Джудит Макнот
Нежна победа (18)

Осемнадесета глава

Падре Грегорио посрещна Кати учтиво, но резервирано. Изчака я да седне, а после зае стола си зад бюрото. Тя се опита да се държи спокойно.

— Рамон каза, че според вас ми липсва смирение, покорство и уважение към хората.

— Да, казах това. — Падре Грегорио се облегна назад. — Не сте ли съгласна с мен?

Кати поклати глава. На устните й се появи лека усмивка.

— Не. Всъщност приемам думите ви като голям комплимент. — Изражението му не се промени. Тя се поколеба, но продължи: — Очевидно вие не виждате нещата по този начин. Казали сте на Рамон, че поради тази причина отказвате да ни венчаете.

— Да не би да предпочитахте да му бях казал основната причина — че жената, в която е силно влюбен, не го обича?

— Не съм казала…

— Сеньорита Конъли! — прекъсна я той. — Няма защо да си губим времето в такива увъртания. Това няма да ни доведе до никъде. Вие търсите начин да избегнете тази женитба, а аз ви го предоставям.

Кати удивено го изгледа:

— Как можете да говорите подобни неща?

— Казвам ги, защото са верни. Почувствах това още при първата ни среща. Когато ви попитах от колко време познавате Рамон, вие подчертахте, че е „само“ от две седмици. Определено се опитахте да оставите у мен впечатлението, че сте жена, свикнала да обикаля по кръчмите на лов за мъже — мъже, на които позволявате да ви целуват и прегръщат на обществени места, както на споменатия от вас паркинг. Вие не сте такава, сеньорита, и двамата много добре знаем това.

Падре Грегорио вдигна рязко ръка, за да я накара да замълчи, и продължи:

— Твърде късно е да се обясняваме сега. Има и други причини, които ме карат да вярвам, че съм постъпил правилно: щеше бъде достатъчно да кажете, че обичате Рамон, за да получите благословията ми. Ако наистина искахте да се омъжите за него, щяхте да изречете онези две думи, независимо дали са истина или не и аз щях да се съглася да ви венчая. А когато казахте, че за Рамон вие ще бъдете една добра съпруга, лицето ви стана по-бяло от вар. Десет секунди по-късно се нахвърлихте върху мен с обвиненията, че ви принуждавам да обещаете две неща: да приемете неговия авторитет и да му се подчинявате.

Кати сведе очи.

— Каквото и да кажа, няма да ви убедя, че грешите, нали?

— Не искам да ми доказвате, че съм сгрешил, сеньорита. Повтарям ви: дълбоко в сърцето си вие искате да избегнете този брак.

Свещеникът свали очилата си и разтърка основата на носа си:

— Може би се страхувате от обвързването. Не зная. Но в едно съм сигурен — когато Рамон разбере, че сте в състояние да му дадете само тялото, но не и сърцето си, той ще бъде нещастен. Никой мъж с чувство за лично достойнство не би продължил да обича жена, която не отвръща на чувствата му. Любовта му към вас ще отслабне и ще умре и той сам ще я убие. Когато това стане, той ще се чувства свободен да потърси любовта другаде и ако реши — да се ожени. След като зная това, не мога и няма да го свържа с вас за цял живот по законите на Светата католическа църква.

Кати се опита да скрие сълзите си. В гърлото й заседна буца и тя мълчаливо слушаше падре Грегорио:

— И за двама ви ще бъде по-добре, ако вие се върнете в Щатите. Ако ви липсва куража и благоприличието да направите това, живейте в грях с него или сключете граждански брак. Не мога да ви спра. Дадох ви възможност за оттегляне, искам и вие да дадете такава възможност на Рамон — не го привързвайте завинаги към себе си, до което ще доведе венчавката ви в църква.

— Това ли е окончателното ви решение? — рязко се изправи тя.

