Николай Гогол
Тарас Булба (1)

I

— Я се обърни, сине! Ех, какъв си ми смешен! Какви са тези попски подрасници по вас? И така ли ходят всички в академията?

С такива думи старият Булба посрещна двамата си сина, които се учеха в киевската бурса и бяха дошли в къщи при баща си.

Синовете му току-що бяха слезли от конете. Това бяха двама яки момци, които още гледаха изпод вежди като наскоро завършили семинаристи. Силните им здрави лица бяха покрити с първия мъх, който още не беше докоснат от бръснач. Те бяха много смутени от такова посрещане и стояха неподвижно, свели очи към земята.

— Чакайте, чакайте! Я да ви разгледам хубавичко — продължаваше той, като ги обръщаше, — какви дълги свитки^[1]! Какви свитки! Такива свитки не е имало още по света. Я да потича някой от вас, да видя няма ли да пльосне на земята, като се замотае в полите.

— Не се смей, не се смей, татко! — каза най-сетне по-възрастният.

— Виж го ти, хубостника! А защо да не се смея?

— Ей тъй, макар че си ми баща, но ако се смееш, бога ми, ще те напердаша!

— Ах ти, келеш! Как, баща си?… — каза Тарас Булба и отстъпи с учудване няколко крачки назад.

— Макар и баща. За обида не гледам и не зачитам никого.

— Че как искаш да се биеш с мен? Нима с юмруци?

— Та с каквото и да е.

— Е, хайде с юмруци! — каза Булба, като засукваше ръкави. — Ще видя що за човек си в юмруците!

И баща и син вместо здрависване след дългата раздяла започнаха да се налагат един друг и в хълбоците, и в кръста, и по гърдите, като ту отстъпваха и се оглеждаха, ту настъпваха отново.

— Вижте, добри хора, оглупял е старият! Съвсем е изкуфял! — казваше тяхната бледна, слабичка и добра майка, застанала на прага и още неуспяла да прегърне своите ненагледни деца. — Децата си дойдоха в къщи, повече от година не сме ги виждали, а той бог знай какво е намислил: да се бие с юмруци!

— Ама той славно се бие! — казваше Булба, като спря. — Бога ми, хубаво! — продължаваше той, като се оправяше. — Така че можеше дори и да не го опитвам. Добър казак ще бъде! Е, здравей, синко! Дай да се разцелуваме! — И баща и син започнаха да се целуват. — Добре, синко! Така налагай всекиго, както мене млати; никому не премълчавай! А все пак смешна ти е премяната: каква е тази връвчица, дето виси тука? А ти бе, дръвник, какво си скръстил ръце? — обърна се той към по-младия. — Защо ти, кучи сине, не ме налагаш?

— Друго не можа да измислиш! — казваше майката, като прегръщаше в това време по-младия. — Откъде ти скимна рождено дете баща си да бие. Пък и до това ли му е сега: детето е малко, толкова път е пропътувало, уморено е. (Това дете беше на двадесет години и тъкмо един сажен високо.) Сега би трябвало да си почине и да си похапне нещо, а той го кара да се бие!

— Ех, галеник си ти, както виждам! — рече Булба. — Не слушай, синко, майка си: тя е жена, тя нищо не знае. Какво е вашето галене? Вашето галене — равното поле и бързият кон: това ви е галенето! А виждате ли ей тази сабя! Това ви е майката! Всичко това, с което тъпчат главите ви, е празна работа; и академията, и тези книжки, буквари и философия — всичко това кой го знае какво е, плюя аз на всичко това! — Тук Булба изтърси такава думичка, каквато дори не е за печатане. — А ето, по-хубаво ще е още следната седмица да ви изпратя в Запорожието. Ето къде е науката, истинската наука! Там ви е училището; само там ще се научите на ум и разум.

