Джак Керуак
По пътя (33)

8

На другата сутрин страшно ни се гадеше. Първото нещо, което Дийн направи, щом стана, бе да прекоси нивата, за да провери дали колата ще бъде в състояние да ни откара на Изток. Казах му да не отива, но не ме послуша. Върна се пребледнял.

— Братче, колата е на някакъв детектив, а всеки полицейски участък в околността има отпечатъци от пръстите ми от оная година, когато откраднах петстотин коли. Ти си свидетел какво правя с тях, просто искам да покарам! Не мога без движение! Слушай, ако не се измъкнем на секундата от града, ще свършим в пандиза.

— Така е, дявол да те вземе! Изсъсках и застягахме багажа си с бързината, на която бяха способни ръцете ни. С раздърпани вратовръзки и изскочили от панталоните ризи ние се сбогувахме набързо с милото семейство и се запрепъвахме към пътя-закрилник, където никой нямаше да ни познае. Малката Джанет се разплака, като видя, че ние — или аз, или който и да е — тръгваме; Франки беше любезна, аз я целунах и й се извиних.

— Няма грешка, твоят приятел е напълно откачен — каза ми тя. — Страшно ми напомня на мъжа ми, дето избяга. Абсолютно същият тип. Надявам се само моят Мики да не стане чак такъв, макар че всички май стигат дотам.

Сбогувах се и с малката Луси, която държеше любимия си опитомен бръмбар в ръка, а малкият Джими спеше. Всичко това се разигра за секунди в прекрасното неделно зазоряване, преди да се запрепъваме с нещастните си багажи. Бързахме. Всяка минута очаквахме иззад някой завой да се появи полицейска кола и да пусне сирената след нас.

— Ако оная жена с пушката разбере, спукана ни е работата — каза Дийн. — Трябва на всяка цена да хванем такси. Само тогава ще сме на сигурно.

Тръгнахме да събудим едно фермерско семейство, за да се обадим от техния телефон, но кучето ни отпъди. А с всяка минута положението ставаше все по-опасно; някой ранобуден селяк щеше да намери повредената двуместна кола насред нивата. Най-после попаднахме на една възрастна мила дама, която ни позволи да използваме нейния телефон, и си поръчахме такси от центъра на Денвър, но то не се появи. Продължихме да се влачим по пътя. Ранното утринно движение се размърда и всяка кола, която се зададеше, ни приличаше на полицейска. Изведнъж наистина съгледахме полицейска кола, тя се приближаваше към нас и аз реших, че идва краят на онзи живот, който знаех, и почувствах, че встъпвам в нов, ужасяващ период на затвори и мъки зад решетките. Оказа се нашето такси и полетяхме към Изтока като стрели.

В пътническото бюро ни очакваше велико предложение — търсеше се някой, който да откара лимузина кадилак 47 до Чикаго. Собственикът пътувал със семейството си от Мексико, но се уморил и качил всички на влака. Условията му бяха само да се представят документи за самоличност и колата да стигне на местоназначението си. Моите документи го увериха, че всичко ще бъде наред. Казах му да не се безпокои. А после се обърнах към Дийн:

— Само да си посмял да изчезнеш с колата!

Дийн подскачаше от нетърпение да я види. Наложи се да чакаме цял час. Легнахме върху полянката до църквата, където в 1947 година прекарах няколко часа със скитниците-просяци, след като бях изпратил Рита Бетънкорт до къщи, и аз заспах от пълно изтощение и страх с лице, обърнато към птиците в следобеда. Отнякъде долиташе музика на орган. Дийн обаче потъна в града. Запознал се с някаква келнерка от закусвалня, определил й среща да я разходи с кадилака в същия този следобед и се върна, за да ме събуди и да ми съобщи новината. Вече се чувствах по-добре. И се надигнах — да посрещам нови усложнения.

Щом пристигна кадилакът. Дийн мигом изчезна с него, „за да го зареди с бензин“, а чиновникът от пътническото бюро ме погледна и попита:

— Кога ще се върне? Пътниците са готови за тръгване. И ми показа две момчета ирландчета от източен йезуитски колеж, които чакаха с куфарите си на пейката.

