Николай Гогол
Тарас Булба (9)

IX

Никой в града не узна, че половината от запорожците заминаха да гонят татарите. Само часовите от градската кула забелязаха, че част от обоза се проточи зад гората; но помислиха, че казаците се готвят да направят засада; същото мислеше и френският инженер. А между това думите на кошевоя не бяха казани напразно и в града се оказа недостатък от съестни припаси. Както беше обичай в миналите векове, войските не бяха пресметнали колко ще им трябва. Опитаха се да направят пробив, но половината от смелчаците беше незабавно избита от казаците, а половината беше пропъдена в града с празни ръце. Евреите обаче се възползуваха от пробива и всичко надушиха; къде и защо са заминали запорожците, с кои военачалници и кои именно дружини, колко са били на брой и колко са останали, и какви мислят да правят те — с една дума, след няколко минути в града вече всичко научиха. Полковниците се насърчиха и се приготвиха да излязат на бой. Тарас разбра това по движението и шума в града, разтича се чевръсто, подреждаше, даваше заповеди и задачи, нареди дружините в три лагера и ги обгради с колите във вид на крепост — един начин на воюване, в който запорожците бяха непобедими; на две дружини заповяда да идат в засада: набучи част от полето с остри колове, изпочупени оръжия, парчета от копия, та при случай да могат да притиснат там неприятелската конница. И когато всичко беше изпълнено както трябва, държа реч пред казаците не за да ги насърчава и ободрява — знаеше той, че те и без това са силни духом, — а просто на него самия му се искаше да каже всичко, което беше на сърцето му.

— Иска ми се да ви кажа, панове, какво е нашето другарство. Слушали сте от бащи и деди на каква почит е била нашата земя у всички: и на гърците е дала да разберат, и от Цариград е вземала жълтици, и градове е имала богати, и църкви, и князе от руски род, свои князе, а не католически лековерни. Всичко взеха неверниците, всичко отиде, останахме само ние, сираците, и нашата също като нас сирота земя, останала като вдовица след силен мъж! Ето, другари, през какво време си подадохме ръце за братство! Ето на какво почива нашето другарство! Няма връзки по-свети от другарството! Бащата обича детето си, майката обича детето си, детето обича бащата и майката. Но не е в това работата, братя: и зверът обича рожбите си. Но да се сроди по душа, а не по кръв, на това само човекът е способен. И в други земи е имало другарство, но като това в Руската земя не е имало. Не на един от вас се е случвало да прекара дълго време в чужбина; гледаш — и там хора! Също така божи човек и приказваш с него като със свой; но щом стигне до това, да подхванеш сърдечна дума — гледаш: не, умни хора, но инакви; също така хора, но инакви! Не, братя, така да обича, както може да обича руската душа — да обича не някак си, с ума или с нещо друго, а с всичко, което ти е дал бог, каквото има в тебе, а… — каза Тарас и махна с ръка, и тръсна бялата си глава, и мръдна с мустак, и рече: — Не, никой не може да обича така! Зная, подли неща стават сега по нашата земя; мислят само как повече жито да си запазят, и купни, и конски хергелета, и да оцелеят в избите им техните запечатани медовини; присвояват дявол знай какви невернически обичаи; гнусят се от езика си; свой със своя не иска да приказва; свой своя продава, както се продава бездушна твар на пазара. Милостта на чуждия крал, та не и на крал, а мръсната милост на полския магнат, който ги рита по муцуните с жълтия си ботуш, им е по-скъпа от всякакво братство. Но и последният подлец, какъвто и да е той, макар и целият овъргалян в сажди и блюдолизничество, и у него, братя, има частица руско чувство. И ще се събуди то кога да е, и ще се удари той, клетникът, с длани, и ще се хване за главата, за да прокълне високо своя подъл живот, готов с мъка да изкупи своето позорно дело. Нека всички те да знаят какво значи другарство в Руската земя! И ако е дошло време да се мре, то никой от тях не ще може така да умре!… Никой, никой!… Не е тази работа за техните миши натури!

