Шели Такър
Сърцата полудяват (7)

Глава 7

Той беше припаднал. Сам захвърли металното парче и пусна ножа в листата. Чувстваше се изтощена.

— Слава Богу — прошепна тя.

Как е възможно някой да понесе това, което той току-що понесе? Беше се опитала да работи бързо, куршумът не беше толкова дълбоко, колкото първоначално си бе помислила, но все пак изваждането му отне много време.

Главата й беше замаяна, стомахът й се бунтуваше и тя си помисли, че също ще припадне. Беше се справила с трудната задача, но сега, когато свърши, всичките й сили я напуснаха и тя се разтрепери. Затвори очи и преглътна, опитвайки да нормализира дишането си.

Без да вижда нищо наоколо, тя посегна към парчето от фустата си, в което бе избърсала ножа, и изтри ръцете си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

Гласът му беше толкова тих, че тя едва го чу. Учуди се, че той все още е в съзнание. После се замисли за момент, не помнеше какво точно бе казала.

— Съжалявам, че ти причиних болка — успя най-после да каже.

Подутото му ляво око се отвори и устните му се разтегнаха в бледо подобие на циничната му усмивка, която вече й беше до болка позната.

— Ти не си… първата жена, която… се надвесва над мен с нож, ангелче — прошепна той.

После отново затвори очи.

Тя захвърли парцала настрана, все още треперейки. Не знаеше как да тълкува думите му. В неговото състояние. Сигурно ужасно го болеше. Въпреки че не трепна, докато тя ровеше в раната му, бе изстенал един или два пъти. Когато почти привършваше, той строши надве клончето между зъбите си.

Но съдейки по белезите на гърба му, той очевидно и друг път бе раняван. По всяка вероятност от куршуми.

Освен по-големите белези, по гърба му имаше и тънки ивици. Една под друга. Може би грешеше, но изглеждаха така, като че ли са причинени от камшик. Бяха доста избледнели, сякаш бяха от времето, когато е бил млад.

Кой беше този мъж?

Не беше се осмелила да го запита преди, но сега въпросът не й даваше покой. Погледна към дебелата верига, която ги свързваше, и подпря ръце на земята, за да се успокои.

Кой беше този мъж, чиито студени очи, необичайна сила и белези говореха за години, прекарани в болка? Знаеше, че не е бандитът, за който го мислеха стражарите. Но не знаеше нищо повече за него.

Освен това, че бе готов да рискува живота си, за да избяга от закона. Своя живот. И нейния.

Не можеше да пропъди от ума си сцената, когато удряше с голи ръце Суинтън. Беше го убил брутално. Без да се замисля.

Но въпреки това същите тези ръце се разтрепериха, когато взе пистолета. И въобще не можа да уцели Такър. Сякаш никога преди не беше държал пистолет.

Кой, по дяволите, беше той?

Тя бързо се извърна и откъсна още една ивица от фустата си, за да го превърже.

Защото инстинктите й я предупреждаваха че всъщност не иска да узнае отговора на този въпрос.

— Ще се оправиш ли? — Тя се опитваше гласът й да звучи равно.

— Да.

Не беше особено убедително. Раната му кървеше много повече отпреди.

— Мисля… мисля, че трябва да се опитам някак да затворя раната.

— Дай й нож и тя вече се мисли за лекар — слабо се обади той.

Тя не му обърна внимание. Мислеше. Огледа се наоколо — листа, клони, локви вода. Нищо. По-малко от нищо.

— Бих могла… Как се казва? Да я обгоря. С ножа. Ако запаля огън…

— Не — рязко каза той и вдигна глава. — Не ставай глупава. Пушекът ще… ги доведе право при нас.

— Но ако не спра кървенето, ти няма да можеш да продължиш. И тогава какво ще стане с теб… искам да кажа, какво ще стане с нас?

— Всичко ще бъде наред. — Той се опита да се изправи и процеди през зъби: — Просто трябва да…

— Бих могла да я зашия.

Това го изуми. Подпрян на лакът, той премига към нея.

— Още една умна идея, ваше благородие. И какво смяташ да използваш? Някое клонче и стрък трева?