— И само една седмица ли ще си бъдат у дома? — казваше жално, със сълзи на очите сухичката старица-майка. — Няма да могат и да си поотдъхнат, бедните; няма да могат и родната си стряха да видят и аз не ще мога да им се нарадвам!

— Стига, стига си вила, старо! Казакът не е роден да се занимава с жени. Да беше ги скрила под полата си, та да ги мътиш като кокоши яйца. Хайде, хайде, донасяй на софрата всичко, каквото има. Няма нужда от мекици, меденки, кифли и други глупости; домъкни ни целия овен и козята лой, мед четиридесетгодишен! И повечко водка, но не с измишльотини, не със стафиди и с разни джунджурии, а чиста, пенлива водка, що кипи и съска като побесняла.

Булба поведе синовете си в горницата, откъдето пъргаво избягаха две красиви момичета прислужнички с червени мъниста, които почистваха стаята. Те, както изглежда, се изплашиха от пристигането на младите господари, които не обичаха да прощават никому, или пък просто искаха да спазят своя женски обичай: да извикат и да хукнат презглава, като видят мъж, а след това, силно засрамени, дълго да се крият с ръкав. Горницата беше наредена по вкуса на онези времена, живи следи за които бяха останали само в приказките и народните песни, непети вече из Украйна от брадати стари слепци, пригласяни от тихото дрънкане на бандурата сред наобиколилия ги народ — по вкуса на онези бранни, трудни времена, когато из Украйна започнаха да се разиграват борбите за унията. Всичко беше чисто, измазано с цветна глина. По стените — саби, бичове, мрежи за птици, серкмета и пушки, изкусно украсен рог за барут, златна конска юзда и спъвайки със сребърни плочници. Прозорците на горницата бяха мънички, с кръгли, мъждукащи стъкла, които сега се срещат само в старинните църкви, през които никак не можеше да се гледа, освен да се вдигне подвижното стъкло. Около прозорците и вратите имаше червени шарки. На полиците по ъглите имаше стомни, бутилки и шишета от зелено и синьо стъкло, гравирани сребърни бокали, разни златни чаши: венециански, турски, черкезки, стигнали до горницата на Булба по различни пътища през трета и четвърта ръка, нещо твърде обикновено през тези юначни времена. Брестови скамейки около цялата горница; голяма маса под иконите в парадния ъгъл; широка печка с крила, с издатини и вдлъбнатини, покрити с цветни, пъстри плочки — всичко това беше съвсем познато на двамата наши юнаци, крито всяка година си идваха пеша за ваканцията, пеша, защото още нямаха коне, пък и не беше обичай да се позволява на учениците да яздят. Те имаха само дълги перчеми, които можеше да опъне всеки въоръжен казак. Чак след завършването Булба им изпрати от своето хергеле чифт млади жребци.

По случай идването на синовете си Булба нареди да повикат всички стотници и всички полкови чинове, които бяха налице, и когато дойдоха двама от тях и есаулът Дмитро Товкач, неговият стар другар, той веднага представи синовете си:

— Ето, вижте какви юнаци! Скоро ще ги изпратя в Сечта.

Гостите поздравиха и Булба, и двамата момци и им казаха, че хубаво ще направят и че няма по-добра наука за млад човек от Запорожката сеч.

— Е, панове братя, да сяда всеки, кой където обича, на трапезата. Хайде, синчета! Да пийнем най-напред водка! — казваше така Булба. — Боже благослови! Бъдете здрави, синчета; и ти, Остап, и ти, Андрий! Дай боже винаги да успявате на война! Да биете неверниците, и турците да биете, и татарчугите да биете; когато и ляхите започнат да се бъркат нещо във вярата ни, и ляхите да биете. Хайде, давайте си чашката. Какво, хубава ли е водката? А как е по латински водка? Туйто, сине, глупави са били латинците: та те и не са знаели, че на света има и водка. Как го викаха този, дето латински стихове е писал? Не съм грамотен твърде, та и затова не зная: Хораций ли, как беше?

