Шели Такър
Сърцата полудяват (21)

Глава 21

„Черният ангел“.

Това очевидно не беше една от хубавите заведения в Йорк.

Възседнал сивия си кон, на няколко метра надолу по улицата, Никълъс изучаваше кръчмата, към която се стремеше от седмици. Сърцето му биеше силно. Беше доволен от себе си.

Погледна предизвикателно към безоблачното нощно небе.

Беше успял. Въпреки всички препятствия по пътя си. Въпреки физическите страдания, които беше понесъл… и другото, по-болезнено отмъщение, което му беше приготвил Бог. Беше успял, беше пристигнал с три дни по-рано.

Вдигна яката на палтото си и свали шапката ниско над очите си. Не биваше да позволи на нетърпението си да го провали точно сега. Улиците бяха безлюдни по това време на нощта, но той трябваше да бъде предпазлив. Продължи напред.

Кръчмата беше заобиколена от евтини странноприемници и публични домове. Два фенера над вратата осветяваха надписа.

„Черният ангел“. Името беше написано с главни букви над картина, изобразяваща някакво крилато създание със страховито изражение… и тризъбец, подобен на дамгата на гърдите му.

Никълъс се намръщи — вече беше сигурен, че изнудвачът е някой, който го познава. Някой, който е виждал белега. Това място не е било избрано случайно.

Сърцето му заби гневно. Не му харесваше, че този неизвестен неприятел държи всички козове в ръцете си. Но който и да беше изнудвачът, скоро щеше да разбере, че комарът носи риск.

Че е допуснал съдбоносна грешка в момента, в който е пуснал онова писмо за Южна Каролина.

Никълъс слезе от коня и опитвайки се да изглежда спокоен, се приближи към перилата за завързване на коне. За негово щастие, в момента приличаше повече на член на Камарата на общините, отколкото на пират.

Беше спрял в първия град, след като излезе от Канък Чейс, продаде товарния кон и си купи най-бързото животно, което можеше да си позволи, а също така и нов комплект дрехи. Така че сега беше облечен почти изцяло в тъмносин брокат.

Външният вид може да лъже. И да помага.

Докато завързваше коня си, той се огледа внимателно. Не видя никого. Никой не се показа на вратата, никой не надникна през прозореца. Никой не беше оставен да наблюдава.

Разбира се, изнудвачът не очакваше той да се появи.

Копелето трябваше да пристигне след три дни и сигурно очакваше да намери тук един пакет, но не и самия Никълъс Броуган.

Никълъс се ухили, бръкна в чантата, прикрепена към седлото, и извади една пура. Толкова му бяха липсвали. Димът й се изви нагоре в хладния въздух. Лятото вече отстъпваше на есента.

Когато пъхна обратно кутията с пурите, пръстите му докоснаха бялата памучна риза, натъпкана на дъното… ризата, която бе откраднал от каруцата на циганите.

Ризата, от която още се носеше лекият аромат на Саманта.

Той се вцепени и издърпа ръката си, втренчен в измачканата риза. Каза си, че трябва просто да я изхвърли. Да я остави в миналото, както всичко останало, което преживя в Канък Чейс.

Но не можеше. През последните няколко дни бе имал не една възможност да се отърве от нея, но въпреки това продължаваше да я носи.

Той се намръщи. Започваше да разбира, че времето и разстоянието няма да притъпят тези проклети чувства. Не можеше да спре да мисли за Саманта. Не можеше дори да свикне със странното чувство, че веригата не е на глезена му.

Всяка крачка, която правеше, му напомняше за нея.

А докато яздеше в дъжда, той си мислеше за тънката й рокля, чудейки се дали си е купила палто или наметка. Или пък дали е спряла някъде, за да се подслони.

Дали беше в безопасност? Дали й беше топло? Дали се стараеше да избягва стражарите, които сигурно все още ги търсят? Дали беше добре?

Затвори капака на чантата с рязко движение, напомняйки си, че Саманта е оцелявала шест години сама, преди да го срещне. Тя не се нуждаеше от него. Дръпна си от пурата… но почти не усети онова, което отдавна беше едно от любимите му удоволствия.

