Шели Такър
Сърцата полудяват (14)

Глава 14

Носеше се по течението Усещаше как се носи по течението. Странно как го правеше, след като тялото му толкова тежеше. Сякаш беше натъпкано с олово. Въпреки това се носеше от топлото течение. Но това не беше вода, а мъгла… мека, приятна… също като уханието, което го измъкна от безсъзнанието.

Едно познато ухание. Деликатно, но завладяващо. То го измъкна от тъмнината, но той се чувстваше толкова слаб, толкова тежък… толкова сънлив…

С огромно усилие повдигна единия си клепач. Наполовина.

После другия.

Главата му се въртеше. Не виждаше нищо, освен тъмнина… и някакъв слаб блясък от лявата страна на главата си. Чудеше се къде ли се намира. Помисли си, че би трябвало да знае. Но не помнеше. Как се беше озовал на това място? И къде всъщност се намираше?

Всичко му се струваше далечно, замъглено. Сякаш гледаше от обратната страна на бинокъл.

И каква беше тази руса коса точно под носа му?

Премига няколко пъти, докато най-накрая зрението му успя да се фокусира.

Жена. Това беше жена.

Мис Делафийлд, услужливо се обади паметта му.

Почти се усмихна. Каква приятна изненада! Струваше си усилието да надигне клепачите си.

Мис Делафийлд. Да, разбира се. И други парченца от мозайката започнаха да си идват на мястото. Вериги. Куршум. Гора. Водопад…

Но това не можеше да задържи вниманието му в момента, а близостта на жената, прегърнала го толкова интимно. Тя беше почти легнала върху него, главата й беше на гърдите му. Спеше. Мека… топла…

Неустоимото ухание, което само тя притежаваше, копринената мекота на косата й върху голата му кожа топлият й дъх, който галеше гърдите му… пробуждаха сетивата му.

Харесваше му това усещане. Много му харесваше. Те толкова си подхождаха. И преди беше сигурен, но сега имаше и доказателство.

Но, за Бога, никога не бе и подозирал, че ще му е толкова приятно да я усеща до себе си. В продължение на години се беше събуждал сам.

Опита се да вдигне ръка, за да я докосне, но за това беше нужна твърде много сила.

Това го подразни. Проклятие. Не беше честно.

Само да си държи очите отворени изискваше такова усилие, което не би могъл да си представи. Съпротивляваше се… но мъглата отново го обгърна… топла, мека. Като жената, която го прегръщаше… толкова нежна, толкова невинна.

И някак си събра сили да се усмихне.

Сам се събуди, стресната от силен звук. Не виждаше нищо, само непрогледна тъмнина.

Не можеше да повярва, че е заспала. После разбра какъв беше звукът, който я събуди.

Това беше сърцето му.

Биеше равномерно, силно.

Не грешеше. Чуваше как сърцето му силно тупти. И той вече не трепереше. Кожата му под бузата й беше топла. Гърдите му се надигаха равномерно. Дишането му се беше нормализирало.

Той щеше да се оправи.

Заля я вълна от чувства. Прошепна благодарствена молитва, затворила очи. Тревогата и отчаянието я напуснаха и на тяхно място се появи облекчение. Радост.

И още нещо. Онова непознато чувство, което забеляза за първи път миналата нощ. Като съчувствие, но по-силно, примесено с нещо като… Не можеше да го определи. Приятелство, може би. Такова приятелство, което изпитват войниците, които са преживели заедно една битка. Не знаеше думата, но думите нямаха значение в момента.

Той щеше да живее.

Напрежението й изчезна и мускулите й се отпуснаха. Щяха да успеят да излязат от пещерата може би съвсем скоро. Имаше да свърши някои неща. Да намери още мъх. Да запали огъня в кутията от бисквити. Да събере още вода.

Но в момента не й се правеше нищо. Искаше да остане там, до него. И да слуша ударите на сърцето му.

След малко отвори очи и вдигна глава. Какво си мислеше?