— Щом предпочитате да го определите по този начин, ще ви отговоря: да, това е окончателното ми решение. Оставям на вас да го предадете на Рамон. — Сините му очи я гледаха със съчувствие. — Не се смятайте за виновна, че не можете да го обичате, сеньорита. Рамон е мъж, който силно привлича жените. Много са го обичали и много ще го обичат занапред. Няма да му липсват кандидатки за съпруга.

Кати гордо вдигна глава, но очите й бяха замъглени от сълзите.

— Не се чувствам виновна. Направо съм бясна! — Тя се извърна и бързо закрачи към изхода.

Тъжният глас на падре Грегорио я догони:

— Сеньорита…

Кати се спря, но не се обърна. Нямаше да му достави удоволствието да я види, че плаче.

— Да? — попита високо тя.

— Бог да ви благослови!

Сълзите я задавиха и тя не можа да отвърне. Отвори вратата и излезе на улицата.

Сълзи на гняв и обида я заслепяваха. Падре Грегорио беше прав. Тя търсеше начин да се измъкне… Не, не да се измъкне, а да спечели малко повече време.

— Върви по дяволите, Дейвид! — изруга гласно, докато шофираше към къщата на хълма. Ужасната несигурност, която изпитваше, се дължеше именно на него. Дори и мъртъв, бившият й съпруг продължаваше да я измъчва. Заради него не можеше да преодолее паниката, обземаща я при мисълта, че ще допусне същата грешка за втори път.

Преди време се беше омъжила за човек, за когото инстинктът й подсказваше, че не е такъв, какъвто изглежда. Сега отново искаше да се омъжи, но инстинктът й пак я предупреждаваше. Не можеше да се освободи от чувството, че и Рамон не е това, за което се представя.

Спря колата пред къщата и влезе вътре, доволна, че той не е там, за да види сълзите й. Не й се даваха обяснения. Как би могла да му каже, че нещо в него я плаши?

Отиде в кухнята и зареди новата кафе машина, която беше купила. Когато кафето стана готово, тя си наля в една чаша и седна на кухненската маса. Погледна през прозорците — надяваше се прекрасната гледка да я успокои.

Спомни си какво беше изпитвала към Дейвид преди женитбата им. Някаква интуиция, някакъв инстинкт я предупреждаваше, че той не е мъжът, за когото упорито се представяше. Трябваше да се вслуша във вътрешния си глас.

Искаше да се омъжи за Рамон, но подозираше, че той също не е човекът, за когото се представя.

Разтърка слепоочията си. Никога не се беше чувствала по-уплашена и объркана. Нямаше за кога да го извърта. Налагаше се да преодолее опасенията си и да се омъжи за Рамон, или да се върне в родината си.

При мисълта да го напусне изпита почти физическа болка. Та тя обожаваше Рамон!

Обичаше черните му очи и нежната му усмивка, чувството за сигурност, излъчващо се от красивото му лице. Макар че беше много едър и силен, с нея беше невероятно нежен и внимателен. Присъствието му я караше да се чувства защитена и обичана, а не подценявана и заплашвана.

По природа той беше властен и самоуверен тип, а тя — непреклонна и независима. Искаше й се да може да го упрекне, че се опитва да я принизи до ролята на съпруга и майка, но самата мисъл да бъде негова жена и майка на децата му я изпълваше с щастие. С удоволствие щеше да чисти къщата и да му готви, щом вечерта щеше да попадне в прегръдките на неговите силни и нежни ръце.

Рамон искаше от нея да приеме една форма на сексуално обвързване, да допусне той да се грижи за тялото и живота й. За отплата щеше да бъде неин любовник, осигуряващ прехраната съпруг и баща на децата й. Кати със срам призна пред себе си, че точно това иска и тя. Може да не беше по американски. Може и да не й се струваше еманципирано, но беше естествено и удовлетворяващо.

Рамон беше всичко, за което си беше мечтала: интелигентен, чувствителен и привлекателен мъж, който силно я обичаше.

Само дето не беше истински.

