Джак Керуак
По пътя (27)

2

Появи се на прага чисто гол и нямаше да се притесни дори ако на вратата му бе потропал президентът. Дийн посрещаше света в натура.

— Сал! — възкликна той с искрено благоговение. — Мислех, че никога няма да го направиш. Най-после дойде при мен.

— Да! — отвърнах. — При мен всичко се разпадна. Как стоят нещата при теб?

— Не съвсем добре, не съвсем добре. Сал, колко неща имаме да си кажем! Най-после и за нас дойде време да си говорим и да разнищим всичко.

Нямахме различия по този въпрос и влязохме. Моето пристигане беше като появата на незнаен чудовищно злосторен ангел в дома на снежнобялото руно, защото това, че ние с Дийн възбудено заговорихме в кухнята долу, предизвика вопли отгоре. На всичко, което казвах, Дийн отвръщаше с диво, шепнещо, потръпващо: „Да!“ Камий знаеше какво ще се случи. В последните месеци Дийн явно се е бил укротил; но ангелът бе долетял и той отново полудяваше.

— Какво й става? — прошепнах аз.

— Става все по-лоша и по-лоша, братче — обясни ми той, — плаче, прихваща я, не ме пуска да слушам Слим Гейлард, побеснява всеки път, когато закъснея, а щом си остана вкъщи, не ми говори или пък ми крещи, че съм животно.

Той изтича горе, за да я успокои. Чух Камий да пищи:

— Ти си лъжец, лъжец си, лъжец!

Използвах момента да огледам прелестната къща, която си бяха взели. Беше двуетажна, разкривена, паянтова дървена къщичка, в квартал, където се даваха домове под наем, точно на върха на Руския хълм и с изглед към залива; имаше четири стаи — три на горния етаж и една голяма приземна кухня долу. Вратата на кухнята извеждаше към затревен двор с простряно пране. От кухнята се влизаше в килер, където още се търкаляха старите обувки на Дийн, спечени с цял инч тексаска тиня от нощта, когато хъдсънът затъна в блатата покрай реката Брейзос. Разбира се, хъдсънът бе изчезнал; Дийн не могъл да изплаща вноските му. Сега нямаше кола. Непредвидено бяха направили второ дете, което бе на път да се роди. Ужасно беше да слушаме как Камий хълца горе. Не можехме да го понесем, затова излязохме, купихме бира и я домъкнахме в кухнята. Камий най-после заспа или е прекарала останалата част от нощта втренчена в непрогледния мрак. Не можех да проумея какво не е наред, освен евентуално това, че в края на краищата тя се е побъркала заради Дийн.

След последното ми отпътуване от Фриско Дийн отново откачил по Мерилу и месеци наред се навъртал край нейната стая на „Дивисадеро“, където всяка нощ тя преспивала с различни моряци, а Дийн надничал вътре през пролуката за писма, откъдето гледал право в леглото й. Там виждал всяка сутрин Мерилу изтегната с някое момче. Следял я по града. Искал да се добере до абсолютното доказателство, че е проститутка. Обичал я, не му излизала от ума. Накрая по грешка му попаднала някаква лоша трева, както наричат в бранша зелената, необработена марихуана, от която пушил прекалено много.