Чудеше се какво ли си е помислила Саманта, когато е открила рубина в джоба на роклята си.

Искаше му се да може да види изражението на лицето й в този момент.

Изведнъж осъзна, че се взира в луната с усмивка. Разтърси глава и стисна пурата със зъби.

Да й подари скъпоценния камък, беше безсмислена проява на щедрост. За която, без съмнение, щеше да съжалява. Но нямаше смисъл да се тормози за това или за каквото и да било друго, свързано с бившата му спътничка. Вече не беше отговорен за Саманта, тя вече не беше… негова.

Тя не би и могла да бъде негова, напомни си той. Тя беше малко бягство от ада, в който живееше, усещане за Рая, което щеше да го преследва до края на дните му. Бяха му останали само спомени, само образи, които да го държат буден през нощта.

И една измачкана риза.

Обърна се и тръгна към вратата на кръчмата, опитвайки се да пропъди образа на Саманта Делафийлд от ума си. Имаше още три дни до Архангеловден. Не можеше да си позволи да се разсейва точно сега.

Стигна до вратата, бутна я и влезе вътре.

Помещението беше задимено, носеше се натрапчивата миризма на бира, вино и мъжка пот. Светлината идваше от един железен светилник, в който догаряха няколко свещи. На някои от масите имаше позаспали пияници, на други — мъже разговаряха тихо.

Никълъс не видя весели групи от местни хора, които да клюкарстват, да си разказват мръсни вицове и да пеят пиянски песни. И имаше само още един изход — врата в другия край на помещението. Мястото беше подходящо за тайни срещи и за нечисти сделки.

Изнудвачът бе направил добър избор, помисли си Никълъс. Уважението и тревогата му нарастваха.

Тръгна към дългия тезгях, който заемаше почти цяла стена, и махна към прозяващия се собственик.

Но преди да успее да си поръча бира и да зададе няколко въпроса, една ръка се отпусна на рамото му и той чу тих глас зад гърба си:

— Чаках те.

Никълъс седеше, облегнат на стената, шапката му лежеше на пейката до него, кракът му беше вдигнат на отсрещния стол. Наблюдаваше човека срещу себе си и клатеше глава.

— По дяволите, ти си последният човек, когото очаквах да намеря тук.

Ману вдигна чашата с бира. В усмивката му нямаше и следа от разкаяние.

— И аз се радвам да те видя, капитане.

— Никога не си бил способен да изпълняваш заповеди. — Все още намръщен, Никълъс отпи от своята чаша. — Трябваше да те накажа за това още преди години.

Ману кимна, уж сериозен.

— Може би щеше да ме научиш да уважавам дисциплината.

— Мисля, че вече е прекалено късно.

— Точно така, капитане. — Усмивката на африканеца стана още по-широка. — Точно така.

Никълъс замълча. Гледаше в чашата си. Нямаше никакъв смисъл да отпраща Ману, след като така или иначе вече беше тук. А и ако трябваше да бъде искрен, радваше се на присъствието му. Радваше се да види кормчията си, да има някой предан помощник на своя страна.

Предан приятел, поправи се той. Намръщи се, изненадан от тази дума. Отдавна беше спрял да се доверява на някого, още по-малко да нарича някого свой приятел.

Но Ману беше преживял с него толкова трудности, бе останал с капитана си през всичките му премеждия, винаги на разположение, когато имаше нужда от него. Дори по времето, когато Никълъс Броуган настояваше, че не се нуждае от никого.

Никълъс погледна нагоре. Не познаваше някой, който да заслужаваше повече да се нарече негов приятел.

Забеляза, че Ману проявява уважение към мълчанието му. Постепенно на лицето му се появи усмивка, подобна на тази на приятеля му.

— От колко време си тук?

— От два дни. Наблюдавах кръчмата.

И двамата бяха започнали да говорят тихо.

— Пристигна ли пакетът? — Никълъс запали още една пура.

— Да. Барманът го прибра. Казва, че никой не е питал още за него. Никой освен мен.

