Николай Гогол
Тарас Булба (10)

X

— Дълго спах! — каза Тарас, свестил се като след тежък пиянски сън и мъчейки се да разпознае заобикалящите го предмети. Страшна слабост се разливаше по тялото му. Стените и ъглите на непознатата стая играеха пред очите му. Най-сетне забеляза, че до него седеше Товкач и сякаш се вслушваше във всяко негово дихание.

„Да — рече си Товкач, — може би и навеки щеше да заспиш!“ — Но нищо не каза, заплаши го с пръст и даде знак да мълчи.

— Но кажи ми, къде съм сега? — попита пак Тарас, като напрягаше ума си и се мъчеше да си припомни онова, което беше се случило.

— Мълчи! — извика строго другарят му. — Какво още искаш да знаеш? Та не виждаш ли, че целият си накълцан? Две седмици вече, откак ние с тебе препускаме, без да си поемем дъх, откак ти в треска и огън дрънкаш врели-некипели. За пръв път заспа спокойно. Мълчи, ако не искаш сам да си навлечеш беля.

Но Тарас все се мъчеше да събере силите си и да си припомни миналото.

— Та нали ляхите ме бяха обкръжили и, току-речи, хванали? Та нали нямах никаква възможност да се изскубна от тълпата?

— Мълчи, на тебе приказват, дяволски сине! — извика сърдито Товкач, както бавачката, изкарана от търпение, вика на немирното дете. — Каква полза да знаеш как си се отървал? Стига ти това, че се отърва. Найдоха се хора, които не те издадоха — това е всичко! Много нощи има още да препускаме заедно.

Ти мислиш, че минаваш за обикновен казак? Не, твоята глава е оценена за две хиляди жълтици.

— А Остап? — извика изведнъж Тарас, понапъна се да стане и изведнъж си припомни как хванаха и вързаха пред очите му Остап и че сега той е в ръцете на ляхите. И пламна в скръб старата глава. Смъкна и разкъса всички превръзки от раните си, захвърли ги надалече, искаше да извика нещо — и вместо това започна да приказва врели-некипели; отново пламна и забълнува той и се проточиха безсмислени и несвързани безумни думи.

А верният му другар стоеше до него, като ругаеше и сипеше безброй жестоки укори и упреци. Най-сетне го хвана за ръцете и краката, пови го като дете, поправи му всичките превръзки, зави го във волска кожа, пристегна го с кори и като го обвърза с върви за седлото, отново се впусна с него на път.

— И мъртъв макар, но ще те закарам! Не ще оставя ляхите да се погаврят с твоя казашки род, да ти разкъсат тялото и да го захвърлят във водата. Ако е писано орел да ти изкълве очите, нека е наш степен орел, а не ляшки, не такъв, който лети над полската земя. И мъртъв макар, но ще те закарам до Украйна!

Така казваше верният другар. Препускаше ден и нощ без отдих и го откара в безсъзнание в самата Запорожка Сеч. Там се зае да го лекува неуморно с треви и мазане; намери някаква веща еврейка, която цял месец го пои с разни билки, и най-сетне Тарас се пооправи. Лекарствата ли помогнаха или неговата желязна сила, но след месец и половина той стъпи на крака; раните заздравяваха и само белезите от саблените удари подсказваха колко дълбоко беше ранен някога старият казак. Но стана видимо намръщен и печален. Три дълбоки бръчки се врязаха в челото му и никога вече не се изгубиха. Погледна сега той около себе си: всичко беше ново в Сечта, всичките му стари другари бяха измрели. Ни едного от онези, които се бореха за правдата, за вяра и братство. И онези, които тръгнаха с кошевоя да преследват татарите, и тях отдавна ги нямаше: всички сложиха глави, всички загинаха — кой в бой с чест сложи глава, кой от жажда и глад загина сред солените кримски полета, кой умря в плен, непонесъл позора; и самият предишен кошевой отдавна вече не беше на този свят, и никой от старите другари не беше останал; и отдавна вече беше пораснала трева върху кипящата някога казашка сила. Разбираше той само че беше станал голям и шумен пир: всички съдове бяха разбити на парчета; никъде не беше останало нито капчица вино, гостите и слугите бяха похитили всички чаши и съдове — и гледа смутеният стопанин къщата си, като си мисли: „По-добре да не беше този пир.“ Напразно се мъчеха да развлекат и развеселят Тарас; напразно брадати побелели бандуристи, като минаваха по двама, по трима, възпяваха неговите казашки подвизи. Сурово и равнодушно гледаше той на всичко и на неподвижното му лице се четеше неугасима скръб, и тихо навел глава, казваше той:

— Сине мой! Остапе мой!