— Първия ден — разправи ми той — лежах вцепенен като дъска върху кревата и не можех ни да помръдна, ни дума да изговоря; само гледах, облещен в една точка. Главата ми бръмчеше, пред очите ми се точеха чудни цветни видения и се чувствах великолепно. Втория ден си припомних всичко. ВСИЧКО, което някога бях правил или знаел, или чел, или слушал, или предполагал, изплува и се подреди в съзнанието ми по съвсем нов логически начин и понеже, във вътрешното си усилие да задържа и задоволя удивлението и благодарността, които чувствах, не можех да измисля нищо друго, аз само повтарях „да, да, да, да“. Не гласно. Просто безмълвно „да“, а виденията на зелената трева продължиха до третия ден. Дотогава вече бях проумял всичко, реши се целият ми живот, разбрах, че обичам Мерилу, че трябва да намеря баща си, където и да е, и да го спася, че ти си моят приятел и така нататък, че Карло е велик. Разбрах хиляди неща за всеки, навсякъде. На третия ден започна ужасяваща поредица от кошмари на пробуждането, тъй гадни, зловещи и зелени, че само лежах, свит на кълбо, стиснал колене, и пъшках: „Ох, ох, ох, ах, ох…“ Съседите ме чули, пратили за лекар. Камий бе отишла с детето на гости у техните. Цялата улица се загрижи за мен. Хората влязоха и ме намериха проснат на кревата, с ръце изпружени сякаш навеки. Знаеш ли, Сал, щом се съвзех, веднага припнах към Мерилу с тревата, която ми беше останала. И представяш ли си, същото се случи и с тая патка — същите видения, същата логика, същото крайно разрешаване на всичко, същото проясняване на цялата истина в един болезнен дъх, който ти донася кошмари и болка — ухххх! Тогава разбрах — обичам я толкова, че копнея да я убия. Върнах се бегом вкъщи и си заблъсках главата в стената. После изтичах при Ед Дънкъл; той се върна да живее във Фриско с Галатия: разпитах го за един тип, за когото знаехме, че има пушка, отидох при типа, взех пушката и хукнах към Мерилу, погледнах през пролуката за писма, тя спеше с някакъв мъж, нямаше как, оттеглих се и се разколебах, върнах се след час, нахълтах при нея, беше сама — подадох й пушката и й казах да ме застреля. Тя държа пушката доста дълго време. Помолих я да сключим сладкия пакт на смъртта. Не се съгласи. Казах й, че единият от нас трябва да умре. Тя отвърна „не“. Пак заблъсках главата си в стената. Ей, братче, изгубил си бях ума. Тя ще ти разкаже, успя да ме разубеди.

— Какво стана после?

— Това беше преди месеци — след като ти си отиде. Накрая тя се омъжи за някакъв търговец на коли на старо, тъпо копеле, заканило се да ме пречука, ако ме спипа, та може да се наложи да се защитавам и да го убия и тогава вече ще ме пратят в „Сан Куентин“, щото, Сал, само едно още нарушение, каквото и да е, и отивам в „Сан Куентин“ доживот — това ще бъде краят ми. А и ръката ми пострада… — Показа ми ръката си. Във възбудата не бях забелязал, че с нея бе станала страшна злополука. — На двайсет и шести февруари в шест часа вечерта — всъщност в шест и десет, понеже помня, че трябваше да съм на моя важен товарен влак след час и двайсет минути — ударих Мерилу по челото, това беше последният път, когато се видяхме с нея и когато решихме всичко, и знаеш ли какво стана: палецът ми само се прегъна в челото й, на нея дори не й остана синина, същност тя се разсмя, но моят палец се счупи в основата си и един нескопосан доктор взе да намества костичките, което е много сложна работа, и направи три отделни гипсови отливки, общо двайсет и три часа висене по твърдите дървени пейки на чакалните и така нататък, последната отливка беше снабдена с метална пластинка, която минаваше през върха на палеца ми, така че през април, когато ми свалиха гипса, пластинката инфектира костта и аз развих остеомиелит, който се превърна в хронически, и след неуспешна операция и още един месец в гипс ми ампутираха далеч не нищожно, парченце от върха на проклетия пръст.

Той разви бинтовете и ми показа. Около половин инч от плътта под нокътя липсваше.