„Глей го ти татко! — помисли си по-големият син Остап. — Всичко знае, старото му куче, а още се преструва.“

— Мисля, че архимандритът не ви е давал и да помиришете водка — продължаваше Тарас. — Ама признайте си, синчета, здравата са ви налагали с брезови и сурови вишневи пръчки по гърба и по всичко, каквото има казакът. А може би, тъй като вие твърде сте се вразумили, може и с камшици да са ви пердашили? Навярно не само в събота, налагали са ви и в сряда, и в четвъртък?

— Излишно е, татко, да се спомня за онова, което е било — отговори хладнокръвно Остап, — което е било, то е минало!

— Нека сега се опитат! — каза Андрий. — Нека сега някой само да ме закачи. Нека само да се мерне сега някоя татарчуга, ще види какво е казашката сабя!

— Добре, синко! Бога ми, добре! Щом е така, и аз ще тръгна с вас! Бога ми, ще тръгна. Какъв дявол ще чакам тук да стана земеделец, въртокъщник, да гледам овце и свине, да се завирам в женските поли? Загубена е тая: аз съм казак, не искам! Какво от туй, че няма война? Ще дойда с вас на Запорожието, ей тъй, да се поразходя. Бога ми, ще дойда! — И старият Булба се горещеше малко по малко, горещеше се, най-сетне съвсем се разсърди, стана от софрата и като се наперчи, тупна с крак. — Още утре тръгваме! Защо да отлагаме! Какъв враг ще чакаме тука? За какво ни е тази къща? Защо ни е всичко това? Защо ни са тези гърнета? — Като каза това, той започна да удря и да хвърля гърнетата и шишетата.

Клетата старица, привикнала вече с тези постъпки на мъжа си, гледаше тъжно, седнала на пейката. Тя не смееше нищо да каже, но като чу това страшно за нея решение, не можа да сдържи сълзите си; погледна децата си, с които я заплашваше такава скорошна раздяла, и никой не би могъл да опише цялата безмълвна сила на скръбта й, която сякаш тръпнеше в очите й и в трепетно свитите й устни.

Булба беше страшно упорит. Това беше един от онези характери, които можеха да се създадат само през тежкия XV век в полускитническата част на Европа, когато цялата първобитна Южна Русия, изоставена от своите князе, беше опустошена и изгорена от бесните пристъпи на монголските хищници; когато, лишен от дом и покрив, човек ставаше смел; когато сред пожарища, пред лицето на страшни съседи и постоянна опасност, той се заселваше и привикваше да ги гледа право в очите, забравил какво е страх на света; когато боен пламък обхващаше старинно миролюбивия славянски дух и се зароди казачеството — този широк, разпасан размах на руската природа, и когато всички поречия, бродове, прибрежни наклони и удобни места се осейваха с казаци, на които и броя никой не знаеше, и техните смели другари имаха право да отговарят на султана, пожелал да научи за тяхната численост: „Кой ги знай! У нас те са пръснати по цялата степ: дето байрак, там и казак.“ (Дето има малко хълмче, там вече ще се намери и казак.) Това наистина беше необикновена проява на руската сила: нея я изтръгна из народната гръд огнивото на бедите. Вместо предишните владения, малки градчета, пълни с кучкари и ловци, вместо враждуващи и търгуващи с градчетата малки князе възникнаха страшни селища, чифлици и махали, свързани от обща опасност и омраза против нехристиянските хищници. Известно е вече на всички от историята как тяхната постоянна борба и неспокоен живот спасиха Европа от бесните набези, грозящи да я катурнат. Полските крале, оказали се вместо феодалните князе властелини на тези просторни земи, макар отдалечени и слаби, разбраха значението на казаците и изгодите от такъв боеви войнишки живот. Те ги насърчаваха и ласкаеха тази тяхна склонност. Под тяхната далечна власт хетманите, избрани от самите казаци, преобразуваха тези махали и чифлици в полкове и уредени окръзи. Това не беше събрана, строева войска, никой не би могъл да я види; но в случай на война и общо движение за осем дни, не повече, всеки се явяваше на кон, напълно въоръжен, получаващ само един десетак заплата от краля, и за две седмици се събираше толкова войска, колкото не можеха да съберат никакви редовни набори. След свършване на похода воинът отиваше на ливадите и нивите на днепровските бродове, ловеше риба, търгуваше, вареше бира и беше свободен казак. Тогавашните чужденци справедливо се учудваха на неговите необикновени способности. Нямаше занаят, който да не го знаеше казакът: да направи вино, да измайстори талига, да стрие барут, да извърши коваческа, железарска работа и в добавка към всичко това да гуляе до провала, да пие, както само руснакът знае — всичко това му идеше отръки. Освен редовно записаните казаци, които се смятаха за задължени да се явяват през време на война, винаги можеше, когато потрябваше, да се съберат цели тълпи доброволци; стигаше само есаулите да минат по пазарищата и площадите на всички села и селища и да извикат из цяло гърло, изправили се на талигата: „Ей вие, винари и зидари, стига сте варили бира и сте се въргаляли по печките, стига сте хранили мухите с тлъстите си тела! Ставайте, за да спечелите рицарска слава и чест! Вие, орачи, сеячи, овчари и женкари! Стига сте ходили след ралото да цапате своите жълти ботуши, да се прибирате при женичките си и да си губите рицарската сила! Време е да спечелите казашка слава!“

