Николай Гогол
Тарас Булба (6)

VI

Андрий едва се движеше в тъмния и тесен подземен коридор, като вървеше подир татарката и мъкнеше на гърба си чувалите с хляб.

— Скоро ще излезем на светло — каза водачката, — наближаваме мястото, където оставих свещник.

И наистина тъмните пръстени стени почнаха да се озаряват слабо. Те стигнаха една малка площадка, дето, изглежда, е имало параклис; до стената бе поставена тясна масичка във вид на олтарен престол, а над нея се виждаше почти съвсем изтрита и побеляла икона на католическата Богородица. Малко сребърно кандило едва-едва мъждукаше пред нея. Татарката се наведе и взе от земята оставения от нея меден свещник, тънък и висок, с висящи на верижки щипци, игла за оправяне на пламъка и гасилник. Тя го взе и го запали от кандилото. Светлината се засили и като вървяха заедно, ту силно осветявани от пламъка, ту затъмнявани от тъмна като въглен сянка, те напомняха картините на Жерардо Della notte^[1]. Свежото и хубаво лъхащо здраве и младост лице на рицаря беше в противоположност с измъченото и бледо лице на спътницата му. Проходът стана малко по-широк, така че Андрий можеше да се поизправи. Той разглеждаше любопитно пръстените стени, които му напомняха за Киевските пещери. Тук, както и в Киевските пещери, се виждаха в стените вдлъбнатини и тук-таме имаше ковчези; на места дори се срещаха човешки кости, които от влагата бяха омекнали и станали на брашно. И тук, види се, е имало свети люде, които са се скривали от мирските страсти, мъки и изкушения. На места беше много влажно: под краката им понякога жвакаше вода. Андрий често трябваше да се спира, за да може да си почине спътницата му, която много бързо се уморяваше. Малкото късче хляб, който тя глътна, предизвика само болки в отвикналия й от храна стомах и тя често оставаше за няколко минути на едно място, без да мръдне.

Най-сетне пред тях се показа малка желязна вратичка.

— Дойдохме, слава богу — каза със слаб глас татарката, вдигна ръка да потропа, но нямаше сила. Андрий вместо нея удари силно вратата: зачу се ехтеж, който показа, че зад вратата имаше широк простор. Този ехтеж се изменяше, види се, под някакви високи сводове. След минута-две зазвънтяха ключове и някой като че ли заслиза по стълбата. Най-сетне вратата се отвори; посрещна ги един калугер, застанал на тясна стълба с ключове и свещ в ръцете. Андрий неволно се спря, като видя католически калугер, възбуждащ такова ненавистно презрение в казаците, които се отнасяха с тях по-безчовечно, отколкото с евреите. И калугерът малко отстъпи, като видя запорожкия казак; но някаква дума, неясно произнесена от татарката, го успокои. Той им посвети, заключи след тях вратата, поведе ги по стълбата нагоре и те се озоваха под високите тъмни кубета на манастирската църква. Пред един от олтарите, ограден с високи свещници и свещи, бе коленичил свещеник и тихо се молеше. До него, от двете му страни, също бяха коленичили двама млади псалти с лилави мантии и бели дантелени нагръдници отгоре и с кадилници в ръце. Той се молеше да прати бог чудо: да спаси града, да подкрепи падналите духом, да им изпрати търпение, да отклони изкусителя, който възбуждаше ропот и малодушен плач от земните теглила. Няколко жени, прилични на привидения, бяха коленичили, подпрели немощните си глави върху гърбовете на столовете пред тях и на тъмните дървени пейки; няколко мъже, подпрени до колоните и подпорите, на които лежаха странични кубета, също бяха коленичили тъжно. Прозорецът с шарени стъкла над олтара се озари от розовата руменина на утрото и от него паднаха на пода синкави, жълти и други разноцветни колелца светлина, които отведнъж оцветиха тъмната черква. Целият олтар, дълбоко навътре, изведнъж се провидя в сиянието, димът от кадилниците застина във въздуха като ярко и многоцветно осветен облак. Андрий замаян гледаше от своя тъмен кът това чудо, извършено от светлината. В това време величественият гръм на органа изпълни изведнъж цялата църква; той звучеше все по-високо, нарастваше, преминаваше в тежките тътнежи на гръмотевици и после изведнъж, като се обръщаше на небесна музика, политваше високо под кубетата със своите пеещи звуци, които напомняха тънки момински гласове, и после отново се обръщаше в силен рев и гръм и затихваше. И още дълго гръмотевични тътнежи се носеха треперещи под кубетата и Андрий с полуотворена уста се чудеше на тази величествена музика.