Искаше да остане до него?

Завладяна от мисли, тя се обърна и се зае да пали огъня. От ударите на стоманата в гранита изскачаха искри, после се превърнаха в пламък и най-накрая мъхът пламна.

Тя остави ножа настрана и загледа как отражението на пламъците заигра по чертите на лицето му. Сега пък нейното дишане бе станало неравномерно. Втренчи се в него, искаше й се да проумее тези нови чувства. В продължение на толкова години бе успявала да държи мъжете на разстояние, но ето че всичката й предпазливост бе изчезнала.

Той продължаваше да спи. Изглеждаше невинен като ангел.

Черен ангел.

Тя се намръщи. Той си беше просто това, което беше и преди — един негодник. Един непознат.

Но я привличаше с някаква сила, каквато не бе усещала друг път и която не можеше да обясни.

Без да се замисля, тя протегна ръка, за да го докосне. Сякаш в някакъв транс, ръката й премина бавно по широките му гърди, по рамото, по ръката му. Дори китките му бяха големи. Изглежда той целият беше ъгловат, силен, твърд.

Дори и да притежаваше нежност, тя беше добре скрита. Може би толкова дълбоко, че дори той самият не знаеше, че съществува.

Тя не можеше да спре, очарована. Пръстите й докосваха тялото му. Той беше толкова по-различен от нея във всяко отношение.

Но разликата между тях въобще не й действаше като заплаха. Струваше й се… интригуваща.

Сам спря, когато пръстите й докоснаха белега, подобен на вилица. Сърцето й заби по-бързо. Някаква непозната гореща вълна обхвана долната част на корема й.

Сега пък какво й ставаше? Това усещане беше съвсем непознато, въпреки че очевидно идваше някъде дълбоко от нея.

Изведнъж забеляза, че неговото сърце започна да бие много по-бързо, отколкото преди…

Тя се вцепени. Без да може да помръдне, без дори да може да вдигне ръката си, тя бавно завъртя глава и погледна към лицето му.

И видя, че той се взира в нея.

Погледите им се срещнаха. Тя изпита чувството, че я е поразила мълния.

Дръпна бързо ръката си. Мислите й бяха съвсем объркани.

— Ти се събуди.

Веднага се почувства като глупачка. Червенина опари бузите й. От колко ли време е буден? Дали знаеше, че тя го е прегръщала? Дали е видял как го гледа, как го докосва? Какво, за Бога, беше направила?

Той премига бавно, сънливо.

И една съвсем малка усмивчица изви ъгълчетата на устните му.

Една дяволска усмивка.

Този негодник! Той е бил буден. Може би през цялото време. И не го е показал. Не я беше спрял. Не й беше позволил да… да…

Сам искаше подът на пещерата да се отвори и да я погълне.

Какво би могла да му каже? Не беше в състояние да разбере себе си. Напоследък нито една нейна мисъл, чувство или действие не бяха продиктувани от здравия й разум.

Освен това, очевидно напълно бе загубила дар слово.

Но може би той още не беше дошъл напълно в съзнание. Може би още бълнува. Може би после няма да си спомня?

Той се опита да заговори, но тя не разбра нищо. Наведе се към него, за да чуе думите му. Надяваше се, че ще е някакво бълнуване.

— Колко… дълго?

Това звучеше съвсем нормално. Проклятие.

Но не беше съвсем сигурна какво има той предвид. Колко дълго са в пещерата? Или колко дълго го е прегръщала и…? Предпочете да отговори на първото.

— Беше в безсъзнание дълго време. — Тя се обърна и взе парцала с който попиваше влагата от каменната стена. Имаше нужда от нещо, което да ангажира вниманието й. И ръцете й. — Мисля, че са минали три или четири дни.

Той трепна, надигна глава и се опита да се изправи.

— Не, недей — каза тя. Тревогата бързо измести останалите й чувства. — Още не можеш да се движиш. Боли ли те?

Той отново легна. Размърда леко лявото си рамо.

