Джудит Макнот
Нежна победа (6)

Шеста глава

Сутринта я събуди звънът на телефона. Тя сънено протегна ръка към слушалката. Преди да успее да продума, чу гласа на майка си:

— За бога, Кати, кой беше онзи човек?!

— Рамон Галвера — отвърна Кати, като се мъчеше да държи очите си отворени.

— Зная името му, вчера ни го каза. Интересува ни какво прави с теб?

— Какво прави с мен ли? — повтори тя. — Нищо.

— Скъпа, не се прави на глупачка! Този тип очевидно е разбрал, че имаш пари — че ние имаме пари. Предчувствам, че цели нещо.

Кати направи опит да защити Рамон:

— Целта му не са парите. Той си търси съпруга.

Възцари се мълчание. Когато майка й заговори отново, в думите й имаше презрение:

— Значи онзи пуерторикански фермер си въобразява, че може да се ожени за теб?

— Той е испанец — поправи я Кати.

— Какво?

— Казах, че е испанец, а не пуерториканец. Но всъщност е американец.

— Катърин! — Гласът стана нетърпелив и настойчив. — Дори и в най-смелите си фантазии не си допускала вероятността да станеш жена на този човек, нали?

Кати замаяно седна в леглото.

— Не мисля.

— Не мислиш? Катърин, стой там и не допускай този мъж да те доближи, преди да сме пристигнали! Господи, това ще убие баща ти! Ще бъдем при теб веднага след закуска.

— Няма смисъл да идвате — отвърна тя, най-после се беше разсънила. — Чуй ме, мамо! Ти ме събуди с твоето обаждане и още не съм в състояние да мисля нормално, но все пак ще ти кажа: няма за какво да се тревожите. Нямам намерение да се омъжа за Рамон. Дори се съмнявам, че изобщо ще го видя отново.

— Сигурна ли си, Катърин? Не ми казваш това само за да ме успокоиш, нали?

— Не, говоря истината.

— Добре, скъпа. Но ако той се появи, само ни позвъни и за тридесет минути ще сме при теб.

— Мамо…

— Обади ни се, Кати. Ние те обичаме и искаме да те защитим. Не се срамувай да си признаеш, че не можеш да се справиш с този испанец, пуерториканец или какъвто е там!

Младата жена отвори уста да протестира; искаше да увери майка си, че не е нужно някой да я „защитава“ от Рамон, но се отказа. Майка й нямаше да й повярва, а точно сега не й се спореше с нея.

— Добре — въздъхна примирено, — ако реша, че е необходимо, ще ви повикам. Дочуване, мамо.

Какво ставаше с нейните родители, гневно се запита, докато обличаше жълт панталон от велур и подходяща жълта блуза. От къде на къде смятаха, че е възможно Рамон да я нарани по някакъв начин или да направи нещо, с което да я принуди да потърси помощта им? Среса косата си назад и я прихвана с шнола на тила, сложи си червило с коралов цвят и подчерта дългите си мигли с черна спирала. Реши да излезе и да си купи нещо скъпо и абсолютно ненужно, за да забрави за Рамон и родителите си.

Тъкмо слагаше кафената си чаша в миялната машина, когато на входната врата се позвъни. Майка й и баща й, разбира се! Бяха приключили със закуската си, а сега идваха тук, за да приключат и с Рамон.

Кати примирено се запъти към вратата и отвори. Замръзна от изненада при вида на младия мъж, застанал на прага.

— Аз… Аз… Тъкмо излизах — заекна.

Без да обръща внимание на обяснението й, той влезе в антрето и затвори вратата. Устните му се изкривиха в иронична усмивка:

— Някак си предчувствах, че точно това ще направиш.

Кати впери поглед в красивото му, решително лице и в мощните му рамене. Сблъсквайки се с това олицетворение на мъжествеността и упоритостта, тя предпочете за момента да отстъпи. Нуждаеше се от малко време, докато възвърне самообладанието си.

Обърна му гръб и на път за кухнята подхвърли:

— Ще ти донеса чаша кафе.

Наливаше кафето в чашата, когато силните му ръце обгърнаха талията й и той я привлече към широките си гърди. Дъхът на Рамон леко погали косата й.

