Николай Гогол
Тарас Булба (7)

VII

В запорожкия лагер се чуваше шум и движение. Изпърво никой не можеше да си даде сметка как е могла да мине войска в града. Чак после се разбра, че цялата Переяславска дружина, която бе разположена пред страничните градски врати, била мъртвопияна; та не бе чудно, че едната половина бе избита, а другата изповързана още преди да узнаят каква е работата. Докато съседните дружини, събудени от шума, успяха да грабнат оръжие, войската вече влизаше през вратата и задните редици се бранеха от запорожците, които се хвърляха върху тях безредно, сънени и полуизтрезнели.

Кошевоят заповяда да се съберат всички и когато всички застанаха в кръг със свалени калпаци и утихнаха, каза:

— Ето, значи, какво се случи тая нощ, панове братя; ето докъде ни докара пиянството! Ето как се погаври над нас неприятелят! Вие, както изглежда, имате такъв обичай: ако ви се позволи да се удвои порцията, вие сте готови да се насърбате така, че врагът на Христовото войнство не само шалварите ви може да смъкне, но и лицето ви да оплюе, и пак няма да усетите.

Като си знаеха вината, всички казаци стояха с наведени глави: само незамайковският дружинен атаман Кукубенко се обади.

— Чакай, татко — каза той, — макар че го няма това в закона да се възразява, когато кошевоят говори пред лицето на цялата войска, но работата не била баш такава, та трябва да се каже. Ти не си напълно справедлив, като упрекваш цялата християнска войска. Казаците щяха да бъдат виновни и достойни за смърт, ако бяха се, напили в поход, на война, през време на трудна, тежка работа, но ние стояхме без работа, напусто се маехме пред града. Нямаше нито постене, нито друго християнско въздържание: как може да не се напие човек без работа? Тук няма грях. А пък ние по-добре да им покажем какво значи да се нападат невинни хора. По-рано добре ги бихме, а пък сега така ще ги набием, че да не могат да се дотътрят до домовете си.

Речта на дружинния атаман се хареса на казаците. Вдигнаха наведените си глави и мнозина кимнаха одобрително с глава, като рекоха:

— Добре каза Кукубенко!

А Тарас Булба, който стоеше близо до кошевоя, рече:

— Какво, кошевой? Види се, Кукубенко право каза? Какво ще отвърнеш ти на това?

— А какво ще кажа? Ще кажа: честит е оня баща, който е родил такъв син! Не е голяма мъдрост да се каже укорна дума, но трябва голяма мъдрост да се каже такава дума, която да не се подиграе с нещастието на човека, а да го одобри и насърчи, както шпорите насърчават коня, освежен след водопой. Аз сам исках да ви кажа някоя утешителна дума, но Кукубенко се досети по-напред.

— Добре каза и кошевоят! — зачу се в редиците на запорожците.

— Добра дума! — повториха други.

И най-беловласите, които стояха като сиви гълъби, и те кимнаха с глави и като мръднаха със сивите си мустаци, тихо рекоха:

— Добре казана дума!

— Слушайте сега, панове! — продължи кошевоят. — Да превземаме крепост, да се катерим и да я подкопаваме, както го правят чуждестранните немски майстори — дявол да я вземе! — нито е прилично, нито е казашка работа. А като съдим по това, което видяхме, неприятелят е влязъл в града с малко храна; малко коли е имало май с тях. Народът в града е гладен, та всичко ще изяде на един дъх, пък и на конете сено… не знам, само ако техен светец не им хвърли с вили от небето… само че за това бог знае; а пък техните католишки попове само на думи са добри. Тъй или инак, те ще излязат от града. Та се разделете на три части й застанете на трите пътя пред трите врати. Пред главните врати пет дружини, пред другите — по три. Дядкивска и Корсунска дружина в засада. Полковник Тарас с полка си в засада. Титаревска и Тимошевска дружина в поддръжка от дясна страна на обоза. Шчербиновска и Горностебликовска — от лявата. От редиците да излязат юнаци, които са по-заядливи, за да дразнят неприятеля. На поляците главите им са празни: псувни не ще изтърпят; и може би още днес всички ще излязат от вратите. Атаманите да прегледат дружините си и в която хората не стигат, да ги попълнят с остатъците от Переяславската. Прегледайте всички отново! Да се даде за отрезвяване на всеки казак по една чаша водка и по един хляб. Само че сигурно всички още са сити от снощното, защото, да си кажем правичката, всичките така се натъпкаха, че чудя се как някой не е пукнал нощес. А ето ви още една заповед: ако някой кръчмар чифутин продаде на казак поне едно шише пърцуца, ще му прикова, кучето недно, на самото чело свинско ухо и ще го обеся с главата надолу. Е, на работа сега, братя. На работа.

