Джудит Макнот
Нежна победа (19)

Деветнадесета глава

Гарсия намести и последните два куфара в ролс-ройса. Кати се обърна към Габриела, която унило кръстосваше всекидневната.

— Много съжалявам — прошепна Габриела, щом тя я прегърна за довиждане. — Много съжалявам.

Едуардо пристъпи към тях и с принудена любезност й подаде ръка.

— Приятно пътуване — изрече, а лицето му беше по-студено от всякога.

Гарсия отвори вратата на ролса и Кати седна на задната седалка. Погледна тапицираното в бяла кожа купе и си даде сметка, че тази кола всъщност принадлежи на Рамон. Нищо чудно, че не беше споделил възторга й от колата — нали я губеше! Беше загубил всичко, дори нея.

Гарсия още не беше затворил вратата и Кати въпросително го погледна. Възрастният шофьор бръкна в джоба на черната си униформа и извади един чек. Тя се втренчи в хартийката със зачервени от сълзи очи. Чекът беше за три хиляди и петстотин долара — петстотин долара повече, отколкото беше похарчила в действителност. Очевидно Рамон не й беше повярвал дори след като му беше казала истината.

Почувства се зле. Та повечето от греховете, в които я обвиняваха, не бяха по нейна вина! Ако Рамон през цялото време не се беше представял за обикновен фермер, тя нямаше да бъде толкова подозрителна и нямаше да се страхува да се омъжи за него. Нямаше да се чувства задължена да плаща половината от сметките по обзавеждането на къщата. Всички произтичащи от този факт неприятности просто нямаше да се случат. Но се бяха случили. Кати го беше изложила и унижила, затова той я отпращаше.

В какво толкова беше сбъркала, че Рамон да я отпраща по този начин?! Нямаше за кога да се опитва да бъде послушна; нямаше защо да се чувства уплашена. Но въпреки това точно така се чувстваше. Потръпна, като си спомни убийствения му поглед по време на разговора им. Но най-силно от всичко я плашеха думите му:

„Посмей да ме излъжеш още веднъж и първият ти съпруг ще ти се види светец в сравнение с мен!“

В мига, в който изричаше тази закана, той наистина изглеждаше способен да я изпълни.

Кати прехапа устни. Защо нямаше малко повече смелост да помоли Габриела да я откара до къщата, за да се обяснят. Трябваше да отиде при него. Повтаряше си, че той никога не би се отнесъл с нея така, както се отнасяше Дейвид. Нямаше намерение да го лъже, така че Рамон не би имал причина…

Осъзна, че няма смисъл. Искаше да отиде при него, да му обясни всичко, но не можеше да посрещне гнева му сама. Основателно или не, Кати се ужасяваше при мисълта за физическо насилие.

Трябваше някой да я придружи, за да се намеси в случай на нужда. Ръцете й затрепериха от страх, примесен с решителност. Нямаше кой да й помогне, а и беше прекалено късно. Рамон я мразеше. Не, обичаше я! А щом я обичаше, не можеше да забрави чувствата си толкова лесно. Трябваше да я изслуша.

Ролсът спря пред група туристи, пресичащи улицата. Господи, някой трябваше да го накара да я изслуша! В същия миг видя падре Грегорио. Възрастният човек пресичаше площада, за да отиде в църквата. Черната му дреха се развяваше зад него. Той погледна към колата, но щом зърна лицето й зад стъклото, бавно се извърна и продължи пътя си. Падре Грегорио никога нямаше да й помогне… А защо не?

Колата отново набра скорост. Кати затърси бутона, с който се сваляше стъклената преграда между пътниците и шофьора, но след като не го откри, отчаяно зачука по стъклото.

— Спрете!

Единствено искрицата, блеснала в очите на Гарсия, докато я гледаше в огледалото за обратно виждане, й показа, че шофьорът я е чул. По всяка вероятност Рамон го беше инструктирал да я закара направо на летището и той съвестно изпълняваше заръката. Опита се да отвори вратата, но тя беше с автоматично заключване.

Кати покри устата си с ръка и силно извика:

— Моля ви, спрете! Ще повърна.

Идеята се оказа добра. Гарсия за секунда се озова вън от колата. Отвори вратата и й помогна да слезе.

Кати отблъсна ръката му и възрастният мъж с удивление я изгледа.