И тези думи бяха като искри, паднали на сухо дърво. Орачът счупваше ралото, зидари и пивовари захвърляха своите каци и разбиваха бъчвите си, занаятчията и търговецът запращаха по дявола и занаят, и дюкян, чупеха гърнета у дома си — и всички яхваха конете. С една дума, тук руският характер получи могъщ размах, здрав външен вид.

Тарас беше от старите кореняци полковници: целият беше създаден за военни тревоги и се отличаваше с груба откритост на нрава си. Тогава влиянието на Полша започна вече да се предава на руското дворянство. Мнозина възприемаха полските обичаи, разкош, наемаха великолепни прислуги, соколджии, ловци, устройваха обеди, създаваха свити. Тарас не обичаше това. Той обичаше простия казашки живот и се скара с онези от другарите си, които клоняха на варшавска страна, като ги наричаше роби на полските панове. Вечно неспокоен, той се смяташе за законен защитник на православието. Ходеше на своя глава по селата, в които се оплакваха от притеснението на арендатори и от нови прибавки на мита върху всеки комин. Сам със своите казаци устройваше съд и имаше за правило, че в три случая винаги трябва да се хване за сабята, а именно: когато комисарите не уважаваха старейшините и стояха пред тях с шапки; когато се присмиваха над православието и не зачитаха обичаите на прадедите и най-сетне, когато враговете бяха неверници и турци, против които той във всички случаи смяташе за позволено да вдигне оръжие за слава на християнството.

Сега той отнапред се радваше при мисълта, как ще се яви с двамата си сина в Сечта и ще каже: „На, вижте какви юначаги съм ви довел!“ Как ще ги представи на всички стари, калени в битките другари; как ще погледа първите им подвизи във военната наука и пиянствуването, което също тачеше като едно от главните достойнства на рицаря. Отначало искаше да ги изпрати сами; но при вида на тяхната свежест, ръст и могъща следния ден той реши да отиде с тях, макар че го правеше само от упоритост. Той вече се разпореждаше и даваше заповеди, избираше коне и сбруи за младите си синове, надникваше и в конюшните, и в хамбарите, определи слугите, които утре трябваше да тръгнат с тях. На есаула Товкач предаде властта си заедно със строга заповед да се яви веднага с целия полк, ако само изпрати някаква вест из Сечта. Макар и да беше малко пийнал и главата му още да беше замаяна от пиянството, нищо не забрави. Дори заповяда веднага да напоят конете и да им сложат в яслите едра и хубава пшеница и се върна в къщи, уморен от грижи.