— Отиде само за бензин. Веднага ще се върне.

Завих зад ъгъла и видях, че Дийн чака келнерката, която се преобличаше в хотелската си стая; не беше изгасил мотора, всъщност там, откъдето бях застанал, виждах и нея как тъкми и изпъва копринените си чорапи пред огледалото и ми се прииска и аз да тръгна с тях. Тя изтича от входа и се мушна в кадилака. Върнах се, за да успокоя шефа на пътническото бюро и пасажерите. От вратата зърнах за миг как блесна кадилакът, докато пресичаше „Клийвланд Плейс“, в него Дийн, по памучна фланелка, радостен, размахваше ръце, говореше на момичето, навеждаше се над кормилото, за да кара по-бързо, а то седеше безжизнено и надменно. Отишли на един открит паркинг, светъл като бял ден, спрели пред тухлената стена в дъното (едно време Дийн бил работил на този паркинг) и там, твърдеше после той, я начукал направо; и не само това, а дори я убедил да тръгне след нас на изток веднага щом получи в петък седмичната си заплата, да вземе автобуса и да ни чака в къщата на Иън Макартър на авеню „Лексингтън“ в Ню Йорк. Тя се съгласила; казваше се Бевърли. Мина не мина половин час, и Дийн се върна с рев и трясък, остави момичето пред хотела — с целувки, сбогуване, обещания — и избръмча до пътническото бюро, за да прибере групата.

— Крайно време беше! — измърмори шефът на бюрото, който приличаше на герой от бродуейска мелодрама. — Помислих, че си офейкал с кадилака.

— Аз отговарям — намесих се, — не се тревожете. — И го казах, защото Дийн беше така очебийно свръхвъзбуден, че всеки би се досетил за лудостта му. Дийн изведнъж стана делови и помогна на колежанчетата-йезуити да натоварят багажа си. Те едва бяха приседнали и аз едва бях вдигнал ръка да махна за довиждане на Денвър, когато той потегли рязко, невероятно мощният мотор бръмна и се стрелнахме като птици. Само две мили след Денвър скоростомерът се повреди, защото Дийн натискаше газта доста над сто и десет мили в час.

— Их, сега без скоростомер няма да знам с каква бързина карам. Ще трябва да не отпускам педала до Чикаго и да изчисля после по времето. — Струваше ни се, че не караме с повече от седемдесет, но всички коли по пряката магистрала към Грийли отпадаха зад нас като мъртви мухи. — А знаеш ли защо пътуваме на североизток. Сал, защото трябва на всяка цена да отидем на гости на Ед Уол в ранчото му в Стърлинг, ти трябва да се запознаеш с него и да видиш ранчото му, а тази наша машинка пердаши тъй славно, че можем да се отбием дотам без никакво притеснение за времето и пак да стигнем в Чикаго много преди влака на оня човек.

О’кей, съгласих се. Заваля, но Дийн не намали. Колата беше хубава, голяма, от ония лимузини от стар тип, които са на изчезване, черна, с голямо издължено купе, с бели джанти и навярно с бронирани стъкла. Момчетата от йезуитския колеж „Св. Бонавентура“ седяха отзад ликуващи и щастливи, че пътуват, и изобщо си нямаха представа с каква скорост се носим. Опитаха се да завържат разговор, но Дийн не продума, свали си фланелката и продължи да кара гол до кръста.

— Ох, тази Бевърли беше сладко прелестно момиче, ще дойде при мен в Ню Йорк — ще се оженим, щом уредя документите за развод с Камий, животът е във вихъра си. Сал, и ние сме на път. Да!

Колкото по-шеметно се отдалечавахме от Денвър, толкова по-сигурен се чувствах, а карахме здравата. Притъмняваше, когато свихме от магистралата по едно отклонение и навлязохме в черен път, който ни отведе през мрачните прерии на Източно Колорадо до ранчото на Ед Уол посред „Койот Ноуеър“. Още валеше, от калта се хлъзгаше страшно и Дийн намали на седемдесет, аз му казах да намали още, инак можеше да изхвърчим от пътя, а той ми отговори:

— Защо се тревожиш, братче, нали ме познаваш?