Така се разпореждаше кошевоят и всички му се поклониха до пояс и без да си турят калпаците, тръгнаха към колите и лагерите си и когато вече отминаха надалече, чак тогава си туриха калпаците. Всички взеха да се стягат: опитваха сабите си, сипеха от чувалите барут в барутниците, оттегляха и нареждаха колите и си избираха коне.

Като отиваше към своя полк, Тарас мислеше и все не можеше да реши къде се е дянал Андрий: дали не са го пленили заедно с другите, да са го вързали сънен? Но не, Андрий не е такъв, да се даде жив в плен. Между убитите казаци също го нямаше. Дълбоко се замисли Тарас и вървеше пред полка, без да чуе, че някой отдавна го вика по име.

— Кой ли ме търси? — рече най-сетне той, като се сепна.

Пред него стоеше евреинът Янкел.

— Пане полковник, пане полковник! — говореше евреинът бързо и с прекъслечен глас, като че ли искаше да разправи не съвсем празна работа. — Аз ходих в града, пане полковник.

Тарас изгледа евреина и се почуди как той вече е успял да ходи в града.

— Кой дявол те занесе в града?

— Ей сега ще разправя — каза Янкел. — Щом на разсъмване чух шум и казаците почнаха да стрелят, аз си грабнах кафтана и без да го обличам, хукнах нататък. Облякох го вече из пътя, защото исках да науча по-скоро защо е този шум, защо казаците почнаха да стрелят на съмване. Ето че дотичах чак до градските врата, когато последната войска влизаше в града. Гледам — пред отреда пан хорунжий Галяндович. Той ми е познат: още преди три години взе назаем сто жълтици. Аз подир него, уж да си взема парите, и влязох заедно с тях в града.

— Че как си влязъл в града, па отгоре на това и парите си искал да получиш? — каза Булба. — И той ме заповяда ли да те обесят на място, като куче?

— А, бога ми, искаше да ме обеси — отговори евреинът. — Слугите му ме хванаха и вече метнаха въжето на шията ми, но аз се помолих на пана, казах му, че ще почакам за дълга, колкото панът иска, и му обещах да му дам още назаем, щом ми помогне да си събера дълговете от другите рицари; защото пан хорунжий — правичката ви казвам, пане — няма нито една жълтица в джоба си. Макар че има и чифлици, и имения, и четири замъка, и земя чак до Шклов, но, както казах, пари няма никак. И сега, ако не бяха го въоръжили бреславските евреи, нямаше с какво да отиде на война. Той и в сейма не е отишъл по тази причина…

— А какво прави в града? Видя ли нашите?

— Как не! Много наши има там: Ицка, Рахум, Самуйло, Хайвалох, евреин арендатор.

— Да пукнат до един, кучетата недни! — извика сърдито Тарас. — Що ми тикаш твоето чифутско племе? Аз те питам за нашите запорожци.

— Нашите запорожци не видях, а видях само пан Андрий.

— Андрий ли видя? — извика Булба. — Какво приказваш, къде го видя? В някой зимник? В някоя яма? Обезчестен? Вързан?

— Че кой ще посмее да върже пан Андрий? Той сега е такъв важен рицар… Далибуг^[1], не го познах! И нарамниците му са златни, и наръкавниците му златни, и ризницата му на гърдите златна, и шапката златна, и на пояса злато, и навсякъде злато и само злато. Както слънцето грее пролетно време, когато в градината всяка птичка чурулика и пее и всяка тревичка мирише, така и той цял блести в злато. И най-добър кон му е дал войводата за яздене; двеста жълтици струва само конят.