— Вече съм по-добре — каза тя и хукна към църквата. Отиваше при човека, който веднъж вече й беше предложил да й помогне при разговора й с Рамон. Хвърли поглед към колата. Гарсия стоеше и търпеливо чакаше, очевидно решил, че Кати внезапно е обзета от някаква неочаквана религиозна треска.

Пред входа на църквата тя нерешително се спря. Стомахът й се беше свил на топка. Падре Грегорио я презираше и никога нямаше да й помогне. Самият той с равен глас я беше посъветвал да се върне в Щатите. Кати неохотно бутна тежката дървена врата и пристъпи в мрачното помещение.

Когато очите й привикнаха с мрака, тя различи олтара и малките декоративни алкови, в които трептяха червеникавите пламъчета на свещите. Свещеникът не се виждаше. Огледа се внимателно и го забеляза: той не изпълняваше някое от своите религиозни задължения, а седеше на една от предните пейки. Беше съвсем сам. Побелялата му глава и раменете му бяха приведени в молитвена поза.

Стъпките й станаха по-неуверени, смелостта й внезапно я напусна. Беше сигурна, че този човек няма да й помогне. Падре Грегорио не я харесваше — както не я харесваше и Едуардо — но възрастният човек имаше повече и по-добри причини за антипатията си към нея. Кати се обърна и пое към изхода.

— Сеньорита!

Острият заповеднически тон я накара да остане на място. Тя бавно се извърна и го погледна. Свещеникът се беше изправил. Изглеждаше по-неумолим от всякога.

Кати пое дълбоко дъх и умолително изрече:

— Падре Грегорио, зная какво е мнението ви за мен и не ви обвинявам, но до снощи аз наистина не осъзнавах колко обидно е за Рамон да плащам част от сметките му. Вчера той откри какво съм правила и изпадна в дива ярост. Аз… Аз не съм виждала толкова ядосан човек през целия си живот! — Гласът й премина в беззвучен шепот. — Рамон ме връща у дома.

Вдигна очи към лицето му, за да открие някакъв знак на съчувствие и разбиране, но падре Грегорио продължаваше да я наблюдава навъсено.

— Аз… не искам да си отивам!

Вдигна ръка в отчаян жест и за огромен неин ужас от очите й закапаха сълзи. Засрамена, тя се опита да ги изтрие.

— Искам да остана тук с него — добави пламенно.

Гласът на свещеника прозвуча като нежен шепот:

— Защо, Катърин?

Кати го погледна поразена. Падре Грегорио никога не беше я наричал „Катърин“. Това я изненадваше не по-малко от нежните нотки в гласа му. Сълзите изпълваха очите й и тя като през мъгла видя как той приближава към нея, а лицето му е озарено от усмивка.

Спря се на крачка от нея и отново попита:

— Защо, Катърин?

Топлината и одобрението, които прочете в усмивката му, разтопиха мъката, сграбчила сърцето й.

— Искам да остана, защото искам да се омъжа за Рамон. Няма повече да се опитвам да избегна женитбата — призна с детинска откровеност. Силите й започнаха да се възвръщат. — Обещавам ви, че ще го направя щастлив. Сигурна съм, че мога. А той… той също ще ме направи щастлива. Невероятно щастлива.

Усмивката на падре Грегорио стана още по-сърдечна и за нейно огромно облекчение старецът започна да й задава същите въпроси, които й беше задал в понеделник.

— Ще поставяш ли неговите нужди над твоите?

— Да — прошепна тя.

— Ще се отдадеш ли на този брак с цялото си сърце и ще поставиш ли успеха му пред всичко останало в живота си?

Кати утвърдително кимна.

— Ще уважаваш ли Рамон, ще се съобразяваш ли с неговите желания?

Тя отново кимна и добави:

— Ще бъда най-примерната съпруга, която някога сте виждали.

Устните на падре Грегорио весело трепнаха:

— Ще му се подчиняваш ли, Катърин?

Кати укорително го погледна:

— Казахте, че няма да ме карате да обещавам такова нещо.

— А ако все пак те попитам?

Тя бързо претегли заучените житейски истини, за да види дали тежат колкото цялото й бъдеще. Погледна падре Грегорио право в очите и отчетливо каза:

— Тогава ще обещая.

Очите му се смееха.

— Просто исках да знам.

Тя си отдъхна с облекчение.

— Добре, защото едва ли щях да спазя обещанието си. Сега вече ще се съгласите ли да ни венчаете?

— Не.