Така каза атаманът и когато завърши речта си, все още потръскаше глава, посребряла в казашки подвизи. Всички, които го слушаха, бяха с развълнувани сърца от тази реч. Най-старите в редиците застанаха неподвижни, навели побелели глави, към земята; сълзи бликаха бавно в старческите им очи; бавно ги изтриваха те с ръкави. И после всички, сякаш наговорени, махнаха едновременно с ръка и заклатиха глави, които много бяха преживели. Види се, напомни им старият Тарас за много знайни и хубави неща, що лежат в сърцето на човека, омъдрял от скръб, труд, смелост и всякакви несгоди в живота, или макар и да не ги е изпитал, но силно да ги е преживял с младата си, бисерна душа за вечна радост на старите си родители.

А от града излизаше вече неприятелската войска под гърма на литаври и тръби и с ръце, сложени на хълбоците, излизаха пановете, обградени с безброй слуги. Дебелият полковник даваше заповеди. И започнаха да настъпват тясно към казашките лагери със закани, като се целеха с кремъклийките си, и очите им святкаха, а медните им доспехи блестяха. Чак когато казаците видяха, че ги наближиха на един куршум разстояние, гръмнаха изведнъж с кремъклийките си и без да прекъсват, продължаваха да гърмят с кремъклийките. Далече по околните полета и ниви се понесе гърмът, сливащ се в непрекъснат тътнеж; в дим потъна цялото поле, а запорожците все гърмяха, без да спират: задните само пълнеха и подаваха на предните, като хвърляха в почуда неприятеля, който не можеше да разбере как стреляха казаците, без да пълнят пушките си. Не се виждаше вече от гъстия дим, който беше обгърнал и едната, и другата войска, не се виждаше вече как ту един, ту друг излизаха от редиците;но чувствуваха ляхите, че гъсто летяха куршумите и боят се разгорещяваше; и когато се отдръпнаха назад, за да се махнат от дима и да се огледат, мнозина липсваха от редиците им. А казаците може би бяха дали по двама-трима убити на стоте. И все продължаваха да гърмят казаците с кремъклийките, без да прекъсват ни за минутка. Сам чуждестранният инженер се почуди на тази никога невиждана от него тактика и каза пред всички:

— Ама че юнаци са тези запорожци! Ето как трябва да се бият и другите от другите земи!

И посъветва веднага да обърнат топовете към лагерите. Тежко ревнаха с огромните си гърла железните топове; потръпна, екнала надалече, земята и в двойно по-гъст дим потъна цялото поле. Усетиха дъх на барут по площадите и улиците на далечни и близки градове. Но мерачите се прицелиха много високо: нажежените гюллета направиха твърде висока дъга. Страшно пропищели във въздуха, прелетяха над главите на всички лагери и потънаха далече в земята, като изровиха и изхвърлиха високо във въздуха черната земя. Хвана се за косата френският инженер, като видя такова неумение, и сам се зае да нагласи топовете, без да гледа, че казаците непрестанно сипеха куршуми.

Тарас отнапред разбра, че беда ще сполети цялата Незамайковска и Стебликиевска дружина, и викна високо:

— Излизайте по-скоро иззад обозите и се мятайте на конете!

Но не биха успели да направят нито едното, нито другото казаците, ако Остап не беше ударил в самата среда; той изтръгна фитилите от шестима топчии, само на четирима не можа да ги вземе: отблъснаха го ляхите. А в това време чуждестранният капитан сам грабна фитила, за да гръмне с най-големия топ, какъвто никой от казаците не беше виждал дотогава. Страшно гледаше той с широкото си гърло и Хиляди смърти гледаха от него. И като гръмна той, а след него и други три, четирикратно разтърсиха глухо отекващата земя — много поразии направиха те! Не за един казак ще изплаче старата му майка, като се бъхти с костеливите си ръце по сухите гърди. Не една вдовица ще остане в Глухово, Немирово, Чернигов и по другите градове. Ще тича горката, всеки ден ще тича на пазара, като се вглежда във всеки минувач, като се вглежда всекиму в очите, няма ли между тях един, най-мил от всички. Но много войски ще минат през града и никога сред тях няма да има един, най-мил от всички.