Никълъс погледна към дебелия мъж, който дремеше на бара в другия край на задименото помещение.

— Радвам се да разбера, че сме поверили нещо толкова ценно на този бдителен, достоен за уважение човек.

Ману се ухили.

— Да. Реших, че ще е най-добре да съм постоянно тук, когато кръчмата работи. Въпреки че май започнах да се пропивам. Това може и да е една ужасна дупка, но бирата е добра.

Никълъс отпи отново от чашата си и се усмихна.

— Ще ти трябват повече от два дни, за да се пропиеш. И така, кажи ми защо не си в Южна Каролина?

— Просто реших да направя малко отклонение. След като те оставих на брега, реших да отида до Лондон, за да поговоря с една дама.

— Кларис. — Никълъс повдигна вежди, любопитен и малко изненадан. — Все още ли мислиш, че е замесена?

— Признавам си, че така мислех преди. Една изоставена жена и т.н. — Ману поклати глава. — Но тя каза, че въобще не се е сещала за теб през последните шест години, и аз й вярвам. Отне ми известно време да я открия — вече не живее в Ийст Енд. Има си къща на Кавендиш Скуеър. Издържа я един пъпчив банкер, който смята, че слънцето изгрява и залязва в деколтето й. Тя няма нужда от пари.

— Значи най-накрая е хваната голямата риба, така ли? — Никълъс издуха дима към тавана. — Винаги съм знаел, че Кларис ще се оправи.

Не изпитваше никаква ревност. Кларис беше просто едно развлечение по времето, когато все още жадуваше за отмъщение. Никога не можа да й даде това, което тя искаше — което изискваше. Пари, сигурност, внимание, бъдеще. Бяха прекарали доста приятни мигове заедно и след две години…

Изведнъж една мисъл го порази като гръм — след цели две години заедно не му беше трудно да напусне Кларис. Не му беше трудно да напусне която и да било жена, с която бе имал връзка.

Докато не се появи Саманта.

За по-малко от седмица, Саманта се беше превърнала в част от него както кръвта която течеше във вените му, както сърцето, което биеше в гърдите му.

— Кларис вече се движи в много заможни среди — продължи Ману. — Не може да се каже, че се зарадва много на появата ми. Нейният приятел не знае нищо за миналото й.

— Което е свързано с типове като нас. — Никълъс се насили да съсредоточи вниманието си върху темата на разговора.

— И ще е доволна, ако всичко си остане така, както си е. — Ману пресуши чашата си. — Тя не е замесена, капитане. Кълне се, че не е казвала на никого, че си оцелял след онова корабокрушение.

— Но никой друг не знае — процеди през зъби Никълъс. — Никой друг, освен нас тримата.

— Може би грешим. Сигурно още някой знае.

— Някой, който е решил да не предприема нищо в течение на шест години. — Никълъс погледна към другите мъже в кръчмата. — А в това няма никаква логика.

— Да — съгласи се Ману. — Точно затова реших да направя още едно малко отклонение, след като напуснах Лондон. Йорк не е чак толкова далеч. Освен това корабът ни не е в състояние да излезе в открито море.

Никълъс се намръщи.

— Пак ли задната мачта?

— Не, с нея всичко е наред. Проблемът е в кръпката, която направихме под ватерлинията преди няколко години. Оттам влиза вода.

Никълъс изпсува.

— Нищо, което да не може да се поправи, капитане. Аз просто нямах пари. Трябваше да оставя кораба на доковете в Лондон.

— Колко пари ни трябват?

— Около петдесет, може би седемдесет и пет.

— Чудесно. — Никълъс напипа кесията си. Очевидно щеше да напусне Англия толкова беден, колкото пристигна.

Или, по-вероятно, въобще нямаше да я напусне. Реши, че трябва да изпрати Ману в Лондон с парите.

— Ману, веднага щом свърша с това — той кимна към тезгяха в другия край на помещението, — трябва да напусна страната, и то бързо. Аз… ъъъ… имах малко неприятности със закона на път за насам.

