Шели Такър
Сърцата полудяват (4)

Глава 4

Каруцата се разтресе, когато мина през една дупка на пътя, и една от дървените ритли се заби в гърба на Сам. Тя не трепна, почти не усети нищо. Беше й лошо от непрекъснатото друсане и от безмилостното обедно слънце, а и все още беше като вцепенена от изненада. От момента, в който ковачът закопча скобата около глезена й, тя все още не се беше осъзнала напълно.

Беше замаяна. Повръщаше й се.

Пот се стичаше по врата й и в деколтето й и залепваше кичури коса към кожата й. Не можеше да я махне, почти не можеше да се движи, толкова здраво бяха завързани ръцете й зад гърба. Раменете я боляха от това неестествено положение. Китките й отдавна бяха изтръпнали. Конските копита вдигаха прах, който влизаше в очите й. От плесенясалата слама в каруцата се носеше кисел дъх.

Но най-лошото от всичко не беше нито горещината, нито болката в мускулите й, нито дори желязната скоба, която стягаше глезена й.

Най-лошото беше парещият поглед на натъртения, окървавен мъж, който седеше срещу нея.

Мъжът, който беше привързан към нея с осемнайсет железни халки.

Осемнайсет. Беше имала достатъчно време, за да ги преброи. Осемнайсет здрави черни халки. Верига, достатъчно здрава, за да удържи и разбеснял се жребец. Когато Бикфорд я блъсна в каруцата, беше казал, че веригата не може да се скъса, че в Лондон ще е необходим ковач, за да ги освободи от нея.

Тази новина никак не подобри настроението на затворника. Първоначалното му учудено изражение се превърна в ужасен израз на омраза.

Всеки път, когато Сам погледнеше към него, виждаше, че той също я гледа. Челюстта му беше здраво стисната, очите му бяха пълни с враждебност. Сякаш вината беше нейна. Сякаш нарочно се беше появила, за да му причинява неприятности.

Този път и тя му отвърна със същия поглед. Не беше по-доволна от създалото се положение. Нима си мислеше, че единствено той е бил принуден да се откаже от плановете си за бягство? Тя също бе таила надежда, че ще може да избяга, когато падне нощта, но така привързана към него, нямаше никакъв шанс.

Отиваха право в Лондон.

Тя извърна погледа си от враждебния си спътник и прикова вниманието си към полето, през което минаваха. Пое си дълбоко въздух, без да обръща внимание на свития си стомах, без да обръща внимание на положението си, което ужасно се беше утежнило.

Но все пак имаше някаква надежда. Все още. Трябваше да спре да се самосъжалява. Трябваше да си възвърне самообладанието. Да мисли.

Да направи план.

Пътуването до Лондон щеше да трае поне една седмица. Може би някъде по пътя, ако се счупи някое колело на каруцата или… Не, поправи се бързо тя. Съмняваше се, че каруцата може да се счупи толкова лесно. Стражарите я бяха взели от един фермер. Беше направена така, че да издържа на отвратителните селски пътища. Беше здрава.

Не, не можеше да изгради плана си върху предположението, че каруцата може да се счупи.

Нито пък можеше да се надява, че някой от охраната им ще намали вниманието си. Бяха въоръжени до зъби и не сваляха очи от жертвите си, като глутница вълци.

Бикфорд караше каруцата и си подсвиркваше някаква весела мелодия, която допълнително я нервираше. Седеше на една дъска в предната част на каруцата, а в скута му имаше пушка. Младият Такър седеше до него и поглеждаше нервно назад. Пистолетът му беше зареден.

Толкова здраво стискаше спусъка, че Сам се страхуваше, че оръжието може внезапно да гръмне.

Лийч беше водач и яздеше на няколко метра пред тях. Суинтън бе изявил желание да бъде отзад. Досега не беше казвал и дума. Дори не се беше покашлял, въпреки че ги обгръщаше облак прах. Мълчанието му я безпокоеше много повече от грубите думи, които й бе крещял снощи. Яздеше толкова близо, че тя имаше чувството, че усеща дъха му върху кожата си. Непрекъснато си повтаряше, че това е вятърът.

Но наистина усещаше как черните му очи я гледат непрекъснато, как следят и най-малкото й движение, и най-малката капчица пот, която се стичаше във врата й. Ставаше й още по-зле от мисълта, че той се наслаждава на страданието й.

Потрепери. Суинтън й напомняше за чичо Прескот. За най-лошите му качества.

Гърлото й се стегна, но тя се опита да преодолее ужаса, да не позволи на сълзите да рукнат. Нямаше да позволи на Суинтън, нито на чичо Прескот, нито на който и да било, да я кара да се чувства безпомощна.

Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от това положение, да направи нещо, преди да са стигнали до Лондон.

Една муха кацна на бузата й. Тя разтърси глава, за да я пропъди, но само успя да вкара един кичур в окото си. Намръщи се и потърка буза в рамото си. Мразеше да е толкова безсилна. Успя да махне косата, но окото й, вече достатъчно раздразнено от праха и слънцето, започна да сълзи.