Запорожците се готвеха за морски поход. Двесте лодки бяха спуснати в Днепър и Мала Азия ги видя с бръснати глави и дълги перчеми, като подлагаха на огън и меч нейните цветущи брегове; видя тя чалмите на своите мохамедански жители разпръснати като безброй много цветя по напоените с кръв полета и плуващи край бреговете. Видя тя множество запорожки шалвари, изцапани с катран, мускулести ръце с черни камшици. Запорожците обраха и изпочупиха всички лозя; в джамиите оставиха цели купове тор; скъпи персийски шалове употребяваха наместо учкури и задасваха с тях изцапаните си свитки. Дълго време след това по тези места още намираха къси запорожки лулички. Те плуваха весело назад; гонеше ги турски кораб с десет топа и със залп от всичките си оръдия като птици разпръсна техните леки ладии. Една трета от тях потъна в морските дълбочини, но останалите пак се събираха заедно и пристигнаха до устието на Днепър с дванадесет качета, натъпкани със жълтици. Но всичко това не интересуваше вече Тарас. Той излизаше из ливадите и по степта уж на лов, но зарядът му оставаше неизстрелян. И сложил пушка, изпълнен с тъга, той седеше на морския бряг. Дълго седеше той там, като отпускаше глава и повтаряше постоянно:

— Остапе мой! Остапе мой!

Пред него блестеше и се простираше Черно море; в далечните тръстики крякаше чайка; белите му мустаци сребрееха и сълзите капеха една след друга.

И не издържа най-сетне Тарас. „Каквото ще да става, ще ида да разуча как е той: жив ли е? В гроба ли е? Или вече и в гроба го няма? Ще разуча, па каквото ще да става!“ И след седмица се намери в град Уман, въоръжен, на кон, с копие и сабя, манерка на седлото, походно гърне със саламата, патрони, конски букаи и други принадлежности. Той се запъти направо към нечиста, замърсена къщурка, мъничките прозорчета на която едва се виждаха, опушени кой знае с що; коминът беше запушен с парцал и пробитият покрив цял беше обсипан с врабци. Пред самата врата имаше купчина всякакъв боклук. От прозореца поглеждаше глава на еврейка с шапчица с потъмнели бисери.

— Мъжът ти в къщи ли е? — каза Тарас, като слезе от коня и започна да го връзва за желязната халка, която беше на самата врата.

— В къщи е — каза еврейката и тутакси избърза с торба жито за коня и с чаша бира за рицаря.

— Къде е твоят чифутин?

— Той е в другата стая, моли се — каза еврейката, като се покланяше и пожелаваше наздравица, когато Булба поднесе чашата към устата си.

— Ти стой тук, нахрани и напой коня ми, пък аз ще ида да си поприказвам с него насаме. Имам работа при него.

Този евреин беше известният Янкел. Тук вече той беше станал арендатор и кръчмар; полека-лека беше взел в ръцете си околните панове и шляхтичи, беше им изсмукал почти всичките пари и дълбоко беше ударил печата на своето еврейско присъствие в тази страна. Три мили наоколо не беше останала нито една къща незасегната: всичко западаше и старееше, всичко беше се пропило и останали бяха само бедност и парцали; като след пожар или чума беше опустошен целият край. И ако десет години още би поживял Янкел в този край, вероятно щеше да опустоши и цялото воеводство. Тарас влезе в стаята. Евреинът се молеше, накачулен със своята доста измърсена дреха, и по обичая на своята вяра се обърна, за да плюне за последен път, когато изведнъж очите му срещнаха застаналия отзад Булба. И най-напред пред очите на евреина се мярнаха двете хиляди жълтици, които бяха обещани за главата му; но той се засрами от своето сребролюбие и се помъчи да задуши в себе си вечната мисъл за злато, която като червей прояжда душата на евреина.