— Положението ставаше от лошо по-лошо. Трябваше да издържам Камий и Ейми и да работя с възможно най-голямата бързина във „Файърстоун“ като вулканизатор на гуми, което означаваше още и да вдигам гумите, тежки по сто и петдесет паунда, от земята до покривите на колите — можех да работя само със здравата си ръка и непрекъснато удрях болната — счупих пръста повторно, отново ми го гипсираха и той отново се възпали и поду. Така че сега аз се грижа за бебето, а Камий работи. Разбираш ли? Място не мога да си намеря, сега съм инвалид, Мориарти, пламенният поклонник на джаза има възпалено пръстче, жена му всеки ден му шиба инжекции пеницилин заради палеца, а той се изприщва от тях, защото е алергичен. Трябва да му вкарат шейсет хиляди единици антибиотик за един месец. Той пък в течение на този месец трябва да изгълтва по една таблетка на всеки четири часа, за да потиска алергията, предизвиквана от антибиотика. Трябва да пие още и кодеинов аспирин, за да облекчава болките в палеца си. Трябва да му оперират някаква възпалена киста на крака. Другия понеделник трябва да се вдигне в шест сутринта, за да отиде да му почистят зъбите. Трябва два пъти в седмицата да посещава ортопед заради лечението на крака. Да пие всяка вечер сироп против кашлица. Непрекъснато да пръхти и да се секне, за да прочиства носа си, хлътнал точно под гърбицата поради това, че му е правена операция преди няколко години, която му отслабила устойчивостта. Той изгуби палеца на ръката, с която забиваше топките, най-добрият хвъргач в историята на седемдесетярдовия двор на изправителното училище в Ню Мексико. И все пак — и все пак никога не съм се чувствал така добре, така спокоен и щастлив, както когато гледам малките прелестни дечица как си играят на слънцето, и толкова се радвам, че сме заедно, добри ми, прекрасни Сал, и сега знам, знам, че всичко ще бъде наред. Ще я видиш утре, моята страшно мила, красива дъщеря вече стои сама цели трийсет секунди наведнъж, тежи двайсет и два паунда и е висока девет инча. Тъкмо изчислих, че тя е трийсет и един и четвъртинка процента англичанка, двайсет и седем и половина процента ирландка, двайсет и пет процента германка, осем и три четвърти процента холандка, седем и половина процента шотландка и сто процента прекрасна. — После Дийн топло ме приветства със завършването на книгата ми, която вече беше приета от издателите — Ние знаем какво значи животът, Сал, стареем всички; малко по малко, и започваме да разбираме нещата. Аз схващам отлично това, което ми разказваш за своя живот; винаги, съм долавял чувствата ти; едва сега всъщност ти вече си готов да се хванеш с някое истинско, чудесно момиче, стига само да го намериш, да го възпиташ и да го накараш да зачита душата ти, както аз така упорито се опитвах да направя с тия мои проклети жени. Глупости! Глупости! Глупости! — провикна се той.

На сутринта Камий ни изхвърли и двамата, с все багажа и всичко. Започна с това, че се обадихме по телефона на Рой Джонсън, стария Рой от Денвър, и го поканихме на бира. В това време Дийн гледаше бебето, изми съдовете и почисти задния двор, но от вълнение свърши задачите с краката си. Джонсън се съгласи да ни откара с колата си до Мил Сити, за да потърсим Реми Бонкьор. Камий се върна от работа — работеше в един лекарски кабинет — и ни хвърли тъжния поглед на жена с объркан живот. Опитах се да покажа на тази изтормозена жена, че нямам пакостни намерения спрямо нейното домашно огнище, като я поздравих и я заговорих с цялата сърдечност, на която бях способен, но тя знаеше, че това е прелъстяващ похват, и то научен от Дийн, и едва-едва се усмихна. Тази сутрин се разигра ужасна сцена: проснала се на кревата, тя хълцаше, а аз изведнъж и на всяка цена трябваше да вляза в банята, само че единственият начин да стигна дотам беше през стаята на Камий.

— Дийн. Дийн — извиках, — къде е най-близкият бар?