Свещеникът изрече отказа си толкова нежно, че за момент се зачуди дали правилно го е разбрала.

— Не? — повтори стъписано. — Защо не?

— Защото все още не си казала единственото нещо, което очаквам да чуя от теб.

Лицето й побеля като платно. Кати затвори очи, отчаяно отпъждайки кошмарните спомени. Опита се да произнесе думите, но гласът й се скъса:

— Аз… Не мога. Не мога да го кажа. Искам, но…

— Катърин! — разтревожено рече падре Грегорио. — Ела, седни тук — Внимателно я отведе до най-близката пейка и й помогна да седне. После се настани до нея и загрижено я погледна. — Не е необходимо да казваш, че го обичаш, Катърин — промълви той. — Виждам, че е така. Но няма ли най-после да ми кажеш защо за теб е толкова болезнено да го признаеш и така невъзможно да го изречеш?

Извърна пребледнялото си лице към него. Цялото й тяло трепереше.

— Непрекъснато си спомням за последния път, в който трябваше да изрека тези думи — прошепна едва чуто.

— Дете мое, каквото и да се е случило, ти не трябва да го таиш в себе си. С никого ли не си споделяла това свое преживяване?

— С никого — кимна унило тя. — Баща ми щеше да се опита да убие Дейвид — бившия ми съпруг, ако беше разбрал. Докато родителите ми се върнат от Европа, където бяха по онова време, синините по тялото ми изчезнаха, а Ан, тяхната прислужница, се закле, че никога няма да им каже как изглеждах в нощта, когато се върнах в бащиния си дом.

— Ще се опиташ ли да ми разкажеш за случилото се? — Внимателно попита свещеникът.

Тя се загледа в ръцете си, отпуснати в скута й. Ако разказът можеше да изличи Дейвид от съзнанието й, тя нямаше нищо против да опита. В началото трудно намираше думи, а после целият й ужас се изля в накъсания поток от пропити с мъка думи.

Щом свърши, се облегна уморено назад. Чувстваше се изтощена, емоционално изцедена от всичко — дори от болката, както с изненада установи. Докато говореше на глас за бившия си съпруг, осъзна, че между него и Рамон наистина няма нищо общо; съвсем нищо. Дейвид беше егоистично чудовище, докато Рамон искаше да я обича, да я пази и да се грижи за нея. Дори когато го обиди и унижи и той изпадна в неописуем гняв, той пак не посегна на нея. Вече беше убедена, че миналото няма да се върне.

Кати погледна падре Грегорио и разбра, че беше прехвърлила целия си товар върху неговите рамене. Старецът беше потресен от чутото.

— Вече се чувствам по-добре — каза тя, за да го успокои.

Падре Грегорио замислено попита:

— Рамон знае ли за случката от онази последна нощ?

— Не. Не можех да говоря за това. А и не мислех, че ме тревожи толкова много. Почти не се сещах за Дейвид.

— Но подсъзнателно си се безпокояла и си се сещала за бившия си съпруг. Иначе просто щеше да споделиш с Рамон подозренията си, че той не е такъв, за какъвто се представя. Не си го направила, защото дълбоко в себе си се страхувала от онова, което ще чуеш. Поради неприятните ти преживявания ти автоматично си приемала, че това, което Рамон крие от теб, е толкова ужасно, колкото и тайната на Дейвид. Мисля, че ще е най-добре да повярваш в Рамон преди първата ви брачна нощ. Винаги съществува опасност заради миналото да изпиташ отвращение, когато се наложи да влезеш в интимни отношения с бъдещия си съпруг. Той трябва да е подготвен за това.

Кати се усмихна и уверено поклати глава:

— Никога няма да изпитам отвращение, когато съм с Рамон, така че няма място за притеснение.

— Може би си права. Дори и да реагираш със страх към интимностите в началото на брака ви, надявам се, че той има достатъчно опит с жените, за да се справи с проблема.

— Сигурна съм, че има богат опит — с усмивка го увери Кати. Очите на стареца я изгледаха строго и тя побърза да се поправи: — Е, не съм чак толкова сигурна.

Падре Грегорио одобрително кимна:

— Добре е, че си го накарала да почака.

Кати с ужас осъзна, че се изчервява. Падре Грегорио забеляза това и я изгледа над златните рамки на очилата си.

— Или може би Рамон те е накарал да почакаш?

Двамата извиха глави към туристите, които в същия миг влязоха в църквата.

