Шели Такър
Сърцата полудяват (6)

Глава 6

Луд.

Думата отекваше в съзнанието на Сам по-силно от ехото на пистолетния изстрел. Този човек беше съвсем луд. Но когато той се обърна и тръгна, веригата, която ги свързваше, и ръката му, която стискаше нейната, не й оставиха друг избор, освен да тръгне с него.

Той се насочи към гората, като очевидно не му правеха впечатление нито раната в рамото му, нито процеждащата се през ризата му кръв. Окованите им крака затрудняваха ходенето. Дрънчащата верига се закачаше във всеки камък и всяко клонче по пътя им. Сам се препъваше, опитвайки се да не изостава. Не можеше да си поеме въздух. Беше все още замаяна от падането им по хълма. Мълчеше. Не можеше дори да мисли ясно. В главата й се въртяха сцени от невижданото насилие, на което бе станала свидетел.

Безжалостните юмруци на затворника, забиващи се в плътта на Суинтън. Кръв. Пистолетни изстрели. Нож. Безжизнените очи на Лийч, вперени в небето.

Няколко минути минаха, преди тя да се опомни. И тогава реалността най-после успя да проникне в съзнанието й: вече не беше на път за Лондон и нямаше да се срещне със съдиите, нито пък с чичо Прескот.

Беше в много по-голяма беда. Намираше се в Канък Чейс, прикована към един луд.

— Не! — успя най-после да извика тя, опитвайки се да измъкне ръката си от неговата.

Той я стисна по-здраво и я дръпна, като не й остави друг избор, освен да продължи да се движи.

— Спри! — отново се обади тя, отчаяно опитвайки се да се отскубне. Задъхваше се, опитваше се да измисли някакъв начин да му повлияе. Някакъв начин да махнат веригата и да се махне от него. — Т-трябва да отидем в някой град…

— Всеки град в околността ще е пълен със стражари, преди още да се е мръкнало.

Той продължи да върви, стиснал здраво ръката й.

— Но аз н-не мисля…

— Не давам пет пари за това, което мислиш. — Той продължи да я дърпа.

— Е, аз пък не давам пет пари за това, което казваш! Няма да дойда с теб в Канък Чейс! — Тя внезапно спря като закована.

Веригата се изпъна, дръпна го и той падна напред. Рязкото движение повлия и на нея и тя полетя назад с писък.

Чу го как изстена от болка. Тя продължаваше да лежи, опитвайки се да си поеме въздух. Той се надигна пръв, коленичи, изпсува и я изгледа страшно.

Тя се опита да се претърколи, но той беше по-бърз. Хвърли се към нея и я блъсна обратно на земята.

Тя изпищя, опитвайки се да го отблъсне, но тежестта на тялото му не й позволяваше да помръдне. Обзе я неописуем ужас. В главата й проблеснаха стари спомени.

Насилие.

Домът й… глутницата бандити, нахлуващи вътре… прислужниците, които молят за милост… Мамо, татко, къде сте… Мъжете се смеят жестоко и разкъсват дрехите на момичетата… Нахвърлят се върху тях като побеснели животни, а после писъците, о, Господи, писъците на момичетата…

Гласът й се възвърна, но тя само успя да изкрещи панически.

— Не! — започна да го удря с юмруци, бореше се с всичката сила, която притежаваше. Никога нямаше да позволи на мъж да й причини това. Никога, никога, никога. — Махни се от мен! Мах…

— Млъквай! — Той сграбчи китките й и ги притисна към земята от двете страни на главата й. Задъхваше се, очите му пронизваха нейните. — Млъкни и престани да създаваш неприятности, по дяволите…

— Пусни ме! — Господ да й е на помощ, досега не бе и предполагала, че той й готви съдба, по-лоша и от смъртта. И не можеше да избяга. Така, както я беше заклещил, тя не можеше дори да го ритне, както направи снощи със Суинтън. — Не ме докосвай! Махни ръцете си от мен! Ако само ме докоснеш, ще те убия! Кълна се!

Той се втренчи в нея. Изненадата измести гнева от лицето му.

Постепенно разбра от какво се страхува тя и поотпусна малко хватката си.

— Не се притеснявай, ангелче. — Подигравателна усмивка изкриви устните му. — Нямам такова намерение. Нима забрави, че видях какво се случи на последния мъж, който опита да… се сприятели с теб.

Тя премига объркана. Нима се страхуваше от нея? Или се шегуваше?

Продължи да се бори.

— Ще те пусна — продължи той — веднага щом се успокоиш и се вслушаш в гласа на разума.