Сякаш половината от Незамайковската дружина не е и съществувала! Както градушката изведнъж очуква цялата нива, дето като жълтици се червенеят пълните класове, така и те бяха избити и покосени.

Как се хвърлиха казаците! Как се хвърлиха всички! Как кипна дружинният атаман Кукубенко, като видя, че най-добрата половина от дружината му липсва! Вряза се той с останалите свои незамайковци в самата среда. В гнева си насече като зелка първия, който му попадна, много конници свали от конете, като пробождаше с копие и конника, и коня, промъкна се до топчиите и вече превзе един топ; а ето, гледа, мъчи се уманският дружинен атаман и Степан Гуска превзема вече най-големия топ. Остави той онези казаци и се обърна със своите към друга неприятелска група. И дето минеха незамайковци, път ставаше, дето свърнеха — пътека! Виждаше се как редееха редовете и като сиопи падаха ляхите. А в самите обози се биеше Вовтузенко, а по-напред Черевиченко, а в по-далечните обози Дьогтяренко, а след него дружинният атаман Вертихвист. Вече двамина шляхтичи вдигна на копието си Дьогтяренко, та най-сетне случи и трети един упорит. Пъргав и силен беше ляхът, накичен с богато оръжие, и цели петдесет слуги беше повел със себе си. Натисна той здравата Дьогтяренко, повали го на земята и вече, замахнал над него със сабя, викаше:

— Няма от вас, кучета казашки, нито един, който може да ми излезе насреща!

— А ето че има! — каза и излезе напред Мосий Шило. Силен казак беше той, неведнъж беше атаманствувал по море и всякакви беди беше прекарал. Плениха ги турците в самия Трапезунд и всички клетници ги изпратиха на гемии в плен, оковаха ги с вериги за ръце и крака, по цели седмици не им даваха троха хляб и ги пояха с отвратителна морска вода. Всичко понесоха и изтърпяха клетите пленници, само и само да не променят православната вяра. Не изтърпя атаманът Мосий Шило, стъпка под краката си светия закон, с мръсна чалма обви грешната си глава, спечели доверието на пашата, стана ключар в кораба и старши на всички пленници. Много се наскърбиха от това клетите пленници, защото знаеха, че ако свой продаде вярата си и мине на страната на притеснителите, то ще бъде по-тежко и по-страшно, отколкото под всеки друг нехристиянин. Така и стана. Всички окова с нови вериги Мосий Шило, всичките удряше по вратовете и ги гощаваше с юмруци. И когато турците, зарадвани, че са си намерили такъв слуга, започнаха да тържествуват и като забравиха своя закон, се напиха до един, той взе всичките шестдесет и четири ключа и ги раздаде на пленниците, за да се отключат, да хвърлят веригите и оковите в морето и вместо тях да грабнат в ръце сабите и да накълцат турците. Много плячка задигнаха тогава казаците и се върнаха със слава в отечеството си, и дълго бандуристите прославяха Мосий Шило. И за кошевой биха го избрали, но чуден казак беше той. По някой път такава работа ще ти свърши, каквато и най-мъдрият не може да измисли, понякога просто оглупяваше казакът му неден. Пропи и прогуля всичко, на всички в Сечта задлъжня и на всичко отгоре започна да краде като последен уличен крадец: измъкнал една нощ от чужда дружина всички хамути и ги заложил на кръчмаря. За такава позорна работа го вързаха на кол сред пазара и оставиха до него сопа, за да го удря всеки според силите си. Но не се намери тогава между всички запорожци нито един, който да вдигне на него сопа, като знаеше предишните му заслуги. Такъв беше казакът Мосий Шило.