— Не искам кафе, Кати — промълви.

— А нещо за закуска?

— Не.

— Какво искаш тогава?

— Обърни се с лице към мен и ще ти кажа.

Тя поклати отрицателно глава и впи пръсти в кухненския плот.

— Кати, вчера не ти казах каква е истинската причина за нежеланието ми да носиш онзи бански костюм. Не смеех да я призная дори пред себе си. И без това нямаше да ти хареса. Сега смятам, че двамата винаги трябва да бъдем искрени помежду си — замълча, после въздъхна и продължи: — Истината е, че изпитах ревност — не желаех никой друг да види красивото ти тяло разголено.

Кати преглътна. Страхуваше се да се обърне. Беше разтърсена до дъно от чувствеността, която този мъж излъчваше.

— Приемам обяснението ти и признавам, че си бил прав да предполагаш, че няма да ми хареса. Какво нося си е моя работа. Всъщност това няма значение. Съжалявам, че се държах толкова глупаво снощи. Трябваше да изляза от стаята и да ти пожелая лека нощ. Но не мога да стана твоя съпруга, Рамон. Нищо няма да се получи.

Очакваше, че той ще се съгласи с възражението й, но явно не го познаваше добре. Рамон нежно, но настойчиво я извърна с лице към себе си. Очите й се спряха на мургавия му врат, на мястото, където се разтваряше яката на синята му риза.

— Погледни ме, querida.

Плътният му дрезгав глас й подейства хипнотизиращо. Кати вдигна очи и срещна неговите.

— Ти можеш да се омъжиш за мен. И този брак ще бъде сполучлив. Аз ще се погрижа за това.

— Между нас съществува огромна бездна в социално отношение! — изкрещя тя. — Как може изобщо да си помислиш, че си в състояние да я запълниш?

Погледът му сякаш проникваше в нея.

— Сигурен съм, защото ще дойда през нощта и ще те любя, докато не започнеш да ме молиш за още. На сутринта ще те оставя с вкуса на моите целувки върху устните ти. Ще ти посветя целия си живот! Ще изпълня дните ти с удоволствия и ако Бог ни изпрати изпитания, ще те държа в прегръдките си, докато сълзите ти пресъхнат, а после ще ти помогна да започнеш да се усмихваш отново.

Кати като омагьосана гледаше устните му, които доближаваха нейните, и едва чуто прошепна:

— Често ще се караме.

Той погали устните й със своите:

— Споровете са просто гневно проявление на любовта и загрижеността.

— Мнението ни по всички въпроси ще бъде различно. Ти си деспотична натура, а аз съм прекалено независима.

Устните му продължиха да докосват нейните:

— Ще се научим да правим компромиси.

— Не може човек да дава всичко. Какво ще искаш в замяна?

Ръцете му я обгърнаха:

— Нито повече, нито по-малко от онова, което ще ти предложа аз — всичко без остатък. Винаги.

Езикът му нежно проникна в устата й.

Това, което в началото усещаше като леко затопляне, прерасна в огън, а после се разпали в пожар, изгарящ цялото й тяло. Кати се отпусна в ръцете му и отвърна на целувките му с жадна настойчивост. Гърдите й се напрегнаха под ласкавите му длани.

— Ние си принадлежим един на друг — прошепна Рамон. — Кажи ми, че и ти го знаеш! — изрече задъхано, а пръстите му се плъзнаха под ластика на бикините й, притискайки пламналите й слабини към пулсиращата си мъжественост. — Телата ни го знаят, Кати.

Тя беше обсебена от главозамайващото чувство, изпълващо тялото й при допира на ръката му върху кожата й, от гордостта, че е възпламенила желанието му. Съпротивата й напълно изчезна. Тя обви ръце около шията му, прокара пръсти по широките му рамене, поглади лъскавата му черна коса, заби нокти в мускулите на гърба му. И когато Рамон дрезгаво й нареди: „Кажи ми!“, устните й се впиха в неговите и тя механично повтори:

— Ние си принадлежим.

Произнесе думите почти шепнешком, но те сякаш прокънтяха в стаята и й подействаха като студен душ. Отдръпна се и впи поглед в неговия.