— Бар ли? — попита той изненадан; миеше ръцете си на кухненската мивка долу. Помисли, че искам да се напия. Обясних му проблема си и той каза: — Я си влез спокойно, тя вечно е такава.

Но не, не можех да го направя. Изхвърчах навън да търся бар; притичах нагоре и надолу по Руския хълм, отминах по четири пресечки в двете посоки, но попадах само на перачници, химическо чистене, лавки за сладолед и газирани напитки и козметични салони. Върнах се в паянтовата къща. Те си крещяха обиди един на друг, а аз се шмугнах покрай тях с вяла усмивка и се заключих в банята. Секунди след това Камий вече хвърляше вещите на Дийн по пода на дневната и му викаше да си ги стяга. За мое изумление над дивана видях портрета в естествена величина на Галатия Дънкъл. И изведнъж проумях, че тези жени прекарваха заедно месеци наред в самотата на женското си битие, бърборейки за лудостта на своите мъже. В къщата отекна истеричното кикотене на Дийн заедно с плача на бебето. В следващата минута Дийн се носеше из стаите като Граучо Маркс, със счупения си палец, превързан с огромен бял бинт, който стърчеше нагоре като непоклатим фар над яростта на морските вълни. Видях отново окаяния му грамаден и очукан куфар, от който се подаваха чорапи и мръсно бельо: Дийн се наведе над него и започна да наблъсква вътре всичко, което му попаднеше в ръцете. После вдигна куфара си, най-опърпания в Щатите. Беше от картон, изрисуван така, че да имитира кожа, и на него имаше залепени панти. Голяма цепнатина прорязваше капака; Дийн го завърза с въже. После грабна сака си и също го натъпка с вещи. Аз си взех моята торба, напълних я и докато Камий, простряна на леглото, крещеше: „Лъжец! Лъжец! Лъжец!“ — ние изскочихме от къщата и се понесохме по улицата към най-близката спирка на трамвая — търкалящо се кълбо от мъже и куфари, с огромен бинтован палец, стърчащ във въздуха.

Този палец се превърна в символ на последния етап от развитието на Дийн. Той вече не се интересуваше от нищо (както и преди), но същевременно сега по принцип вземаше всичко присърце; тоест на него всичко му беше все едно, той принадлежеше на света, и толкоз. Спря ме посред улицата.

— Братче, ти сигурно си съвсем шашнат; едва си пристигнал в града, и още първия ден ни изхвърлят, и ти се чудиш какво си направил, че да заслужиш подобно отношение — да те изхвърлят с все партакешите ти — хи-хи-хи, — но я ме погледни мен. Моля те. Сал, погледни ме!

Погледнах го. Беше по фланелка, прокъсани панталони, увиснали под корема му, съдрани обувки; небръснат, косата чорлава и рунтава, очите — зачервени, огромният бинтован палец — щръкнал нагоре пред гърдите му (трябваше да го държи в това положение), а на лицето му — най-безумната усмивка, която съм виждал. Препъвайки се, той обикаляше в кръг и се вглеждаше във всяко нещо.

— Какво виждат очите ми? Ахаа — синьото небе. Лонгфелоу! — Залитна и примигна. Разтърка очи. — И прозорци; обръщал ли си някога внимание на прозорците. Сал? Искаш ли да си говорим за прозорци? Виждал съм наистина шантави прозорци; едни ми се кривят, други, със спуснати капаци, ми намигат. — Измъкна от сака си „Парижките потайности“ от Йожен Сю и след като оправи фланелката си, зачете най-педантично на уличния ъгъл. — Ех, Сал, трябва наистина да вникваме във всичко по пътя си… — Но след миг забрави какво бе казал и се огледа озадачено. Добре, че бях дошъл, Дийн имаше нужда от мен.

— Защо те изхвърли Камий? Какво ще правиш сега?