Не беше такъв, какъвто се опитваше да я убеди, че е. Не знаеше защо мисли по този начин, нито беше сигурна, че е права, но не можеше да се отърси от подозрението.

 

 

Рамон спря колата на Рафаел пред централния магазин и слезе.

Едуардо отвори вратата и извика:

— Ще дойда с теб. Габриела поръча да купя мляко.

— Какво? — разсеяно попита той.

— Казах… — Едуардо тръсна глава. — Няма значение. От сутринта насам не си чул и дума от това, което ти казвам. Предстоящата сватба те прави глух за всичко останало, приятелю.

— Няма да се женя — мрачно рече Рамон и тръгна към магазина.

Приятелят му стъписано се загледа след него.

В магазина беше прохладно. Рамон не забелязваше озадачения поглед на Едуардо, нито любопитните погледи на клиентите, отправени към него още с влизането му в тясното помещение. Взе няколко кутии цигари от близкия рафт и ги отнесе до тезгяха, където двете продавачки обслужваха купувачите. Видя как Едуардо слага кутия с мляко до цигарите и чу тихия му настойчив глас:

— Шегуваш ли се?

Той го погледна в очите и отвърна:

— Не се шегувам.

Лицето на младата хубава продавачка, обслужваща една едра жена, светна, щом видя Рамон. Помоли колегата си да се заеме с клиентката и се насочи към опашката, образувала се зад Рамон и Едуардо.

— Сеньор Галвера — звънко изрече на испански, — помните ли ме? Аз съм Мария Рамирес. Когато бях малка, имах дълги плитки. Вие често ги дърпахте и казвахте, че когато порасна, ще стана истинска красавица.

— И съм бил прав — отвърна той с усмивка.

— Сега съм сгодена за един младеж от Хуан Вега — добави момичето и посегна под тезгяха. Извади голям пакет и усмихнато му го подаде. — Това са кърпите, които сеньорита Конъли поръча за вас. Ще ги вземете ли?

— Добре — кимна той и посегна за портфейла си. — Ти си ми удържала пари само за цигарите, Мария. Колко струват кърпите?

— Сеньорита Конъли вече ги плати със своята кредитна карта — отвърна момичето.

Рамон се опита да изглежда спокоен, когато изрече:

— Трябва да има някаква грешка.

— Грешка ли? Не, не мисля, но все пак ще погледна — отвърна Мария.

Преряза връвчицата на пакета и разгърна бялата опаковка. Върху тезгяха се изсипаха цяла дузина пухкави кърпи. Той видя как всички клиенти се тълпят около него, за да видят по-добре какво е съдържанието на пакета.

— Не, няма грешка, сеньор Галвера — каза в същото време Мария. — Сеньорита Конъли е платила тези кърпи с кредитната си карта, така както плати и за останалите неща, купени от нашия магазин преди седмица. Общата сметка е петстотин долара. Платила е един тостер, кафе машина, чинии, тенджери и тигани, един миксер, кухненски прибори и всичките тези кърпи.

Възрастният мъж, застанал близо до Рамон го побутна многозначително.

— Късметлия си ти, Рамон. Твоята годеница иска да имаш най-доброто. Тя не само е много красива, но и много щедра, а?

— Завийте кърпите — ядосано се обърна младият мъж към продавачката.

Щом видя израза на лицето му, Мария пребледня и започна да придърпва краищата на бялата хартия.

— Тук… Тук са сметките за сеньорита Конъли… Така както винаги ги иска — две касови бележки, всяка за половината от платената сума — уплашено заекна тя и му подаде бележките. — Сеньора Алварес ми обясни, че не е необходимо да вадя две касови бележки, освен ако госпожица Конъли не плаща в брой, но аз все пак го направих. — Погледна уплашено към Едуардо, който, чул името на съпругата си, изглеждаше силно разгневен.

Мария бързо бутна пакета към Рамон и прошепна:

— Винаги по този начин. Не съм забравила.