Въпреки раненото си рамо, той успяваше да я удържи. С лекота. Досега не беше си давана сметка колко силен е всъщност. А както изглежда, в момента използваше само част от силата си. Ако искаше да я…

Но колкото и да беше странно, веднага щом спря да се дърпа, той отпусна ръцете й. Всъщност, въпреки че я беше лишил от възможността да се движи, въпреки че очевидно беше много ядосан, той не й бе причинил болка. И не се беше опитал да я изнасили. Все още.

Тя си пое дълбоко въздух и се опита да прогони ужасяващите спомени в онова тъмно ъгълче на съзнанието й, което никога не напускаха. Беше виждала пламъчето на похотта в очите на достатъчно мъже, за да може да го разпознае… но в неговите очи не видя нищо подобно.

— Така е по-добре — каза тихо той, когато тя се отпусна. — А сега, ваше благородие, искам да ме изслушаш и да ме слушаш добре, защото нямам намерение да повтарям…

— Н-не ме интересува какво имаш да ми казваш.

— Е, това е доста лошо. Защото ние двамата с теб сме оковани заедно. — Той се намръщи. — Това не ти харесва, на мен също, но е факт. Така че, докато не намеря начин да махна тази проклета верига, ще ходиш там, където аз кажа, и ще правиш това, което аз кажа, и ще…

— Не се подчинявам на ничии заповеди, освен на моите собствени.

Това изявление учуди и нея не по-малко, отколкото него. Но не можа да се въздържи. Въпреки че гласът й трепереше толкова силно, колкото и тялото, тя имаше точно това предвид.

— Но сега ще го направиш. Защото, ако опиташ с още някой номер като този, някой от двамата ще се окаже със счупен крак или глава…

— Ще ходя само там, където поискам, и ще правя само това, което поискам, и няма да ти позволя да ми заповядваш. — Тя веднага разбра колко глупаво звучат думите й. Те бяха оковани заедно, не беше възможно да претендира за никаква независимост. Гневът й избухна: — Не съм те молила да ме включваш в налудничавото си бягство! Аз си имах достатъчно добър план.

— Да прелъстиш онова луничаво, вятърничаво момче? Това ли наричаш план?

Тя се задъхваше.

— Не съм имала намерение да… Ти това ли си помисли?

— Всеки мъж, който има очи на главата си, щеше да види, че му предлагаше услугите си в замяна на това, което поискаш да направи за теб.

Тя го погледна, шокирана.

— Това не е вярно! Просто исках да… го накарам да ме съжали и да… ми помогне.

— О, да, това вече е план. — Той се изсмя. — Щеше да го накараш да ти съчувства дотолкова, че да те освободи? А останалите стражари какво щяха да направят? Да се мотаят безгрижно наоколо и да те оставят да си тръгнеш? Много умно. — Той продължаваше да се смее. — Ако не бях аз, лейди, щеше да увиснеш на бесилката, преди седмицата да е изтекла.

Ироничният му смях отново я накара да се изчерви. Чувстваше се глупаво. Дразнеше я подигравателният му тон, сякаш тя беше някоя слаба, глупава, безпомощна жена.

— Не съм те молила за мнението ти, негоднико! Мога сама да се грижа за себе си. Нямам нужда от ничия помощ, разбираш ли? Нито твоята, нито на когото и да било друг!

— Хубаво. Защото нямам никакво намерение да ти предлагам помощта си. — Той затвори очи за момент, все още се задъхваше. Въпреки всичката си сила и издръжливост, очевидно много го болеше. — Доникъде няма да стигнем, ако искаме да вървим в различни посоки. Като се подчиняваш на заповедите ми, всичко ще е наред.

— В такъв случай, страхувам се, че наистина доникъде няма да стигнем.

Той отвори очи и тя видя, че в тях блести опасно пламъче.

— Няма какво повече да обсъждаме, ангелче. Само единият от двамата може да заповядва в случая… и той стои пред теб.

Без да й дава възможност да продължи спора, той се изправи и я дръпна безцеремонно. Тя беше поразена от ръста му. В затвора бе принуден да се навежда, заради ниския таван, но сега се извисяваше в цял ръст. Тя едва стигаше до брадичката му, очите й бяха на нивото на второто копче на ризата му.

— Този път, ваше благородие — каза той със заповеднически тон, — предлагам да размърдаш красивите си малки крачета.

Хвърли й още един суров предупредителен поглед, обърна се и тръгна през гората.

След час вече бяха навлезли дълбоко в сърцето на Канък Чейс. Постепенно се научиха да вървят, без да се препъват, въпреки веригата.