В това време той усети, че някой го дръпна за полата на кафтана.

— Време е! — каза татарката.

Те пресякоха църквата, без да ги забележи някой, и после излязоха на един площад, който бе пред нея. На небето отдавна бе се зазорило: всичко предричаше изгрева на слънцето. Площадът бе четвъртит и съвсем празен; посред него още стояха дървени масички, които говореха, че тук може би само преди седмица е имало пазар за храни. Улицата, както всичките през онова време, беше без настилка и просто приличаше на засъхнала купчина кал. Площадът бе заобиколен от малки едноетажни каменни и кирпичени къщи, в стените им се виждаха дървени греди и стълбове по цялата им височина, които бяха полегато кръстосани пак от дървени свръзки — както изобщо градяха къщите си тогавашните жители, което и сега може да се види още в някои места по Литва и Полша. Те всички бяха покрити с несъразмерно високи покриви, с множество прозорчета и процепи. На една страна, почти край църквата, се възнасяше сграда, която съвсем не приличаше на другите, сигурно градското управление или някое друго правителствено учреждение. То беше двуетажно и над него отгоре беше построена кула с две арки, където стоеше часовой; голям часовников циферблат беше вграден в стряхата.

Площадът изглеждаше мъртъв, но на Андрий се счу някакво слабо стенание. Като се поогледа, той видя насреща двама-трима души, които лежаха на земята почти неподвижно. Той впери очи по-внимателно, за да разгледа спят ли, или са умрели, и в това време се спъна о нещо, което лежеше до краката му. Беше труп на жена, еврейка, както изглеждаше. Личеше, че тя е още млада, макар изкривените и изнемощели черти да не издаваха това. На главата й имаше червена копринена забрадка; бисери или мъниста на две редици украсяваха краищата й; изпод тях падаха на изсъхналата й шия с опънати жили две-три дълги къдрици на колелца. До нея лежеше детенце, стиснало с ръка мършавата й гръд и забило в нея пръстите си от неволна злоба, след като не е намерило в нея мляко. То нито плачеше вече, нито викаше и само по корема му, който излеко се повдигаше и спадаше, можеше да се мисли, че още не е умряло или поне се готвеше да изпусне последен дъх. Те свърнаха към улиците и изведнъж бяха спрени от някакъв побеснял човек, който видя у Андрий скъпоценния товар, спусна се върху му като тигър, вкопчи се в него и извика: „Хляб!“ Но нямаше сили, равни на неговата лудост; Андрий го отблъсна: той полетя на земята. Подтикнат от състрадание, Андрий му метна един хляб, върху който той се нахвърли като бясно куче, изгриза го, изхапа го и на мястото, на улицата още, умря в страшни гърчения, защото отдавна се бе отучил да яде. Почти на всяка крачка ги поразяваха страшните жертви на глада. Изглежда, мнозина, като не можеха да понесат мъките у дома си, изскачаха на улицата, за да видят: не би ли се намерило във въздуха нещо за ядене. Пред вратата на една къща седеше бабичка и не можеше да се познае заспала ли е, или просто се е унесла; тя вече нищо не чуваше и нищо не виждаше и склонила глава на гърди, седеше неподвижно на едно място. Под стряхата на друга къща висеше на въже изтегнато мъртво тяло: сиромахът не е можал да претегли мъките и поискал по-добре да ускори смъртта със самоубийство.

Като видя такива поразителни свидетелства на глада, Андрий не можа да не попита татарката:

— Нима те не намериха нищо, с което да си продължат живота? Когато човек стигне до последна крайност, тогава няма какво да прави, трябва да се храни с онова, от което дотогава се е гнусил, той може да се храни и с ония животни, които са забранени от закона, тогава всичко може да се употреби за храна.