Очите му трескаво обходиха нежната извивка на страните й, усетиха паниката в огромните й сини очи, засенчени от дългите извити мигли. Той приглади косата й назад и обгърна с длани лицето й.

— Не се страхувай, querida — нежно промълви. — Мисля, че си уплашена не толкова от това, което става между нас, а от бързината, с която се случва. — Пръстите му погладиха пламналите й страни и Рамон добави: — Бих искал да ти дам повече време, но за съжаление е невъзможно. Ще потеглим за Пуерто Рико в неделя. Все пак ще разполагаш с цели четири дни, за да събереш багажа си. Трябваше да си тръгна още преди два дни, така че не мога да отлагам повече.

— Но… Аз утре съм на работа — опита се да протестира Кати.

— Разбира се. Ще отидеш да им съобщиш, че заминаваш за Пуерто Рико и затова напускаш.

Сред всички основания да отхвърли предложението му не на последно място беше и работата й.

— Не мога просто да отида и да им заявя, че напускам след четири дни. Длъжна съм да ги предупредя поне две седмици предварително. Наистина не мога!

— Напротив, Кати, можеш! — спокойно възрази той.

— Ами родителите ми? О, не! Трябва незабавно да изчезваме оттук! — разтревожи се тя. — Съвсем забравих за тях. Само това ми липсва — да дойдат и да те заварят при мен! И без това тази сутрин вече проведоха един официален разговор, започващ с „Катърин“.

Изтръгна се от прегръдките му и го повлече към всекидневната, грабна дамската си чанта и не се успокои, докато двамата не се озоваха в колата му.

— Какво представлява този официален телефонен разговор, който започва с „Катърин“? — попита я развеселен Рамон.

Младата жена се наслаждаваше на лекотата, с която той управляваше колата, възхищаваше се на дългите му силни пръсти, стиснали волана.

— Когато родителите ми се обърнат към мен с „Катърин“, това означава, че са начертали границите на бойното поле, разположили са артилерията си на удобни за стрелба позиции и в случай, че не развея възможно най-бързо белия флаг, са готови да открият огън по мен.

Той широко й се усмихна и Кати изпита облекчение.

— Къде всъщност отиваме? — попита тя.

— При Арката. Никога не ми е оставало време да я разгледам.

— Турист! — подразни го тя.

Остатъкът от деня прекараха наистина като туристи. Разхождаха се из града, после взеха под наем водно колело и предприеха кратко пътуване по мътните води на Мисисипи. Кати разсеяно гледаше в далечината, обзета от мрачни мисли.

Облегнат настрани, Рамон не откъсваше очи от нея.

— Кога ще съобщиш новината на родителите си? — попита внезапно.

Дланите й се изпотиха от напрежение. Тя ги избърса в панталоните си и поклати глава:

— Още не съм решила — отвърна, без да е наясно какво точно не е решила.

Спуснаха се по тясна калдъръмена уличка и се натъкнаха на прекрасна кръчма, където се предлагаха страхотни сандвичи. Кати яде съвсем малко. През по-голямата част от времето разсеяно се взираше навън.

Рамон се облегна на стола си, запали цигара и присви очи срещу дима.

— Искаш ли да бъда до теб, когато им казваш?

— Не съм мислила по въпроса.

Отидоха до Арката. Кати се вживя в ролята на екскурзовод и му обясни, че въпросната постройка е най-високият монумент в Съединените щати, после замлъкна и отново впери невиждащ поглед в далечината.

Той стоеше до нея и я гледаше. Накрая каза:

— Колкото повече изчакваш, толкова по-трудно ще ти бъде и толкова по-изнервена ще се чувстваш.

— Наистина ли искаш да се качиш на върха? — отклони темата Кати. — Предполагам, че гледката от там е фантастична. Наистина, не мога да твърдя подобно нещо от личен опит… Винаги се боя да отворя очи, когато се издигна нависоко.

— Кати, не разполагаме с много време.

— Зная.

Върнаха се при колата и поеха по Маркет Стрийт. Изведнъж й хрумна, че на Рамон може да му бъде интересно да види булевард „Линдел“. Подкараха надолу.