Булба се вкамени.

— Че защо той е облякъл чужди дрехи?

— Защото са по-хубави, затова ги е облякъл… И сам той язди кон, и другите яздят; и той учи, и него учат. Като най-богат полски пан!

— А кой го принудил?

— Аз не казвам, че някой го е принудил. Нима панът не знае, че той по своя воля е минал на тяхна страна?

— Кой е минал?

— Ами пан Андрий.

— Къде е минал?

— Минал е на тяхна страна. Той сега е съвсем техен.

— Лъжеш, свинско ухо!

— Как може аз да лъжа? Нима съм глупак, та да лъжа? На своя отговорност ли да лъжа? Нима аз не зная, че евреина го обесват като куче, ако излъже пана?

— Значи, излиза, че той според тебе е продал и отечеството, и вярата си?

— Аз не казвам това, че той е продал нещо: аз казах само, че е преминал към тях.

— Лъжеш, дяволски чифутино! Такова нещо не е имало в християнската земя. Ти нещо бъркаш, куче!

— Трева да порасне на прага на къщата ми, ако бъркам. Нека всеки плюне на гроба на баща ми, на майка ми, на тъста и на бащата на баща ми, ако нещо бъркам. Ако панът иска, дори ще му кажа защо е минал при тях.

— Защо?

— Войводата има дъщеря хубавица. Свети боже, каква хубавица е!

Тук евреинът се помъчи, доколкото можеше, да представи с лицето си красотата й, като разпери ръце, зажумя и изкриви настрана уста, сякаш вкуси нещо.

— И какво от това?

— Заради нея е направил всичко и преминал. Когато човек се влюби, той е като подметка: намокри я във водата, вземи я и превивай — тя ще се превие.

Дълбоко се замисли Булба. Дойде му на ум, че е голяма властта на слабата жена, че е погубила много силни мъже, че е податлива натурата на Андрий откъм тая страна; и дълго стоя той като вкопан на едно място.

— Слушай, пане, аз всичко ще ти разкажа — говореше евреинът. — Щом чух шум и видях, че минават през градските порти, грабнах за всеки случай наниз бисери, защото в града има хубавици и дворянки; а щом има хубавици и дворянки, казах си аз, то и да нямат какво да ядат, но бисери все пак ще си купят.

И щом слугите на хорунжия ме пуснаха, аз хукнах към двора на войводата да продавам бисери и разпитах за всичко прислужничката татарка: „Ще има сватба веднага след като пропъдят запорожците. Пан Андрий е дал дума да пропъди запорожците.“

— И ти не го уби там на мястото, дяволския му син? — извика Булба.

— Защо да го убивам? Той е минал по своя воля. В какво е виновен човекът? Там му е по-добре, там е и минал.

— И ти го видя в очи?

— Бога ми, в самите очи! Такъв славен воин! Най-хубав от всичките. Господ да му даде живот и здраве, изведнъж ме позна; и когато пристъпих до него, тутакси ми каза…

— Какво ти каза?

— Той каза… първо ми махна с пръст, а после вече ми каза: „Янкел!“ А пък аз: „Пане Андрий!“ — казвам. „Янкел! Кажи на баща ми, кажи на брат ми, кажи на казаците, кажи на запорожците, на всичките кажи, че баща ми сега не ми е баща, брат ми не ми е брат, другарят не ми е другар и аз с тях ще се бия, с всичките ще се бия!“

— Лъжеш, дяволски Юдо! — извика вън от себе си Тарас. — Лъжеш, куче! Ти и Христа разпна, проклет от бога човек! Ще те убия, дявол е! Махни се оттук или тук ти е смъртта! — Като каза това, Тарас извади сабята.

Изплашеният евреин хукна да бяга презглава, колкото държаха тънките му сухи прасци. Дълго още тичаше той, без да се обърне, сред казашкия лагер и после далече из равното поле, макар че Тарас съвсем не го преследваше, като размисли, че не е разумно да изкарва гнева си на първия човек, който му е попаднал.

Сега той си спомни, че през нощта видя Андрий, който минаваше през лагера с някаква жена, и наведе бялата си глава, а все още не искаше да повярва, че можеше да се случи такова позорно нещо, че собственият му син е продал вярата и душата си.