— Всичко изпоядохме — каза татарката, — всичкия добитък. В града не може да се намери нито кон, нито куче, нито дори мишка. В нашия град никога никакви храни не е имало, всичко се докарваше от селата.

— Но как мислите, като умирате от такава страшна смърт, да запазите града?

— Да, може би воеводата щеше да го предаде; но вчера заран полковникът от Буджани изпрати в града ястреб с писмо да не се предава градът; идел на помощ с полка си и само чакал друг полковник, та заедно да тръгнат. И сега ги чакат всяка минута… Но ето че дойдохме у дома.

Още отдалеч Андрий видя къща, която не приличаше на другите и както изглеждаше, бе построена от някой италиански архитект; тя беше изградена на два етажа от красиви, тънки тухли. Прозорците бяха обкръжени с високо издадени гранитни корнизи; горният етаж цял се състоеше от малки арки, които образуваха галерия; между тях се виждаха решетки с гербове; по ъглите на къщата също имаше гербове. Външната широка стълба от боядисани тухли излизаше чак на площада. Долу при стълбата седяха двама часовои, които картинно и симетрично се държаха с по една ръка за алебардите си, а с другата подпираха наведените си глави и по такъв начин повече приличаха на статуи, отколкото на живи същества. Те не спяха, нито дремеха, но, изглежда, бяха нечувствителни към всичко наоколо; дори не обърнаха внимание кой се качва по стълбите. Горе на стълбата те намериха богато пременен, от глава до пети въоръжен воин, който държеше в ръка молитвеник. Той вдигна към тях уморените си очи, но татарката му каза една дума и той пак се наведе над разтворените страници на молитвеника си. Влязоха в първата стая, доста широка, която служеше за чакалня или просто за пруст; тя бе пълна с войници, слуги, писари, виночерпци и други от домашната прислуга, необходими за показване сана на полския големец и като военен, и като владетел на собствените си имения. Усещаше се чад от угаснала свещ; други две още горяха в два огромни, почти човешки бой свещника, които стояха на средата, макар че вече отдавна през широк прозорец с решетка надникваше утрото. Андрий вече мислеше да влезе право през широката дъбова врата, украсена с герб и множество изрязани фигури, но татарката го дръпна за ръкава и му посочи малка вратичка в страничната стена. През нея те влязоха в коридор, а после в една стая, която той взе да разглежда внимателно. Светлината, която влизаше през процепа на кепенците, докосваше някои неща; тъмночервена завеса, позлатен перваз и стенна живопис. Татарката му кимна да почака тук, отвори вратата на друга стая, из която блесна огън. Той дочу шепот и нисък глас, от който всичко се разтрепера у него. Видя през разтворената врата как се мярна бързо стройна женска фигура с дълга разкошна плитка, паднала върху вдигнатата нагоре ръка. Татарката се върна и го покани да влезе. Той не помнеше как влезе и как вратата зад него се затвори. В стаята горяха две свещи; пред иконата мъждукаше кандило; под нея имаше висока масичка със стъпалца за коленичене през време на молитва според католическия обичай. Но не това търсеха очите му. Той се обърна на другата страна и видя жена, сякаш застинала и окаменяла в някакво бързо движение. Изглеждаше като че ли цялата й фигура е искала да се спусне към него и отведнъж е спряла. И той също спря учуден пред нея. Не такава мислеше да я види: това беше не тя, не оная, която познаваше на времето; в нея нямаше нищо, което да прилича на оная, но двойно по-прекрасна и чудесна беше тя сега, отколкото по-преди; Тогава имаше в нея нещо недовършено, недотъкмено, сега това бе произведение, по което художникът е минал с последен замах на четката си. Онази беше прелестно, лекомислено момиче; тази бе хубавица, жена с напълно разцъфнала красота. Във вдигнатите й очи се изразяваше цялостно чувство, не откъслеци, не намеци на чувство, а цяло чувство. Сълзите още не бяха засъхнали в тях и бяха ги окъпали с блестяща влага, която пронизваше душата; гърдите, шията и раменете й се бяха сключили в ония прекрасни граници, които са определени за граници при пълното развитие на красотата; косата й, която по-рано се развяваше на меки къдрици по нейното лице, сега беше станала гъста, разкошна плитка, една част от която бе прибрана, а другата бе разпиляна по цялата дължина на ръката й и на тънки, дълги, хубаво извити къдрици падаше на нейните гърди. Като че ли чертите й до една се бяха изменили. Напразно се мъчеше той да намери в тях поне една от ония, които беше запомнил — нито една. Колкото и да бе голяма нейната бледност, тя не помрачаваше чудната й красота, напротив, като че ли й придаваше нещо устремено, необоримо-победоносно. И усети Андрий в душата си благоговеен страх, и застана пред нея неподвижен. Тя, види се, също бе поразена от изгледа на казака, който се появи пред нея с всичката красота и сила на младежкото мъжество, който сякаш в самата неподвижност на тялото си криеше пъргавата свобода на движенията; с ясна твърдост сияеха очите му, на смела дъга се извиваха кадифените му вежди, загорелите му бузи цъфтяха с цялата яркост на девствен пламък и като коприна се лъщяха младите му черни мустаци.