— Какво е онова там? — попита по едно време той.

Тя погледна вдясно и отвърна:

— Катедралата „Сейнт Луис“.

Каква беше изненадата й, когато Рамон свърна към огромната сграда и спря.

— Защо, за бога, спираме тук?

Той се обърна към нея и прехвърли ръка през раменете й.

— Остават няколко дни, преди да заминем. Трябва да вземем важни решения и да свършим доста неща. Ще ти помогна да приготвиш багажа си, ще направя за теб всичко, което мога. Но ти ще трябва да съобщиш на родителите си за нашите намерения и да пуснеш предупреждение за напускане на работа.

— Зная.

Свободната му ръка докосна брадичката й, повдигна я леко нагоре, а устните му целунаха нейните с настойчива нежност.

— Все пак защо искаш да влезем в църквата? — попита Кати, когато Рамон заобиколи колата и отвори вратата откъм нейната страна.

— Обикновено в църквите човек открива най-съвършените творения на изкуството за съответната епоха.

Не беше убедена, че такава е истинската причина за неочакваното му желание. Нервите й, които и без това бяха опънати до крайност, вече едва издържаха. Двамата изкачиха ниските каменни стъпала, водещи към величествената катедрала. Младият мъж отвори масивната резбована врата и отстъпи назад, за да й даде път. Озоваха се в хладното и просторно помещение. Завладяха я спомени, наситени с аромат на догарящи свещи и вехнещи пред олтара цветя.

Рамон я прихвана нежно за лакътя и я поведе към централния кораб. Погледът й обходи дългите редици пейки, подредени от двете страни на главната пътека, спря се на сводестия таван, изрисуван със сцени от Библията. Очите й старателно избягваха мраморния олтар. Коленичи до Рамон. Чувстваше се като измамница, като неканена натрапница, най-после се осмели да погледне към олтара, после затвори очи. Около нея всичко се въртеше. Бог не желаеше нейното присъствие в своя храм — не така и не заедно с Рамон. Беше толкова мъчително да бъде тук с него! И нередно. Всъщност тя копнеше за тялото му. Не искаше да споделя живота му.

Младият мъж беше коленичил на стъпка от нея и на Кати й се стори, че той беззвучно се моли. Дори със сигурност можеше да отгатне каква е молбата му. Сякаш с надеждата да отклони вниманието на Господ от молитвата му, тя също сведе глава и започна да се моли — бързо, непоследователно, обзета от нарастваща паника. Бог не трябваше да слуша Рамон, не биваше да позволява онова, което той искаше, да се случи. Не биваше да допуска този мъж да се вълнува толкова силно от нея. Тя не можеше да задоволи очакванията му. Нито можеше, нито пък искаше. Дали Бог я чуваше? Дали изобщо някога я беше чувал?

Рязко се изправи. Сълзи заслепяваха очите й. Тя се обърна и се блъсна в Рамон.

— Кати? — в тихия му глас се четеше загриженост, дланта му нежно обгърна нейната.

— Остави ме да си вървя, Рамон! Моля те! Трябва незабавно да се махна от тук!

 

 

— Не зная какво ми стана! — с извинителен тон каза Кати, бършейки сълзите си. Бяха навън, на стъпалата пред катедралата, окъпани от ярката слънчева светлина. Тя гледаше колите, спускащи се по оживения булевард, и беше прекалено объркана и засрамена, за да погледне Рамон в очите.

— Не съм влизала в църква от деня на сватбата си — добави едва чуто.

Понечи да тръгне надолу по стълбите, но дрезгавият му глас я спря:

— Била си омъжена?

Кати кимна утвърдително, без да се обръща към него:

— Да. Преди две години. Омъжих се непосредствено след като завърших колежа. Бях на двадесет и една. Една година по-късно се разведох.

Изпита болка от това признание. Слезе още две стъпала и едва тогава осъзна, че Рамон не я следва. Обърна се и го видя да я гледа с присвити очи.

— В католическа църква ли беше венчавката?