— Сигурен съм, че сеньорита Конъли ще оцени твоята помощ, Мария — високо изрече Рамон и тръгна към изхода.

Всички се отдръпнаха да му сторят път.

Селяните в магазина видяха как вратата с трясък се затръшва първо след него, после след Едуардо. Те се загледаха един друг, а по лицата им се четеше тревога и задоволство. Само един клиент остана напълно безразличен към случката, но той беше англичанин и не говореше испански.

Първа проговори Мария. Тя огледа хората около себе си и виновно прошепна:

— Какво толкова направих?

Колегата й сухо отвърна:

— Току-що помогна на сеньорита Конъли повече, отколкото би й се искало.

Възрастният човек, който беше смушкал Рамон и беше изкоментирал щедростта на богатата му годеница, плесна с длани по бедрата си и извика:

— Казвах ви, че Галвера няма представа какво прави онова момиче! Казвах ви! — На обветреното му лице се появи доволна усмивка. Той гордо огледа съселяните си. — Казвах ви, че той няма да се остави една жена да го издържа, та ако ще и да умира от глад. Трябва да й даде да се разбере!

— Ще дойда утре за друга престилка — каза дебелата жена и тръгна към вратата.

— Къде отиваш, Роза? — извика една нейна приятелка зад гърба й.

— Да поръчам молитва в църквата.

— За американското момиче ли? — попита през смях една от дамите.

— Не, за Габриела Алварес.

— И на нея трябва да й се даде добър урок — заяви възрастният мъж.

 

 

Когато чу, че Рамон влиза в къщата, Кати стана и си даде вид, че е заета да оправя сламените поставки върху кухненската маса. Странно колко ободряващо й подейства гласът му, когато я повика.

— Ето останалите кърпи, които си поръчала — каза той и подхвърли пакета върху масата. — Продавачката каза, че си ги платила. Кафето топло ли е? — попита годеникът й и взе една чаша.

Кати кимна и се зае да разопакова кърпите.

— Все още не мога да разбера как си успяла да купиш всичко с парите, които ти дадох — отбеляза небрежно Рамон.

— Казах ти, че умея да правя изгодни сделки — весело рече тя.

— Освен това си и невероятна лъжкиня.

Кати рязко се извърна и го погледна. Кръвта й замръзна от страх. Въпреки че гласът му беше спокоен, лицето му пламтеше от гняв.

— Колко от твоите пари си похарчила?

Устата й пресъхна.

— Съвсем малко… Хиляда долара.

Очите му я прерязаха като кинжали.

— Попитах колко!

— Две хиляди долара.

— Посмей да ме излъжеш още веднъж и ще видиш какво ще направя. Първият ти мъж ще ти се стори светец в сравнение с мен! — предупреди я той.

Коленете й се подкосиха от страх.

— Около три хиляди долара — тихо каза тя.

Следващият въпрос я зашемети:

— Защо?

— Защото… не исках да се чувствам задължена да се омъжа за теб.

Лицето му се сгърчи болезнено, тялото му се напрегна до краен предел.

— Утре следобед Гарсия ще те откара до летището. Ще ти връчи чек, с който ще ти бъдат възстановени разходите. Не е нужно да даваш обяснения на Габриела и Едуардо; те вече знаят, че си тръгваш.

Кати едва си поемаше дъх.

— Наистина ли се каниш да ме върнеш у дома само защото съм си позволила да купя някои неща за къщата с моите пари?

— Бях те предупредил да не го правиш.

— И само… Само заради това? Защото… не ти се подчиних? — Тя се чувстваше така, сякаш са й зашлевили плесница. Умът й отказваше да възприеме случилото се. Рамон трябва да беше полудял, мъжът, когото тя познаваше, никога не би постъпил така с нея. Не и заради такава дреболия.

Вдървено тръгна към вратата. Мина покрай него и го погледна с неописуема болка.

— Само заради това — поклати глава Кати. — Недей! — Изпищя, когато я хвана и рязко я извърна.