— Не, безсилна съм да ти се отблагодаря, великодушни рицарю — каза тя и цял потрепера сребърният звук на гласа й. Само бог може да те награди; не аз, слабата жена…

Тя наведе очи; клепките й се надвесиха над тях като прекрасни снежни полудъги, премрежени с дълги като стрели ресници. Наклони се цялото й чудно лице и тънка руменина го отсени отдолу. Андрий нищо не можеше да отговори на това. Искаше му се да каже всичко, що му е на сърцето, да го изкаже пламенно, тъй както му лежеше на сърцето — и не можеше. Той усети, че нещо го стисна за гърлото; думите останаха без звук; усети, че той, възпитан в бурсата и в скитнически боен живот, не можеше да отговори на такива думи и се ядоса на своята казашка натура.

В това време в стаята влезе татарката. Тя беше успяла да нареже на филии хляба, донесен от рицаря, и понесла го на златно блюдо, сложи го пред своята пани. Хубавицата погледна нея, хляба и вдигна очи към Андрий — и много нещо имаше в тия очи. Този умилен поглед, в който се виждаше немощ и безсилие да изкаже чувствата, които я обхванаха, беше по-достъпен за Андрий, отколкото всички думи. На душата му олекна изведнъж; сякаш всичко в него се отприщи. Душевните вълнения и чувства, които дотогава сякаш някой задържаше с тежка юзда, сега се усетиха свободни и вече бяха готови да се излеят в буйни порои от думи, но хубавицата изведнъж се обърна към татарката и я попита безпокойно:

— Ами майка ми? Занесе ли и на нея?

— Тя спи.

— А на баща ми?

— Занесох. Той каза, че сам ще дойде да благодари на рицаря.

Тя взе хляба и го поднесе към устата си. С неизразима наслада гледаше Андрий как го чупеше с белите си пръсти и ядеше; и изведнъж си спомни за побеснелия от глад, който издъхна пред очите му, като глътна залък хляб. Той побледня, хвана я за ръка и извика:

— Стига! Недей повече! Ти толкова време не си яла, за теб хлябът сега е отрова.

И тя тутакси отпусна ръка; сложи хляба на блюдото и покорно като дете го гледаше в очите. И нека някой го изрази с думи… но не могат ни длетото, ни четката, Ни всемогъщото слово да изкажат онова, което понякога се вижда в очите на една девойка, нито онова умилно чувство, обхванало онзи, който гледа в такива очи.

— Царице! — извика Андрий с целия изблик на сърдечни, душевни и всякакви други чувства. — Какво ти трябва? Какво искаш? Заповядай ми! Възложи ми най-трудното изпълнение, каквото има на света, аз ще полетя да го извърша! Кажи ми да направя това, което няма сили да направи нито един човек — аз ще го изпълня, ще загина. Ще загина, ще загина! И заклевам се в светия кръст, сладко ми е да загина зарад тебе… но нямам сили да изкажа това! Имам три чифлика, половината от бащините ми хергелета са мои, всичко, което е донесла майка ми на баща ми, дори което тя крие от него — всичко е мое. Никой от нашите казаци няма сега такова оръжие, каквото имам аз: само за дръжката на сабята ми дават най-доброто хергеле и три хиляди овце. И от всичко това ще се откажа, ще го захвърля, ще го зарежа, ще го изгоря, ще го потопя, ако продумаш само една дума или поне ако мръднеш само с тънката си черна вежда. Но знам, глупави са може би думите ми и не са уместни, и не е подходящо всичко това за тук, че не мога аз, прекарал живота си в бурсата и на Запорожие, да говоря така, както е обичай да се говори там, където се събират крале, князе и всичко, което е най-достойно от цялото велможно рицарство. Виждам, по друго божие създание си ти от всички ни и далече са от тебе всичките други болярски жени и дъщери моми. Не сме достойни и роби да ти бъдем; на тебе само небесните ангели могат да ти слугуват.