Напрежението в гласа му и безсмислието на въпроса я изненадаха. Като че ли Рамон се вълнуваше повече от църквата, в която се бе състояла сватбата й, отколкото от факта, че някога е била омъжена! Защо? Отговорът дойде изневиделица, сякаш Бог наистина беше чул моливите й. Той сигурно беше католик. Религията щеше да му попречи да си вземе жена, която е била венчавана в католическа църква и впоследствие се е развела.

Изпита болка при мисълта, че ще му причини мъка, но се налагаше да го излъже. Вярно, беше разведена, но Дейвид беше убит шест месеца по-късно, така че всъщност не съществуваше пречка красивият испанец да се ожени за нея. Само че той не знаеше това, а тя нямаше намерение да му казва.

— Да, венчавката ми беше в католическа църква — отвърна.

Не усети как двамата се озоваха в колата и поеха по магистралата. Мислите й болезнено се връщаха към миналото. Дейвид. Мъжественият и красив Дейвид, който отчаяно търсеше изход да разпръсне клюките около себе си и съпругата на съдружника му в общата адвокатска кантора, както и слуховете за връзките му с редица клиентки на фирмата. За него решението на проблемите му беше годежът с Катърин Конъли. Тя беше изкусително красива, високоинтелигентна и достатъчно наивна. Онези, които бяха дали ухо на клюките, трябваше само да погледнат младата годеница, за да решат, че са сгрешили. Нима беше възможно някой мъж да си губи времето по любовници, след като има жена като Кати?

Дейвид Колдуел обаче не беше някой. За него нямаше невъзможни неща. Той беше способен адвокат, звезда във футболния отбор на колежа, изискан мъж с невероятен чар и излъчване и огромна доза егоизъм, който се подхранваше от броя на завоеванията му сред нежния пол. Във всяка срещната жена откриваше предизвикателство. Всяко сексуално завоевание за него беше поредното доказателство, че е по-добър от останалите мъже. Беше неустоимо очарователен… с изключение на моментите, когато изпаднеше в гняв. Тогава се превръщаше в брутален и способен да прибегне към насилие мъжкар.

По случай шестия месец от сватбата им Кати си взе половин ден отпуск. На път за вкъщи се отби до супермаркета, за да купи деликатеси, после продължи към апартамента, изпълнена с радостни предчувствия. Как само щеше да се изненада Дейвид! Когато се прибра, откри, че съпругът й вече „празнува“ с една привлекателна жена на средна възраст — съпругата на съдружника му в адвокатската фирма. Никога нямаше да забрави мига, в който отвори вратата на спалнята и ги видя. Дори и сега й се повдигна.

Но споменът за кошмара, който последва, беше още по-болезнен.

Дейвид се нахвърли отгоре й и започна да я бие. Цялото й тяло беше насинено и я болеше, но синините скоро изчезнаха. Обаче за белезите, останали в душата й, нямаше лек. Дори и сега, след толкова време, продължаваше да изпитва болка и унижение.

Напусна го. Той започна да я тормози по телефона. Умоляваше я да се върне при него, обещаваше, че ще се промени, кълнеше се, че я обича. Ругаеше я грубо и я заплашваше, че ще й отмъсти жестоко, ако разкаже на някого как е постъпил с нея. Дори надеждата за спокоен живот след развода пропадна. Бракоразводното дело само по себе си протече гладко и безпроблемно. Официалната причина беше несъвместимост на характерите. Държанието на Дейвид след развода не можеше да се нарече почтено. Той се оплакваше наляво и надясно — дори пред нейното собствено семейство! — колко непоносим характер има бившата му съпруга. Всъщност нещата, които говореше по неин адрес, бяха така отвратителни и жестоки, че повечето хора, на които ги разправяше, трябва да бяха извръщали глава от погнуса или пък се бяха питали дали Дейвид е нормален. Но тогава Кати беше прекалено обидена, за да осъзнае това.

Един ден, четири месеца след развода, тя застана пред огледалото и си рече:

— Катърин Елизабет Конъли, нима имаш намерение да позволиш на Дейвид Колдуел да те унищожи? Наистина ли смяташ да му доставиш това удоволствие?