— Помислих си го.

Липсата на любопитство изненада Никълъс.

— Няма ли да попиташ какво е станало?

— Аз знам, капитане. Всички в Англия говорят за това от една седмица насам.

Студена тръпка полази по тялото на Никълъс.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Ману стана и отиде до бара, взе една купчина вестници и се върна на масата.

— Навсякъде само затова пишат. — Той бутна вестниците. — Описанието на този беглец ми се стори познато. Особено начинът, по който… ъъъ… си се отървал от стражарите.

— Проклятие — изръмжа Никълъс, като прочете заглавията.

БЯГСТВО ПОСРЕД БЯЛ ДЕН В СТАФОРДШИР.

УБИТИ СТРАЖАРИ.

ТЪРСЯТ СЕ ДВАМА БЕГЪЛЦИ.

СЪДИЯТА ХИБЪРТ ПРЕДЛАГА НАГРАДА.

Точно от това нямаше нужда. Беше твърде лошо за безопасността му. И за тази на Саманта.

— Това не е чак толкова лоша новина, капитане — каза Ману и се ухили. — Никой, който не те познава, не би се досетил, че това си ти. Дори аз не бях сигурен. Те смятат, че си някой разбойник на име Джаспър Норуел. Ти не си този, който ги интересува. — Той разгъна единия от вестниците и посочи. — Статиите са само за нея.

Никълъс погледна там, където сочеше пръстът на Ману, и всичко останало изгуби значение в този момент.

Това беше рисунка на Саманта, отговаряща точно на външния й вид.

Сграбчи вестника и го стисна толкова силно, че смачка хартията.

— Какво, по дяволите…

— Този портрет виси на всяка стена в Северна Англия. Въобще не ги е грижа за теб. Тя е голямата новина.

Никълъс не го слушаше. Четеше. Имаше чувството, че са го ударили с чук в гърдите, че не може да си поеме въздух.

Въпреки че и той беше споменат, цялото внимание беше съсредоточено върху Саманта. Във всеки вестник имаше нейни описания — с най-малките подробности. Всичките направени от някакъв млад стражар на име Такър.

Никълъс стисна зъби. Изведнъж всичко се скри зад червена мъгла. Трябваше да убие Такър, когато имаше възможност.

Чичото на Саманта, известният лондонски съдия Прескот Хибърт претендираше, че е много загрижен за „лудата“ си племенница. Имаш намерение да се присъедини лично в издирването й. И предлагаше солидна награда за всякаква информация за местонахождението й. Молеше всеки, който я е виждал през последните няколко месеца, да се обърне към него.

Никълъс усети как жлъчката се надига в гърлото му, докато четеше сантименталните молби на Хибърт. Всичко беше лъжа. Мръсотия. Хибърт бе този, който я бе наранил.

И без съмнение копелето щеше да направи нещо още по-лошо, ако я хване.

— Не мисля, че има за какво да се притесняваш — казваше Ману. — Съвсем малко споменават за теб. Нея търсят. Доста смешно, нали? Да смятат, че си някой обикновен разбойник.

— Много смешно!

Никълъс захвърли вестника. Не беше в състояние да каже нищо повече. Саманта беше в много по-голяма опасност от него… а тази ирония на съдбата въобще не му се струваше забавна.

Чувството, което изпитваше, беше много по-дълбоко от тревога или притеснение.

Студен, ужасен страх.

Дали Саманта е спряла в някой град на път за Мърсисайд? Дали е видяла някой вестник?

— Капитане?

Ману изглеждаше объркан, но Никълъс не му обърна внимание. Сърцето му щеше да изскочи, ръцете му се потяха. Проклятие, какво би могъл да направи? Нямаше как да я предупреди, нямаше как да стигне до Мърсисайд и да се върне преди Архангеловден.

Трябваше да стои тук и да убие този, който дойде да вземе пакета. Точно затова беше дошъл в Англия и бе рискувал живота си. Не можеше да си тръгне сега.

Какво, по дяволите, трябваше да направи?

Саманта беше сама.

И яздеше право към капана.