С все по-голямо учудване слушаше девойката, обърната цяла на слух, без да пророни нито една дума, тази открита сърдечна реч, в която като в огледало се отразяваше младата, пълна със сили душа. И всяка проста дума от тази реч, изговорена с глас, който излизаше от самото дъно на сърцето, беше препълнена със сила. И цялото й прекрасно лице се подаде напред, тя отхвърли далече назад немирната коса, отвори уста и дълго гледа с отворени уста. После поиска да каже нещо и изведнъж спря и си спомни, че друга съдба води рицаря, че баща, братя и цялата татковина стоят отзаде му като сурови отмъстители, че страшни са запорожците, които са обкръжили града, че на грозна смърт са обречени всички те заедно с града им… И очите й изведнъж се напълниха със сълзи; бързо сграбчи кърпа, везана с коприна, затули с нея лицето си и След една минута кърпата цялата се измокри; и дълго седя, отметнала назад хубавата си глава, стиснала със снежнобели зъби хубавата си долна устна — като че ли неочаквано се почувствува ухапана от някоя отровна гадина и не свали кърпата от лицето си, за да не види той съкрушителната й мъка.

— Продумай ми поне една дума! — каза Андрий и я хвана за атлазената ръка. Светкавичен огън пробягна по жилите му от това докосване и той стискаше ръката й, която безчувствено лежеше в неговата ръка.

Но тя мълчеше, не отделяше кърпата от лицето си и стоеше неподвижна.

— Защо си толкова тъжна? Кажи ми, защо си толкова тъжна?

Хвърли тя кърпата далече от себе си, отдръпна дългата си коса, която падаше над очите, и цяла се изля в жаловити думи, които изговаряше с тих, тих глас; така вятър, като духне през някоя хубава вечер, изведнъж прелетява през гъстата крайречна тръстика: затрептят, зашумят и се разнесат изведнъж жаловито тънки звуци и с непонятна тъга ги слуша спрелият пътник и не усеща нито гаснещата вечер, нито проточилите се весели песни на народа, който се тътри от полската работа и жътва, нито далечното дрънкане на талига, която минава някъде.

— Не съм ли аз за вечни съжаления? Не е ли нещастна майката, която ме роди на света? Не ми ли се е паднал горчив дял от този живот? Не си ли за мене страшен палач ти, моя жестока съдба? Всички си довела пред моите крака: най-добрите дворяни от цялата шляхта, най-богатите панове, графове и чуждестранни барони и всички, които са цветът на нашето рицарство. Всички те искаха да ме обичат и за велико благо би сметнал всеки от тях любовта ми. Стигаше аз да махна с ръка и всеки от тях, дори най-прекрасният по вид и произход, би станал мой съпруг. И ти, жестока съдба, нито към един от тях не привърза сърцето ми, а привърза сърцето ми, при най-добри юнаци на нашата земя, към чужденец, наш враг. Защо ли ти, пречиста майко божия, за какви грехове, за какви тежки престъпления тъй неумолимо и безмилостно ме преследваш? В изобилие и разкош минаваха дните ми: хранех се с най-хубави, скъпи ястия и сладки вина. И за какво е било всичко това? Защо е било всичко то? Затова ли, да умра най-после от страшна смърт, от каквато не умира и най-долният просяк на кралството. И малко бе това, че съм осъдена на такава Страшна участ; малко бе това, че преди да умра, трябва да видя как ще умрат в непоносими страдания баща ми и майка ми, за спасението на които съм готова да дам живота си двадесет пъти: малко бе всичко това: трябвало пред смъртта си да видя и чуя думи и любов, каквито не съм виждала. Трябвало той на късове да раздере сърцето ми със своите думи, за да стане още по-горчив моят горчив дял, за да ми стане още по-свиден моят млад живот, по-страшна да ми се види смъртта, та като умирам, още повече да те упреквам, свирепа съдба моя, и тебе — прости ми прегрешението, света божия майко.