— Слушай, Янкел! — каза Тарас на евреина, който започна да се кланя пред него, и затвори внимателно вратата, за да не ги видят. — Аз ти спасих живота — като куче щяха да те разкъсат запорожците; твой ред е сега, направи ми ти една услуга!

Евреинът понамръщи лицето си.

— Каква услуга? Ако е услуга, която мога да направя, защо да не я направя?

— Повече няма какво да приказваш. Води ме във Варшава.

— Във Варшава ли? Как тъй във Варшава? — каза Янкел. — Веждите и раменете му се повдигнаха от учудване.

— Повече не ща да ми приказваш. Води ме във Варшава. Каквото и да става, искам още веднъж да го видя, барем една дума да му продумам.

— Кому да продумаш дума?

— На него, на Остап, на моя син.

— Нима господарят не е чул, че вече…

— Зная, всичко зная: за главата ми дават две хиляди жълтици. Знаят те, глупаците, цената й! Аз на теб пет хиляди ще ти дам. На ти още сега две хиляди — Булба изсипа из кожения кемер две хиляди жълтици, — а другите — като се върна.

Евреинът грабна тутакси една кърпа и покри жълтиците.

— Ай, че славна монета! Ай, че добра монета! — говореше той, като въртеше в ръцете си една жълтица и я опитваше със зъби. — Аз мисля, че човекът, от когото господарят е взел тези хубави парички, и един час не е преживял на този свят, отишъл е на реката и моментално се е удавил заради такива славни жълтички.

— Аз не бих те молил. Сам може би бих взел пътя за Варшава; но могат някак да ме познаят и да ме уловят проклетите ляхи, защото аз не съм майстор на преструвките. А вие, чифутите, за това сте родени. Вие и дявола можеше да измамите; вие знаете всички хитрости; ето защо дойдох при тебе! Пък и във Варшава сам нищо не бих свършил. Впрягай веднага колата и ме карай!

— А какво си мисли панът, че мога ей така направо да впрегна кобилата и: „Дий, Сивке!“ Нима панът мисли, че мога да го водя, без да го скрия?

— Е, скрий ме, скрий ме, както знаеш; в празна бъчва ли, в що ли?

— Ой, ой! Та панът мисли, че мога да го скрия в бъчва? Нима панът не знае, че всеки, като види бъчвата, ще си помисли за водка?

— Пък нека си мисли, че е водка.

— Как? Нека си мисли, че е водка ли? — каза евреинът, хвана се с двете ръце за къдриците и после вдигна и двете си ръце нагоре.

— Но от какво се изплаши?

— А нима панът не знае, че бог е създал водката, за да я опитва всеки! Там всички са лакоми цокачи: цели пет версти ще търчи шляхтичът след бъчвата, ще пробие дупчица, веднага ще види, че не тече, и ще каже: „Чифутинът няма да помъкне празна бъчва; сигурно тук има нещо. Дръжте чифутина, вържете чифутина, вземете всичките пари на чифутина, хвърлете в затвора чифутина!“ Защото всичко лошо се струпва върху главата на евреина; защото евреина всеки го смята за куче; защото си мислят, че щом е евреин, той не е човек.

— Тогава ме сложи в кола с риба!

— Не може, пане; бога ми, не може. В цяла Полша хората сега са гладни като кучета; и рибата ще изкрадат, и пана ще спипат.

— И дявола впрегни, ако щеш, само ме води!

— Чувай, чувай, пане! — каза евреинът, като поопъна ръкави и го приближи с разперени ръце. — Ето какво ще направим ние. Сега навсякъде строят крепости и замъци; от Немция са пристигнали френски инженери и поради това по пътищата карат много тухли и камъни. Панът ще легне в колата, пък аз ще наредя отгоре тухли. Панът е здрав и як, та нищо няма да му стане, ако и да е малко тежичко; а отдолу на колата ще направя дупчица, за да храня пана.

— Прави каквото щеш, само ме води!

И след един час колата с тухлите излезе от Уман, запретната с две кранти. На една от тях седеше високият Янкел и дългите му къдрици се развяваха изпод еврейската шапчица, според както се друсаше на коня, дълъг като крайпътен стълб.