— Та ето че има такива, които ви убиват, кучета! — каза той и се хвърли към него.

И как се закълцаха те! На двамата и броните, и украшенията се свиха от ударите. Разкъса му ляхът желязната риза и го нарани с копието: почервеня казашката риза. Не трепна от това Шило, а като замахна с жилестата си ръка (тежка беше набитата му ръка), Храсна го внезапно по главата. Отхвръкна медният шлем, заклати се и грохна ляхът, а Шило започна да сече и кълца зашеметения. Не доубивай, казако, врага, а по-добре обърни се назад! Не се обърна казакът назад и тутакси един от слугите на убития го промуши с ножа си във врата. Обърна се Шило и вече щеше да си го върне на смелчага, но изгуби се той в барутния дим. Отвсякъде запукаха кремъклийките. Залитна Шило и усети, че раната беше смъртоносна. Падна той, сложи ръка на раната си и рече, като се обърна към другарите си:

— Прощавайте, панове братя, другари! Нека на вечни времена да пребъде православната Руска земя и вечна да бъде нейната почит!

И притвори отмалелите си очи, и отлетя казашката душа от суровото тяло. А там вече препускаше Задорожний със своите, косеше редовете дружинният Вертихвист и напредваше Балабан.

— Как е, панове? — каза Тарас, като се провикна към дружинните. — Има ли още барут в барутниците? Не е ли намалял от казашката сила? Не се ли огъват казаците?

— Има още, татко, барут в барутниците. Не е намаляла още казашката сила; не се огъват още казаците!

И напряха силно казаците: съвсем изпоразбъркаха редовете им. Тантурестият полковник свири за сбор и заповядва да вдигнат осем цветни знамена, за да съберат своите, разпръснати далече по цялото поле. Втурнаха се всички ляхи към знамената; но не бяха успели още да се подредят, когато дружинният атаман Кукубенко отново удари със своите незамайковци по средата и се нахвърли право върху дебелия полковник. Не устоя полковникът и като обърна коня, удари на бяг; а Кукубенко го погна далече по цялото поле и не му позволи да се съедини с полка. Като видя това от страничната дружина, Степан Гуска се спусна на притек с примка в ръка, притиснал глава до конската шия, и като издебна момент, изведнъж метна примката на врата му. Почервенял цял, полковникът хвана връвта с две ръце и се помъчи да я скъса, но силен размах заби в корема му смъртоносна пика. Там си и остана той, прикован към земята. Но не видя добро и Гуска! Не смогнаха да се огледат казаците, когато вече видяха Степан Гуска вдигнат на четири копия. Само успя да каже клетникът:

— Нека загинат всички врагове и да ликува на вечни времена Руската, земя! — И тутакси предаде дух.

Огледаха се казаците, а вече там настрани казакът Метелица угощаваше ляхите, като ги налагаше един след друг; а от другата — напира със своите атаман Невиличкий; а при колите поваля врага и се бие Закрутигуба; а при крайните коли третият Писаренко пропъди цяла тълпа; а там вече при другите коли се бяха счепкали и сбили на самите коли.

— Какво, панове — провикна се атаман Тарас, като мина пред всички: — Има ли още барут в барутниците? Как е казашката сила? Не се ли огъват вече казаците?

— Има още, татко, барут в барутниците; още е здрава казашката сила; още не се огъват казаците!

А падна вече от колата Бовдюг. Тъкмо под сърцето го удари куршумът; но събра старецът всичките си сили и рече:

— Не ми е мъчно, че се разделям със света. Всекиму бог да дава такъв край! Нека навеки да се слави Руската земя!

И отлетя във висинето Бовдюговата душа, за да разказва на отдавна починалите старци как умеят да се бият на Руската земя и това, което е още по-добро, как умеят да мрат на нея за светата вяра.