— Този път няма да отстъпя — повиших глас аз. — Наистина караш прекалено бързо.

Но той продължи да се носи по хлъзгавата кал и точно както бях предрекъл, налетяхме на пълен ляв завой. Дийн налегна кормилото, за да го вземе, само че огромната кола поднесе и грозно се разтресе.

— Внимавай! — изкрещя Дийн, който, макар и да не даваше пет пари, влезе в кратка схватка със своя Ангел, и в резултат се озовахме със задница в канавката, докато предницата остана на пътя. Настъпи пълна тишина. Чувахме само воя на вятъра. Намирахме се посред дивата прерия. На четвърт миля по-нататък се виждаше фермерска къща. Не можах да сдържа псувните си, толкова бях вбесен и възмутен от Дийн. Той дума, не отрони, само тръгна мълчаливо в дъжда към къщата, загърнат със сако, да търси помощ.

— Брат ли ти е? — попитаха момчетата отзад. — Същински дявол е на волана. А ако съдим по приказките му — и с жените е такъв.

— Той е луд — отговорих — и ми е брат, да.

Дийн се върна на трактор заедно с фермера. Закачиха вериги към колата и фермерът ни извлече от канавката. Колата беше от горе до долу в кафява кал и единият й калник беше смазан. Фермерът ни взе пет долара. Дъщерите му ни гледаха през завесата от дъжд. Най-хубавата от тях и най-срамежливата се прикри далеч в полето, за да ни наблюдава оттам, и постъпи много умно, защото тя, абсолютно и безусловно, беше най-красивото момиче, което ние с Дийн бяхме зървали в живота си. Беше на около шестнайсет, истинско дете на прериите с лице като дива роза, с най-ясносините очи, с най-прекрасната коса и със свенливостта и пъргавината на дива антилопа. Тя трепваше от всеки наш поглед. Стоеше, а свирепият вятър, който брулеше право от Саскачеуан, разпиляваше косата около прекрасното й лице в було от оживели къдрици. Тя се изчерви, после се изчерви още по-силно.

Свършихме си работата с фермера, хвърлихме по един последен поглед към прерийния ангел и потеглихме, този път вече по-бавно, и карахме така, докато падна нощта, а Дийн рече, че ранчото на Ед Уол е безнадеждно далеч.

— Ох, момиче като нея направо ме плаши — промълвих аз. — Готов съм всичко да й дам, да падна в краката й, да се оставя на нейната милост, а ако тя не ме поиска, мога просто да се хвърля от края на света.

Колежанчетата-йезуити се изкикотиха. Те сипеха само банални закачки и разговорите им бяха съвсем ученически, а в пилешките им главици нямаше нищо друго освен криворазбрани мисли на Тома Аквински, с които зареждаха безжизнените си духове. Ние с Дийн не им обръщахме никакво внимание. Докато пресичахме разкаляните прерии, той разказваше истории от каубойското си минало, показа ни една отсечка от пътя, по която бил яздил цяла сутрин; а щом стигнахме до безкрайните земи на Уол, посочи ни къде бил поправял оградата и мястото, където старият Уол, бащата на Ед, газел из тревата на пасбището, преследвайки поредната вироглава телица, и ревял с пълен глас: „Дръжте я, дръжте я, мамицата й!“

— За него беше абсолютно наложително да си купува нова кола на всеки шест месеца — каза Дийн. — Той просто не умееше да ги пази. Откъснеше ли се някоя заблудена телица от стадото, той я подгонваше с колата и караше право след нея, докато се натъкне на вода, тогава изскачаше от колата и продължаваше пеш. Броеше всеки припечелен цент и го скътваше в гърне. Изкуфял дърт фермер. Ще ти покажа съборетината му покрай бараката за надничарите. Ето тук изкарах времето под гаранция след последния си престой в пандиза. Тук живеех, когато писах онези писма до Чад Кинг, които ти знаеш. — Свърнахме от пътя и пресякохме една пътека, която минаваше през зимното пасбище. Печално стадо от крави с бели муцуни изведнъж изникна в светлините на фаровете ни. — Ето ги! Кравите на Уол! С нищо не можем ги помръдна да ни направят път. Ще трябва да излезем и да ги подберем! Хи-хи-хи!