Младият Такър се обърна към нея, точно когато тя вдигна главата си… и тя видя следа от нещо, което не бе очаквала да види на луничавото му лице.

Съчувствие. Съжаление.

Взе решението си почти инстинктивно.

Вместо да преглътне сълзите, тя ги остави да се стичат по лицето й.

Добави и драматично треперене на долната си устна. После притвори клепки, сякаш се срамуваше, че той я е хванал да плаче. Само за да усили впечатлението, тя изхълца. Тихо.

Когато отново погледна нагоре, видя, че момчето я гледа. Лицето му беше напрегнато, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Изглеждаше готов да скочи и да я освободи.

Но само след миг се обърна отново напред.

Тя се намръщи. Отговорността очевидно беше спечелила битката със съчувствието. По дяволите!

От отсрещната страна на каруцата се чу тих смях. Тя погледна нататък и видя как затворникът я гледа с подигравателна усмивка на подутите си устни, а широките му рамене се тресяха от беззвучен смях.

Червенина обля лицето й. Тя вирна брадичка и отмести погледа си. Въобще не я интересуваше цинизмът му. Нямаше никакво значение, че не бе успяла да го заблуди с представлението си.

Защото очевидно бе успяла да направи впечатление на младия стражар.

Тя отново погледна към спътника си и се усмихна сладко. Смей се колкото искаш, изрод такъв. Ще видим кой ще се смее, когато аз избягам, а ти останеш.

Доволна от напредъка си, тя се облегна назад и се загледа в безоблачното небе над главите им. Денят вече не й се струваше толкова ужасен.

Като се изключи това, че червата й продължаваха да къркорят. Беше много гладна. Не беше яла…

По дяволите, откога не беше яла?

Няколкото ордьовъра, които беше отмъкнала на сбирката у лейди Хамънд снощи едва ли можеха да се броят. Беше останала в навалицата съвсем за кратко, преди да се промъкне до шкафа със сребърните прибори — защото нямаше покана.

Но всъщност, тя никога не бе имала покана. Учудващо беше как една подходяща рокля и добре подбрани думи могат да ти отворят пътя към подобни места.

Все пак, бе поела глупав риск, като се промъкна на снощното соаре — трябваше да е изчезнала от Стафордшир още преди две седмици. Да работи четири месеца в един район бе прекалено дълго време. Но елегантните провинциални имения предлагаха толкова лесна плячка, а на нея й трябваха само още сто лири.

За да напусне Англия завинаги. За да започне нов живот. В безопасност.

Снощи мечтата й беше толкова близко до осъществяването си, че тя стана твърде нетърпелива, твърде емоционална. А емоциите винаги я правеха непредпазлива. Една глупава грешка… и лейди Хамънд я хвана и незабавно я предаде на властите.

За кражба на половин дузина малки сребърни вилички.

Като че ли някой като лейди Хамънд въобще щеше да забележи липсата на половин дузина вилички.

Сам се намръщи. Никак не беше честно. Лесно можеше да открадне много повече неща, ако искаше, но никога не взимаше повече от няколко предмета от къща. Отчасти защото алчността беше най-бързият начин да привлечеш вниманието и да завършиш с примка на шията… но главно защото не искаше да причинява големи загуби на хората.

Дори на такива като лейди Хамънд.

Тя затвори очи и се опита да не мисли за храна или за глупавата си вчерашна грешка.

Или пък за мечтите си.

Безсънната нощ и непоносимата жега скоро си казаха думата. Чувстваше се замаяна. Постепенно се отпусна назад и задряма.

Силно изскърцване на каруцата я стресна не след дълго. Отвори очи и видя огромна стена от дървета от лявата страна. Пътят се извиваше покрай някаква гора.

Тя се поизправи и премига. Вече беше съвсем будна. Клонките на дърветата скриваха слънцето. Хладната сянка беше като балсам за изгорялата й кожа.

Всички останали изглеждаха изморени от пътуването, жегата и праха. Бикфорд апатично изпсува и мързеливо вдигна юмрук към един от гарваните над главата си. Такър се беше облегнал назад, триъгълната му шапка беше паднала ниско над очите му. Пистолетът лежеше в скута му.

Дори Лийч и Суинтън се бяха прегърбили на седлата си.

Сам се прозина и погледна към другия край на каруцата, очаквайки да види, че затворникът дреме.

Но не беше така. Беше се облегнал назад с клюмнала глава, но не изглеждаше заспал. Свиваше рамене и движеше ръцете си, сякаш се опитваше да раздвижи вцепенените си мускули.

Слънчевите лъчи докоснаха черната му коса и тя забеляза няколко прошарени кичура. Странно, не беше забелязала, че е на възраст. Беше останала с впечатлението, че е младеж. Смелост. Арогантност. Хвана се, че се чуди на колко ли години е.

Колелата на каруцата скърцаха. Сам отново съсредоточи вниманието си върху гората. Не я интересуваше на колко години е, кой е, или дори какъв е. Смяташе да избяга от тук, от него, от стражарите при първата удобна възможност.