И тя се залови да залепи парчетата от съсипания си живот. Смени работата си, изнесе се от дома на родителите си и се настани в сегашния си апартамент. Скоро усмивката върху устните й се върна, а не след дълго — и звънливият й смях. Почувства, че живее отново. Беше твърдо решена да не се поддава на мрачни настроения и да не изпада в униние. Само понякога силите я напускаха и Кати се чувстваше изцедена и безнадеждно апатична.

— Кой е бил съпругът ти? — дочу гласа на Рамон.

Тя отпусна глава назад и затвори очи:

— Дейвид Колдуел. Адвокат. Бракът ни трая шест месеца, точно колкото и разводът ни.

— Разкажи ми за бившия си съпруг.

— Мразя да говоря за този човек. Омразна ми е дори самата мисъл за него.

— Разкажи ми — настоя той.

Задушаваща се от ужасните спомени за преживяното с Дейвид и силно объркана от настойчивото желание на Рамон да се ожени за нея, Кати се хвана за единствената възможност, която й оставаше: въпреки че не обичаше да постъпва подло, реши да остави у Рамон впечатлението, че Дейвид е жив и здрав; така щеше да сложи край на уговорките да свърже живота си с неговия и да го последва в Пуерто Рико. С тази мисъл тя заговори:

— Няма какво толкова за разказване. Той е на тридесет и две години, висок, мургав и много симпатичен. Прилича на теб.

— Искам да знам защо си се развела.

— Напуснах го, защото го ненавиждах и защото се страхувах от него.

— Заплашвал ли те е?

— Не.

— Значи те е биел? — беше разгневен и възмутен.

Кати се постара да си придаде безразличен вид:

— Дейвид наричаше това „приучване към добри маниери“.

— И аз ти напомням за него?

Кати побърза да го успокои:

— Само външно, малко. И двамата сте мургави, тъмнокоси и чернооки. В колежа Дейвид е бил в отбора по ръгби, а ти… — Плъзна поглед към изопнатото му от гняв лице. — Ти приличаш на състезател по тенис.

Когато слизаха от колата, й хрумна, че вероятно това е последната им вечер заедно. Ако Рамон беше такъв заклет католик, каквито според слуховете бяха всички испанци, повече нямаше дори да си помисли за женитба с нея.

Мисълта, че повече никога няма да го види, й причини неподозирано силна болка. Как й се искаше денят да продължи до безкрайност, за да може да прекара повече време с Рамон! Само не насаме, не и на някое място, където той щеше да я вземе в прегръдките си и за пет минути да накара тялото й да запламти от страст, да победи предпазливостта й и да я накара да му признае всичко. Тогава щеше да се озове там, където се беше намирала само допреди час — хваната в капан.

— Знаеш ли какво ми се иска да правя тази вечер? — каза Кати, когато Рамон я изпрати до вратата на апартамента й. — Само в случай, че нямаш някаква работа.

— Нямам, кажи какво? — процеди през зъби той.

— Ще ми се да отидем някъде, където можем да послушаме музика и да потанцуваме.

Лицето му посивя от гняв, стисна зъби, а вената на слепоочието му запулсира. „Направо е бесен“ — помисли си не без страх тя. Бързо и с извинителен тон добави:

— Рамон, трябваше да се досетя, че си католик и че първият ми брак ще ти попречи да се ожениш за мен. Съжалявам, че не се сетих да ти кажа за това още в началото.

— Толкова съжаляваш, че чак ти се танцува от съжаление! — саркастично отвърна той. После, налагайки си маската на абсолютно спокойствие, попита: — В колко да мина да те взема?

Кати вдигна очи към жаркото следобедно слънце:

— Да речем след около четири часа. В осем.

За вечерта се облече в копринена рокля с гол гръб. Тъмносиният цвят на дрехата беше същият като на очите й и ярко контрастираше с огнената й коса. Критично се огледа в огледалото. Надяваше се, че Рамон няма да сметне роклята за прекалено предизвикателна. Деколтето не беше особено дълбоко. Щом това щеше да е последната им вечер заедно, щеше да се постарае да не я разваля с разни глупави спорове около облеклото й. Сложи си златни халки на ушите, широка златна гривна високо на ръката и изящни тъмносини сандали на краката. Разреса буйната си коса и се отправи към всекидневната, за да изчака идването на Рамон.