— Ела, по-добре е да завършим разговора си навън.

Излязоха на площада и той загрижено попита:

— Какво мислиш да правиш сега?

Кати прехапа устни и се загледа в магазина отсреща.

— Предполагам, че ще е най-добре да върна обратно всички неща, които съм купила от тук, и да заявя на всеослушание, че Рамон не ми… не ми позволява да ги задържа.

Падре Грегорио отметна глава назад и се засмя.

— Позволение и подчинение… Много окуражаващо звучат тези думи, произнесени от твоята уста — изрече той. — Не мисля, че Рамон ще е съгласен с това. Той не би се съгласил да върне обратно гордостта си с цената на твоята. Но въпреки това можеш да предложиш да върнеш нещата. Това ще го убеди, че наистина се разкайваш.

Кати шеговито го погледна:

— Все още ли мислите, че ми липсват покорство и респект пред чуждия авторитет?

— Искрено се надявам да е така — засмя се отново падре Грегорио. — Както Рамон ме уведоми, той не се нуждае от кокер шпаньол.

Усмивката на Кати помръкна.

— Точно сега той не желае да се ожени и за мен.

— Искаш ли да те придружа, когато отидеш да разговаряш с него?

Замисли се, после отрицателно поклати глава:

— Когато влязох в църквата, имах намерение да ви помоля именно за това. Вчерашният му гняв ме изпълни с ужас, а той ме заплаши, че пред него Дейвид ще ми се види светец!

— Рамон вдигал ли е ръка срещу теб?

— Не.

Устните му весело трепнаха:

— Ако не те е ударил след вчерашната ви разправия, сигурен съм, че никога няма да го направи.

— Мисля, че винаги съм знаела това — призна Кати. — Вероятно мисълта за Дейвид ме е карала да се страхувам от Рамон.

Падре Грегорио одобрително рече:

— Животът може да бъде прекрасен, ако му позволиш, Катърин. Но трябва да се научиш да живееш. Човек непрекъснато дава нещо и получава нещо. Лошо е, когато се опитваш само да получаваш, без нищо да даваш. — Старецът се усмихна. — След като вече не се страхуваш, че Рамон може физически да те нарани, предполагам, че нямаш повече нужда от мен.

— Всъщност имам — рече Кати, наблюдавайки Гарсия с крайчеца на окото си. — Мисля, че Рамон строго го е инструктирал да ме отпрати час по-скоро от острова. Имам чувството, че ако изпусна самолета, този човек ще ме напъха в кашон, в лодка или дори в бутилка, само и само да изпълни това, което той му е наредил. Мислите ли, че ще сте в състояние да го убедите да ме върне в дома на Габриела, а също така да го предупредите да не казва нищо на Рамон, понеже съм решила да го изненадам?

— Смятам, че мога да се справя — каза свещеникът, хвана я под ръка и я поведе към колата. — Такъв надут и самодоволен тип като мен би трябвало да успее да се справи с някакъв си шофьор.

— Ужасно съжалявам за всичко, което съм ви казвала преди — засрамено рече Кати.

Падре Грегорио усмихнато я погледна.

— Човек трябва да притежава склонност да понася търпеливо подобни нападки, след като цели четиридесет години носи расо. Признавам, че след като изрекохте тези думи, сериозно се замислих върху тях и се опитах да реша дали сте права или не.

— Това ли правехте, когато преди малко ви прекъснах с влизането си в църквата?

Лицето му помръкна.

— Ти ме завари в момент на дълбока скръб, Катърин. Видях, че минаваш край площада в колата на Рамон. Вече знаех, че си отиваш. Надявах се и се молех преди това да разбереш какво става в душата и сърцето ти. Независимо от всичко, което каза и направи, аз чувствах, че обичаш Рамон. Да видим сега, дали ще успея да убедя верния Гарсия, че пренебрегването на инструкциите на господаря му ще е само за негово добро.

 

 

Когато ролсът потегли към къщата на Габриела, Кати се запита дали не е по-добре да отиде направо при Рамон. Но вероятно той нямаше да се върне в ремонтираната къща поне няколко дни, а Кати нямаше представа къде да го намери. Приятелката й щеше да й помогне.

Понечи да почука на вратата, но тя се отвори. На прага се появи Едуардо.

— Не си ли заминала?

— Не, аз… — започна, но не довърши, защото той я прегърна.