Най-сетне той поведе полка си в засада и се скри заедно с него зад гората, която още не бе изгорена от казаците. А запорожците, и пешаци, и конници, излизаха от трите пътя към трите врати. Една след друга се трупаха дружини: Уманска, Поповичевска, Каневска, Стебликивска, Незамайковска, Гургузивска, Титаревска, Тимошевска. Само Переяславската я нямаше. Здравата пийнаха казаците и пропаднаха. Един се събуди вързан във вражески ръце, друг, без да се събуди, сънен мина в студената земя и сам атаманът Хлиб без шалвари и горни дрехи се намери в полския лагер.

В града усетиха движението на казаците. Всички се стълпиха на вала и пред казаците се появи жива картина: полски рицари, един от друг по-хубави, стояха на вала. Медните им шлемове грееха като слънца, закичени с пера, бели като лебеди. Другите носеха леки калпачета, розови и сини, с прекършени настрана върхове; кафтани с отметнати ръкави, везани със злато и просто обшити с гайтани; сабите и оръжието на някои бяха със скъпи обковки, за които скъпо плащаха пановете — и много, и различни други труфила. Отпреде стоеше горделиво, с червена шапка, украсена със злато, буджаковският полковник. Едър беше полковникът, най-висок и най-дебел от всички, и широкият му скъп кафтан едва го побираше. От другата страна, почти до страничната врата, стоеше другият полковник, нисичък човек, съвсем изсъхнал; но малките му зорки очи живо гледаха изпод гъстите вежди и той пъргаво се обръщаше на всички страни и бойко сочеше с тънката си суха ръка, като даваше заповеди; виждаше се, че макар и дребен на ръст, добре познава военната наука. Недалече от него стоеше хорунжий, дълъг, дълъг, с гъсти мустаци и както личеше, добро беше на цвят лицето му: обичаше панът силна медовина и добър гуляй. И много, и различни други шляхтичи се виждаха зад тях, въоръжени кой със свои средства, кой с кралска помощ, кой с еврейски пари, заложил всичко, каквото се е намерило в замъците на родителите му. Имаше и много сенаторски сътрапезници, що сенаторите вземаха със себе си на обеди за по-голяма важност, които крадяха от трапези и скринове сребърни чаши и след днешните почести на следния ден сядаха на каприте да карат конете на някой пан. Всякакви имаше там. Понякога и за водка пари нямаха, а за война всеки се беше натруфил.

Казашките редове стояха мирно пред стените. По никого от тях не се виждаше злато: само тук-таме то се люлееше по дръжките на сабите и по обковките на пушките. Казаците не обичаха да се тъкмят богато в битките; прости железни ризници и свитки имаше по тях и надалече се чернееха и червенееха черните им калпаци с червени дъна.

Двама казаци излязоха напред от запорожките редове: единият беше още съвсем млад, другият по-стар, и двамата заядливи както на думи, така и в боя не лоши казаци: Охрим Наш и Микита Голокопитенко. След тях излезе и Демид Попович, набит казак, който отдавна се мяркаше в Сечта, който е бил при Одрин и много е изпатил през живота си: в огън горял и се дотътрил до Сечта с опърлена, почерняла глава и изгорели мустаци. Но отново напълня Попович, пусна перчем зад ухото, остави си и мустаци, гъсти и черни като катран. И твърде заядлив беше Попович.

— Аха, добри са войнишките ви кафтани, искам да видя само дали и в боя са добри войниците.

— Ще ви дам аз на вас! — викаше отгоре дебелият полковник. — Всички ви ще изповържа! Предавайте, момчета, пушките и конете. Видяхте ли как навързах вашите? Я им изведете на вала запорожците!

И изведоха на вала свързаните с въже запорожци. Отпреде им бе дружинният атаман Хлиб без шалвари и горни дрехи — тъй както го бяха хванали пиян. Наведе към земята главата си атаманът, засрамен пред своите казаци за голотата си и заради това, че попадна в плен, сънен като куче. За една нощ бе побеляла здравата му глава.