Балабан, дружинният атаман, скоро след това също се строполи на земята. Три смъртоносни рани му нанесоха: с копие, с куршум и тежка сабя. А беше един от най-доблестните казаци; много морски походи бяха извършени под неговото атаманство, но най-славният от всички беше походът към анатолските брегове. Награбиха тогава много жълтици, скъпи турски аби, нанизи и всякакви украшения, но си изпатиха на връщане: попаднаха горките под турските гюллета. Като гръмнаха по тях от кораба — половината от ладиите се завъртяха и преобърнаха, като издавиха не един и двама, но привързаната настрани тръстика спаси ладиите от потопяване. Балабан удари с всички сили веслата, отплава срещу слънцето и стана невидим за турския кораб. Цяла нощ след това с канчета и калпаци изхвърляха водата, като закърпваха пробитите места; от казашките гащи нарязаха платна, понесоха се и избягаха от най-бързия турски кораб. И не само че благополучно стигнаха до Сечта, но и златошита риза донесоха на архимандрита на Межигорския киевски манастир, а на Покровската църква, която беше в Запорожие — икона от чисто сребро. И дълго след това бандуристите славиха сполуката на казаците. Сега наведе глава той, като почувства предсмъртни мъки, и рече тихо:

— Струва ми се, панове братя, умирам от хубава смърт: седмина накълцах, деветима с копието промуших, много с коня стъпках, а не знам вече колко с куршум съм съборил. Нека вечно да цъфти Руската земя!…

И отлетя душата му.

Казаци, казаци! Не давайте цвета на вашата войска! Обградиха вече Кукубенко, вече само седем души останаха от цялата Незамайковска дружина; вече и те се бранят с последни сили; окървавиха се вече дрехите му. Сам Тарас, като видя, че е в опасност, избърза на помощ. Но късно се завтекоха казаците: неприятелското копие беше успяло да се забие под сърцето му, преди да бъдат пропъдени заобиколилите го врагове. Падна той върху ръцете на подхваналите го казаци и бликна като ручей младата кръв подобно на скъпо вино, носено в стъклен съд от невнимателни слуги, подхлъзнали се тъкмо при входа и разбили скъпия съд: всичкото вино се разля на земята и се хвана за главата изтичалият стопанин, пазил го за най-добър случай през живота си, та ако даде господ на стари години, да се срещне с другарите от младините, да спомнят заедно предишните, другите времена, когато другояче и по-добре се веселеше човек… Огледа се наоколо Кукубенко и рече:

— Благодаря, богу, че се случи да умра под вашите погледи, другари! Нека след нас да живеят по-добре от нас и нека навеки да цъфти любимата от Христа Руска земя!

И отлетя младата му душа. Прихванаха я ангелите и я отнесоха към небето. Добре ще му бъде там. „Седни, Кукубенко, отдясно на мене! — ще му каже Христос. — Ти не измени на другарството, безчестна работа не извърши, не остави в нещастие човек, пазеше и се грижеше за моите църкви.“ Всички се натъжиха от смъртта на Кукубенко. Силно оредяваха вече казашките редици; много храбреци липсваха вече; но стояха и се държаха още казаците.

— Е, какво, панове — провикваше се Тарас към останалите дружини, — има ли барут в барутниците? Не се ли притъпиха сабите? Не се ли умори казашката сила? Не се ли огънаха казаците?

— Има още барут, татко! Още ги бива сабите; не се е уморила казашката сила; не са се огънали още казаците!

И се втурнаха пак казаците, сякаш никакви загуби не бяха претърпели. Само трима дружинни атамани бяха още живи. Навсякъде вече се чернееха кървави вади; трупаха се камари от казашки и вражески тела. Погледна Тарас към небето, а по небето се точеше вече върволица лешояди. Е, ще падне леш! А там вдигнаха на копие Метелица. Завъртя се вече главата на другия Писаренко и замига с очи. Преви се вече и бухна на земята накълцаният на четири Охрим Гуска.

— Хайде! — каза Тарас и махна с кърпата.