— Не много.

Доволна, тя се отдръпна от него, за да попие още вода от стената и да навлажни напуканите му устни.

— Обгорих раната ти, за да спра кървенето — обясни тя. — Ще ти остане голям белег, но не мисля, че това ще те разтревожи. Искам да кажа, че и без това имаш толкова много. — Тя спря, за да си поеме въздух. — Страхувам се, че вече нямаме никаква храна. И почти никаква вода. Само тази, която сълзи по стената. Използвах всичките свещи, поддържах огъня с мъх. Знам, че смърди ужасно, но затова пък гори.

Тя не спираше да бръщолеви. Защо изведнъж й се стори толкова важно да запълни тишината с думи?

Клепачите му трепнаха и той се втренчи в нея. Очите му блестяха в тъмнината.

— Ти спаси живота ми.

Тя не знаеше какво да отговори, затова просто кимна.

— Благодаря, ангелче — обади се отново той.

Тя премига, смаяна. Той току-що й беше изразил благодарността си. Благодарност. Благодаря беше дума, която досега не беше излизала от устата му.

И тази единствена, проста дума, искреното му изражение стоплиха сърцето й.

— Мисля, че пещерата има изход — каза тя весело. — Може би е някъде съвсем наблизо. Видях една птица — врабче. То отлетя в тази посока. — Тя посочи и се взря в тъмнината. — Изходът не може да е далеч. Може би само на няколко ярда…

Когато отново се обърна към него, той вече беше заспал.

— Ето, че си говоря сама като глупачка.

Изчерви се силно. Думата глупачка определяше точно как се чувства в момента. Беше се случило така, че от мига, в който влязоха в пещерата, до момента, в който той я погледна с този свой изумруден поглед, тя се бе превърнала в едно безмозъчно същество.

Затвори очи и разтри слепоочията си.

— Стегни се, Саманта Делафийлд — прошепна тя. — Не е време точно сега да си губиш ума.

Трябваше да има някакво логическо обяснение на това, което се случваше с нея. Беше изморена. Беше толкова напрегната напоследък. Живееше в пещера, за Бога! Единственото, от което имаше нужда, беше да се измъкне оттук. После всичко щеше да се оправи. После отново ще си стане същата.

Да, отново щеше да си стане същата. Скоро. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

 

Веригата стържеше каменния под на пещерата и издаваше така добре познатия им металически звук и за първи път той караше Сам да се чувства щастлива. Почти въодушевена. Беше толкова хубаво отново да се движиш Да се движиш към свободата.

Лекото течение, което усети върху лицето си, я накара да трепне.

— Усети ли го? Свеж въздух. — Тя се обърна и погледна през рамо. — Изходът трябва да е някъде пред нас.

— Ами, в такъв случай, продължавай да вървиш — обади се спътникът й задъхан. — Не ме чакай. Нещо ми подсказва, че няма да изостана много.

Тя се усмихна тъжно. Той си възвръщаше чувството за хумор — сарказма и всичко останало. Няколкото часа сън му бяха помогнали, но все още беше много слаб.

Откакто бяха тръгнали, той отказваше да спира, за да си почива, може би защото се страхуваше. Че може да не успее отново да се изправи Но, разбира се, никога не би го признал.

Не желаеше да спори. Беше нетърпелива точно колкото него да излязат по-скоро оттук. Може би дори повече. Не искаше никога да вижда пещера през живота си.

Намести кошницата и продължи.

Товарът й беше много по-лек без храната и бутилката уиски. Бяха им останали само кесията с монети, въдичарските мрежи и въжето. В едната си ръка Сам държеше кутията от бисквити и слабият огън осветяваше пътя им. Когато видеше мъх, тя го остъргваше с ножа и го слагаше в кутията.

Завиха зад един ъгъл и тя видя някаква слаба светлина пред себе си.

Спря се като закована.

— О, слава Богу!

— Това не прилича на слънчева светлина — каза той със съмнение в гласа.