Но той въобще не спираше. Дори за кратка почивка. Вървяха и вървяха, докато Сам не почувства, че е на края на силите си. Не чувстваше краката си, гърлото я болеше от усилията да си поема дъх.

Навлязоха дълбоко в гората. Дърветата ставаха все по-гъсти, клоните им закачаха косата й. Ниските храсти дърпаха роклята й. Листата почти закриваха слънцето, но сянката вече не беше балсам за кожата й. Стана й студено.

Помисли си, че Канък Чейс наистина заслужава зловещата си слава. Тъмните сенки, острият мирис на дърветата, дори въздухът тук беше различен.

Неприятното усещане се засилваше, въпреки че тя непрекъснато си казваше, че то се дължи на умората. Умората, която я караше да изпитва безмилостният й спътник.

Думите, които й бе казал преди, не излизаха от главата й. Или те, или аз. В такъв случай предпочитам аз да живея.

Това беше очевидно. Той не се интересуваше от нищо друго, освен от себе си. Всеки път, когато се опитваше да спре и да помоли за почивка, той я дръпваше и й заповядваше да продължи. Беше безмилостен, коравосърдечен…

Тя се подхлъзна на някакви мокри листа. Той я сграбчи, но и двамата загубиха равновесие и се озоваха на земята.

Той започна да проклина. Тя лежеше на влажния килим от листа и се опитваше да си поеме дъх. Краката й трепереха от изтощение.

— Н-не… мога. — Тя се задъхваше. Очите й бяха пълни със сълзи. — Н-не мога… да… продължа.

Този път, вместо да спори, както бе очаквала, той остана на земята. Тя затвори очи с облекчение. Единственият звук, който се чуваше, беше накъсаното им дишане.

Когато тя най-после успя да нормализира дишането си, се понадигна, прехапала долната си четна, за да не изстене. Облегна се на най-близкото дърво. Ръката на спътника й се вкопчи в нейната, но тя не й обърна внимание. Затвори очи и изтри потта от лицето и врата си с краищата на съсипаната си копринена рокля. Махна залепилата се за лицето й коса и отвори очи. Спътникът й лежеше на земята със затворени очи. Беше пребледнял. Раната му кървеше силно. Целият гръб на ризата му беше обагрен в червено.

Може би вече беше много слаб, за да я нарани.

Моля те, Господи, помогни ми.

Устата й пресъхна. Сърцето й заби бясно. Сякаш усетил мислите й, той отвори очи и я погледна.

Проснат на земята, с разрошена коса, блестящи зелени очи и окървавено рамо, той изглеждаше така, сякаш това диво място бе родният му дом. Един ранен хищник. Тъмен, непредсказуем, способен на всякакъв вид… диващина.

Погледът му се спря на краката й. Продължаваше да диша тежко.

— Ела тук.

Сам се вцепени. Гласът му беше по-слаб отпреди, но тя не смееше да рискува. Огледа се наоколо за оръжие, с което би могла да се защитава. Камък. Клон. Каквото и да е.

— Казах да дойдеш — повтори той нетърпеливо.

Тъй като тя не се подчини, той посегна към стъпалото й и го сграбчи.

— Какво правиш? — Тя се опита да се отскубне. — Пусни ме!

— С удоволствие — уморено каза той, но не я пусна. Повдигна се на лакът. Хвана обувката й с другата си ръка и я събу. — Не можеш да си представиш колко много искам да те пусна да махна тази верига от крака ти и да приключа с теб.

Вместо да я нападне, той се зае със скобата, стягаща глезена й.

Сам не се възпротиви, макар да знаеше, че само един удар в раненото му рамо щеше да го накара да я пусне. Но нямаше никакво желание да предизвиква насилие, ако можеше да го избегне.

Освен това, беше съвсем наясно какво се опитвала направи той. Дърпаше скобата, опитвайки се да я изхлузи от крака й.

Може би щеше да успее.

— Хайде — мърмореше той под носа си. — Хайде.

Сам се опита да му помогне, но той явно не се нуждаеше от помощта й. Беше хванат с една ръка крака й, с другата — желязната скоба. Въртеше ги във всички посоки, опитвайки се да измъкне крака й.

— Много е стегната — обади се най-накрая тя. — Няма да излезе.

С кратка, цветиста ругатня той я пусна. Отпусна се отново на земята и захвърли калната обувка в скута й.

— Страхотно — изръмжа, — от всичките крадли в Англия се оказах окован с тази с най-големия крак.