— Не тъжи, Хлиб! Ще те спасим! — викаха му отдолу казаците.

— Не тъжи, приятелю! — обади се дружинният атаман Бородатий. — Не си виновен, че са те хванали гол: нещастие може да се случи с всеки човек; но срамота е за тях, дето са те извели за позор, без да прикрият голотата ти.

— Види се, вие сте храбри само срещу сънени хора? — говореше Голокопитенко, като гледаше към вала.

— Почакайте, ще ви острижем перчемите! — викаха им отгоре.

— Иска ми се да видя как ще ни острижат перчемите! — говореше Попович, обърнал се пред тях на коня си, и после, като изгледа своите, каза:

— Та какво! Може би ляхите говорят истината: ако ги изведе ей оня шкембелията, той на всички ще им бъде добро прикритие.

— Защо пък мислиш, че ще им бъде добро прикритие? — казаха казаците, като знаеха, че Попович сигурно се готви да пусне някоя.

— А затова, че ако зад него се укрие цялата им войска, я се опитай иззад това шкембе да закичиш някого с копието!

Всички казаци се засмяха. И още дълго мнозина от тях клатеха глави, като говореха:

— Пустият му Попович! Като завърти някому някоя думица, та…

Но не успяха да довършат казаците какво е това „та“.

— Отстъпвайте, отстъпвайте по-скоро от стените! — извика кошевоят, защото ляхите, изглежда, не изтърпяха заядливата дума и полковникът махна с ръка.

Едвам казаците се отстраниха, от вала гръмнаха с картеч. Хората на вала се раздвижиха, появи се самият белокос войвода, яхнал кон. Вратата се отвори и войската излезе. Напред излязоха в равен конен строй нагиздени хусари, след тях конници с железни ризници, после с копия, после други с медни шлемове, после идеха поотделно най-видните шляхтичи, всеки облечен по своему. Горделивите шляхтичи не искаха да се наредят заедно с другите и който от тях нямаше команда, вървеше сам със слугите си. После пак редици и след тях излезе хорунжият; след него пак редици и излезе снажният полковник, а след цялата войска последен излезе вече нисичкият полковник.

— Не им давайте, не им давайте да се построят и да застанат в редици! — викаше кошевоят. — Всички дружини да ударят наведнъж! Оставете всички други Ерати! Нека Титаревската дружина нападне от една страна! Дядкивска дружина, нападай от друга! Ударете в тил, Кукубенко и Паливода! Разбърквайте ги, разбърквайте ги и ги разпръсвайте!

И от всички страни нападнаха казаците, сметоха и разбъркаха ляхите и сами се разбъркаха. Не им дадоха дори да стрелят; работата дойде до саби и копия. Всички се струпаха накуп и на всеки случаят даде възможност да се прояви.

Демид Попович закла трима прости и двама по-знатни шляхтичи, свали ги от конете им, като казваше:

— Харни коне! Отдавна ми се искаше да пипна такива коне.

И откара конете далеч в полето, като извика на намиращите се там казаци да ги поемат. После отново се промъкна сред тълпата, пак нападна свалените от конете шляхтичи; едното уби, а другиму метна на шията примка, върза го за седлото и го повлече по цялото поле, като му взе сабята със скъп ефес и отвърза от пояса му цяла кесия с жълтици.

Кобита, добър и още млад казак, също се сби с един от най-храбрите в полската войска и те дълго време се биха. Сблъскаха се в ръкопашен бой. Казакът вече надделяваше и като го сломи, удари го в гърдите с остър турски нож, но и сам не се опази: в същия момент го жегна в сляпото око горещ куршум. Събори го най-знатният от всички панове, най-красивият рицар от стар княжески род. Като стройна топола летеше той на жълтия си черногривест кон. И много болярска, юнашка храброст показа: двама запорожци разсече на две; Фьодор Корж, добър казак, събори заедно с коня му, гръмна срещу коня, настигна казака иззад коня с копие; на мнозина отсече главите и ръцете и събори казака Кобита, като му пусна един куршум в сляпото око.