Разбра знака Остап и се хвърли стремително от засадата върху конницата. Не издържаха силния натиск ляхите, а той ги преследваше и ги натика право в онова място, където в земята бяха набити колове и парчета от копия. Започнаха да се спъват и да падат конете и летяха през главите им ляхите. А в това време корсунци, които последни бяха останали зад колите, като видяха, че ги наближиха на един куршум разстояние, гръмнаха в залп с кремъклийките. Объркаха се и се смутиха всички ляхи и насърчиха се казаците.

— Ето, наша е победата! — раздадоха се от всички страни запорожките гласове, гръмнаха тръбите и развяха победните знамена. Навсякъде бягаха и се криеха разбитите ляхи.

— Не, не е пълна победата още! — каза Тарас, като гледаше градските порти, и наистина беше така.

Отвори се вратата и полетя оттам хусарски полк, цветът на всички конни полкове. Конете на всички конници бяха кафяви и до един си приличаха. Пред всички летеше юнак над юнаците, от всички най-красив. Черната му коса се вееше изпод медния шлем; виеше се на ръката му скъп шарф, везан от ръката на първата красавица. Цял изтръпна Тарас, когато видя, че това е Андрий. А през това време той опиянен от гърма и огъня на битката, жадуващ да заслужи вързания на ръката му подарък, спусна се като млада хрътка, най-красива, най-бърза и най-млада сред цялата глутница. Насъсква я опитният ловец — и хукна тя направо, навела цялото си тяло на една страна, разравя снега и в горещината на своя бяг десеторно изпреварва самия заек. Спря се старият Тарас и се загледа как си разчистваше отрядът път, как гонеше, сечеше и сипеше удари надясно и наляво. Не изтърпя Тарас и завика:

— Как?… Своите ли?… Своите, дяволски сине, своите да биеш?…

Но Андрий не гледаше кой е пред него, свои ли, или други някои; нищо не виждаше. Къдри, къдри виждаше той, дълги, дълги къдри и гръд като речен лебед, и белоснежна шия, и рамене, и всичко, което е създадено за безумни целувки.

— Ей, момчета! Примамете ми го към гората, само ми го примамете! — викаше Тарас.

И излязоха тридесет от най-бързите казаци, за да го примамят. И като нагласиха високите си калпаци, тутакси препуснаха конете право пред хусарите. Удариха предните отстрани, огънаха ги, отделиха ги от задните, понагостиха този-онзи, а Голокопитенко удари с плоското на сабята си Андрий по гърба и веднага хукна да бяга от него колкото му държаха казашките сили. Как пламна Андрий! Как закипя по всички жили младата му кръв! Като удари с острите шпори коня, с всички сили полетя той след казаците, без да погледне назад, без да види, че го следваха само двадесет души. А казаците летяха с всички сили и право към гората свърнаха. Налетя с коня си Андрий и тъкмо да настигне Голокопитенко, изведнъж една силна ръка хвана поводите на коня му. Обърна се Андрий: пред него — Тарас! Затрепера с цялото си тяло и изведнъж пребледня…

Така ученик, закачил непредпазливо другаря си и получил за това от него удар с линия по главата, пламва като огън, скача бясно от чина и хуква да гони изплашения си другар, готов да го разкъса на парчета, и изведнъж се натъква на влизащия в клас учител: стихва в миг бесния порив и изчезва безсилната ярост. Така в един миг изчезна гневът на Андрий, сякаш и не е бил. И виждаше той пред себе си само своя страшен баща.

— Е, какво ще правим сега? — каза Тарас, като го гледаше право в очите. Но нищо не можеше да от-върне на това Андрий и стоеше, забил очи в земята.

— Какво, синко, помогнаха ли ти твоите ляхи? Андрий мълчеше.

— Та да я продадеш? Да продадеш вярата си? Да продадеш своите? Я слизай, слизай от коня!

Послушно, като дете, слезе Андрий от коня си и застана пред Тарас ни жив, ни мъртъв.