Сам се дръпна назад толкова, колкото й позволяваше веригата. Което съвсем не беше достатъчно далеч.

— Ще съм ти благодарна ако пазиш мнението си за себе си. — Тонът й беше леден, но дори и най-високомерната й преструвка не можеше да скрие факта, че бузите й горяха. Пареха. Тя потърка глезена си, за да изтрие калта и да премахне неочакваната топлина, която предизвика докосването на мазолестите му пръсти по голата й кожа.

Обу обувката си. Кракът я болеше, но тя не можеше да разбере какво е това странно… изтръпване.

Реши, че непознатото усещане е предизвикано от необичайното за нея физическо натоварване.

— Не съм виновна, че скобата е толкова стегната. — Тя погледна към мъжа и прошепна предизвикателно: — Освен това, краката ми не са големи.

— По дяволите, ако това има значение в момента — изръмжа той. — Изглежда, че няма начин да се освободя от теб. — Той отвори очи и погледна към върховете на дърветата. — Остават още два часа до залез слънце. Готова ли си да ускориш крачката, лейди Голям крак?

Тя не обърна внимание на сарказма му, но цялото тяло я заболя, като чу, че трябва да ускори крачка.

— Не — изстена тя. — Не, не съм готова. Не можем ли да спрем? Не можем ли да си починем поне…

— Не, освен ако не изгаряш от желание да се върнеш обратно в затвора. — Той се надигна. — Веднага щом се разнесе мълвата, че двама опасни престъпници са избягали, че има двама убити стражари и че се предлага награда, всеки в Северна Англия ще тръгне по следите ни. Още преди да е съмнало, а може би и по-рано. А ако вземат и кучета…

Той не довърши и уморено прокара ръка през косата си.

Сам почувства внезапен страх. Кучета. Много мъже, които я преследват. Опитни мъже.

И щяха прекрасно да знаят откъде да започнат търсенето. Младият Такър щеше да им покаже.

Гърлото й се сви. Спътникът й беше прав. Трябваше да продължат. Да се отдалечат от мястото, където навлязоха в гората.

Но страхът й се смеси с гняв към неговото очевидно безразличие.

— Не помисли ли затова, преди да решиш да скочиш от каруцата?

— Да, помислих — отвърна той, — но не смятах, че ще съм принуден да споделя очарователната ти компания, ангелче. Планът ми беше досега да съм се отдалечил достатъчно. Ти ме бавиш. — Той посегна и разхлаби превръзката около раненото си рамо. — Но преди да продължим, по-добре е да хвърлиш едно око на тази проклета рана.

Прищя й се да се изплюе в лицето му. Първо я обиждаше, а сега иска да се погрижи за раната му.

— Ако мислиш, че ще си помръдна пръста, за да ти помогна — каза тя с тих, равен глас и скръсти ръце на гърдите си, — по-добре ще е да помислиш отново.

Той стисна зъби и потрепери, когато развърза пропития с кръв парцал.

— Слушай какво — глухо каза той. По лицето му се стичаше пот. — Ако смяташ, че сега си в беда, само се опитай да си представиш какво ще ти се случи, ако припадна от загуба на кръв. Или ако умра.

Тя се опита да си представи колко доволна щеше да бъде, ако това се случи, но той прекъсна мислите й.

— Ще останеш тук с деветдесеткилограмов труп, привързан към глезена ти. — Очите му я пронизваха. — Ще си съвсем безпомощна, когато дойдат преследвачите. Ако не те намерят първо кучетата, ще станеш на кайма от куршумите. Когато стражарите си имат работа с бегълци, убили двама от хората им, те оставят куршумите им да говорят вместо тях.

Тя се вцепени.

— Но не аз убих стражарите!

— Съмнявам се, че ще имаш време да обясниш.

Те се гледаха известно време безмълвно. После той обясни просто:

— Ако аз умра, умираш и ти. Ако оживея… — Трябваше да спре за малко, преди да продължи — … ще живееш и ти.

Онемяла, трепереща, тя се опита да овладее страха и неприязънта, които я обзеха. Той беше непоносим. Арогантен. Коравосърдечен, нецивилизован. Егоист.

Но в думите му имаше смисъл. Беше прав. Ако искаха да оцелеят…

Трябваше да се съюзят.

Тя отвърна на погледа му, борейки се с гнева си, с гордостта си и с мисълта, че ще трябва да обуздае независимия си нрав.

— Достатъчно лошо е, че вече изглеждам като твой съучастник — изсъска тя. — Ако ти помогна, наистина ще стана твой съучастник.