Тя впери поглед в него с царствено високомерие. После се извърна, без да си дава труд да му обяснява, и бръкна в деколтето си.

Извади малкото златно бижу, което винаги държеше до сърцето си.

Това беше единственото нещо от миналото, което все още притежаваше. Единственият спомен от дома й, от семейството й… от майка й. Носеше го непрекъснато, за да го скрие от завистливи очи и алчни ръце. Развърза панделката, която беше увита около него, освободи златната верижка и я сложи на врата си.

Украшението се плъзна между гърдите й. Тя отвори финото капаче с нокът и извади една игла. Една от сребърните игли за дантели на майка й. Обърна се и триумфално я вдигна във въздуха.

Той нямаше благоприличието дори да изглежда изненадан, още по-малко да й се извини.

— Що за медальон е това? — попита опулен.

— Това не е медальон, а кутийка за игли. Никога ли не си виждал кутийка за игли?

Погледът му срещна нейния.

— Не съм прекарал много време във висшето общество.

— О! — Тя замълча за момент — Разбирам.

Скованият му отговор я накара да се почувства глупаво. Всъщност въобще не разбираше. Повечето дами с благороден произход — дори тези от по-низшите класи, като нея самата — имаха кутийки за игли. Какъв живот е водил, от кой свят идва, след като не бе виждал един толкова често срещан предмет?

Очевидно това беше свят, доста по-различен от този, в който тя бе родена.

Погледът му се плъзна по блестящото късче злато. Изражението му нямаше нищо общо с възхищение или любопитство. Очите му бяха просто… алчни. Това беше единствената дума, с която можеха да се опишат в момента. Сам трябваше да направи усилие, за да не вдигне ръка и да стисне кутийката.

А също и деколтето си. Усещаше погледа му така, сякаш я докосваха мазолестите му пръсти.

Онова странно чувство отново премина през тялото й и така наруши самообладанието й, че замалко не изпусна иглата.

— А сега — бързо каза тя, опитвайки се да отвлече и неговото, и своето внимание, — имам нужда от един хубав здрав конец.

Той я погледна и повдигна дяволито вежди.

— Няма нужда да ми казваш — ти си специалистка и в шиенето, както и в кражбите, фалшификациите и опитите за убийство.

Тя сви рамене.

— Нещо такова.

Ако той можеше да бъде загадъчен, защо и тя да не можеше. Нямаше намерение да му казва истината.

Освен това дори да й повярва, той отново щеше да й се присмее. А беше понесла достатъчно от подигравките му.

Съсредоточи се върху предстоящата задача и огледа критично дрехите му — разкъсаната риза, жилетката, прилепналите черни бричове. Обикновени, домашни платове, които сигурно са тъкани от обикновени, домашни памучни конци.

После погледна към своите дрехи и се намръщи, разбирайки, че ще й се наложи да поскъси още роклята или фустата си. Те бяха шити с най-добрите копринени конци, които бяха по-здрави и определено по-подходящи за целта.

Роклята вече не ставаше за нищо — беше цялата в кат и скъсана поне на дузина места. Каза си, че ако я скъса още малко, едва ли би имало голямо значение.

Въздъхна тъжно и започна да разпорва подгъва на ръкава си. След няколко минути вече имаше достатъчно дълъг копринен конец.

Вдяна единия му край в иглата и погледна пациента си.

— Готова съм. Страхувам се, че…

— Ще ме заболи. — Той отново легна в листата. — Каква изненада.

Сам премълча отговора, който й дойде на ума, и приклекна до него. Правеше всичко възможно, за да му помогне, а единствената реакция от негова страна бе неспирният поток от саркастични забележки. Той беше най-досадният човек, който бе срещала.

Може би болката, която изпитваше, бе достатъчно извинение за поведението му. Може би. Тя си пое дълбоко въздух, съсредоточи се и се захвана за работа.

Не срещна особени затруднения със зашиването, тъй като раната беше сравнително малка. Почти не можеше да повярва, че използва една от иглите на майка си, за да зашие рана от куршум.