Последната им вечер заедно… При тази мисъл настроението й силно се понижи. Отиде в кухнята и си наля малко бренди. В осем без четвърт се настани върху покритото с плюш канапе с чаша ръка и впери поглед в часовника на отсрещната стена. След миг на вратата се позвъни. Беше точно осем. Тя нервно скочи, остави празната си чаша и бързо отиде да отвори.

Нищо през краткото им запознанство не беше я подготвило за подобна изненада. Рамон Галвера стоеше на прага облечен в изключително елегантен тъмносин костюм с жилетка. Костюмът му стоеше като излят и прекрасно контрастираше със снежнобялата му риза и консервативната раирана вратовръзка.

— Изглеждаш фантастично! — възкликна Кати. — Приличаш на президент на банка — добави и отстъпи назад, за да може по-добре да се наслади на високата му атлетична фигура.

— Не понасям банкерите — саркастично отвърна Рамон — повечето са хора без въображение, алчни да натрупат богатство за чужда сметка, без сами да посмеят да рискуват.

— О! — възкликна тя сконфузено. — Но не може да им се отрече, че се обличат страхотно.

— Откъде знаеш? Да не би случайно да си била омъжена и за някой банкер, за когото си пропуснала да споменеш?

Ръката й замръзна във въздуха, протегната към копринения шал.

— Не, разбира се, че не.

Качиха се на едно от многото увеселителни корабчета по брега на реката, слушаха джаз, после посетиха още три места, където свиреха джаз и блус. Вечерта напредваше, а Рамон се държеше все по-хладно. Кати си поръчваше питие след питие и се опитваше да бъде възможно най-забавна.

Решиха да отидат до едно много посещавано заведение близо до летището. Младата жена се чувстваше леко замаяна, силно изнервена и ужасно нещастна.

Заведението беше препълнено — нещо необичайно за вторник вечер — но за техен късмет успяха да намерят свободна маса близо до дансинга. Тук късметът изцяло й изневери. Рамон категорично отказа да танцува с нея и Кати не беше сигурна колко дълго още ще може да понася хладната му резервираност. Очите му я оглеждаха с циничен интерес, от който й идеше да заплаче.

Огледа се наоколо, за да избегне хладния му поглед. Забеляза, че някакъв симпатичен мъж от бара настойчиво я наблюдава. Щом срещна очите й, мъжът вдигна вежди:

— Ще танцуваме ли?

Не чу гласа му, но разчете поканата по движението на устните му и кимна.

Мъжът приближи до масата им, прецени височината и очевидното физическо превъзходство на съперника си и любезно покани Кати на танц.

— Възразяваш ли? — обърна се тя към Рамон, нетърпелива да избяга от него.

— Ни най-малко — отвърна с подчертано безразличие той.

Кати обичаше да танцува. Притежаваше вродена грация и всяко нейно движение привличаше погледите на околните. Оказа се, че партньорът й е много добър танцьор. Над главите им се въртяха разноцветни светлини, музиката кънтеше и тя се понесе в ритъма й.

— Хей, танцувате чудесно! — възкликна партньорът й. Притисна я към себе си и я принуди да следва неговите движения — по-сладострастни, отколкото й се искаше.

— Не мога да се съревновавам с вас — отвърна тя.

Танцуващите край тях започнаха да отстъпват, за да им предоставят повече поле за изява, а накрая съвсем се оттеглиха от дансинга и застанаха в кръг около него. Към края на песента Кати и партньорът й получиха бурни аплодисменти.

— Изглежда искат да танцуваме отново — отбеляза партньорът й и я стисна здраво за ръката, отгатнал намерението й да се върне на масата при Рамон. Прозвуча следващото парче и на нея не й оставаше нищо друго, освен да продължи танците с неприятното чувство, че се излага. Докато танцуваше, хвърли бърз поглед към Рамон и веднага отмести очи встрани. Той беше наместил стола си така, че да може добре да наблюдава дансинга. Седеше с небрежно пъхнати в джобовете ръце и я наблюдаваше с хладния интерес, който проявява преситеният мъжкар към всяка платена танцьорка.