Може би скоро щяха да стигнат до някакъв град и ще спрат да пренощуват. Тогава щеше да им каже, че има нужда от малко усамотение. Бикфорд и останалите няма да обърнат никакво внимание на молбата й… но може би щеше да убеди червенокосия младеж да извика ковач, за да махне тази скоба от крака й. Само за малко, така щеше да му каже. Колкото да се освежи и да облекчи нуждите си.

Колкото да избяга.

Тя се усмихна.

Пътят рязко зави на изток, следвайки извивките на гората. Тя се зачуди защо ли е нужно така да заобикаля, като щеше да е по-направо, ако минава през гората.

После изведнъж се досети къде се намираха — в най-южната част на Стафордшир. Това сигурно беше печално известната гора Канък Чейс.

Тя въздъхна със страхопочитание. Пред нея се простираше най-обширната, най-дълбока гора в Англия — тук се събираха бракониери, бунтовници и всякакви други бандити. Дори сега, когато почти цялата провинция беше разделена на парцели и оградена, Канък Чейс си оставаше едно недокоснато от цивилизацията място, непроменено още от средновековието. Защото тук се събираха бандитите преди нощните си набези, тук се криеха търсените от закона… Затова пътят заобикаляше.

Някакъв звук… тихо метално „пинг“ привлече вниманието й. Тя погледна към спътника си, който седеше, изпънал гръб, с очи, вперени в гората зад нея. Вече не движеше раменете си.

Не й хареса пламъчето в тези негови зелени очи. Не беше съвсем сигурна какво означаваше, но не й харесваше.

И какъв беше този метален звук? Не беше от веригата.

Той изведнъж погледна надясно. Към Лийч, който яздеше начело. Доста напред, стражарят беше увеличил разстоянието между себе си и каруцата.

Стомахът й се сви, когато погледът на спътника й бързо се изви наляво. Сега гледаше Суинтън.

Суинтън пък беше поизостанал.

Сърцето й заби силно. Сякаш този мошеник се готвеше да… но не, не би могъл…

Да планира нещо.

Не и сега. Не и посред бял ден. Стражарите може и да бяха изморени, но само едно погрешно движение и някой нещастник можеше да свърши с натъпкано с куршуми тяло.

Някой като нея.

Не би могъл да се опитва да избяга посред бял ден. Трябва да се е побъркал.

А тя не смяташе, че е луд. Тази мисъл малко я поуспокои. Въпреки че беше натъртен и окървавен, с разпрана буза и подуто посиняло око, все пак изглеждаше разумен. Не беше чак такова животно. По погледа му личеше, че е интелигентен. Под черната брада и разрошената прошарена коса лицето му изглеждаше умно.

Тя се взря в ъгловатите му черти и отново видя това, което й бе направило впечатление още снощи в затвора. Беше смел. Безразсъден. Снощи това я поизплаши малко, но сега я ужаси.

Това не беше просто един млад мошеник.

Това беше мъж, който няма какво да губи.

Погледът му се измести от Суинтън… към Бикфорд… към Такър… после бавно, съвсем бавно — към нея. Погледна към веригата, която ги свързваше… после към окования й глезен, после бавно се придвижи, сантиметър по сантиметър, по крака й, по тялото й.

Червенина изби по потъмнялата й от слънцето кожа. Но това не беше похотливият поглед, с който я оглеждаше снощи. Не, този път беше съвсем различен. И спря дъха в гърлото й.

Разглеждаше я със съвсем различно намерение. Преценяваше я, но по друг начин.

Стори й се, че забеляза одобрение в погледа му. Но преди да успее да реагира, той отново погледна наляво, към стражаря.

Единият ъгъл на устата на спътника й се изви нагоре в безразсъдна усмивка.

Сърцето й щеше да се пръсне. Той наистина замисляше нещо! Сигурно беше луд. Съвсем ненормален! Не можеше да се опитва да избяга посред бял ден. Не и когато тя беше привързана към него!

Тя помръдна левия си крак и веригата издрънча леко, колкото да привлече вниманието му. Погледите им се срещнаха. Устните й произнесоха беззвучно само една дума.

Не.

Той повдигна вежди въпросително. Или обидено? Тя не можа да разгадае изражението му. Може би не беше свикнал с думата не. Или поне не произнесена от жена.

Той погледна отново към гората, прозина се и леко раздвижи рамене. Изражението му беше съвсем невинно, сякаш не разбираше какво има предвид тя.

Но Сам нямаше да се остави да бъде измамена. Ако имаше някаква полза от това да си крадец, това беше, че не можеш да бъдеш заблуден от представленията на братята си по съдба.

Или пък от някакви други мошеници.

Дори и когато той се намести удобно в сламата със спокойното невинно изражение на пътник, който просто се наслаждава на красивата природа.

Измина половин час, но той не помръдна.

Може би все пак се беше заблудила. Беше съвсем възможно да е изтълкувала погрешно усмивката му.

Не просто възможно, а съвсем вероятно. Тя не го познаваше. Дори не знаеше името му. Може би просто се беше надсмивал над окаяното им положение, или на позадрямалите стражари, или…

Или замисляше нещо.

Но въпреки небрежната му поза, тя не можеше да се отърси от чувството, че той все още замисля нещо. Нещо много опасно.