Тази мисъл внезапно върна спомени, толкова приятни, сякаш не бяха нейни. За един салон, за една камина, затри жени в люлеещи се столове, проблясващи сребърни игли, смях, за един мъж с лула, който се усмихва…

Не. Тя премига, за да преглътне сълзите, не искаше да се поддава на собствената си слабост. Не биваше да си спомня. Всичко това беше свършило. Завинаги. Любовта, смехът. Всичко беше минало. Беше безполезно да си спомня живота, който бе водила някога.

Трябваше да мисли за настоящето. За оцеляването си.

И за този непознат, този ненормален негодник, чийто живот се бе преплел с нейния по някаква странна прищявка на съдбата.

Той не трепна нито веднъж, не издаде никакъв звук. Сякаш беше от желязо.

— Готово. — Тя завърза конеца и почисти иглата. Върна я в кутийката й. — Мисля, че това ще спре кървенето.

Посегна към ризата му. Искаше да направи още превръзки от остатъците от нея.

Но ръката му се стрелна и я дръпна бързо. После седна, все още с гръб към нея, и бавно я облече, като внимаваше да не докосва раната си.

Тя седна на петите си и се намръщи.

— Нямаше нужда да ми благодариш.

Той продължаваше да мълчи.

Хубаво. Явно не беше по благодарностите.

Тя направи един последен опит да бъде любезна.

— Предполагам, че трябва да се обръщаме някак един към друг. Можеш да ме наричаш мис Делафийлд.

Не беше истинското й име, а това, което бе избрана, когато напусна Лондон. Това беше името на първото селце, през което мина тогава. Това бе обичайният начин, по който даваха име на сираците.

— Нямам намерение да завързвам социални контакти — смутолеви той.

Докарана до ръба на търпението си, тя се изправи пред него.

— Вероятно имаш име. А и не е трудно да си измислиш някое. Или предпочиташ да те наричам, например…

Той още не беше закопчан ризата си. Очите й се спряха на белега в средата на гърдите му. Велзевул.

Думата замръзна на устните й. Втренчи се в белега.

Той беше жигосан. Дамгата имаше вид на вилица.

Краката й омекнаха, всеки момент щяха да й изневерят. Главата й се замая. Познаваше този белег. Знаеше какво означава. Всеки в Англия бе чуван страшните разкази. Бавачките все още плашеха с тях децата.

Беше оцелял от един от затворническите кораби, закотвени в Темза в които бяха натъпкани най-опасните престъпници. Целта бе да се освободи място в препълнените затвори. Тези хора бяха третирани като животни от надзирателите си.

Но това е било… Боже Господи… преди повече от две десетилетия. Въстанията през 1720 г. бяха завършили с потопяването на почти всички затворнически кораби на дъното на Ла Манша. Повечето затворници и надзиратели бяха потънали заедно е тях. Голяма част от най-опасните престъпници опустошаваха Лондон. Този експеримент никога не бе повторен.

Ако се имаше предвид възрастта му…

Той тогава е бил малко момче.

Боже милостиви! Тя бавно вдигна поглед към лицето му. Той не помръдваше. Ръцете му се бяха спрели на копчето в средата на ризата. Изражението му беше неразгадаемо. Беше блед.

Но погледът му се забиваше в нея като острие на меч. Очите му горяха от някакво чувство, което тя не би могла да назове.

Сам изтърси въпроса си с изплашен шепот, преди още да е успяла да се осъзнае.

— Кой, по дяволите, си ти?

Той стисна устни. Сам си помисли, че няма да й отговори.

Но само след момент той го направи.

— Някой, когото е по-добре да не познаваш.

Хладният му той отново възвърна страха й.

Той закопча ризата си, сякаш нищо не се беше случило, и облече жилетката си.

Сам преглътна. Гърлото й беше пресъхнало. Някой, който е по-добре да не познаваш. Това беше предупреждение. Тя не посмя да задава повече въпроси. Вече знаеше много повече, отколкото й се искаше, за този мъж, привързан към нея с осемнайсет железни халки.

Той убиваше, без да се замисля. Интересуваше се само от себе си. И очевидно беше научил всичко това — и Бог знае още какво — в един от най-ужасните затвори в цялата английска история.

А в момента животът й зависеше от него.