— Стой и не мърдай! Аз съм те родил, аз ще те убия! — каза Тарас и като отстъпи крачка назад, свали от рамото пушката си.

Бледен като платно беше Андрий; личеше как тихо мърдаха устните му и как той казваше нечие име; но не беше то името на родината или на майката, или на братята — беше името на прекрасната полякиня. Тарас гръмна.

Като житен клас, подкосен от сърп, като крехко агне, усетило под сърцето си смъртоносното желязо, отпусна глава той и се повали на тревата, без да продума.

Спря се синеубиецът и дълго гледа бездушния труп. И мъртъв той беше прекрасен: мъжественото му лице, до неотдавна кипящо от сили, с непобедимо за жените очарование, все още беше чудно красиво; черните вежди като траурно кадифе подчертаваха неговите побледнели черти.

— Какво казашко му липсваше? — каза Тарас. — И снага висока, и вежди черни, и лице като на дворянин, и ръката му беше силна в боя! Пропадна, пропадна безславно, като подло куче!

— Татко, какво си направил? Ти ли го уби? — каза дошлият в това време Остап.

Тарас кимна с глава.

Погледна Остап втренчено в очите на мъртвия. Дожаля му за брата и рече той:

— Да го предадем, татко, честно на земята, за да не се гаврят с него враговете и да не ръфат тялото му хищните птици.

— Ще го погребат и без нас! — каза Тарас. — Ще има кой да го оплаква и жали!

И мисли две минути той, да го остави ли на гладните вълци, или да уважи неговата рицарска доблест, която храбрецът трябва да уважава във всички случай — когато видя, че препуска към него Голокопитенко:

— Лошо, атамане, засилиха се ляхите, прясна сила им дойде на помощ!…

Неуспял да каже Голокопитенко, препусна Вовтузенко.

— Лошо, атамане, с нови сили налитат!…

Неуспял да каже Вовтузенко, тича Писаренко и вече без кон.

— Къде си, татко? Казаците те търсят. Убит е вече дружинният атаман Невиличкий, убит е Задорожний, убит е Черевиченко; но не мърдат казаците, не им се мре, без да те видят в очите; искат ти да ги погледнеш в предсмъртните им минути!

— На коня, Остап! — каза Тарас и избърза, за да свари казаците, за да ги погледа още и за да погледат и те преди смъртта своя атаман. Но още не бяха излезли из гората и неприятелят обгради от всички страни гората и навсякъде между дърветата се появиха конници със саби и копия.

— Остап!… Остап, дръж се!… — викаше Тарас и сам измъкнал сабя, започна да чисти първите, които му паднаха отстрани. А срещу Остап изведнъж изскочиха шест души; но, види се, не в добър час се бяха нахвърлили: на един отхвръкна главата, друг се обърна и отстъпи; трети бе улучен в ребрата с копие; четвъртият беше по-смел, отклони главата си от куршума и заби се в конската гръд нажеженият куршум — изправи се бесният кон, грохна на земята и затисна под себе си конника.

— Добре, синко!… Добре, Остап!… — викаше Тарас. — Ето аз ида след тебе!…

И сам се биеше с налитащите. Сече и се бие Тарас, сипе удари наляво и надясно и все напред към Остап гледа и вижда, че с Остап отново се счепкаха не по-малко от осем души наведнъж.

— Остап!… Остап, дръж се!…

Но надвиват вече Остап; един вече мята на врата му примка, връзват го вече, пленяват Остап.

— Ех, Остап, Остап!… — викаше Тарас, като се промъкваше към него и сечеше като зелки всички, които му попадаха отпред и настрани.

— Ех, Остап, Остап!…

Но като че ли тежък камък го улучи в този миг. Всичко пред очите му се завъртя и преобърна. За миг се мярнаха разбъркано пред него глави, копия, дим, огнени блясъци, вейките с листата, които светнаха пред самите му очи. И като отсечен дъб грохна той на земята и мъгла обви очите му.