Без да казва нищо, без да премества поглед от очите й, той извади ножа на Суинтън от колана си.

Сърцето й спря да бие. Опасен. Беше забравила да добави опасен. Тази дума го описваше по-добре от всички други.

Но не би могъл да я убие. Ако искаше да спаси кожата си, не можеше да я убие.

Макар че това не означаваше, че не би я наранил.

Той завъртя ножа с почти невидимо движение на китката си и го хвана за острието. Подаде й го.

— Но ти си достатъчно умна, за да разбереш, че това, което казвам, е вярно, нали, ангелче?

Гласът му беше дълбок, тих и за първи път в него нямаше сарказъм.

Тя се поколеба. Погледът й се местеше от зелените му очи към сребристия блясък на острието в пръстите му.

После бавно, колебливо, посегна и взе ножа.

Когато пръстите й се сключиха около дръжката, през ума й мина една мисъл. Беше търсила оръжие… и ето, че го имаше.

Сякаш прочел мислите й, той я спря само с няколко думи:

— Аз не бих го направил.

Мекият му тон правеше значението на думите още по-ясно. Беше просто едно напомняне — сякаш тя имаше нужда от това — че не би посмяла да го нападне, че няма смисъл да се надява, че ще може да се защити. Дори и с нож.

Тя преглътна и си каза, че всичко ще бъде наред. Докато веригата ги свързваше, трябваше да са живи и двамата. Когато успеят да намерят начин да свалят скобите, тогава всеки от тях щеше да тръгне по пътя си.

Засега просто трябваше да понася присъствието му и да не утежнява още положението им. Защото животът й зависеше от това.

— И какво трябва да направя с ножа?

— Да извадиш куршума — каза той кратко, сякаш това се разбираше от само себе си.

Челюстта й увисна.

— Шегуваш ли се?

— Както виждаш, не се смея.

Той се обърна с гръб и започна да разкопчава жилетката и ризата си.

— Н-но аз не мога… Не знам как. Никога не съм…

— Както изглежда, наоколо няма никакви лекари. Нямам никакво право на избор, а нямам и време. Трябва да продължа.

Тя с раздразнение отбеляза, че той продължава да говори в първо лице, сякаш тя въобще не съществуваше. Сякаш тя не беше нищо друго, освен някакъв неприятен придатък от другата страна на веригата.

А само при мисълта за раната му й се повдигаше.

Но все пак, вече се беше научила, че е безсмислено да спори с него, след като си е наумил нещо.

Несигурно, с треперещи ръце, тя се приближи към него, шепнейки молитва.

— Няма нужда да молиш Господ за помощ — промърмори той, когато приключи с разкопчаването на окървавените си дрехи. — Мисля, че той въобще не се интересува от мен.

Той съблече жилетката си, а после и ризата, отлепяйки я от раната с бързо дръпване и сподавено проклятие.

Сам се извърна, покрила уста с ръка, за да заглуши вика си. Толкова много кръв! Призля й, гората се завъртя пред очите й. Тя преглътна и си пое дълбоко въздух.

— Няма да припаднеш, нали? — попита той през рамо.

— Не.

— Тогава побързай!

Той легна на земята по корем. После изведнъж се сети нещо. Посегна към най-близкия храст, откъсна едно клонче и го пъхна между зъбите си.

Устата на Сам пресъхна, когато погледна към решителния си пациент. Но когато се опита да се премести към рамото му, веригата издрънча и се изпъна.

— Не мога да стигна. Веригата не е достатъчно дълга.

Той сви десния си крак, за да й позволи да се приближи.

Тя седна до него. Беше решена да докаже, че не е толкова слаба и глупава, колкото той я смяташе. Събра цялата си смелост и вдигна ножа.

Но когато се наведе над раната, просто не можа да продължи. Представляваше една дупка — малка и кръгла.

— Из-зглежда дълбока. А… н-ние нямаме нищо, с което да облекчим болката.

Той изплю клончето.

— В момента нямам по-голяма нужда от нищо друго, освен бутилка ром. Виждаш ли кръчма някъде наоколо? — Гласът му бе започнал да отслабва, изглежда вече губеше сили. — Просто го извади, лейди.

— Но аз дори не знам какво търся.

— Парче олово. Не мисля, че ще е трудно да го намериш — Той отново пъхна клончето между зъбите си и продължи: — Костта е бяла.

Отново й призля Той не каза нищо повече. Само обърна главата си и затвори очи. Беше напрегнат.

Тя се стегна, вдигна ножа, шепнейки молитва, въпреки заядливите му думи.

После внимателно се залови за работа.