— Ето с кого бих искал да си опитам силите! — извика незамайковският дружинен атаман Кукубенко. Той препусна коня си, налетя право отзаде му и така викна, че трепнаха от този нечовешки вик всички, които стояха наблизо. Ляхът искаше изведнъж да обърне коня си и да застане пред лицето му, но конят не го послуша: изплашен от страшния вик, той се метна настрана и улучи го Кукубенко с куршум от пушката. Влезе му в плешките горещият куршум и той падна от коня. Но пак не се предаваше ляхът, все още се мъчеше да нанесе на врага удар, ала отслабна и падна ръката му заедно със сабята. А Кукубенко, стиснал с две ръце тежката си сабя, я намуши в самите побледнели уста. Два бели като захар зъба изби сабята, разсече на две езика, раздроби шийния прешлен и влезе дълбоко в земята. Тъй го прикова той завинаги към черната земя. Като извор бликна нагоре алена, подобно крайречна калина, благородната шляхтическа кръв и обагри целия му жълт, обшит със злато кафтан. А Кукубенко вече го остави и се приближи със своите незамайковци към друга група.

— Ех, остави неприбрана такава скъпа премяна! — каза уманският дружинен атаман Бородатий, като се отдели от своите към мястото, където лежеше убитият от Кукубенко шляхтич. — Аз седмина шляхтичи убих с ръката си, а такава премяна у никого още не видях. — И се полакоми Бородатий за плячката; наведе се, за да вземе скъпото оръжие, вече извади турския нож, украсен със скъпоценни камъни, отвърза от пояса му кесия с жълтици, свали от гърдите му торбичка с тънки ризи, скъпо сребро и моминска къдрица, която той пазеше за спомен. И не усети Бородатий как налетя върху него отзад червеноносият хорунжий, когото той вече веднъж свали от седлото и му остави добра рязка за спомен. Замахна той с всичка сила и го удари със сабята по наведената шия. Не видя добро казакът от користолюбието: отхвръкна силната му глава и падна обезглавеният труп, като опръска далече наоколо земята. Полетя във висинето суровата казашка душа, навъсена и възнегодувала и заедно с това учудена, че тъй рано бе напуснала такова здраво тяло. Не успя хорунжият да сграбчи за перчема атаманската глава, за да я привърже за седлото, а ето че се яви вече суров отмъстител.

Както ястребът, литнал в небето, направил вече много кръгове със силните си криле, изведнъж спира на едно място и се спуща оттам подобно стрела върху някой пъдпъдък, запъдпъдъкал край самия път, тъй Тарасовият син Остап налетя неочаквано върху хорунжия и му метна изведнъж на шията въже. Още по-силно почервеня червеното лице на хорунжия, когато му стегна гърлото жестоката примка; той сграбчи пищова си, но сгърчената му ръка не можа да насочи изстрела и куршумът полетя нахалост в полето. Остап веднага отвърза от седлото му коприненото въже, което хорунжият носеше със себе си, за да връзва пленниците, и с неговото въже му върза ръцете и краката, закачи края на въжето за седлото и го повлече през полето, като свикваше високо всичките казаци от Уманската дружина да идат и отдадат последна почит на атамана си.

Щом уманци чуха, че дружинният им атаман не е вече между живите, оставиха бойното поле и дотичаха да приберат тялото му и веднага почнаха да се съветват кого да и;-берат за атаман. Най-сетне казаха:

— Защо да се съветваме? Не може Да се избере по-добър атаман от Булбенко Остап; той наистина е по-млад от всички ни, но е разумен като стар човек.

Свали шапка Остап и благодари на всички казаци другари за честта, не взе да се отказва ни заради младостта си, ни за младия си разум, като знаеше, че е на война и сега не му бе времето до това, ами веднага ги поведе право към групата и показа на всички, че не току-тъй го избраха за атаман. Ляхите почувствуваха, че става твърде горещо, отстъпиха и прекосиха полето, за да се съберат на другия му край. А нисичкият полковник махна с ръка към четири непокътнати стотни, които стояха отделно до самите врати, и гръмнаха оттам с картеч в казашките групи; но само малцина улучиха: куршумите жегнаха казашките волове, които диво гледаха битката. Изплашените волове ревнаха, връхлетяха на казашкия обоз, изпотрошиха коли и изпогазиха мнозина. Но в това време Тарас, който изскочи със своя полк от засадата, с вик се хвърли да ги излови. Цялото побесняло стадо свърна назад, изплашено от виковете, и се спусна върху полските полкове, блъсна конницата им, премаза и разпръсна всички.