— Габриела ми казваше, че съм си създал погрешно мнение за теб — обясни Едуардо, без да сваля ръка от раменете й. Поведе я към всекидневната, където я очакваше усмихната Габриела. — Каза ми, че имаш достатъчно кураж. Сега ще ти се наложи да го използваш, за да се срещнеш с Рамон… Ще бъде двойно по-ядосан, защото за втори път си пренебрегнала желанието му.

— Къде мислиш, че ще отиде той тази вечер? — храбро попита Кати.

 

 

Рамон беше приседнал на бюрото си и безстрастно слушаше Мигел и четиримата одитори, които обсъждаха разгорещено документацията на фалиращата корпорация.

Взираше се през прозореца на кабинета си в Сан Хуан. Видя как един самолет прорязва небето. Знаеше, че това е самолетът на Кати. Очите му го проследиха, докато се превърна в малка сребриста точица и накрая съвсем изчезна от хоризонта.

— Доколкото това лично те засяга, Рамон — обърна се към него Мигел, — смятаме, че няма нужда да обявяваш банкрут. Имаш достатъчно, за да покриеш текущите си дългове. Банките, които са ти отпуснали пари, ще се задоволят с острова, къщите, самолета, яхтата, колекцията от картини и така нататък и ще си върнат парите, като продадат всичко това. Единствените заеми, които ти остават, са за двата недовършени небостъргача в Чикаго и Сент Луис.

Мигел посегна към масата и взе някакъв документ от огромния куп.

— Банките, които са ти дали част от парите за строежа на тези небостъргачи, се готвят да ги продадат на други инвеститори. Тези инвеститори ще спечелят, когато довършат строежите и продадат сградите. За съжаление обаче ще задържат двадесетте милиона, които ти си вложил във всяка една от огромните сгради. Вероятно вече знаеш за това. — Мигел умолително погледна към приятеля си.

Рамон разсеяно кимна.

Зад гърба му се разнесе жуженето на интеркома. Елиз съобщи:

— Господин Сидни Грийн отново звъни от Сент Луис. Много настоява да говори с вас, сеньор Галвера. Той ме ругае и ми крещи.

— Предай му, че съм поръчал да ми се обади, щом се успокои — рязко рече Рамон.

Мигел развеселено се усмихна:

— Без съмнение господинът е уплашен от написаното във вестниците за ниското качество на неговите бои.

Един от одиторите хвърли скептичен поглед към Мигел. Очевидно се чудеше на наивността му.

— Мисля, че господин Грийн е по-скоро разстроен от падането на акциите му на борсата. Преди две седмици акциите на неговата компания вървяха по двадесет и пет долара, а сега са паднал и на тринадесет долара. Това вече е повод за паника.

Мигел се облегна назад.

— Питам се какво ли е станало? — подхвърли той, но млъкна, усетил острия поглед на Рамон върху себе си.

— За Сидни Грийн от Сент Луис ли говорите? — попита един слаб мъж без очила, който седеше на края на дивана. — Това е името на човека, който смята да купи небостъргача в Сент Луис, Рамон.

— Този лешояд! — изсъска злобно Мигел.

Рамон дори не го чу. Болката от заминаването на Кати и натрупалият се в душата му гняв трябваше да се пренасочат. Сидни Грийн беше подходяща мишена.

— Той също така е в борда на директорите на същата банка, която отказа да удължи срока за изплащане на заема, за да мога спокойно да завърша строежа — изрече с нисък, заканителен глас той.

Интеркомът отново забръмча. Рамон натисна копчето, а одиторите започнаха да събират книжата си.

— Сеньор Галвера, господин Грийн е на линията — обяви Елиз. — Казва, че вече е по-спокоен.

— Свържете ме — отвърна той.

Гласът на Грийн заплашваше да взриви цялата телефонна система.

— Копеле! — изкрещя той. Рамон направи знак на одиторите да излязат и кимна на Мигел да остане. — Мръсно копеле, там ли си? — продължи да вика Грийн.

Гласът на Рамон беше спокоен, овладян и заплашителен:

— След като вече изчерпахме темата за произхода ми, ще преминем ли към по-съществени неща, като бизнеса например?

— Нямам никакъв общ бизнес с теб, ти… ти…

— Сид — с измамна любезност произнесе Рамон, — дразниш ме, а когато съм ядосан, ставам много опасен. Дължиш ми дванадесет милиона долара.

— Дължа ти три милиона долара!