Погледът й все още бе прикован в неговия. Тя си спомни един урок, който бе научила много отдавна, когато бе принудена да започне да краде.

Когато очите им са заети, ръцете ти могат да правят всичко, което поискаш.

Тя коленичи и вдигна парцала от фустата си, който бе захвърлила преди малко.

— Не бива да оставяме следи. — Гласът й звучеше съвсем спокойно.

Със същата ръка взе и ножа и го пусна в дълбокия джоб на роклята си.

Той изглежда, не забеляза. Опитваше се да се изправи на краката си. Погледна към слънцето, което се бе превърнало в червена ивица на хоризонта, проблясваща през клоните на дърветата.

— Има още време, преди да падне нощта. — Той се подпря с една ръка на най-близкото дърво, дишайки тежко, и я погледна. — Можем да го използваме.

Тя все още клечеше в листата. Сърцето й биеше толкова бързо, че известно време не бе в състояние да проговори.

— Да.

— Тогава да тръгваме. — На устните му се появи сянка от циничната му усмивка. Той протегна ръка, за да й помогне да се изправи. — След вас, мис Делафийлд.

Дърветата се извисяваха над тях като мачти. Никълъс предполагаше, че той и вече мълчаливата му спътница са вървели още един час. А може би повече. Не беше сигурен. Беше загубил представа за времето. Възприятията му бяха притъпени от загубата на кръв, умората, болката.

Раната в лявото му рамо пулсираше, гореше. Надяваше се, че кръвта му не се е отровила. Не искаше да умре, не и привързан към тази красавица с лимоненожълта рокля.

Това не беше начинът един бивш пират да влезе в ада.

Мис Делафийлд.

Никълъс се загледа в гърба й. Не беше сигурен кое го тревожеше най-много: пулсиращата болка в лявото му рамо, дрънченето на веригата, непривичното чувство на слабост, което го караше да легне на земята и да заспи…

Или това, че я беше оставил да задържи ножа.

Не можеше да си обясни защо й бе позволил да го задържи. Беше глупаво от негова страна. Беше му достатъчно това, че е импулсивна, твърдоглава и нервна. А сега беше и въоръжена.

Той се намръщи и се опита да си внуши, че тя с нищо не го заплашва. Нека да си мисли, че го е надхитрила. Нека да се чувства сигурна. Това може да я накара да не спори толкова, да не причинява непрекъснато неприятности. А това му беше само от полза.

Той извърна поглед от гърба й, от тези прекрасни рамене, от разбърканата руса коса, от тези вълнуващи, олюляващи се бедра.

Едно нещо беше ясно дори и за притъпените му сетива — тази крадла имаше странно въздействие върху него. Такова, каквото никоя жена досега не бе имала. А това не му харесваше.

Сигурно е просто желание, усилено неимоверно от принудителната близост и от факта, че отдавна не е бил с жена. Само докосването на ръката й върху голата му кожа беше достатъчно, за да накара кръвта му да кипне. А когато тя се наведе над него и той усети топлия й дъх върху рамото си, дантеления ръкав, който гъделичкаше гърба му, желанието, което се надигна в него, беше по-тревожно и от болката.

Ето, дори сега не можеше да свали очите си от нея. Един познат импулс вътре в него го караше да копнее да я докосне, да почувства копринената мекота на косата й между пръстите си, да посегне към нея и да придърпа тялото й към своето…

Той премига, за да прогони видението. Беше изумен. Откъде, по дяволите, идваха тези мисли? Не можеше да си обясни.

Дори името, което му беше казала преди малко, не излизаше от главата му. Мис Делафийлд. Подхождаше й. Просто, елегантно, грациозно. И по всяка вероятност — фалшиво.

Защо тогава беше доволен, че тя каза мис? Мис, а не лейди Делафийлд. Или херцогиня Делафийлд. Или просто мисис Делафийлд. Може и да лъжеше, че не е омъжена, но не му се струваше вероятно. Кой мъж, който познава ината й и острия й език, би се оженил за нея?

Той заби поглед в земята и се насили да мисли за положението си. Да бяга. Да се движи. Която и да беше тя, каквато и да беше… това нямаше значение. Нито пък името й, нито изкусителните извивки на тялото й, нито смущаващото влияние, което оказваше върху него.