— Сполай ви, волове! — викаха запорожците. — Вършихте ни походна служба, а сега и в боя ни помогнахте! — и се нахвърлиха върху неприятеля с нови сили. Много врагове бяха избити тогава. Мнозина се отличиха: Метелица, Шило, двамата Писаренко, Вовтузенко, а и много други имаше. Видяха ляхите, че работата отива зле, вдигнаха знаме и викаха да им отворят градската врата. Вратата, обкована с желязо, се отвори със скриптене и прие стълпилите се, изморени и опрашени конници като овци в кошара. Мнозина от запорожците се втурнаха подир тях, но Остап спря своите уманци, като каза:

— По-далечко, по-далечко от стените, братя! Не трябва да пристъпяте близо до тях! — И право каза, защото от стените гръмнаха и ги посипаха с всичко, каквото им падна, и мнозина си изпатиха. В това време наближи кошевоят и похвали Остап, като каза:

— Ето го, нов атаман е, а води войската като стар! Обърна се старият Булба да види кой е тоя нов атаман и видя, че начело на всички уманци седи на кон Остап и калпакът му е накривен, и в ръцете му атаманският боздуган.

— Я го виж ти него! — каза той, като го наблюдаваше; и се зарадва старият, и почна да благодари на всички уманци за честта, която оказаха на сина му.

Казаците отново отстъпиха, като се готвеха да идат към лагера си, а на градския вал отново се появиха ляхи, вече с изпокъсани наметки. Кръв бе се запекла на много скъпи кафтани и хубавите им медни шлемове бяха се напрашили.

— Е, какво, изповързахте ли ни? — викаха им отдолу запорожците.

— Аз ще ви науча! — все така им викаше отгоре дебелият полковник и им показваше въже; и все още не преставаха да се заканват опрашени, изнемощели войни и всички, които бяха по-заядливи, разменяха от двете страни остри думи.

Най-сетне всички се разотидоха. Един се разположи да си почива, уморен от боя; друг посипваше раните си с пръст и късаше за превръзка кърпи и скъпи дрехи, снети от убития неприятел. Трети пък, които бяха по-бодри, се заеха да прибират телата и да им отдават последна почест; със саби и копия копаеха гробове; с калпаци и поли изнасяха пръст; сложиха честно казашките тела и ги засипаха с прясна пръст, за да не могат врани и хищни орли да им кълват очите. А ляшките тела свързаха как да е с десетки за опашките на дивите коне, пуснаха ги по цялото поде и после дълго време ги гонеха и шибаха по хълбоците. Летяха лудите коне през бразди, чукари, през вади и потопи и се биеха о земята окървавените и потънали в прах ляшки трупове.

После всички дружини седнаха да вечерят и дълго разправяха за подвизите, които беше извършил всеки, та на вечни времена да разказват на чужденци и потомство. Дълго време не си лягаха те; а най-дълго от всички не легна старият Тарас, като мислеше непрестанно защо ли го нямаше Андрий между неприятелските войни. Досрамяло ли го е Юда да излезе срещу своите, или чифутът излъга и той просто е паднал в плен. Но веднага си припомни Тарас, че прекомерно податливо е сърцето на Андрий към женски думи, почувствува скръб и се закле в душата си да отмъсти на полякинята, дето омагьоса сина му. И би изпълнил той клетвата си: не би погледнал хубостта й, би я повлякъл за гъстата, къдрава коса след себе си по цялото поле между всички казаци. Биха се разкъсали о земята, окървавени и опрашени, чудните й гърди и рамене, равни по блясък на вечните снегове, които покриват планинските върхове. На части би разкъсал той нейното разкошно, хубаво тяло. Но не знаеше Булба какво готви бог на човека за утре и почна да се унася в сън и най-сетне задряма. А казаците все още се разговаряха и през цялата нощ стоеше край огньовете трезва, немигаща стража и гледаше внимателно на всички страни.