнерка от Уотсънвил — не, Трейси, да, от Трейси беше, — а пък тя се казваше Есмералда — ох, или нещо подобно.

Мерилу вече кроеше планове какво ще прави от мига, в който пристигне във Фриско. Алфред каза, че леля му от Туларе щяла да му даде много пари. Оклахомецът ни поведе извън града, където живеел брат му.

По пладне спряхме пред една дървена къщичка, цялата покрита с пълзящи рози; оклахомецът влезе вътре и се разговори с някакви жени. Чакахме го петнайсет минути.

— Започвам да си мисля, че това момче няма повече пари от мен — обади се Дийн. — Само си губим времето! Че кой от семейството ще му даде и цент след тая глупава лудория.

Оклахомецът излезе притеснен и ни поведе към града.

— Ще се пръсна, не можах да намеря брат си.

Започна да разпитва за него. Навярно се чувстваше наш затворник. Най-после отидохме до една голяма фурна за хляб и оклахомецът излезе с брат си, който беше облечен в работен комбинезон и очевидно беше автомеханик. Братята разговаряха няколко минути. Ние чакахме в колата. Оклахомецът разказваше на всички свои роднини приключенията си и как е изгубил китарата. Но получи парите и ни ги даде, така че можехме да продължим към Фриско. Благодарихме му и потеглихме.

Следващата спирка беше Туларе. Колата ревеше през долината. Аз лежах отзад изтощен, напълно капитулирал и по някое време следобед, докато дремех, калният хъдсън изфуча покрай палатките извън Сабинал, където бях живял, обичал и работил в призрачното минало. Дийн, приведен и застинал над кормилото, гълташе милите. Спал съм, докато сме влизали в Туларе; със събуждането си чух подробностите на една луда история:

— Сал, събуди се! Алфред намери бакалницата на леля си, но знаеш ли какво е станало? Леля му застреляла мъжа си и я тикнали в затвора. Сега магазинът е затворен. Не получихме нито цент. Помисли си само! Какви неща стават: оклахомчето ни разказа почти същата история — накъдето се обърнеш, злочестини, усложнения, ииих да му се не види!

Алфред си гризеше ноктите. При Мадера ние се отклонявахме от пътя за Орегон и там се сбогувахме с Алфред. Пожелахме му късмет и бог да му е на помощ. Той каза, че пътуването с нас е било най-хубавото в живота му.

Като че ли бяха минали едва няколко минути, а ето че вече навлизахме в подножието на планините преди Оукланд. Бързо се озовахме на някаква височина и пред нас се разстла легендарният бял град Сан Франциско върху своите единайсет мистични хълма, а зад тях — синият Тих океан, стената от млечнобяла мъгла, пълзяща от въртопа на „Картофеното течение“, пушеците и златото на късния следобед.

— Стигнахме — разкрещя се Дийн. — Ееей! Колата издържа! Бензинът стигна! Вода! Вода! Няма вече земя! Не можем да вървим по-нататък, защото няма повече земя! А сега, скъпа Мерилу, вие двамата със Сал веднага ще си вземете хотел и ще чакате да ви позвъня утре сутринта, щом уредя всичко с Камий и се обадя на французина за моята работа в железниците. Щом стигнем в града, първата ви грижа на вас със Сал ще бъде да си купите вестник с обяви и да потърсите работа.

И той мина по моста над оукландския залив, който ни въведе в града. Учрежденията в центъра тъкмо палеха светлините си; напомняха за книжлетата за Сам Спейд^[1]. Когато, залитайки, се измъкнахме от колата на улица „О’Фарел“, поехме си въздух и се протегнахме, сякаш слизахме на бряг след дълго морско пътешествие; стръмната улица се люшкаше под краката ни; от китайския квартал се носеше мирис на пържоли в соев сос. Свалихме всичкия си багаж от колата и го струпахме на тротоара.

Изведнъж Дийн ни каза довиждане. Той се пръскаше от нетърпение да види Камий и да разбере какво е станало. Ние с Мерилу останахме на улицата и тъпо гледахме след него, докато се отдалечаваше.

— Виждаш ли го какво е копеле? — процеди Мерилу. — Дийн ще те зареже, щом му е по-изгодно.

— Знам — отвърнах, погледнах назад, на изток, и въздъхнах. Нямахме пари. Дийн не каза нищо за пари. — Къде ще се настаним?

Понесли саковете си с парцали, ние се залутахме из тесните романтични улички. Всички хора приличаха на безпарични филмови статисти, на излинели старлетки; на разочаровани каскадьори, автомобилни състезатели, трогателни калифорнийски образи, обвеяни от тъгата на края на континента, красиви декадентски казанови, хотелски красавици с подпухнали очи, мошеници, сводници, проститутки, масажисти, пикола — все изпаднали типове, и как да си изкара човек хляба сред такава сбирщина?