Защото тя бе видяла дамгата на гърдите му. От израза на лицето й бе разбрал, че тя знае какво означава тази дамга. Дори и да не можеше да определи точно за кой кораб става дума, тя можеше да разкрие тайната му.

А това означава, че може би щеше да се наложи да я убие.

Стомахът му се сви на топка от тази мисъл. Никога през трийсет и осем годишния си живот не бе причинявал зло на жена. Дори беше забранил на хората си да се възползват от пленените жени. А това беше доста необичайно. Така си спечели прякора Сър Никълъс. Безмилостният враг на Кралската флота, пиратът, който ограбваше търговските кораби, беше пословичен кавалер с всички жени, независимо от общественото положение.

Но тази жена беше различна. Не можеше да си позволи да се чувства кавалер спрямо нея. Не и ако искаше да избегне въжето.

Само няколко затворника оживяха след бунта на „Молох“ — корабът, който бе негов дом в продължение на осем години. А Никълъс Броуган бе най-известният от тях. Беше съвсем сигурен, че властите ще се досетят за името на кораба, ако мис Делафийлд им опише белега му.

И можеше да си представи, че тя ще го направи. Особено ако това щеше да спаси собствената й красива шия.

Да, би го направила. Без дори да й мигне окото. Точно както бе направила снощи в затвора.

Той стисна зъби и отново я погледна, проклинайки наум. Проклинаше раната и слабостта си, които му попречиха да закопчее ризата си по-бързо.

Но най-вече проклинаше Бог, който бе пресякъл пътищата на съдбите им. Бе оставил една невинна девойка на милостта на бездушно животно.

Внезапно чувство за вина го задуши. Той премига. Пред очите му отново изникна образът, който толкова често го тормозеше: обвиняващите очи на едно момче… това невинно дете върху горящия, потъващ кораб… пистолетния изстрел, който непрекъснато отекваше в главата му.

Беше се заклел никога повече да не убива човек. Беше таил надежда, че шестте години, прекарани като обикновен гражданин, може би са го променили.

Но тази надежда бе умряла днес заедно със Суинтън и Лийч. Звярът в него не беше победен. Просто бе чакал удобния момент, за да стане и да започне да убива.

Никълъс не можеше да контролира насилствената си природа. Не можеше да си вярва.

И ето че отново носеше пистолет.

До човек като него, мислеше си той, гледайки горчиво към небето, не бива да се допуска невинно същество.

Мис Делафийлд изведнъж спря пред него и се вцепени като изплашена сърна.

— Виж! — прошепна тя, сочейки пред себе си. — Какво е това?

Никълъс спря до нея, опитвайки се да се отърси от хаотичните си мисли, и присви очи към сенките.

— Не виждам…

Видя я, преди още да е довършил изречението си. На няколко метра пред тях. Светлина, която премига и после угасна.

— Проклятие!

Сграбчи момичето и скочи с нея към един гъст храсталак. Веригата издрънча.

Фенер ли беше това? Факла? Нима преследвачите им вече ги бяха обградили? Очакваше да чуе вик или пистолетен изстрел. Усещаше как момичето трепери до него.

Но не чу нищо. След малко се надигна и погледна отново към мястото, където бе видял светлината. И отново я видя.

Но този път разбра какво беше това.

— Няма нищо. — Тя долови облекчението в гласа му. — Просто последните слънчеви лъчи се отразяват в някакво стъкло.

— Стъкло? — прошепна тя — Какво може да е това стъкло тук, в центъра на Канък Чейс?

— Смятам да разбера. Ти стой тук, а аз… — Той спря, осъзнавайки, че това, което щеше да каже, е пълна безсмислица.

— Където ти, там и аз, забрави ли? — попита сухо тя и помръдна крак. Веригата издрънча.

Как бе могъл да забрави…

Лесно, отговори си с печална физиономия. Беше толкова противно на природата му да бъде половината от едно цяло.

— Нека поне се опитаме да го направим тихо, ваше благородие.

Той се приведе и излезе от храсталака. Бавно и внимателно, двамата се придвижиха напред, за да разгледат светлината по-отблизо.