— Хм! — изсумтя той. — Хм! Хм! — Напънахме мозъците си да измислим накъде да тръгнем и какво да правим. Разбрах, че всичко зависи от мен. Горкичкият, горкичкият Дийн — и дяволът не е изпадал толкова; обзет от пристъп на безумие, с възпален палец, заобиколен от смачканите куфари на сиротния си трескав живот, хиляди пъти кръстосал Америка насам и натам, той беше един свършен човек. — Защо не тръгнем пеш към Ню Йорк — предложи, — та да разрешим всичко по пътя, а?

Извадих парите си и ги преброих; показах му ги.

— Тук имам осемдесет и три долара и малко дребни — съобщих му — и ако искаш да тръгнеш с мен, хайде към Ню Йорк, а после ще отидем в Италия.

— В Италия ли? — възкликна той. Очите му светнаха. — Италия! Да-да! А как ще стигнем дотам, Сал?

Замислих се.

— Аз ще спечеля малко пари, ще взема хиляда долара от издателите си. И ще свалим всички луди мадами на Рим и Париж, ще обиколим навсякъде; ще седим в кафенетата, на тротоарите; ще живеем във вертепи. Защо да не отидем в Италия?

— Защо ли? Д-да — промълви Дийн и изведнъж осъзна, че му говоря сериозно. Погледна ме с крайчето на окото си, защото никога преди аз не се бях обвързвал с неговото обременително присъствие, а погледът му беше като на човек, който претегля шансовете си в последния миг, преди да заложи. В очите му се четеше тържество и наглост, дяволски поглед, който той дълго не свали от мен. Издържах го, но се изчервих.

— Какво има? — попитах го.

Чувствах се нещастен, задето му задавах въпроса. Той не ми отговори, а продължи да ме пронизва със същия безочлив поглед.

Опитах се да си спомня целия негов живот, за да открия дали се бе случило нещо, заради което той не ми вярваше сега. Решително и твърдо му повторих:

— Ела с мен в Ню Йорк; ще получа парите.

Гледах го, очите ми се наляха със сълзи от смущение. Той продължаваше да се взира в мен. Но вече сякаш не ме виждаше, гледаше през мен. Навярно това беше решаващата точка в нашето другарство, моментът, в който той осъзна, че съм прекарал някой и друг час в мисли за него и за неговите тревоги, и известно време се опитваше да вмести този факт в своите невероятно оплетени и изтерзани мисловни категории. Нещо прещрака и в двама ни. В мен най-внезапно се зароди загриженост за един много по-млад човек, пет години по-млад, чиято съдба се бе преплела с моята в хода на последните години; в него стана нещо, за което мога да съдя само по онова, което направи по-късно. Инак той силно се развесели и каза: „Решено.“

— А защо ме гледаше така?

Болно му стана, че го попитах. Намръщи се. А Дийн рядко се мръщеше. И двамата бяхме смутени и някак несигурни. Стояхме на върха на един хълм в красивия слънчев ден на Сан Франциско; сенките ни падаха върху тротоара. От сградата до къщата на Камий се изнизаха единайсет гърци, мъже и жени, за миг се строиха върху слънчевия тротоар, докато един от тях запристъпва назад по тясната уличка и им се усмихна зад фотоапарата. Позяпахме тези древни хора, които празнуваха сватбата на една от дъщерите си, навярно хилядната поред в непрекъсвания мургав род от усмихващи се в слънцето люде. Не бяха зле облечени, но бяха странни. Все едно, че с Дийн се намирахме в Кипър. В искрящия въздух прехвърчаха чайки.

— Е — отрони Дийн с много срамежлив и мил глас. — ще тръгнем ли?

— Да — отговорих му, — тръгваме за Италия.

Така че вдигнахме багажа си, той — куфара със здравата си ръка, а аз останалото — и се заклатушкахме към спирката на трамвая; за миг се спуснахме в подножието на хълма, провесили крака към тротоара от полюшващата се платформа, двама корабокрушенци от нощта на Запада.