Последният акорд беше съпроводен с нови аплодисменти. Партньорът на Кати се опита да я задържи и за следващия танц, но този път тя категорично отказа.

Седна на масата срещу Рамон и посегна към чашата си. Раздразнението й от начина, по който двамата се държаха един към друг, нарастваше.

— Е? — враждебно го изгледа тя, тъй като Рамон продължаваше да мълчи.

Той саркастично повдигна вежди:

— Не беше зле.

Прииска й се да го удари. Прозвуча нова песен — бавна и романтична. Кати хвърли поглед наоколо и забеляза поне двама мъже, които гледаха към тяхната маса, очевидно събирайки смелост да я поканят на танц. Рамон проследи погледа й, също отгатна намеренията им и с неохота се надигна от мястото си. Хвана Кати под лакътя и я поведе към дансинга.

Любовната песен, съчетана с омайващото усещане да бъде отново в прегръдките му, я довърши. Тя се притисна към него и положи глава на гърдите му. Искаше й се ръцете му да обвият тялото й по-здраво, а устните му да погалят слепоочието й така, както бяха направили по време на нощното парти край басейна. Копнеше за толкова много невъзможни неща!

Желанията й продължаваха да занимават съзнанието й и когато се прибраха в апартамента й. Рамон я изпрати до входната врата и Кати на практика го изнуди да приеме поканата й за едно питие. Той мълчаливо пресуши брендито, стана и тръгна към изхода.

— Рамон, моля те, не си отивай! Не и по този начин! — умолително изрече тя.

Той се извърна и безизразно я изгледа.

Кати забърза към него, после нерешително се спря, разтърсвана от болезнен копнеж и тъга.

— Не искам да си отиваш — чу се да казва. Ръцете й обвиха шията му, тялото й се притисна към неговото. Поднесе устни, но не получи отговор. Той не помръдваше.

Тя обидено отстъпи назад и вдигна нагоре плувналите си в сълзи очи.

— Нима дори не искаш да ме целунеш за довиждане? — попита с треперещ глас.

— Върви по дяволите! — просъска гневно Рамон и я сграбчи в обятията си. Устните му безмилостно и алчно се впиха в нейните, а тя му отвърна пламенно, с неутолим копнеж. Дланите му се плъзнаха по гърба й и притеглиха тръпнещото й тяло към неговото, после внезапно я отблъснаха.

Останала без дъх и цялата разтреперана, Кати го погледна и отстъпи уплашено назад. Очите му сякаш я изпепеляваха.

— Това ли е единственото нещо, което искаш от мен, Кати? — хапливо запита той.

— Не! — побърза да отвърне тя. — Не искам нищо от теб. Аз… Аз просто зная, че тази вечер не прекарваш особено добре, и затова…

— И ме доведе у вас, за да ме поразвлечеш малко? — прекъсна я грубо той.

— Не! — промърмори. — Аз… — задавено млъкна. Той я измерваше с поглед. Точно когато Кати реши, че ей сега Рамон ще се обърне към вратата и ще си излезе, той се насочи към ниската масичка в хола. Взе молива, който лежеше до телефона, и записа нещо в малкия бележник. После се отправи към входната врата, сложи ръка на бравата и рече:

— Написах ти телефонния номер, на който можеш да ме откриеш до четвъртък. Ако решиш, обади ми се. — Погледът му замислено се спря върху лицето й, после той рязко отвори вратата и изчезна.

Кати остана там, където си беше, разкъсвана от силна болка. Този последен поглед… Като че Рамон се опитваше да съхрани в съзнанието си всяка подробност от лицето й! Той я мразеше, изпитваше гняв към нея и същевременно искаше да запомни всяка нейна черта. Очите й се наляха със сълзи, в гърлото й заседна буца.

Обърна се и бавно пое към спалнята. Какво, по дяволите, й ставаше? Нали нещата се развиха така, както искаше? Не съвсем. Тя искаше Рамон, беше готова да признае тази истина пред себе си, но го искаше тук, в Сент Луис и не като шофьор на камион, а като човек с по-достойна и привлекателна професия.