— Хайде, деца, сега трябва да спим, а утре ще правим каквото бог даде. Не ни оправяй леглата! Не ни трябват легла. Ще спим на двора.

Нощта току-що бе обгърнала небето, но Булба винаги лягаше рано. Той се изтегна на килима, покри се с овчи кожух, защото нощният въздух беше доста хладничък и защото Булба обичаше да се завие по-топличко, когато си беше в къщи. Той скоро захърка и след него подхвана целият двор; всичко, което лежеше в разните му ъгли, захърка и запя; най-напред заспа пазачът, защото повече от всички се напи по случай пристигането на младите господари.

Само клетата майка не спеше. Тя се наведе над главите на свидните свои синове, легнали един до друг; решеше с гребен младите им, небрежно разхвърляни къдри и ги мокреше със сълзи; тя цялата ги гледаше, гледаше ги с всички чувства, цялата се превърна на зрение и не можеше да ми се нагледа. Тя ги беше откърмила със собствената си гръд, тя ги беше отгледала, отхранила ги беше — и само за миг ги вижда пред себе си. „Синове мои, мили мои синове! Какво ще стане с вас? Какво ви чака?“ — казваше тя и сълзите спираха в бръчките, които бяха изменили хубавото й някога лице. Наистина тя беше за съжаление като всяка жена през този героичен век. Тя само един миг живя с любов, само в първия пламък на страстта, само в първия пламък на младостта, и вече суровият й съблазнител я оставяше заради сабята, заради другари, заради пиянствуване. Тя виждаше мъжа си по два-три дни в годината и после няколко години за него нищо не се чуваше. Пък и живот беше това? Тя търпеше оскърбления, дори побои, тя е видяла ласки само по милост, тя беше някакво чудно същество в това сборище от неженени рицари, на които гуляйджийското Запорожие нахвърляше своя ’суров колорит. Младост без наслаждения се мярна пред нея и нейните прекрасни свежи бузи и гърди без целувки прецъфтяха и се покриха с преждевременни бръчки. Цялата любов, всичките чувства, всичко нежно и страстно в жената — всичко у нея се превърна в майчинско чувство. С жар, със страст, със сълзи, като степна чайка се виеше тя над децата си. Синовете, нейните мили синове ще й вземат, ще ги вземат, за да не ги види никога вече! Кой знае, може би още в първия бой някой татарин ще им отсече главите и тя няма да знае къде лежат захвърлени телата им, които ще бъдат разкъсани от хищни птици; а за всяка тяхна капка кръв тя цяла би се дала. Като ридаеше, тя гледаше в очите им, когато всесилният сън беше започнал да ги притваря, и си мислеше: „Дано пък, като се събуди, Булба да отсрочи за ден-два заминаването; може би той намисли това бързо пътуване, защото беше много пиян.“

Месецът отдавна вече озаряваше от високото небе целия двор, пълен със спящи, гъстия върбалак и високия буренак, в които беше потънал стоборът, що обкръжаваше двора. Тя все седеше до главите на своите мили синове, като за минута не сваляше от тях очи и не мислеше за сън. И конете, като почувствуваха, че се разсъмва, легнаха на тревата и престанаха да ядат; горните листа на върбите започнаха да шушнат и лека-полека шушнещата струя се спусна по тях чак додолу. Майката престоя до разсъмване, никак не беше уморена и вътрешно желаеше нощта да продължи колкото се може повече. Откъм степта се понесе звънко цвилене на жребче; червени ивици ясно се откроиха на небето.

Булба изведнъж се събуди и скочи. Той много добре помнеше всичко, което беше заповядал вчера.