Но не ни се наложи, само се провряхме между тях, а те се въртяха и мучаха, като от време на време се бутаха леко в нас, същинско кравешко море около колата. И зад тях видяхме светлинката от къщата на Ед Уол. На стотици мили около тази самотна светлинка се простираха само прериите.

Непрогледният мрак, който цари в една такава прерия, е непонятен за източняка. Няма звезди, нито месечина, никаква светлинка — освен тази от кухнята на мисис Уол. Отвъд сенките на двора се ширеше безкрайният простор на света, но ние нямаше да го съзрем преди утрото. След като почукахме на вратата и завикахме в тъмното Ед Уол, който се оказа, че дои кравите в обора, аз предприех кратка предпазлива разходка из мрака, само на двайсетина фута наоколо, не повече. Счу ми се вой на койоти. Уол каза, че навярно в далечината цвили някой от подивелите коне на баща му. Ед Уол беше горе-долу на нашите години, висок, дългокрак, с остри зъби, неразговорлив. На времето двамата с Дийн висели по ъглите около улица „Къртис“ и подсвирквали на момичетата. Сега той снизходително ни въведе в своята потискащо мрачна, необитавана гостна и дълго се пипка, докато изнамери някакви мъждиви лампи, запали ги и се обърна към Дийн:

— Какво е станало с пръста ти?

— Пернах леко Мерилу — той се възпали тъй силно, че се наложи да му ампутират връхчето.

— А за какъв дявол трябваше да правиш такива работи? — Явно Ед е бил като по-голям брат на Дийн. Поклати глава: ведрото с мляко още стоеше в краката му. — Впрочем ти винаги си бил откачено копеле.

В това време младата му жена сложи богата вечеря в голямата кухня на ранчото. Извини се за сладоледа си от праскови:

— Съвсем е никакъв, просто замразена сметана с праскови.

Разбира се, това беше единственият истински сладолед, който бях вкусвал в живота си. Вечерята започна скромно, а завърши охолно; не спирахме да ядем, а на масата се появяваха все нови и нови блюда. Жената беше русокоса, с хубава фигура, но като всички жени, които живеят сред природата, и тя се пооплака, че скучае. Изброи ни всички радиопредавания, които слушала по това време на вечерта. Ед Уол просто гледаше в ръцете си, Дийн нагъваше стръвнишки. Въвлече ме в лъжата, че аз съм бил собственикът на кадилака, че съм много богат и той е мой приятел и шофьор. Това не направи впечатление на Ед Уол. Всеки път, когато добичетата от обора вдигнеха някакъв шум, той се ослушваше.

— Е, надявам се, че ще стигнете до Ню Йорк, момчета. — Той далеч не повярва в приказката, че аз съм собственик на кадилака, обратно, беше твърдо убеден, че Дийн го е откраднал. Останахме в ранчото около час. Ед Уол, също както и Сам Брейди, бе изгубил вяра в Дийн — ако изобщо го поглеждаше, то бе винаги с недоверие. Двамата бяха прекарали буйни дни в миналото. След сенокос се бяха клатушкали под ръка из улиците на Ларами, Уайоминг, но всичко това беше мъртво и отминало.

Дийн не го свърташе на стола.

— Е, да, е, да, а сега мисля, че е време да изчезваме, защото трябва да сме в Чикаго утре вечерта, а вече изгубихме няколко часа.

Колежанчетата благодариха мило на Уол и поехме отново. Обърнах се да погледам как светлинката от кухнята гасне в морето от мрак. После се извъртях напред.