— С лихвата са даже над дванадесет милиона. Възползвал си се от моите пари в продължение на девет години. Сега си ги искам обратно.

— Върви по дяволите! — изсъска Грийн.

— Вече съм там — отвърна Рамон. — Но ще повлека и теб, за да ми правиш компания. Смятано от днес всяко забавяне ще ти коства по милион долара на ден.

— Ти не можеш да направиш това, нямаш такова влияние, арогантен кучи…

— Само почакай и ще видиш! — ледено отвърна Рамон и прекъсна връзката.

Мигел нетърпеливо се наведе към него.

— Имаш ли такова влияние, Рамон?

— Не.

— Но ако той повярва, че имаш…

— Ако повярва, значи е глупак. Ако е глупак, ще предпочете да не загуби още един милион днес и в рамките на три часа ще се обади, като междувременно ще е превел парите на моя сметка в банката в Сент Луис.

 

 

Три часа и петнадесет минути по-късно Мигел продължаваше да седи в креслото с разкопчано сако и разхлабена вратовръзка.

Рамон вдигна поглед от документите, които разписваше, и рече:

— Зная, че не си обядвал. Вече е време за вечеря. Обади се да ни донесат храна от някой ресторант. Ако ще работим до късно, ще трябва да хапнеш нещо.

Мигел вдигна телефонната слушалка и попита:

— Ти искаш ли нещо, Рамон?

Въпросът го наведе на мисълта за Кати и той затвори очи.

— Не.

Мигел се свърза с близкия ресторант и поръча сандвичи. Още щом затвори, телефонът иззвъня отново.

— Елиз вече си е отишла — каза Рамон и вдигна слушалката. За момент мълчаливо се заслуша, после посегна напред и натисна бутона на усилвателя.

Елегантният кабинет се изпълни със сподавения глас на Сидни Грийн:

— … трябва да знам в коя банка.

— В никаква банка — надменно отвърна Рамон. — Занеси ги на адвокатите ми в Сент Луис. — Продиктува имената и адреса на фирмата и добави: — Кажи им да ми се обадят на този номер, когато чекът се озове в ръцете им.

 

 

Тридесет минути по-късно адвокатът позвъни. Когато разговорът приключи, Мигел с радостно учудване за пита:

— Как можеш просто така да си седиш, след като току-що спечели дванадесет милиона долара, Рамон?

Той му отвърна с иронична усмивка:

— Всъщност току-що спечелих четиридесет милиона. Ще използвам дванадесетте милиона, за да купя акции на „Грийн Пейнт енд Кемикъл“. След около две седмици ще ги продам за двадесет милиона и ще използвам получените пари, за да завърша двата небостъргача. След шест месеца ще продам сградите и ще си върна двадесетте милиона, които съм инвестирал, а също и тези двадесет милиона.

Мигел нетърпеливо облече сакото си и оправи възела на вратовръзката си.

— Да вървим да отпразнуваме събитието! Ще бъде едновременно прощална ергенска вечер и парти по случай успеха.

Очите на Рамон помръкнаха.

— Няма нужда от прощална ергенска вечер. Забравих да ти кажа, че няма да има сватба. Кати… промени намеренията си. — Отвори дясното чекмедже и започна да прехвърля книжата в него, за да избегне съчувствието в погледа на приятеля си. — Излез и полей успеха ни сам. Искам да прегледам документацията за строежа на небостъргачите.

Малко по-късно Рамон вдигна поглед и видя, че пред бюрото му стои някакво момче с две картонени кутии в ръце.

— Поръчали сте сандвичи, сеньор.

— Остави ги там — кимна Рамон към масичката за кафе и разсеяно бръкна в джоба на сакото си. Извади портфейла си и потърси еднодоларова банкнота, за да даде бакшиш на момчето.

Най-дребните пари, които откри, бяха петте долара, дадени му от Кати в деня на запознанството им. Беше решил никога да не се разделя със смачканата банкнота, но сега промени намерението си.

Извади банкнотата. Пръстите му конвулсивно я стиснаха. Струваше му се, че сърцето му ще се пръсне на хиляди парчета. Подаде парите на момчето. Трябваше да прогони спомена за Кати.

Когато момчето излезе, той отново погледна в портфейла си. Парите вече не бяха там. И самата Кати я нямаше. Той отново беше станал невероятно богат. Горчив гняв изпълни цялото му същество. Юмрукът му конвулсивно се сви, сякаш стремейки се да сграбчи нещо.