И когато тя млъкна, безнадеждно, безнадеждно чувство се отрази на лицето й, с жаловита тъга заговори всяка негова черта; и всичко, от тъжно наведеното й чело и очи до сълзите, които бяха застинали и засъхнали по тихо пламтящите й бузи, всичко сякаш говореше: „Няма щастие в това лице!“

— Не се е чуло по света, не може, няма да бъде това — говореше Андрий, — най-хубавата и най-добрата от жените да търпи такава горчива съдба, когато тя е родена, за да се прекланя пред нея като пред светиня всичко, което е най-добро на света. Не, ти няма да умреш! Ти не ще умреш! Не, кълна се в рождението си и във всичко, което ми е мило на света — ти няма да умреш! Ако ли ще стане така и с нищо — ни със сила, ни с молитва, ни с мъжество — не ще може да се отклони тая горчива съдба, то ще умрем заедно; и по-напред ще умра аз, ще умра пред тебе, до твоите хубави колене, и може би само мъртъв ще могат да ме отделят от тебе.

— Не се мами, рицарю, и мене не мами — говореше тя и тихо кимаше с хубавата си глава, — знам и за голяма моя мъка, знам го много добре, че ти не можеш да ме обичаш, и знам какъв е дългът и заветът ти: тебе те викат баща, другари, отечество, а ние сме ти врагове.

— Че какво са за мене баща, другари и отечество? — каза Андрий, като тръсна глава и изправи цялата си снага като крайречна топола. — Е, щом е така, щети кажа тогава: никого нямам аз! Никого, никого! — повтори той със същия глас, като го придружи с онова движение на ръката, с което пъргав, непобедим казак изразява решителността си за работа, нечувана и невъзможна за никой друг. — Кой е казал, че моето отечество е Украйна? Кой ми я е дал за отечество? Отечество е това, което търси душата ни, което е за нея най-мило от всичко. Моето отечество — си ти! Ето моето отечество! И ще нося това отечество в сърцето си, ще го нося, докато съм жив, па ще видя: нека го изтръгне оттам някой от казаците! И всичко, каквото има на света, ще го продам, ще го дам, ще го погубя за такова отечество!

Вцепенена, като прекрасна статуя, тя го гледа един миг в очите и изведнъж, с чуден женски порив, на който е способна само безкористна великодушна жена, създадена за прекрасно сърдечно вълнение, се хвърли на шията му, обви го с чудните си снежнобели ръце и заплака. В това време на улицата се зачуха неясни викове, придружени със звук от тръби и литаври. Но той не ги чуваше. Той чуваше само как чудните уста го облъхваха с благовонната топлина на своето дихание, как сълзите й на порои течаха по лицето му и ароматните къдрици, които се спущаха от главата й, цял го оплетоха със своята тъмна и лъскава коприна.

В това време се втурна при тях татарката с радостен вик.

— Спасени сме, спасени! — викаше тя в самозабрава. — Нашите влязоха в града, докараха хляб, просо, брашно и вързани запорожци!

Но никой от тях не чуваше кои „наши“ са влезли в града, какво са докарали и какви запорожци са вързали.

Пълен с неземни чувства, Андрий целуна благовонните уста, които бяха се прилепили до бузата му, и не останаха безответни благовонните уста. Те отговориха със същото и в тази взаимно сляна целувка се усети това, което е отредено на човека да почувствува само веднъж през живота си.

И загина казакът! Загуби се за цялото казашко рицарство! Няма да види вече ни Запорожие, ни бащините си чифлици, ни божия храм. И Украйна няма да види най-храбрия от синовете си, които бяха се вдигнали да я бранят. Ще изскубне старият Тарас побелял кичур косми от перчема си и ще прокълне и деня, и часа, в който е родил за срам на себе си такъв син.