— Ей, момчета, стига сте спали! Време е, време е! Напойте конете! А къде е старата? (Така обикновено наричаше той жена си.) По-живо ни приготви за ядене, старо: дълъг път ни чака.

Клетата старица, лишена от последната надежда, омърлушено се потътри към къщи. Между това, докато ти със сълзи на очи готвеше всичко за закуска, Булба раздаваше своите заповеди, застояваше се в конюшнята и сам избираше за децата си най-хубави накити.

Семинаристите изведнъж се преобразиха: вместо предишните изцапани ботуши се явиха червени сахтиянови със сребърни подкови; шалвари, широки като Черно море, с хиляди дипли и гънки, бяха пристегнати със златни учкури; към учкура бяха привързани дълги ремъци с пискюлчета и разни други заврънкулки за лула. Ален казакин от ярко като огън сукно беше запасан с шарен пояс; инкрустирани турски пищови бяха затъкнати на пояса им; сабята дрънкаше в краката. Лицата им, малко загорели още, сякаш бяха разхубавели и побелели; младите черни мустаци сега някак по-ясно очертаваха белината им и здравия силен цвят на младостта; те бяха хубави под черните овнешки калпаци със златни върхове. Клетата майка! Като ги видя, и дума не можа да продума и сълзите спряха на очите й.

— Е, синове, всичко е готово! Няма какво да се мотаем! — каза най-сетне Булба. — Сега по християнски обичай всички преди тръгването трябва да седнем.

Всички седнаха, без да се изключват дори и слугите, застанали почтително на вратите.

— Сега, майко, благослови децата си! — каза Булба. — Моли бога да се бият храбро, винаги да защищават честта лицарска^[2], винаги да държат за Христовата вяра, ако не — по-добре да загинат, та и помен да не остане от тях! Приближете, деца, до майка си: майчината молитва и по вода, и по суша спасява.

Майката, слаба като майка, ги прегърна, извади две малки икони и ги окачи с плач на шиите им.

— Нека да ви пази… божията майка… Не забравяйте, синчета, майка си… пратете макар и думичка за себе си… — Повече тя не можа да говори.

— Е, деца, да тръгваме! — каза Булба.

До стълбите стояха оседланите коне. Булба се метна на своя Чорт, който се отдръпна бясно, почувствувал върху гърба си двайсетпудовата тежест, защото Булба беше извънредно тежък и пълен.

Когато майката видя, че и синовете й вече се качиха на конете, тя се хвърли към по-малкия, на чието лице бе изразена повече нежност; тя го хвана за стремето, прилепи се до седлото му и с отчаяние в очите не го изпущаше от ръцете си. Двама яки казаци я взеха грижливо и я отнесоха в къщи. Но когато те излязоха из портите, с цялата лекота на дива коза, неприсъща на годините й, тя изтича до вратата, с необикновена сила спря коня и прегърна едного от синовете си с някаква луда, безчувствена страст; пак я отведоха.

Младите казаци яздеха смутени и възпираха сълзите си, понеже се бояха от баща си, който, от своя страна, също беше малко смутен, макар и да се мъчеше да не показва това. Денят беше сив; зеленината блестеше ярко; птиците цвърчаха някак разногласно. Като отминаха, те погледнаха назад; чифликът им като че ли потъна в земята, над земята се виждаха само два комина от тяхната скромна къщичка и върховете на дърветата, по клоните на които са се катерили като катерици; пред тях още се простираше само далечната ливада, по която те можеха да си припомнят цялата история на своя живот, от годините, когато се търкаляха по нейната росна трева, до годините, когато причакваха в нея черновежда казачка, страхливо прекосяваща я със своите млади, пъргави крачка. Ето, само геранилото над кладенеца с привързаното на върха колело от талига стърчи самотно в небето; равнината, която преминаха, отдалеч вече изглежда като планина, всичко закри. Прощавайте и детство, и игри, и всичко, и всичко!