Когато очите й привикнаха. Сам разбра че е прав. Светлината, която се разливаше по пода пред тях, не беше ярка и златиста както слънчевата светлина. Беше почти като неестествена.

— Прилича на факла — прошепна тя. — Или…

— Слушай — рязко я прекъсна той. — Какъв е този звук?

Тя се ослуша.

Казаха го едновременно:

— Водопад.

Стомахът й се сви. Не, не можеше да бъде! Мисълта, че отново ще трябва да преминат през същото изпитание…

Спогледаха се. В изражението на лицето му се четеше същия ужас.

Но само след секунда той стисна зъби.

— Да вървим! — Гласът му беше строг.

— Добре — отговори тя със същата решителност.

Бяха оцелели толкова дни в това ужасно място. След всичко преживяно, тя нямаше да се предаде пред никакво препятствие, което може да стои на пътя й.

Бързо, без повече да се колебаят, те тръгнаха към светлината един до друг. Подът на пещерата започна да се наклонява, а стените започнаха да се приближават една към друга. Проходът толкова се стесни, че се наложи да се наведат. Звукът от падаща вода ставаше все по-силен, течението също.

Пред тях се появи изход, закрит с клонки. Сърцето й заби бързо. Можеха да се окажат на върха на някоя висока скала или пък пред страшна пропаст.

Отместиха клонките. Внимателно се промъкнаха, като се придържаха един друг.

Сякаш се измъкнаха от ада, за да влязат в Райската градина.

Сам въздъхна, когато се изправиха и се огледаха. Светлината, която бяха видели, наистина не беше слънчева, а лунна. Намираха се на малка полянка. Скали я обграждаха от три страни, а четвъртата водеше към гора.

Водопадът, който бяха чули, беше съвсем малък и се намираше в гората, през която се извиваше малък поток.

Те безмълвно се отправиха натам. Тя си пое дълбоко въздух. Уханието на горски цветя, трева и листа изпълни дробовете й и тя беше сигурна, че няма да забрави този аромат, докато е жива.

Сребристата светлина, чистият нощен въздух, шумът на вятъра в дърветата, дори водопадът — всичко й се струваше съвсем обикновено и въпреки това ново; познато, но изключително. Те бяха живи.

Искаше й се да падне на колене от благодарност и едновременно с това да танцува по тревата. Радостта преливаше от сърцето й, в очите й напираха сълзи.

Погледът й се спря на потока, после се върна на спътника й. Нямаше нужда да казва гласно това, което и двамата си мислеха.

Вода.

Те се запрепъваха към потока, паднаха на брега и започнаха да загребват с шепи от хладната, бистра течност. Саманта наплиска лицето си, намокри косата си. Смехът й огласяше полянката.

Някакво малко рунтаво същество се стрелна на отсрещния бряг и потърси убежище в близкия храсталак.

— Заек! — възкликна тя, останала без дъх, и легна по гръб. — Мисля, че никога през живота си не съм виждала нещо по-прекрасно.

— Наистина е прекрасен, но ще е още по-хубав, ако го сготвим за вечеря. — Той разгледа мястото, където се беше скрил заекът. — Където има един, по всяка вероятност има и още. Може да има цяло котило.

— Но как ще ги хванем? Вече нямаме пистолет.

— Но затова пък имаме рибарски конец. Аз ще направя няколко примки. — Той легна до нея и се взря в нощното небе.

Изведнъж започна да проклина.

— Какво има? — Сам проследи погледа му, но не видя нищо застрашително в безоблачното черно небе, осеяно със звезди. — Какво не е наред?

— Луната не е наред. — Той се закашля и седна. — Когато спахме в онази колиба, тя беше в първата си четвърт. А погледни я сега.

— Пълна е наполовина. — Сам сви рамене. — Какво значение има?

— Има значение, защото това означава, че не сме били в пещерата три или четири дни. Били сме вътре цяла седмица. Загубил съм цяла седмица. — Той изруга. — Няма да се добера до Йорк навреме.