Лицето му беше посивяло от гняв.

— Ти имаш само жадно за ласки тяло и пусто сърце — процеди през зъби. — Нима си мислеше, че желанието ми да притежавам тялото ти е толкова силно, та да приема временния заем, който ми предлагаш, и да го нарека женитба? — Отблъсна я, сякаш се гнусеше от нея, и закрачи към вратата. На излизане се обърна и задъхано рече:

— Ако не осребриш чека, който Гарсия ще ти предаде в рамките на две седмици, ще накарам да изнесат всичко от този дом и да го запалят.

 

 

Кати затвори и последния куфар и го отнесе до прага на спалнята, където вече чакаше останалият й багаж. Беше привършила. Не й оставаше нищо друго, освен да легне и да се наспи.

Приседна на леглото и се огледа. Беше искала време. Сега го имаше. Щеше да разполага с целия си живот, за да реши дали е пропуснала неописуемо щастие, или се е спасила от още един кошмарен брак.

Габриела спеше, а Едуардо беше излязъл веднага след вечеря. По време на вечерята цареше напрегнато мълчание. Той се хранеше, без да промълви нито дума, а тя, бледа като смъртник, съчувствено се усмихваше на Кати. Самата Кати не можеше да преглъща храната. Упорито отбягваше гневния поглед на Едуардо и безпомощно поглеждаше към приятелката си. Как искаше да се извини на горката Габриела! Когато вечерята приключи, Едуардо отмести стола си, изправи се и отправи убийствен поглед към Кати.

— Поздравявам те — процеди през зъби. — Успя да унизиш един много силен мъж. Дори баща му не постигна успех в това начинание, въпреки че се опитваше, но ти успя!

После се извърна и излезе.

Кати погледна към будилника върху нощното шкафче, когато чу, че входната врата се отваря. Тежките стъпки на Едуардо приближаваха към нейната стая. Тя бързо изтри мокрите си от сълзи страни и се приготви да го посрещне. Когато се приближи към леглото й, Кати гордо вдигна глава.

Той й поде един голям албум с кожена подвързия и студено рече:

— Това е човекът, когото ти направи да изглежда просяк в очите на цялото село.

Кати взе албума.

— Отвори го — нареди Едуардо. — Този албум принадлежи на Рафаел и съпругата му. Те държат да го видиш, преди да си тръгнеш.

Тя мъчително преглътна.

— Имат ли общи снимки с Рамон?

— Не.

Когато Едуардо излезе, Кати отвори албума. Той не беше пълен със снимки, а с изрезки от вестници и списания. Очите й се спряха на първата страница и ръката й затрепери. На снимката се виждаше Рамон. Държеше реч по време на Световния конгрес в Женева, Швейцария.

— Божичко! — прошепна тя. — Мили боже!

Имаше стотици негови снимки в различни пози и на различни места: докато държи реч пред арабските петролни магнати; облегнал се на стола си по време на международна делова среща; отправил се с дипломатическо куфарче в ръка към самолет, на който беше изписано „Галвера Интернешънъл“…

Кати се опита да прочете някоя от статиите, но възприемаше единствено фразите:

„Гениален предприемач, Галвера издигна корпорацията «Галвера Интернешънъл» до нивото на могъща финансова империя…“

„… свободно говори испански, френски, италиански, английски и немски…“

„… завършил Харвардския университет…“

„… диплом за бизнес администратор…“

„Държи невероятно много на неприкосновеността на своя личен живот…“

„Отхвърля упорито домогванията на пресата до личния му живот…“

Последните няколко години от живота му бяха тук, включително и началото на края. Имаше фотоси на двата незавършени небостъргача в Чикаго и Сент Луис, както и статия за загубите, понесени от корпорацията в Иран…

Кати затвори албума и го притисна до сърцето си. Притисна страна до кожената подвързия и тялото й се разтресе в беззвучни ридания.

— Скъпи, защо не ми каза? — задавено произнесе.